Всички значими обекти от енергийната ни система са изградени преди 1989 г

Знам, че поемам огромен риск да не се харесам на много хора, но ще го напиша:

Покрай енергийните и водни теми тези дни си дадох ясно сметка колко много неща, които днес приемаме за даденост, са били изградени по време на соца… И още работят, при това добре… И целият ни „модерен“ живот зависи от тях.

Това включва практически всички значими обекти от енергийната ни система – от АЕЦ-а, през ТЕЦ-овете до големите ВЕЦ и най-големият ПАВЕЦ на Балканите (само ТЕЦ-а на AES и Цанков камък са инвестиции на зелено след 1989 г.).

Включва и почти всички обекти от системите за управление, съхранение и пренос на води – всички големи язовири, деривации, напоителни системи и какво ли още не (доколкото знам само Джерман-Скакавица е след 1989 г.).

Не, по никакъв начин не твърдя, че соцът е бил супер… Напротив, убеден съм, че всичкият този огромен труд не е извършен само с хирургическа прецизност, пионерски плам и ентусиазъм.

Сигурен съм, че зад него стоят много кражби, некадърност, принуда и насилие.

Нещо като египетските пирамиди от по-ново време…

Обаче трудът е положен, инфраструктурата е тук и 30 години след края на соца ние все още я използваме.

Натискаме копчето и токът, топлината или водата идват… Последните 30 години не сме изградили практически нищо сравнимо. Даже ужасно се проваляме в поддръжката на старите обекти…

Та в тази връзка ми се струва, че дължим малко повече уважение, благодарност и признателност на родителите си и техните родители. Не, хич не са живели в райско време, но въпреки всичко са създали неща, от които не само ние, но и нашите деца ще имат огромна полза. Ако успеем да ги опазим, разбира се! 

Това е. Нищо повече не казвам.

Автор: Боян Рашев-ФБ/Без редакторска намеса/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

15-годишна спаси момиче от непознат на улицата. Представил се за приятел на баща и

Тийнейджърка забеляза нещо странно на връщане от училище. 15-годишната Ема видяла, как непознат мъж заговаря 11-годишна ученичка в Уоласи, Ливърпул.

Мъжът приближил към детето и казал: „Аз съм приятел на баща ти. Не ме ли помниш? Идвал съм в дома ви?“.

Ема веднага забелязала, че детето е изплашено. Тя изчакала, докато прецени кога е удачно да се намеси. В следващия момент, малкото момиче извадило телефона си, а непознатият веднага казал:„Няма нужда да звъниш на когото и да е, ти знаеш кой съм. Приятел на баща ти съм“.

Ема ги последвала до ъгъла на сградата, към която се насочили и решила да действа. На висок глас извикала първото нещо, което ѝ хрумнало:

„Ей, Бетани, татко ще се прибере довечера след полицейското учение“.

Ема споделя, че след като изкрещяла това на момичето, мъжът бързо започнал да върви в друга посока. Тя посъветвала детето да разкаже на родителите си за случката.

Сигнал с описанието на непознатия мъж били подадени в полицията.

След като историята добива популярност, хиляди родители благодарят за смелостта на Ема и поздравяват родителите ѝ за възпитанието.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сетихте ли се кое е момичето от снимката: Малцина успяха да я познаят

В интернет пространството изплува снимка, която доказва, че Марги е била не само красавица като млада, но и спортна натура. Тя е имала много стегнато тяло, но това е било явно преди да роди.

Това се вижда от обложката на албума й “Аеробик”, който е създаден преди почти 40 години. Издаден е от “Балкантрон” и все още може да се намери по антикварните магазини.

Днес Маргарита Хранова е 65-годишна доста закръглена жена и това е нормално. Тя има деца и внуци, което е основната й радост в живота.

Марги е омъжена от толкова много години и това показва ценностната й система. Тя не се разведе през цялото това време и остана вярна на семейния уют.

В наши дни изпълнителката на култовата “Оставаме” не тренира нищо и се е отдала само на почивка, плюс малко работа, разбира се. Имало е време обаче, когато е била отдадена на спорта.

В албума със снимката има инструкции за програма по аеробика. Има обяснение за всяко упражнение и илюстрации.

Маргарита Хранова беше единствената истинска звезда във “ВИП Брадър 2017”. Тя зае второто място, което показа, че и младото поколение я харесва.

Когато видят тази снимка, младите още повече ще я харесат. Имала е какво да покаже едно време Марги и неслучайно то е останало в историята, за да излезе тази снимка наяве.

Марги Хранова на стари години се пусна в сеирджийското шоу ВИП Брадър с единствената цел да получи голям хонорар от 120 хилядарки. Певицата била готова да изтърпи всякакви мисии и свързаните с тях неудобства, но парите й трябвали спешно. Главният виновник естрадната звезда да се навие да влезе в Къщата на Големия брат бил съпруга й Кирил Бойчев. Който за да завърти успешен бизнес ипотекирал семейния им дом. Но както често се случва с парите от ипотеката не успял да сполучи. Банките още го търсели да си върне кредита. Иначе щели да му отнемат жилището.

Марги Хранова с черен печат за САЩ заради Лили Иванова! Двете естрададжийки в люта битка за участия в гладните времена през 90-те.Хранова предприела отчаяния ход само и само да е сигурна, че ще имат покрив над главите си. Отначало когато разбрала какви каши е забъркал спътника й в живота му вдигнала голям скандал. Стигнало се до заплаха за развод. Но как с лека ръка да зачеркне цели 40 години съвместен живот? Не се стигнало до тази решителна крачка, предават от електронното издание retro.bg.

Междувременно дали от притеснение или от нещо друго Кирил получил инсулт. Прилошало му, шофирайки колата. Двамата с Маргарита се разминали на косъм от сериозно пътно произшествие на път за вилата им в Брезник.

Последвал тежък възстановителен период. Естрадната певица бдяла непрекъснато до половинката си. Но му помогнала да се оправи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бяла смърт на границата: Майка се съблече заради децата си и загина от измръзване

Жена бежанка замръзна до смърт в Йозалп, Ван, след като облече децата си в собствените си дрехи, за да ги защити. Децата са спасени от селяни. Случката е станала на 30 декември, а само преди ден близо до границата между Турция и Иран са открити телата на още двама бежанци от Афганистан, съобщи Агенцията за Месопотамия (MA).

Турски войници са донесли телата до иранската страна на границата.

От известно време се разпространяват видеоклипове, показващи как бежанци пресичат границата въпреки снега и студа.През последните два месеца най-малко осем бежанци починаха от замръзване в граничните райони.

През последните три години най-малко 160 бежанци са загубили живота си във Ван след преминаване на границата, според Асоциацията за правата на човека (İHD).

Четиридесет и девет бежанци починаха от хипотермия, 68 се удавиха в езерото Ван, 42 бяха убити при пътнотранспортни произшествия и един беше убит при стрелба, каза Хамди Байхан, изпълнителен директор на İHD във Ван, в изявление.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Съдът реши съдбата на убиеца на Милен Цветков

Обвиняемият за смъртта на Милен Цветков – Кристиян Николов, заяви пред съда, че малко преди да удари колата на журналиста, е загубил съзнание. По думите му следващият спомен след инцидента бил от силния удар, за който по-късно разбрал, че е от катастрофата,съобщава сайтът action-newsbg.eu

В показанията си пред Софийския градски съд Кристиан Николов отбеляза и опитите си да окаже помощ на телевизионния водещ.

Той уточни, че доброволно се е подложил на тест за наркотици, защото не е допускал, че има в кръвта си забранени вещества. На следващия ден разбрал, че загиналият е Милен Цветков и че е починал.„Когато разбрах, че е починал, светът ми свърши“, посочи пред съдебния състав Николов.

За откритите в кръвта му наркотици той предположи, че някой ги е поставил в питието, което изпил в нощта преди катастрофата.Подсъдимият отново изказа съболезнования и се извини на близките на Цветков.

Остава съдът да реши дали да даде ход на финалните пледоарии преди да произнесе присъдата си. Кристиан Николов е обвинен, че умишлено е причинил смъртта на Милен Цветков.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

ПАРТИЗАНИТЕ - кой беше в Балкана?

Георги Минков (крайният вдясно) във френския лагер "Гюрс" с другари интербригадисти през 1940 г. след края на Гражданската война в Испания

Заместник-командирът на чета Добри Караджов след 9 септември 1944 г. стига до чин генерал-лейтенант и командва 10 години ракетните войски на България.Партизанин от бригада „Чавдар” е и Георги Милев Минков, с псевдоним Гео. Той е роден на 28 март 1909 г. в софийското село Кътина. През 1928 г. става член на РМС, а през 1932 г. и на БКП. От 1933 до 1935 г. сътрудничи на ЦК на БКП. Арестуван е и лежи в затвора до 1936 г. Участва в гражданската война в Испания. Лежи в затвор във Франция (1939 – 1940).Между 1941 и 1943 г. е политически затворник. От 1943 г. е вече партизанин в бригадата „Чавдар“, в Трънския партизански отряд и в партизанска бригада „Георги Димитров“. 

От 28 октомври 1944 г. става помощник-командир на тридесет и втори пехотен загорски полк. Награждаван е с орден „За храброст“, 2 клас и югославския медал „Партизанска звезда“, II степен. След края на Втората световна война влиза в българската народна армия. Работи и в структурите на МВР, като достига чин генерал. Началник е на отдел в управление на Държавна сигурност. Пише спомени, озаглавени „Неспокойни години. Спомени (1923 – 1945)“.. Умира през 1985 г. в София на 75-годишна възраст. Георги Минков е погребан в парцел 43 в Централните софийски гробища.През 1979 г. Георги Минков написва и депозира в Държавния архив свои непубликувани спомени (13 листа) за своята съвместна ремсова и партийна дейност с Тодор Живков до 1933 г. в София и в партизанската бригада „Чавдар” (1943-1944 ), както и за свои срещи и разговори с Т. Живков след 9 септември 1944 г. 

В държавния архив се пази и негова автобиография (общо 3 листа).В бригада „Чавдар” през антифашиската съпротива се сражава и още един бъдещ генерал - Добри Александров Караджов. Той е роден на 20 януари 1925 г. в с. Мирково, Софийско. Членува в РМС е, а от 1 януари 1944 г. – и на БКП. От 20 октомври 1943 г. става партизанин, заместник-командир на чета със звание „подпоручик“. Започва да учи в Механо-електротехническото училище в София, което дозавършва през 1945 г. На 15 септември 1944 г. е назначен за командир на свързочен взвод в първи пехотен софийски полк. От есента на 1945 г. до есента на 1946 г. завършва едногодишен курс на Военното училище. Между 28 септември и 26 декември 1946 г. е командир на взвод във втора дружина на 27-и пехотен полк в Девин. 

От 1 януари до 22 май 1947 г. е командир на взвод в артилерийския полк на първа бронирана бригада. Между 23 май 1947 и 5 август 1948 г. е командир на взвод в артилерийския полк на първа бронирана бригада. В периода 6 август 1948 – 8 юни 1949 г. е временно изпълняващ длъжността командир на батарея в артилерийски полк. След това от 9 август 1948 до 14 септември 1950 г. е временно изпълняващ длъжността командир на батарея в осми дивизионен артилерийски полк. На 15 септември 1950 г. е назначен за командир на дивизион в същия полк. Остава на този пост до 31 март 1951 г. От 1951 г. до 1956 г. учи в Артилерийската академия „Дзержински“ в Москва, преместена в Ленинград (Санкт Петербург). 

През 1956 г. след завръщането си в България е началник на отдел „Бойна подготовка“ в Командването на артилерията на българската армия. Остава на този пост до 1961 г. От 29 март до 23 декември 1961 г. Добри Караджов е на 6-месечен курс в СССР за изучаване на ракетна техника. След завръщането си става първият командир на първата българска ракетна бригада в Самоков – 56-а ракетна бригада. Остава на тази позиция до 31 август 1965 г. В периода 1 септември 1965 г.-25 юли 1967 г.  Караджов учи в Академията на Генералния щаб „Ворошилов“ в Москва. От 26 юли до 13 октомври 1967 г. е на разпореждане на министъра на отбраната. На 14 октомври 1967 г. става командващ на ракетните войски и артилерията на 2-ра армия в Пловдив.

От 15 септември до 5 октомври 1973 г. е в СССР, където изучава нова техника във Висшата артилерийска академия. След като се завръща на 6 октомври 1973 г. е назначен за заместник-командващ Ракетните войски и артилерията в Министерството на народната отбрана и е произведен в звание генерал-майор. На 11 ноември 1978 г. е командващ Ракетните войски и артилерията в Сухопътните войски на Българската народна армия. Същата година е повишен в звание генерал-лейтенант. По време на неговото командване се създава най-крупното артилерийско съединение в българската военна история – 84-та фронтова артилерийска дивизия в Шумен. До 23 октомври 1980 г. е началник на Управление „Ракетни войски и артилерия“ в МО. В периода 24 октомври 1980 – 24 октомври 1990 г. е командир на Ракетните войски и артилерията на Сухопътните войски. 

На 5 март 1991 г. излиза в запаса. Умира 26 септември 2004 г. в София.Ето какво пише за генерал Добри Караджов неговият биограф Димитър Копривленски: „...Към отвъдното пое и легендарният ракетчик, първият командир на първата ракетна бригада - генерал-лейтенант Добри Александров Караджов. Още недостигнал 80-те. От които почти петдесет бе побратим на оръдията и се "здрависваше" с Бог с изстреляните оперативно-тактически ракети. Първо на 56-а Карловска ракетна бригада. Сетне и на Ракетните войски. Вече бе поел управлението на четири бригади... Ето част от автентичната автобиография на генерал Караджов – „Имах голямо желание да стана летец. И самостоятелно покрих всички показатели за летци. Явих се при началника на Политотдела на училището, генерал-майор Боян Българанов... 

Училището завърших с успех 11,75 (по 12-балната система) и имах право на избор в първите три най-добри гарнизона в България...", сякаш рапортува ген. Караджов. Нанизано е като мъниста - равно, четливо, граматично, симпатично. Да не щеш да го спреш... Което не се среща често и при учени люде. Специалисти твърдят, че почеркът издава характера. Показва още яснота, старание, мисъл, стремеж... Без коментар. Само с малко пояснение. Подготвях книгата си за самоковските ракетчици. Нямаше как да мина без среща с първия сред първите. 

Знаехме се. Но генералът все ме отбиваше: "Аз съм лежащо болен." Докато накрая ми потръгна. Клубът на ракетчиците от запаса в столицата организира посещение при свои болни колеги. И на 4 май 2004 г. заедно с генерал Вълчо Фотев, полковник Стоян Балканджийски и аз прекрачих прага му... Караджов се бе преместил от инвалидната количка на дивана. "Командир, дръж се...", пробоботи с гърления си глас Балканецът. И щом тръгна реч за казарма, за войници, само за минута-две очите на генерал Караджов светнаха, той се оживи и промени, замладя. Трудно бе да спре. Тогава пък аз го емнах: "Вие ще си спомняте, съпругата ви ще записва..." Не ми обеща. Но в началото на септември ми звънна съпругата му: "Ние с Добри сме готови." А на 26 септември проплака: " Добри почина."

Ето как днес съм богат притежател на точно 10 листчета, откъснати от тетрадка малък формат и изписани от ръката на легендарния ракетчик генерал Добри Караджов. Изкушавам се да продължа от тях: "В продължение на 5 години ръководех бойната подготовка на българската артилерия. Накрая бе решено като най-подходящ за командир на първата ракетна бригада да бъда изпратен на курс в СССР. Като офицер с най-добри познания и войскови опит. След 6-месечния курс, вместо в полагаемия ми се отпуск, в деня на завръщането в София, заедно с командващия Ракетните войски и артилерията полк. Гетовски в 21 часа на 13 октомври 1961 г. над с. Радуил по маршрута Костенец-Самоков посрещнахме пусковите установки и останалата материална част за бригадата..."

Това е истината. И историята. От първо лице... Преди да оглави новосъздаващата се първа ракетна бригада обаче, генерал Караджов повече от 10 години кръстосва артилерийските гарнизони. Не се възползва от правото си да избира гарнизон. В онези години това си е резонно. "Ще служа там, където има нужда от мен", заявява на ротния си командир подполковник Минев. И тръгва от 27-ми пехотен Чепински полк в Девин, през Бронирания артилерийски полк в София, Стара Загора. Чак през есента на 1949 година става "капитан" и командир на артилерийски дивизион. "Беше време на бурни предислокации", пише той. И споделя с възторг за взаимната обич между него и коня му Глиган. 

Във времената на "конната батарея" историческата песен е подплатена и споделена с коня. Който понякога къса връвта и тича към човека. Сред военните е известна повелята: "Няма добър полк с лош командир!" И след като от историята се знае, че българската артилерия винаги е на върха, това следва да се признае. Дължи се на артилеристите, не на Бога. А точно най-добрите сред тях, като генерал Караджов, поставиха началото и основите на Ракетните войски. Чудно ли е тогава, че българските ракетчици стават най-добрите във Варшавския договор. Има безброй признания и потвърждения. И от български, и от руски, и от немски ракетчици. А как се постига това? Обяснява го пак генералът: "И започна изучаването на новата материална част. Занятията се водеха денонощно както в учебните кабинети, така и на учебното поле на 20 км от Самоков. Заедно с това се преустройваха конюшните на бившия 7-ми артилерийски полк в казармени помещения и учебни кабинети. Като трети дивизионен в бригадата беше ми подчинен и аз отговарях за създаването на т.нар. Учебен ракетен център...". 

Ще спестим подробностите. Върхът е на 28 август 1962 г., когато след първия боен пуск на ракетчиците на генерал Караджов Радио Лондон съобщава: "България е ракетна сила!" Как да не му благодарим. Почит е това за нас!След пуска вместо в Самоков, ешелонът спира в Марино поле, Карловско. До 1973 г. начело е генерал Караджов. Сетне за три години е заместник на генерал Димитър Тодоров в Управление ракетни войски и артилерия. А от 1978 г. вече е и на върха. И накрая сякаш отново рапортува: "Службата завърших на 30 март 1991 г. с чувство за напълно изпълнен дълг!" Като не пропуска с пълно удовлетворение да добави: "Няколко дни след уволнението на набора бе обявена Карибската криза. На следващия ден пеша, с попътен транспорт, без команда, уволнилите се войници се явиха в бригадата..."

Източник:www.nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 70-те години България обявява амнистия - емигрантите ни избягали в чужбина,могат да се заврърнат без да бъдат съдени

Акцията трябваше да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците бе поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               

Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,там се залюбил с някаква и поискал развод.

Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,но нататък събитията се развиха другояче.

Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     

Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…              

Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.Успокоих се и забравих.

А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... 

А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,назначили я в централна болница и й дали апартамент.

Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Селото отстои на 12 км североизточно от гр. Гулянци, на 43 км северно от гр. Плевен и на 197 км североизточно от гр. София. Съседните села Долни вит и Милковица са съответно на 4 км и на 6 км южно. 

Разположено е на самия бряг на река Дунав, на надморска височина около 50 м. Климатът е умереноконтинентален със студена зима и топло лято, количеството на валежите е малко. В землището му преобладават гори от акациеви и тополови дървета. 

Железопътен и автобусен транспорт го свързват с останалите населени места. Има изграденото пристанище, което заедно с Никопол образува ГПП Сомовит-Никопол.

Селото е едно от големите в общината и е много добре уредено. Главните улици са асфалтирани и осветени, изградени са водопреносна и електропреносна мрежи. Построен е вятърен парк за производството на електричество. В Сомовит се намира най-високият на Балканския полуостров ветрогенератор. Покритие имат всички мобилни оператори. 

Постоянното население наброява 710 души.

Тук функционират кметство, читалище, детска градина, магазин и заведение. За здравето на хората се грижат един общопрактикуващ лекар и един стоматолог. Основно училище има в с. Милковица. Най-близките средни училища, медицински център и болница са на територията на град Гулянци.В миналото рибарите от селото продавали големи сомове в цялата страна, някои от които от река Вит и от там е произлязло името му Сомовит. Хора живеят там от 3 – 4 век преди Христа.

Сомовит – Черковица с дължина 6,253 km, изцяло построено върху подпорна стена по брега на река Дунав. Това е най-дългата подпорна стена в БДЖ.

Поради благоприятното географско разположение край брега на реката тук от най-дълбока древност е имало пристан за лодки и кораби. На запад от селото се намира просторната Карабоазка низина с площ около 200 хил. дка, дъно на голямо пресъхнало езеро между реките Дунав, Вит и Искър. Землището на селото е богато на археологически находки още от най-дълбока древност. Има останки от траките и римляните. Днес още личат останките от големия римски град Улпия Ескус, край с. Гиген. Край Сомовит е преминавал римския път за гр. Нове (при Свищов). Изследванията на археолозите през 1969 г. показват, че тук е била изградена крепостта Луцернариябургу, което означава „Кула снабдена с лампа“ – светещ кастел. В района на селото са разкрити некрополи от римската епоха, бронзови монети и други находки от това време. Вижте още:Най-дългият железопътен тунел в България с дължина 5808,60 м.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от най тежките ЖП-катастрофи на гара Илиянци през 1988 г.Пълна хронология на събитията

„На 14 септември 1988 г. стана тежка железопътна катастрофа. Експрес „Янтра“ от София за Горна Оряховица при транзитно преминаване през гара Илиянци бе блъснат от маневрен влак.“

Равносметката: 11 убити и 95 пострадали, повечето в тежко състояние. Нанесени са материални щети за стотици хиляди левове. Трагедията на Илиянци потресе страната.

Вестниците, радиото и телевизията като рядко друг път бяха във водовъртежа на произшествието: нямаше забрани да сефотографира, да се оглежда, да се разговаря с очевидци, пострадали и виновни. Но колегите ни направиха съпричастни на преживяното в разпрания като с бръснач влак в клиниките на „Пирогов“, Медицинска академия, Военна болница, в семействата на пострадалите. Дори тогавашният председател на СО „Български държавни железници“ и заместник-министър на транспорта Стоил Фердов наруши политиката на мълчаливо изчакване — не избяга от журналистите и отговори на поставените му въпроси. Той каза: „Покрусен съм от катастрофата. От името на ръководството на обединението изразявам най-искрени съчувствия и съболезнования на пострадалите и на техните близки. Причина за нещастието е станалото вече печална традиция грубо нарушаване на железопътните разпоредби и безотговорното поведение на някои наши работници и ръководители.“

Тъжно и страшно откровение!По-късно в своя доклад правителствената комисия, изясняваща причините за катастрофата, допълни общата нерадостна картина в българските железници: „Слаба взискателност, принизена дисциплина и контрол.“

Последиците са известни. Скърбящи и ругаещи – това са двете страни на илиянската драма. Едната с убити, осакатени, осиротели, другата с присъди, уволнения, санкции. Драма, в дъното на която е т. нар. субективен фактор с проявена небрежност при изпълнение на служебните си задължения, с нехайство, документирано по-късно и с определението „Престъпно“, с елиминирането на елементарни азбучни правила и норми за професионално поведение.Две седмици след катастрофата българинът научи от вестниците, че по предложение на правителствената комисия „са освободени от длъжност и са наложени строги административни наказания на различни ръководители от СО „БДЖ“ и Министерството на транспорта, а преките виновници са предадени на органите на прокуратурата и срещу тях се води следствие“. Научихме още, че обединението е оглавено от нов ръководител. Последваха екстрени мерки – около 300 работници бяха освободени за нарушения на дисциплината, над 2000 вагона – спрени от движение. Започна атестиране на персонала. Колективите бяха запознати с пропуските в железопътната мрежа, разясняваше им се къде най-често се греши. Организираха се курсове за обучение и спешни проверки на осигурителните инсталации по гарите…

За катастрофата на гара Илиянци прокурорът Ангел Илиев от Софийска градска прокуратура изправи пред съда четирима обвиняеми: Никола Манолов – ръководител на маневрената бригада; Иван Стояновски – маневрен машинист; Радой Ласков – ръководител движение, който в деня на произшествието е работил като постови стрелочник; Венцислав Кръстев – маневрен стрелочник.

Десет дни в препълнената съдебна зала оживяваше ужасът от онзи злощастен 14 септември.

Какво се бе случило тогава?7 ч. – начало на работния ден. На сутрешния предварителен инструктаж присъствувал единствен Никола Манолов-другите от бригадата закъснели и само се подписали в инструктажната книга. Заместник-началникът на гарата поставил задачата за деня само на бригадира.

8.30     ч. – всички вече са се събрали и започват да… убиват времето – разказвали си вицове, обсъждали какво ще правят през почивните дни, играли карти. Между другото-и работели.

11.30   ч. – част от бригадата отива на обяд.

11.50 ч. – според съдебно-технологическата експертиза часът, до който при добра организация на труда съдбоносната маневра е можела да приключи.

14.30   ч. – дейността по маневрата (композиране на влак за ферибота във Варна) се подновява.

Манолов (пред съда): „По високоговорителя обясних на ръководителя на смяна, че до десетина минути ще свършим, но има да се бутат още вагони за прикачване. На В. Кръстев наредих да преведе локомотива на XI коловоз, а аз отидох да огледам вагоните за ферибота на V коловоз. Действително не запознах колегите с плана и реда на маневрата, изпуснах, противно на инструкциите, въздуха от спирачните апарати на вагоните, не подадох сигнала за потегляне на маневрата според изискванията. Ама това са нарушения на вътрешните правила…“

Прокурорът: „Именно те обаче правят последващите действия на бригадата неорганизирани и хаотични.“

Манолов: „Да, но това не е престъпление. Е, има жертви, пострадали, но за тях не съм отговорен и не се признавам за виновен.“

14.45 ч. – Кръстев прекарал локомотива на XI коловоз и отишъл да пие вода.

14.55 ч. – Ласков поискал разрешение от ръководителя на движение да прекара локомотива на V коловоз. Получил го, но понеже по IV коловоз скоро щял да премине експрес „Янтра“, му разпоредил маневрата да изчака.

Из обвинителния акт: Ласков проявил несъобразителност и недисциплинираност – не предупредил Манолов маневрата да изчака експреса.

14.58 ч. – локомотивът бил свързан с вагоните за ферибота. Манолов се отправил към ръководителя на движение, за да уточни това, за което Ласков вече бил получил указания. Дежурният не казал нищо на Манолов: продължил да дава разпореждания на Ласков. Тогава Манолов се запътил към V коловоз и отдалече видял, че локомотивът е прикачен, но избрал неудобно място за водене на маневрата.

15.00 ч. – от Централна гара София потеглил експрес „Янтра“, преминаващ транзит през гара Илиянци в 15.06 ч. Параграф 118 от Инструкцията за движение на влаковете „задължава дежурният ръководител да даде съгласие за преминаване на влака само след като се убеди, че маневрата е прекратена“. Това трябва да стане 5-10 минути по-рано.

15.04 ч. – дежурният в гара София-север разменил телефонограма с Илиянци, че транзитира експреса, и поискал разрешение да го пропусне. Получил го. Колегата му в Илиянци не допускал, че Ласков формално го е уведомил за преустановяване на маневрата.

Ласков (пред съда): „Видях, че край вагоните на V коловоз няма никой от бригадата и реших, че маневрата ще изчака. По инструкция съм длъжен да уведомя бригадира маневрата да изчака, но от разсеяност ли, от небрежност ли не го направих. Вярно, сгреших, но не мисля, че съм престъпник и отговорен за нещастието…“

Из обвинителния акт:“Тази грешка на Ласков е особено съществена. Тя поставя началото на причинната връзка между допуснатите до момента от останалите обвиняеми нарушения на правилата за движение и последвалите нарушения, от една страна, и престъпния резултат, от друга страна. Той е проявил престъпна самонадеяност.

Ласков все пак ще се сети за повелите на инструкциите, за мегафона в кабинета си, за жълтото флагче, за свирката. Ще вика: Първа маневра, спри!“

Що подава с флаг сигнал „стоп“, но едва когато влакът профучава край него, а срещу му потегля маневрата.

15.05 ч. Манолов се връща на V коловоз. От последния вагон вижда, чо Кръстев е седнал на земята до локомотива и му дава знак да потегля.

Кръстев (Пред съда): „Видях, че бай Кольо размахва шапка над главата си и казах на Стояновски „Това всъщност е опорочен сигнал за потегляне.“ Цял живот няма да си простя, че с небрежността си станах причина за толкова зачернени къщи… А гледката от касапницата във вагоните ще е неизлечим спомен в съзнанието ми…“

15.06 ч. – маневреният влак потегля, без да има разрешение от лостовия стрелочник Ласков, без да е подаден правилен сигнал от Манолов – дъгообразно движение над главата с развято жълто флагче и продължително изсвирване със свирка. Съзнавайки, че е получил неправилен сигнал, Кръстев го препредава на машиниста, макар че всеки неясно подаден или съмнително въз приет сигнал е заповед за спиране. Стояновски не е видял добре какъв знак му е подаден, не е обезпечил влака със спирачна маса. Нещо повече машинистът и Кръстев били в кабината с гръб по посоката на движение. Така и не виждат Ласков, който безпомощно се опитвал да предотврати нещастието.

Логичен е въпросът: не са ли знаели четиримата, че по това време ще мине експресът, не са ли могли да се ориентират по ръчните си часовници?

Из съдебен протокол: „Подсъдимите знаели по кое време и по кой коловоз преминава влак „Янтра“, но не си носели часовниците. Щом идвали на работа, те ги сваляли от ръцете си, за да не ги счупят.“

Всъщност Стояновски нямал представа за времето, а Манолов и Кръстев не съобразили, че експресът всеки момент ще премине по IV коловоз, който се пресичал от V. Нали работели между другото?!

15.07   ч. – за около 30 секунди маневреният състав изминава 75 м със скорост 7-8 км/ч. В същото време експресът се движел със 73 км/ч. Установено е, че видимостта на Стояновски е била 360 м от мястото на удара. Ако е следял пътя, щял да забележи идващия влак и би могъл да спре най-малко 20 секунди по-рано при по-ниска скорост. Тогава ударът е можел да се избегне даже при условията на критично разминаване.

Стояновски и Кръстев възприемат опасността едва при отминаването на електровоза  край техния локомотив 2-2,5 секунди преди удара. Спирачката е задействувана, но под тежестта на маневрения състав – 24 вагона с тегло 818 т, обезвъздушени преди това от Манолов – спирачният ефект е нула. Пред очите на Ласков, Кръстев и Стояновски локомотивът бавно и страшно навлиза в насрещно свистящите пътнически вагони. Челото му се деформира и образува остър, странично издаден ръб, който за 5-6 секунди разпаря в дълбочина почти метър 6 от 10-те вагона.

Митко Димитров, машинист на „Янтра“: „Всичко бе нормално – чист маршрут, сигнал за транзитно преминаване. Изведнъж нещо подръпна влака. Спирачките задействуваха. През прозореца видях, че товарният състав се врязва все по-силно в нас. Извиках. След петнайсетина секунди спряхме.“

Тодорка Цонева, живееща край гарата: „Писъците бяха първият сигнал за нещастието. Веднага се притекохме на помощ – картината бе ужасяваща. И досега пред очите ми са обезобразените безжизнени тела и локвите човешка кръв…“

ПЪТНИЦИ-ОЧЕВИДЦИ ВЪВ ВЛАКА

Валентин Станчев, бюфетчик: „Сякаш някой неистово ритна влака. Всичко се затресе. Опашката пред бюфета като че ли обезумя. Помислих, че това в краят…“

Методи Граматнички: „Видях само как кракът на човека срещу мен отхвръкна в скута ми, а моята седалка подскочи и гова ме спаси. Раздадоха се писъци. Когато се измъкнах, забелязах, че вагоните са срязани като с електрожен. Оказа се, че ми е счупен глезенът. Е, сега съм сакат за цял живот, но поне съм с крак..,“

Крум Начев: „Всичко стана за секунди. Сякаш някой ме жигоса по десния крак. Когато се свестих, върху мен лежеше Мария, моя съгражданка. Беше 14-годишна и тъкмо ми разказваше как е прекарала ваканцията. Това бе последното й лято. Гледката – потресаваща: половината от малката й русолява главичка липсваше, остатъкът от мозъка й се оттичаше по гърдите ми, а очите бяха застинали в усмивка… Повече нищо не помня, но и това ми стига за цял живот. В болницата/когато дойдох в съзнание и се опитах да отида до тоалетната, разбрах, че съм останал без десен крак…

След 7-8 минути на местопроизшествието пристигат пожарните и първите линейки. На помощ се притичват десетки специалисти и граждани. Сред тях и бъдещият подсъдим Венцислав Кръстев, който с помощта на свидетеля Г. Николов натоварва в личния си автомобил едно дете и двама мъже и ги откарва в „Пирогов“.Какво правят другите трима виновници – Манолов, Пасков, Стояновски?– Противно на здравия разум и чувството за съпричастност към човешкото нещастие – каза прокурорът А. Илиев – те, вместо да се включат в спасяването на пострадалите, усърдно започват да заличават и прикриват уликите на престъпното си поведение. Най-страшното е, че те не се чувствуват виновни. Напротив – убедени са, че са осъдени несправедливо. Изключение е В. Кръстев, чието отношение към катастрофата, поведение на делото и емоционално състояние говорят за съпреживян ужас с пострадалите. И още нещо – една малка прокурорска тайна надежда: десетките осакатени свидетели да събудят, да оживят и в останалите трима подсъдими онова елементарно и неизменно чувство, което отличава човека от другите биологични същества – чувството на отговорност!

• • • •

С приключване на делото илиянската катастрофа влезе в черния летопис на БДЖ със своеобразни рекорди – най-много осъдени, най-много пострадали, най-тежки наказания, най-голяма сума на гражданския иск, най-дебело транспортно дело (изписаните страници са хиляди)…

Черният летопис…За първи път се срещнах с последиците на подобна трагедия след злополуката на гара Венчан през 1972 г. Тогава загинаха 26 души – повечето от град Толбухин. Още сутринта градът бе узнал страшната вест. Хората бяха някак странно мълчаливи и сериозни. А погребението? Траурното шествие се точеше с километри. Дни наред над Толбухин витаеше печал и сякаш радостта не смееше да се покаже на улицата – повече от месец в града нямаше сватба. Тогава в. „Работническо дело“ писа: „Причина за катастрофата е грубо нарушаване правилата за безопасно движение, понижена взискателност и контрол. Министерството на транспорта се запозна с произшествието и взе решения за подобряване на железопътния транспорт.“ Вместо подобряване на обслужването и безопасността последваха инциденти на гарите Долно Церово, Руска Бела, Дружба, Орешец, Димово, Поликраище, Сашево, Дралфа, Каспичан, Завой, Побит камък…

Вярно, понякога трагедиите се предотвратяваха. Тогава в печата се появяваха възторжени очерци и репортажи за проявен героизъм,самообладание и съобразителност. Но е вярно и това, че при всеки случай е имало комисия, разследване, решения, наказания, понякога осъдени… И надежда у всеки българин, че нови катастрофи няма да се допускат. Печално е, но всичко казано и решено е оставало на книга. Илиянци е доказателството. Сега отново последва приемане на мерки. Излезе дори постановление на Министерския съвет (както през 1980 г.). Въобще позната картина-сдържана самокритичност и щедри уверения, че всичко ще се промени. Че набелязаните мероприятия ще създадат по-голяма сигурност. Че ще се подобрят стилът и методът на работа. Че…Да, ние отново с готовност щяхме да повярваме в пасторалното настояще и безметежно бъдеще на българските жлезници. Нещо повече през миналата есен щяхме да чевствуваме 100 години от създаването на железниците в България. Щяхме да чуем тържествени и оптимистични рапорти и доклади. Щяха да се раздадат ордени и медали. Катастрофата в Илиянци отмени тържествата. Защото тя бе следствие на трупана с години технологична и кадрова недостатъчност, на компромиси в работата, на подценяване изискванията на времето.. Вместо юбилей последваха нови тежки катастрофи на гарите Одърне, Гривица, Горна баня, Михалци-Стамболово, Повеляново, Левски, Курило, Нова Загора, Пирдоп…

Узнахме, че от 1980 г. до 1987 г. са станали 355 катастрофи с пътнически и товарни влакове. За 1988 г. цифрата е 34. През 1989 г. „черната серия“ продължи! Причините са все същите – груби нарушения на правилата от т. нар. субективен фактор.

В. „Работническо дело“ от 7.02.1989 г. отбеляза: „Предстоят съдебни процеси за железопътните катастрофи…“ и се изреждат фаталните дати.

Да, ще има нови присъди!

Вече са известни наказанията, наложени от Софийския градски съд на виновниците за драмата на гара Илиянци – лишаване от свобода: Н. Манолов 14 г., Р. Пасков и Ив. Стояновски 11 г., В. Кръстев – 4 г. На различни срокове четиримата са лишени и от правото да упражняват професията на железничар.

Наказанията…

Ще помогнат ли те черните забрадки на скърбящите да станат по-малко черни? Ще направят ли те сълзите на осиротелите по-малко горчиви? Ще направят ли те осакатените по-малко сакати? Въпроси, на които всеки от осъдените ще има време да търси своя отговор. А и не само те!

Но Илиянци бе само видимата част на айсберга. Последвалите над 20 катастрофи разкриват симптомите на дълбоко разстройство в работата на БДЖ. Колкото по-бързо то бъде преодоляно, толкова по-малка ще е опасността един ден да бъде зачернен и нашият, вашият дом, ако пътуваме с влак.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата българка – международен шофьор на ТИР.Наричали я „Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“

Николина срещнала съпруга си, докато и двамата били зад волана.Първата българка – шофьор на ТИР, оставя волана. Николина Манева се оттегля от професията след три десетилетия трудов стаж с 40-тонните тежки камиони, съобщи дъщеря й Йона Манева – Генчева.

„Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“, както са наричали Николина в чуждестранния печат и митниците в Азия, очаква да се пенсионира. Сега живее далеч от магистралите и трафика - в тихото планинско селце Кипилово, община Котел, където са корените на съпруга й Йордан. Там ще посрещне и 65-ия си рожден ден на 18 януари,пише ТРУД

„Всички я познават! Здраве и късмет!“, пожела й кметът Йордан Симеонов. Но малцина кипиловци имат представа, че живеят с легенда в транспортния бранш.Николина е обиколила Европа и Азия с камионите. Нещо повече: тя е първата жена-шофьор по пътищата на Изтока и в някои от неспокойните му райони. А в тези географски точки стриктните традиции отреждат на нежния пол пространство в семейството, далеч от „мъжките“ работи. Е, тя успяла – с черни дрехи до земята и фередже на главата, от уважение към тамошните разбирания.

Първата среща на Николина и съпруга й станала, докато и двамата били зад волана.

Той – автобусен шофьор към ДАП – Сливен, я забелязал на пътя, докато тя се прибирала от работа с колата си. При следващата случайна засечка на пътя, Йордан тръгнал след автомобила на крехката красавица. Когато тя спряла, той й се представил, пожелал да се запознаят...И така след време станали семейство, разказа Йона. Романтичната история се знае и от брат й Димитър. Сигурно ще я научат и тримата внуци на Маневи – старши.

Но да се върнем към младите им години. Новите хоризонти се отворили, когато съпрузите се преместили от Сливенския край в София. Мъжът убедил жена си да изкара 6-месечните тогава курсове за международен водач. С отличен успех от обучението я взели в СО МАТ – някогашния гигант за международен автотранспорт във времето на социализма. Била на 33 г., когато се качила на ТИР. Професионалният й живот се свързал с един изцяло мъжки свят. В началото пътувала до Гърция, Италия. Не се огънала, не се оплакала. След приватизацията на предприятието, тя и мъжът й станали шофьори на „Вили Бец“. „Толкова са я уважавали, включително – собствениците, че е получавала на няколко пъти ключове за нови камиони. Медиите писаха, че майка ми тежи в работата си колкото 500 мъже“, разказва дъщеря й.

Най-голямото предизвикателство, през което крехката жена преминала, и до днес удивява познати и колеги. Как се е решила, не е ясно, но приела и изминала хиляди километри от Европа до Азия, през Иран и Ирак.Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че били смаяни. Такова нещо им се случвало за първи път...

Николина е все така отдадена на семейството и близките. Фамилният дом в Кипилово събира всички, когато се завърнат – дъщеря й и семейството й от Франция, където живеят, синът и съпругът й от Германия, след края на поредния курс към транспортна фирма там. За рождения й ден са дошли подаръци, избрани с много любов от близките й.

По време на впечатляващата си кариера „сензацията на Балканите“ е получавала многократно похвали, отличия, уважение от колегите. Какво е оставила след себе си? Първата българка – шофьор на ТИР е отворила територия, запазена за смели, дисциплинирани и отговорни жени. Днес в транспортния бранш като водачи работят десетки българки. Международните шофьори – жени са създали своя група „Дизел и парфюм“ във фейсбук. В нея членуват 298 момичета.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баба Ануйка - историята на една от най-коварните серийни убийци/ВИДЕО/

Млада жена на 20 години среща красив военен офицер, който ѝ оставя ужасна душевна рана за цял живот. Тя започва да мрази мъжете и според различни оценки е отровила между 50 и 150 души... Никой тогава не смятал, че една раздяла ще доведе до такова количество смъртни случаи. Банатската вещица Анна ди Пищоня (по рождение Дракшин или Драксин), известна като баба Ануйка, е родена през 1838 г. (според други източници - 1836 г.) в Румъния. 

Тя израснала в богато семейство, където била обичана и глезена. През 1849 г. семейството се преместило във Владимировац. В град Панчево момичето получило отлично образование - родителите му не жалели пари за частни училища и най-добрите преподаватели. Бъдещата отровителка знаела пет езика, била добре запозната с медицината и сериозно се занимавала с химия. До 20-годишна възраст Анна била мило и приятно момиче. Но срещата с млад австрийски офицер променила всичко. Романът им бил бурен, страстта и любовта замъглили ума на девойката. 

Военният оставил 20-годишната Анна с венерическа болест и разбито сърце. Тя се превърнала в отшелник, търсела усамотение, мразела всички мъже. Тогава започнала да проявява интерес към медицината - традиционна и народна. Но баща ѝ решил да я омъжи за богат земевладелец, който бил много по-възрастен от Анна. За 20 години брак тя му родила 11 деца, но десет от тях починали, преди да навършат пълнолетие. След смъртта на съпруга си тя построила нещо като лаборатория в едното крило на къщата и се заела да лекува. Хората охотно я търсели за помощ. Анна наистина била майстор в занаята си, изкусно смесвала билки и химикали и изправяла на крака много страдащи. 

Селяните се стичали и се молели на билкарката-магьосница, като ѝ дали нежно име - Баба Ануйка. Анна била много талантлива самоука жена с отличен търговски нюх. Тя бързо оценила всички предимства на времената. Скоро редица нещастни селски съпруги започнали да прииждат при Анна, която заради местожителството си в Южнобанатския регион получила прякора Банатската вещица. Жените идвали под прикритието на нощта, разказвали за семейните си проблеми, след което искали наказание за пияни съпрузи, предатели и садисти. Ануйка схванала, че може да печели прилични пари от това. До края на XIX век тя придобила репутацията на „лечителка“ и билкарка. Започнала да продава на клиентите си „баяна водика“ и „чудодейни напитки“ за решаване на проблеми. Божествената вода Основните съставки на „божествената вода“ на баба Ануйка били арсен, живак и татул. „Лечителката” винаги питала всичко за жертвата – теглото и височината ѝ, така че да изчисли дозата, която със сигурност ще убие жертвата. Бабата помагала и на млади мъже във военна възраст да се отбият от армията, като им давала известна доза отрова, която не ги убивала, а ги правела негодни за служба. 

Отровата ѝ действала постепенно, 6-8 дни след приемане на "сместа" жертвите падали и умирали. Това приличало на скоротечна болест, като холера. Жените плащали за отварата около 5 хиляди югославски динара (около 3 хиляди долара). Никой не се досещал за причината за смъртта, тъй като не се провеждала аутопсия и всичко се приписвало на сърдечна недостатъчност. Много често баба Ануйка дори не познавала жертвите си, но смятала, че върши благородно дело, помагайки на хората да решават проблемите си. Жертвите на Банатската вещица обикновено били млади и здрави мъже. Нейни клиенти по-късно твърдели, че не знаели, че нейната „магическа вода“ съдържа отрова, но вярвали, че „лечителката“ има свръхестествени сили и убива хората с магия.

През 20-те години на миналия век баба Ануйка се сдобила с асистентка - Любина Миланкова. Тя търсела потенциални клиенти за "вещицата". При нея идвали генерали, министри, чиновници, богати и влиятелни хора, които искали да знаят бъдещето си и да се отърват от болести. Те наивно вярвали в дарбата ѝ да вижда бъдещето, щедро плащайки за всички услуги. Но Банатската вещица невинаги убивала по поръчка - понякога го правела от чиста злоба, ако просто не харесвала някого. Обикновено баба Януйка седяла в стаята си с черна рокля, с черен шал на главата, което било характерно за вдовиците в селото. Понякога тя излизала на верандата и поздравявала минувачите, като по този начин се оглеждала за жертви. Така например тя се справила с младоженците Мария и Тито Вакареску, които се връщали от празненство в гореща юлска вечер. Ануйка ги почерпила с "лимонада" и точно седем дни по-късно младите хора умрели в съня си. Твърде слаба доза За мистериозните смъртни случаи започнали да се разпространяват ужасни слухове. 

Австроунгарските власти обаче игнорирали всичко, докато Ануйка не била арестувана за първи път през 1914 г. Но колкото и да е странно, тя била оправдана от съда в град Бела църква. И престъпницата продължила да върши своите злодеяния. По-късно Банатската вещица продала от „вълшебната вода” на редовната си клиентка Стана Момирова, която решила да се отърве от съпруга си Лазар. Той изпил "сместа" и починал три дни по-късно. Вдовицата се омъжила за богат мъж, който също починал четири месеца по-късно. Две години по-късно София Момирова решила да се отърве от бащата на съпруга си, 70-годишния дядо Никола, здравеняк, който страдал от алкохолизъм и постоянно биел децата и внуците си. Стана купила от „магическата отвара“ от Ануйка за 5000 динара и я дала на дядото. Той починал 15 дни по-късно, но 16-годишната внучка, която дала отровата на дядо си, разказала на връстниците си и цялата околия разбрала за това. Отровителката обаче и този път излязла суха от водата.

Край на злодеянията на баба Ануйка бил сложен от трагедия, случила се през 1928 г. - дозата отрова за богатия вдовец Гай Прокин се оказала недостатъчна. Той потърсил лекарска помощ и лекарите успели да вземат изследвания и да ги изпратят в Белград. Гай починал седмица по-късно. Резултатите от анализите шокирали всички: в тъканите на Прокин били открити следи от арсен и живак. След това били ексхумирани и други трупове, които показали сходни резултати. Материалите били предадени на съда и на 6 юли 1929 г. Баба Ануйка била осъдена на 15 години затвор. Стана и София Момирови били осъдени на доживотен затвор, Любина Миланкова - на осем години. Присъдата била обжалвана пет месеца по-късно. Прокурорът поискал доживотен затвор за всички обвинени. Момирови признали, че целенасочено са отровили мъжете. В резултат на това към 15-те години затвор за баба Ануйка бил добавен тежък труд. След осем години затвор „лечителката” била освободена поради преклонната си възраст. По това време тя вече била на 98 години. Две години по-късно тя починала в дома си във Владимировац на възраст 100 години.

Източник: www.actualno.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Рядка снимка на Тодор Живков: В отражението на Мерцедес-а обективът е заснел нещо много любопитно

Уникална снимка на Тодор Живков, направена през 70-те години на миналия ХХ век, побърка мрежата. Черно-белият кадър е от посещение на тогавашния Първи човек в държавата в Казанлък.

Снимката обаче е уникална, тъй като на нея в отражението на задното стъкло на Мерцедеса се вижда една от любимките на Тодор Живков.

Познахте ли я?

Някогашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е хванат от обектива на Бончо Миланов, по него време ръководител на фото-клуба на оръжейницата „Фридрих Енгелс“ /преименована в началото на 90-те години в „Арсенал“/.

Именно той е автор на снимката.

Кадърът е направен на площадчето пред някогашния градски комитет на БКП /където днес се намира общинската администрация“, Живков е с характерния си жест след слизането си от „Мерцедес“-а на УБО, в чието задно стъкло се вижда отражението на пловдивчанката Дража Вълчева, която в онези години е била кандидат-член на Политбюро и любимка на първи човек в държавата.

Дража Делева Вълчева е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), кандидат-член на Политбюро през 1974-1981 година и вицепремиер през 1979-1981 година, пише в Уикипедия.

Родена на 10 октомври 1930 година в село Горна махала, Карловско. Член е на Работническия младежки съюз от 1944 година и на БКП от 1954 година. Завършва Полувисшия институт за учители и дружинни ръководители „Макаренко“ в София през 1952 г, след което работи в околийския комитет на комсомола в Пловдив и околийския комитет на БКП в Карлово, през 1958-1961 година е заместник-директор на училище.

От 1961 година Вълчева е секретар, а след това и първи секретар на Градския комитет на БКП в Карлово. През 1966 година става народен представител, член на Централния комитет (ЦК) на БКП и секретар на окръжната организация в Пловдив, на която от 1971 година е първи секретар. През 1968 година получава диплома по философия от Софийския университет „Климент Охридски“.

През следващите години Дража Вълчева е кандидат-член на Политбюро (1974-1981), член на Държавния съвет (1976-1977), министър на народната просвета (1977-1979) и заместник-председател на Министерския съвет (1979-1981) във второто правителство на Станко Тодоров.[3] През декември 1989 година е изключена от ЦК на БКП, а през ноември 1990 година и от Българската социалистическа партия. Почива през 2016 г на 85 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Неразказани истории за Георги Парцалев, които разкриват душата на големия актьор

Тези дни колегата от вестник „24 часа“ Пенчо Ковачев издаде книгата за „Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ“, излязла в ИК „Труд“.

Ковачев е коментатор във в. „24 часа“ вече 18 години. Автор е на 12 книги, от които 6 за българското кино. Сценарист и съсценарист е на 7 документални филма и два игрални сериала – „Едно дете в повече“ и „Людмил и Руслана“, излъчени по БНТ.

Георги Парцалев се снима в 17 игрални филма и 5 телевизионни сериала. Малко за големия му талант, твърде малко. И както и в театъра, не получава никаква награда в България. Нито една! Мнозина в киногилдията смятат, че актьорът ще бъде отличен за ролята на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”. Но ето какво се случва.Около 15 часа в деня на награждаването става ясно, че наградата за най-добра мъжка роля получават актьорите „запасняци” Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. В 17 часа новината е коригирана – наградата се дава само на Господинов.

Кой и защо пак прецака големия Парцалев

Отново ли причината е в сексуалната му ориентация?

Никола Анастасов до края на живота си смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”.

Единственото кинопризнание за актьора идва от чужбина: на XXV фестивал на трудещите се в Карлови Вари, Чехословакия, му връчват награда за ролята на Методи Рашков в “Сиромашко лято”.

1.

Киното открива сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм – комедията “Любимец 13” (1958) – една от и досега най-смешните родни комедии.

В “Любимец 13” той е в тандем с Енчо Тагаров (да не се бърка с Енчо Багаров!). Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат голмайстора на “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).

Преди този филм Парцалев е викан няколко пъти на пробни снимки, но все не го одобряват. Рангел Вълчанов го пробва за “На малкия остров”, но не го взема. Актьорът признава, че се притеснява и дори страхува от камерата. А най-вече се плаши от клапата, която “щраква” преди снимките на всеки дубъл. Стига дотам, че занася една клапа в квартирата си и кара хазяйката всяка сутрин да я удря по няколко пъти пред лицето му, та да свикне.

“Изглежда че съм характерен актьор – гласът ми, физиономията – не се годя за всякакви герои в киното”, казва Парцалев в интервю от 1980 г.2.

След дебюта му в “Любимец 13” обаче киното забравя Парцалев за цели шест години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история” (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка. В “Привързаният балон” (1967) по сценарий на Йордан Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Той е човек от малцинството и се включва с въодушевление в преследването на балона беглец. Тук, докато гледа как циганчетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди мои!”

В “Кит” (1970) Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача – той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита.

Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една-единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.

Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга от журналистите, като се прехвърля през едни тераси. Веднъж гледах филма с Калоянчев у дома му и той каза: “Ама

той беше много страхлив човек,

това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече! Не е, не е Пацо това…”

3.

За ролята на Педрото в “Петимата от “Моби Дик” (1970) е избран без пробни снимки. Той вече е сред доказаните звезди на “Сатирата”, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него. Освен това Парцалев е много добър приятел със сценариста Борис Априлов-Ахото. И Априлов има предвид точно него за ролята.

В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на… кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.

Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му – актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. Пацо започва да надува лодката, а Златина му казва: “Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята”, разказа ми Златина Дончева-Джамбазова. А Парцалев кротко отговаря: “Ей сега ще излезем на двора, нека детето поплува на воля…”. Той иска да се сприятели с малкия, за да станат по-лесно снимките след това.

Вече е заснет доста материал от “Петимата от “Моби Дик” с младите тогава Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев. Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: “Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен.”

Най-неочаквано за всички Ивайло се разплаква и отказва да се снима. Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. “Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам”, признава малкият пред Парцалев. “Виж какво, мойто момче – отвръща актьорът, – аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш.”

Георги Парцалев се държи великолепно по време на снимките на “Петимата от “Моби Дик”. Актьорът е ларж, гостоприемен и както винаги, страшно обича да е в центъра на всяка компания. Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събира цялата група на обяд или вечеря, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И както винаги никога не позволява друг да плати сметката.

4.

В “Тримата от запаса” (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Пръв Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля – Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля – на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.

Зако Хеския търси неочаквана комбинация от трима комици и е щастлив, когато я намира в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма. Тук Парцалев наистина разгръща огромния си талант, но го вкара в друго русло – на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.

Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг – звучи мъдро и житейски правдиво.

И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа. Съботянинът Иван е нещо като малък нашенски Махатма Ганди, който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (след кражбата на гердана), и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).

На финала на филма героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушва с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов.

В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова.

Между другото – една от най-големите приятелки на актьора.

5.

Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат. “Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки”, шегува се Парцалев. Никола Анастасов признава, че докато снимат “Тримата от запаса”, той иска да изглежда по-смешен от Парцалев

Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.

Снимат първите епизоди край Бяла Слатина. Тримата пътуват към фронта в камион, който затъва в калта. Тя нарочно е направена възможно най-лепкава. Тримата слизат да бутат камиона и когато той потегля, падат по очи в рядката кал. Стават омърляни като прасета и с тъжни физиономии – за радост на една бабичка, която се провиква: “Божке, на наш Георги най му отива калта…”. “Е, завидях му”, казваше Анастасов.

Всъщност бабичката е гордата хазяйка на Парцалев – в нейната къща в с. Бърдарски геран е отседнал актьорът. Когато снимачният екип идва в района, 20 семейства от селото отправят покани Парцалев да квартирува у тях. Кметът го праща в семейството, което плаши, че ще си подпали къщата, ако поканата му бъде отказана.

След един снимачен ден Никола Анастасов и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той участва в “Щръклица”, Мазгалов, тогава директор на театър “Сълза и смях”, също има представление. Навалял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в “Сатирата” си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант купува кашон червено вино “Гъмза” и отиват у дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.

6.

В “С деца на море” (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутите си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов, с когото вече са направили страхотен тандем в “Петимата от “Моби Дик” и след това са останали чудесни приятели.

“С деца на море” става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но филмът не е допуснат до варненския фестивал “Златна роза”. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с “таралежите”. И че авторите се изчерпали и тъпчели на място.

Дали това е истинската причина?!

7.

Сценарият на “Сиромашко лято” е написан по поръчка. Нареждането “от горе” е да се направи филм за хората от третата възраст. “Оставете на мира пионерите, дайте филм за пенсионерите”, превеждат в типичния си стил Братя Мормареви „високоотговорната задача“.

Братята

пишат главната роля специално за Парцалев

Той няма още навършени 50 години, но с грим го докарват да изглежда на 60 и малко отгоре. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се труди на финансовия фронт, “преминава в заслужен отдих”. След което на Рашков му се струпват куп беди – от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля влиза чаровната Татяна Лолова.

8.

Последната роля на Парцалев е на хаджи Ахил в 9-серийния телевизионен филм на Янко Янков и Нина Янкова “Под игото”. В това има някаква символика. С герой на Иван Вазов – Михал Мишкоед – е първият му голям успех на сцената на Сатиричния театър. А образа на хаджи Ахил актьорът пресъздава и в телевизионна постановка под режисурата на Магда Каменова. Сериалът е излъчен по БНТ през 1990 г., вече след смъртта на актьора.

Източник: 168chasa

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Влизат в сила големи законови промени, който кара ДИЗЕЛОв автомобил ще бъде най-засегнат!

Oколо половин милион дизелови коли, произведени преди 1 януари 2002 г., ще бъдат изгонени от центровете на големите градове. Това ще се случва в периодите с най-мръсен въздух през зимните месеци. Мерките, насочени срещу замърсяването на въздуха, ще започнат да се прилагат първо в София, а по-късно в Пловдив, Бургас, Варна и други градове, където има проблем с концентрацията на фини прахови частици, уточнява „Телеграф“.

Промените идват, след като от началото на годината на кметовете вече е позволено да създават зони с ниски емисии, както и да налагат забранителни и ограничителни мерки с цел да опазват чистотата на въздуха в общините си.

Те ще могат да използват за това автоматизирани технически средства за контрол, като смарткамери, и ще имат право на достъп до данни за автомобилите от регистрите на КАТ и ДАИ.

За София още от края на 2020 г. е ясно, че зоните ще бъдат две, като първата ще обхваща идеалния център, а втората – широкия. Инфраструктурата за контрола в тях е вече инсталирана и тествана, а 180 камери, способни да четат номерата на колите, са готови да заработят.

Това може да се случи веднага щом Столичният общински съвет приеме наредба, която да определи кога ще работят зоните и какви точно автомобили няма да бъдат допускани в тях през това време. Наредбата се очаква да бъде приета след средата на годината, когато всички леки автомобили у нас вече ще са придобили своята единна екологична категория, за която от юли миналата година се лепят т.нар. екостикери.

Именно екокатегорията ще е критерият, по който ще се решава кои автомобили няма да имат достъп до зоните.

Почти сигурно е, че за София забраната ще обхване екокатегория 1.

В нея влизат всички дизелови автомобили, произведени преди 1 януари 2002 г., както и бензиновите коли от преди 1 януари 1996 г. По данни на ДАИ дизеловите автомобили от тази категория са около 500 000. Още 300 000 са бензиновите. Какви ще са санкциите за всеки един автомобил от тези категории, навлязъл в центъра, предстои да се решава. Очаква се обаче те да са от 50 до 500 лв. за физически лица и от 200 до 1000 лв. за юридически.

Тепърва предстои да се уточнява и кога ще действат забраните. Сигурно е само, че ще е през зимата – сезона с най-мръсен въздух.

„Първоначално идеята бе зоните да се активират в дните с данни за пределно високо замърсяване. Това обаче създава проблема всички шофьори да трябва ежедневно да се осведомяват в кои дни има забрана и в кои – не.

Отделно, този метод според еколозите не дава истински силно отражение върху чистотата на въздуха. Далеч по-ефективно ще е, ако забраната е за определен период от време.Дали ще е месец, два или за целия зимен период, тепърва предстои да бъде подложено на експертно обсъждане“, казва за „Телеграф“ председателят на транспортната комисия към Столичния общински съвет Зафир Зарков. По думите му засега не са обсъждани никакви ограничителни мерки за собствениците на замърсяващи автомобили, които живеят в самите зони и най-вероятно те ще могат безпрепятствено да ги ползват без такси и санкции.

50 лв. глоба за стар пожарогасител

Санкция от 50 лв. ще грози всеки шофьор, който управлява автомобил, оборудван с неправилен пожарогасител или необслужван такъв. Това гласи проект за изменение на Закона за движението по пътищата, изработен от междуведомствена група и публикуван за обществено обсъждане.

С предвидените изменения се цели да се регламентира кои типове МПС какви пожарогасители трябва да имат съгласно приложимите технически наредби. За всяка отделна категория превозно средство ще се изисква определен вид пожарогасител. Най-масовият например, за леките автомобили, ще е прахов, с 1 кг гасително вещество.

В Бургас успокояват автомобилите за чист въздух

Община Бургас е предприела мерки за намаляване на замърсяването на въздуха още преди влизането в сила на разпоредбите в Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ), който дава право на общините да прилагат различни мерки. Засега забрана за влизане на автомобили в центъра на морския град не се предвижда, но са предприети други ограничения, съобщиха от Община Бургас. Едно от тях е въвеждането на „зони с успокоено движение“, в които максималната скорост за движение на автомобили е ограничена до 30 км/ч.

„С въвеждането на тези зони с успокоено движение автомобилите се движат бавно, като по този начин се предотвратява рязко спиране и рязко потегляне. А липсата на резки спирания и потегляния води до намаляване на отработените вредни газове от автомобилите“, обясни Весна Балтина, заместник-кмет по Стратегическо развитие и екология, дигитализация и адаптация към промените на климата.

Пловдив ще черпи опит от европейски градове

Пловдив ще въвежда зони с ниски емисии, с което да се достигнат нормалните показатели за чистота на въздуха. Изготвено е задание, което е съгласувано с РИОСВ – Пловдив и до края на месец януари 2022 след провеждане на процедура по ЗОП се очаква сключване на договор с изпълнител, който да аргументира и изготви механизъм за въвеждане на зона или зони с ниски емисии в Пловдив.

Едновременно с това Община Пловдив инициира форум, на който ще бъдат поканени експерти от България и чужбина (потвърдили са онлайн участие от Краков, Полша), които да споделят своя опит. Очаква се и там ограничението първо да обхване колите от екокатегория 1.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

87-годишният Иван се развежда с 27-годишната Наталия! Отказвала му

През септември 2015 той се ожени за сексапилната и много по-млада от него Наталия. Преди три години той и 27-годишната му булка бяха щастлива двойка.

Сега обаче Иван успя да шокира целия свят не с друго, а със сексуалния си живот и мераците му.Иван подаде молба за развод с Наталия. Причината се оказа нежеланието на младата му жена да правят бебе.

Той споделя, че малко след брака им младата му булка започнала да отказва да го правят, защото се притеснявала, че може да забременее.Самият Иван е баща на пет деца, има и внуци, но иска още наследници.Наталия разбрала за предстоящия й развод докато била на почивка в Испания. Тя обяснила, че е израснала в бедно семейство и се страхувала, че двамата нямат достатъчно пари, за да отгледат дете. 

Двамата живеели в апартамент на Иван, който се намира в центъра на руската столица Москва, а заедно с тях е и един от внуците му. „Не искам да не мога да гледам детето си финансово. Не искам и да бъда самотна майка, ако Иван скоро почине”, обяснила Наталия щом я попитали защо му отказва любовни ласки.

Малко след като обяви, че ще се разведе с младата си настояща съпруга, Иван поясни, че възнамерява да се върне при последната си съпруга, която също се казва Наталия. Г-жа Вял е негова трета съпруга и майка на две от децата му. Дали тя ще се съгласи да му роди още деца – не се знае.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култови заведения, миски по бански и девствени плажове: Непоказвани СНИМКИ от соц България

„Така е изглеждала социалистическата България няколко години преди края на Източния блок“, с това заглавие излезе изданието Slavorum, чиято тематика е концентрирана върху славянската култура, история, традиции, митология, начин на живот, какво и в популяризиране на славянските страни като туристически дестинации.

Под този титул е публикуван забележителна фотогалерия, пресъздаваща една друга епоха в България, която към момента е спомен, прокрадващ се нагледно само оцелялото материално наследство от соцвремената.

С няколко думи, грубо, изданието припомня действията на България по време на размирните 40те години на миналия век. „По време на Втората световна война до 1944 г. България е действала на страна на Третия райх, като през 1941 г. части от българската армия без предупреждение окупират териториите на Македония и Гърция. На 8 септември 1944 г. Червената армия подкрепя военния преврат в държавата и българите са принудени да сменят страната и да влязат в битки в тяхна полза. На 15 септември 1946 г. след референдум се учредява Народна република България, която се заема с изграждането на социализма. Твърди се, че българите дори са искали да се присъединят към СССР, но поради дълговете и факта, че нямат обща граница, амбицията е била отхвърлена. Но връзката им с Източния блок се оказа толкова тясна, че България стана основен курорт на съветския човек“, пише Slavorum. 

Следват поредица от невиждани снимки, които показват соцтуристическата ни реалност, градоустройство, икономическо развитие и дори… модно. Кадрите с дъх на нафталин всъщност разкриват именно това лице на България, което се визира в текст – страната ни като основна туристическа дестинация. 

Именно заради това след снимките има рязък завой към след социалистическа действителност, в който се посочва, че „днес България все още е приятелски настроена към чуждестранните туристи. Понякога се нарича държава на контрастите, тъй като има както шикозни плажове, така и отлични ски курорти. Страната все още привлича голям брой хора от страните от бившия Съюз, благодарение на относително ниските цени и почти европейско ниво на обслужване. Това е, България!“. С този патос завършва материала. 

Но нека видим фотогалерията, която е представена в подкрепа на титлата „България основен курорт на съветския човек“:

Бар „Вариете“ в Слънчев бряг, 1969 г.

Ресторант „Палма“, Слънчев бряг, 60-те години

Мис Варна – 1965 г.

Конкурс за красова, Златни пясъци, 1974 г.

Мис Черно море – 1989 г.

Ресторант „Фрегата“, Слънчев бряг, 60-те години

Созопол, 60-те години на ХХ век

Китен, 1986 г.

Стюардеса на летището Бургас, 60-те години

Варна, 60-те години на миналия век

София, 1964 г.

София, 70-те години

Кафене в София, 70-те години

Хотел Витоша – Ню Отани, София, 1988 г.

Автогарата в Пампорово, 1987 г.

Витоша, 1978 г.

Винарска изба, София, 60-те години

Автобус „Чавдар“, Ботевград, 1980 г.

Завод „Балкан“, Ловеч, 1980 г.

Камион, произведен в завода в Шумен

Уроци по информатика, Плевен, 1980 г.

Магазин за ел. уреди, 1985 г.

Мавзолеят на Геори Димитров, София, 60-те години

Гвардейци на летище София, 1980 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ