По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик. По същото време се създава и лагерът на остров Белене, който след 9.9.1944 става най-големия лагер в НРБ.

Законовото начало на съществуването на лагерите след 9-ти септември 1944г. е поставено с приемането на Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица още през декември 1944 г. Наредбата-закон обявява за „политически опасни лица“ хора, застрашаващи „държавния ред и сигурност”. За да се разграничат от печалната слава на нацистките лагери и следвайки опита на СССР те са наречени с евфемизма -Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Аргументът е, че в тях се изпращат “асоциални елементи”, за да бъдат превъзпитани в духа на ценностите на комунистическия морал и да способстват за приобщаването им към “новия живот”.

Първият лагер след 9-ти септември 1944 г. е създаден е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945. Впоследствие са открити и лагерите край яз. "Росица", "Куциян" край Перник, с. Богданов дол –Пернишко, с. Николаево, Казанлък, с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан и др. Създадени са и лагери за жени в с. Босна, Тутраканско, край с. Бошуля, Пазарджишко, с.Оброчище- Балчишко, с.Скравена-Ботевградско и др.

Най-големият лагер е този на островите край Белене, който официално функционира до август 1959, като от намиращите се там 1420 души, 1257 от тях са освободени, а останалите са затворени в лагера край Ловеч.След закриването на лагера там е създаден затвор в системата на Министерството на правосъдието. Причините за затваряне там са били предимно политически, но са въдворявани и немалък брой криминално проявени лица. Лагерът се ръководел от българската Държавна сигурност. Задържаните са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“. Другият лагер прочул се със своите жестокости е т.нар. ТВО-Трудово-възпитателно общежитие “Слънчев бряг” край Ловеч. Той е секретен и по много сведения е най-жестокият лагер в България. В кариерата на лагера при нечовешки условия са работили концлагеристите. През този лагер са минали около 2400 душикато средно на всеки десет от лагерниците един оставял костите си на това място. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там. 

В лагерите без съд и присъда са въдворявани хора считани за “реакционно настроени против новия режим”, това са: висши служители на властта в Царство България, земеделци бивши водачи на легионери и ратници, изменници на Родината, участници в нелегални конспиративни групи и организации заради „подривно-диверсионна дейност“, разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди,анархисти,сътрудници на чужди разузнавания и др. От средата на 50-те( след Априлския пленум на ЦК на БКП) до закриването на лагерите в началото на 60-те в тях се въдворяват основно лица, заподозрени в разпространяване на анонимки, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, младежи изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“, както и хора извършили криминални деяния. През 1961-62 г. са затворени последните концлагери в България , но през 1981 г. в лагера в Белене е отново отворен, за да бъдат въдворени без съд и присъда около 200 младежи за “противонародни прояви”, а през 1985-1986 г.по време на “Възродителния процес” са затворени неколко стотин български турци от различни региони на страната, отказващи да сменят имената си. Неофициален девиз на лагерите са думите на Дзержински: “Врагът не се възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!”

След 1990 г.,когато истината за комунистическите лагери излиза в публичното пространство, заради унищожените архиви се започва и със спекулацията за тяхната бройка и за лицата, които са били въдворени в тях. Според някои историци през тях са минали около 285 хиляди българи, а броя на т.н. трудово-възпитателните лагери е бил най-малко 86. През 1990 г. е заведено следствено дело № 4/1990 за лагерите, но не са намерени категорични доказателства за престъпленията извършени там, обвиняемите са освободени и делото е приключено по давност.



Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.

Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».

Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.

В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.

В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.

Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.

Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.

През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.

Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.

През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.

В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приклювало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.

След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източници: www.goguide.bg/ („Записки по българските балове” автор: Свилен Георгиев)

www.factor-bs.com/(„Абитуриентите на Бургас през миналия век”, автор: Соня Кехлибарева) и спомени за събитията от очевидци



След 1985 г. с една средна, месечна работна заплата можеха да се купят около 250 литра бензин. Днес с една средна работна заплата може да се купи два пъти повече, т.е. около 500 литра. Да не забравяме обаче, че тогава се крадеше масово, крадеше всичко, включително и бензин.

Бензинджии, военни, милиционери, механизатори, таксиджии и шофьори от всякакви служби… крадяха бензин. Държавата се опита да ограничи кражбите, като оцветяваше бензина отпускан на предприятията и този за продажба на частни лица в различни цветове. Можеха да те спрат на пътя и да вземат проба от резервоара. Това обаче не даде никакъв резултат, тъй като крадците се бяха научили да го преоцветяват, а и проверките бяха голяма рядкост.

И въобще трябва да се знае, че до 1989, в България съществуваше цяла една паралелна икономика, построена върху кражби и корупция. Бакалинът крадеше луканка и други скъпи и дефицитни храни и ги заменяше за бензин със съседа военен например. Продавачките в магазините си заделяха дефицитни стоки и ги заменяха за други такива или за да корумпират чиновниците. Тогава не се казваше корупция, а се казваше „с връзки“. 

С връзки се влизаше в университет или елитна гимназия, получаваше се достъп до дефицитни стоки, уреждаха се назначения за работа или кариерно развитие, или пък по-лека военна служба…

Т.Тодоров



Този автомобил изглежда като излязъл от ретро-футуристичен филм, но е напълно реален! Можете ли да познаете от какво е направен?

Тази единствена по рода си кола беше намерена през 2017 г. в Челябинск. Един от местните потребители в социалната мрежа "ВКонтакте" се натъкнал на нея, когато купил стар гараж извън града. Колата-амфибия е наречена Argo от новия си собственик. През пролетта на 2019 г. тя беше изложена в галерията за стари коли в Москва – изложение на необикновени винтидж автомобили. Но кой е творецът на колата и защо?

Тази 8-колесна офроуд амфибия (ААТВ) е направена от инженера Максим Мелниченко. Той работи в Челябинския тракторен завод и създава този шедьовър през 1960-те (според някои източници през 1950-те) години. Казват, че Мелниченко е бил страстен ловец и често е пътувал из уралските гори. Съответно събира няколко колеги съмишленици, за да направят тази необикновена кола за пътуване насред дивата природа. "Чудовището" е базирано на известната ГАЗ М-20 "Победа".Най-интересното в конструкцията й е сдвоеният механизъм на въртене, какъвто имат тракторите (помните ли, че нещото е направено в тракторен завод?). Двигателят от ГАЗ и хидравличната помпа са разположени в задната част. Единствената врата е отпред.

За да се движи по вода, Argo е задвижван от хидростатична трансмисия. Всичките тези колела са екипирани с компактни хидравлични мотори. В действителност има 8-колесно задвижване и на всяка двойка колела могат да се поставят вериги. Добра идея!

Източник:bg.rbth.com



На 64-годишна възраст почина певицата Ваня Костова. Тъжната вест потвърдиха източници на Нова тв. Към момента причините за трагичната кончина на обичаната от всички българи певица не са известни. Преди 14 години Ваня Костова успя да пребори рак на гърдата. Коварната болест я сполетя навръх 50-годишния й юбилей.“Оказа се, че наистина едно злото не идва само. Така беше и с мен. Когато открих бучката, преживявах нещо не по-малко трагично. Месец преди това бях изгубила една закъсняла любов. А любовта е безмислостна, особено на тази възраст. Болката е егоистична - буквално те поглъща и не виждаш нищо около себе си. Синът ми Боян беше в много тежка сесия и имаше нужда от моите грижи, но кой да го забележи. Аз бях заета с нещо по-важно – да стоя на тъмно и да мисля. От сутрин до вечер се молех да умра”, сподели тогава тя.Коя е Ваня Костова?

Ваня Костова е родена на 18 април 1957 г. в Димитровград. Малко са певиците в България, които така всеотдайно вярват в безкрайната сила на песента. Рожба на бригадирското движение, тя прекарва детството си в Родопите, а завършва английската гимназия в Бургас, където родителите й се установяват в края на 60-те.Ваня винаги е изпитвала трудност да съчетава пеенето с реалните житейски норми. Още като ученичка е изключена два пъти, защото пее в нощните програми на увеселителните заведения в Бургас и Слънчев бряг.

След като завършва Естрадния отдел в Музикалната академия в класа на Георги Кордов започва професионалната си дейност във вокална група "Тоника СВ" през 1980, като с отличните си гласови възможности и индивидуален маниер на изпълнение до голяма степен определя нейния облик.Шлагерите следват един след друг, но в отношенията й с колегите скоро настъпва разрив. Остранена от групата и останала без софийско жителство, Ваня изпада в безизходица, от която я спасява предложението на Управлението на транспортните войски и постъпва през 1986 като солистка на ансамбъл "Магистрали, където работи и Стефан Диомов.

В края на 80-те продължава кариерата си като солистка. В репертоара й са включени лирични песни, драматични балади, песни на народите и български народни песни. Сред популярните са "Рождество", "Звезда", Конче мое", "Вишна".


През 90-те изнася десетки благотворителни концерти из цялата страна и преживява щастливи мигове с възродената "Фамилия Тоника".Нейната песен "Звезди в моята нощ" по стихове на Петя Дубарова получава І награда на "Бургас и морето" - 1998. Мечтата й е да издаде албум с песни по стихове на Петя Дубарова, които събира над 10 години. През 2001 отново се отделя от Тоника.

Следват две самостоятелни турнета в Канада и САЩ, където изнася десетки концерти пред зажаднелите за красива българска музика родни емигранти.

През 2004 печели първата награда на фестивала "Пирин фолк" в Банско в дует със сина си Боян, а през 2005 прави турне в Австралия и Нова Зенландия, където представи своите неповторими шлагери. На 30 юни 2008 Ваня Костова отбеляза 25-годишнината на самостоятелната си кариера на сцената с голям концерт в любимата си зала "България".



Слави Трифонов дава огромни суми за благотворителност, но не го афишира

Новоизлюпеният политик Слави Трифонов прави множество дарения, но никога не си позволява да си прави реклама с тях. Дълбоко в себе си той крие една много състрадателна душа, която малцина познават.

Преди 3 години например, Слави не взе нито стотинка от концерта си в Лондон. Той дари събраните между 2 и 4 млн. лв. за деца с увреждания, припомня Ко4.Това обаче далеч не в всичко, което шоуменът прави благотворително. Преди 6 години той удари истински рекорд по дарения за църкви и храмове, като дари 1 млн. лв. Слави и екипът му са сред хората, застъпили се за българските медици в Либия преди почти 20 години.Миналата година пък, макар телевизията му да не му носи почти никакви приходи, дари 100 000 лв. на Александровска болница.

През 2018 г. Слави се застъпи за пловдивския лекар Иван Димитров, застрелял циганин, влязъл в имота му да краде.

Всичко това показва едно друго, по-различно лице на Слави Трифонов. Именно за него ще гласуват и през лятото.

През 2018, когато Слави Трифонов осъди „Господари на ефира“ за 13 хиляди 38 лева и 25 стотинки за нарушаване на авторското право по отношение на „Шоуто на Слави Трифонов“, той отново дари парите за семейства в нужда.С дарените от Слави средства КЗПД закупи хранителни продукти, които се предоставят на социално слаби хора с увреждания.

В Добрич бяха подкрепени основно семейства на деца и младежи с увреждания.

„Аз отговарям за Добрич и имах честта да съм част от доброто”, сподели Тодорова. Продуктите са донесени от зам.-председател на конфедерацията от Варна. Помагали са й и двама млади хора от Добрич – Мартин и Йорданка. Благодаря на Слави Трифонов, че ни даде възможност да внесем мъничко радост в сърцата на тези хора, каза още Камелия Тодорова.Неотдавна майките от инициативата „Системата ни убива” бяха отличени с наградата “Човек на годината 2018” на Българския Хелзинкски комитет.


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации