На гурбет в Италия през 90-те.Спахме в кашони и се върнахме с товарен влак превозващ въглища

Беше началото на 90-те. България се тресеше от промени, а ние — млади, наивни и гладни за по-добър живот — решихме да тръгнем на гурбет. Италия ни се струваше като земята на възможностите, на пица и пари, на ново начало.

Събрахме се четирима приятели, натъпкахме се в един очукан „Пикап“ — кола, която скърцаше при всяко завиване и пушеше като локомотив. Но ние вярвахме, че ще стигнем. И стигнахме. След дни на път, на спане по бензиностанции и ядене на хляб с консерви кучешка храна, паркирахме на един паркинг край Милано.

Там ни чакаше „работодателят“ — човек, който ни беше обещал работа в строителството. Само че той не ни чакаше с договори, а с мълчание. Изчезна. Без обяснение, без пари, без посока. Останахме сами, без средства, без език, без идея как да се върнем.

Спахме в изоставена кола , после в кашони. Ходехме гладни, търсехме работа, но никой не ни искаше. Един ден, докато се скитахме около гарата, видяхме товарен влак, натоварен с въглища, тръгващ на изток. Не знаехме точно къде отива, но знаехме, че трябва да се върнем.

Скрихме се между вагоните, черни от прах и студ. Пътувахме дни наред, без светлина, без храна, само с надеждата, че влакът ще ни върне у дома. И ни върна. Влязохме в България като сенки — мръсни, уморени, но живи.

Тогава разбрахме, че гурбетът не е само пари. Той е изпитание. И че понякога най-ценната печалба е самото завръщане.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Началото на ж.к. „Дружба“ – история на един софийски квартал

Изграждането на ж.к. „Дружба“ започва през 1947 г. около Гара Искър като работническо селище, а по-късно се превръща в многонационален жилищен комплекс, вдъхновен от идеите за солидарност и интеграция. 

Жилищният комплекс „Дружба“ е един от най-големите и характерни квартали в югоизточната част на София. Неговата история започва през 1947 г., когато около Гара Искър се изграждат първите жилищни блокове за работници от близките промишлени предприятия.

Първи етап: Работническо селище

В края на 40-те години кварталът е известен като Фондови жилища при Гара Искър.

Целта е да се осигури жилище за работници, ангажирани в индустриалната зона на източна София.

Постепенно се оформя като самостоятелно селище с основни удобства и инфраструктура.

Многонационален характер и идеология

През 60-те години, по идея на Людмила Живкова, започва изграждането на блокове за политически бежанци от Гърция, както и за ромски семейства, с цел социална интеграция.

Името „Дружба“ е вдъхновено от девиза на Световния фестивал на младежта и студентите – „За мир и дружба“.

Кварталът се превръща в своеобразен конгломерат от народности, което му придава уникален културен облик.

Урбанистично развитие

През 1970 г. „Дружба“ официално става квартал на София.

Разделен е на два подрайона:

Дружба 1 – по-стар, с панелни блокове и обществени учреждения.

Дружба 2 – по-нов, с възможности за разрастване и модерно строителство.

През 1983 г. кварталът е обособен като самостоятелен район – район „Искър“.

Преобразяване и съвременност

В началото езерото и паркът не съществуват – те са изградени по-късно като част от благоустройството.

Днес „Дружба“ е дом на хиляди жители, с добре развита инфраструктура, транспортни връзки и зелени площи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща ми е бил голям хубавец – трудно е оставал незабележим

Димитър Буйнозов (1935-1995)  е роден във Велико Търново. Бил е шестото, най-малко дете в семейството. С един от братята си играе от малък в читалище „Надежда”, посещава редовно театрални постановки, среща се с големите  актьори. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Георги Стаматов. Започва във Варненския театър , а от 1963 г. е назначен в Народния театър за младежта в София.

Още първокурсник получава първата си кино роля – Найден ,в „Тайната вечеря на Седмаците”, режисьор Дако Даковски.. Следват други големи роли – Димо от „А бяхме млади”, Борис от „Пленено ято”, Илия от „Въздушният човек”, Петко Д. Петков от „По дирята на безследно изчезналите”, Гоце Делчев от „ Мера според мера” и др. Той е сред основоположниците не само в киното, но и на БНТ. Участва в първите значими телевизионни постановки : „12 разгневени мъже” с режисьор Вили Цанков, „Вампир”  на Г. Аврамов, „Рози за доктор Шомов”, „Хъшове”. В телевизионните сериали „ С пагоните на дявола” на режисьора Неделчо Чернев,  „Под игото” на Янко Янков  и др. Носител е на званията „народен“ и „заслужил артист“ и на орден „ Кирил и Методий” I степен и др.

Димитър Буйнозов, Деси и дъщеря им Тара

Димитър Буйнозов е роден на 17.XII.1983 г. в София. Завършил е Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Музикант, преподавател по пиано в Музикалното училище в София. Син е на големия български актьор Димитър Буйнозов и е кръстен на него. Семеен, има дъщеря Тара на 4 г.

– Били сте на 11 г. когато баща ви умира на 60 г. Как се е запечатал образа му във вас?

– Имам изключително хубави спомени от баща ми като човек и като личност. Той е много ценен и от мен, и от всички.

Всяко лято ходехме във Велико Търново напът за морето във Варна, откъдето е моята майка. Там е родната къща на баща ми. Всеки път ходехме на крепостта Царевец, разхождахме се. Семейството на баща ми е било с шест деца, голяма челяд. Дядо ми е починал преди моето раждане. Поддържам връзка само с една братовчедка.

От морето имам много спомени. Баща ми беше заклет харпунджия, бил е в леководолазна школа. От малък още ме водеше да ловя риба с едно малко харпунче, учеше ме да плувам. Имаме лозе в „Св. Константин и Елена”, старото „Дружба”. Денят му минаваше главно в ходене на плаж, по 2-3 часа гмуркане. Хващаше риба, за да я сготви той или майка ми. Умираше за рибена чорба, слагаше по няколко вида риба, както е истинската рецепта и я правеше много вкусна, но аз така и не свикнах да ям от тази негова рибена чорба.

– Разкажете за майка ви, къде и как се запознават?

– Майка ми Юлия Славова-Буйнозова е родена през 1947 г. Двамата са имали голяма разлика в годините. Тя е художник, завършила е Художествената академия в София. Запознават се във Варна, срещнали са се в една обща компания. Тя е била още ученичка. Той си я е харесал много и много я е преследвал, докато се оженят. Бил е голям хубавец, с много почитателки, спирали са го даже по улицата, а майка много го е ревнувала. Бил е изгряваща звезда във Варненския театър, трудно е оставал незабележим.

– Как е живял извън актьорската професия?

– Преди да се родя аз, те страшно много са пътували с кола главно в чужбина. С трудни уговорки ставало тогава, но успявали. Той имал голям интерес, майка ми по-малко. Тогава не е можело да се пътува много, особено в Западна Европа, но той е държал да посети и разгледа. Ходили са чак до Португалия, но са се върнали, защото там е било много горещо. Не е знаел други езици освен руския разбира се, но се е оправял с чужденците. Общуваше главно с други актьори от чужди трупи, които е водил даже вкъщи. Беше много общителен в това отношение. Иначе беше скромен, странеше от звездния шум.

– Гледали ли сте филмите му и кой най-силно ви впечатли?

– Не съм гледал всичките му филми. Те повечето са в БНТ и има забрана върху тях. Така че не успях да си ги набавя, въпреки че имах голямо желание. Сега с интернет това е много по-възможно. Запечатали са ми се ролите му в „А бяхме млади”, „С пагоните на дявола”. Една вечер като дете гледахме с майка ми „С пагоните…” и аз толкова съм се впечатлил от сцената как му „горят” ръцете, че съм се развълнувал и плакал. Приел съм го за истина. Беше прекрасен актьор и човек.

– Кой помагаше на семейството ви след като той почина?

– След като почина, уж имаше много приятели, а то приятелите се познават именно в трудни времена и години. През 1996 г. в катастрофа почина вуйчо ми – още един тежък удар за мен, който трудно преживях. Близките му приятелите бяха повече от киното, не от театъра. Христо Ганев и Бинка Желязкова бяха сред най-верните приятели. Христо постоянно се обаждаше, ако имаме нужда от нещо.

– Как се променя животът му след вашето раждане?

– Изобщо той е бил екстремна личност. Обичаше автомобилите, моторите, скоростта. Първо имаше обикновена „Лада”, после купихме „Лада Самара”. Имал е мотори, спортни автомобили – едно „Рено Алпин” например. По-кротък е станал, като съм се появил на бял свят. Коренно е променил начина си на живот.

– Защо не станахте актьор?

– Аз не ходех на детска градина. Израснах в гримьорните на Младежкия театър или в редакцията на списание „Кино новини”, което после стана „Филмови новини”, където като художествен оформител работеше майка ми. Постоянно бяхме и на прожекции на неговите и други филми. Не станах актьор, защото баща ми е преценил, че съм много чувствителен за тази трудна професия. Имам смътни спомени от един случай. Като малък, на 4 годинки, заедно сме гледали по телевизията едни тъжни руски напеви и аз съм се разревал. Тогава баща ми решил, че съм много чувствителен, но и че музиката много ме вълнува. Ориентирали са ме към музиката. Завели са ме при Милена Куртева да прецени и после са ме записали в школа по пиано.

Жени Веселинова /Вестник „Трета възраст“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на услугата „Пътна помощ“ в България започва със ЗАЗ и „Москвич“

През май 1967 година Българският автомобилен и туринг клуб (БАТК, от 1972 година преименуван на СБА) пуска в движение първите 10 специализирани автомобила ЗАЗ-965 А, които започват да оказват безплатна пътна помощ. Те са боядисани в жълто и освен по надписите „Пътна помощ“, се отличават и по това, че на мястото на задните седалки е поставен сандък с чекмеджета с някои основни инструменти и части. Първоначално се покриват три трасета: София – Калотина, София – Костенец и София – Ботевград, като всеки един от патрулиращите автомобили се движи по 15-16 часа на денонощие.

През лятото на същата година и в Пловдив също вече има три такива автомобила, които се движат по маршрутите: Пловдив – Костенец, Пловдив – Хас­ково и Пловдив – Стара Загора. От Хасково до Ка­питан Андреево дежури друг автомобил, от Стара За­гора до Сливен – втори, от Сливен до Карнобат – трети и от Бургас до Карнобат – четвърти. Стреме­жът е да се обхване международният път Калотина – Капитан Андреево и Калотина – Бургас, като усилията на БАТК в тази насока са подкрепени финансово и от Комитета по туризъм при Министерския съвет, ДСО „Нефтохим“, ДСО „Автотранспорт“ и „Булстрад“.

През 1970 година за същата цел е внесен първият специализиран автомобил Hanomag с ремарке, скоро след това към автопарка на „Пътна помощ“ са зачислени и 85 нови автомобила „Москвич“ 433, а от Италия са доставени и 10 камиона OM-Isoli с платформа за репратриране. Водачите-механици на патрулиращите автомобили могат не само да отстраняват повреди, но и да оказват първа помощ, като за целта колите им са оборудвани с аптека и медицински принадлежности. Всички автомобилили, използвани в София имат радио­станции и директна връзка с централата. Телефонният номер за връзка с „Пътна помощ“ е 146, като още от края на 60-те години всички услуги на бюрото вече се заплащат. Малко известен факт от дейността на службата е, че при нужда тя може да репатрира повредени автомобили до различни европейски страни като Австрия, Италия, ГФР, Турция, Унгария и Югославия, и то на посочен от собственика адрес.

В началото на 70-те години софийското бюро на „Пътна помощ“ има шест ко­ли „Москвич“ 433, които освен с необходимите инструменти, разполагат и голям набор от резервни части, като свещи, ремъци, крушки за фарове и стопове, бензинови помпи и др. В този период бюрата, изградени на териториален принцип, покриват 4000 километра от националната пътна мрежа, като автомобилите патрулират непрекъснато от 06.00 до 22.00 часа.

През август 1973 година столичното бюро е настанено в нова сграда на тогавашната улица „Найчо Цанов“ № 16 (понастоящем това място се пада приблизително в началото на бул. „Тодор Александров“ над метростанция „Сердика“).  През пролетта на 1977 година столичната „Пътна помощ“ се премества в модерния многофункционален учебно-технически и диагностичен център на СБА, изграден на шосето към Панчарево, малко след Горубляне. Основен дял от работата на центъра е координирането на дейността на „Пътна по­мощ“ и нейния автопарк, който по същото време вече се състои от 132 автомобила.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше хем негова внучка, хем негова дъщеря, а дори и първа дама

Жени Живкова на 60! Без купон заради траура по Малък Тошко. Дизайнерката отложи и сватбата на дъщеря си Людмила заради трагедията с брат си

Дизайнерката Жени Живкова продължава траура за малкия си брат Тошко Славков, заради който отложи сватбата на голямата си щерка Людмила през август. Днес, 07.11, най-известната издънка на правешката фамилия чукна 60, но няма да вдига купон за юбилея си.

Все пак Жени не се е запуснала съвсем и ще посрещне личния си празник с идеално изпънато и лифтирано лице, нула бръчки, уголемени устни и дискретен ботокс – както подобава на дама от хайлайфа, навлизаща в третата възраст

Двамата с Малък Тошко може и да не се срещаха редовно, но държаха един на друг и се обичаха. Слуховете из столицата носят още, че краят на брака на дизайнерката с бизнесмена Андрей Стефанов също я отказал от идеята за купон.

Бракът с Андрей изтрая близо 35 години

Евгения Живкова е родена на 7 ноември 1965 година в семейството на Любомир Стойчев и Людмила Живкова. Баща ? е инженер от Враца, а майка ? е дъщеря на Тодор Живков.

През 1967 година родителите на Живкова се развеждат – баща й е изпратен на работа във Виена и достъпът му до дъщеря му е ограничен, а майка й малко по-късно се омъжва повторно за телевизионера Иван Славков.

Детството й преминава в атмосферата на привилегия, но и на строго възпитание. Още като дете тя е част от света на властта – свикнала е с официални срещи, протокол, охрана, пътувания и присъствие на важни гости.

Людмила възпитава дъщеря си в дух на култура, изкуство и космополитизъм, като я запознава с известни личности, художници и духовни учители.

През юли 1981 г. България е потресена от внезапната смърт на Людмила Живкова. За Тодор Живков това е огромен личен удар. Той изпада в дълбока депресия, изолира се и дори обмисля да се оттегли от властта.

В този тежък момент именно Жени – едва 16-годишна тогава – става човека, който му връща смисъл да продължи. Нейното присъствие му напомня за дъщеря му Людмила и постепенно тя се превръща в най-близкия му човек.

Малко след смъртта на Людмила Живков, Тодор Живков взема решение да осинови своята внучка. Така тя юридически става негова дъщеря, а не просто внучка.

Този акт е не само личен, но и символичен – продължение на рода и знак на духовна приемственост.

След осиновяването Жени започва все по-често да придружава Живков на официални събития, приеми и държавни визити. Появява се редом до него при посрещане на чужди делегации и в медиите вече я наричат „първата дама на България“.

Тя олицетворява младост, стил и модерност – нещо различно в строго протоколния свят на комунистическата епоха.

Жени не се възприема като политическа фигура, но присъствието ? до Тодор Живков има важна роля – тя смекчава неговия образ и внася човешка топлота в представянето на властта.

Евгения Живкова завършва средно образование в Националното експериментално училище в София (1983) и същата година е приета за студентка в Софийския университет, специалност история и втора специалност философия. Дипломира се през 1988 г. със степен магистър по история и философия и специалност – История и теория на културата. От 1988 г. до 1992 г. работи в Института по култура към Българската академия на науките.

С Малък Тошко не бяха твърде близки, но се обичаха безрезервно

През този период семейството на Живков живее на издръжка на Управлението за безопасност и охрана (УБО) на Държавна сигурност. Евгения Живкова има разточителни разходи, които за периода 1985 – 1989 година се оценяват на около 70 хиляди лева, голяма част от тях във валута.

През 1991 г. Евгения Живкова създава модна къща „Жени Стил“, в която е едноличен управляващ директор и дизайнер.

През 1999 г. учредява фондация „Людмила Живкова – Знаме на мира“, възстановява асамблея „Знаме на мира“ и е неин председател. Народен представител в XXXIX и XL народно събрание (2001 – 2009 г.) от Парламентарната група на „Коалиция за България“. 

Бъдещата дизайнерка беше хем внучка, хем дъщеря на Тато

Източник на част от текста:lupa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес жената, заради която Тодор Славков прекара 2 години в ареста

В живота на отишлия си без време от този свят на 21 юли 2025 г. Тодор Славков има много възходи и падения. Сред последните е арестът му и съдебния процес за изнасилване, който оставя незаличимо петно върху репутацията на известния наследник. Ето цялата история и къде са героите в нея днес:

Самоубилият се през лятото Тодор Славков с право се кичеше с титлата плейбой – през леглото на внука на комунистическия лидер Тодор Живков преминаха стотици красавици. Фаталната жена в живота на Малък Тошко обаче безспорно е някогашната студентка Мила Гешева. В зората на демокрацията тя го посочи като основен участник в груповото й изнасилване, състояло се на 10 юли 1988 г.

Заради обвиненията Малък Тошко се укриваше дълго време в Швейцария, преди да бъде заловен и екстрадиран у нас, където прекара 2 години в следствения арест. Едва през 2005 г. съдът окончателно постанови, че Тодор Славков и приятелите му Орлин Ножаров и синът на унгарския дипломат Жолт Хайду са невинни. Припомняме драматичната „прашасала“ история около изнасилването на Мила Гешева.

Тодор Славков процес

През юли 1988г. тийнейджърката Мила се скарва с майка си и напуска дома си късно вечерта. Отива в бар, където е задявана от подпийнал чичко. От лапите му я спасява Жолт Хайду – синът на мастит унгарски дипломат. Той я води у дома си, а Мила заспива, тъй като също е погълнала солидно количество алкохол. Събужда се в квартирата на чужденеца, усещайки навалица около себе си.

Вижда Жолт, Тодор Славков и Орлин Ножаров. Или поне така твърди тя. Пак по нейните думи тримата й се изреждат един след друг, без изобщо да се трогват от виковете й за помощ. Ако се вярва на показанията на момичето, Жолт, Тодор и Орлин еякулират върху корема й, както и на чаршафа. После всички напускат апартамента. Мила взема такси и се озовава в 6-о районно управление на МВР. По жалбата й веднага е разпоредена предварителна проверка. От дома на унгареца оперативните работници изземат чаши, чаршаф, бикини и косми.

Мила Гешева дело

Проведени са и редица разпити. Някои свидетели от кооперацията потвърждават, че са чули викове в ранната утрин на 10 юли. Други пък нямат спомен. Медицинското свидетелство за травмите на девойката носи дата 9 юли. А уж изнасилването на Мила се е случило ден по-късно! Странно е и друго нещо – за периода 28 юни – 16 юли 1988 г. има документи, които показват, че Тодор Славков е бил с гипсиран крак.

В показанията на Гешева липсва и дума за това. Извършилите предварителна проверка логично заключават, че няма данни за престъпление. На тази база районната прокуратура отказва да образува дело по случая. Отказът е потвърден и от Георги Георгиев от Градска прокуратура.

В постановлението си той подробно анализира събраните доказателства и свидетелските показания и стига до извода, че разказаното от Мила Гешева не отговаря на действителността. Та нали по чаршафа няма следи от сперма, такива не са били открити и по тялото на девойката, макар тя да твърди, че върху нея е еякулирано и след изнасилването не се е мила и бърсала. След падането на Тодор Живков от власт бързо се намира „законен повод“ да се припомни за „груповото изнасилване“ на Мила Гешева.

„Защо няма съдебен процес?“, пита на 17 декември 1989 г. във вестник „Работническо дело“ самоубилият се впоследствие оперативен работник Янко Димов. Ден по-късно шефът на следствения отдел на Главна прокуратура Пеньо Платиканов образува дело срещу Тодор Славков, Жолт Хайду и Орлин Ножаров.

Тримата са обвинени, че на 10 юли 1988 са се „съвокуплили с лице от женски пол“, Наложена им е мярка за неотклонение „задържане под стража“. По това време Малък Тошко вече учи в Швейцария след изменение в правилата за висшето образование, направена в негова полза няколко месеца по-рано. Жолт се е прибирал в Унгария, а Орлин също е извън България. Мила Гешева пък бяга в Германия и иска политическо убежище понеже е „изнасилена от внука на държавния глава“.

Немците отхвърлят молбата й с довода, че у вас вече има демокрация. До 1989 г. приетите във ВУЗ младежи първо карат 2-годишна казарма и едва след това влизат да следват. Малко преди падането си от власт обаче Тодор Живков заповядва наредбата да се промени, за да може внук му да се обучи в швейцарска Алма матер.

Новите порядки започват да действат от 1 септември, а узаконяването става след преломния 10 ноември 1989 г.

След като българската прокуратура издава заповеди за насилниците на Гешева, унгарските власти категорично отказват да предадат гражданина си Жолт Хайду на правосъдието, а Орлин Ножаров не е открит – укрива се в Канада. Швейцарците обаче решават да съдействат и Тодор Славков е задържан. Това се случва през 1994 г. Следващите 8 месеца Малък Тошко прекарва в швейцарски затвор.

На 15 февруари 1995 г. е екстрадиран в родината и тук също лежи 14 месеца в тъмницата, преди да бъде освободен под парична гаранция.

Тодор Славков в ареста

„И в Швейцария, и в България създадох приятелства. От момента, в който попаднах зад решетките, бях готов на всичко. Дори и за секунда не съм се стреснал. Не се пречупих, защото имах пълната подкрепа на баща ми и сестра ми Жени, на цялото ми семейство. Както казах, създадох приятелства, а дори на втория месец станах кмет в затвора. Бях отряден председател, имах си лента. Каквото кажех, това ставаше. Имаше ред при мен, слушаха ме. Не са ми правели никакви проблеми надзирателите и другите затворници. В затвора четях книги на Достоевски“, разказва преживяванията си Малък Тошко.

Любопитна е ситуацията с неговото залавяне. В началото обвиняемият се криел, контактувал с хора единствено по телефона. Един ден обаче напуснал убежището си и тръгнал с колата си нанякъде. Тогава. ченгета го спрели случайно на магистралата заради превишена скорост. А като се изяснило кой е, белезниците щракнали на китките му. „Всички знаеха, че съм в Швейцария и ме издирваха. Татарчев беше главен прокурор. След като се разбра, че съм невинен, той дори се извиняваше на баща ми.

След дъжд качулка!

За мене по-добре, че ме заловиха и нещата си дойдоха на мястото, иначе може би и сега щях да се укривам някъде по чужбина“, разказа преди няколко години Тодор Славков.

През 2009 г. когато влезе в къщата на „ВИП Брадър“, Малък Тошко демонстрира циничното си чувство за хумор, като публично отправи покана към Мила Гешева да се ожени за него.

Що се отнася до Мила Гешева, то нейният живот се разви повече от добре след аферата с груповото изнасилване. Хубавицата се омъжи за швейцарския милионер Феличе Лепоро, но само 3 години по-късно се разведе. Мила върти успешен собствен бизнес – притежава 3 бутика за италианска мода в швейцарския град Лугано, както и малък аутлет център, където продава преоценени стоки. Преди няколко години Мила Гешева се завърна у нас за кратка почивка и тогава сподели няколко думи за драмата от 1988 г.

„Всички гаври са забравени и простени! Онова, което се е случило с момичето Мила, няма нищо общо с жената Мила. Не желая злото никому, в крайна сметка човек винаги остава сам със съвестта си“, лаконична беше Гешева.

През 2019 г., малко след развода си с швейцарския милионер, Мила Гешева се сгоди за, друг баровец – италианецът Ален Саудад Бланкаерт,  като засега няма публични данни дали двамата са се оженили. Мила и новият й мъж обитават просторно имение в швейцарския град Лугано, имат и къща на брега на Женевското езеро.

Източник:www.zajenata.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Само три целувки на екрана и една голяма любов – животът на една от най-големите актриси като филм

На 11 май 2023 г. България се сбогува с една от най-големите си актриси – Емилия Радева. Тя си отиде на 90 години, само три месеца след своята най-близка приятелка Гинка Станчева. Двете бяха повече от колежки – бяха сестри по дух, по сценична съдба и по спомени. А когато към тях се прибавят и съпрузите им – актьорите Любомир Димитров и Пейчо Пейчев – се получаваше едно от онези редки приятелства, които надживяват времето.

Родена в Радомир, Емилия Радева отрано усеща, че сцената ще бъде нейната съдба. Завършва ВИТИЗ, първоначално при проф. Кръстьо Мирски, после при проф. Боян Дановски – голям педагог и личност, свързан дори с историята на Георги Димитров. Младата студентка впечатлява всички с финеса си, с гласа си и с онази особена светлина в очите, която после ще я направи любима на поколения зрители.

Любовта я намира още по време на следването – среща младия актьор Любомир Димитров. Двамата започват като приятели, стават партньори на сцената, после се влюбват и остават заедно за цял живот. Играят заедно във филми и пиеси, а в някои от тях съдбата на героите странно напомня на тяхната. В „Животът си тече тихо“, например, двамата са млади партизани – Шели и Велко – влюбени до последния дъх. Филмът е заснет от Бинка Желязкова и Христо Писков, но остава години наред без премиера, защото според властта „развенчава образа на народния борец“. За Емилия този филм има и лична цена – тя решава да направи аборт, за да участва в снимките. По-късно признава, че това е нейният „най-тежък грях“, който съдбата сякаш й връща, когато дъщеря й Катерина претърпява сериозен инцидент. Но тя не се оплаква. Приема всичко като изкупление и продължава да играе, да живее и да обича.

Първата й голяма роля идва с „Ребро Адамово“, където влиза в образа на младата българомохамеданка Зулкер. Филмът е силен, различен, а Емилия блести с естествеността и вътрешния си плам. За тази роля тя получава Димитровска награда – едно от най-високите отличия по онова време. Оттам нататък пътят й в киното е ясен – „А бяхме млади“, „Снаха“, „Матриархат“, „Сиромашка радост“ – все заглавия, които носят духа на българското кино от златните му години.

Емилия Радева винаги е била олицетворение на женствеността, но и на достойнството. Любопитен факт е, че през цялата си кариера тя се е целувала на екрана само с трима актьори – Любомир Кабакчиев, Апостол Карамитев и Георги Георгиев–Гец. Всички останали целувки пази за съпруга си.

Когато се появява сериалът „Дом за нашите деца“, тя създава една от най-запомнящите се роли в телевизионната ни история – тази на Невена Алданова. Образът на силната, но нежна майка, на жената, която държи семейството изправено, дори когато светът се клати около нея. Мнозина казват, че тази роля й „ляга като ръкавица“, защото в нея има много от самата Емилия.

В по-късните си години актрисата се появява и в руския сериал „Вангелия“, където изиграва майката на Димитър – съпруга на пророчицата Ванга. Емилия лично познавала Ванга и приемала участието си като морален дълг. „Заради нея го направих, заради паметта й. Не съжалявам“, казваше тя.

Тиха, изящна, винаги с достойнство – така я помнят колегите и приятелите й. Никога не е обичала големите думи, не е играла роля извън сцената. „Аз не съм звезда – казваше – аз съм актриса. Звездите угасват, актрисите остават.“

Емилия Радева беше част от онова поколение, което направи българското кино истинско. Време, когато актьорите вярваха в думите, в чувствата и в смисъла на изкуството. Днес, когато гледаме старите черно-бели кадри, усмивката й продължава да свети – като спомен за едно благородно време, в което сцената беше живот, а животът – изповед.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

30 години от покушението на смелото бяло лъвче

Два месеца преди да го застрелят, става шампион

МАЛКО ПРЕДИ ДА ГО РАЗСТРЕЛЯТ, Пламен Михайлов-Кимбата сбъдва мечтата си – става шампион по кану каяк.

На републиканско първенство през август 1995 година четворката кану на ЦСКА печели първо място в драматична гонка и на почетната стълбица край Панчарево Пламен получава своя първи и последен златен медал. В шампионското кану той гребе рамо до рамо с Петър Божилов и националите Мартин Маринов и Румен Николов

След победата Пламен и Петър пращат факс до Нова Зеландия, за да участват в световното първенство по кану-каяк за ветерани, а Мартин и Румен продължават подготовката за международно състезание в Атланта.

Само два месеца по-късно обаче Пламен Михайлов е застрелян пред входа на дома му в столичния квартал „Дружба“.

31-годишният спортист, бивш командос от Специализирания отряд за борба с тероризма, е убит със 7,65-милиметров пистолет в 21,15 часа на 24 октомври 1995 година на влизане във вход 8 на блок номер 20. Един куршум в гърдите и един в тила го повалят, преди да успее да се изкачи до апартамент 133 на третия етаж, където живее със съпругата си Ирена, 7-годишния си син Едислав и 5-годишната си дъщеря Пламена.

След подполковник Марин Чанев и главен сержант Георги Георгиев-Индианеца, които загиват при престрелка в квартал

„Белите брези“, Пламен Михайлов-Кимбата е третият антитерорист, застигнат от куршуми по време на прехода. Според експерти за стрелбата срещу Кимбата е използван полицейски пистолет АП. Службата „Контрол над общоопасните средства“ (КОС) на МВР раздава този вид оръжие под наем на бизнесмени и всякакви други граждани. Този факт разколебава версията, че видът на пистолета, с който е извършено убийството, подсказва за стрелец полицай.

Пистолет „Макаров“ се подава от джоба на мъртвеца, установява оперативно-следствената група при огледа. Преди да издъхне с куршум в гърдите, Пламен е направил може би безуспешен опит за самозащита. По ирония на съдбата той получава разрешително за пищов в деня преди смъртта си.

Кимбата е доубит с втори изстрел от упор под лявото ухо, вероятно когато се е обърнал с гръб към екзекутора си. Следователите откриват един и същ престъпен почерк в неговото убийство и това на автоджамбазина Иван Кудев.

Кудев и Кимбата са загинали от една ръка – това е първата от хипотезите, проверявани при разследването. Но делото е спряно след изтичане на 6-месечния законен срок и прекратено по-късно по давност. Извършителят на престъплението не е разкрит. Прокурорите приемат, че в хода на разследването причините за екзекуцията остават неясни. Предположението, че Пламен Михайлов е жертва на войната за територии в застрахователния бизнес, не е потвърдено.

– Гибелта на Пламен не е резултат от противоборство между застрахователи – заявява отговорен служител на застрахователната компания „Аполо-Болкан“, в която Кимбата е акционер. – Вероятно става дума за лично отмъщение или стари вражди, за които не разполагаме с информация“.

Ако се появят нови данни за убийството, делото може да бъде възобновено, коментират от държавното обвинение, но само за утеха на опечалените.

ЩО ЗА ЧОВЕК Е КИМБАТА?

Роден е в София през 1964 година. Баща му е строителен работник, а майка му – служителка на летище София. Когато го погребват, и двамата родители са пенсионери. Убитият има и сестра, но от съображения за сигурност името и професията й не се съобщават.

Съпругата на Пламен Ирена е инструкторка по аеробика в „Грета спорт“. В деня на покушението двамата празнуват 8-годишнина от сватбата си.

Начално образование Михайлов завършва в бившия СССР, където няколко години работят родителите му. Диплома за основно образование получава в София, после учи в школата за висше спортно майсторство „Васил Левски“. Тренира гребане в „Левски-Спартак“ заедно с Иво Карамански. Дълги години двамата са близки приятели.

До 1989 година Пламен работи като шофьор.

– Миеше с водоноска улиците на „Дружба“ и тогава кварталът ни беше най-чистият в София – казва негова съседка.

През 1991-ва и 1992 година Кимбата служи в спецподелението за Борба с масовите безредици (БМБ) към СДВР. В смутните времена на прохождащата демокрация участва в спецгрупа за бързо действие по мотели и магистрали. Години по-късно излиза полицейски доклад, според който той и другите от групата давали възможност на магистрални бандити да избягват арестите, като изоставят плячката си и се оттеглят.

От 1992-ра до 1993 година Пламен е на служба в специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) във Враня. Напуска оттам по свое желание. Негов колега казва, че не бил съгласен да „изпълнява политически поръчки“, затова. Но бивш шеф на поделението отбелязва, че по време на акции Кимбата създавал проблеми „с непредвидимите си и екстремни действия.“

След като напуска МВР, бившият командос опитва късмета си в търговията. Отваря нонстоп заведение в „Дружба“. После, като изтъкнат член на Съюза на бившите барети, влиза в застрахователния и охранителния бизнес. До деня, в който го проследява неизвестният килър, той е акционер в „Аполо-Болкан“, съдружник в „Аполо-секюрити“ и служител в охранителна фирма „Атлас“.

Майката Станка Михайлова:

СИНЪТ НА ПЛАМЕН ВСЕ ПИТА: КОЙ УБИ БАЩА МИ?

– Госпожо Михайлова, мина доста време от гибелта на сина ви. Научихте ли нещо повече – кой и защо му отне живота?

– Нищо не можахме да научим, нищо. Те следователите вдигнаха ръце, та ние ли… Синът на Пламен порасна вече, стана втори клас и все пита: Кой уби баща ми? Сигурно същото ще пита и дъщеричката му, но още е малка – в предучилищна възраст…

– Паднахте в несвяст на погребението на Пламен. Как сте със здравето сега?

– Боледуваме, дъще, боледуваме. От мъка боледуваме всичките. А моето сърце не издържа, аз съм вече на легло. Тежи ми мъката, не се издържа. Вдигнахме паметник на гроба на Пламен – за годишнината от погребението му. Но не ми олекна от това, по-тежко ми стана – все едно на душата ми е легнал камък.

– Приятелите на покойния навестяват ли ви?

– Живея с мъката си, само с нея… По-рано живеех истински – с дъщеря си, със сина си, със снахата, с внучетата. Хубаво семейство бяхме. Сега вече нищо не е същото. Идват приятелите на Пламен, не ме изоставят. Но никой и нищо не може да го замени… Купихме наскоро на сина на Пламен плюшеното лъвче Кимба. Сега детето не се разделя с тая играчка. Но може ли тя да запълни празнотата в душата му?

Ноември 1996 г.София/От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес кученцето Бъфи, което Бойко подари на Путин

„Любител на животните“ не е само част от грижливо лъсканият имидж на руския президент Владимир Путин, той наистина проявява любов и нежност към тях. Особена слабост има към кучетата. Дмитрий Песков отбелязва, че никога не е виждал котки около държавния глава. Може би затова Владимир Владимирович често получава като подарък лаещи.

Лабрадорът Кони

Колко кучета има Путин? Пет! Едно от тях е лабрадорът Кони

Първото куче – лабрадорът Кони, е дар от Сергей Шойгу през 1999 година. Черната красавица е известна с това, че Путин често я взима на делови срещи. През 2007-а я води в залата за преговори с канцлерката Ангела Меркел и прави огромен гаф. Не знае, че тя изпитва панически страх от кучета. В последствие руският президент й се извинява.

Друг път, закъснявайки за пресконференция с журналисти, ВЛадимир Владимирович влетява с обяснението, че Кони е раждала цяла нощ и той изгубил представа за времето.

Колко кучета има Путин? Пет! Едно от тях е Кони

Кони прекарва 15 щастливи години със стопанина си. Умира през 2014 година.

Каракачанката Бъфи

Путин с бебето Бъфи

През 2010 година Бойко Борисов подарява на Путин паленце, роднина на неговите Български овчарски кучета, наричани за кратко каракачанки. Името на мъничето бе избрано чрез всенароден референдум. Писмата са хиляди. Повечето предложения са със славянски имена. Конкурсът печели петгодишният Дима Соколов, който предлага по-англосаксонското Бъфи.

Кучето живее в премиерската резиденция в Ново Огарьово. То става и герой на песен, след като популярни руски радиоводещи, формирали група „Мурзилки Интернешънъл“, изпяха пародия на песента на Филип Киркоров  „Просто подари“, под името „Просто подарите премьеру щенка“ („Подарете на премиера кученце“).

Руската страна помоли България да изпрати и половинка на Бъфи.

Путин се притеснява как Кони ще възприеме новия натрапник в семейството, но лабрадорът и овчарката бързо намират общ език.

Акита-инуто Юме

Да се подаряват животни на Путин става традиция и така семейството му се увеличава с кученце от породата акита-ину, донесена от губернатора на северна японска префектура в знак на благодарност за помощта на Русия след голямото земетресение в страната. Името на палето – Юме не е избрано случайно. В превод от японски означава мечта.

Алабаят Верний

През 2017 година президентът на Туркмения Гурбангул Бердимухамедов реши да зарадва колегата си с алабай. И понеже породата се отличава с изключителна преданост, кученцето получава името Верний. Кинолозите определят алабаите като много интелигентни, но големи инати.

Шарпланинската овчарка Паша

През 2019 година президентът на Събрия Вучич дарява на Владимир Путин паленце от твърде подобната на нашата каракачанка порода шарпланинска овчарка. Четиримесечното кученце получава името Паша. В Русия тази едра порода се ползва с популарност, заради уравновесения характер и изключителната издържливост.

Тайганът Шерхан

През март 2019-а президентът на Киргизката република Сооронбай Жеенбеков връчва на руския си колега мъниче от рядката и неизвестна порода тайган. Тя е местен повод за гордост, защото е смел ловец на всякакъв дивеч. Наричат породата киргизка борзая. Тайганът е изкючителна екзотика, защото се среща рядко извън пределите на местообиталището си.

В момента Путин има пет породисти и предани кучета, все подаръци от други държавни глави. Без да броим останалите видове животни като ездинет кон орловска порода или снежен леопард – барс.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1965г. години един 25 годишен младеж от Шумен мечтае да избяга на Запад, но все нещо осуетява плана му. Привлича към него още двама авери.Накрая всички ще бъдат разстреляни

През 1965 г. един младеж от Коларовград (днес Шумен) мечтае да избяга на Запад. Той се казва Богомил Русев и е на 25 години. Баща му е толкова религиозен, че връстниците му се подиграват: „Ей, синът на набожния идва!” Богомил на завършва гимназия и не се задържа дълго време на една работа. Той е убеден, че за него в България няма бъдеще и непрекъснато крои планове как да я напусне. Още преди да отиде войник, Богомил конструира сам гумена лодка с мотор. Надява се с нея да избяга по море в Турция и я пробва на един язовир, но тя се оказва негодна.

Другата му страст е оръжието. Още 17-годишен, Богомил сглобява примитивен пистолет-самоделка. От казармата успява да открадне истински „ТТ” плюс няколко гранати и бомби. През 1964 г. Богомил се уволнява и заедно с приятелите си Иван Ценов (21) и Здравко Велинов (21) пробва взрива в една пещера.

Той продължава да крои планове за бягство, с които запалва братовчед си Руси и най-малкият си брат Любомир (21). Замислят да отидат на екскурзия с български кораб до Истанбул, да скочат в турски териториални води и с плуване да се доберат до заветния бряг. Този план е изоставен като нереалистичен. Накрая решават да избягат със самолет. Богомил е запален парашутист и често лети със спортен аероплан. Има над 200 скока. Той наблюдава внимателно пилота и смята, че ще може да се справи с машината. Трябва само да обезвредят пазача на летището – или като го вържат или като го напият.

По онова време много хора крояха подобни планове и някои успяват да ги осъществят. Богомил обаче иска да отиде на Запад с някакъв актив на борец против комунизма и избира за средство бомбите. Той споделя плана си с Иван и Здравко. През април 1965 г. тримата решават да предизвикат експлозия по време на първомайската манифестация в Шумен, за да стане ясно, че има много недоволни от комунистическия режим.

Речено-сторено. На 30 април Иван отива у Богомил и двамата приготвят бомба с часовников механизъм и нагласяват закъснителя за 10 часа на следващия ден, когато по главната улица ще минава колоната с манифестанти. Вечерта сядат за алиби с приятели в ресторант „9 септември”. Малко преди полунощ напускат компанията под предлог, че отиват в тоалетната, и слагат бомбата на балкона на един новостроящ се блок. После се връщат.

За тяхно щастие часовникът се оказва неточен. Бомбата гръмва половин час по-рано, в 9.30, когато множеството още не се е събрало. Благодарение на това жертви няма, макар че парчета от тухли се разпръскват в радиус над 100 метра. Тримата атентатори не са доволни от резултата. Манифестацията се провежда, макар че Държавна сигурност е вдигната на крак. Първоначално са заподозрени четири момчета, застанали на един от балконите на строежа. Експертизата обаче установява, че те нямат нищо общо с взрива и като не попада на следа, на 1 юли 1965 г. следователят капитан Христо Григоров предлага разследването да се прекрати. Прокурорът Атанас Касчиев обаче не разрешава.

През цялото лято на 1965 г. Богомил се готви да бяга, но все нещо осуетява плана му да откраднат самолет. Една неделна вечер през юни двамата с по-малкия му брат и с Руси Русев отиват на летището с твърдото намерение да осъществят плана си, но се натъкват на непознати хора и се отказват. След две седмици пазачът пак не е сам. Третият им опит през юли също се осуетява от закъснял авиомеханик. През август двамата братя тръгват за летището без Руси, но той разбира и ги издава на баща им, който тихомълком осуетява бягството.

Наближава септември, а с него и традиционната деветосептемврийска манифестация. Богомил, Иван и Здравко решават да направят втора бомба, но да предизвикат този път по-голям шум. На 8 септември Богомил сипва каменарски взрив в пластмасова дамаджана и прикача за закъснител един часовник „Екзакта”. Вечерта двамата със Здравко слагат бомбата в кошче за боклук във входа на хотел „Ленинград” в самия център на Шумен и Богомил нагласява механизма за 11 часа.

Часовникът пак се оказва неточен. Бомбата се взривява в 12.55 часа. Манифестацията вече е свършила и хората се прибират. Ангел Маджуров (49) се разхожда с жена си и двете си деца. Заедно с тях са майка му Василка (70) и снаха му. Експлозията избухва точно когато семейството минава край хотела. Взривът откъсва дясната ръка на възрастната жена и ранява Ангел и петгодишната му дъщеря Валя. Василка е откарана веднага в болницата и е оперирана, но в 15 часа умира.

Този път за Държавна сигурност е ясно, че взривът не е случаен и има политически характер. Цялата агентура е вдигната на крак. Следствието установява, че бомбата е съдържала около 3,5 килограма взрив и е била в зелена пластмасова дамаджана, производство на ДИП „Капитан Дядо Никола” в Габрово. Експертизата доказва, че часовникът е от рядката марка „Екзакта” и е носен на поправка. Проверяват всички часовникарски ателиета. Кръгът около тримата терористи се стеснява.

Богомил усеща това. От 22 до 27 септември 1965 г. той е на парашутни състезания в Сливен и се уговаря с брат си, че щом се върне, на 3 октомври, ще осъществят замисленото бягство. Докато приятелят му е в Сливен, до ушите на Иван Ценов стига, че от Държавна сигурност са се интересували от Богомил, разпитвали дали е говорил за бягството. Чак на 28 септември тримата изнасят от домовете си компрометиращите взривни материали и ги скриват. Набързо съставят авариен план при опасност да избягат в Гърция, но вече е късно – на 30 септември по обяд Богомил е арестуван.

Иван и Здравко още не губят кураж и дори обмислят как да го спасят. Решават, че най-сигурно ще бъде да подготвят нови експлозии, за да излезе, че задържаният им приятел е невинен. Но не им остава време за това – в ареста Богомил издава своите съучастници и всички, включително и брат му Любомир, са арестувани и правят самопризнания.

Процесът е публичен и се глада от 3 до 8 ноември 1965 г. в Шумен. През това време на прокурора и на първия секретар на БКП в града е осигурена охрана. Служители на Държавна сигурност бдят за поведението на родителите на подсъдимите в съдебната зала. Богомил, Здравко и Иван са осъдени на разстрел, а Любомир, който не е знаел нищо за атентатите – на 5 години затвор за планирано бягство. Върховният съд потвърждава присъдите.

Бащата на Богомил е участвал във Владайското войнишко въстание. Дядото на Иван Ценов е загинал в Септемврийските събития през 1923 г., чичовците на Здравко Велинов са признати за активни борци против фашизма. Нищо не помага на младежите. На 16 декември 1965 г. Президиумът на Народното събрание отхвърля молбата за помилване и те са разстреляни.

Разтревожена от атентатите, властта е нащрек. Дори след като терористите са хванати и осъдени, агентурата е задължена да донася за настроенията и коментарите на хората. В архива на МВР са запазени няколко такива рапорта, които според Държавна сигурност са били важни. Един младеж след смъртните присъди заявил: Бръснат от дъно – прошка няма. Във влака за Смядово селяни коментирали случая и един от тях казал, че Богомил хвърлил бомбите, защото Тодор Живков не плаща достатъчно. Друг съвсем уместно му отвърнал: Щом той не им плаща, защо не отидат да му хвърлят на него, ами отиват да убиват обикновени хора. Агентът обаче не можал да установи самоличността на този волнодумник.

И по-рано в България са хвърляни бомби по време на митинги и демонстрации. През 1921 г. в София е убито дете по време на ученическа манифестация на 24 май. Атентатите в Шумен обаче са сред малкото терористични акции по време на комунистическия режим, извършени по политически, а не по криминални или етнически причини.

Автор: [Крум Благов]

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Архивна снимка от 70-те разкри неузнаваемата промяна във "Факултета" /Снимки/

 Вижте как изглеждаше районът преди 50 години в сравнение с днешната шокираща реалност

Една архивна черно-бяла снимка от 70-те години на миналия век предизвика бурни коментари и повдигна въпроси за развитието на градската среда в столицата. Кадърът, показващ изглед към тогавашния квартал "Факултета", разкрива гледка, която е в пълен контраст с днешния облик на района.

На старата фотография се виждат подредени нискоетажни жилищни блокове, новопостроен ЕПК блок, очертани улици и значителни зелени площи. На фона на планината Витоша, кварталът изглежда спокоен, чист и организиран – картина, която днес е трудно да бъде свързана със същата локация. Цялостното усещане е за ред и планово строителство, характерно за онзи период.

Днес, половин век по-късно, реалността в същия район е коренно различна и трудно разпознаваема. Съвременните снимки от "Факултета", който се е превърнал в един от най-големите ромски квартали в страната, показват съвсем друга действителност.

На мястото на спретнатите постройки и зелени пространства сега се виждат хаотично построени къщи, много от които са незаконни и изградени от подръчни материали. Неуредената инфраструктура, калните улици и огромните натрупвания на битови отпадъци са се превърнали в постоянна характеристика на пейзажа. Голяма част от постройките са в окаяно състояние, неподдържани и изглеждат сякаш всеки момент могат да се срутят.

Сравнението между "преди" и "сега" е безпощадно и повдига редица въпроси за дългогодишната липса на градоустройствена политика и интеграционни мерки в района. Драстичната трансформация от подреден столичен квартал в гето, тънещо в мизерия, е видимият резултат от десетилетия на неглижиране на проблемите.

Кадрите от миналото и настоящето оставят отворен въпроса за бъдещето на квартала и ще намери ли някога столицата трайно решение на наболелите проблеми./БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мечка кара колело! Една от най-смешните истории в която се разказва за ловните подвизи на Тодор Живков

Тодор Живков пред убита от него мечка в Ловеч

Една от най-смешните истории, която се разказва, е от “Напоя”, ловен резерват до село Лесидрен.

Веднъж Бай Тошо наредил на гавазите си от УБО: „В събота и неделя отиваме в "Напоя" за мечка!" “Другарю Живков, там няма мечки”, отговорили му притеснено те. „Как няма бе... има, има!", отсякъл той. Поставени натясно, охранителите му отишли директно в цирка. Без много да се церемонят, реквизирали една мечка. 

Вързали я набързо, закарали и я пуснали в ловното стопанство. В събота Живков, обграден от свои хора, се запътил към Балкана. В същото време обаче местният горски, който не знаел за новия звяр в гората, спокойно си карал велосипед на път за работа. Не щеш ли, изведнъж срещу него се задала мечката. 

Уплашен той хвърлил колелото и хукнал да бяга надолу по баира. Мечката обаче не била вчерашна, нали е от цирка! Яхнала велосипеда и право пред пусиите. Ядосани, че са разконспирирани, гавазите надигнали пушки да я отстрелят.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как жителите на Петрич спасиха града си от гръцката армия

Този конфликт демонстрира силата на българската дипломация и саможертвата на местното население

Снимка:Исторически Музей Петрич

През есента на 1925 г. България се оказва на прага на война с Гърция. Събитията, разиграли се в района на Петрич между 19 и 29 октомври същата година, влизат в историята под името „Петричкият инцидент“ и привличат вниманието на световната общественост. Точно преди 100 години, малко след тежките последици от Първата световна война, този конфликт демонстрира силата на българската дипломация и саможертвата на местното население.

След подписването на Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. България е силно обезоръжена – армията е ограничена до 20 000 души, жандармерията до 10 000, а пограничната стража до 3 000, без право на тежко въоръжение. Именно в този контекст, на 19 октомври 1925 г., се случва инцидентът, който довежда до кратък, но напрегнат въоръжен сблъсък.

Около обяд същия ден, при първия граничен пост в Беласишкия проход Демир капия, български войници започват да копаят кладенец. Гръцки часовой забелязва това и погрешно приема, че българите изкопават окопи. Един гръцки граничар навлиза незаконно на българска територия и открива огън. След отправено предупреждение той отказва да се оттегли и е застрелян от българските граничари. При опит на гръцките войници да приберат тялото му, избухва престрелка по границата.

Българското правителство реагира с желание случаят да бъде решен по дипломатичен път чрез създаване на двустранна комисия. Гърция обаче отказва и вместо това диктаторът генерал Теодорос Пангалос използва случая като претекст за военна намеса. На 22 октомври 1925 г. той заповядва на VI гръцка дивизия, разположена край Серес, да навлезе в българска територия без официално обявяване на война.

Гръцката армия преминава границата по фронт с ширина 32 километра и навлиза на 10–12 км в дълбочина. Под окупация попадат десет български села: Кулата, Чучулигово, Марино поле, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Тополница, Марикостиново и Дрангово. Нашествениците извършват грабежи, разрушения и убийства на мирни жители.

Гръцките сили, съставени от десет батальона, подкрепени от планинска артилерия, картечници, минохвъргачки и авиация, достигат до покрайнините на Петрич, но са спрени пред града. Срещу тях застават малобройните български граничари и доброволци от ВМРО. За координация на отбраната Централният комитет на ВМРО изпраща Йордан Гюрков, а кризисният щаб е оглавен от войводата Георги Въндев (1890–1942). Значителен принос има и Зисо Попов, комендант на четите по левия бряг на река Струма.

Правителството на Александър Цанков избира да се придържа към дипломатически подход, въпреки че министърът на войната генерал Иван Вълков изпраща ограничени подкрепления – около 1000 войници – с изричната заповед да се сражават само при крайна необходимост. Междувременно, в резултат на настъплението, около 15 000 души напускат родните си домове.

България уведомява Секретариата на Обществото на народите (ОН) в Женева за гръцката агресия. На 27 октомври ОН изпраща нота с настояване за незабавно прекратяване на бойните действия. Международният интерес към конфликта е значителен – авторитетни американски и европейски медии подробно отразяват 10-дневната необявена война. След упоритата съпротива на местните защитници, на 29 октомври гръцките войски са отблъснати и принудени да се изтеглят зад границата.

България плаща висока цена – загиват 20 души: 5 войници и един офицер, 4 доброволци и 10 цивилни, включително едно дете, а ранените са около 30. Гръцките загуби надхвърлят 120 убити войници.

Международна анкетна комисия, оглавявана от английския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд, с членове генерал Ферарио (Италия), генерал Серини (Франция), Дроглевер Фортуин (Холандия) и Адлер Кройц (Швейцария), провежда триседмично разследване. В 15-страничен доклад комисията определя гръцкото нахлуване като необосновано. На 14 декември 1925 г. Съветът на Обществото на народите обявява Гърция за агресор и я осъжда да заплати на България 30 милиона лева репарации в двумесечен срок.

Част от обезщетението – 1,2 милиона лева – е отпусната като лична компенсация за доброволците от Петрич, участвали в отбраната на града. Те обаче се отказват от парите и ги даряват за изграждането на нова сграда на Петричката гимназия, която дотогава се е помещавала в частен дом. Строителството започва през 1926 г., като основният камък е положен на 15 август същата година.

Когато средствата свършват, местното население се самооблага, за да завърши строежа – тютюнопроизводителите отделят по 1 лев на килограм тютюн, а служителите даряват една или повече месечни заплати. С общи усилия през есента на 1929 г. училището отваря врати и днес функционира като IV ОУ „Христо Смирненски“.

В знак на признателност към събитията от 1925 г., през 1930 г. Общинският съвет решава улицата южно от училището да носи името „22 октомври“ – денят, в който гръцките войски са спрени пред Петрич. Името се запазва и до днес.

На 31 октомври 1937 г. е открит паметникът „Загинали за родината“, върху който са изписани имената на падналите военни и доброволци. България доказва, че макар и обезоръжена, остава държава с единен народ, способен да се противопостави на агресията и да защити своето достойнство.

Сто години по-късно, през 2025 г., Община Петрич отбелязва вековния юбилей от Гръцко-българския въоръжен конфликт. По повод годишнината са представени книгата „Войната за Петрич 1925 г.“ и художествено-историческият разказ „Щедро петричко сърце“, посветен на дарителството за училището.

В Историческия музей се провежда научна кръгла маса на тема „Памет и исторически поуки“, открива се изложба и се представя фотоалбумът „НЕобявената война – 100 години от Гръцко-българския въоръжен конфликт през октомври 1925 г.“. Годишнината се отбелязва и с възстановка на събитията от 1925 г., организирана от сдружение „Арамии“, в района на хижа „Беласица“.

След възстановката се отслужва курбан за здраве, а празничната програма завършва с концерт на Володя Стоянов, Йордан Николов, фолклорен състав „Китка шарена“ при НЧ „Просвета“ – село Катунци, и възпитаници на ЦПЛР ОДК – Петрич. Така градът почита паметта на своите герои и доказва, че духът на единството и саможертвата от 1925 г. остава жив и след век.

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ванга гони Стефан Данаилов от къщата си!Те са имали своята знаменателна среща, която е обвита в мистерия и легенди

Ванга и Стефан Данаилов са две от най-емблематичните фигури в българската история и култура, всяка от тях оставила траен отпечатък. Ванга – легендарната пророчица, известна със своите мистични способности, и Стефан Данаилов – обичан актьор и икона на българското кино и театър, са имали своята знаменателна среща, която е обвита в мистерия и легенди. Тази среща разкрива не само техните лични взаимоотношения, но и влиянието, което Ванга е имала върху много от известните личности в България, включително и върху Данаилов, твърди Ретро.

През годините хиляди хора – от обикновени граждани до политици и знаменитости, търсят съвети и помощ от гадателката от Рупите. Тя става известна не само в България, но и в много други страни, като предсказанията й често са свързани с големи събития и човешки съдби, а за нейните пророкувания се говори и до днес.

Данаилов ïúк оставя трайна следа не само като актьор, но и като преподавател по актьорско майсторство, вдъхновявайки поколения млади таланти. Според различни източници Данаилов посещава Ванга в труден момент от живота си, когато търси отговори на въпроси, свързани както с професионалната му кариера, така и с личния му живот. По спомени на хора, които са го придружавали, той се интересувал конкретно за любовта, защото в онзи период се чувствал объркан и изгубен. Ванга обаче не винаги дава на всекиго това, което очаква.

Тя била сдържана в срещата си с Ламбо и не разкрила много пред него. Казала, че той вече знае отговорите на въпросите, които го измъчват, и че не се нуждае от нейната помощ. Тази загадъчна реакция е характерна за Ванга, която често е отблъсквала хора, ако е усещала, че техните намерения или съмнения не са съвсем искрени.

Данаилов обаче настоявал за по-категорични отговори. Макар че не е известно със сигурност какво точно му е казала Ванга, очевидно е, че тази среща не е протекла така, както му се е искало. Пророчицата била непреклонна и накарала актьора да напусне дома й и повече да не я притеснява.

Някои твърдят, че тя все пак е предсказала големите успехи на Данаилов в бъдеще, включително ролята му на учител и ментор за много млади актьори. Други пък разказват, че Ванга го е предупредила за авантюрите и трудностите, които го очакват в личен план, но че той ще намери сили да ги преодолее. Категорично обаче отказала да му даде повече подробности, защото прозряла какъв ще е неговият съдбовен път, и се е бояла, че той няма да е способен да го понесе.

По спомени на негови приятели по онова време набиращият известност тогава актьор бил много разочарован от начина, по който протекла срещата му с Ванга, защото вече бил чувал разкази на негови колеги, които били получили много подробни предсказания.

Секссимволът на соца Ламбо е имал бурен интимен живот, но негова вярна спътница до последно остана съпругата му Мария, която му е прощавала много негови романтични връзки. В своите мемоари актьорът призна, че другата жена, в която е бил силно влюбен навремето, е била Аня Пенчева. Въпреки това до развод с Мария не се стига. Междувременно Данаилов става баща след кратка авантюра с актрисата Ирен Кривошиева, от която е единственият му син Владимир.

Впоследствие той обмислял няколко пъти да направи повторна визита при пророчицата, но в крайна сметка се отказал. Днес негови приятели коментират, че казаното от Ванга за Мастера се сбъднало, но все още се чудят какво ли му е спестила и дали е било свързано с начина, по който е щял да си отиде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една обикновена снимка, уловила летен миг от плажа в Китен през 70-те години на миналия век, се превърна в неочакван хит и повод за бурни дебати в социалните мрежи

Кадърът, показващ две жени по бански, се превърна в своеобразна машина на времето, която предизвика лавина от коментари и размисли за това колко много са се променили разбиранията за красота, мода и обществен морал.

Това, което веднага прави впечатление на снимката, са фигурите на двете плажуващи. В днешната епоха, в която постоянно се говори за епидемия от затлъстяване и се промотират атлетични тела, дамите от кадъра изглеждат по-едри и с естествени, неподправени форми.

Това веднага повдига въпроса – наистина ли днес сме по-пълни, или просто стандартите за красота са се променили драстично и са станали по-нереалистични?

Друг ярък акцент са самите бански костюми. За разлика от днешните минималистични, често изрязани до краен предел модели, жените на снимката носят цели, плътни бански с абстрактни шарки.

Те прикриват много повече, отколкото разкриват – нещо, което е в пълен противовес на съвременната плажна мода, където често се наблюдава и пълна липса на облекло.

Разликите водят и до по-дълбоки размисли за ролята на суетата в различните епохи. Дали по-малкото показност по времето на социализма е била резултат от по-голяма скромност и фокус върху други ценности, или просто от липса на избор и възможности?

Дали демокрацията, с целия си плурализъм и достъп до световни тенденции, не изкара на преден план една естествена човешка суета, която преди е била потискана?

Реакциите в мрежата

Както може да се очаква, кадърът предизвика полюсни реакции сред потребителите във Фейсбук. Голяма част от коментиращите не виждат смисъл в публикуването на подобна снимка, намирайки я за безинтересна.

Други обаче откриват в нея особен чар, автентичност и носталгия по едно по-непринудено време. За тях това е спомен за едно лято без филтри, без диети и без непрестанния стремеж към съвършенство, който доминира днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Големият взрив на 1.XI.1986 г. в Долината на бавната смърт и последиците от него

1 ноември 1986 година. Броени минути преди 7 часа сутринта, заспалото градче е разтърсено от мощна експлозия. Взривът поваля всичко на пътя си в радиус от 3 километра, оставяйки единствено опустошение и смърт.  Загиват десетки, а ранените работници получват обещание за лечение в чужбина, но те се оказват напразни. Вместо това им раздават бележки, за да могат да си купят без ред телевизор „Велико Търново”...

Изграждането на Девненския промишлен комплекс, което започва през 1948 год. и продължава с усилени темпове 25 години, е сред най-големите завоевания на индустриалното строителство в социалистическа България. Предприятията в девненската низина произвеждат електроенергия, цимент, захар и най-вече химически продукти – сода, торове, полимери и вещества, които се влагат в други химически производства, като солна киселина, хлор и т.н. Към края на 70-те и началото на 80-те години на XX век, те дват близо 1/5 от продукцията на химическата промишленост у нас. Освен за вътрешния пазар производството е предназначено за износ, вкл. по т.нар. второ направление (в капиталистическите страни).

Официално за Девненската низина се говори с гордост и суперлативи като за Долината на голямата химия, но в ежедневието тя има и друго „апокрифно” название. Наричат я Долината на бавната смърт – злокобно прозвище свързано с тежкия труд в условията на повсеместно замърсяване на почвите и водите, обгазяване и киселинни дъждове, повишена заболеваемост и смъртност. Тази неблагоприятна обстановка става част от местното ежедневие още през 50-те години насам, когато са пуснати първите заводи. Девня започва да се изгражда като втори Димитровград, при което новите жилищни блокове израстват непосредствено до самите предприятия. Жителите на селата около изграждащата се индустриална зона се увеличават успоредно с израстването на големия промишлен обект. През 1969 година Девня е обявена за град с кварталите „Нанко Недев“ (с. Девня), „Изворите“ (с. Река Девня), „Повеляново“ (с. Марково) и „Химик“ (построен с жилища за работниците), както и Промишлената зона. По късно обаче новопостроеното работническо селище и намиращите се там  детска градина, поликлиника и магазин (т.нар. кв. „Химик”) постепенно се изоставят. Днес квартала не съществува на практика, никой не живее там и повечето блокове са съборени.  От 70-те години насам огромните нужди на на девненските предприятия от работна ръка вече се задоволяват предимно за сметка на ежедневната трудова миграция на преобладаващата част от работниците. Те пътуват до местоработата си от Варна или други селища в района. Вредните условия на труд обаче не се подобряват съществено и вместо това се компенсират с допълнително заплащане, безплатна храна, и социални придобивки, като достъп до саниториално лечение, облекчен режим на отпускане на ведомствени жилища и най-вече с възможността за бързо придобиване на варненско жителство. Въпреки това в Девня много трудно се задържат квалифицирани работници и специалисти. 

 Неблагоприятните условия на труд и разширяването на производството водят до хронична липса на квалифицирани специалисти. В определени периоди текучеството достига до 40%. Всичко това, съчетано с липсата на нужните качествени инструменти и консумативи, както и със сложността на строително-монтажните и експлотационни дейности, вече е предпоставка за  повишен риск от трудов травматизъм.

Според старателно водената статистика на Стопански химически комбинат (СХК) „Девня” във втората половина на 70-те и първата половина на 80-те, тенденциите са изключително неблагоприятни. В този период работещите в комбината по правило не надхвърлят 12 000 души. Според отчетите годишно стават около 200 трудови злополуки. Още по-притеснителен е фактът, че няма година без злополуки със смъртен край. Средногодишно в резултат на тях умират  повече от трима работници, а в някои години броят на загиналите е двойно по-голям. Данните затова обаче не са се огласявали публично.

Един от най-важните отрасли развивани в девненската долина на голямата химия е производството на поливинилхлорид. Лентата на първия завод е прерязана тържествено през 1964 г., а през 1975 г. започва строителството на втори завод за хлор и поливинилхлорид, който е обявен за най-големия строеж на химическата промишленост през седмата петилетка. Завод No 2 за хлор и поливинилхлорид (ЗХПВХ 2) е открит през 1980 г. Той произвежда в инсталациите си така опасните сода каустик, солна киселина, хлорна вар, карбид, винилхлорид и емулсионен поливинилхлорид и е един от малкото за времето си български химически заводи, в които голяма част от процесите са автоматизирани, а параметрите на най-важните процеси се следят с компютри. 

Само пет години след пуска си заводът вече се нуждае от цялостна оздравителна програма, защото е в лошо техническо състояние и има остра нужда от по-квалифицирани кадри. Директорът алармира, че в тези условия може да се стигне до тежка промишлена катастрофа, в която да има и загинали работници, но сериозни мерки не са взети.

През 80-те години, когато значението на девненското химическо производство като източник на конвертируема валута нараства и Долината на голямата химия работи на пълни обороти, инсталираното там скъпоструващо оборудване остава недоокомплектовано с резервни части, особено  когато се налага те да са внос по второ направление. За „закрепване на положението” се използват подръчни материали. Така сложни, скъпи понякога и много агресивни химически производства, които при неправилна експлоатация крият риск от крупни производствени аварии със значителни икономически щети, тежки екологични последици и човешки жертви, стават заложник на политиката на икономия на средства за внос по второ направление. 

 През онези години органът на БКП в.”Работническо дело” се подготвя от предишния ден и се изпраща от София във Варна и региона с нощния влак. В броя от 1 ноември 1986 г. на челно място е поместена информация, че Политбюро на ЦК на БКП твърдо и решително коригира кадровата си политика с цел по-последователно отстояване на курса към интензификация на химическото производство чрез въвеждане на новите научни постижения на научно-техническия прогрес. На същия ден, броени минути преди 7 часа сутринта, докато нощния влак София-варна е спрял на гара Повеляново, Девня бива разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна е усетена в отстоящата на двадесетина километра оттук морска столица Варна, където е регистриран трус от 3-та степен по скалата на Рихтер. Взривен е новият завод за хлор, винил и поливинилхлорид (ЗХВПВХ-2) – едно от най-големите и най-модерни подобни предприятия в света. Взривът поваля всичко на пътя си в радиус от 3 километра, оставяйки единствено опустошение и смърт. Материалните щети и броят на жертвите надхвърля всички предварителни представи. Детонацията унищожава напълно цеха за винилхлорид и отнема живота на двадесетина души. Едни са пометени от ударната сила на взрива или от срутващите се сгради и съоражения, други издъхват от обгаряния. Ранените са десетки, обгазените – стотици. Материалните щети са за над 28 млн. лв. Мащабите на трагедията са щели да бъдат неимоверно по-големи, ако канцерогенният поливинилхлорид не се бил запалил, предотвратявайки по този начин  оформянето на отровен облак, които би натровил още неизброимо множество от хора.

  В  последните няколко минути преди взрива инж. Красимир Костадинов – началникът на смяната, която по това време е била на работа- преценява, че ситуацията не може да бъде овладяна и нарежда на всички работници, които види, да бягат надалеч, защото всеки момент заводът ще се срине със земята. Така не малко от тях се спасяват в бяг, докато самият началник смяна загива, защото до последно обикаля завода в търсене на останали служители и не успява да се евакуира на безопасно разстояние. Тялото му е намерено в двора на завода. И до днес трагедията е пред очите на девненци, които години наред разказват истории за работници от завода, които успели да се спасят от сигурната смърт, като бягали с всичка сила. Те са показателни за ужаса, обзел работниците и служителите, които по това време са на работа в завода. След като дежурният началник смяна в ЗХВПВХ-2 успява да предупреди част от подчинените си, че взривът е неизбежен, те хукват да бягат. Един от работниците, който трябвало да следи на компютър параметрите на химичните реакции, бил заспал с изути обувки на работното си място и когато разбира за надвисналата заплаха, той бяга по чорапи повече от десет километра, чак докато се прибере в дома си в отдалечен от мястото на аварията девненски квартал. Според друг разказ техник от завода, бягайки, минал направо през склад, пълен с аварийни лампи на поставки триножници. Именно триножниците задържали срутилия се над него таван и така той оцелял, но бил блокиран там и го открили едва на другия следобед, когато комисията тръгнала да описва щетите от аварията.

 Веднага след взрива, на мястото на аварията са извикани извънредно част от работниците за изпълнение на специфични задачи, които отиват с неохота и със страх за живота си. На авариралата площадка пристигат и множество пожарникари, които геройски се борят с огъня. Същевременно по девненското радио звучи музика и не се дават никакви указания за предпазване от аварията, независимо, че над мястото и е надвиснал облак лютив черен дим. В съседните села хората също виждат облака дим, но не знаят какво се случва и просто чакат да отмине поредното девненско обгазяване. По предложение на предприятия от близкия град Белослав се създава инициатива за създаване на фонд за набиране на средства за възстановяването на ЗХВПВХ-2. Ранените работници получват и обещание за лечение в чужбина, но те се оказват напразни. Вместо това на пострадалите са им били раздадени бележки, за да могат да си купят без ред телевизор „Велико Търново”.

 

Часове след аварията от София пристига комисия за установяване на щетите от разрушенията, както и специален следствен екип. Размерите на пораженията са толкова големи, че на другия ден официоза „Работническо дело” е принуден да излезе с кратко съобщение за аварията на една от вътрешните си страници. В него без всякакви подробности се съобщава за аварията, за броя на загиналите и ранените, както и че е назначена правителствена комисия за установяване на причините за злополуката и нормализиране на производството. Крупната производствена авария в Девня е белязана и от още едно съвпадение. На същия този 1 ноември 1986 г. избухва пожар в склада на една швейцарска фармацевтична компания край Базел, следствие на който река Рейн е замърсена с тонове химически вещества, които причиняват тежко трансгранично екологично замърсяване. „Работническо дело” публикува много повече информация за рейнското бедствие, отколкото за девненската трагедия.

Скоро след взрива районът около завода е ограден и оттогава е със специален режим на достъп, контролиран от Държавна сигурност. В началото на зоната на аварията са допуснати някои журналисти, но в подобна обстановка и извличането на поуки от случилото се, и правенето на репортаж за аварията, отнела живота на толкова много хора, се оказва трудна задача.

След направеното разследване по случая и изготвянето на комплексна експертиза се установява, че причината за взрива е недоброто затягане на люка на химически реактор от работници от предната смяна, довело до изтичане на опасен газ, който по-късно се е самовзривил. Базирайки се на заключенията на комплексната експертиза варненският окръжен съд подвежда под наказателна отговорност поради немарливо изпълнение на задължения, представляващи източник на повишена опасност, началника на предходната смяна, работниците, които са били отговорни за затягането на люка, механиците, които е трябвало да подпомагат и контролират тяхната дейност, ръководителите на завода и на отделните негови звена. Върховния съд приема становището на Варненския окръжен съд и потвърждава присъдите, но намалява тяхната първоначална продължителност, тъй като намира смекчаващи вината обстоятелства. В крайна сметка заключението на ВС е, че „Случаят Девня е типичен пример за проява на немарливост в малка степен от много съпричинители, но с огромни последици”. Така тихомълком са осъдени деветима виновници, сред които началникът на смяната инженер Опрев, на който дават 4 години затвор, и директорът Румен Дяков, чиято присъда е година и половина условно.

 Въпреки направените експертизи, на пръв поглед изясняването на причините за тежката промишлена авария и осъждането на виновниците за случилото се, и до ден днешен остават догадки какво точно е станало на  онзи фатален 1 ноември 1986 год. За съмненията допринася и факта, че Политбюро на ЦК на БКП е имало специална информационна стратегия за аварията: никаква информация не е трябвало да напуска рамките на комбината, за да не се скандализира обществото и да се опазят сведения, свързани с държавната сигурност. Според познавачи, информацията за инцидента е била старателно контролирана по нареждане на висшето партийно ръководство така, че народът да не разбере, че заводът е бил „цъкаща бомба”, която е можела да се взриви при първата по-критична ситуация. Затова освен приетата официална версия за погрешните действия на работниците и служителите в завода довели до трагедията, има и още две основни хипотези за причините, поради които избухва взрива, а именно: погрешна концепция при проектирането на завода, която не осигурява достатъчната му безопасност или саботажни действия, в основата на които стои възродителния процес. Интересен факт пораждащ тези съмнения е и, че веднага след взрива  е било наредено спешно разчистване на площадката на аварията, заличило важни веществени доказателства, което е направило невъзможна обективната експертна оценка на причините. Според девненци и бивши служители на завода, най-меродавните обяснения за причините за аварията се крият в  недоокомплектоването на девненското химическо производство с нужните инструменти и резервно оборудване, самонадеяността на директора на ЗХВПВХ-2 и липсата на дисциплина – типичната българска разпасаност, която води до това, че когато трябва да се наблюдават опасни химически процеси, един от работниците спи пред компютъра, друг е отишъл при любовницата си, а трети играе карти с колегите.

 Девненската трагедия е от онези нещастия, които граничат с природно бедствие, но са причинени от човешка дейност. Материалните разрушения и последствията от тях са огромни, но най-голям е ужаса и скръбта от смъртта на девненските работници.  Близките  на пострадалите и до днес преживяват трагедията, като им е трудно да повярват, че смъртта на децата им е настъпила в резултат на непредумишлено действие. Може би една от причнините за тяхната мнителност е и принудителното мълчание и оскъдната информация по случая. Взривът в ЗХВПВХ-2  и произтеклата трагедия от него винаги е сред най-сериозните аргументи на градските власти в исканията им за специално отношение към безопасността на предприятията, разположени в девненската промишлена зона. В годините на комунистическата власт обаче този инцидент, макар и да не е изцяло премълчан, е в голяма степен потулен. Притеснително е, че аварията възниква в един от най-модерните за времето си заводи, което компрометира самата идея за въвеждането на най-напредничавите химически производства. Най-притеснителен обаче е броят на жертвите. Гибелта на двадесет души, които са на работа и си отиват от този свят за броени минути, сама по себе си е несъвместима както с идеята на социализма като най-хуманния обществен строй, така и в частност с програмата на БКП за изграждането на развито социалистическо общество у нас, една от основните задачи на която е грижата за човека да бъде основна грижа на Партията, смисъл и съдържание на цялата й политика.

И макар, че трагедията от преди почти 28 години не успява да убие едно от най-големите и модерни индустриални предприятия в страната, то днес състоянието на завода е като след бомбандировка. По време на масовата приватизация заводът става собственост на скандалния бизнесмен Николай Банев (индустриален холдинг „АКБ Форес”) с името „Полимери” – Девня.  Вече преименуваното и приватизирано през 1998 г. дружество „Полимери“ агонизира близо петнадесет години. В средата на 2010 г. заводът спира работа окончателно, а на 12 декември 2012 г. Варненският окръжен съд го обявява в неплатежоспособност. 

Сега територията, върху която доскоро се е намирал заводът на фалиралата компания, изглежда мрачно. По-голямата част от производствените халета вече са съборени и преработени като рециклиран бетон, а  инсталациите и металните естакади – нарязани и продадени като скрап. Оцелели са само шест постройки, но не за дълго. Каква част от вторичните суровини са откраднати или продадени на черно никой не знае. Край планините от натрошен бетон и ръждив метал като сенки се щурат роми. Мъжете събарят и режат, жените сортират отломките и тухлите. Продължават да работят само машините за товарене на скрап. Базата, до която се извозват металните отпадъци, е само на няколкостотин метра от портала на „Полимери“. Според синдика на фалиралото предприятие мащабите на кражбите от територията на завода продължават да са огромни и крият сериозна опасност за живеещите не само в Девня, но и в широк периметър около града.  Така днес завод „Полимери“ е вече почти напълно съборен, а територията му се е превърнала в цъкаща екологична бомба.

Източници:„Смъртта при социализма – героика и постгероика”- СЛУЧАЯТ ДЕВНЯ, ИЛИ „КОГАТО КОЛАТА СЕ ОБЪРНЕ“, Миглена Иванова;

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ