Нищо и никаква вестникарска обява, по която погледът на обикновения читател преминава, без да спре. Но тя веднага приковава вниманието на „специалистите“ в тази област. ДСО „Мототехника и автосервиз – София“ ще проведе на еди-коя си дата от еди-колко си часа търг за продажба на употребявани автомобили“.Воден от любопитство и желание да си опитам късмета, в един мъглив софийски ден се запътвам към посочения в обявата адрес – Ботевградско шосе № 273. Човек, който никога не е идвал тук, може да се добере до посоченото място само на принципа „с питане и до Цариград се стига“. Впрочем не само – следва дълго газене на кал и прескачане на локви, за да се стигне до паркинг, ограден с висока ламаринена ограда, увенчана за всеки случай в горния край с два-три реда бодлив тел. Мерките за сигурност се подсилват и от едно куче вълча порода, което иначе оглежда съвсем приветливо допуснатите вътре за огледа. Въпреки студа, мъглата и факта, че е делник, пред оградата са се събрали доста хора. /Между другото всички определени за оглед дни са в делник – явно преимущество за хора без работно време ./ Трийсетина коли са паркирани в калта, а сбраното множество пуши, говори шумно и чака да се запише в списъците… Записвам се, в определения ми час пристигам отново и се нареждам пред вратата към паркинга. Извикват един по един двайсетте човека, които сме определени за следващия половин час, вземат ни паспортите и ни пускат вътре.
След първия поглед към подредените автомобили объркването ми е съвсем пълно. Представите, които си бях изградил, като четях обявата – Форд, Опел, Пежо и т.н. – се изпариха като дим. Гледката по-скоро създава впечатление за автомобилно гробище или битпазар, отколкото за паркинг с автомобили. Повечето посетители явно не са новаци, бързо и делово оглеждат, клякат, завират се. Има и един-двама, които гледат като мен с неразбиране редицата катастрофирали коли. От тях според обикновения наблюдател нищо не става. „Ти какво очакваш? По-новите коли се продават на корекомския търг, не тук – обяснява на своя приятел някакъв младок, очевидно по-запознат с „тия работи“.-После да не мислиш, че в търга печелят балъци като тебе и мене? Само автотенекеджии, шофьори от международния и техни хора, дето могат да ги поддържат тия коли. Ей от оная трошка ти прави чисто нова кола и й взима двойно и тройно. А за по-запазените наддават само разни от провинцията, бензинаджии, бармани, изобщо играчи, дето могат да хвърлят много пари.“ Поглеждам по-нататък и откривам, че има и коли, които поне на външен вид изглеждат добре. Все пак и тази част на паркинга не може да заглади напълно впечатлението, че се разхождаш из някакъв музей на модерното изкуство. Но изглежда малко хора мислят като мен. „Нищо му няма – чувам да разговарят двама пред катастрофирал микробус.-Ще се стегне – дребна работа.“ Очевидно съм имал оскъдни представи за възможностите на автотенекеджиите.
Трийсетте минути изтичат, връщат ми паспорта заедно с едно картонче, което ми дава право на участие в търга.Няколко дни по-късно, за да наддават за 60-те автомобила, в Зимния дворец на спорта в Студентския град се събраха 1200 души. Хора от София, от провинцията, млади, стари, готови на рискове наивници, дошли да си опитат късмта, опитни и пресметливи типове и дори няколко майки със съвсем малки деца. Разноликата тълпа не може да разсее у мен лепкавото усещане, че присъствувам на някаква спекулация.Погледът ми постоянно открива в множеството по някой от ония образи, които забелязах на огледа – сериозни и потайни физиономии, делови мъжаги на средна възраст, облечени младежки – джинси, спортни якета; лукави усмивки, заговорнически разговори с половин уста, студено пренебрежение към останалите „леваци“. „Ще взема да дам двайсе бона за оня Голф, ама ще има да викат после у-у-у“ – казва прошарен мъж с дънков костюм на млада жена, обута с нещо като кавалерийски ботуши и с изрусена тук-таме коса. След малко щях да разбера какво е това „у-у-у“.
Срещу 100 лв. депозит и картончето с номера участвуващите попълват молба по образец и я пускат в сандък с процеп, приличен на избирателна урна.Трибуната пред хокейното игрище започва да се пълни с хора. Мачът започва, само че комбинациите и ударите ще се разиграват не върху ледената площадка. От някаква трибуна започват да четат по озвучител на радиоуредба наддаванията. Чете се всичко наред, много бързо, затова не се чува добре. След кратка почивка започва повторно четене, вече на печелившите наддавания. Трибуната се напълва съвсем, обстановката е гореща, въпреки че от ледената площадка лъха студ като от хладилник. Разнасят се освирквания и дюдюкания, когато четенето стига до няколко по-запазени коли – за тях се предлагат по 15, 17, 20 хиляди лева.
Един невероятно блъснат Опел-дизел с още по-невероятна начална цена от 4900 лв. достига до 20 259 лева. Затова пък в тълпата се чуват ръкопляскания, когато се случи що-годе поправима кола да бъде спечелена с наддаване в разумни граници. Голямо оживление настава, когато се разбира, че съвсем грохнал „Фолксваген“ с начална цена 700 лв. е спечелен за 701 лв. Но настъпва многозначително мълчание, когато за едно здраво БМВ /съдейки по началната цена – 21 800 лв./ е обявено печелившото наддаване на стойност 45 500 лв. Не се чуват дори освирквания. По трибуната преминава тих ропот. В предварителното четене успях да чуя няколко наддавания за същата кола от по 26, 27, 30 и 33 хиляди лева. Носеха се противоречиви и невероятни слухове, че по-рано била притежание на еди-кой си. „Това са номера – пак я блокират.
На миналия търг дадоха за нея 43 хиляди, после се отказват – какво като губи сто лева депозит.
Наддават невероятни суми, за да се откажат всички и после я взимат на по-приемлива цена. Миналия път така стана и с онова Волво-дизел. Колите се менят, хората остават. „Играчите са едни и същи „ – обяснява авторитетно някакъв глас зад гърба ми. По-късно разбрах, че това не са празни приказки – няколко коли, за които на миналия търг са предлагани невероятни суми, този път бяха спечелени с далеч по-приемливи наддавания. Естествено, няма гаранции за успех в тая игра, но фактите са налице. Не е нужно да се мисли много какво дава възможност да се разиграват тия комбинации – ако печелившият се откаже, правото за закупуване се дава на следващия в наддаването, но той трябва да заплати най-високата предложена цена. Ако се разреши на следващия да закупи колата на цената, която той предлага, тия номера няма да минат.Монотонното четене на имена и суми спира заради някакво съобщение. Говорителят обявява: „Участвуващите в търга… – следват няколко имена, а след това настъпва пауза. „Вече са арестувани“ – довършва вместо говорителя нечий глас и спонтанен смях се разнася по редовете.
„Спектакълът свърши“ – мисля си като прочитат и последното съобщение,и с блъскане си пробивам път навън. В този момент става ясно, че лудницата тепърва предстои. „Айде, другият търг започва“ – казва на изхода развеселен чичко от провинцията. Пред залата са паркирани няколкостотин автомобила, дори върху затревените площи. Започва алъш-вериш, но не с тайни наддавания, а с пазарлъци и много по-богат асортимент автомобили. Някои от тях, съдейки по вида им, също са купени от такъв търг, изчукани, китосани, с корекомска боя – съвсем като нови – само за 15-20 хиляди. Някои продавачи са залепили дори бележка с цената на предното стъкло. Тази търговска треска явно беше подсилена от слуховете за съвсем скоро предстоящи изменения в реда за продажба на автомобили.
Тези изменения безспорно са необходими, за да се пресече дейността на някои спекуланти. Но търговете като форма на продажба ще останат и не е зле да се помисли за такива правила на участие, които не създават условия за комбинации, а предоставят на всеки възможност да си купи употребявана кола на разумна цена.
Препечатано от сп. „София“, 1986 г.
19:29:00 ч.
