Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


По времето на СОЦА,когато комплекса носеше името Любен Ганев. Целогодишно пълен на сто процента, от които половината, групи от бившия соц. лагер и Франция.


Днес в курорта се намират няколко по-големи хотела, много малки семейни хотели и частни вили. Основната леглова база (около 17 000) е във вилите и хотелските комплекси тип „еднофамилни къщички“. Курортът е от типа семейно развлекателен комплекс. Има развит „пазар“, хранителни магазини и множество малки заведения, те се конкурират с луксозните ресторантски и бар комплекси в хотелите. Има две напълно оборудвани писти. Едната е до контра-стената на язовира, а другата е на пътя от Ракитово за Батак около два километра след разклона за центъра на к.к. тя има ски влек, ски гардероб, пластмасови шейни, чук-и-гек и ски учители. Цените са достъпни за всички желаещи да посетят това място.


Пистата е с дължина 1200 м. Има място за начинаещите и за вече утвърдилите се скиори. Около ски пистата има паркинг и места за хранене. Инфраструктурата е в развитие, като доста от върнатите земеделски земи не са в регулация. Това пречи за бързото израстване на курорта и заемането на място сред утвърдили се вече курорти като Банско и Пампорово.


Интересът на инвеститори в региона е осезателен. Пред старта на изграждането си са доста мащабни проекти – хотели, луксозни вилни селища с паркинги, ресторанти, басейни и всички удобства за туристите. Предстои добавянето на допълнителни писти, към вече изградената ски писта с модерни съоръжения.




Първо получаваш покана за телефонен разговор с точна дата и час, отиваш в пощата в определеното време, тия жени те свързват и говориш от телефонна кабина с близките от друг град (или село), после дойде времето на домашните телефони и тази професия започна да умира, днес е в миналото а след години никой няма да я помни дори! 


 


Имаше едно ВРЕМЕ…

Държава с 9 000 000 жители…

Армия…

Граници…

Над 3 000 Завода и Предприятия…

Реки…

Пълни язовири…

Напоителни системи…

Земеделие…

Овощни е зеленчукови градини…

Стада…

Свинекомплекси…

Птицекомплекси…

Овцеферми…

Деца…

Детски градини….

Училища…

Образование…

Болници…

Санаториуми…

Здравеопазване…

Море…

Планини….

Гори…

Минерални извори…

Почивни станции…

Месо…

Сирене…

Млеко…

Кисело млеко…

Здравословно хранене…

Е, банани нямаше!!!

И боклуци нямаше!!!

Безплатно здравеопазване на световно ниво, евтини горива, безплатни детски градини и образование, грижи за работниците, качествена храна и осигурени почивни станции …

Държавата ни беше фактор и производител в СИВ и Европа, желан партньор на Балканите



Да ви припомня и малко неволи. То не може само хубави неща. През 79 г. Се ожених. След една година се ожени сестра ми. Скоро след сватбата спечелиха от тотото и си купиха чисто нов Москвич. Живеехме в двустайно жилище-ние, майка, татко и новото семейство. Те започнаха да излизат насам-натам с колата, а ние си седяхме в къщи. 

Решихме да си купим мотопед "Симсон" и  бързо станахме мобилни. Кеф. Не слизахме от него. Татко садеше градина до ресторант "Черната котка" и съм качвал по-два чувала зеле на мотора. Когато се роди първия син, взехме младоженски заем от 3000 лв. С три процента лихва. Купихме си "Шкода 100s" на три години и вече имахме собствен покрив над главата си. С нея обиколихме цяла България. Но на 5 та г. започна да гние. 

Кърпихме дюшеме и прагове и даже я пребоядисахме. Тогава се караха гуми "Георги Димитров". Пълни кютуци. Нямаше летни и зимни гуми. Видинките бяха скъпи и рядко се намираха. Колата щом вдигне 80 и започва да тресе. Нямаше гумаджии и гумите се сменяваха пред блока. Газиш с колата , за да я отлепиш и с две шанги демонтираш. Имаше въртрешни гуми.и лепенки , с които да си залепиш. Научих се да си ремонтирам всичко. 

Накрайници, съединител, карбуратор, стартер, ремък.,че даже и гърне.И аз не бях единствния. Това беше масова практика.  Продаваха се  калници , прагове , врати. Нямаше оксидирани ламарини. Всичко бе от черна ламарина, боядисана в черно. Ако заделиш пари , някой майстор ще ти напръска калника, ако не , хващаш мечето и готово. На преглед се ходеше в КАТ. И няма минаване , ако нещо не е на ред. Така беше.


Борис Стоянов Петров/София



Чужденците спяха в хотелите на „Балкантурист“, ядяха в ресторантите към тях, пътуваха с автобусите с тази марка.


Едно българско селище ставаше истински град, когато на площада – редом с Партийния дом, се издигаше и хотел „Балкантурист“. Вечер там можеше да бъде открит цветът на младежта, а в банкетната зала – градският елит.


„Балкантурист“ беше като „Макдоналдс“ – всички хотели и ресторанти си приличаха, менютата бяха стандартни, цените – също. Където и да влезеше човек, знаеше, че може да намери кока-кола на цена 0,26, водка по 0,55, а спането ще струва 2,50 лв. Най-много 2,70.


Системата „Балкантурист“ е създадена в далечната 1948 г. Най-напред в обединението влизат национализирани хотели, после започват да се строят нови. Първият балкантуристки хотел в Пловдив е „Република“ – бившето „Молле“.


През 1956 г. отваря врати емблемата на града „Тримонциум“, пет години по-късно – „България“. После идват „Марица“ и „Ленинград“ – ресторантите не ги броим.


Неделчо Иванов, Пловдив/Ретро.бг/



Хайде, хапчета чудесни, никога да не порасна! Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ

– Не желая да стана огромен – съобщи той твърдо.

– И аз – сподели Аника.

– То в действителност не си заслужава  - сподели Пипи. – Големите хора в никакъв случай не се забавляват. Имат единствено неприятни работи и глупави облекла, и мазоли, и налог общоход.

– Казва се налог общ приход – поправи я Аника.

– Хм, все същата простотия – сподели Пипи. – Освен това ги прихващат всякакви суеверия и дивотии. Мислят, че ще се случи нещо доста ужасно, в случай че натикан ножа в устата, когато ядат, и ей такива едни.

– Пък и не умеят да си играят – означи Аника. – Уф, като си помислиш, че чисто и просто би трябвало да пораснеш!

– Кой е споделил, че би трябвало – възрази Пипи. – Ако не се неистина, тука някъде имам едни хапчета...

– Какви хапчета? – попита Томи...

– Едни доста хубави хапчета за хора, които не желаят да пораснат – сподели Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и по-късно се върна с нещо, което приличаше съвсем на три грахови зърна.

– Грах? – учуди се Томи.

Всичко за Вашата сватба

– Така мислиш – възрази Пипи. – Какъв ти грах! Това са хапчета смалидон. Получих ги доста от дълго време в Рио от един индиански водач, когато инцидентно загатнах, че не държа изключително доста да порасна.

– Нима тези мънички хапченца могат да оказват помощ? – попита недоверчиво Аника.

– О, да! – увери я Пипи. – Но би трябвало да се глътнат на мрачно и да се каже:

„ Хайде, хапчета чудесни,

Никога да не поресна “.

– Искаш да кажеш „ порасна “ – поправи я Томи.

– Щом съм споделила „ поресна “, значи желая да кажа „ поресна “ – съобщи Пипи. – Именно това му е цаката, разбираш ли? Повечето споделят „ порасна “, а това е най-лошото, което може да се случи. Защото тогава човек стартира да пораства със страхотна експедитивност

Те загасиха всички свещи на елхата. В кухнята стана напълно мрачно, единствено през пролуките на печката се аленееше огънят. Тримата седнаха безмълвно в кръг на пода и се хванаха за ръце. Пипи им даде по едно хапче смалидон. От напрежение ги полазиха тръпки. Само след момент тези чудновати хапчета ще бъдат в стомахчетата им и след това

Всичко за Вашата сватба в никакъв случай, в никакъв случай няма да пораснат. Колко хубаво!

– Чудесно. Сега към този момент няма заплаха да пораснем и да получим мазоли и всякакви друи мизерии. Все отново хапчетата лежат толкоз от дълго време в бюфета ми, та може ида са изветрели. Но дано се надяваме на най-хубавото.

Аника се сети за нещо.

– Ах, Пипи – сподели тя уплашено, - нали искаш да ставаш корсар, когато пораснеш?

– Ха, въпреки всичко мога да стана – отвърна Пипи. – Ще стана един подобен мъничък, безсърдечен корсар, който ще сее гибел и смут към себе си.

Тя се позамисли.

– Представете си – сподели им тя, - че някой ден след доста, доста години отсам мине някоя леличка и види по какъв начин тичаме и играем в градината и може би ще попита Томи: „ На какъв брой години си, момченце? “ А ти ще й отговориш: „ На петдесет и три, в случай че не се неистина “.

Томи се засмя предостатъчно.

– Тогава несъмнено ще си намерения, че съм доста миличък – сподели той.

– Да, несъмнено – позволи Пипи, - само че ти пък може

Всичко за Вашата сватба

да й обясниш, че си бил по-висок, когато си бил по-малък.

Изведнъж Томи и Аника се сетиха, че мама беше им заръчала да не се бавят доста.

– Представи си – сподели Томи на Аника, когато миеха зъбите, - в случай че не знаех, че тези хапчета са смалидон, можех да се закълна, че са най-обикновени грахови зърна.

Аника стоеше пред прозореца на детската стая в розовата си пижама и гледаше към Вила Вилекула.

– Виждам Пипи – провикна се тя радостно.

Тя седеше до масата, подпряла глава на ръцете си, и гледаше замечтано трепкащото пламъче на една свещичка.

– Тя... тя наподобява някак самотна – сподели Аника и гласът й потрепери. – О, Томи, да беше заран, та да идем незабавно при нея.

Те стояха безмълвно и гледаха на открито в зимната нощ. Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше Пипи. Винаги щеше да бъде там. Тази мисъл беше чудесна. Годините щяха да минат, само че Пипи, Томи и Аника нямаше да пораснат. Ако хапчетата не бяха изветрели, несъмнено! Ще идват нови пролети и лета, и есени, и зими, а игрите им ще не престават.


Всичко за Вашата сватба

– Дано огледа насам, с цел да й помахаме – прошепна Томи.


Но Пипи гледаше право пред себе си със замислен взор.

После духна свещичката.

Източник:https://novini247.com



По цял ден играехте на криеница или на стражари и апаши пред блока и крещяхте на майка си да ви намаже една филия с лютеница, че от безспирните игри винаги бяхте озверели от глад. А стане ли 17,30 часа, се чуваше вик „Детското почва“ и градинката пред блока опустяваше. 


Тогава се пренасяхте на испанския бряг в Андалусия, пътувахте във времето с едно момиче с вълшебен пръстен, летяхте над незнайни градове с Чесмир, слизахте в подземията с костенурките Нинджа или пътувахте из морета и океани с Васко да Гама от село Рупча. 


Това бяха любимите детски филмчета, познати ни от Първа програма на БНТ. Тези от вас, които са живели в онова време с една телевизия, имат нещо много общо  общо детство  едни игри, едни филмчета, едни герои. И днес малко пораснали (но не чак дотам), когато се връщаме там назад в детството ни, се появява една носталгия, която изпитваме всички.


Времената бяха други, а деЦките бяха само по първа програма. Чакахме Сънчо с нетърпение с малките зайчета, които се скриват от дъжда… и приказките на Педя човек, лакът брада…


Повечето от нас си спомнят как след дългата игра навън заставаха с притаен дъх пред  телевизора и с нетърпение очакваха началото на   „Патето Яки и Чопър“, „Джейми и вълшебното фенерче“. „Ум, белият делфин“, „Барбароните”, „Пинко, розовата пантера“, „Зайчето с карираните ушички“, „Смехораните“ и много други. А игралните „Синьо лято“, чешкото филмче „Арабела“, „Бенджи, Закс и звездният принц“, „Летящият Чесмир“, „Чоки“…..?


А помните ли кака Лили, бате Влади и накрая кака Лара с тяхното „Милион и едно желание“. Емблематичното детско предаване на БНТ стартира през далечната 1986 г. Децата се обаждаха  по телефона или пращаха писма и казваха какво искат да гледат, защото нямаше къде другаде. Предаването се излъчваше по Първи юни и Нова година и бе с продължителност между 5 и 6 часа, като бе разделено в две части, с прекъсване по обяд. Днес милион и едно желание го има само с хващането на дистанционното.


Едва ли сте забравили и най-ранния сутрешен блок „Добро утро“ по Канал 1 и как един водещ с очила, който за жалост вече не е между нас, с папка в ръцете заявяваше: „И сега малко време за децата“. След секунди се появяваха малки симпатични сини човечета с бели шапки и чорапогащи. Да, това са познатите смърфове. Между другото малките човечета вече са на 52 години. Нарисувани са в комикс за първи път през 1958 г. Започват да се мърдат по екрана през 1982 г.


Това бяха деЦките по първа, с които повечето от нас израснахме и имахме едно по-простичко, но и по-истинско детство!. 



„Детските лагери, които струваха на родителите ми само 4 лева, а престоя в лагера беше 20 дни. Осигурена храна и спане на децата, различни занимания, включително и спорт. В Равда лагерът беше международен и разположен на голяма територия. 

Спалните помещения бяха малки блокчета на два етажа,специално построени за децата, слънчеви и чисти, с паркет и нови легла. С децата се провеждаха различни занимания, включително и спорт. Състезания, концерти от талантите в лагера, пеехме, танцувахме, сценки и рецитиране на стихове. Лагерен огън в края на лагерната смяна. Там за първи път се научих да гледам под вода, да задържам дъха си под водата и да плувам. Имаше с нас изключително добри педагози. Лагера в Поморие беше в едно училище, близо до морето. А лагерът в планината Каменица се намираше в близост до историческото селище Клисура, където Боримечката качва на гръб черешовото топче. 

Незабравими спомени, игри сред природата, песни край лагерния огън, приятелства за цял живот… И не само лагерите!

Бригадите учеха младежите на труд, уважение и работа в колектив – качества, които днес са заменени от наркотици и пороци. #СоциалнаМрежа смята, че не трябва да отхвърляме всичко от миналото с лека ръка. Например – „Военното обучение“, което мнозина помнят, може да намери приложение в училищата и днес. Курс по самозащита, ред, дисциплина и отговорност винаги е от полза. Моля, не ни упреквайте в комунизъм – бригади(платени) и военно – тази практика днес се прилага в редица от най-развитите държави, вкл. САЩ, Израел, Швейцария, Русия и т.н. 

socialnamreja.com


Снимка:Lyubomir Raev
Тя изнася концерти в няколко града - сред тях София, Бургас и Пловдив. Какво си спомнят малкото щастливци, които са успели да видят на живо голямата звезда?


Когато за пръв и последен път видял Тина Търнър, бил на 29 г. Емилиян Станков присъства и на двата ѝ концерта в Летния театър в Пловдив."Тя е невероятна на живо, трябва просто да се види. И с тия млади момичета около нея, танцьорки. Толкова близко я чувствахме. Театърът не е голям и контактът с нея беше невероятен. Даже с един приятел бяхме в пауза, когато не пееше, той се провикна, Начко Амбарев: Tina, I love you. А тя му отговори: Аз също", разказва д-р Емилиян Станков - стоматолог.Преди 42 години Сотир Иванов-Сотко бил млад моряк, но между два курса попаднал в бригадата на тогавашната държавна фирма "Културен отдих и украса". Така участвал в подготовката на сцената в Бургас и буквално стоял на 3-4 метра от Тина Търнър.


"Слагаме сцената, подиума отпред, балатума отгоре, идва мениджъра ѝ там да види там как е, що е, защото те играят там с трупата. Два концерта, мисля, че единият беше от 18:00 до 20:00 ч., другият от 21:00 ч. до 23:00 ч. Но това са 4 часа игра. Тя е изумителна жена, изумителна певица. Преобличаха я там, имаше хвърлени чорапогащници, работи, но това са за нас бяха като светиня. Пешкирчета, работи, такива неща", разказва Сотир Иванов.В столицата рок легендата прави записи за новогодишната програма на БНТ. Отговорен оператор е Ганчо Йотов.


"Лошо време и тя закъснява. Ние репетираме на сухо. Идва тя, Тина. По едни дънки и една фланелка. Всичките ѝ песни ги направихме по един дубъл", разказва Ганчо Йотов - оператор в БНТ.


На другата сутрин Тина Търнър отлита за тогавашната Чехословакия, а малко по-късно и самият оператор. Там пътищата им отново се пресичат.


"Някой вика маестро, маестро, маестро. Обръщам се - Тина Търнър е на входа, затичах се, здрависахме се и се оказа, че тя имала някакви изпълнения там. Но тя като професионалисти е страшно впечатлена от нас, че сме снимали от един дубъл", допълва Ганчо Йотов - оператор в БНТ.Няма публично известни записи от концертите на Тина в България. Четири десетилетия по-късно обаче хората, докоснали се до нея имат ярък спомен за таланта и енергията ѝ.

Източник:bntnews.bg


 


Всеки завършил училище – гимназия, СПТУ, техникум или ВУЗ, беше разпределян да работи още преди да е завършил. По време на социализма държавата по закон беше длъжна да намери работа на всеки трудоспособен български гражданин и го правеше, а милицията следеше да няма шляещи се хора по улицата.

Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от ромски произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче е спорно.Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар. 


Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност.



Това е случка, която промени живота ми. Декември месец, 1982 година. Студена зима, а аз съм в седми клас. Хормоните бушуват, вече се заглеждам по момичетата, но в мен спи още хлапето. Всяка сутрин се строяваме отвън и дори в снега ни карат да правим упражнения. Училището ни е обградено с високи блокове, в центъра на града. И стоим ние в зимните якета, пада сняг и правим упражнения, докато учителят по физическо зиморничаво се свива в анцунга.

Въртим се, въртим ръцете, краката, клякаме. Само чувам Тишо, другият хулиган на квартала, да ми просъсква:


- Гуспа, гледай нагоре, майко, колко луканки.На последния етаж на единия от блоковете, имаше наредени два пръта със сочни луканки. Сочни, явно селски хора живееха там, бяха си ги сложили да съхнат.


- Тишо, аз мога или не мога, а, кажи?


- Не можеш, Гуспа, много е високо.


Две предупредителни изсвирвания със свирката и ние знаехме, че трябва да млъкнем. Но в главите ни вече имаше план - да оберем луканките. Нито бяхме гладни, нито нищо, но това беше келешлъкът ни през онова време - да откраднеш луканките беше героизъм. Луканки имаше много, дори милицията не се вълнуваше особено. 


Слънчевият следобед на покрива на блока 

С още поне 20 деца се качихме на покрива на блока. Времето беше такова, че никой не заключваше нищо и беше напълно нормално да влезеш във входа и да се качиш на тавана. Хората са на работа, кой ще ни забележи. Дори и пенсионерите спят.


Хвърлихме чантите на един куп, те насядали по комините, зяпат ме. А аз оставам по потник, сложих си гуменките и ще се правя на мъж. Достраша ме леко, все пак е 12 етаж, таванска тераса. Под мен е бездна. Какво ли ще е да се откажа?


Но как да се откажа, когато ме гледа с интерес момичето, новото момиче, което дойде от София тези дни. Руса коса, зелени очи и говори по софийски, забелязах я веднага. Умна е, не си пада по гамени, това го разбрах. Но днес явно имах шанс.На мускули минавам по корниза, скачам и хоп, на терасата съм. Беше страшно, но оцелях. Краката ми треперят. Подават ми въже, на което вързах луканките и те ги издърпаха. Сега, по-трудното. За мой късмет - на терасата имаше столче, на което се повдигнах, прихванах се на ръба и на мускули над бездната - няколко страшни секунди, успях да се върна на тавана.


Приливът от енергия и адреналин ме направи безсмъртен, съучениците ми ме гледаха зяпнал. А аз направих най-голямата глупост - взех луканка, обелих я и приклекнал по потник, поднесох я на Тони - момичето със зелени очи и руса коса.


- За теб принцесо, от Гуспата!


Часове смях и ядене на луканки на покрива, Тони ме щипеше и ми се смееше. Всички жени обичат героите. 


Лудостта на успеха ме накара да бъда безразсъден. Пуснахме обелките на терасата и аз отгоре му пуснах ракетка, някакъв лист от чантата. На ракетката пишеше: "Луканката е супер, но леко безсолна. Старай се повече. Невидимият"


Спах като къпан, нямахме домашни, нямаше и причина да се притеснявам, петък щеше да мине бързо.


Петък - денят на страшния съд 

Нищо не предвещаваше, че ще ям шамари. Сутринта ме изкараха пред строя, на пожар с такси дойде баща ми и ме почна пред всички. Чак тогава разбрах каква глупост съм направил - за ракетка съм използвал една контролна по математика, на която имах двойка и дълга рецензия от другарката. Понеже я бях скрил в чантата, нашите не знаеха за нея и аз я бях забравил. Обаче, нали говорим за случайността, обрал съм луканките на учителката ни по математика, омъжена за учителя по физкултура. Върнали се вечерта, решили да се качат до тавана да видят луканките и намерили контролната, по която безпогрешно ме разкрили.


Баща ми ми удари три шамара, ама такива, че още ги помня. Стоях ревнал, а той тихо ме прегърна и ме отведе встрани, за да не ме видят съучениците ми. От него го знам, че героите не трябва да бъдат унижавани. Целият трепереше, от страх за мен и от обида, че съм го излъгал. Чак сега разбрах, че съм се подложил на глупав риск. Нямаше как, баща ми извади пари и плати луканките на учителите.


40 Години По-Късно 

Всъщност, имаше нещо хубаво в цялата история - аз и Тони сме заедно, вече точно 40 години. И децата и внуците ни са точно такива, каквито бяхме ние - луди, но умни глави. Тони често се шегува с мен, че ако не са били тези луканки, тя е щяла да избере друг. Кой знае, но наистина луканките бяха леко безсолни. По това и тя е съгласна.


Обичайте се и бъдете герои, истинските жени обичат това.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от сайта bgspomen.com ,на младежи в старозагорската градска градина през 80-те 



През тежките военни години завършилите началното училище в село Скорци продължаваха образованието си в отстоящото на 8 километра с. Боженци. 

Към училището бяха изградени ученическо общежитие и стол, които в тези тежки години привличаха учениците, пише до редакцията на „Ретро“ читателят Пенчо Пенчев.

Преподаваха ни петима учители, единият от които беше възпитател с няколко часа през седмицата.

Бяха разпределили учебните предмети помежду си. Един от учителите се открояваше със своята отлична подготовка.Казваше се Христо Стефанов Пеев. Беше ни класен ръководител и ни преподаваше български език, история и физическо възпитание. Умело предаваше учебния материал, който усвоявахме още в часовете. Често ни декламираше стихове на Ботев и Вазов. Разказваше ни за тежкото турско робство и борбите на народа за освобождение. Ние го слушахме в захлас.

Никога не жалеше времето си за индивидуална работа. Имаше чувство за хумор, но когато трябваше, беше строг, но справедлив. Отнасяше се бащински към всички ученици. Ние го обичахме и с нетърпение очаквахме да влезе в клас. Стана наш любим учител. След учебни занятия ни поемаше възпитателят. Под негово ръководство подготвяхме уроците и домашните упражнения.

Един ден нашият учител не се яви в училище. Разбрахме, че е мобилизиран и заминал на фронта.

 След няколко дни получихме писмо от него, с което ни се извиняваше, че не е имал възможност да ни се обади и да се сбогува с нас, и ни пожелаваше успехи в бъдещата ни работа. След известно време завършихме училище.

Научихме, че любимият ни учител се е завърнал от фронта и е започнал работа в Габровско училище. След 25 години, през 1967 г., имах възможност да се срещна с него, но вече като негов колега.

Бях определен за „началник-лагер“ в един от морските лагери на окръга. Отидох в отдел „Народна просвета“-Габрово за заверка на лагерните документи. Заварих го там, отишъл със същата цел. Беше определен за „началник-лагер“ в друг пионерски лагер. Обадих му се, но не можа да ме познае.

След като му се представих, се сети за мен. Отидохме в една сладкарница да се почерпим. Поговорихме за училището в с. Боженци, за работата, семействата и бъдещите ни планове. Разделихме се като приятели. Бях много радостен и щастлив, че се срещнах и разговарях със своя любим учител. Той не е вече между живите. Живи са неговото дело и милият спомен за него.

Пенчо Пенчев, Трявна



През 70-те години японците са опитали чудесния вкус на българското кисело мляко и са се убедили в ползите, за здравето. 

Смята, се че българският йогурт подобрява бодростта, подмладява и подпомага красотата на човека. От 1973 г. фирмата „Мейджи“, смята българското кисело мляко за свой основен рекламен продукт и е получила разрешението да го произвежда под името „Мейджи български йогурт“.

 Продуктите с Lactobacillus bulgaricus радват японците от десетилетия и предизвикват интерес, към културата ни, като цяло. 

Нещо повече, 41% от всички йогурти, продавани в Япония, са българското кисело мляко на „Мейджи“, които изнасят в Тайланд, Сингапур и Китай.

 Японците държат конкретно на кисело-сладкия вкус на българското кисело мляко, макар и напоследък все по-често да го смесват с плодове и сиропи /боровинки, праскова, ябълка/. За вкуса винаги се ползва една и съща култура  Lactobacillus bulgaricus.


 


С пет стотинки си купувахме бонбони,

попълвахме въпросници и  лексикони.

Разменяхме черно бели снимки,

фото си правехме с шапки невидимки.

Пускахме книжни хвърчила на жиците,

ядяхме намазани филии с лютениците.

А вечер с динен фенер на дама и жмичка,

в тъмното стрелба с тръба и стреличка.

Нямахме безжични лаптопи и таблети,

пеехме песни, рецитирахме куплети.

Селфи и facebook какво е не знаехме,

за фотоапарат и пишеща машина мечтаехме.

Картинки от  дъвки колекционирахме,

пощенски марки и картички събирахме.

А за занимавка, семки във вестник увити,

спускане с лагерници и колене разбити..

В училище за добро утро на  физзарядка,

правехме обиколка на дворната площадка.

Задължително облекло бяха униформите,

учителите уважавахме, спазвахме нормите.

За добър успех и примерно поведение,

ни повишаваха от чавдарче, в пионерче.

На бригади и помощ в селското стопанство,

нямаше чужбина и курсове в странство.

Имахме по един месец военно обучение,

с димки и противогази, цяло приключение. 

Това са малка част от заниманията и играта,

чрез които учехме на живота правилата.

В. Митрова



 „Трамвай №5“
е група, създадена през 1980 г. в София по идея на Кирил Иванов – Мъглата (звукооператор от БНР) и Петко Петков (бивш певец от „Студио В“). Това е първата вокална група, която се представя с атрактивното сценично присъствие и танцово шоу. 

Една от вокалистките Ади Митрева е балерина от Музикалния театър. Освен Петко Петков и Ади Митрева в състава на „Трамвай №5“ участват Сами Живкова, заменена през 1983 г. от Оля Лечева, 

Гинка Жекова (сменила по-късно името си на Джина Иванова) и Мая Райкова. „Трамвай №5“ започва със свои версии на популярни европейски хитове, а телевизионните снимки на песните им могат да се нарекат основоположници на български видеоклип. 

„Трамвай №5“ има успех и извън България – концерти в ГДР, Полша, Тунис, Мароко, Алжир, СССР. В края на 80-те групата престава да съществува и всеки от музикантите има свои музикални ангажименти. 

Петко Петков реализира концерти, които преминават с огромен успех съвместно с големите оперни певци Александрина Милчева, Стефка Минева и Биг Бенда на БНР. Освен това заедно с Веселин Тодоров („Фактор“) Петко менажира софийския клуб „Quo Vadis“, който е сцена за поп и рок музиканти.



Съветският космонавт Сергей Крикальов е в космоса, когато Съветският  съюз се разпада през 1991 г. Неспособен да се върне у дома, той в крайна сметка трябва да остане в космоса още няколко месеца.

Космонавтът  се връща на земята на 25 март 1992 г. след 10 месеца в орбита. С това получава прозвището "последният гражданин на СССР". Каца в държава, която вече не съществува. Съветският съюз се е разделил на 15 държави,  президентите са други, а родният му град вече не се казва Ленинград, а Санкт Петербург.

Интересното е, че по онова време е трябвало да бъде запас и военните издават заповед за арестуването му с повдигнато  обвинение в дезертьорство преди да осъзнаят, че търсеният от тях войник  от запаса Сергей Крикальов по това време дори не е на планетата.



Пиратството е било традиционен занаят на само в Англия, Испания, Португалия и Холандия, но и у нас. С пиратство по Черно море се занимавали още древните траки.

Според старогръцкия историк Ксенофонт траките по крайбрежието дори си го били поделили по стълбове и всеки прибирал само това, което попаднело в неговата част.

Особено предпочитан от морските разбойници е бил районът на Созопол. На юг от него се намира заливът Сулинария, чието име може да се преведе като Обирджийски корабен стан. Именно в близост до него се намира остров Свети Иван, който в началото на XVII век е превърнат в пиратите в "пиратска република".

Легендата разказва за свирепи мъже от кол и въже, които акостирали на острова и го превърнали в база за набезите си срещу турските галери. Тези мъже били запорожки и донски казаци, както и българи.

Тяхната дейност била подкрепяна индиректно от Русия, която ги използвала срещу Османската империя както Англия и Франция използвали пиратите в океана срещу Испания.

На сушата разбойниците обитавали манастира Свети Йоан Предтеча, който по онова време бил един от най-големите християнски храмове по българските земи.Днес екипи от археолози внимателно проучват земите на обителта, за да открият свидетелства от славните пиратски времена. Усърдието им е възнаградено от откритите в църквата чаши, съдове, кости и дори гюлета от корабна артилерия.

Черноморските пирати обикновено нападали крайбрежието на Османската империя, както и васалното ѝ Кримско ханство, където плячкосвали на воля, но не липсват сведения и за набези над Балчик, Варна, Созопол и други български пристанище.През 1629 г. султанът решава да сложи край на пиратството в Черно море и изпраща една наказателна ескадра, а след това и втора. Те настигат пиратските екипажи някъде в района между Варна и Каварна, където потопяват пиратските съдове.

На дъното на морето потъват осем ладии с близо 260 души екипаж, а малцината оцелели са приковани до живот към веслата на османските галерия. Турците сриват до основи дори манастира на остров Свети Иван, но Вълчан войвода оцелява и става капитан на флотилия от хайдушки гемии.

Българският войвода е контролирал района между Кюприя (Приморско) и турското пристанище Мидия. Нападал е изневиделица и е плячкосвал турските кораби или е залагал капан с т.нар. Зловещо хоро.При буря Вълчан войвода и хората му наклаждали буен огън на високия бряг и танцували около него, а отблясъкът на огъня отдалеч приличал на морски фар и корабите плавали заблудени към него. Когато се разбиели в скалите или заседнели в плитчините, хайдутите ги ограбвали.

Легенди се носят за тайника при Зейтин бурун (Маслен нос), където е скрито съкровището на Вълчан войвода – първият български пират. Според преданието то съдържало седем казана с жълтици, три медника с бели пари и още един медник с цванчове. В отделно ковчеже били прибрани накитите и брилянтите.Точното местонахождение на несметното богатство е описано в личния тефтер на войводата. Ръката му старателно е записала При Зейтин бурун на местността Бакаджик има две змии със сплескани опашки. На едната на опашката има кръст, а на другата топуз. Тази, която е с кръста, гледа на един камък като войник и войникът отгоре има паланци сарафски (теглилка за злато). От него на 6 крачки има черен камък, като бивол да лежи и на него заграден кръст, той е белегът. А другата змия гледа на...

На това място описанието прекъсва. Втората част от упътванията най-вероятно е била в друг тефтер, който така и не е открит. Днес стотици иманяри обикалят в местностите около Маслен нос, въоръжени с металотърсачи, за да отрият скритото имане на онзи, за когото народът изпя: Вълчан в гемия плуваше и на турци мъстеше...

Източник:sanovnik.bg



Той свали от власт Тодор Живков, но остана комунист. Искаше да въведе пазарна икономика, но постигна глад за хората. Наричаше Русия своя втора родина, но два пъти беше министър-председател на България. Наричаше БСП своя партия, но влезе в смъртоносен конфликт с лидера ѝ. Казваше, че се бори за демокрация, а го смятаха за създател на силовите групировки. Той е Андрей Луканов, убит посред бял ден преди 25 години, пише „Свободна Европа“.

Тих есенен следобед. Работният ден е едва преполовен, но по столичната ул. „Латинка“ почти не се забелязват хора.Единственият натрапчив шум идва от виковете на децата от детската градина и от училището наблизо. Именно към него се е запътил 14-годишният Александър.

Той всеки ден върви по „Латинка“, но дори не предполага, че маршрутът му прекосява емблематично място за новата история на България. Александър няма представа, че малко след 9:00 часа сутринта на 2 октомври 1996 г. пред кооперацията на номер 15 наемен убиец сложи край на живота на бивш министър-председател с един изстрел в слепоочието и три в гърба. Александър не знае кой е Андрей Луканов.

Преди четвърт век това убийство беляза прехода на страната от комунистически режим към демокрация и шокира няколко поколения българи. То и до днес се обяснява с най-различни версии и конспиративни теории, защото нито разследващите, нито съдиите успяха да дадат категорични отговори на множеството въпроси по случая.Разследването продължи пет години, а съдебният процес – още шест. Но виновни за покушението все още няма. Няма и да има.

От Москва до София

Андрей Луканов е роден в Москва на 26 септември 1938 г. Син е на известния български комунист Карло Луканов. През 1963 г. завършва Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО) и след това последователно работи в Министерството на външните работи, Министерството на външната търговия и представителството на България в ООН в Женева.

През 1972 г. се завръща в София и до 1986 г. се издига от зам.-министър на външната търговия до първи заместник министър-председател.

От 1987 до 1989 г. е министър на външноикономическите връзки. За Европа това е времето на Перестройката, лансирана от Михаил Горбачов в СССР. Българският диктатор Тодор Живков не желае да следва новия полъх на свобода от Москва. В тези години – между 1985 и 1989 – Луканов е разглеждан от тесен посветен кръг в БКП като един от хората на Горбачов, тоест – като човек на надеждата.

Ще минат само няколко месеца и софийският ореол „човек на Горбачов“ ще се превърне в обидното „човек на Москва“ – без разлика на комунистическите крила, които по онова време владеят или губят Русия.

Луканов играе основна роля в свалянето на Живков от власт и остава в историята като лидер на т.нар. „дясно крило“ в БКП, чиято цел е България да премине от планова към пазарна икономика. Но вместо благоденствие, той постига бедност и глад.Луканов е премиер в две правителства на БСП през 1990 г. Първият му кабинет управлява от 8 февруари до 21 септември. В този период са взети много съдбоносни решения, но ключовите са две. През март 1990 г. правителството едностранно спира изплащането на външния дълг, а после не получава финансова помощ от Москва, на която се надява. През юни протичат изборите за Велико народно събрание, смятани и до днес за подправени.

Вторият кабинет на Луканов управлява от 22 септември до 20 декември 1990 г. Страната е във финансов колапс, започва остър дефицит на основни хранителни стоки, въвежда се купонна система. Магазините са празни, а пред тях се извиват дълги опашки. Този период остава известен като „Лукановата зима“.

Арестът

През лятото на 1992 г. Луканов е арестуван. По това време той е депутат от БСП и парламентът отнема имунитета му.

Делото е заведено в мандата на главния прокурор Иван Татарчев, който започва процеси срещу емблематични представители на комунистическия режим, сред които и самият Тодор Живков. Почти никое от тези дела не завършва с присъда.

За разлика от бившия Първи, който през 1994 г. е осъден на 7 години затвор за злоупотреба с държавни средства, а след две години присъдата му е отменена, Луканов е освободен още в края на 1992 г. и делото му е прекратено.

След това той подава жалба в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, който няколко месеца след смъртта му постановява, че арестът му е бил незаконен и присъжда на семейството му обезщетение от 40 000 френски франка. До навлизането на еврото тогава остават няколко години.

Руският газ

През 1995 г. България се управлява от БСП, министър-председател е Жан Виденов. През лятото на тази година настъпват няколко светкавични събития, за които се твърди, че премиерът не е подготвен. Тогава Андрей Луканов напуска парламента, в който е депутат, и организира създаването на руско-българско газово дружество, наречено „Топенерджи“. В него Луканов е президент и член на борда.

В „Топенерджи“ равни дялове имат руският газов гигант „Газпром“ и българската държавна компания „Булгаргаз“. То е представяно като руски проект за пренос на газ по тръбопроводи, които да минават през България.В средата на 90-те „Газпром“ все още не е започнал експанзията си в Европа, която добива днешните си мащаби чак по времето на Владимир Путин. Но тази експанзия е вече планирана, а зависимостта на България от руския газ и тогава е тема в политическия живот на страната.

Създаването на „Топенерджи“, извършено, твърди се, без знанието на премиера Виденов, се превръща в медийна сензация. Включително и заради факта, че на партийно равнище „кръгът“ на Жан Виденов се олицетворява от „Орион“ – враждебна към Луканов групировка.

В началото на 1996 г. нещата се усложняват допълнително, защото се сменя съставът на акционерите в „Топенерджи“. На 8 януари 1996 г. „Газпром“ запазва квотата си от 50%, но „Булгаргаз“ намалява участието си на 25.1%. Навлизат нови акционери – „Овергаз“ с 8.25%, „Мултигруп“ с 8.25%, Първа частна банка с 3.2%, Булбанк с 3.2% и „Химимпорт“ с 2%.

С това на газовия терен излизат хора, определяни тогава от медиите като креатури на Андрей Луканов. Най-силно впечатление сред тях прави присъствието на създателя на „Мултигруп“ Илия Павлов. През 1996 г. това е името на силния на деня сред групировките.

Журналистически разследвания от онези години установяват това, което по-късно откриват и следователите – че Илия Павлов успява да изгони Луканов от „Топенерджи“. Седмици по-късно Луканов се връща в дружеството, но вече като експерт на руската страна.

Именно интереси в енергетиката и конфликт с Илия Павлов са в основата на първата версия за убийството на Луканов, която обаче бързо е отхвърлена. Разследването е поверено на тогавашния директор на отдел „Убийства“ в МВР Ботьо Ботев и следователите Богдан Карайотов и Олег Янев.

Ботев и до ден-днешен твърди, че бившият премиер е убит заради конфликт с т.нар. кръг „Орион“, приближен на Виденов. Противопостовянето им с Луканов е публично известно и върху него Ботев изгражда цялото си разследване.Убийството

Йово Николов е известен криминален и разследващ журналист, работил години наред във вестниците „24 часа“, „Континент“ и „Капитал“. Той е сред първите репортери, които на 2 октомври 1996 г. пристигат пред кооперацията на „Латинка“ 15.

Николов разказва пред Свободна Европа, че още тогава му е направила впечатление твърде непрофесионалната работа на МВР при обработването на местопрестъплението. Около 9:30 часа то още не е оградено, а пространството пред кооперацията на Луканов е пълно не само с полицаи, оперативни работници от службите, но и депутати, членове и служители на Министерския съвет и обикновени зяпачи.Още в деня на покушението около тялото са намерени няколко гилзи, които насочват разследващите към пистолет „Макаров“, с който няколко месеца по-рано е извършено друго убийство в България. Оръжието, с което е застрелян Луканов обаче не е открито веднага.

Случайно го намира възрастен мъж зад радиатор във входа на близката ул. „Димчо Дебелянов“. Оказва, че това е същият пистолет, с който на 6 април 1996 г. е убит украинецът с криминално минало Сергей Шанин. Следа, която кара Ботев и колегите му да се концентрират само върху версията „Орион“.

Версиите

Когато говори за това убийство, Йово Николов подчертава, че то трябва да бъде коментирано през призмата на всички предхождащи го събития. България се намира на прага на „Виденовата зима“, когато заради хиперинфлацията и рязкото обедняване на хората предстоят масови протести, които ще свалят правителството. Борческите групировки вече са в подем и лавината от показни убийства е започнала.

В политически план конфликът между лагерите на Виденов и Луканов се задълбочава, а Илия Павлов заявява все по-силно амбициите си в енергетиката. Непосредствено преди покушението президентът на „Мултигруп“ и бившият премиер дори стигат до скандал в Москва. Това се случва по време на заседание на борда на „Топенерджи“, когато Павлов заема мястото на Луканов.

Неотдавна Ботев дори потвърди, че според „приказки на някои хора, които са присъствали“, бизнесменът е ударил шамар на бившия премиер. По тази причина Павлов е разпитан още в началото на разследването.

„За Илия Павлов в онова, което през мен е минало, се изясни, че този случай няма никакво отношение към убийството и той престана да бъде интерес за нас“, разказа преди време Ботев в предаването на бТВ „120 минути“.

Така на преден план излиза версията „Орион“ – заради публично известната ненавист между Луканов и лидера на този икономически кръг – Румен Спасов.

Спасов е син на бившия зам.-министър на вътрешните работи на Тодор Живков и ръководител на лагерите на смъртта в Ловеч и Скравена – Мирчо Спасов. През юни 1993 г. Мирчо Спасов умира в дома си, докато е под домашен арест, малко след като Татарчев е пледирал пред съда за смъртна присъда по делото за зверствата в Ловеч.

Според Ботев синът Румен Спасов е обвинявал лично Луканов за смъртта на баща си, тъй като именно бившият премиер е основен идеолог на преустройството на комунистическия режим в демокрация.

Мотивът

Бившият ръководител на разследването на убийството твърди, че формирането на мотива е станало, след като се е разбрало, че на 31 август 1996 г. Румен Спасов е поискал от тогавашния шеф на Националната служба за сигурност (НСС) Юри Георгиев да му съдейства, за да се помири с Луканов.

Според Ботев съображението на Спасов е било, че враждата им е вредна и за БСП, и за държавата. Експолицаят определя този разговор като „последната брънка, в която се е решавала съдбата на Луканов“.По думите на Ботев няколко дни по-късно Георгиев се среща с Луканов във вилата на близкия до БСП оръжеен търговец Петър Манджуков, но бившият премиер отказва да се помири с Румен Спасов.

Лидерът на „Орион“ също е разпитван, но разследващите така и не го свързват официално с убийството. Впоследствие той и съпругата му Веска Меджидиева бягат в ЮАР заради подозренията срещу тях за източване на Българската земеделска и промишлена банка. През 2009 г. Спасов умира от рак в Кейптаун.

Съмненията

„Версията „Орион“ беше удобна и мисля, че имаше и политическа причина за това. През 1997 г. дойде СДС на власт, някак беше удобно на новото управление да фаворизира тази версия и да насочи фокуса върху битките вътре в БСП. […]Поколенческата битка между семействата на Мирчо Спасов и Андрей Луканов е титанична. Имаше интрига в това нещо – единият клан в БКП да унищожи другия, дори и физически“, коментира Йово Николов.

Той твърди, че е бил запознат в подробности с действията на МВР по случая, защото по онова време има контакти с много източници в и извън службите. Според журналиста тогава са допуснати множество процесуални нарушения, заради които в нормална държава дори не би се стигнало до съдебно дело.

„Това, което аз знам е, че имаше сделки с престъпници, които да свидетелстват срещу обвинените за убийството“, казва той, припомняйки своя публикация в „Капитал“ от 2000 г.

След убийството Николов получава информация, че Луканов е искал да отклони трансфера на електроенергия през България към Сърбия и предполага, че това също е вероятна версия. Дори я е споделил с Ботев, но той я отхвърлил.

„Бях получил информация, че два месеца преди убийството Луканов е ходил в Сърбия по този повод. При по-нататъшни разговори с Ботьо Ботев той ми сподели, че е проверил тази версия, но тя не е достоверна. Аз обаче не получих друго потвърждение, че тя е била изследвана задълбочено – не усетих в разговорите ми с него той да е заинтригуван от нея“, спомня си журналистът.

По онова време в България се говори, че Русия търси начин за трансфер на електроенергия към Турция през България, а идеолог на този план е Илия Павлов. Така или иначе този сюжет никога не става част от разследването.

Според бившия колега на Николов в „24 часа“ и днешен главен редактор на сайта „E-vestnik“ Иван Бакалов обаче, основната версия на разследващите е най-правдоподобна. Той също е присъствал на първоначалния оглед на убийството и дори е задържан за кратко, тъй като е искал да снима.

„Мисля, че убийствто на Луканов е политическо, защото той лично беше посочен от Тодор Живков като главен заговорник срещу него. […] Това е моя оценка, под която се подписвам – това убийство е организирано от някаква живковистка клика без никакви сериозни причини, освен за отмъщение за това, че той е заговорник и предател, свалил Тодор Живков“, казва Бакалов, подчертавайки, че намереното оръжие и останалите доказателства по делото недвусмислено сочат към подсъдимите по случая.

Процесът

През 2001 г. пред Софийския градски съд (СГС) за убийството на Луканов са изправени строителният предприемач Ангел Василев, шофьорът му Юрий Ленев, племенникът му Георги Георгиев-Гопе и украинците Александър Русов и Алексей Кичатов. Василев е свързван с кръга „Орион“ и е обвинен като поръчител, Ленев и Георгиев – като посредници, Кичатов – като помагач, който е осигурил пистолета, а Русов – като физически извършител на покушението.

Освен пистолета, прокуратурата разполага и със самопризнанията на двамата украинци и Ленев. Обвинителната теза представя Николай Кокинов, който след това ще оглави Софийската градска прокуратура.

Още в началото на процеса обаче тримата се отказат от признанията си и заявяват, че са били измъчвани в т.нар. „къща на ужасите“ в Копривщица – база на МВР от времето на Държавна сигурност. Въпреки това на 28 ноемрви 2003 г. петимата са осъдени на първа инстанция – Василев, Георгиев, Русов и Кичатов получават доживотен затвор без право на замяна, а Ленев – доживотен затвор, но с право на замяна.

В Софийския апелативен съд (САС) делото обаче претърпява обрат и петимата са оправдани на 8 юни 2006 г., а на 15 март 2007 г. Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава окончателно това решение и слага точка на процеса, посочвайки, че по случая липсват биологични следи, които да свързват оръжието с двамата украинци, обвинени като помагач и извършител.

В решението си съставът, оглавяван от бившия зам.-председател на ВКС и бивш конституционен съдия Румен Ненков, отбелязва, че „съвсем не без основание предходните инстанции са приели, че непосредствено след задържането им Кичатов, Георгиев и Ленев са били обект на физическо насилие, очевидно насочено към психическо въздействие за изтръгване на самопризнания“.

„В тази насока гласните доказателства не са изолирани, а са потвърдени от медицинска документация и експертни съдебно-медицински заключения. С пълно право [САС] е отхвърлил тезата на прокуратурата, че Кичатов и Ленев са дали достоверни обяснения в подкрепа на обвинението след изтичане на значително време от преустановяване на насилието. Не може да не се има предвид, че през целия този период двамата са били задържани под стража и страхът от подновяване на принудата е бил съвсем реален“, мотивират се върховните съдии.

Ботьо Ботев и до днес отрича тримата да са били измъчвани и неведнъж е призовавал, ако това е така, военната прокуратурата да го разследва и обвини. Но това не се случи. Трима други полицаи бяха подведени под отговорност по такива обинения, но военните съдии ги оправдаха през 2007 г.

Иван Бакалов също смята, че сюжетът с изтезанията е бил силно преувеличен, но според Йово Николов делото е било „минирано“ от самото начало.

„Наблюдавайки цялото разследване с всички грешки, които бяха направени от оперативните работници и следователите, тогава ми се струваше абсурдно да бъдат осъдени и физически извършител, и поръчител, и помагачи. Не съм сигурен, че в онзи момент самото МВР имаше капацитет да се справи с толкова сложно убийство в една много сложна оперативна обстановка с убийства под път и над път“, обобщава Николов.

Заключението на Бакалов пък е завоалирано: „Това е един хубав материал за бъдещ сериал или игрален филм, в който може да се окаже, че на едни хора им е платено да убият някакъв човек с обещание да бъдат измъкнати и да не лежат в затвора.“



Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.

Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, които идват замразени от чужбина и се пекат в хипермаркетите. Този дъх на хляб беше незаменим. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене. Мажеха ни филии с истинско масло  от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт малмалад или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите правеха домашни – от смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.

И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкуснотийки.

В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.

После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988/89 г.

Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители. И сладки също имаше. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко-Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“. 

Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената ѝ торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите. Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“, десертчета „Чайка“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.

Който е на моята възраст, ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки. Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. Сега подменят историята. Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете – здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.

 Ст. Карагьозова



На 4 септември 2006 г. светът потресен научи, че един от най-смелите мъже на планетата - естественикът Стив Ъруин (др. Стийв Ъруин ), известен като Ловеца на крокодили, е бил прободен десетки пъти от скат по време на снимки. Всъщност, на този ден известният телевизионен водещ, променил програмата си и снимал не за своето шоу, а за шоуто на дъщеря си - "Бинди - момичето от джунглата", пише dir.bg.

Стив сам избрал сюжета - за скатовете в океана. Едва ли в онзи ден е подозирал колко фатална ще се окаже идеята му. По мнението на специалисти, скатовете рядко проявявали такава смъртоносна агресия като този, който убива Стив. Скатът нападнал Ловеца и го пробол с десетина удара с шиповете на опашката си по гърдите, в областта на сърцето.


Според токсиколога д-р Джейми Сеймур, Стив може би е направил грешката да извади един от отровните шипове? В противен случай е можело да бъде спасен? Операторът обаче твърди, че не е забелязал Стив да изважда отровния шип от тялото си. Предусещайки края си, само извикал "Аз умирам!".


Записът с трагичния край на Стив Ъруин бил предаден на разследващите инцидента. Според някои, копие от него останал във вдовицата на Ловеца. До днес обаче тя нито е потвърдила, нито е отрекла това. В едно интервю Тери Ъруин твърдо заявява, че където и да съществува копие от записа на смъртта на съпруга й, то тя не би допуснала той да бъде видян от децата й и от широката публика.


Стив Ъруин остана легенда, символ на мъжественост и  безразсъдно опълчване срещу природата. Днес синът на Ловеца - Робърт, следва стъпките на баща си, а дъщерята Бинди стана майка през  март. Ако беше жив, Стив Ъруин щеше да бъде горд дядо на малката Грейс.


Бинди сключи брак със съпруга си в семейния зоопарк и почете баща си с трогателни думи. Семейството на Ловеца поддържа жива легендата за него, а тя пък от своя страна захранва огромна индустрия от широк спектър стоки, предлагани на уебсайта на телевизионната легенда.


Стивън Робърт Ъруин, както е пълното име на Ловеца на крокодили, е роден на 22 февруари 1962 г. в Мелбърн, Австралия. Животът му, до онзи фатален септемврийски ден, когато едва на 44 среща смъртта при Големия бариерен риф, е изпълнен с постоянни опасни срещи с животни от дивия свят. Негов верен оператор и приятел е операторът Джъстин Лайънс. Той е свидетел на инцидента и е бил разпитван многократно за смъртта на Стив Ъруин.


В деня на инцидента Ъруин и Лайънс видели двуметровата риба скат и я снимали няколко минути във вода до гърдите, а след това решили да направят последните кадри как тя отплува. Всъщност това било идея на самия Стив. Неговият перфекционизъм му изиграва фатална шега, защото вместо да отплува, рибата се обърнала и започнала яростно да го блъска в гърдите така, сякаш е имала съзнателно намерение да го убие.


Лайънс разказва публично подробности от схватката чак осем години след инцидента. Преди това разказал за случилото се единствено пред разследващите. Когато след години го питат по темата, той очевидно вече не можел да потиска мъката в себе си и се е нуждаел да я сподели с повече хора. Заради тези интервюта обаче обира само негативи. Много австралийци се подразнили от тези интервюта на Лайънс и в социалните мрежи се появяват злостни подмятания, че операторът трупа слава от смъртта на приятеля си.


Всъщност и други от по-близките хора от екипа на Стив, са имали нужда да споделят спомените си с него, защото вътре в себе си мнозина от тях се обвинявали, че не са могли да предотвратят по някакъв начин случилото се в онзи ужасен ден на неговата нелепа гибел.


След смъртта на Стив Ъруин и описанието на битката му със ската-убиец, започва масово изтребване на скатове по крайбрежието на Австралия. Природозащитници съобщават за жестока разправа над тях, граничеща с жестокост - открити са скатове с откъснати опашки. Такова отмъщение, разбира се, е малко инфантилна проява на гняв, но свидетелства за голямата любов на публиката към смелчагата Стив Ъруин.


Естественикът работи в шоу индустрията от 1991-а година. През 2006-а снима сериала "Най-опасните животни в океана", а както вече стана дума, във фаталния ден снима за шоуто на дъщеря си. Стив и съпругата му Тери Ъруин притежават и поддържат собствена зоологическа градина Australia Zoo в Куинсланд. Имат две деца - дъщеря Бинди, родена през 1998-а година и син - Робърт.


Момченцето е още пеленаче, когато през 2004-а много хора изтръпват от ужас пред екраните на телевизорите си, когато виждат как Стив държи бебето в едната си ръка, а с другата храни огромен крокодил. Зрителки-майки са ужасени от тези кадри, но в същото време, като жени се възхищават на смелия и вечно усмихнат Ловец.


В очите на всички Стив е олицетворение на онези герои от митовете и легендите, които побеждават змейове, бият се с лъвове и увиват гигантски змии около врата си. Той наистина безстрашно, но и в голяма степен самонадеяно и безразсъдно, прави всичко това с усмивка. Телевизията бързо го превръща в световен любимец. Екстремното му шоу се следи от милиони зрители в различни точки на планетата.Ъруин е освен смел, и много креативен. Успява да изгради международна телевизионна кариера, докато в същото време популяризира туризма и прокламира каузата на природозащитниците за опазване на природната среда. Самият той е страстен природозащитник. И до днес остава мистерия, защо онзи скат е проявил такава агресия към него. Според експертите, това не е типичното поведение на този океански вид. Операторът на Ъруин изказва следното предположение:


"Рибата скат вероятно помисли сянката на Стив за тигрова акула и я нападна като враг. Дори не разбрах, че го е пронизала, докато не направих панорамните снимки и не видях, че Стив е в локва кръв", разказва Джъстин Лайънс.


Снимачният екип веднага издърпва Ъруин в лодката. Успяват да притиснат раната. Правят му и изкуствено дишане. Но, уви, всички опити са безуспешни!...


На фона на всичко опасно, което сме виждали да прави Стив Ъруин - да си играе с крокодили, да хваща с голи ръце отровни змии и да се заиграва с какви ли още не диви животни, смъртта му изглежда наистина нелепа.


Английската поговорка "Внимавай, какво си пожелаваш!", за пореден път доказва правотата си. Според хора от екипа на Стив Ъруин, той неведнъж се шегувал, че "ще е тъжно да умре, ако моментът не бъде заснет на видео".  И такова видео наистина е било заснето!...


Сбъдва се и още нещо - че умира млад. Той споделял с близките си, че предусеща, че ще "види Смъртта" преди да остарее...


"Той никога не е очаквал да има дълъг живот, казва вдовицата му Тери Ъруин в едно интервю за австралийска телевизия. През цялото време очакваше животът му да приключи внезапно", допълва тя и отбелязва, че единственото щадящо нещо в онзи злокобен ден е бил фактът, че децата им не стават свидетели на смъртта на баща си. Защото Стив обичал те да го придружават по време на снимки...


Смъртоносната му морска схватка със ската е заснета, но филмът едва ли ще види бял свят някога. И вероятно така е правилно. Да запомним един от най-смелите мъже на планетата не ранен и агонизиращ, а какъвто го виждахме на екрана - като един вечно усмихнат и много смел човек, който обичаше природата и животните, и искаше да сприятели хората с дивия свят.


След смъртта му и слуховете за записа, в интернет се появяват множество фалшификати на видеа със смъртта му.


Едно от тях е било гледано от 100 милиона зрители. Вдовицата на Ъруин - Тери, отрича да е истинско, но така или иначе някой набира трафик с него, като се заиграва с интереса към Стив Ъруин по престъпно евтин начин.


В началото на тази година се заговори за това дали е възможна ексхумация и нова експертиза за смъртта на Ловеца, по подозрения, че е бил атакуван с халюциногенни гъби, които са станали причина за агресивността на ската-убиец. Дори това да се докаже, Стив вече не е между живите, и това нсамо би разстроило близките му.   


Както и да погледнем на онова, което ни е известно, трябва да признаем, че то е жесток и нелеп финал на един много динамичен и необикновен живот. В същото време може да се възприеме и като щастлив край за човек като Стив Ъруин. Човек, който умира, докато прави това, което най-много обича!


Децата на Стив следват стъпките му. Научени от малки да обичат дивия свят, те не се страхуват от животните и не са ги намразили заради смъртта на баща си. Това е философията, в чийто дух са възпитавани - висш хуманизъм - хармонично единство на човека с природата.


В крайна сметка, Стив Ъруин продължава да следва мечтата си чрез своите деца, които са също като него ревностни природозащитници. Това доказва, че за краткия си живот, той е успял не само да стане успял човек, но и успешен родител. Направил е най-важното за един баща - оставил е на децата си пример - себе си!


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации