Показват се публикациите с етикет Статии. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии. Показване на всички публикации


Борис Мареков е един от хората, представящи живата история на българския автомобилен бизнес. 77-годишният инженер е започнал трудовата си дейност в първите дни на 1960 година като конструктор в тогавашния Завод 12 с „дребно” участие при създаването на двигателя на първия български лек автомобил „Балкан”, произведен в Ловеч, в края на 80-те става генерален директор на „Мототехника”, а в началото на 90-те създава „Мото-Пфое”. Казано с други думи, Мареков посвещава повече от половин век от своя живот на автомобила.

Посреща ни в кабинета си в „Мото-Пфое”. И въпреки че вече е пенсионер, човекът, сочен за един от доайените в бранша, продължава да работи като консултант в основаната от него и Карл-Хайнц Пфое компания – макар и не постоянно. Признава, че това му доставя удоволствие. От стените в подредения му офис ни „гледат” двама достойни мъже – Васил Левски и Хенри Форд. Предлагаме му една от фотографиите към интервюто да бъде с големия индустриалец – но Мареков бързо отказва: „Той е толкова велик – не ме слагайте до него”. И прехвърля вниманието ни върху актуалните проблеми на свиващия се пазар на нови автомобили у нас.

– Какви са основните причини, поради които България и до днес изостава от държави като Румъния и Турция по отношение на производството на автомобили?-Отговорът на този въпрос е много труден и не е еднозначен. Може би една от основните причини се крие в разединението и липсата на съгласуваност – както по време на социализма, така и днес. Навремето първоначално „Булет” започна монтаж на Bulgarrenault в Пловдив, a след това, за да не остане по-назад, и ДСО „Автопром” „докара” разглобени Fiat 124 и 850 в Ловеч. Между двете структури „съревнованието” продължи две-три години. Малко хора знаят, че и „Мототехника” по времето, когато бях зам. гл. директор там, също искаше да се включи в съревнованието, като започне производството на Saab – но така и не успя.

Несъмнено, решаваща роля за прекратяване на проектите в Пловдив и Ловеч изигра и решението на СССР да започне производството на автомобили „Жигули”, аналога на Fiat 124, по италиански лиценз, за което беше изграден заводът в Толиати. България обаче беше включена в доставките на възли и агрегати за новия завод с по 400 хил. стартера и алтернатора, 400 хил. акумулатора и още 8 типа продукти годишно. Срещу тях в годишните протоколи за стокообмен беше предвидена доставката на леки автомобили. През годините след това бяха правени няколко опита за намиране на чуждестранен инвеститор, но без резултат.

Единствено, пак в Ловеч, години наред се монтираха по 15 000 леки автомобила „Москвич”. И аз имах участия в две такива акции. Преди т.нар промяна бях секретар в българо-сръбска работна група за съвместно производство на Zastava, на принципа на насрещни доставки. Остана ми само споменът от честите пътувания до Крагуевац. По време на правителството на Иван Костов беше последният опит за организация на автомобилно производство с мое участие. Тогава, когато бях председател на Съюза на вносителите на автомобили в България, бях включен в работна група към Агенцията за чуждестранни инвестиции, която трябваше да създаде концепция за привличане на инвеститори. Концепция написахме, но проектът така и не беше реализиран.

-Колко е най-дългият срок, за който „Мототехника” е изпълнявала поръчка? Какво е налагало легендарното чакане преди покупка на нов автомобил?

-Трудно бих могъл да отговоря. Напоследък често се приказва за 10-15 години, но истината според мен е някъде между 7 и 8. Бил съм свидетел и на други случаи. Когато например пристигне партида само от бели „Жигули”. Тогава много клиенти, чийто ред е излязъл, отказват да купят, защото не им харесва цветът – например търсят син и номерата вървят бързо нагоре. Продавали сме автомобили и на изплащане – спомням си за Fiat 125 Р (полски) и „Запорожец“. Причините за дългото чакане сигурно са няколко. Най-напред продажбата срещу левове на нови автомобили се извършваше само от „Мототехника”, а количеството им зависеше от договореностите на държавата с другите социалистически страни и винаги беше по-малко от търсеното. Покупката на употребявани автомобили от чужбина по принцип не беше разрешена и ставаше само в много редки случаи. Но каквото и да си говорим, не можем да подминем и факта, че тогава имаше хора с достатъчно пари. Няма да забравя участието на „Мото-Пфое” на първия автосалон у нас през 1991 г. – тогава двамата ни търговци не смогваха да подготвят договорите за продажба. А предлаганите от нас Ford-ове бяха значително по-скъпи от соцвозилата.

– Как е бил организиран пазарът на леки автомобили преди 1989 г.? Бихте ли го сравнили с този днес?

-Вече споменах, че стопанското обединение „Мототехника” продаваше нови автомобили само в български левове. Освен продажбата „Мототехника” беше задължена да организира сервизното обслужване и доставката на резервни части. Разбира се, сервизите и магазините бяха държавна собственост. Продажбата на автомобили срещу валута по т.нар. ІІ направление, в т.ч. и доставяни от социалистически страни, беше възложена на държавното предприятие „Кореком”. Едва след излизането на Указ 56 и на „Мототехника” беше разрешено да продава автомобили и срещу валута. А на втората част от въпроса бих казал само – няма място за сравнения!

-Кога ви беше по-трудно – в началото на 90-те или днес?

-Всеки период си има своите трудности. В началото на 90-те трябваше бързо да се създават търговската и сервизната мрежа на фирмата. След това – да се усъвършенстват, за да отговарят най-точно на постоянно растящите изисквания на клиентите. Тръгнахме добре, но дойде „Виденовата зима”. А за днес какво да кажа? Трудно е, но трябва да се издържи. Това го изискват нашите сегашни и бъдещи клиенти.

-Къде се крие ключът към успешните продажби на автомобили?

-В постоянната грижа към клиента и стремежа за отговор на неговите постоянно растящи изисквания.

-Кои известни българи са карали автомобили на „Мото-Пфое”?

-Трудно ми е да изброя всички, но сред тях са Лили Иванова, Стефан Данаилов, Веселин Маринов, Георги Мамалев, Данчо Караджов и много други. Много преди създаването на „Мото-Пфое”, в годините ми в „Автоимпекс”, през мен минаха сделките за покупката на легендарното Renault Alpine, с което Илия Чубриков спечели рали „Златни пясъци”, както и за Renault 8 Gordini, което караше по-късно.

-Какво трябва да бъде направено, за да се увеличи пазарът на нови коли у нас?

-Най-напред да се стабилизира икономиката на страната, да бъдат създадени нови работни места и работещите да получат сигурност за себе си и своето семейство, а пенсионерите – за спокойни старини. Конкретно за бранша – преференции за фирми и граждани при покупката на нови автомобили, а на второ място – икономически и други мерки за редуциране вноса на употребявани автомобили.

-Какви бяха основните трудности, пред които се изправихте при създаването на „Мото-Пфое”?

-Историята около създаването на компанията е много интересна. През есента на 1989 година Карл-Хайнц Пфое – автомобилен дилър в Хамбург, подочул нещо за Указ 56, идва с осем автомобила Ford, които излага пред хотел „Шератон” в София и иска да продаде. Докато бях на Пловдивския панаир, получих обаждане от Министерския съвет, откъдето ме помолиха да взема колите на временен внос, защото не могат да му разрешат продажбата. Така започнах контактите си с г-н Пфое. Четири от колите – модел Scorpio, продадохме на МВР, а останалите – на частни лица. Впоследствие стигнахме до решението да създадем смесена българо-немска фирма и така на българския автомобилен пазар се появи фирмата „Мото-Пфое”, а името идва от неговата фамилия и началото на думата „Мототехника”. Сериозен проблем в самото начало на 90-те се оказа намирането на магазини. Не че нямаше предлагане – напротив, тогава реституцията тъкмо беше настъпила, но просто не съществуваха много подходящи помещения. Няма да забравя как един господин във Варна ни предлагаше обект без врати и без прозорци, със същински кратер с диаметър 3 метра в центъра, срещу месечен наем от 1000 щатски долара! Иначе първият ни магазин беше на бул. „Христо Ботев“ 131 в столицата, а след това само за около две години успяхме да създадем представителства и сервизи в 12 града на страната – една от основните причини за успешното развитие на фирмата.

-Колко автомобила сте продали през живота си?

-Трудно ми е да определя точно, но оглавяваните през годините от мен организации са реализирали стотици хиляди, ако не и милион. По-интересното е, че българинът е особена порода клиент и винаги държи „най-големият началник” лично да съдейства за продажбата. Затова само в годините си като директор на „Мото-Пфое” лично съм продавал по 20-30 коли годишно.

-Какъв беше първият ви автомобил и какъв шофирате в момента?

-В момента карам дизелов Range Rover Evoque, а първият ми автомобил беше „Москвич” 407.

-Какъв мечтаехте да станете като дете?

-Като малък мечтаех да се занимавам с летателна техника, но за съжаление в годината, когато кандидатствах за студент, не приемаха по специалността „Самолетостроене”. Така избрах „Двигатели с вътрешно горене” като най-близка и я завърших през 1960 г.

Използвани материали от Агенция Speed-Press

Източник: nabore.bg



Одеалата са произведени в сливенския комбинат Декотекс през 1983 г, което се вижда ясно на етикета.

На скъсания етикет пък се чете 79 г. ВТК „Георги Димитров“ ( най-долу на етикета ) –Комбината в  Сливен е считан за едно от най-модерните текстилни предприятия в България през 80-те години на миналия век.

Сливенския комбинат  има почти едновековна история. В близкото минало предприятието беше популярно в страната с производството си на персийски килими, които бяха емблематични за дружеството и по времето на соца в НРБ присъстваха в почти всеки дом.



Тази история, случила се преди повече от 45 години, наистина е невероятна. Някои не вярват в нея и дори има недоказана теория, че е изфабрикувана от тайни служби, които си измислят атентат. Но главата героиня и до днес е записана в Книгата с рекордите на Гинес.

Това е феноменалният случай със сръбската стюардеса Весна Вулович, останала в историята като най-дълго летелия без парашут човек в света - при свободно падане от над 10 000 метра височина.

Всичко се случва на 26 януари 1972 г. Самолет McDonnell Douglas DC-9-32 на югославските авиолинии JAT изпълнява редовен полет от Стокхолм до Белград с междинни кацания в Копенхаген и Загреб. Весна, която по това време все още е стажант-стюардеса, не трябва да лети с него, но се оказва на борда заради недоразумение - диспечерът слага на смяна нея, вместо друга Весна - Николич.По-късно Вулович си спомня, че докато пътниците се качват на самолета в датската столица, забелязва мъж, който изглежда видимо притеснен.

"Не само аз го забелязах. Другите членове на екипажа също, видя го и шефът на летището. Мисля, че е качил багаж в Стокхолм, слязъл е в Копенхаген и повече не се е качил на борда", разказва стюардесата.

Полет 367 излита в 15,15 ч. Изведнъж - точно в 16,01 ч., когато самолетът е над Чехословакия, експлозия избухва в багажното отделение. Самолетът се разцепва и пада край село Ческе Каменице. От 10 160 метра (33,330 фута). 27 души от общо 28 на борда - 23-ма пътници и 5-ма членове на екипажа, загиват.Взривът е чут и видян от много местни жители, които се втурват към мястото, макар да никой да не вярва, че може да има оцелели. Сред част от останките от машината в близката гора един фермер от немски произход - Бруно Хонке, открива единствената жива - Весна. Той чува, че някой вика и с изумление се натъква на младата жена. Първо вижда, че нейната тюркоазена униформа е покрита с кръв, а високите токчета на обувките й са буквално откъснати. Хонке, който е бил медик по време на Втората световна война, й оказва първа помощ, докато спасителите пристигнат.

Весна е в изключително тежко състояние - със счупени череп, таз, два крака, няколко ребра и три гръбначни прешлена, единият от които напълно смазан. Заради това тя е парализирана под кръста и дни наред е в кома. А когато идва в съзнание, се оказва, че има пълна амнезия. Научава за катастрофата в болницата от родителите си. Когато й показват заглавията във вестниците, тя припада.До 12 март стюардесата е лекувана в болница в Прага, след което е транспортирана в Белград. Предложена й инжекция, която да й помогне да заспи по време на полета, но отказва, защото противно на очакванията няма страх от летене - просто не си спомня нищо от преживения кошмар.

В болничната стая тя е поставена под 24-часова полицейска охрана, тъй като властите се опасяват, че извършителите на атентата може да опитат да я убият. Могат да я виждат само лекарите и майка й баща й. Остава там до юни, когато е изпратена в морски курорт в Черна гора, за да възстанови, а лекари я посещават на всеки два-три дни.

Весна претърпява няколко операции за възстановяване на движението си - отначало може да мести само левия си крак, а след месец успява и с десния. Родителите й - бизнесмен и фитнес инструкторка, са принудени да продадат и двете си коли, за да си платят всички медицинските грижи.

След 16 месеца лечение, 10 от които обездвижена, сръбкинята се възстановява почти напълно, накуцвайки леко. 

До края на живота си обаче тя има проблеми с гръбначния стълб."Никой никога не е очаквал да живея толкова дълго", казва тя през 2008 година, обяснявайки това със "сръбската си упоритост" и "детска диета, включваща шоколад, спанак и рибено масло".

Затова веднага щом пак е на крака, е готова да се върне към професията си. Ръководството на авиокомпанията обаче преценява, че известността й би създала проблеми и не разрешава това на Весна - дават й работа на бюро. Въпреки това, тя продължава да лети като пътник и разказва как хората, които я разпознават, са изумени и искат да седнат до нея.

Какво открива разследването?

Междувременно тече разследване на невиждания въздушен инцидент. Според официалните данни преди взрива самолетните системи са работили нормално и пилотите са били на местата си. Проверката не открива в кръвта им алкохолни или наркотични вещества. Не са предавани сигнали за бедствие или съобщения за повреди. А самолетът е нов - започва да функционира по-малко от година преди катастрофата.10 дни след нея Чехословашката държавна служба за сигурност обявява, че са открити части от часовник, който е идентифициран като част от взривно устройство. Обявено е, че най-вероятно става дума за терористична атака на хърватската крайнодясна организация "Усташи", която е поставила взривно вещество в багаж. Въпреки това, официално престъплението остава неразкрито и никой не е задържан.

Между 1962 г. и 1982 г. хърватските националисти извършват 128 терористични атаки срещу югославски граждански и военни цели. А точно в деня, в който самолетът пада, във влак от Виена до Загреб също избухва бомба. На другия ден мъж, който се представя за хърватски националист, се обажда в шведския вестник Kvallsposten и поема отговорността за атаката срещу полет 367.Обяснението за оцеляването на Весна е отново късмет. Следователите по авиационна безопасност смятат, че тя е била заклещена от количка за храна в корпуса на самолета, и затова не е изхвърчала като останалите пътници и екипаж. Смята се, тази част от машината, в който е Весна, се приземява под ъгъл върху силно залесени и покрити със сняг планински склонове, което омекотява удара.

Има обаче и още едно обстоятелство.

"Винаги съм имала много ниско кръвно налягане. Когато човек рязко се издигне на голяма височина, където почти няма кислород, умира практически моментално - сърцето му се пръсва. След взрива съм загубила съзнание. И това, съчетано с ниското ми кръвно, ме е спасило от бърза смърт във въздуха. А защо съм останала цяла, падайки на земята, това и самата аз не знам. Винаги съм спортувала. Тялото ми беше гъвкаво, извиваше се на всички страни... Вероятно затова съм получила по-малко счупвания, отколкото би трябвало да имам", казва години след инцидента самата тя.

Весна обаче е измъчвана от чувство за вина.

"Всеки път, когато мисля за инцидента, имам тежко чувство на вина, че не умрях заедно с колегите си и плача. Тогава си мисля, че може би не трябваше да оцелея изобщо", добавя тя.Отказва терапия при психолог, за да се справи с травмата и се обръща към религията.

Тъжната слава

Междувременно светът полудява по Весна - показват я всички телевизии и тя се превръща в нещо като национален герой на Югославия. Нейната репутация като "героиня от Студената война" достига дори до Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор. След катастрофата е наградена лично от югославския лидер Йосип Броз Тито, а сръбският фолклорен певец Мирослав Илич записа песен, озаглавена "Весна стюардесата".

Скоро тя става и почетен гражданин на Ческе Каменице. А фермерът Хонке, който а открива, кръщава внучката си - родена само шест седмици по-късно - Весна.През 1985 година стюардесата е вписна в книгата "Гинес", а лично сър Пол Макартн от "Бийтълс" й връчва наградата. Тя е особено щастлива от този факт, след като на стаж във Великобритания в младежки години е станала луд фен на Ливърпулската четворка. На сцената Весна иска от Пол автограф, но преди да й го даде, той казва: "Разбира се, но първо ти ми дай твоя!".

През 1977 г. Весна се омъжва за машинния инженер Никола Брека. Двамата обаче нямат деца. Макар лекарите да й казват, че няма да има проблем да забременее след катастрофата, тя преживява тежка извънматочна бременност, която се оказва почти фатална и не прави друг опит. След години тя се развежда.

Междувременно родителите й умират в рамките на няколко години от падането й. Така тя остава сама. А през 1990 г. губи и работата си, след като се включва активно в продемократичните протести на опозицията срещу социалистическия лидер Слободан Милошевич. В този момент тя е развенчана като героиня и проправителствени вестници започват атака срещу нея. Все пак избягва арест, защото властите се опасяват, че би се вдигнал твърде много шум.

Така, в последните години от живота си, тя живее с 300 евро пенсия в стария си апартамент. И казва, че катастрофата е разрушила и нейния живот, и този на родителите й, които вероятно не биха се споминали толкова рано. Весна Вулович умира на 66-годишна възраст през 2016 г. Сръбският вестник "Телеграф" съобщава, че трупът е открит в дома й в Блеград от полицията, която разбива вратата, след като нейни приятели подават сигнал, че от няколко дни не отговаря на телефона си. Намерена е във ваната, като основната версия за смъртта е сърдечен удар.

Теория на конспирацията

През 2005 г. падането на Весна Вулович е пресъздадено от американската телевизионна програма MythBusters. 4 години по-късно чешките журналисти Питър Хорнунг-Андерсен и Павел Тейнър излизат с теорията, че полет 367 не е бил обект на терористична атака, а е сбъркан с вражески самолет и свален от местните ВВС на надморска височина едва от 800 метра. Двамата твърдят, че чехословашката тайна полиция е измислила рекорда на Вулович, за да прикрие това, а обаждането до шведския вестник е измислица. 

"Смятаното по онова време от цял свят за "чудо" е само обикновена измама на тайните служби", заявява Андерсен.Чешката администрация за гражданска авиация обаче отхвърля твърдението на журналистите, наричайки го теория на конспирацията.

Андерсен признава, че доказателствата на двамата са само косвени, макар да твърди, че за разследването са използвани материали от тайните служби и разговори със специалисти и свидетели.

Самата Весна Вулович коментира, че е запозната с твърденията на двамата, но тъй като не си спомня инцидента, не може да потвърди или отрече.



Тя е една от най-интересните исторически личности, чийто живот и до днес продължава да бъде изследван и проучван. Елена Айело е най-известната монахиня-пророчица от началото на миналия век.

Тя е обявена за светица от католическата църква през 2011 г. заради изумителните си предсказания в резултат на ясновидство и невероятна интуиция.

Феноменалната дарба на Елена започна с религиозно прозрение в детските и години, когато тя е тежко болна и се опитва да намери спасение от Божията майка, към която се обръща за сила и помощ. Момичето дори обещава, че в случай на възстановяване ще посвети живота си на служене на Бог и работа в манастир.Богородица изпълнява своята част от своеобразния договор и излекува момичето. Но Елена не постъпва в манастир. Тя работи като медицинска сестра по време на Първата световна война. Скоро ръцете и се покриват със стигми – кървят на местата, където са заковани ръцете на Исус Христос на кръста. Първите видения започват да и се явяват по същото време. Сред тях е и самият Бог с послание, че ще получи всички изпитания за просветлението на нейната душа. Елена е официално диагностицирана с рак на стомаха в последен стадий. Тя кърви. Но след поредното видение жената е излекувана почти изведнъж, което е потвърдено от многобройни свидетели. Именно за това чудо тя е обявена за светица през 2011 г.

Когато Елена Айело най-накрая става монахиня, нейният ясновидски дар се проявява напълно. По време на Втората световна война в Европа тя предсказва победи и поражения, предвижда резултата от битки и от самата война. Елена Айело оставя информация за събития, които ще се случат след собствената й смърт, тоест в настоящата земна действителност.

Тя била много притеснена, че хората се отдалечават от духовността и предпочитат материални ценности и облаги. Монахинята била категорична, че това ще завърши с голямо бедствие за Земята.

70 години след нейната смърт – което е през 2031 г., ще настъпи денят, когато цялото зло на света няма да остави шанс доброто да спечели в честна битка и човечеството няма да може да се справи без помощ отгоре. Светът ще премине през поредица от катаклизми и катастрофи, след което ще има шанс да преосмисли съществуването си. Ако не го направи, няма да има следваща възможност за спасение. Всички, които забогатяват незаконно, ще загинат.Според Елена Айело всеки праведен човек, който живее с Бог в сърцето си, ще запази душата си.



На полето, в здравния сектор, зад волана на камиона: след Брекзита Великобритания страда от остър недостиг на работна ръка. Няма кой да прибира реколтата, няма кой да кара камионите. Незаетите места са вече над 1 милион.Събирането на реколтата е в разгара си. Но Ели Капър, която притежава ферма в Херефордшър, е силно разочарована. На около една трета възлиза недостигът на работници в бранша, а заради липсата на персонал плодовете гният, оплаква се Ели Капър.

„Поляци, румънци, българи – много дружелюбни и трудолюбиви работници“

“Бяхме пуснали обяви, че търсим 73-ма работници за прибиране на реколтата. Кандидатстваха девет човека, от които обаче само една жена беше още свободна. Накрая и тя започна работа на друго място“, разказва Ели Капър и добавя: “Не успяхме да наемем нито един британски работник. Чрез посредници сега имаме поляци, румънци, българи, руснаци, украинци – много дружелюбни и трудолюбиви сезонни работници. Не са толкова, колкото искахме, но поне можем да се справим горе-долу с прибирането на реколтата“. Британското правителство издаде допълнително 30 000 визи за чуждестранни работници в сектора. Но според Ели Капър това е твърде малко.

“Британските работни места за британците“ – това беше един от лозунгите, който изигра сериозна роля в дебата около Брекзит. Но реалността след Брекзита изглежда по съвсем различен начин.

От остър недостиг на работна ръка се оплаква и Даниел Браун, който предлага перални услуги за хотели в Лондон. Преди Браун е имал 60 клиенти, но му се наложило да прекрати договорите с част от тях, защото не му достигат поне 30 служители. При това причината не е в заплащането – през летните месеци средната седмична надница е нараснала с над 8% в сравнение със същия период през миналата година.

“Просто не успяваме да намерим служители“, казва Браун и допълва: „Заради Брекзита няма достатъчно хора, които да се интересуват от такава работа. Един хигиенист в хотел получаваше преди около 9 паунда на час. Днес вече се предлагат по 15 паунда, но пак няма желаещи“.


Във Великобритания икономическото възстановяване след пандемията върви по-бързо, отколкото в Германия. Но това означава и рекорден недостиг на работна сила: над 1 милион служители и работници са били спешно необходими през последните три месеца. След рекордно увеличение през август броят на заетите във Великобритания вече надхвърля нивата отпреди пандемията. Според британската статистическа служба ONS през август този брой е достигнал 29,1 милиона души, а безработицата е спаднала до 4,6%. Експерти изчисляват, че недостигът на работна ръка ускорява ръста на заплатите.

Търсят се 100 000 тираджии

Особено осезаем е недостигът на тираджии, тъй като в резултат от това в редица сектори се стига до сериозни забавяния. От асоциацията на превозвачите пресмятат, че към момента са необходими още около 100 000 шофьори. И предупреждават, че ако проблемът не бъде решен, може да се стигне до покачване на цените и сериозна инфлация. Затова от бранша настояват за специални визи за чуждестранни работници.

Без основателна причина пожертвахме един добре работещ икономически кръговрат, казва Ели Капър.

“Досега ситуацията беше печеливша и за двете страни – при нас идваха хора, които след това използваха изработените пари за построяване на къща в родината си или за образованието на децата си. Сега обаче имиграционната политика се ръководи единствено от идеологически съобръжения.“



Ако сте фен на ” Биг Брадър ” няма как да не си спомняте за едни от най-култовите участнички в риалити формата – скандалните тризначки Вяра, Надежда и Любов от третия сезон на предаването.Благоевградчанките се прочуха до такава степен, че и до днес интересът към техните особи не стихва, макар отдавна да напуснаха пределите на България, за да търсят нов късмет в Англия.

В резултат сестринското трио се разцепи.

Победителката в риалити формата Любов обърна гръб на сестрите си, които в Англия стигнаха до просешка тояга. А техни сегашни снимки шокираха зрителите, които ги помнят от участието им във формата.

Вяра и Надежда многократно са се жалвали, че нямат пари и често спят по улиците в Лондон. Все пак са намерили средства да отпразнуват рождения си ден на 10 септември. Но отново двете, все още са жестоко скарани със сестра си Любов, която единствена успя да свие семейно гнездо и да избегне мизерията, която мъчи останалите две.Прави впечатление, че животът на близначките след “Биг Брадър” не е бил никак лесен и всичко това е изписано на лицата им. Риалити звездите шокираха с вида си , а в мрежата получиха някои недотам ласкави коментари – потребителите зашушукаха, че приличат повече на бабички, отколкото на млади жени. “Какво се е случило с тези момичета, че изглеждат така състарени”, чудят се в мрежата.


Вяра и Надежда чукнаха 36 години, но изглеждат като съученички на Лили Иванова, предават от БЛИЦ.



На 8 септември 1941 година започва блокадата на Ленинград, продължила повече от две години.Психиката на много хора, които я преживели, пострадала сериозноБлокадниците с трепет си спомнят за случаите на разчовечване.

Преди 80 години германски и финландски войски обкръжават Ленинград — започва неговата многогодишната блокада. В продължение на 872 дни комуникацията с Голямата земя, тоест с останалата част от страната, се поддържа предимно по въздуха и през Ладожкото езеро, обстрелвано от врага. Избухването на глада, утежнен от особено тежката първа блокадна зима и непрекъснатите бомбардировки и обстрели, довежда до смъртта на една трета от жителите на града — над 850 хиляди души.

Завладяването на втория по големина и най-важен град на СССР е предвидено от плана на Хитлер «Барбароса». За целта Вермахтът сформира група армии «Север».

Предвоенното население на Ленинград е било 3,2 милиона души. Градът произвежда почти една четвърт от всички продукти на тежкото машиностроене, една трета от електротехниката, а повече от половин милион специалисти работят в 333 най-големи предприятия, произвеждащи три четвърти от всички отбранителни продукти. Ленинград е град на учените, има 130 изследователски института и проектантски бюра, както и 60 университета.

Ленинград се превръща в източник на постоянен ужас за сражаващия се СССР, забранява приемането на дезертьори, издава заповед да се стреля по цивилни, които се опитват да излязат от града на територията, окупирана от германците, и да се унищожат складове за храни.

Настъплението на германските войски е ограничена от отбранителни структури, построени от ръцете на ленинградчани, главно от жени и деца (останалото пълнолетно мъжко население е в милицията). Отбранителните заводи продължават да работят в града, макар и в по-малък мащаб. От юли до декември 1941 г. в Ленинград са произведени 713 танка, повече от 3 хиляди полкови и противотанкови оръдия, повече от 10 хиляди минохвъргачки, 480 бронирани машини, 58 бронирани влака, 3 милиона снаряда и мини, 40 хиляди ракети. Работата продължава в тези заводи и в годините на блокадата, въпреки частичната евакуация.

Желанието за пълно унищожаване на града е изразено и от ръководството на Финландия. На 11 септември 1941 г. президентът на тази страна Ристо Рюте казва на германския посланик:

"Ако Петербург вече не съществува като голям град, тогава Нева ще бъде най-добрата граница на Карелския провлак … Ленинград трябва да бъде ликвидиран като град"

Блокадният пръстен е прекъснат след няколко опита едва на 18 януари 1943 г. по време на операция „Искра“, а блокадата е напълно премахната на 27 януари 1944 г.

Източник:zapisnanews.info



Тези дни попаднах на интересен текст от социалната мрежа. Авторът му твърдеше, че в едно ТКЗС по времето на социализма са се произвеждали толкова плодове и зеленчуци, колкото днес се произвежда в цяла България. Е, може и да звучи пресилено, но истината е, че произведената продукция беше в огромни количества. 

В родното градче на баща ми в западащата днес Северозападна България имаше консервен комбинат, който работеше сезонно и буквално бълваше продукция от края на май почти до края на ноември. А дворът му буквално беше задръстен от плодове и зеленчуци. И досега са пред очите ми големите каруци с волски впрягове, които бяха препълнени с огромни дини и пъпеши. 

От полето към гарата по време на жътвата денонощно пътуваха камиони с ожънато зърно. Летните месеци бяха разпределени между производството на ябълки, кайсии, праскови, домати, чушки, патладжани, зеле, каквото ти душа иска, и зърнените култури. В края на лятото и началото на есента идваше ред на гроздобера, а по-късно и на царевицата.

В градеца имаше няколко ТКЗС-та, защото поземленият фонд беше огромен. В късната есен член-кооператорите получаваха продукция в натура за своето дялово участие със земя. Хлябът за тях беше безплатен, хората получаваха от администрацията на кооперацията купони, по 35 бр. на месец. Печеше се в няколко градски фурни и беше с превъзходно качество.Упадъкът на този живот започна в края на 70-те години, когато ТКЗС-тата бяха ликвидирани и бяха създадени т. нар. АПК. Окончателното унищожение на селското ни стопанство извършиха ликвидационните съвети на Филип Димитров при т. нар. демокрация.

Никола Асенов, Плевен



България е единствената държава в света, която до 1980 година сама си построява със собствени сили, средства, и по свои проекти със собствен работен състав, всичките си язовири и ВЕЦ-ове

В България има около 3 000 язовира, които в различна степен регулират притока и които трябва да се инспектират всяка година. Това означава, че на ден ще трябва да се проверяват по 10 язовира.Общият им полезен обем е около 6,8 млрд.m3.

От тях 48 броя по-големи и значими язовири имат общ полезен обем 5628 млн.m3 или 82,8% от общия полезен обем на всички язовири.

Оценката, че водата в България е малко, води до стратегическото решение в периода 1950 – 1985 година в страната да бъдат построени 216 големи и над 2000 малки язовира. Тяхната вода се ползва за поливане, водоснабдяване и производство на електроенергия.

95 или 44% от всички големи язовири у нас са построени през 60-те години на миналия век.В предходните 2 десетилетия са изградени 23, от 1970 г. до 1989 г. – 87.

След 1990 г. са довършени 11 големи язовира, сочи още статистиката. На 4 от всички стената е висока над 100 м.

Лидер по този показател е „Въча” със 145 м.

С най-голям обем е яз. „Искър” (673 млн. куб. м).ПАВЕЦ „Чаира“ и каскадата „Белмекен – Сестримо – Чаира“, за които в последните дни се говори във връзка с решаването на водната криза в Перник, нямат аналог в цяла днешна Европа, и почти в целият свят.

Това съоръжение е несравнимо с с днешната ни икономика и инженерно-строителен капацитет.

От централата през трикилометрова безнапорна деривация водата достига до дневния изравнител на ВЕЦ Момина клисура, и след централата, преминавайки по 70-километров тунел, достигат до язовир „Пясъчник“, чрез които се подпомага напояването на горнотракийското поле.“

70 километра тунел през планината, построен през 1974 година на надморска височина от 1900 метра само от български проектанти, строители и инженери!

Само с български инженерен и строителен състав и сила са построени 3 язовира, 2 дневни изравнителя, 4 електроцентрали, обвързани помежду си чрез сложна мрежа от напорни тунели и тръбопроводи, каптажи и канали. За едва 8 години време, при тогавашната техника и средства за строителство във високо-планински условия!

До 1966 година са завършени или са в строеж 35 язовира с общ обем 5.147 милиарда кубични метра (или 5.147 кубични километра)

До 1963 година в България са били построени около 2000 микроязовира, а напояваната от тях площ достига един милион декара.

Изградените общо 216 язовира се класифицират споредизискванията на МКГЯ като големи язовири, и над 2000 малки язовири.

Най-големият от тях по обем е „Искър“. Водохранилището на столицата София събира около 675 млн. куб. м вода. Разположен е между София и Самоков, на река Искър.

Дълъг е 20 км, а в най-широката си част е 5 км. Строителните работи по него започват през 1949 г. и са завършени през далечната 1954 година!

Невероятно, но факт: в края на 60-те на ХХ век България е на трето място в света след САЩ и Япония по броя на изградените язовирни стени.

Всички изградени тогава язовирни стени функционират и до днес, въпреки нулевата подръжка на същите.

България е единствената държава в света, която до 1980 година сама си построява със собствени сили, средства, и по свои проекти със собствен работен състав, всичките си язовири и ВЕЦ-ове, като от всичките известни конструкции тогава в света на стени за язовири, сме построили 95 % от тях сами.

Няма такава държава в света и до днес с такова постижение.

Може само да се гордеем с нашите бащи и деди строители, и проектанти на язовири и каскади.Около 2400-2600 са малките, като общата им вместимост е малко под 1 млрд. куб. м. При тях най-големият проблем е занемаряването на съоръженията за отвеждане на излишните обеми, което увеличава рисковете от преливане, смятат експерти. 68 от тях в предаварийно състояние.



Това се вижда в заповедта на здравния министър Стойчо Кацаров за новите мерки в страната, които ще влязат в сила от 7 септември.

На брифинг министърът заяви, че часът им за затваряне ще бъде 22:00 часа. Веднага обаче последваха реакции от браншовите организации, които дадоха заявка, че ще блокират кръстовища в цялата страна.

Заповедта за новите мерки. При какви условия няма да се прилагат?

Здравният министър Стойчо Кацаров издаде заповедта за въвеждането на нови противоепидемични мерки, съобщиха от пресцентъра на министерството.Считано от 7 септември, вторник, със своя заповед министърът на здравеопазването въвежда нови противоепидемични мерки на територията на България:1. Провеждането на присъствени групови занятия в езикови, образователни и други обучителни центрове и школи се допуска при спазване на физическа дистанция от най-малко 1.5 м. и не повече от 10 човека в помещение и носене на защитни маски.

2. Преустановяват се посещенията в детски центрове, клубове и други, предоставящи организирани групови услуги за деца.

3. Конгреси, конференции, семинари, симпозиуми, обучения и др. се допуска при използване на не повече от 30% от капацитета на помещението и с до 30 участника, при спазване на физическа дистанция и носене на защитни маски.

4. Преустановява се провеждането на тимбилдинги и други организирани групови мероприятия с такъв характер в трудови колективи.

5. Провеждането на конкурси и изпити се допуска при използване на не повече от 30% от капацитета на помещението, с до 30 участника, при спазване на физическа дистанция от най-малко 1.5 м. и носене на защитни маски.

6. Преустановява се провеждането на всички масови мероприятия, при които присъстващите не са организирани с определени седящи места и входът (участието) е неограничен.

7. Посещенията на кина, театри, циркови представления, концерти и други сценични прояви на закрито се допуска при използване на не повече от 50% от капацитета на помещенията, заемане само на седящи места през едно и носене на защитни маски.

8. Посещенията на музеи и галерии се организира като се допускат не повече от 1 човек на 8 кв. м., при спазване на физическа дистанция и носене на защитни маски.

9. Посещенията в центрове, школи и други обекти за танцово и музикално изкуство се допускат при използване на не повече от 30% от капацитета на помещенията и с до 10 човека в помещение.

10. Провеждането на спортни състезания с професионален характер на закрито се допуска без публика.

11. Провеждането на спортни състезания с професионален характер на открито се допуска с публика при заемане на не повече от 30% от капацитета, използване само на седящи места при заемане на всяка трета седалка и носене на защитни маски.

12. Посещенията на фитнес центрове се допуска при използване на не повече от 30% от капацитета на всяко помещение и спазване на физическа дистанция и носене на защитна маска от персонала.

13. Посещенията в спортни зали и клубове, плувни басейни и комплекси се допускат само за индивидуални спортове при използване на не повече от 30% от капацитета им и спазване на физическа дистанция от най-малко 1.5 м. Провеждането на колективни спортове на закрито се преустановява, с изключение на тренировки и състезания за картотекирани състезатели професионалисти.

14. Посещенията в балнеолечебни, СПА, уелнес и таласотерапевтични центрове се допуска при използване на 30% от капацитета им, спазване на физическа дистанция, носене на защитни маски за лице при услуги, допускащи тяхната употреба, и създаване при възможност на график за индивидуално ползване на услугите.

15. Посещенията в заведенията за хранене и развлечения, игралните зали и казина се допускат само в часовия интервал от 7,00 ч. до 23,00 ч. при спазване на отстояние от 1.5 м. между облегалките на столовете на съседните маси, допускане на не повече от 6 души на една маса и носене на защитни маски от персонала.16. Провеждането на събирания от частен характер се допуска с участието на не повече от 30 лица на закрито и 60 лица на открито.

17. Физическите и юридически лица – собственици или управители на търговски, административни или други обекти, предоставящи услуги на гражданите, създават организация за контрол на броя на клиентите в съответния обект, като не допускат повече от 1 човек на 8 кв. м.

18. На пазари, тържища, базари и изложения се създава организация за еднопосочно движение, осигуряване на контрол на влизащите лица и допускане на не повече от 1 човек на 8 кв. м. и носене на защитна маска от работещите и посетителите.

Въведените противоепидемични мерки по т. 1, 3, 7, 8, 9, 12 и 13, може да не се прилагат при следните условия:

-100% от персонала е ваксиниран или преболедувал COVID-19, или разполага с отрицателен резултат от проведено преди влизане в обекта/мероприятието изследване, удостоверено с валидни документи за ваксинация, преболедуване или изследване и

– ръководителят на обекта/организаторът на мероприятието е взел решение и е създал необходимата организация за допускане само на лица, които:

– са ваксинирани или преболедували COVID-19, удостоверено с валидни документи за ваксинация или за преболедуване или

– представят отрицателен резултат от проведен до 72 часа преди влизане в обекта/мероприятието PCR или бърз антигенен тест (до 48 часа преди влизане в обекта/мероприятието).

Задължителното отстояние от 1.5 м. между облегалките на столовете на съседните маси и допускане на не повече от 6 души на една маса (по т. 15) може да не се прилагат при изпълнение на посочените условия.

Заповедта е в сила до 31.10.2021 г.



При цялата си днешна бедност нашата земя е пълна със зарити съкровища. Но не от антични или прабългарски времена, а от продължилата само девет петилетки епоха на планова икономика. Голяма част от външния дълг – тази, която не беше открадната или изядена – беше погребана в мегаломански проекти, чиито руини и днес стърчат тук-там из родината.

София щеше да стане пристанище на река Искър чрез плавателен канал от Панчарево до Павлово. Хиляди работници копаеха, чакаха с часове автобуси и имитираха ентусиазъм. Каналът край София беше изкопан, но след това се разбра, че за него няма вода. Безсмисленият ров беше изоставен по ирония на съдбата точно тогава, когато се започна строежът на „Кремиковци“. Друг мегаломански проект, за който сме ви разказали е плавателният канал Варна – Русе, който за зло или добро остава само на хартия.

Но най-перфидният замисъл на режима беше да издърпаме килимчето изпод съседна Турция, членка на вражеския военен блок НАТО. От времето на Петър Велики проливите към Средиземно море – Босфорът и Дарданелите, са били цел на руската имперска политика, която Сталин превърна в съветска. Социалистическа България щеше да реши проблема, като прокопае канала Бургас – Чирпан – Пловдив и така да свърже Черно море с Марица.През 1972 година се планираше по този канал да минават 150 хиляди тона товари. А после, разбира се, презокеанските кораби щяха да предпочетат този по-кратък път от Одеса до Солун през Карнобат и Истанбул щеше да остане на сухо. Това, разбира се, бяха комични планове, но никой не смееше да го изрече на глас.

В следващите редове ви представяме един репортаж, за това как би изглеждал този плавателелен канал през 1970 г., ако се беше изградил дотогава.Синият тролейбус лети плавно и без шум по асфалтирания крайбрежен булевард. Отдясно красиви, жилищни блокове са потънали в зеленина, а отляво лъщи като сребърно огледало широко разлялото се езеро. По него браздят спортни глисери, лекокрили яхти, разперили платна като пеперуди, и гребни лодки с подранили спортисти. На укрепения и богато залесен насрещен бряг се издигат дворците, на международния мострен панаир. По средата на езерото е „Острова“ —любимо място за отдих на пловдивчани. Вляво са пристанищните постройки и складове. Високо над покривите им като човки на гигантски птици се спускат и отново се вдигат стрелите на кейовите електрически кранове, които товарят и разтоварват кораби и шлепове.

Тролейбусът спира пред кокетна пристанищни сграда. Минаваме през украсената с табла и картини, от наши известни художници чакалня и излизаме на кея… Ето и самото пристанище с кейовите стени, складовете, съоръженията. Басейнът му има водна площ, широка около 200 метра — и най-големият кораб може свободно и безопасно да маневрира. (При завъртването си един кораб прави кръг с диаметър три пъти по-голям от дължината му.)

Два маяка ограждат входа на пристанището. Зад тях се простира езерото, което стига до бреговете на изложбения град.


Белият като лебед пътнически кораб „Тракия“, с който ще пътуваме по канала до Бургас, ни чака. В осем часа, след последния сигнал на сирената, въжетата ое отвързват от кея. На командния мостик се чуват отсечените заповеди на капитана. Телеграфът звъни и предава нарежданията до машинното отделение. Тялото на кораба затреперва. Винтът хвърля високо няколко водоскока и започва да плете сребърен път по тихата водна повърхност. Завързаните до кея рибарски и спортни лодки танцуват под тласъците на образуваните от минаването на кораба вълни. Нашето пътуване по канала започна! Прекосяваме езерото, в което е се е разляла Марица от преграждането й с бента, и навлизаме в самия канал. Той се губи и блести в далечината като стоманена, лента. А от двете му страни като безмълвни стражи издигат чела стройни тополи.

Напоително-плавателният канал е построен, за да служи главно като основен резервоар за набиране, пренасяне и разпределяне на идващите от Родопите, Рила и Стара планина води, които се използуват за напояване на Тракийската равнина от Пловдив до Бургас. Размерите му дават възможност по него да плават кораби със среден тонаж. С построяване на някои допълнителни съоръжения и необходимия брой шлюзове – той е превърнат в плавателен. От изхода на Пловдивското пристанище – до моста при входа в Бургаския залив каналът е дълъг 300 километра. Средната широчина на водата е 30 метра при най-малка дълбочина 3 метра. Размерите и формата на коритото са определени така, че по него могат да пътуват кораби с максимални размери: дължина — 60 метра, ширина — 6.50 метра и газене (потъване)’ — 2 метра. Когато един кораб се двйжи по тесен канал, съпротивлението на водата е много по-голямо, отколкото в езеро или море. За да бъде това съпротивление в границите на допустимото, напречното сечение на потопената част на кораба трябва да се отнася към напречното сечение на водата в канала от 1:5 до 1:6. Колкото е по- голяма скоростта, толкова по-голяма вълна се надига след кораба и залива и руши бреговете. За всеки канал в зависимост от корабите, които плават по него, се определя една „критична скорост“, която те не трябва да надвишават. В нашия канал тази критична скорост е 9 километра в час.

По дължината си каналът се състои от прави и криви участъци. Кривите части представляват дъги с радиуси 6 пъти по-големи от дължината на плаващите по него кораби. Така корабите спокойно и безопасно завиват.

Коритото на канала следва една хоризонтални линия. Той не може да има плавни завои и същевременно да бъде навсякъде еднакво вкопан в земята. Коритото му на места е вкопано от 10 до 30 метра, а другаде то минава върху изкуствено създаден насип. Над дълбоките и тесни долове, както и над железопътните линии и шосета коритото минава по „мост-канали“. Един „мост-канал“ представлява обикновен стоманен или бетонен мост, който вместо перила има стени. Другаде пък каналът се провира в къс тунел под някоя река или път. А на едно място, за да избегне голям завой, водата и корабите минават през тунел, дълъг 6 километра.

Каналът се врязва през различни видове почви, някои от които задържат водата, а други я пропускат повече или по-малко. За да се намалят огромните загуби на вода, участъците, където коритото е вкопано в пясък, чакъл или напукани скали, са уплътнени, като дъното е постлано с трамбована глина, дебела средно 80 сантиметра. За да не се размива и поврежда тази глина от движението на корабите, върху нея е насипана защитна покривка от чакъл, пясък и пръст, дебела метър. В скалистите места, които са силно напукани, стените на канала са облицовани с бетон.

Въпреки всички тези мерки за една година се загубва вследствие поливане, изпарение и пропуски при различните съоръжения към 200 милиона кубически метра вода!

Малките поройни дерета (няколкостотин на брой) са прекарани или под канала с „дюкери“, или над него с улеи. Дюкерът представлява една го¬ляма крива тръба, по която водата на рекичката слиза, от едната страна, минава под дъното и излиза от другата страна на канала.

Но ние казахме, че като тръгваме от Пловдив, ще пристигнем в Бургас. И всеки правилно ще си зададе въпроса, дали този канал не представлява една бързотечна река, чиито води трябва да слязат със 160 метра на 300 километра път, тъй като Пловдив е на височина 160 метра над морското равнище, а каналът завършва при морето. Каналът не е никаква течаща река, а се състои от няколко хоризонтални части, свързани помежду си със стъпала — „шлюзове“. За да напоява колкото е възможно повече площ, каналът е прокаран на границата между полите на планината и равнината. От Пловдив до километър 45 той върви хоризонтално и на височина 157 метра над морското равнище. След това посредством два шлюза и една помпена станция нивото му се повдига на 200 метра над морското равнище и така продължава с хоризонтално дъно 100 километра, до пресичането на река Тунджа. Оттам вече започва слизането. При тази пресечка реката е преградена с един бент, за да се образува езеро с постоянно ниво, по-ниско с два метра от горния канал. Оттук нататък, на едно протежение още 100 километра, нивото на водата остава 198 метра над морето до влизането в голямото Поляновградско езеро, където с шлюз се слиза на 180 метра. С друг шлюз се излиза от езерото и след 30 километра, при язовира „Българево“, започват няколко групи шлюзове, с които се слиза от 170 метра до морското равнище в Бургаското езеро.

По нашия канал има всичко 24 шлюза, които дават 43 метра качване откъм страната на Пловдив и 200 метра слизане от страната на Бургас.

Водата в канала въпреки хоризонталното дъно не е в покой. През зимата тя тече към Поляновградското езеро, където се складира. През лятото се връща обратно на запад, за да напоява плодородните полета на Тракия.Мнозина задаваха години наред въпроса: „Откъде ще се вземе водата?“ Вие вече сигурно се питате откъде идват десетките кубически метра вода в секундата, които текат по канала и се разливат по жадните за влага полета? — Те идват от Баташкия водносилов път, от язовирите на Топол¬ница. Стряма, Тунджа и други укротени и регулирани реки слизащи от Средна гора и Стара планина.

За нуждите на напояването по южния бряг на канала, на подходящи места, има изградени саваци, през които става пускането на вода в напоителните канали. От своя страна тези канали се разклоняват на все по-малки и по-малки канал чета и вади, докато водата достигне до корените на растенията.

Бреговете на канала извън населените места са богато озеленени и засадени с декоративни и плодни дървета. По единия бряг върви широко асфалтирано шосе, по другия — по-тесен — служебен път за нуждите на поддържането на канала.

По протежението на канала има три големи, модерно обзаведени пристанища — Пловдив, Стара Загора и Сливен, и 50 средни и малки — за обслужване на селата, през и покрай които минава самият канал.

За построяването на напоително-плавателния канал са извършени 40 милиона кубически метра изкопи и са излети 500 хиляди куб. метра бетон.

Нашият параход „Тракия“ продължава да се носи плавно между двата зелени бряга, като завива ту вляво, ту вдясно. Зад кърмата вълните образуват разперено ветрило, чиито краища се бият в укрепените с каменна облицовка брегове. Задминаваме влекач с четири шлепа, натоварени с цимент от Димитровград за Бургас. Каква икономия се постига с този воден път, личи от факта, че четирите шлепа с товар 2,000 тона се влачат от малък влекач с 200 конски сили!

В салона става вече горещо. Всички излизат на палубата, където под прохладната сянка на разпънатото платно са наредени лежащите столове. Лекият ветрец, образуван от движението на кораба, гали лицата и създава прохлада. Всеки от пътниците търси удобно място, за да се разположи и да се наслаждава на красивите гледки, които една след друга се сменят пред погледа. С нас пътуват към 300 души пътници.

Спираме за няколко минути на пристанището до село Скутаре. На кея има голямо оживление. Товарят се два шлепа. Много хора чакат редовния пътнически кораб от Стара Загора, който ще ги откара в Пловдив. След 10 минути престой корабът отново се отделя от кея и завйва на североизток … Пристанище Трилистник също е изпълнено с чакащи пътници. Току-що е пристигнал пътническият кораб „Септември“, поддържащ редовен рейс Стара Загора—Пловдив и обратно. По палубата му цари веселие. Младежи и девойки танцуват под звуците на радиоуредбата.

Престоят тук е още по-кратък, защото нашият кораб е „експрес“, който се спира само на големите пристанища, а спирането му на тези две малки пристанища е по изключение.

С голям завой каналът се насочва на изток и постепенно започва да потъва в земята. Бреговете стават все по-високи и достигат до 10 метра. Като че се движим по улица, оградена с непрекъснати високи здания. На предени израства някакъв чудноват бетонен мост, под който минава каналът. Това е улеят на река Стряма. Тук се кръстосват реката и каналът. Каналът минава под реката, а нейните води са събрани и текат по този мост. След минаването под улея бреговете отново започват да се снижават, докато полето пак изплува пред погледа ни.

Не спираме в пристанищата на селата Манолско Конаре, Шишманци, Опълченец и Оризово. Само когато се изравнява с тях, корабът намалява хода на машината, за да не се повредят лодките и корабите, вързани на кейовете, от движението на вълните. Отляво хълмовете започват да се възвишават и сливат с полите на Средна гора. „Тракия“ намалява скоростта си и внимателно плава по мост-канала на река Омуровска. След няколко минути пред нас се изправят стените и вратите на първия шлюз.

С приближаването ни 15 метра високата врата бавно се вдига нагоре като завеса на театър и открива входа на първия двоен шлюз. Тук разликата между горния и долен канал е 43 метра и се преодолява чрез два двойни шлюза. Първият повдига корабите на 22 метра, а вторият — на 21 метра. Между двата шлюза има канал от три километра за разминаване на корабите.

Внимателно и с умение капитанът вкарва кораба между високите стени на първия басейн. Задната врата се затваря. Около кораба започват да се образуват кръгове от навлизащата през долните канали вода. Стените започват бавно да слизат във водата. Това ни изглежда така, защото с пълненето на басейна корабът се вдига нагоре. След 15 минути водата в двата басейна се изравнява, 1 вратата между тях се отваря и ние преминаваме във втория. А след още 15 минути влизаме в междинния канал. Ние сме се покачили на 22 метра! След пропътуване на този канал, по който срещаме няколко кораби и шлепове, чакащи ред за слизането към Пловдив, влизаме във втория двоен шлюз. Тук се повтаря същото действие и корабът ни се качва с още 21 метра. Тези шлюзове са изградени от бетон, а вратите им — от стомана и тежат всяка по 60,000 килограма! Отварянето и затварянето на вратите, пълненето и изпразването на басейните и свързаните с тези действия сигнали и заповеди се извършват от едно централно място.

Ние сме вече в главния канал, на височина 200 метра над морското равнище. Тук в широко изкуствено езеро пристигат водите от Баташкия водносилов път, от язовирите на Тополница, от Стряма и други укротени реки. Те се движат по напоителния канал през Пазарджишкото поле и се вливат в това езеро, откъдето каналът продължава като напоително-плавателен.

Часът е 16. Продължаваме пътуването.

Околността тук е но-красива и разнообразна. Нашият кораб се носи между лозя с натежали гроздове и грижливо подредени овощни градини. Надясно, в низината, се вият и блестят на слънцето релсите на железопътната линия София —Пловдив — Бургас, а вляво става все по- стръмно и по-стръмно… Спираме за 5 минути на Чирпанското пристанище и пак гледката започва да се мени непрекъснато. Завой вляво, и пред нас се изправят величествено две вертикални стени, между които се провира каналът. Това е големият просен при Чирпан. Тук каналът е трябвало да мине през хълма, който се спуска срещу града. Най-голямата височина на просичането е 30 метра, при дължина 2 километра.

След няколко часа пътуване в хълмистата местност при село Ездач навлизаме в Старозагорското поле…

Един час след като сме задминали село Християново, вляво пред нас се изправя красивата бяла постройка на ВЕЦ „Стара Загора“.Водите, които движат мощните турбини на тази водно-електрическгг централа, идват чак от язовир „Георги Димитров“. Покорни на човешката воля, те лъкатушат по изкуствените канали, провират се през тунелите, докато най-после стремглаво летят по стоманените тръби към Старозагорското поле. След като предадат своята енергия на турбините, усмирени и тихи, навлизат в напоително-плавателния канал.

Стара Загора има две пристанища. Едното е товарно и се намира в западните покрайнини на града, а другото е пътническо и е в центъра, до главния площад.

„Тракия“ застава на пътническия кей. Оживлението покрай канала и по залетия в светлина площад е голямо. Никой не би познал задушния прашен град Стара Загора от преди десет го-дини! Какви невероятни промени донесе този канал за градовете и селата, през които минава, може да разбере само очевидецът.

Точно в 22 часа, сред възгласите и маханията на изпращачите, корабът ни се отделя от кея и пътуването продължава…

Лятната нощ е вече настъпила. За безопасното водене на кораба всички светлини отвън са затъмнени. На командния мостик също е пълна тъмнина, само прожекторът размахва сноп от светлина и постоянно удря с него ту единия, ту другия бряг… Къщите остават зад нас. Минаваме мост-канала над река Бедечка и пак навлизаме в Старозагорското поле. Окъпани в електрическа светлина, се редят по бреговете голе­ми и малки села. Всяко от тях си има пристанище. За всяко селище кана­лът е път за съобщение, извор на благодатна влага за полета, място за игра и спортуване на младежите. Ре­дят се: Зора, Хрущене… Корген… Попово.

Часът е 5. На изток руменее зора­та. Пред нас и вляво се издигат стръмните склонове на Средна гора. Каналът като че ли потъва и изчез­ва в недрата на изпречилата се на пътя му височина.

Макар и да е още рано, всички са излезли на палубата. Предстои да се види нещо наистина интересно. Това е тунелът. Тук каналът пресича про­стрелия се на пътя му склон с ту­нел. Това обаче не е обикновен тунел, а тунел-гигант, през който минават параходи!

Този корабоплавателен тунел, най- скъпото и най-трудно за изпълнение съоръжение от целия канал, е дъ­лъг 6 километра, широк 12 метра и висок 10 метра. От двете страни, към стените на тунела, над водната повърхнина по цялата му дължина има построени площадки, широки по 1.50 метра. По тях се движат хората, занимаващи се с поддържането на тунела. Тези площадки същевременно и направляват корабите по средата на водата, като не им позволяват да се удрят в стените. Отгоре на тунелния свод е прокаран релсов път, по който се движат специални електролокомотивчета.

Тъй като в тунела напречното се­чение на водата се стеснява почти на­половина, то течението значително се увеличава. При такива условия никой кораб не би могъл да се движи и управлява със собствената си машина. Затова корабите се прекарват през тунела, като се теглят от едно локо­мотивче, а по-големите — от две. Преминаването трае средно 1 час. Всеки кораб се провежда отделно, като при това се изисква особено вни­мание. Ако потъне някой плавателен съд вътре в тунела, ще прекъсне ця­лото движение, а изваждането му ще бъде много трудно.

Ето и нашият кораб „Тракия“ е за­станал пред входа. Въжетата от локомотивчетата се подават и закрепват здраво за носа и кърмата. Сигналите показват, че пътят през тунела е сво­боден. Няколко минути минават и не­босводът с угасващите звезди се за­меня с бетоновите стени на тунелната облицовка. От двете ни страни бле­стят и се отразяват във водата като безкрайни златни нишки електриче­ските лампи. Водата клокочи и се бие в стените, измествана и тикана на­пред от тялото на кораба. Всеки шум, всеки удар и звук отеква многократно в звучно ехо… Страх и възторг се смесват при мисълта, че плаваме под земята с кораб. Също като в романи­те на Жул Верн!

Току-що изгрялото слънце блясва в очите ни при излизането на другия край. Недалеч зад завоя се синеят во­дите на някакво езеро. Локомотивчетата пускат кораба ни на свобода. Ка­питанът ги поздравява с три къси из­свирвания на сирената и дава пълен ход на машината… Зад нас остава да се чернее отворената уста на тунела.

Половин час път, след което през един малък шлюз корабът слиза с два метра и плава на воля в широкото езеро, образувано от преграждането на река Тунджа. Предназначението на това езеро е да създаде възможност за кръстосването на канала и реката на едно ниво. Тук е 150-тият киломе­тър. Средата на канала Пловдив— Бургас!

Каналът завива на изток покрай полите на Стара планина. Корабът минава, без да спира, като намалява само хода на машината покрай при­станищата на селата Гаврилово, Чинтулово и Речица. След един голям завой вляво пред нас израства в ця­лата си красота индустриалният град Сливен. И неговото пристанище е го­лямо и обзаведено както Пловдив­ското.

След половин час престой нашият кораб е отново на път. Звънецът звъ­ни за обед. След вкусния обед от ри­ба, наловена в канала, всички почи­ваме.17 часа. Пак сме на палубата. Ще влизаме в „Поляновградското море“!… Вдига се пред носа на кораба стома­нената завеса на долния басейн и след няколко минути ние се носим по набраздената от вълните шир на „мо­рето“. Корабът се люшка от игриви­те вълни, които, гонени от силния се­вероизточен вятър, плющят по левия борт и заливат предната палуба. Ня­кои от спътниците ни плащат данък на Нептун. Хвана ги морската бо­лест.

При големи бури вълните достигат значителни размери, опасни за мал­ките кораби.

Това „море“, едно от най-големите изкуствени езера в Европа, обхващащо към 200,000 хектара площ, се об­разува след преграждането на корито­то на Азмака. Така се получи най-ев­тиният и най-голям наш извор. „По­ляновградското море“ служи като аку­мулатор. През зимата и пролетта в него се събират излишните води от Рила, Родопите и Стара планина, които текат по плавателния канал на изток. През лятото и есента тези съ­брани води се връщат обратно, пак по същия канал и по други канали, оти­ващи на югозапад, юг и изток, за да напояват полетата между Сливен и Бургас, където сушата най-често вър­лува. Понякога част от тях отиват до­ри до Старозагорското поле.

След един час пътуване корабът влиза в тихото пристанище на Поляновград. То е истинско морско при­станище с вълнолом. Пътническият кей се намира срещу широката, бога­то осветена алея, водеща към центъ­ра на града. Източно от пътническия кей се намира рибарският басейн. Трябва да се знае, че едно от богат­ствата на „Поляновградското море“ това е риболовът, за използуването на който е създаден специален риболо­вен флот от няколко десетки моторни и платноходни кораби.

Пак сме на шът…. С настъпване на нощта наближаваме другия бряг на „морето“. Два маяка —червен и зелен — показват входа за басейна пред шлюзовете. С два шлюза влизаме в канала за Айтос—Бургас.

От „Поляновградското море“ до Ваякьойското езеро при Бургас раз­ликата във (височините от 180 метра се преодолява посредством 17 шлю­за, групирани по два и по три заед­но. Между всяка група има по ня­колко километра канал, който служи както за разминаване на корабите, та­ка и за резервоар за пълнене на по-долните шлюзове. Излишната вода се пуска по отделни канали и докато слезе в езерото, движи няколко мощ­ни електростанции.

Цялата нощ нашият кораб се дви­жи от шлюз в шлюз, за да слезе 180-те метра. На много места тряб­ва да се чака минаването на движе­щите се към Пловдив кораби и шле­пове. Зората ни посреща с лъха на прохладния морски вятър. Корабът спокойно се носи вече по тихите во­ди на Ваякьойското езеро,. Вляво и напред пушат комините на заводите, а по-нататък стърчат мачтите на го­лемите морски кораби.

Наближаваме моста, свързващ гра­да Бургас с предградието Кумлука. Движението от двете му страни спи­ра. Единият край започва да се пов­дига нагоре и след минута-две це­лият мост застава сякаш мирно, ка­то ни дава път към морето. Корабът навлиза в тесния проход. Отляво се издига високият 30 метра скелет на моста, а отдясно, зад бариерата, при­ветливо ни махат бургаските граж­дани

Подвижният мост се спуска бавно зад кърмата на „Тракия“, отново на мястото си.Ние пристигнахме в Черно море!

Капитан III ранг ВТ инж. Н. НАЙДЕНОВ (Репортаж, писан на борда на кораба „Тракия“ — август 1970 г.)



Най-високите стойности на термометъра през септември ще достигнат между 30 и 35 градуса, а най-ниските – между 3 и 8 градуса.

Средните месечни температури ще бъдат около нормата. За равнините тя е от 18 до 21 градуса, за високите полета – между 15 и 17, а за планините – от 3 до 8 градуса.

Сумата на валежите през септември ще е около, но и малко над нормата. За равнините тя е между 30 и 50 л/кв.м, а за планинските райони – от 50 до 80 л/кв.м.Месецът започва с малко по-хладно от обичайното време. В началото на първото десетдневие студен атмосферен фронт ще донесе превалявания и гръмотевични бури от запад на изток. Времето ще се успокои за кратко около 3 септември, но след това преваляванията ще бъдат почти неразделна част от дните ни.

Затопляне очакваме още в първите дни на второто десетдневие. Температурите през периода ще са по-високи от нормалните за това време на годината. Превалявания се очакват на 13-и и около 19-и септември, когато и времето ще захладнее.

Понижаването на температурите ще продължава и през третото десетдневие. Дъждовно време очакваме около 22-и, 25-и и 30-и септември, когато ще видим и първите слани по високите полета на Западна България

Метеорологичната есен настъпи на 1 септември, а астрономическата започва с есенното равноденствие – на 22 септември в 22:21 ч. българско време.

На 1 септември слънцето изгря в 6:51 ч. и ще залезе в 20:00 (продължителност на деня: 13 ча?са и 6 минути). В последния ден на месеца изгревът ще бъде в 7:23 ч., а залезът – в 19:09 (продължителност на деня: 11 ча?са и 44 минути).През този месец новолуние ще видим на 7 септември, а първа четвърт – на 13 септември. Пълнолунието ще е на 17-и, а последна четвърт ще настъпи на 29 септември.

За да не тъжим по отиващото си лято, през новия месец ще се радваме повече почивни дни. Още във втората седмица ще се насладим на дълъг уикенд, когато честваме Деня на Съединението, защото 6 септември се пада в понеделник.

В края на месеца ще си починем и на 22 септември – Деня на независимостта, който е в сряда. Равносметката: 20 работни и 10 почивни дни.От 7 септември ще бъде активен метеорният поток Тауриди, чийто радиант се намира в съзвездието Телец. Ще трябва да почакаме обаче, тъй като пикът му ще настъпи в началото на ноември. Дотогава все пак ще се появяват по няколко "падащи звезди", но трябва да дебнете безоблачно небе./Sinoptik.bg/



Клиентите да си избират къде да седнат, предлагат от Сдружението на заведенията в България и Българската асоциация на заведенията в писмо до министъра на здравеопазването Стойчо Кацаров. 

Те изразяват несъгласието си със заповедта му за работа на ресторанти, кафенета и т.н., която определя как могат да работят на 100% заетост. И заплашват да я бойкотират, ако предложенията им за корекция не бъдат приети,пише offnews.bg

СЗБ и БАЗ предлагат за работа с капацитет 100% служителите да могат да попълват декларации, че са запознати с всички рискове от евентуалното заболяване с К19, но не смятат да предприемат мерки към ваксиниране. И второ: персоналът да може да удостоверява, че е преминал заболяването, че е ваксиниран, да има отрицателен PCR в последните 72 часа, отрицателен бърз тест в последните 72 часа или тест, удостоверяващ наличието на антитела с давност 6 месеца. След изтичане на 6 месечния срок на давност на удостоверението за преминало през вируса лице, давността му да бъде увеличена за нови 180 дни чрез тест за антитела от акредитирана лаборатория. 

Клиентите на секторите с ограничения, без значение дали са ваксинирани, неваксинирани, преболедували или не, да имат напълно свободен достъп до търговските обекти, чрез избор на места, съответно за: ваксиниран/преболедувал или неваксиниран/непреболедувал, като по този начин, обектите да могат да работят на 100% капацитет, предлагат още ресторантьорите. 

Те искат и проверяващите държавни органи да имат достъп до обектите, само след представяне на сертификат за ваксинация или отрицателен PCR тест. От СЗБ и БАЗ настояват и за подробна статистика за новите заразени: националност, ваксинирани/неваксинирани, възрастова група, професия, вече преболедували, както и брой починали, от които ваксинирани/неваксинирани и към коя възрастова група принадлежат.



През 2014 година в педиатричния център идва жена, която носи три месечно бебе, увито в одеяло. Сладкото бебе с име Ника страда от сериозно заболяване на мозъка, което е причинило цереброспинална течност, която се е натрупала в нейния череп и заради това нейният череп изглежда като на дете от друга галактика. Малката Ника се нуждае от незабавна медицинска помощ.След няколко дни Сара решава да провери как е малкото бебе отива на гости в дома на майката, където прави страховито откритие – бебето е изоставено сред боклуци и положено да легне върху чувал с ориз, а от майката – няма никаква следа.

В допълнение детето е напълно недохранено поради небрежността на майката.Сара прави отчаяни опити да намери майката и да поговори с нея, да й разреши да стане приемен родител на беззащитното дете, защото се нуждае от незабавна помощ и може да се стигне до фатален край.

Накрая Сара успява да говори с майката и да я убеди, а самата жена, мисли, че нейната дъщеря е в такова състояние, в резултат на зло проклятие – така вярват хаитяните.Майката на Ника разкрива своята история – тя е работила като проститутка и когато е разбрала, че е бременна се е опитвала да убие плода с отрова, което е често срещан начин за повечето жени в Хаити и се оказва, че разтройството на мозъка се дължи в следствие на множеството погълната отрова.

Сара дори прави блог, където качва историята на Ника и пише редовно статии за състоянието на малкото момиченце.В началото лекарите не са давили никакви надежди, защото освен увредено, детето е и недохранено, което прави неговата битка за живота му почти невъзможна, но Сара не се предава и стои плътно до тримесечното бебе.

Ника е много борбено дете и нейната воля и жажда за живот й помогнаха да спечели битката! Толкова е малка, а такъв голям боец! През февруари 2015 година, Ника прекара 6 месеца при Сара, която е нейна приемна майка. В последствие Сара получава документи за попечителство над малкото съкровище. Младата жена и нейният спътник в живота се грижат за Ника, все едно е тяхното собствено дете.Лекарите са успели да намалят обиколката на главата на малкото момиченце с 5 сантиметра посредством премахването на повече от 2 литра излишна гръбначно-мозъчна течност.

Нека им пожелаем много семейно щастие!



"Темпът на заразяване се качва през октомври и ноември, ако не се предприемат никакви мерки. С рестриктивни мерки и повече ваксинация може да падне. Август месец тази година сме се засилили много стремглаво. Учениците като тръгнат на училище от 15 септември, нещата ще се засилят. Ще живеем така още няколко години", заяви математикът от БАН проф. Огнян Кунчев в предаването "Денят ON AIR".Той подчерта, че Делта вариантът е много пъти по-заразен от предходните. Болните от Делта варианта имат стотици повече вируси, предупреди проф. Кунчев.

"Хваща се здраво и атакува много органи. Много по-опасен е! България е на последно място по ваксинация. В Израел се ваксинираха още март месец и забравиха за мерките. Постигнаха колективния имунитет и се зарадваха. Месеци наред не носиха маски, но ваксините не ви спасяват от боледуване. Обезпечават ви по-слабо боледуване и по-слабо разпространение на вируса", обясни математикът от БАН пред Bulgaria ON AIR.

Най-близката перспектива е за около 3000 заразени дневно, стана ясно от думите му.

"По съвсем груба оценка, при пика ще са около 4000, въпреки ваксинираните и преболедувалите. Преболедувалите да не си мислят, че вирусът ще ги забрави. Не мисля, че ще има повече от 5000 заразени. При мерки параметрите се променят", каза още той и показа графика с резултати след въведения локдаун в края на миналата година.

"Това, което ни липсва, ние не знаем колко са заболелите български граждани. Един човек го тестват по няколко пъти, пише се 2-3 пъти. Държавата трябва да се погрижи за чистотата на данните. Да са под контрол, за да може да се предсказва", настоя проф. Кунчев."Носете си маските на обществени мероприятия. Не беше лошо да имаме 2 млн. ваксинирани. Тези, които искат да се ваксинират, пак ще се ваксинират. Ще се получи естествен подбор. Търси се лекарство. На много от компаниите интересът им е повече за ваксините. Трябва да се изказват компетентни хора. Ако самите лекари не се ваксинират, ако елитът на нацията не се ваксинира... При нас процентът е по-висок. Това показва интелигентността на нацията", смята проф. Кунчев.

Източник:BGONAIR.BG



Барабанистът на "Ролинг Стоунс" Чарли Уотс почина на 80-годинишна възраст, съобщи неговият публицист, предаде BBC. "С огромна тъга съобщаваме за смъртта на нашия любим Чарли Уотс", се казва в съобщението.


"Той почина без болки в лондонска болница по-рано днес, заобиколен от най-близките си". В съобщението се казва, че той е "скъп съпруг, баща и дядо" и "един от най-големите барабанисти на своето поколение". 


"Не само един от най-великите барабанисти в една от най-великите групи на всички времена, но и джентълмен на джентълмените. Той сам успя да внесе висока класа в света на рока. Рокендролът загуби много", изрази почитта си в Туитър Стивън ван Занд.


"Чарли Уотс беше най-елегантният и достоен барабанист в рокендрола. Уникален", написа Джоан Джет в Туитър.



Истории като тази ни карат да се чувстваме горди, че сме хора. Силата на човешкия дух и волята да надскочиш себе си е основният двигател, който ни кара да правим и невъзможното. Това е историята на 25-годишната Джаки Гончър (Jaquie Goncher),  парализирана от врата до пръстите на краката си от 17-годишна. Въпреки това, момичето изненада всички гости, поканени на сватбата и със смелата си постъпка.

Лекарите казали на Джаки, че най-вероятно никога няма да ходи – след травма по време на плуване момичето било парализирано от врата до върха на пръстите си.Първите години терапия били изключително трудни за Джаки. Като някой, който се е занимавал със спорт цял живот, тя установила, че не може да направи дори и най-простото упражнение.– „Дойдох в залата и бях толкова разстроена, че вече не исках да се връщам там. 

Опитах се да се принудя да се върна там и не можех, и заради това бях отвратена от себе си“ – споделя Джаки.Собствената й сватба станала стимул да се върне в залата. Една година преди тържеството момичето започнало да тренира отново.„Всеки човек те гледа в деня на сватбата ти, така че искаш да се чувстваш най-красива. Вярвах, че мога да съм красива в инвалидна количка, но не исках това“.Когато Джеки се появила на церемонията с майка си и дядо си, никой не се изненадал да я види в инвалидна количка.

Но скоро всички гости били шокирани, когато тя станала и тръгнала по пътеката.Въпреки, че нейният годеник, Анди Гончър, вече знаел за изненадата, той не могъл да сдържи сълзите си. Почти всички плачели – бил невероятно емоционален момент!Преди година Джаки не можела да стои на краката си и 30 минути, а на сватбения си ден издържала 45-минутна сватбена церемония и около 5 часа от цялото сватбено тържество.

Съпрузите буквално преживели първия си танц, тъй като никога не били танцували заедно преди сватбата.По време на сватбата Джаки разчитала на съпруга си. – „Той беше моята подкрепа вместо бастун“ – казва момичето.Джаки изглеждала неземно красива със зелената си коса на русалка и с рокля в нежни тонове.– „Беше просто страхотно! Понякога дори забравям, че е чудо, че вървя!“Джаки планира да тренира и след сватбата, за да напусне инвалидната количка завинаги.



Майка на близнаци роди 10 деца накуп и счупи рекорда на Гинес.Тя  роди десет деца, което е най-голямото живо раждане в света, потвърдено от лекарите.

37-годишната Госиаме Тамара Ситол, която вече е майка на близнаци, роди седем момчета и три момичета чрез цезарово сечение в болница в Претория късно в понеделник, съобщи съпругът й.

Тебого Цотеци – който в момента е безработен – каза пред журналисти за раждането късно в понеделник вечерта, като съобщи, че е „щастлив“ и „развълнуван“.Ситол твърдеше, че бременността е „естествена“, но такива екстремни раждания почти винаги са резултат от инвитро процедури – с множество оплодени ембриони, поставени в утробата, за да се увеличи шансът пациентката да забременее.

Предишният рекорд е за 9 бебета и се държи от мароканката Малиан Халима Сисе

Ситол, която има шестгодишни близнаци, преди това каза пред Pretoria News, че бременността й е естествена, тъй като не е била на лечение за плодовитост.„Това са седем момчета и три момичета. Тя беше бременна седем месеца и седем дни. Щастлив съм. Емоционален съм. Не мога да говоря много. Нека поговорим отново сутринта, моля, казва съпругът.

Първоначално лекарите смятали, че бебетата ще са 6, в последствие резултатите от видеозона показвали 8, но Госиаме е изненадала всички, раждайки 10 бебета наведнъж.

„Шокирана съм от бременността си. В началото беше трудно. Аз бях болна. Беше ми трудно. Все още е трудно, но сега започнах да свиквам. Вече не усещам болката, но все пак ми е малко трудно. Просто се моля Бог да ми помогне да запазя всичките си деца здрави. Ще бъда доволен от това “, каза майката.„

Не можех да повярвам. Почувствах се като едно от избраните от Бога деца. Чувствах се благословен да получа такива видове благословии, когато много хора там се нуждаят от деца. Това е чудо, което оценявам.

Трябваше да направя собствено проучване дали човек наистина може да зачене осем деца. Това беше нещо ново. Знаех за близнаци, тризнаци и дори четворки ”, каза Цотеци. Но след като разбрах, че тези неща се случват и видях медицинските досиета на жена ми, се развълнувах още повече. Нямам търпение да ги имам в ръцете си. „




На Бакойския баир, недалеч от VI основно училище се намира къщата музей „Митко Палаузов“. Тук е живял и израснал най-малкият български партизанин Митко Палаузов.Роден е на 8 ноември 1930 г. в махала Енев рът към Батошевска община, Габровски окръг. Само няколко месеца след неговото раждане родителите отиват като работници в Севлиево. През 1936 г., принудени от фашистката полиция, те се преместват в Габрово.
 

Тук в големия работнически център се свързват с партийните организации в предприятията, където работят. С тяхна помощ Палаузови си построяват малка кирпичена къщичка в м. Бакойски баир. В нея се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на партията, в чийто състав влиза и Трифон Палаузов – бащата на Митко.По време на въоръжената борба против фашизма и капитализма, макар и много малък (едва 11- годишен), Митко получава важни задачи – стои на пост пред къщата по време на заседанията, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци.

През май 1943 г. Митко и майка му преминават в Габровския партизански отряд, където се намира неговият баща. Като партизанин Митко участва в походи, акции и сражения. Селяните от с. Бериево дълго ще помнят и разказват за малкия партизанин, който пламенно е рецитирал стихове на Смирненски. В партизанската болница скривалище в м. Осеникова поляна прекарват дълга и студена зима ранените и болни партизани, чиито санитари са Митко и майка му Ганка Палаузова. Митко носи вода, превързва партизаните, стои на пост, чете книги, мечтае за свободата. 

На 1 април 1944 г. многобройна полицейска група обкръжава скривалището. Завързва се неравен бой, в който с оръжие в ръка загиват партизаните Митко и Ганка Палаузови, Минчо Георгиев (Младен) и Иван Илиев (Гошо).

След минаването в нелегалност на семейство Палаузови полицията опожарява къщата. Запазени са малко вещи: дървено коритце, ракла за дрехи, миндерът, на който е спал Митко, и масата, на която е подготвял уроците си. Къщата на семейство Палаузови е възстановена през 1962 г. и подредена като музей през 1964 г.Възстановено е и скривалището, в което са били укривани нелегални материали и партийни дейци. Тук е било поправяно партизанското оръжие и са били отпечатвани пропагандни материали на циклостил. До входа му е изправена ламарина, която е служела за прикритие. В ъгъла на голямата стая е изкопана малка пролука.


В нея Митко е укривал нелегална литература, пистолет и марки. На етажерката са наредени любимите книги на Митко: „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов, съчиненията на Ботев и Смирненски. В кухнята над камината били поставяни поправените пушки. Малка подвижна полица в килера е замаскирвала таен изход.През 1971 г. към къщата музей „Митко Палаузов“ се откри експозиционна зала. 
С цветни диапозитиви, илюстрации към книгата на Марко Марчевски и документални снимки се разкрива животът на най-малкия партизанин. Тук се намират пистолетът на Митко и торбичката, с която е разнасял позиви. Във витрина са поставени партизанските дрехи на Трифон Палаузов – голф, винтяга и нож. Тук има и зала за провеждане на пионерски сборове и срещи. На магнетофонна лента са записани и спомени на Трифон Палаузов.Къщата музей „Митко Палаузов“ се намира на ул. „Веселие“ 3.

На Северното Черноморие също се спазват мерките.Курортът Слънчев бряг изживява ренесанс и е пълен с туристи, които са много доволни от по-ниските цени на чадъри и шезлонги, както и от изгодните оферти на хотелите. 

Местата за настаняване и концесионерите са на необходимата висота, спазват се всички противоепидемични мерки и заразени и болни с Ковид-19 в курорта няма.Това подчерта зам.-председателят на Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация (БХРА) Веселин Налбантов,цитиран от travelnews.bg

Недоброжелатели говорят, че ще се затягат мерките и туристите ще ходят с маски навън, ще се затварят заведения и хотели. Това категорично не отговаря на истината, а подобни приказки са продиктувани от наши недобросъвестни конкуренти, които явно завиждат за добрите условия, които сме осигурили и доволните туристи, подчерта Налбантов.

Той покани всички българи и гости да почиват в курорта, който предлага както места за отдих и спокойна почивка, така и за забавление. Всички са добре дошли, подчерта Налбантов.

Северното Черноморие също е пълно и се спазват противоепидемичните мерки, подчерта председателят на БХРА Георги Щерев.


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА