Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Построихме огромни заводи, фабрики, цехове, детски градини, училища, почивни домове, електроцентрали, язовири, АЕЦ „Козлодуй“ за 5 години, пътища, прохода „Хаинбоаз“ и още, и още… При „демокрацията“ всичко се руши, продава, ограбва.

При социализма образованието беше безплатно. Построиха се нови общежития в Студентския град. Студентите плащаха наем 4 лв. на месец и 60 стотинки за купон за обяд и вечеря. Имаха вечерен час – 22.00. В България се подготвяха най-добрите специалисти: инженери, архитекти, лекари, агрономи, учители. При капитализма децата излизат от гимназията неграмотни и влизат в университета със слаб успех. Какви специалисти ще бъдат?! Една част от младежите пушат, пият, употребяват наркотици, не работят. Това е страшно.

При социализма във всяко селище имаше читалище и училище. Сега в селата няма училище, няма учители, няма деца.

При социализма здравеопазването беше безплатно още от времето на Вълко Червенков. Хората се лекуваха в болниците, докато оздравеят. Сега при капитализма по конституция здравеопазването е безплатно, но не е. Пари за личен лекар, пари за изследване, за престой в болницата, за операция. Закриват се болници. Лекари и медицински сестри напускат страната. Народът е болен, не може да се лекува, да си купува лекарства. Измислиха някакви клинични пътеки и още неизлекували болните ги изписват. Има здравна каса – каца без дъно. Болниците са търговски дружества. И смешно, и тъжно.

При социализма това голямо национално богатство – горите, се пазеше. Всяка година залесявахме. А сега горите се секат поголовно, даже умишлено престъпници ги палят.

При социализма имаше работа за всеки човек. Макар и с неголеми заплати всички си построихме нови къщи. Ходехме на почивка, на екскурзии. Днес при капитализма има професия безработен. Младите напуснаха България и станаха слуги на чужди господари, далеч от родина, дом, родители.

Днес най-зле живеем ние, пенсионерите. Ние, които построихме цветуща България, живеем с 300–350 лв. пенсия за 35-40 години трудов стаж. Такава бедност и мизерия няма никъде в ЕС.

При социализма се пенсионирахме на 55 жените и на 60 години мъжете. Сега гоним 65 години. Повече да работим, по-малко да живеем.

Нека всеки си направи сметка кога е живял по-добре.

Пенка Цветкова, Мездра



„На 14 септември 1988 г. стана тежка железопътна катастрофа. Експрес „Янтра“ от София за Горна Оряховица при транзитно преминаване през гара Илиянци бе блъснат от маневрен влак.“

Равносметката: 11 убити и 95 пострадали, повечето в тежко състояние. Нанесени са материални щети за стотици хиляди левове. Трагедията на Илиянци потресе страната.

Вестниците, радиото и телевизията като рядко друг път бяха във водовъртежа на произшествието: нямаше забрани да сефотографира, да се оглежда, да се разговаря с очевидци, пострадали и виновни. Но колегите ни направиха съпричастни на преживяното в разпрания като с бръснач влак в клиниките на „Пирогов“, Медицинска академия, Военна болница, в семействата на пострадалите. Дори тогавашният председател на СО „Български държавни железници“ и заместник-министър на транспорта Стоил Фердов наруши политиката на мълчаливо изчакване — не избяга от журналистите и отговори на поставените му въпроси. Той каза: „Покрусен съм от катастрофата. От името на ръководството на обединението изразявам най-искрени съчувствия и съболезнования на пострадалите и на техните близки. Причина за нещастието е станалото вече печална традиция грубо нарушаване на железопътните разпоредби и безотговорното поведение на някои наши работници и ръководители.“

Тъжно и страшно откровение!По-късно в своя доклад правителствената комисия, изясняваща причините за катастрофата, допълни общата нерадостна картина в българските железници: „Слаба взискателност, принизена дисциплина и контрол.“

Последиците са известни. Скърбящи и ругаещи – това са двете страни на илиянската драма. Едната с убити, осакатени, осиротели, другата с присъди, уволнения, санкции. Драма, в дъното на която е т. нар. субективен фактор с проявена небрежност при изпълнение на служебните си задължения, с нехайство, документирано по-късно и с определението „Престъпно“, с елиминирането на елементарни азбучни правила и норми за професионално поведение.Две седмици след катастрофата българинът научи от вестниците, че по предложение на правителствената комисия „са освободени от длъжност и са наложени строги административни наказания на различни ръководители от СО „БДЖ“ и Министерството на транспорта, а преките виновници са предадени на органите на прокуратурата и срещу тях се води следствие“. Научихме още, че обединението е оглавено от нов ръководител. Последваха екстрени мерки – около 300 работници бяха освободени за нарушения на дисциплината, над 2000 вагона – спрени от движение. Започна атестиране на персонала. Колективите бяха запознати с пропуските в железопътната мрежа, разясняваше им се къде най-често се греши. Организираха се курсове за обучение и спешни проверки на осигурителните инсталации по гарите…

За катастрофата на гара Илиянци прокурорът Ангел Илиев от Софийска градска прокуратура изправи пред съда четирима обвиняеми: Никола Манолов – ръководител на маневрената бригада; Иван Стояновски – маневрен машинист; Радой Ласков – ръководител движение, който в деня на произшествието е работил като постови стрелочник; Венцислав Кръстев – маневрен стрелочник.

Десет дни в препълнената съдебна зала оживяваше ужасът от онзи злощастен 14 септември.

Какво се бе случило тогава?7 ч. – начало на работния ден. На сутрешния предварителен инструктаж присъствувал единствен Никола Манолов-другите от бригадата закъснели и само се подписали в инструктажната книга. Заместник-началникът на гарата поставил задачата за деня само на бригадира.

8.30     ч. – всички вече са се събрали и започват да… убиват времето – разказвали си вицове, обсъждали какво ще правят през почивните дни, играли карти. Между другото-и работели.

11.30   ч. – част от бригадата отива на обяд.

11.50 ч. – според съдебно-технологическата експертиза часът, до който при добра организация на труда съдбоносната маневра е можела да приключи.

14.30   ч. – дейността по маневрата (композиране на влак за ферибота във Варна) се подновява.

Манолов (пред съда): „По високоговорителя обясних на ръководителя на смяна, че до десетина минути ще свършим, но има да се бутат още вагони за прикачване. На В. Кръстев наредих да преведе локомотива на XI коловоз, а аз отидох да огледам вагоните за ферибота на V коловоз. Действително не запознах колегите с плана и реда на маневрата, изпуснах, противно на инструкциите, въздуха от спирачните апарати на вагоните, не подадох сигнала за потегляне на маневрата според изискванията. Ама това са нарушения на вътрешните правила…“

Прокурорът: „Именно те обаче правят последващите действия на бригадата неорганизирани и хаотични.“

Манолов: „Да, но това не е престъпление. Е, има жертви, пострадали, но за тях не съм отговорен и не се признавам за виновен.“

14.45 ч. – Кръстев прекарал локомотива на XI коловоз и отишъл да пие вода.

14.55 ч. – Ласков поискал разрешение от ръководителя на движение да прекара локомотива на V коловоз. Получил го, но понеже по IV коловоз скоро щял да премине експрес „Янтра“, му разпоредил маневрата да изчака.

Из обвинителния акт: Ласков проявил несъобразителност и недисциплинираност – не предупредил Манолов маневрата да изчака експреса.

14.58 ч. – локомотивът бил свързан с вагоните за ферибота. Манолов се отправил към ръководителя на движение, за да уточни това, за което Ласков вече бил получил указания. Дежурният не казал нищо на Манолов: продължил да дава разпореждания на Ласков. Тогава Манолов се запътил към V коловоз и отдалече видял, че локомотивът е прикачен, но избрал неудобно място за водене на маневрата.

15.00 ч. – от Централна гара София потеглил експрес „Янтра“, преминаващ транзит през гара Илиянци в 15.06 ч. Параграф 118 от Инструкцията за движение на влаковете „задължава дежурният ръководител да даде съгласие за преминаване на влака само след като се убеди, че маневрата е прекратена“. Това трябва да стане 5-10 минути по-рано.

15.04 ч. – дежурният в гара София-север разменил телефонограма с Илиянци, че транзитира експреса, и поискал разрешение да го пропусне. Получил го. Колегата му в Илиянци не допускал, че Ласков формално го е уведомил за преустановяване на маневрата.

Ласков (пред съда): „Видях, че край вагоните на V коловоз няма никой от бригадата и реших, че маневрата ще изчака. По инструкция съм длъжен да уведомя бригадира маневрата да изчака, но от разсеяност ли, от небрежност ли не го направих. Вярно, сгреших, но не мисля, че съм престъпник и отговорен за нещастието…“

Из обвинителния акт:“Тази грешка на Ласков е особено съществена. Тя поставя началото на причинната връзка между допуснатите до момента от останалите обвиняеми нарушения на правилата за движение и последвалите нарушения, от една страна, и престъпния резултат, от друга страна. Той е проявил престъпна самонадеяност.

Ласков все пак ще се сети за повелите на инструкциите, за мегафона в кабинета си, за жълтото флагче, за свирката. Ще вика: Първа маневра, спри!“

Що подава с флаг сигнал „стоп“, но едва когато влакът профучава край него, а срещу му потегля маневрата.

15.05 ч. Манолов се връща на V коловоз. От последния вагон вижда, чо Кръстев е седнал на земята до локомотива и му дава знак да потегля.

Кръстев (Пред съда): „Видях, че бай Кольо размахва шапка над главата си и казах на Стояновски „Това всъщност е опорочен сигнал за потегляне.“ Цял живот няма да си простя, че с небрежността си станах причина за толкова зачернени къщи… А гледката от касапницата във вагоните ще е неизлечим спомен в съзнанието ми…“

15.06 ч. – маневреният влак потегля, без да има разрешение от лостовия стрелочник Ласков, без да е подаден правилен сигнал от Манолов – дъгообразно движение над главата с развято жълто флагче и продължително изсвирване със свирка. Съзнавайки, че е получил неправилен сигнал, Кръстев го препредава на машиниста, макар че всеки неясно подаден или съмнително въз приет сигнал е заповед за спиране. Стояновски не е видял добре какъв знак му е подаден, не е обезпечил влака със спирачна маса. Нещо повече машинистът и Кръстев били в кабината с гръб по посоката на движение. Така и не виждат Ласков, който безпомощно се опитвал да предотврати нещастието.

Логичен е въпросът: не са ли знаели четиримата, че по това време ще мине експресът, не са ли могли да се ориентират по ръчните си часовници?

Из съдебен протокол: „Подсъдимите знаели по кое време и по кой коловоз преминава влак „Янтра“, но не си носели часовниците. Щом идвали на работа, те ги сваляли от ръцете си, за да не ги счупят.“

Всъщност Стояновски нямал представа за времето, а Манолов и Кръстев не съобразили, че експресът всеки момент ще премине по IV коловоз, който се пресичал от V. Нали работели между другото?!

15.07   ч. – за около 30 секунди маневреният състав изминава 75 м със скорост 7-8 км/ч. В същото време експресът се движел със 73 км/ч. Установено е, че видимостта на Стояновски е била 360 м от мястото на удара. Ако е следял пътя, щял да забележи идващия влак и би могъл да спре най-малко 20 секунди по-рано при по-ниска скорост. Тогава ударът е можел да се избегне даже при условията на критично разминаване.

Стояновски и Кръстев възприемат опасността едва при отминаването на електровоза  край техния локомотив 2-2,5 секунди преди удара. Спирачката е задействувана, но под тежестта на маневрения състав – 24 вагона с тегло 818 т, обезвъздушени преди това от Манолов – спирачният ефект е нула. Пред очите на Ласков, Кръстев и Стояновски локомотивът бавно и страшно навлиза в насрещно свистящите пътнически вагони. Челото му се деформира и образува остър, странично издаден ръб, който за 5-6 секунди разпаря в дълбочина почти метър 6 от 10-те вагона.

Митко Димитров, машинист на „Янтра“: „Всичко бе нормално – чист маршрут, сигнал за транзитно преминаване. Изведнъж нещо подръпна влака. Спирачките задействуваха. През прозореца видях, че товарният състав се врязва все по-силно в нас. Извиках. След петнайсетина секунди спряхме.“

Тодорка Цонева, живееща край гарата: „Писъците бяха първият сигнал за нещастието. Веднага се притекохме на помощ – картината бе ужасяваща. И досега пред очите ми са обезобразените безжизнени тела и локвите човешка кръв…“

ПЪТНИЦИ-ОЧЕВИДЦИ ВЪВ ВЛАКА

Валентин Станчев, бюфетчик: „Сякаш някой неистово ритна влака. Всичко се затресе. Опашката пред бюфета като че ли обезумя. Помислих, че това в краят…“

Методи Граматнички: „Видях само как кракът на човека срещу мен отхвръкна в скута ми, а моята седалка подскочи и гова ме спаси. Раздадоха се писъци. Когато се измъкнах, забелязах, че вагоните са срязани като с електрожен. Оказа се, че ми е счупен глезенът. Е, сега съм сакат за цял живот, но поне съм с крак..,“

Крум Начев: „Всичко стана за секунди. Сякаш някой ме жигоса по десния крак. Когато се свестих, върху мен лежеше Мария, моя съгражданка. Беше 14-годишна и тъкмо ми разказваше как е прекарала ваканцията. Това бе последното й лято. Гледката – потресаваща: половината от малката й русолява главичка липсваше, остатъкът от мозъка й се оттичаше по гърдите ми, а очите бяха застинали в усмивка… Повече нищо не помня, но и това ми стига за цял живот. В болницата/когато дойдох в съзнание и се опитах да отида до тоалетната, разбрах, че съм останал без десен крак…

След 7-8 минути на местопроизшествието пристигат пожарните и първите линейки. На помощ се притичват десетки специалисти и граждани. Сред тях и бъдещият подсъдим Венцислав Кръстев, който с помощта на свидетеля Г. Николов натоварва в личния си автомобил едно дете и двама мъже и ги откарва в „Пирогов“.Какво правят другите трима виновници – Манолов, Пасков, Стояновски?– Противно на здравия разум и чувството за съпричастност към човешкото нещастие – каза прокурорът А. Илиев – те, вместо да се включат в спасяването на пострадалите, усърдно започват да заличават и прикриват уликите на престъпното си поведение. Най-страшното е, че те не се чувствуват виновни. Напротив – убедени са, че са осъдени несправедливо. Изключение е В. Кръстев, чието отношение към катастрофата, поведение на делото и емоционално състояние говорят за съпреживян ужас с пострадалите. И още нещо – една малка прокурорска тайна надежда: десетките осакатени свидетели да събудят, да оживят и в останалите трима подсъдими онова елементарно и неизменно чувство, което отличава човека от другите биологични същества – чувството на отговорност!

• • • •

С приключване на делото илиянската катастрофа влезе в черния летопис на БДЖ със своеобразни рекорди – най-много осъдени, най-много пострадали, най-тежки наказания, най-голяма сума на гражданския иск, най-дебело транспортно дело (изписаните страници са хиляди)…

Черният летопис…За първи път се срещнах с последиците на подобна трагедия след злополуката на гара Венчан през 1972 г. Тогава загинаха 26 души – повечето от град Толбухин. Още сутринта градът бе узнал страшната вест. Хората бяха някак странно мълчаливи и сериозни. А погребението? Траурното шествие се точеше с километри. Дни наред над Толбухин витаеше печал и сякаш радостта не смееше да се покаже на улицата – повече от месец в града нямаше сватба. Тогава в. „Работническо дело“ писа: „Причина за катастрофата е грубо нарушаване правилата за безопасно движение, понижена взискателност и контрол. Министерството на транспорта се запозна с произшествието и взе решения за подобряване на железопътния транспорт.“ Вместо подобряване на обслужването и безопасността последваха инциденти на гарите Долно Церово, Руска Бела, Дружба, Орешец, Димово, Поликраище, Сашево, Дралфа, Каспичан, Завой, Побит камък…

Вярно, понякога трагедиите се предотвратяваха. Тогава в печата се появяваха възторжени очерци и репортажи за проявен героизъм,самообладание и съобразителност. Но е вярно и това, че при всеки случай е имало комисия, разследване, решения, наказания, понякога осъдени… И надежда у всеки българин, че нови катастрофи няма да се допускат. Печално е, но всичко казано и решено е оставало на книга. Илиянци е доказателството. Сега отново последва приемане на мерки. Излезе дори постановление на Министерския съвет (както през 1980 г.). Въобще позната картина-сдържана самокритичност и щедри уверения, че всичко ще се промени. Че набелязаните мероприятия ще създадат по-голяма сигурност. Че ще се подобрят стилът и методът на работа. Че…Да, ние отново с готовност щяхме да повярваме в пасторалното настояще и безметежно бъдеще на българските жлезници. Нещо повече през миналата есен щяхме да чевствуваме 100 години от създаването на железниците в България. Щяхме да чуем тържествени и оптимистични рапорти и доклади. Щяха да се раздадат ордени и медали. Катастрофата в Илиянци отмени тържествата. Защото тя бе следствие на трупана с години технологична и кадрова недостатъчност, на компромиси в работата, на подценяване изискванията на времето.. Вместо юбилей последваха нови тежки катастрофи на гарите Одърне, Гривица, Горна баня, Михалци-Стамболово, Повеляново, Левски, Курило, Нова Загора, Пирдоп…

Узнахме, че от 1980 г. до 1987 г. са станали 355 катастрофи с пътнически и товарни влакове. За 1988 г. цифрата е 34. През 1989 г. „черната серия“ продължи! Причините са все същите – груби нарушения на правилата от т. нар. субективен фактор.

В. „Работническо дело“ от 7.02.1989 г. отбеляза: „Предстоят съдебни процеси за железопътните катастрофи…“ и се изреждат фаталните дати.

Да, ще има нови присъди!

Вече са известни наказанията, наложени от Софийския градски съд на виновниците за драмата на гара Илиянци – лишаване от свобода: Н. Манолов 14 г., Р. Пасков и Ив. Стояновски 11 г., В. Кръстев – 4 г. На различни срокове четиримата са лишени и от правото да упражняват професията на железничар.

Наказанията…

Ще помогнат ли те черните забрадки на скърбящите да станат по-малко черни? Ще направят ли те сълзите на осиротелите по-малко горчиви? Ще направят ли те осакатените по-малко сакати? Въпроси, на които всеки от осъдените ще има време да търси своя отговор. А и не само те!

Но Илиянци бе само видимата част на айсберга. Последвалите над 20 катастрофи разкриват симптомите на дълбоко разстройство в работата на БДЖ. Колкото по-бързо то бъде преодоляно, толкова по-малка ще е опасността един ден да бъде зачернен и нашият, вашият дом, ако пътуваме с влак.



Николина срещнала съпруга си, докато и двамата били зад волана.Първата българка – шофьор на ТИР, оставя волана. Николина Манева се оттегля от професията след три десетилетия трудов стаж с 40-тонните тежки камиони, съобщи дъщеря й Йона Манева – Генчева.

„Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“, както са наричали Николина в чуждестранния печат и митниците в Азия, очаква да се пенсионира. Сега живее далеч от магистралите и трафика - в тихото планинско селце Кипилово, община Котел, където са корените на съпруга й Йордан. Там ще посрещне и 65-ия си рожден ден на 18 януари,пише ТРУД

„Всички я познават! Здраве и късмет!“, пожела й кметът Йордан Симеонов. Но малцина кипиловци имат представа, че живеят с легенда в транспортния бранш.Николина е обиколила Европа и Азия с камионите. Нещо повече: тя е първата жена-шофьор по пътищата на Изтока и в някои от неспокойните му райони. А в тези географски точки стриктните традиции отреждат на нежния пол пространство в семейството, далеч от „мъжките“ работи. Е, тя успяла – с черни дрехи до земята и фередже на главата, от уважение към тамошните разбирания.

Първата среща на Николина и съпруга й станала, докато и двамата били зад волана.

Той – автобусен шофьор към ДАП – Сливен, я забелязал на пътя, докато тя се прибирала от работа с колата си. При следващата случайна засечка на пътя, Йордан тръгнал след автомобила на крехката красавица. Когато тя спряла, той й се представил, пожелал да се запознаят...И така след време станали семейство, разказа Йона. Романтичната история се знае и от брат й Димитър. Сигурно ще я научат и тримата внуци на Маневи – старши.

Но да се върнем към младите им години. Новите хоризонти се отворили, когато съпрузите се преместили от Сливенския край в София. Мъжът убедил жена си да изкара 6-месечните тогава курсове за международен водач. С отличен успех от обучението я взели в СО МАТ – някогашния гигант за международен автотранспорт във времето на социализма. Била на 33 г., когато се качила на ТИР. Професионалният й живот се свързал с един изцяло мъжки свят. В началото пътувала до Гърция, Италия. Не се огънала, не се оплакала. След приватизацията на предприятието, тя и мъжът й станали шофьори на „Вили Бец“. „Толкова са я уважавали, включително – собствениците, че е получавала на няколко пъти ключове за нови камиони. Медиите писаха, че майка ми тежи в работата си колкото 500 мъже“, разказва дъщеря й.

Най-голямото предизвикателство, през което крехката жена преминала, и до днес удивява познати и колеги. Как се е решила, не е ясно, но приела и изминала хиляди километри от Европа до Азия, през Иран и Ирак.Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че били смаяни. Такова нещо им се случвало за първи път...

Николина е все така отдадена на семейството и близките. Фамилният дом в Кипилово събира всички, когато се завърнат – дъщеря й и семейството й от Франция, където живеят, синът и съпругът й от Германия, след края на поредния курс към транспортна фирма там. За рождения й ден са дошли подаръци, избрани с много любов от близките й.

По време на впечатляващата си кариера „сензацията на Балканите“ е получавала многократно похвали, отличия, уважение от колегите. Какво е оставила след себе си? Първата българка – шофьор на ТИР е отворила територия, запазена за смели, дисциплинирани и отговорни жени. Днес в транспортния бранш като водачи работят десетки българки. Международните шофьори – жени са създали своя група „Дизел и парфюм“ във фейсбук. В нея членуват 298 момичета.



Уникална снимка на Тодор Живков, направена през 70-те години на миналия ХХ век, побърка мрежата. Черно-белият кадър е от посещение на тогавашния Първи човек в държавата в Казанлък.

Снимката обаче е уникална, тъй като на нея в отражението на задното стъкло на Мерцедеса се вижда една от любимките на Тодор Живков.

Познахте ли я?

Някогашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е хванат от обектива на Бончо Миланов, по него време ръководител на фото-клуба на оръжейницата „Фридрих Енгелс“ /преименована в началото на 90-те години в „Арсенал“/.

Именно той е автор на снимката.


Кадърът е направен на площадчето пред някогашния градски комитет на БКП /където днес се намира общинската администрация“, Живков е с характерния си жест след слизането си от „Мерцедес“-а на УБО, в чието задно стъкло се вижда отражението на пловдивчанката Дража Вълчева, която в онези години е била кандидат-член на Политбюро и любимка на първи човек в държавата.

Дража Делева Вълчева е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), кандидат-член на Политбюро през 1974-1981 година и вицепремиер през 1979-1981 година, пише в Уикипедия.

Родена на 10 октомври 1930 година в село Горна махала, Карловско. Член е на Работническия младежки съюз от 1944 година и на БКП от 1954 година. Завършва Полувисшия институт за учители и дружинни ръководители „Макаренко“ в София през 1952 г, след което работи в околийския комитет на комсомола в Пловдив и околийския комитет на БКП в Карлово, през 1958-1961 година е заместник-директор на училище.


От 1961 година Вълчева е секретар, а след това и първи секретар на Градския комитет на БКП в Карлово. През 1966 година става народен представител, член на Централния комитет (ЦК) на БКП и секретар на окръжната организация в Пловдив, на която от 1971 година е първи секретар. През 1968 година получава диплома по философия от Софийския университет „Климент Охридски“.

През следващите години Дража Вълчева е кандидат-член на Политбюро (1974-1981), член на Държавния съвет (1976-1977), министър на народната просвета (1977-1979) и заместник-председател на Министерския съвет (1979-1981) във второто правителство на Станко Тодоров.[3] През декември 1989 година е изключена от ЦК на БКП, а през ноември 1990 година и от Българската социалистическа партия. Почива през 2016 г на 85 години.



Запомних го с прекрасното  детство , с лагерите  в планината , всички играехме заедно и бяхме задружни.

Да, чакаше се за кренвирши в магазините , но поне бяха вкусни . В сладкарниците се продаваха дъвки идеал по 10ст, кока кола -40 ст , лимонада -7 ст . За бонбоните Русалка и тези с Розите . Всичко в магазините беше ПРОИЗВЕДЕНО в БГ.  Един ориз , един боб , едно олио ... Сега стоиш пред рафта за ориз и си губиш времето опитвайки се да сортираш артикулите по качество , цена , производител . И така за всяко нещо.

Станахме непукисти и егоисти.

Не ми е липсвал  " запада " , защото не знаехме много за него . Сега живея и отглеждам детето си  на запад и осъзнавам колко по-добро е било  моето детството.

А.Николова



Тези дни колегата от вестник „24 часа“ Пенчо Ковачев издаде книгата за „Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ“, излязла в ИК „Труд“.

Ковачев е коментатор във в. „24 часа“ вече 18 години. Автор е на 12 книги, от които 6 за българското кино. Сценарист и съсценарист е на 7 документални филма и два игрални сериала – „Едно дете в повече“ и „Людмил и Руслана“, излъчени по БНТ.

Георги Парцалев се снима в 17 игрални филма и 5 телевизионни сериала. Малко за големия му талант, твърде малко. И както и в театъра, не получава никаква награда в България. Нито една! Мнозина в киногилдията смятат, че актьорът ще бъде отличен за ролята на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”. Но ето какво се случва.Около 15 часа в деня на награждаването става ясно, че наградата за най-добра мъжка роля получават актьорите „запасняци” Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. В 17 часа новината е коригирана – наградата се дава само на Господинов.

Кой и защо пак прецака големия Парцалев

Отново ли причината е в сексуалната му ориентация?

Никола Анастасов до края на живота си смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”.

Единственото кинопризнание за актьора идва от чужбина: на XXV фестивал на трудещите се в Карлови Вари, Чехословакия, му връчват награда за ролята на Методи Рашков в “Сиромашко лято”.

1.

Киното открива сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм – комедията “Любимец 13” (1958) – една от и досега най-смешните родни комедии.

В “Любимец 13” той е в тандем с Енчо Тагаров (да не се бърка с Енчо Багаров!). Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат голмайстора на “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).

Преди този филм Парцалев е викан няколко пъти на пробни снимки, но все не го одобряват. Рангел Вълчанов го пробва за “На малкия остров”, но не го взема. Актьорът признава, че се притеснява и дори страхува от камерата. А най-вече се плаши от клапата, която “щраква” преди снимките на всеки дубъл. Стига дотам, че занася една клапа в квартирата си и кара хазяйката всяка сутрин да я удря по няколко пъти пред лицето му, та да свикне.

“Изглежда че съм характерен актьор – гласът ми, физиономията – не се годя за всякакви герои в киното”, казва Парцалев в интервю от 1980 г.2.

След дебюта му в “Любимец 13” обаче киното забравя Парцалев за цели шест години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история” (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка. В “Привързаният балон” (1967) по сценарий на Йордан Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Той е човек от малцинството и се включва с въодушевление в преследването на балона беглец. Тук, докато гледа как циганчетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди мои!”

В “Кит” (1970) Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача – той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита.

Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една-единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.

Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга от журналистите, като се прехвърля през едни тераси. Веднъж гледах филма с Калоянчев у дома му и той каза: “Ама

той беше много страхлив човек,

това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече! Не е, не е Пацо това…”

3.

За ролята на Педрото в “Петимата от “Моби Дик” (1970) е избран без пробни снимки. Той вече е сред доказаните звезди на “Сатирата”, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него. Освен това Парцалев е много добър приятел със сценариста Борис Априлов-Ахото. И Априлов има предвид точно него за ролята.


В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на… кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.

Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му – актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. Пацо започва да надува лодката, а Златина му казва: “Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята”, разказа ми Златина Дончева-Джамбазова. А Парцалев кротко отговаря: “Ей сега ще излезем на двора, нека детето поплува на воля…”. Той иска да се сприятели с малкия, за да станат по-лесно снимките след това.

Вече е заснет доста материал от “Петимата от “Моби Дик” с младите тогава Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев. Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: “Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен.”

Най-неочаквано за всички Ивайло се разплаква и отказва да се снима. Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. “Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам”, признава малкият пред Парцалев. “Виж какво, мойто момче – отвръща актьорът, – аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш.”

Георги Парцалев се държи великолепно по време на снимките на “Петимата от “Моби Дик”. Актьорът е ларж, гостоприемен и както винаги, страшно обича да е в центъра на всяка компания. Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събира цялата група на обяд или вечеря, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И както винаги никога не позволява друг да плати сметката.

4.

В “Тримата от запаса” (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Пръв Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля – Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля – на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.

Зако Хеския търси неочаквана комбинация от трима комици и е щастлив, когато я намира в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма. Тук Парцалев наистина разгръща огромния си талант, но го вкара в друго русло – на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.

Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг – звучи мъдро и житейски правдиво.

И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа. Съботянинът Иван е нещо като малък нашенски Махатма Ганди, който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (след кражбата на гердана), и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).

На финала на филма героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушва с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов.

В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова.

Между другото – една от най-големите приятелки на актьора.

5.

Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат. “Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки”, шегува се Парцалев. Никола Анастасов признава, че докато снимат “Тримата от запаса”, той иска да изглежда по-смешен от Парцалев

Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.

Снимат първите епизоди край Бяла Слатина. Тримата пътуват към фронта в камион, който затъва в калта. Тя нарочно е направена възможно най-лепкава. Тримата слизат да бутат камиона и когато той потегля, падат по очи в рядката кал. Стават омърляни като прасета и с тъжни физиономии – за радост на една бабичка, която се провиква: “Божке, на наш Георги най му отива калта…”. “Е, завидях му”, казваше Анастасов.

Всъщност бабичката е гордата хазяйка на Парцалев – в нейната къща в с. Бърдарски геран е отседнал актьорът. Когато снимачният екип идва в района, 20 семейства от селото отправят покани Парцалев да квартирува у тях. Кметът го праща в семейството, което плаши, че ще си подпали къщата, ако поканата му бъде отказана.

След един снимачен ден Никола Анастасов и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той участва в “Щръклица”, Мазгалов, тогава директор на театър “Сълза и смях”, също има представление. Навалял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в “Сатирата” си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант купува кашон червено вино “Гъмза” и отиват у дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.

6.

В “С деца на море” (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутите си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов, с когото вече са направили страхотен тандем в “Петимата от “Моби Дик” и след това са останали чудесни приятели.

“С деца на море” става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но филмът не е допуснат до варненския фестивал “Златна роза”. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с “таралежите”. И че авторите се изчерпали и тъпчели на място.

Дали това е истинската причина?!

7.

Сценарият на “Сиромашко лято” е написан по поръчка. Нареждането “от горе” е да се направи филм за хората от третата възраст. “Оставете на мира пионерите, дайте филм за пенсионерите”, превеждат в типичния си стил Братя Мормареви „високоотговорната задача“.

Братята

пишат главната роля специално за Парцалев

Той няма още навършени 50 години, но с грим го докарват да изглежда на 60 и малко отгоре. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се труди на финансовия фронт, “преминава в заслужен отдих”. След което на Рашков му се струпват куп беди – от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля влиза чаровната Татяна Лолова.

8.

Последната роля на Парцалев е на хаджи Ахил в 9-серийния телевизионен филм на Янко Янков и Нина Янкова “Под игото”. В това има някаква символика. С герой на Иван Вазов – Михал Мишкоед – е първият му голям успех на сцената на Сатиричния театър. А образа на хаджи Ахил актьорът пресъздава и в телевизионна постановка под режисурата на Магда Каменова. Сериалът е излъчен по БНТ през 1990 г., вече след смъртта на актьора.

Източник: 168chasa



„Така е изглеждала социалистическата България няколко години преди края на Източния блок“, с това заглавие излезе изданието Slavorum, чиято тематика е концентрирана върху славянската култура, история, традиции, митология, начин на живот, какво и в популяризиране на славянските страни като туристически дестинации.

Под този титул е публикуван забележителна фотогалерия, пресъздаваща една друга епоха в България, която към момента е спомен, прокрадващ се нагледно само оцелялото материално наследство от соцвремената.

С няколко думи, грубо, изданието припомня действията на България по време на размирните 40те години на миналия век. „По време на Втората световна война до 1944 г. България е действала на страна на Третия райх, като през 1941 г. части от българската армия без предупреждение окупират териториите на Македония и Гърция. На 8 септември 1944 г. Червената армия подкрепя военния преврат в държавата и българите са принудени да сменят страната и да влязат в битки в тяхна полза. На 15 септември 1946 г. след референдум се учредява Народна република България, която се заема с изграждането на социализма. Твърди се, че българите дори са искали да се присъединят към СССР, но поради дълговете и факта, че нямат обща граница, амбицията е била отхвърлена. Но връзката им с Източния блок се оказа толкова тясна, че България стана основен курорт на съветския човек“, пише Slavorum. 

Следват поредица от невиждани снимки, които показват соцтуристическата ни реалност, градоустройство, икономическо развитие и дори… модно. Кадрите с дъх на нафталин всъщност разкриват именно това лице на България, което се визира в текст – страната ни като основна туристическа дестинация. 

Именно заради това след снимките има рязък завой към след социалистическа действителност, в който се посочва, че „днес България все още е приятелски настроена към чуждестранните туристи. Понякога се нарича държава на контрастите, тъй като има както шикозни плажове, така и отлични ски курорти. Страната все още привлича голям брой хора от страните от бившия Съюз, благодарение на относително ниските цени и почти европейско ниво на обслужване. Това е, България!“. С този патос завършва материала. 

Но нека видим фотогалерията, която е представена в подкрепа на титлата „България основен курорт на съветския човек“:


Бар „Вариете“ в Слънчев бряг, 1969 г.


Ресторант „Палма“, Слънчев бряг, 60-те години


Мис Варна – 1965 г.


Конкурс за красова, Златни пясъци, 1974 г.


Мис Черно море – 1989 г.


Ресторант „Фрегата“, Слънчев бряг, 60-те години


Созопол, 60-те години на ХХ век



Китен, 1986 г.


Стюардеса на летището Бургас, 60-те години


Варна, 60-те години на миналия век


София, 1964 г.


София, 70-те години


Кафене в София, 70-те години


Хотел Витоша – Ню Отани, София, 1988 г.


Автогарата в Пампорово, 1987 г.


Витоша, 1978 г.


Винарска изба, София, 60-те години


Автобус „Чавдар“, Ботевград, 1980 г.


Завод „Балкан“, Ловеч, 1980 г.



Камион, произведен в завода в Шумен



Уроци по информатика, Плевен, 1980 г.



Магазин за ел. уреди, 1985 г.



Мавзолеят на Геори Димитров, София, 60-те години



Гвардейци на летище София, 1980 г.


Като студент в началните курсове имах възможност да се запозная с чудесни момичета. Месечната ми издръжка бе на минимум. Не можах да се класирам за стипендия само защото доходът на родителите ми надвишаваше 50 лева на човек само с 50 стотинки.

Въпреки това животът ме обичаше и аз него. Месеците вървяха в рамките на щедрите 60 лева от любимите родители. Като платя наема от 15 лв., остават 45 лв. за цял месец. Не му правете сметка! Щом съм оцелял, значи съм живял.

Водех момичетата в ресторанта на Операта. Бутилка бяло вино „Димят“ и сирене в пергамент – 1,89 лв. Давах бакшиш. И си отивах пеша, защото имах само два лева. Така бе и в ресторанта на ЦУМ, където играехме туист и възрастните ни ръкопляскаха. Ресторант „Рила“ под хотела, също имам спомен.

Не правя агитация за времето на моето поколение, но искам да ви кажа, че бяхме много свободни и щастливи. Това, че съм гладувал понякога, е вярно, защото обичах живота. Не мога да помогна на моите близки, защото едва ли ще ме разберат. Живеем в различни времена, обладани от жестоки печалбари!/Ретро.бг/Митко Павлов



Мартин Карбовски възхвали социализма, въпреки че никога не е бил комунист!

Уволненият от bTV Мартин Карбовски направи на пух и прах настоящото управление на България и всички политици за последните 30 години. Той дори определи социализма като по-успешен строй от капитализма, в който живеем сега.

„Аз съм тотален антикомунист, но не мога да не призная заслугите на соца. Беше тоталитаризъм – да, беше.

Имаше затвори – да, отвратително беше. Но социализмът успя да накара хората да раждат деца, а демокрацията не успя. Сега никой не си прави планове и не знае какво го чака. Докато при социализма семействата правеха деца и станахме 9 милиона.Това е единственият критерий, по който се определя един строй дали е успешен. Както и да се хвалят сега какво били направили, отрицателният прираст на демографията те прави неуспешен.“ – каза Карбовски в предаването на Георги Любенов по БНТ.

Самият Карбовски също има дете. Той има син на 14 г., който се казва Марк.


Видео от деветосептемврийска манифестация през 1983 година

Журналистът е бесен, че вече няма никаква свобода на словото у нас и всички медии са подчинени на Бойко Борисов. Той обяви, че истинските му колеги като Сашо Диков и Люба Кулезич са натикани в ъгъла, защото са неудобни за властта.

Мартин Карбовски си изпати наскоро, след като предаването му бе свалено от ефира на БТВ. В момента той се занимава само със сайта си, тъй като няма телевизия, която да го иска в редиците си.

Според слуховете причината за тв краха на журналиста е, че през лятото отразяваше и участваше в протестите срещу правителството. Освен това постоянно защитава президента Радев и пише против премиера Борисов.

Карбовски разкри още, че са му се обадили да го канят в политиката, като участва в листите за депутати, но е отказал.



Четяхме книжки, “Дъга” и “Септемврийче” – не таблетите си. Ваканциите ходехме на детски лагери и ученически бригади – не по цял ден пред компа. Боят с възпитателна цел не беше инкриминиран, а поощряван. Не се интересувахме от марки на дрехи, а от обвивки на дъвки, салфетки и пощенски марки. 

Общувахме си с непознати другарчета не в чатове, а чрез писма и си разменяхме ваденки и значки, вместо лайкове и емотикони. Ядяхме вкусни домати, череши и праскови от градините на баба – не полуфабрикати с палмово масло и плодове от оранжерии. Ходехме пеша на училище и ключът ни висеше на ластик на врата – не се страхувахме от отвличане или педофили, а от кварталната баба клюкарка. Редяхме се на опашки за хляб и мляко, изхвърляхме боклука, отстъпвахме място на старите, записвахме се в поне 2-3 кръжока, който имаше талант, обезателно беше забелязван и длъжен да го развива. Спортувахме почти всеки ден, биехме се с прашки, карахме колелета без каски, крадяхме джанки. 

Имахме страх и уважение към учителите, и по-възрастните. Събирахме се да слушаме музика и да си правим записи. Свалките ставаха в детските дискотеки или в градската градина, а не във Фейса и не се притеснявахме от “фалшиви профили”, който си беше хубав, си беше хубав – нямаше камуфлажи от грим, екстеншъни и силикон. Всяко момиче имаше лексикон, а момчетата – тръбичка с фунийки. Получавахме седмични пари стотинки и ги харчехме за сладолед и кино. Ходехме по състезания и олимпиади. Бяхме деца възможно най-дълго – не ни насилваха да порастнем, нито пък ние бързахме….

Момчетата си бяха момчета и се биеха, трошеха глави, лудуваха, закачаха, които им харесват. Момичетата си бяхме момичета – обличахме се с рокли, влюбвахме се в артисти и подражавахме на певици. Нямаше 3-ти пол, джендъри, а родителите ни бяха от двата пола и обикновено женени…

Семейството, приятелите и училището бяха всичко за нас, социалните служби не отнемаха деца, а помагаха със стипендии..

Давате ли си сметка колко са ограбени днешните деца?



Да те изпратят за хляб и ти да занесеш в къщи само половината, защото останалия си го изял по пътя.

Когато се стъмни, да играеш на криеница или жоменка, както му казвахме ние, и целият квартал, да ехти от викове "Пу за мене.". 

Да се чудиш, когато се стъмни, от коя страна на блока да играеш, защото нашите тераси гледат на едната страна, а терасите на другите деца - на другата, а никой не иска майка му да се покаже на терасата и да го извика да се прибира.Да се правиш, че не си чул, че са те извикали, да се прибираш. 

И редовното оправдание, когато те попитат "Защо не се прибра по-рано? Не виждаш ли, че е тъмно?", винаги отговора беше "Ама, там където си играехме имаше лампа и беше светло." Става въпрос за уличните лампи.



По времето на социализма в НРБ, всички български младежи - навършили 18 г. и годни за военна служба се призоваваха да се явят в съответните военни гарнизони и да отслужат своя воински и синовен дълг пред Родината.

Тя пристигаше от Военните окръжия в последните дни на септември и до средата на октомври и караше да замръзне кръвта и най- коравите донаборни  момчета.

Казармата беше превратна точка за всички от нас,които минаха през редовете на Въоръжените сили, особено по времето на социалистическа България......Това,което твърдяха по - големите от нас - вече служили - че казармата е школа за мъже беше самата истина....Тя пречупваше и оформяше характера на незрелите още български младежи....

.....И така получаването на съдбовната Повиквателна  беше съпътствано от куп смесени чувства.

.... Страх от непознатото,тъга от раздялата с близките, безгрижния живот и любимото момиче.

Но най вече с гордост от това че си вече  мъж  и си годен да служиш на Родината си .

Гошо Гочев.



През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. Същата година по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-о постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната.

Решението на Политбюро на ЦК на БКП „За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край“ е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, не са решени остри социални въпроси, 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, 550 нямат пряка телефонна връзка, няма осигурено тв и радио покритие. 

Затова Гриша Филипов предлага т. нар. 22-ро постановление, за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС е назначен секретар, който отговаря за набирането на „комсомолски набор“, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена „Република на младостта“.След като на 10 май 1982 г. в. „Работническо дело” уповестява постановлението, то е посрещнато с неописуема радост и възторг от населението в Странджанско-Сакарския край. С изпълнението му се цели комплексно, хармонично, ускорено и с голяма динамика развитие на промишлеността, селското стопанство и изграждането на социалната и техническа инфраструктура на изостаналите райони. В ход е разяснителната работа по изпълнение на постановлението. 

Поставените задачи произтичащи от него са разяснени сред трудещите се, с оглед постигането на главната цел предвидена в него – до 1990 г. в района на Странджа-Сакар условията на живот и труд и жизненото равнище на населението да достигне и в някои отношения да надмине средното развитие за страната. В приетото постановление са заложени три програми – развитие на промишлеността, селското стопанство и социалната и техническата инфраструктура. За живеещите в района обхващащ програмата има облекчение и в образователната сфера. Във висшите учебни заведения, полувисшите и специални училища са отпуснати определен брой места и специалности, за които да се състезават кандидати само от общините „Странджа-Сакар”, при положение, че имат диплом с успех най-малко „добър ”. 

Предвиждали са се и финансови облекчения – освобождаване от данъци, акцизи, такси и т.н. В решението е заложено още в столовете на предприятията и учрежденията, работници и служащи да се хранят като плащат й от стойността на храната. В детските ясли  и градини всичко е безплатно, а в училищата за всички ученици е била предвидена безплатна закуска и обяд.Стотици млади хора и семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново, Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград и др., за да живеят и участват в обновителния процес. Привлечени са от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. 

За да се осигури препитание за новодошлите жители са построени жилища, открити са нови производствени мощности в промишленосттта и селското стопанство, обновен е сградния и пътния фонд.Добър пример за широкия строителен размах през този период е затънтеното край странджанските баири Малко Търново. Преди приемането на 22-ро постановление,населението на града е заето основно в селското стопанство, миннодобива и горскостопанската дейност. За удивително кратко време градчето търпи положителна промяна и не без основание 80-те години на миналия век могат да се нарекат златни в неговото развитие. През 1983 г.отваря врати голям цех за работническа козметика, поделение на „Арома”-София и с гарантиран пазар на продукцията.  Година по-късно е открит филиал на института по техническа кибернетика и роботика към БАН с поделения в с. Граматиково и Ахтопол. 

От общината за подготовка са изпратени младежи и девойки в производствено-експерименталната база на Института в София, за да придобият правоспособност за работа. В близкото с. Граматиково са открити цех на бургаския завод „Хемус“, филиал на техникума по електроника „В.И.Ленин“-София, а във военизираното с. Звездец цех за кабелни изделия към бургаския завод „Васил Коларов“. Значително се увеличава обема на рудоуправление „Г. Кондолов“ и на мраморната кариера край Малко Търново.В цялата Малкотърновска община са построени общо 51 жилищни блока, от които  два жилищни панелни комплексав града, както и 419 еднофамилни и двуфамилни частни сгради. Построен е Младежки дом, нова детска градина, а в болницата е открито родилно отделение.  

През 1987 г. с неимоверния доброволен труд на малкотърновчани е изградено лятно кино с 500 места. Започва строителството и на голям спортен комплекс в края на града, който обаче остава незавършен. В края на 80-те  започва и рехабилитацията на целия пътен участък до областния град Бургас. Населението на общината, което преди постановлението е 7 159  души, до края на 80-те нараства на 8723, от които 4 700 са били на целогодишна работа.Коректно е да се отбележи, че населените места в Странджанско-Сакарския край (Грудово (дн. Средец), Малко Търново, Елхово, Звездец и др.) се намират в пограничната зона с Турция и по времето на Студената война в района са изградени големи военни поделения, което от една страна допълнително спомага за съживяването на региона. 

От друга страна обаче, пограничните райони тогава попадат в т.нар. гранична зона за чийто достъп е необходим специален открит лист, получил названието документ „образец 12” за втора и съответно първа гранична зона. Тази административна мярка допълнително способства за непривлекателността на тези забравени от Бога населени места.Въпреки, че грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” е посрещната с голямо удовлетворение от населението, тя бива  зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното осъществяване и я обрича на неуспех още от самото зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията, за кратко обаче, започват да  идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор.  

Местните започват да  гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта, като сключи договор с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тия места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат и не на последно място – неприветливото отношение на местните, които гледат на тях като на едни облагодетелствани пришълци.Малко след падането на Живков, проектът тихомълком бива зарязан. 

Така поставената цел от правителството, с административна помощ да се засели и възроди икономически районът се проваля безславно. 30 години по-късно, регионът е далеч от представата за република на младостта, а последиците от провала на програмата са видими и до днес. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа-Сакар през последните години, е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, чиито мащаби хората, стоящи зад хубавата иначе идея, едва ли са си представяли, че ще достигне. От някогашната правителствена идея обезлюдената Странджа-Сакар да стане Република на младостта днес са останали само панелните блокчета. Производствените цехове, кината и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единиците останали представители на т.нар. “Комсомолски набор”, вече далеч са надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, а регионът на Странджа-Сакар продължава да бъде един от най-изостаналите и обезлюдени в страната.Тъжно, но факт…



Бившият паметник на „Съветската армия – Освободителка“ в Плевен или както някой за кратко наричаха паметника на Альоша се е намирал площада на Свободата в центъра на града. Представлява висок обелиск от сив гранит, от шест призматични блока. 

На върха се издига бронзова фигура на съветски воин в цял ръст, с военна униформа, с кепе и дълго спуснато наметало на гърба: в дясната ръка държи автомат пред гърдите, а лявата е вдигната нагоре за поздрав. Обелискът израства от друг призматичен блок, на чиито страни са издялани четири щитовидни медалиона с петолъчкд в средата и дъбови листа в основата. Блокът лежи върху кръгъл постамент от четири гранитни тела, като средното представлява венец от лаврови листа.

Основата на паметника е кръгла, изградена от двоен бордюр. Между бордюрите е засадена декоративна зеленина — юниперус. Върху същата основа от четирите страни са изградени гранитни стъпала. На първия гранитен блок на лицевата страна е вдълбан следният текст: „СЛАВА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ОСВОБОДИТЕЛКА“

Паметникът е издигнат през 1954 — 1955 година.

Той е дело на авторски колектив: арх. Васил Тихолов и скулпторите Анастас Дудулов и Борис Кадийски.



Летище „Търговище“ е регионално летище в България, закрито за полети от началото на 1998 година, а от 10 ноември 1999 година е изцяло закрито със заповед на министъра на транспорта. 

То е разположено в землището на село Буховци, на около 13 километра североизточно от град Търговище.

До 1989 година от летище Търговище са осъществявани редовни полети за София със самолети Ан-24, Ил-18, Ту-134, Ту-154 и Як-40.Пистата е дълга 2600 метра. Едновременно на стоянката могат да бъдат приети 4-6 самолета.Това летище обслужваше три града – Добрич,Шумен и Разград! Многократно много хора са пътували до тези градове в командировка!



Любопитно интервю с големия актьор Георги Георгиев – Гец ни предлага брой 8 на сп. „София” от 1979-а година. От текста научаваме малко известния факт, че артистът е роднина с друг велик българин – писателя Емилиян Станев. Авторът Любомир Давидков първо ни вкарва в атмосферата на родния край на Гец, след това започва и същинският разговор. LUPA публикува пълния текст без авторска намеса, проведен преди 40 години.

Чисти са реките в Еленския балкан. Във вировете край село Разпоповци играе риба. Къщите са закътани сред подредени овощни градини. Трева е прораснала по калдъръма, който води нагоре към махаличките – сега изоставени от хората, запустели. Упойно мирише на акация и липа. Реката светлее в припадащия здрач, в нея безшумно се къпят гъски, а горе, на бърдото, над селото, проблейват агънца.

Щурци цвъртят из тревата, от реката крякат жаби, но над всичко се извисяват трелите на славеите. Разпоповчани са гостоприемни, силни и земни хора. Сред тях е израсъл н.а. Георги Георгиев – Гец. Не веднъж той е споменавал, че във всяка негова сполука дял имат и хората от родния край. Говорил е за предаваната от поколение на поколение искреност и топлота в техните взаимоотношения, за сърдечността, упоритостта и трудолюбието им. Имах възможност сам да се убедя в тези техни качества. И да чуя от тях едно

Похвално слово от съселяните: Стоян Медникаров – 83 г.: „Дядо му на Гец, Георги Мартинов, беше един от първите килийни учители в селото. Той ми е казвал, биля, че баща му едно време рекъл:„Това, даскалъкът, не е занаят. Ако не искаш да станеш говедар, иди на градината”. Пък той ходел по мазичките и учел децата. Гец и Емилиян Станев са от един корен.

Баща му, кумецът Иван, завърши само четвърти клас, но обичаше да чете. Живели са повече във време, когато беше сиромашко. Нашите хора се занимаваха с гурбетчилък. Ходеха да печелят в Румънско като градинари. Бащата на Гец и той ходеше. Участвуваше и 8 театралните представления. Събуден човек беше. Гец като ученик започна да се откроява на театралните постановки. В Елена, в гимназията, много се проявяваше. Когато тръгна да се учи за София, беше на Преображение, ручеше вода, ей така, като из ведро и той ми каза: „Кръстник, заминавам да уча”.

Мокър, само вода. И аз му викам: „Ще ти върви по вода, гледай си работата!”

Ама в София много мизерно са го карали. Заедно с моя син учеха. Той ми пишеше как са търсели от хазаите хляб. Минаваме край стаята – пише – те тракат с вилиците, хранят се, а ние гладни, гладни… А хазаинът им не иска пари, а иска боб. Аз купих – по онуй време купони бяха – от един мой комшия боб, по двеста лева килограма и им го проводих на Гец и на моя да си платят наема с него. Много мизерия са брали по време на следването.

Гец държи за селото, обича го. Винаги си идва – пролет, есен. Като има възможност, дойде при мене и ми казва: „Кръстник, навляза ли в селото, ми е драго. Връщам се в младите години. Друг е разпоповският въздух”.

Христо Тьрсанков – пенсионер, дългогодишен секретар на читалище „Просвета”:

„Сцената на нашето читалище е малка, но големи хора е родила. Като направихме през 1972 година деветдесет години от основаването на читалището, Гец, игра в един етюд от „Боряна”. Нашата сцена и природата е научила хората да обичат театъра. И не току така казват на Разпоповци академия за театрално изкуство. На времето сме играли много пиеси. Дечицата, сред тях и Гец, се подредили точно на ръба на сцената, прави, да виждат. Главичка до главичка, стригани. Деца имаше тогава в селото. Играли сме и „Подвигът” и една друга пиеса – „Освобождение”, а дечицата гледат. А ние наблюдаваме от малките кое как се пали от играта и го включваме в някоя роля. У нас сцената не е фалшива сцена. Нашите хора не са учили разни школи, но на сцената се играеше с вяра. Вземе ли ножа да коли някого, наистина ще повярваш, че отива да го убие.

Най-напред Гец го бяхме включили в „Три синджира роби” като чобанче, което иде да съобщи, че хайдутите идели. Но не можеше да се отдели така рязко, защото имахме много изявени хора. Той затова сега казва в едно свое интервю, че ако успее да стигне разпоповските артисти, които е гледал едно време, нищо повече не желае.

Неговите родители бяха градинари. Баща му беше един едър българин, гласовит и прекрасен разказвач. Как съм се смял, когато, разказваше, че на гарата в Румъния са го излъгали да плати 14 кожи, а му дали 7. Дядо му беше учител и пееше в черквата. Като остаря, си седеше пред къщата и си тананикаше църковни песни. Гец отишъл да кандидатствува в театралното училище и искали да запее нещо. Той започнал да мънка дядовите си песни и онези, а-а-а да го озорят, но приятелите му казали: „Абе, гледай какъв мъж си, че като викнеш да запееш …” И той се върнал и поискал да им изпее нещо. Започнал: „Вятър ечи, балкан стене”. Разказваше след това.

Закон е да си дойде на 1 май или есента. Зачита селото си и ние него. Лошо е, че продаде бащината си къща. Сега иска да си купи, но не можело. Към град Елена се водим!

– Др. Георгиев, разкажете за Вашите първи увлечения. Как и защо избрахте именно актьорската професия?

– През ученическите години изпитвах влечение и участвувах в читалищата на гр. Елена и на родното ми село Разпоповци като артист, художник и литератор. Играех, пишех пиеси, стихове, рисувах декори, а в същото бреме мечтаех да стана моряк и навярно щях да стана, ако не беше решителното „не” на майка ми, която нямаше други деца освен мене.

Трудно ми е да определя защо накрая избрах именно актьорската професия, нито бих могъл да кажа кога точно е станало това. Струва ми се, че решаваща роля е изиграла наследената от всички хора в нашето село огромна любов към театъра. Трябва да добавя, че не си спомням на сцената на селското ни читалище да са били поставяни посредствени или леки пиеси.

Играеха се „На дъното” от М. Горки, „Под игото” от Иван Вазов, „Сид” от Корней, „Когато гръм удари” от Яворов и др. Съседът ми, Димитър Минчев, един от първите артисти в театралния състав, вършееше на двора и рецитираше стиховете на Лермонтов, Ботев или на много четения по онова време Едгар По. В дома на моя кръстник, Стоян Медникаров, който и днес, на 83 год. възраст живо се интересува от литературния живот в нашата страна, почти всяко лято гостуваше Ангел Каралийчев със съпругата си. Често идваше и Емилиян Станев – с ловната пушка или без нея. Неговият род е от Разпоповци и двамата сме от едно общо, както се казва, родословно дърво.

Ръководители на читалищния театър бяха Христо Търсанков, който и днес продължава читалищната дейност като режисъор-самодеец. Художникът проф. Иван Петров, също е от нашето село. На всички тези хора дължа своите първи стъпки в театъра и до голяма степен амбицията ми да успея е била винаги свързана с мисълта да не посрамя своите първи учители.

– А кои са били Вашите учители в професионалния театър? Какви качества и човешки, и творчески, Ви правеха най-силно впечатление у тях?

– Постъпвайки в състава на Народния театър „Иван Вазов”, заварих много от големите майстори на българското сценично изкуство. Трудно е с няколко думи да разкажа за всеки от тях, за високата етичност, култура и скромност на Иван Димов и Зорка Йорданова, за искрящия хумор на Никола Балабанов и Петко Атанасов, за фанатичната любов към театъра у Константин Кисимов, за човешкото обаяние и непосредственост на Никола Попов и Никола Икономов, за благородството на Владимир Трендафилов и Георги Стаматов. Всеки от тях е за мен и днес недостижим с отделни качества – и професионални и човешки.

– Бихте ли споменал някои случки от това време?

– Ще разкажа два случая. Като студент играех в епизодична роля в театъра и бях партньор на н.а. Стефан Савов. На премиерата от смущение забравих половината си реплики и с това затрудних всички участвуващи в сцената. Познавах темпераментния гняв на Стефан Савов и очаквах на следващото представление буря от упреци. Вместо това, той дойде при мене и с необикновено ласкав тон ми каза: „Нали този път ще кажете всичките си реплики?”

И друга случка, която никога няма да забравя. Пак като студент с моя колега Димитър Бочев от Сатиричния театър бяхме останали без пари. Помолихме с голямо стеснение н.а. Георги Стаматов, тогава наш преподавател, да ни услужи с някой лев назаем. Той ни каза: „Сакото ми е в гримьорната, парите са във вътрешния джоб. Идете и си вземете колкото ви трябват”. Когато получихме стипендиите и отидохме да му върнем сумата, той почти ни изгони и не ни позволи да говорим повече по този въпрос.

Ние се учехме от по-старото поколение и на професионално майсторство, и на човешка етика, и на дисциплина. Учехме се всеки ден – и по време на репетиция, и на представление, и в минутите на почивка. Аз вярвам, че това, което приехме като наследство от „старите”, до голяма степен ще предадем на поколението, което сега навлиза в театъра, по същия начин – с личния пример от всекидневната работа.

– Кога смятате, че ролята, изпълнена от Вас, е успешна? Имало ли е случаи, при които помощта на колегите Ви е насочила към по-вярното изграждане на образа?

– Многобройни и различни са причините за успешно изградения образ в театъра или киното. Но една според мен е винаги задължителна – наличието на неповторими, сложни, богати мисли и чувства, които актьорът естествено и сам трябва да притежава. Актьорът не е самостоятелен, самотен творец. Неговите успехи или неуспехи винаги са свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя образ, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, защото знае, че соловото изпълнение никога не гарантира успеха на премиерата.

Лично аз с особено доверие се отнасям към бележките и съветите на моя колега, н.а. Асен Миланов. Той е неизчерпаем с оригиналните си хрумвания, които често провокират в мене нови идеи във връзка с образа, който изграждам.

Успехът за актьора това е радостта след няколко месеца напрегната, тревожна, неспокойна работа да срещне аплодисментите и усмихнатите лица на хората от залата. Лично аз, до момента на първата среща с публиката, не мога да кажа със сигурност успял ли съм, или не. Успехът за мене винаги е бил в еднаква степен – морално удовлетворение след положените усилия и едно смътно безпокойство – ще успея ли и в следващата задача.

– Най-трудната Ви роля?

– Не бих могъл да отделя най-трудната си роля. Всяка роля върви трудно – и класическата и съвременната, защото се създава конкретен образ на жив човек, с минало и бъдеще, с характер, който би трябвало да бъде неповторим и да има определен адрес към зрителите. По-леко бих разказал за неуспешната си роля – Хлинов от „Горещо сърце” на Островски. Мисля, че амбицията да направя нещо голямо в първата възложена ми роля след като специализирах в МХАТ беше виновна за този неуспех.

– Навярно се е случвало публиката да не е единодушна в оценката на даден образ или постановка, в която участвувате?

– Публиката не винаги е единодушна в оценката си и това е естествено – хората се различават и по вкус и по духовна нагласа. Случвало се е да получавам похвали за недотам съвършени мои изпълнения от хора, които просто имат нещо лично в живота си, близко до съдбата на образа и това ги е развълнувало. И обратно – усещал съм в сдържаните поздравления на някои известна резерва по отношение на постановка, която има безспорен успех и сред зрителите, и сред критиците. Става дума, разбира се, за единични случаи. Но не си спомням да съм получавал похвали за лошо изиграна роля или обратно.

– Говори се за „идеална” публика”…

– „Идеалната” публика е във взаимна зависимост с „идеалната” нагласа на изпълнителите и със създаването на „идеална” връзка между едните и другите, което е сложен процес, не винаги във властта на нас, актьорите.

– Кои качества у хората цените най-много? Независимо от условността на понятието „положителен герой”, бихте ли разказал какви положителни образи сте играли?

– Ценя искрените, естествени, скромни и трудолюбиви хора. В изграждането на всеки образ съм търсел проявата именно на тези качества, а те са присъщи не само на обикновения човек, но и на героичните личности. Още като млад артист, наскоро постъпил в Народния театър, н.а. Никола Балабанов в дружески шарж ми предсказа съдбата на „щатен положителен герой”. И това наистина се сбъдна.

В досегашния ми „архив” имам едва 3-4 отрицателни герои и толкова комедийни. От списъка на положителните герои бих отделил Белов от „Незабравими дни” на Л. Стрелков, Раненият от „Съвест” на Е. Манов, Рангел Сираков от „Среща” на Л. Стрелков, Пантелей от „Рожден ден” на Др. Асенов, Берьозкин от „Златната карета” на Л. Леонов, проф. Радев от „Тази малка земя” на Г. Джагаров, Потапов от „Протокол на едно заседание” на Ал. Гелман. А в киното – Петър от „Законът на морето” (реж. Я. Якимов), Младен от „А бяхме млади” (реж. Б. Желязкова), Непознатият от „Най-дългата нощ” (реж. В. Радев), „Осмият” (Реж. З. Хаския), Боян Василев от „Зарево над Драва” (реж. З. Хаския), „Селянинът с колелото” (реж. Л. Кирков) и др.

– Откъде сте черпили указания за играта си, освен от драматургията и режисьорските упътвания?

– В работата над редица образи много са ми помагали мемоарите на наши участници в съпротивителното движение и лични срещи с бивши политзатворници, интербригадисти, партизани.

– Кои отрицателни човешки качества презирате най-силно?

– Неискреността във всичките ? степени и превъплъщения.

– Забелязвате ли някакви нови нравствени качества в съвременния българин?

– На съвременния българин е вече съвсем чужда някогашната груба първенюшка надутост на богаташа спрямо бедния, на гражданина към селянина, на интелектуалеца към работника. Младото поколение не познава тези взаимоотношения, но аз лично като дете съм изпитвал горчилката от презрителното отношение на някои богати градски момчета към нас, „колибарите”.

И понеже при децата тези прояви са най-искрени и неподправени, сравнението с днешните деца е най-красноречиво. Синът на лекаря или професора играе без каквото и да е предубеждение със сина на зидар, шивач, готвач или портиер. Съвременният българин се отнася с много по-голямо уважение към честния трудов човек и притежава по-добро самочувствие и достойнство

– А кое качество считате, че е загубил нашият съвременник?

– Качеството, което в най-голяма степен е загубил, е, струва ми се, общуването – със съседа, със случайно срещнатия в парка, в трамвая, във влака. Лично аз си обяснявам това с по-интензивния живот, с ускорения ритъм на всекидневието, с това, че всеки в работата си е свързан с един по-голям колектив и в почивката съответно търси малко усамотяване в по-тесен кръг. Не е на последно място и телевизията, която ни задоволява с информации, срещи с науката и изкуството, със забавни програми и т.н… И с това донякъде отнема часовете за общуване с близки, приятели, съседи.

Източник: Лупа


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА