Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Споровете за максималната скорост на "Волга", "Москвич" и "Жигули" не спират и в наши дни.

Отговор на въпрос, кои са най-бързите съветски автомобили ни дава ресурса Paradox, които направиха рейтинг на бързите съветски автомобили, използвайки паспортните им данни. В долната част на класацията се събраха бавно движещи се превозни средства: вечно запомнящите се "инвалиди" гърбавите ЗАЗ-ки, както и всъдеходите - "буханка " на УАЗ, трудно ускоряващи до 100 км/ч.

В средата на таблицата са  - УАЗ-469 (115 км/ч), ЗАЗ-968 , ГАЗ-21 "Волга", RAF-2203 "Латвия" (всички - 120 км/ч), ВАЗ-2121 "Нива" и AZLK Москвич-2137 (и двете - 130 км / ч), ВАЗ-2102 (135 км / ч) и ВАЗ-2104 (137 км / ч) и ГАЗ-3110 Волга, набирайки респектиращите 140 км / ч.

Веднага след като се появиха, Ладите започнаха да се конкурират с Волги и Москвичи, които освен със скорост се отличаваха и с добра маневреност в града. Въпреки това, класическите Лади в крайна сметка отстъпиха място на новото семейство ВАЗ с предно предаване, но над всички си остава вездесъщата "Чайка".

Разбира се, пълнотата и коректността на тази класация в детайли могат да бъдат подложени на справедлива критика, но като цяло тя отразява цялостната картина доста обективно ... Е, ако имате доказателства, че стоков "Запорожец" може да вдигне 150 км/ч, можете да оспорите този рейтинг.

Източник:automedia



Аз помня времето, когато прясното мляко се продаваше в стъклени шишета, а киселото - в бурканчета. Такова истинско мляко, никога вече няма къде да се намери ,освен ако не си го произведем сами.

Връщахме празните шишета и бурканчета в специални пунктове...как от вечерта оставяхме на улицата празно бурканче , бутилка и стотинки.

Имаше и разносна търговия,взема празният амбалаж и парите,оставя поръчката и ресто,ако парите не са точно.Спомен от 1965-1970 година.Моля споделете вашите спомени от тези безвъзвратно отминали времена.



Спомен от топъл хляб с хрупкава коричка!

Препускане с колело Балканче

Колене ожулени!

Вкус на зелени джанки!

Ръце от коприва  опарени!

Аромат  на цъфнал трендафил

Филия с пипер поръсена !

Мирис на сено  окосено !

Топъл дъжд и дъга 

пъстроцветна !

Спомен красив ли си ,или те има 

Детство мое .....къде си ти ?

П.Филипова 


 


Ако можех сега да се върна

при малките дървени чинове,

с ръце изцапани в синьо, 

да стискам мастилница с пръстчета.

Да виждам любимия образ на Левски,

от портрета висящ над дъската.

Да помня завета му бащински,

да се обичаме като братя.

Да срещам две топли очи,

които разбират дали ми е ясен урока.

Една твърда десница да води ръката ми плаха,

когато с прехапано езиче ще пиша:

"Мама, Мир и Родина"!

Да мога да се похваля в междучасието пред приятели,

че имам нов химикал и острилка за моливи.

Че днес с паспорта на мама,

книжка любима получих от леля Арфа.

Да счупя прозореца на учителската стая,

когато играем на топка.

Да подскачам като козленце,

когато избърсвам дъската.

И така нататък, и така нататък...

Сега, понякога влизам в класната стая.

Присвивам колене на малките чинове

и слушам гласа на класния ръководител.

Да! Слушам, но вече като родител.

Еееех, само ако можех!...

Рени Танкинова.



Най-хубавото на 80те години  са онези неща, които изживяхме и едва ли някога ще ни се случат отново. Онези години, в които играехме на улицата до късно вечер а през деня препускахме с колелета Балкан

Онези години, в които най-интересното предаване беше “Милион и едно желания”, а не “Съдби на кръстопът”. Онези години, в които дъвчехме дъвки “Турбо” и събирахме картинки.

Дъвките Турбо… Едно цяло поколение момчета порастна с тях. А картинките в тях култивираха любовта към колите. Толкова дъвки бяха издъвкани с надеждата да се падне картинка, която липсва в колекцията…



Poбинятa Изaypa зa днeшнитe тийнeйджъpи мoжe дa e пoчти нищo, нo зa пoĸoлeниeтo нa мaйĸитe и бaбитe им бeшe ĸyлтoв oбpaз. Cимпaтичнaтa гepoиня пoĸopи нe caмo poднaтa cи Бpaзилия, нo пpeминa oтвъд Жeлязнaтa зaвeca. Coциaлиcтичecĸитe дaми, cъпpyзитe и дeцaтa им cтoяxa пpeд eĸpaнитe и yлицитe oпycтявaxa. Дo eдин ce интepecyвaxa дaли любимĸaтa им щe избягa зaвинaги oт Лeoнcиo и щe имaли щacтлив ĸpaй иcтopиятa й. Bcичĸo тoвa oбaчe бeшe пpeди повече от 35  гoдини…

Сюжет:

Изаура е млада, красива девойка, но е робиня, която принадлежи на властния и суров командор Алмейда и семейството му. Съпругата на командора е взела Изаура още съвсем малка и я е възпитала, много я обича, дала ѝ е светско образование, научила я е на маниери, различни науки. Изаура прекрасно пее и свири на роял. Спокойно може да бъде приета за някоя сеньорита от висшето общество. Най-голямата ѝ мечта е да бъде свободна. 

Сеньората не веднъж е молила съпруга си за това, но командор Алмейда през цялото време е отказвал да освободи Изаура. Синът на командора, Леонсио, отдавна се заглежда по Изаура, не пропуска да я закача, независимо че е женен за чудесната Малвина, която също много добре се отнася към Изаура. Леонсио е много суров и властен човек. Желае само да се развлича и да живее охолно. 

Преди много години командорът се опитва да има връзка с майката на Изаура, но тя го е отхвърля и предпочита да се омъжи за управителя на фазиендата, дон Мигел. За това командорът не е много привързан към Изаура – тя му напомня за майка си, която е умряла при раждането ѝ. Като спомен от майка си, Изаура има един малък кръст, който никога не сваля от врата си. Енрике, братът на Малвина, не се доверява много на Леонсио, защото го смята за жесток и властен. 

Изаура е принудена да отблъсне Леонсио и да си мълчи за това, защото не иска да причини болка на Малвина, да си навлече неприятности. Сеньората все пак успява да измоли документ за свободата на Изаура, но не успява да го предаде на момичето, защото е умряла преди да ѝ каже, че документът е скрит в сейфа. Белшиор, градинарят във фазиендата, уродлив мъж, е влюбен в Изаура. Мигел, бащата на момичета, събира пари, за да откупи свободата на дъщеря си, но командорът му иска прекалено голяма сума. 

Най-накрая, когато успява да събере сумата, командорът умира, а Леонсио заявява, че сега той е собственик на всичко, включително и на Изаура, а тя не се продава. Веднъж, докато се разхожда, Изаура се запознава с един привлекателен младеж, Тобиас. Тя не му казва, че е робиня. Започват да се срещат често, влюбват се един в друг и Изаура при една от срещите им изгубва кръста си. Тобиас решава да го използва, за да открие момичето. Разпитва всички в околността, докато не отива в дома на Леонсио и научава, че Изаура е робиня. 

Той искрено я обича, за това предлага на Леонсио много пари, за да я откупи и признава на Леонсио, че е влюбен в нея. Леонсио побеснява и отказва да продаде момичето. От ревност той решава да убие Тобиас и нарежда нещата така, че да лумне пожар в къщичката, в която трябва да се срещнат Тобиас и Изаура. Като забелязва женска фигура да се приближава към къщичката, той приема тази жена за Изаура и подпалва къщичката. Но той не знае, че вместо Изаура, на мястото на срещата е отишла собствената му съпруга, която иска да помогне на Изаура и Тобиас. Малвина и Тобиас умират в огъня... 

Заради това, че го е отхвърлила, Леонсио изпраща Изаура в тъкачницата заедно с другите роби, сред които е и завистливата тъмнокожа робиня Роза, която ненавижда Изаура, защото се е ползвала от привилегии в къщата. Леонсио не престава със своите опити и постоянно се домогва до Изаура, но след като тя винаги го отхвърля, той се ядосва до толкова, че изпраща момичетата на най-тежката работа в плантациите със захарна тръстика. Мигел и Изаура имат само един изход – да избягат. Те така и правят. 

След като избягват от хасиендата, те отиват в друг град, където никой не ги познава и започват да водят много уединен начин на живот. Но веднъж Изаура се среща с младеж, Алваро, който е много богат и порядъчен. Той прави всичко, за да се запознае с момичето. Изаура се представя като Елвира, а баща си – като Анселмо. Постепенно Алваро е влюбва в нея и една вече кани нея и Мигел на вечерен прием и Изаура е принудена да приеме поканата му. 

На бала я очаква неприятна изненада – мъж на име Мартиньо я вижда и я разпознава като избягалата робиня, чиито черти съвпадат с описанието, което Леонсио е дал да отпечатат във вестника, а също така в това съобщение той предлага голяма награда за онзи, който я намери. Мартиньо я разобличава пред всички. Като научава всичко, Алваро предлага на Мартиньо двойно повече пари, ако той каже на Леонсио, че се е припознал. Но е вече прекалено късно. Леонсио е пристигнал в града, където се крият Изаура и баща ѝ, намерил я е и я отвел. 

Алваро решава да направи всичко, за да освободи любимата си. Леонсио от своя страна решава да даде документ за свободата на Изаура, но при условие, че се омъжи за Белшиор. Изаура няма друг избор, а и освен това Мигел получава писмо, което може би наистина е от Алваро, в което той съобщава, че се жени. Изаура повярва на това, защото Алваро по никакъв начин не се е опитал да се свърже с нея. Но в деня на сватбата пристига Алваро и заявява, че Леонсио не може да се разпорежда с Изаура, нито с другите роби, защото земята и всичко на нея не му принадлежат вече, след като Леонсио е задлъжнял много и Алваро е открил кредиторите му и е изкупил книжата на Леонсио. Сега Алваро е собственик на фазиендата, а Леонсио не може да преживее това и се застрелва с пистолет. На празника в чест на Алваро и Изаура Роза се опитва да отрови момичето, но обърквайки чашите, самата тя изпива отровата и умира... Изаура и Алваро дават свободата на всички роби...



Бившият вътрешен министър Богомил Бонев в правителството на Иван Костов допълни в своя профил във Фейсбук пропуски от публичната биография на експремиера Бойко Борисов, за които обществото би трябвало да е информирано. Препечатваме го от сайта Афера.бг.Трудов стаж 21.05.2013 – понастоящем

Народен представител от ПП ГЕРБ в 42-рото народно събрание на Република България.

Допълнение: Плаща на РБ и протестърите да го върнат като премиер. Осигурил си монополно медийно влияние в поне две национални телевизии, създал профили във Фейсбук, Туитър, където наел хора да пишат от негово име, закупил множество сайтове и като апотеоз – създал си собствен сайт, в който с любопитство научава какво е написал.белите петна.

27.07.2009 – 21.02.2013 г.

Министър–председател на Република България.

Допълнение: Превърнал рекета срещу бизнеса от зората на демокрацията в държавна политика. Ще се запомни с “Мишо Бирата”, което влезе като пример в последния доклад на ЕС за корупцията. Свален по най-позорен начин от властта, но избегнал пряк побой от благодарното гражданство. Изхарчил 8 млрд. и докарал фискалния резерв до санитарен минимум. Посегна и на Здравната каса. Първият премиер, превърнал държавата в лош платец, който не си изпълнява задълженията и така доведе до фалит хиляди фирми. Създаден е култ към личността му по това време в медиите на Пеевски. Назначил най-нефелния президент на държавата като продължение на трайната кадрова политика – да издига калинки. Летял и ритал.

10.11.2005 г.

Назначен на длъжност кмет на Столична община, с решение № 270 от 06.11.2005г. на Столичен Общински Съвет.

Допълнение: Администраторът на сайта да се уволни! “Спечелил изборите за кмет” се пише, Колтуклиева. Продължил политическата си кариера с присвояване на резултати на МВР, но бързо установил, че е по-добре да печели популярност, като открива градинки, катерушки и раздава бизнес на разни Котараци.01.09.2001 г.

Назначен на длъжност Главен секретар на МВР с указ № 194/2001 на Президента на република България, а със заповед на Министъра на вътрешните работи му е присъдено звание „полковник” от МВР. С указ № 32/2002 на Президента на Република България е удостоен със звание генерал-майор, а на 25.06.2004 г. е удостоен със званието генерал-лейтенант.

Допълнение: Назначен от Симеон на длъжност, която е много нависоко и встрани от нивото му на компетентност. Даже е в насрещното на длъжностната си характеристика, защото би трябвало сам да се разработва. Използвал длъжността си, за да си приписва като своя заслуга резултатите на службите дори когато липсват или той научава за тях от медиите. Прочул се с убийството на Чакъра под личното му ръководство. Целувал ръка на Доган, П. Стоянов и Първанов за колекция от генералски звезди, които превърнаха званието в гротеска. Отнел охраната на нефтопровода на „Лукойл“ от МВР и я прехвърлил на ИПОН. Прехвърлил бюджетите на основни звена на МВР в банката на Цветелина, като й осигурил и офиси в помещенията на МВР за услуги на гражданите. По негово време са извършени повечето неразкрити убийства на прехода.1991 г.

Основава фирма „ИПОН-1” ООД, която е сред най-големите охранителни фирми в страната. Фирмата членува в Световната организация на охранителите IAPPA, а Бойко Борисов е персонален член на организацията.

Допълнение: Напуска МВР при деполитизирането му, за да остане член на БКП. Участва активно в СИК, където натрупаха пари от рекет, като насилствено охраняваха и застраховаха с мотивите на бухалката; правеха фабрики за амфетамин и фалшиви цигари. Намесваха се в трафика на турските гастарбайтери, като хората им пробиваха радиаторите на колите при мотел „Божур“; след това ги чакаха да стигнат на неохранявано място по пътя, за да ги оберат. С отнет лиценз на ИПОН заради бандитска дейност, лично признал, че е раздавал масово подкупи, за да си го върне, но не станало. Вербуван като “Буда” и формално разработван, с което му е осигурен чадър срещу любопитни ченгета.

1985 – 1990 г.

Преподавател във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност на МВР. Защитава дисертация на тема “Психо-физическата подготовка на оперативния състав” и му е присъдена научната степен „кандидат на науките” (равностойна на „доктор”). През 1990г. напуска системата на МВР.

Допълнение: Командир на батальон за репресии по време на възродителния процес. Особено чаровно е допълнението в скобите, което лъже, че тогава кандидат на науките е равностойно на доктор на науките.

1982 г.

Командир на взвод, впоследствие – командир на рота.

Допълнение: Липсват данни за смелост и саможертвеност при гасенето на пожари.

Образование 1982 г.

Дипломира се във Висшата специална школа на МВР като инженер по специалността “Противопожарна техника и безопасност” с чин лейтенант.

Допълнение: Където нямаше изобщо да учи, ако беше вярно, че има дядо, убит от Народния съд.



Трудно е, когато пишеш по някаква тема със смесени чувства. От една страна ограничаването на правото на избор за професионална реализация е сериозна форма на несвобода, от друга практическият резултат от високата младежка безработица, има твърде тежко отражение не само върху икономиката, но и върху развитието на цялото общество. 

В днешно време неработещите млади са сериозен проблем за голяма част от развитите страни. Безработният човек не получава доходи, няма самочувствие, няма принадлежност към никаква общност и в крайна сметка се изолира и озлобява към цялата система, която според него е виновна за всичко. Получава се порочен кръг, тъй като колкото по – дълго човек е без работа, толкова повече намалява шанса да си намери такава, особено в условията на свободна конкуренция. В края на 60 – те години на миналия век, „народната власт” решава да реши кардинално проблема с хората, изпитващи колебание за своето професионално бъдеще. Взимат се кардинални решения, които макар и по груб начин, успяват да „вкарат в релси” доста млади хора.

Чувството за безперспективност породено от ограничения на инициативността, обхванало преоблаващата част от българските граждани в годините на т.нар. зрял социализъм, бива особено осезаемо сред младите хора. Преминали през обидни и срамни преследвания заради избора им да следват модерни образци на битова и развлекателна култура, след 1968 те отново биват подложени на силен натиск да се впишат в тоталитарната схема на повсеместен контрол над обществото и се включат в държавното възпроизводство на материални блага, културна и идеологическа продукция.Поведението на младежта, родена и израснала през 60-те, тревожи консервативно настроеното партийно и държавно ръководство, неспособно да разбере новите повеи, нахлуващи през разширяващите се пролуки в Желязната завеса. 

В същото време, партийните функционери слабо осъзнават, че новите форми на житейска реализация при младежите, в значителна степен, са обусловени от процесите на индустриализация и урбанизация на обществото започнало непосредствено след установяването на комунистическата диктатура у нас. Опите им за противопоставяне и коригиране на модерните обществени отношения водят до налагането на сектантските им разбирания чрез репресивни и консервативни  политики, влизащи в разрез с процеса на международно разведряване и нарасналата чувствителност на международната общност към спазването на човешките права и свободи. 

Неефективността и противоестественият характер на предприетите принудителни мерки обтягат отношенията между властта и населението и повишават социалното напрежение и отчуждението на народа от управлението.Една от извънредните стъпки срещу неподдаващите се на тоталитарната  дресировка младежи, която носи и белезите на акт на демографска (на трудовите ресурси) мобилизация, е приемането от ЦК на БКП  и Министерския съвет на Постановление № 136, от 31.12.1974, за осигуряване работа или професионална подготовка на младежите, които не учат и не работят (новогодишен дар за българската младеж за новата 1975, през която в Хелзинки се подписва Заключителният акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа). 

Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от цигански произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче е спорно.Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар. 

Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност.

Според постановлението, завършилите средно образование, които не са приети във висше, полувисше или средно специално учебно заведение, могат на следващата година да кандидатстват за прием в тях, само ако имат осеммесечен трудов стаж. При кандидатстване през последващи години, те са длъжни да имат непрекъснат трудов стаж от една година. Тази “възпитателна” репресия е отменена едва в края на 1983, но дотогава хиляди младежи биват лишени от възможността да продължат образованието си.Въпреки усилията на застаряващото партийно ръководство да вкара българската младеж в „правия път”, младите хора все по-настойчиво (макар и твърде стихийно) оказват съпротива по един или друг начин. 

През следващите години се изразходват много усилия ДКМС и дори пионерската организация “Септемврийче” да се активизират при формиране на “правилна” идеологическа и житейска ориентация на младите хора, но резултатите от това се оказват, общо взето, смехотворни. Всъщност, именно ДКМС има основен принос за отблъскване на младежта от организирания обществен живот и за формиране на цинично отношение към „социалистическата” българска държава. Младежите донякъде използват хоризонталните връзки в организацията, за да самоорганизират общностните си инициативи, но вертикалните зависимости ги отблъскват заради кариеризма и интригантството, обхванали висшите прослойки на комсомола. Така те постепенно се отдръпват от дейността на Комсомола, членството им в него става почти формално, a налаганите административни мерки сред младите, реално не довеждат до никакъв резултат.

Десетилетия по-късно оценка на тези действия дават фактите. Макар че постъпките на тогавашните власти спрямо избуялата младеж не се увенчават с голям успех и те намират начин да се съпротивляват срещу спуснатото им отгоре, не бихме могли да отречем позитивите на иначе рамкираната в догми кампания. Ниската битова престъпност, малките но сигурни доходи, работата, развиваща умения и социализацията, печелят чувствителна преднина пред възможността да прекарваш времето си в Интернет, четейки обявите за работа, на които предварително си сложил клеймото „Ай, ша им бачкам на тия…”

В статията е използван част от текста на Антон Иванов (бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет) публикувана в бр.6/11 на Геополитика – „Кризата на демографския модел на „социалистическа” България”.ВИЖТЕ ОЩЕ:Как се преследваха безделниците и кои бяха те по времето на социализма в НРБ



Рецепта за кебапчета (от рецептурника на „Обществено хранене“ 1958-1989).
Сочни кебапчета стават само от свинска кайма: 500 г мляно свинско от плешката, 500 г от гърди (месцата около корема, осмянката) и 100 г сланина.

Подправките са 5 г кимион, 5 г черен пипер и 20 г сол на килограм месо.

Каймата се омесва много добре и трябва да поеме около 100-150 г вода, добавяна на порции. Отлежава едно денонощие в хладилника, в тавичка на пласт, не по-дебел от 6 см. След като е почивала, премесва се отново и отлежава още 5-6 часа.

Кебапчетата се оформят, като се „полират“ с пръсти, топнати в купичка вода и оцет в съотношение 1:1.

Скарата трябва да е много добре загрята и почистена с телена четка. Следва мазането ѝ с половин глава лук, прободена с шиш през мустаците и топвана в чинийка с олио.

При печенето им кебапчетата се търкалят САМО В ЕДНА ПОСОКА НА ТРИ ПЪТИ.

Не трябва да се притесняваме от мазната кайма (тя трябва да е такава, докато се пекат). Излишната мазнина изтича в съд под скарата. Сланината, която при омесването на каймата е образувала гел с водата, остава и прави кебапчето сочно!

Кебапчето се пробва, като се хване с щипките за единия край и се разтресе.То не трябва да се прекършва. Ако това се случи, или каймата е била постна, или е недобре омесена, или не е достатъчно дълго отлежавала.

Готовото кебапче може да се дели само с вилица в чинията, не е необходим нож, за да се отреже.

От същата кайма могат да се опекат и кюфтета.

Лукът, по 5 г на кюфте, се реже с много остър нож на ситно, (колкото ви харесва). Всяка гребка кайма се топва в кълцания лук и се меси с ръце, докато лукът „се скрие“. После се прехвърлят с пляскане от ръка в ръка. Когато почнат да плющят, значи са добре хомогенизирани и загладени.

Кюфтетата се обръщат на скарата само веднъж. Като обърнете първото, ще разберете дали останалите са готови за обръщане.Вижте още:Шопската салата е създадена от професионални готвачи на „Балкантурист“




Моята баба, която е стара балканджийка, веднъж ми разказа как са живеели хората на село едно време. Когато на някой му се случело нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. 

Това е бил целият му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да ходят от къща в къща. И всеки му давал по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човекът се прибрал с повече добитък, отколкото първоначално имал. 

Това е била истинската „социална държава“, при която човек помага на ближния си. В старата селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример, който са видели от дедите си.

Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, да направи кирпич от глината на двора и цялото село се вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си.



Съпругата на тв легендата Никола Филипов прекарва дните си в самота. Лиляна Филипова се вижда единствено с по-малкия от двамата им синове с покойния говорител, който живее в София и се грижи за майка си. Вдовицата на известния сред народа като Чичко Филипов доайен на БНТ обитава апартамент в столичния квартал „Младост“, който получила като жест от Тодор Живков
.

Навремето Бай Тошо съжалил нея и мъжа ѝ, защото нямало къде да живеят. Когато се събрали, младата актриса Лиляна и тв надеждата Никола отишли в дома на родителите на Филипов и им се полагала само една кухничка с маломерни размери. После, с раждането на децата им, се преместили в общ апартамент с друго младо семейство. Били 13 души и теснотията се оказала непоносима.

„Тогава известният актьор от Народния театър Петко Карлуковски посъветвал Кольо да ме изпрати при Тодор Живков – разказва преди време Лиляна. – Обадихме се, уредихме среща и аз отидох при Първия. Бях много притеснена, обаче той започна да ме разпитва за театъра. Самият той е играл някога ролята на Кара Танас в любителска трупа и затова му беше интересно да говорим. Но аз съвсем се притесних и казах: „Моля ви, имам една лична молба към вас“, и му споделих проблема си. 

Той каза: „Да, ще стане след няколко месеца, защото обектите са в строеж“. 

И наистина след известно време ми се обадиха и ни дадоха апартамент от две стаи и кухня в квартал „Изток“. Но за съжаление, след няколко години с жилището пак се появи проблем, защото се роди по-малкият ни син и майка ми дойде да живее при нас. Тогава пък ни помогна секретарката на Тодор Живков, която каза на Кольо да отиде и да подаде молба за разширение. И така се озовахме в „Младост“, разказва вдовицата на говорителя, която кара и старините си в същото жилище.

Голямата и болка е, че повечето обичани от нея близки са пръснати из чужбина. „Големият ми син е в Англия, във Франция е неговата дъщеря и моята голяма внучка с малкото ми правнуче. А малката ми внучка е в Италия. В България сме само аз, малкият ми син и остава само мъката ми по разпръснатото семейство. Тежко и трудно е. Ежедневието ми е едно и също. Единственото, което правя сега, е да следя непрекъснато какво е положението по света“, обяснява Лиляна.

Макар че с Никола Филипов се развеждат преди смъртта му, защото по нейни думи той станал друг човек, до кончината му остават близки. Когато се поболял, Лиляна била неотлъчно до него. След развода във всяко свое интервю Чичко Филипов не пропускаше да каже, че именно тя е любовта на живота му./ретро.бг/



Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — ломчанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. 

Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противодържавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.

След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“… Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,

значи раждането е забранено!…

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в … изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце… Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси““…

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!

Източник:www.bgspomen.com



Изминаха вече доста години от най-коментираната и спорна присъда по време на прехода. През 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, Темида му прави неочакван подарък, след който по-късно той признава, че се е поболял. Бившият първи Тодор Живков и началникът на кабинета му Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната. 

Темида дава на Балев 2 години зад решетките, а на Тато – 7 г. Обвинителният акт по Дело номер 1 срещу Тодор Живков е за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерски съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв. Обвинителният акт срещу Милко Балев е за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.

Главната прокуратура започва срещу Тато 5 дела. По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е запитан от президента Желю Желев: „Какви са тези кокошкарски дела”, по думите на сина му. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“. Живков е привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. На 9 февруари 1996г. 

Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело N 1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани. На 28 август 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд оповестява мотивите, с които е оправдан Тодор Живков. С обявяване на мотивите за решението държавният глава е оправдан окончателно.Живков и Балев стават изкупителните жертви на соцрежима по време на прехода, но до затвор така и не се стига. Двамата лежат няколко дена в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест. Така за 45-те години тоталитарен режим виновни на практика няма. Останалите другари на Живков и Балев останаха в сянката им и на тях така и не беше потърсена отговорност за зверствата, които са вършили преди 10-ти ноември. Част от тях продължиха да вилнеят в страната и да трупат милиони чрез сладки постове. Именно те стояха и зад скалъпените процеси на Тато и Балев, които не издържаха в съда. 

Тодор Живков пък почина и погреба всичко ненаписано и неизказано около делата. Последният секретар на ЦК на БКП така и не назова кои са хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са спретнали атаката срещу него. Въпреки това, всеки би могъл да направи свои лични заключения и да проследи докъде води пътят на червените куфарчета и кои са притежателите на червените милиони днес.В книгата си „Мемоари” бившият първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и около петте дела срещу себе си. Той неколкократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Тато нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков. Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. 

Той дори е предупредил политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България… Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. 

В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си още бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП. Сред тях са и джелепите на Тато, които го пратиха в „заслужена почивка”.„Аз подписвах решения на Секретариата, , които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.

Тодор Живков на път към съдебната зала с адвокат Даниела Доковска

Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.

„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот. Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ.

А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който  е обхванал тялото на България? Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението. Благодаря за вниманието!”

http://www.faktor.bg



На фестивала в Карлови Вари преди 34 години Методи Андонов получава наградата на критиката за „Козият рог”, който и до днес се смята за най-добрия български игрален филм на всички времена. 

“Козият рог” е всепризнатият връх в творчеството на Димо Коларов. Той е операторът и на четирите филма на Методи Андонов, но тук стига до виртуозност на черно-бялото изображение. Участници във филма твърдят, че по времето на снимките оператор и режисьор просто били като слети - едно тяло с две глави, които се допълват в идеите.


По-късно с неподражаемия си хумор Димо Коларов разказвал, че всъщност филмът е заснет много лесно, тъй като през деня пада яка работа, но нощите са пълни с веселба. Сутрин Методи Андонов се вглеждал в зениците на актьорите и така познава кой е злоупотребил с алкохола и го пращал да се освежи в планинския вир на близката река.


“Козият рог” е заснет за около месец и само за 156 хиляди лева - уникално малка сума дори за онези времена. Почти всички снимки са правени в метоха до Рилския манастир и кошарите около него. Екипът е толкова завладян от творческата магия, умело дирижирана от Методи Андонов, че всичко става сякаш на един дъх.


През 1972 г. “Козият рог” е един от осемте чуждестранни филма, номинирани за “Оскар”. От селекционната комисия в САЩ изпращат писмо с молба за копие, което да отговаря на съответни технически параметри, за да бъде излъчено пред главното жури. В България обаче не изработват такова копие.



Преди време разказахме историята на Васил Ярловски от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития.

Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със съпруга си Васил. Не е известно повече за това кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков.Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954 – 1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981 – 1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971 – 1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише писмо лично до него, в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората тук. Разбира се, това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото, на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната ни…!?


Не е ясно, какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си, вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички подтиснати хора у нас, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска не искат нито да се чуят, нито да се видят.Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел на паметника „Левски“, който вече не съществува като хотелска сграда. Това е съвсем близо до дома на Димитър – брата на Васил. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.hairdresser2

Всъщност, въпреки, че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са подтиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.


Именно поради тази причина Веска продължава да пише писма, защото братът на мъжа й е наказан, без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до диктатора Живков.

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че може да навреди още повече на Бойка и Димитър в София.


Веска избира да е честна и открита до край. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години…? Едва ли. Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ диктатор на България – Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. Е, в случая „Ярловска“ те не успяват…!

Венцислав Жеков,кореспондент на в. „България“ в София/Източник: Bulgaria Weekly/




В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.С връзки родителите ми се сдобиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „Червена звезда“ (стар „Дианабад“). За целта баща ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го приемат и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над актьора, изслушала го и го записала на челно място в поредния списък, този път за получаване на апартаменти.

Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, построен сред разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, защото според соц стандартите от онова време, живеели направо охолно – детето с детска стая, те – със спалня, отделно хол, кухня, че и баня и тоалетна отделно. В банята не можеше да си разпериш едновременно двете ръце, но пък винаги имаше топла вода – нещо, за което през петдесетте години на миналия век са можели само тихо да си мечтаят сред топлите пари на неделната обществена баня.

Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за правилното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното училище ни обявиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „Те са наша гордост“. За да си „тяхна гордост“ трябваше да правиш най-различни правилни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си винаги в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, организирани от училището, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.

Един от паметните ми детски социалистически спомени е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на КПСС, управляващ СССР. Бях в пети клас, по радиоуредбата в училище се разнесе траурният глас на директора, който с патоса на корейска говорителка обяви смъртта на другаря Брежнев. Час по-късно вече имаше създадена система за демонстриране на солидарност с тъгата на съветските братя и целият ни клас се оказа подреден на колене за един учебен час от четиридесет и пет минути пред специално нагласения портрет на Брежнев в официалното фоайе до учителската стая. Трябваше да останем така мълчаливо и с наведени глави, докато мислим за крехкостта на световния мир, империалистическата жестокост и наближаващата с пълна сила трета световна война.

И въпреки че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на ядрени ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме точно по време на отдаването на почит. Заразителният хилеж тръгна от мен, предаде се на останалите от класа и въпреки стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни намалят поведението, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като инициатор на това ужасно неуважение и бях порицана пред строя като идеологически предател. Размина ми се по-тежкото наказание, просто защото бях отлична ученичка.

Социализмът беше силен най-вече с това, че умееше да създава на хората непрекъснато усещане за малки, ежедневни битки. В т.нар. „Хранителни стоки“ имаше два вида хляб – бял и типов. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във вкуса нямаше. При сиренето беше същото – бяло, краве сирене, понякога овче и това е. Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна.

По онова време беше много престижно да се ходи на театър, затова и баща ми снабдяваше семейството с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу така стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали стоки. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „показни магазини“, където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна представа за сезонността на продуктите – оттогава цяло едно поколение си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.

Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да правят всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прах и руско какао), можеше да прави сладък салам от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „Еверест“, сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.

В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото основни магазина (ЦУМ, ДетМаг и малкия ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и ежедневно стисках палци да не се засека по коридорите на училището с останалите около сто-двеста деца, които имаха същите като моите дрехи.

Почивките на отрудените граждани и селяни по време на социализма бяха нещо важно и основно контролирано от партията. Една година след активирането на десетки връзки татко се сдоби с карта за лятна почивка в базата „Ален мак“ на профсъюзите около Варна. Разполагахме с малък апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с печат. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и телевизията на Боровец, където условията бяха подобни, базата – по комунистически излющена (холна гарнитура, легла „Велико Търново“ и фикус), а алкохолът – роден на ниски цени и западен – под масата.

Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето семейно соц минало е онзи, в който си купихме цветен телевизор. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, заради някой съветски токмак с размерите на детско креватче, но когато завод Ворошилов взе да произвежда цветни телевизори по лиценз на PHILIPS, не издържаха на напъна на прогреса и надлежно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „Люлин“, където ги бяха „пуснали“.

Татко плати двадесет лева на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в списъка на желаещите белгийски телевизори и зачакахме. Така в късния следобед редът ни дойде, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и татко вдигна щастливо ръка и каза „Аз съм!“, народът наоколо взе да гледа в недоумение. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си артиста Касимов!“, изцепи се от тълпата недоволен другар. „Какво да ти кажа, братче – отговори баща ми – за тоя цветен телевизор и Иван Петров ставам.“ При което тълпата, напълно наясно със системата за придобиване на вещи и услуги по време на соца, с разбиране замълча. Иначе телевизорът се скапа още същия следобед, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в следващите двадесет и пет години, докато най-накрая не го сменихме с японски, според новите капиталистически пазарни условия.

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи. Ако имаш, си щастлив, защото партията ти го е осигурила. Ако нямаш, пак си щастлив, защото материалното не е важно за истинския комунист. В случай, че се издигаш, си доволен, защото макар и малки, партията имаше своите привилегии за верните си безгласни букви. Останеш ли на ниското обществено стъпало пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което винаги означаваше едно – правиш се, че работиш, те се правят, че ти плащат, но поне редовно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е десет стотинки, а пълнените чушки – осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и отбор невидими доносници, които да докладват, където трябва, като как се развиваш идеологически.

По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Убедена съм, че в онова време на плажовете из целия социалистически лагер нямаше по-модерно и готино момиче от моя милост!

Източник: blitz.bg



По времето на Тодор Живков народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо. Плюят по социализма, но като днешната скъпотия и мизерия не е имало.


През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.

Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо.

Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.

Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.

Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?

По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон. Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни. Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Панайот Стоименов, Варна



Оцеляло по чудо писмо на старозагорка до живеещата в София дъщеря от 17 септември 1942 година за пръв път хвърля документална светлина върху бомбардировка над Града на липите пет дни по-рано. 

Документът се съхранява в регионалния исторически музей, където бил предаден преди почти 2 десетилетия от колекционера Николай Гичев, но не е  проучван.

Самият Гичев попаднал на него  случайно, закупил го само защото в него се споменава за някогашната консервна фабрика „Пиперка“, в която собственост имал и дядо му.

На четири странички авторката на писмото, чието име остава неизвестно пише до дъщеря си Оля, най вероятно в отговор на нейно запитване:“Бомбардировката мина най-напред над нашия квартал без да пусне нищо, само ракети.Раздруса ни силно на над Пиперка си изсипа бомбите, има много разрушения край фабриката и самата фабрика.

Над 200 бурета /празни и пълни/ пръснати, материали за правене на консерви изхабени…“. Бомбардировката е станала около 22,30 часа на 12 септември /събота/, целта според авторката най-вероятно са  била казармите и жп – гарата, но нейните светлини по това време били загасени. Светело в района на консервната фабрика защото работела нощна смяна.

„Има три жертви убити на място и един ударен в рамото, на болницата е.“, съобщава авторката като първоначално  уточнява че са били разрушени две къщи и стъклата на търговската гимназия са изпочупени, а на края на писмото добавя: „Коджа хора има изплашени, а една жена полудяла.“

80 години след това събитие липсват каквито е да се официални документи за него, няма нито и ред и по страниците на излизалия тогава в Града на липите вестник „Дума“, установи репортерска проверка.Липсват податки и в архивите на армията и полицията. За него се споменава в интернет пространство заедно с публикации за бомбардировка на същата дата над Русе, Казанлък и Горна Оряховица, като се изказват различни предположения чии са били самолетите. Сред тях е и твърдението, че това е била ескадрила от състава на авиацията с далечно действие на  съветската армия с командващ по онова време маршал Александър Голованов.

За събитието си припомня преди време и големият актьор Васил Михайлов /по онова време е бил едва на 4 години/ в интервю за местно издание.

Колко големи и какви точно са били разрушенията върху консервната фабрика липсват данни, според  документацията тя е продължила да работи  до национализацията й в края на 1947 година.

Източник:www.monitor.bg


 


1.Да гледаш 10 пъти Междузвездни войни.


2.Да стреляш на стрелбище с въздушна пушка.


3.Да записваш най-новия диско хит с два касетофона един срещу друг.


4.Да ходиш на село през лятото.


5.Да се обръснеш за първи път.


6.Да те целуне за пръв път момиче.


7.Да имаш едни маратонки и да не ти пука.


8.Да гледаш всеки петък “руската телевизия”.


9.Да ядеш банани само по Коледа и Нова година.


10.И да прочетеш “Ян Бибиян” през лятото!!!


11.Да се прибираш от вън, за да гледаш поредната серия на Синьо лято.


12.Да тръгваш на училище 1 час по-рано, за да скачаш на ластик.


13.Да тичаш в междучасията за един фас в “пушкома”.



Съвременник съм на времето преди 1989 г. и искам да съпоставя миналото със сегашното. Не искам да хваля днешното време, което си има кусури, а просто да кажа, че бедността ни не е от сега.

В миналото един цветен телевизор купувахме с 3,9 заплати, един хладилник за 1,5 заплати, а 100 литра бензин стандартен за 0,4 заплати. Докато в Австрия се купуваше за 0,05 заплати, а във ФРГ за 0,03 заплати (справка в. „Работническо дело“ от февруари 1990 г.).Съгласно същия вестник 1 кг свинско месо струваше 5,44 лв., олиото и захарта – по 1,50 лв., брашното – 0,60 лв.

Минималната пенсия беше 25 лв., толкова вземаха моите родители и хиляди селскостопански работници. Средната пенсия съгласно горния вестник е 84 лв.

С 25 лв. можеше да си купиш 4 кг свинско месо, а с една средна пенсия от 84 лв. – около 15 кг.А сега с една минимална пенсия може да закупиш близо 40 кг свинско месо.

Помня, че чаках в миналото на двестаметрова опашка за две рула тоалетна хартия. Обръщахме шишетата за лимонада и бира да гледаме дали по дъното от вътрешната страна няма остатъци от мухи и разни бръмбари. Чакахме за хляб, особено в събота по 2-3 часа, за да дойде поредната опечена партида от хлебозавода. Сега и без завод не се чака.

Цвятко Хаджийски, Ловеч


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА