Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.


 


– знаехме имената на Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов;

– разказвахме тайно вицове за Тодор Живков и Брежнев;

– помним в. „Работническо дело“ и заглавия като: „Долу ръцете от Никарагуа“, „Два конгреса

– една цел“ и „Нов етап в изграждането на развито социалистическо общество“;

– намирахме за напълно нормално за лека кола да се „чака ред“;

– понятията „пуснали са“ и „дефицит“ все още ни звучат мило;

–„Паралели“ беше суперсписание, а „Антени“

– направо дисидентски вестник;

– бяхме убедени, че знаем руски език по рождение;

– „Некерман“ и „Квеле“ бяха нашите модни библии;

– Чичко Филипов беше част от семейството ни, а Гарелов предизвикваше възторг у баща ми;

– баба на село редовно ни снабдяваше със зеленчуци, свинско, ракия и вино;

– трамвайните билети бяха по 6 ст., бозата – 4 ст., бонбоните ролки – от 2 ст., самоделната дъвка от чамсакъз и българската дъвка, която не може да се дъвчи;

– луканката беше скъп деликатес, който се купуваше на празници или за гости;

– шиехме си панталони от български дънков плат, обърнат наопаки; – най-скандалният и забранен филм беше „Емануела“;

– Адриано Челентано беше най-добрият певец на всички времена;

– „Распутин“ беше герой от едноименната песен на „Бони Ем“, приопомням Соц.бг

– екскурзията до Чехословакия или ГДР беше едно от най-впечатляващите събития в живота ни;

– Полският център в София беше средище на западната култура; – не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

– ладата беше символ на престиж;

– единственият начин да се пие нескафе беше, като предварително се бърка в чашата до припадък със захар и три капки вода;

– Сърбия беше символ на Запада;

– най-прочутият актьор беше Гойко Митич;

– любимият сериал – „Робинята Изаура”;

– най-хубавият дезодорант беше „Рексона“; никога не изхвърляхме празната му опаковка, а я слагахме като украса на секцията;

– в новогодишната нощ се борехме с дрямката, за да дочакаме в 2 часа по телевизията „западната естрада“

– балета на ГДР и Карел Гот.

Може да допълвате:


 


„РУФИНКИНАТА“ УВЕКОВЕЧАВА ТРАГИЧНАТА ЛЮБОВ

НА ДВАМА МЛАДИ ОТ СЕЛО ПОПРЕЛКА

…Началото на ХХ век, Родопите. Ибрям Али и хубавата Найме се обичат. Макар че бащата на момичето е против тяхната връзка, те решават да се оженят, но Али е обвинен от богатия Дели Мехмед, при когото аргатува, в кражба и е арестуван. Крадецът се оказва синът на Дели Мехмед, но той не сваля обвинението си от Али. Али бяга от ареста и между него и Дели Мехмед пламва вражда и борба за отмъщение. Дели губи разсъдъка си и се обесва, а Али е принуден да избяга. След две години, когато се завръща в родното си село, разбира, че Нейме е умряла. Али е убит от засада, пеейки любимата си песен за Руфинка.

Това е сюжетът на българския игрален филм от 1971 г. „Краят на песента“ на режисьора Милен Николов, създаден по затрогващия разказ на Николай Хайтов „Ибрям Али“. Финалът на този филм прави особено популярен фолклорния шедьовър „Руфинка болна легнала“. Една от знаковите родопски песни, които се знаят от всеки българин. Способна да докосне всяко сърце, особено в изпълнението на Васил Михайлов.

Малцина знаят, че Руфинка е била реално съществуваща личност. Легендите датират нейното битие отпреди 150 години в село Попрелка, закътано високо в прегръдката на смолянските гори. (Това завързано име не е нищо повече от синоним на „селска седянка“, на която се преде.)

Според преданието в селото живяло момиче на име Руфие Чакалова, изключително красиво и работливо. В Руфие се влюбил момък от съседното село Надарци, който поискал ръката и. Докато дойде време за годежа и сватбата обаче, момата се разболяла и починала. Трогнати от тежката и съдба и невъзможната любов, хората я увековечили в песен.

Според разказите в селото на гроба и пораснало рядкото цвете бяла кандилка, което цъфти през юни. Местните го наричат Руфинкиното цвете, не са го виждали другаде, то вирее единствено край камарата с камъни, където една любов си е отишла от света. Според текста на песента преди да умре, Руфинка поискала да даде чеиза си на друга, която да я замести до любимия мъж. По-старите хора си спомнят, че годеникът й се казвал Асан Кичуков и живял цели 100 години.  Неосъществената любов на двамата млади трогнала до сълзи местните певци, които възпели Руфинкината трагедия в тъжна елегична песен. Мелодията ? се обагря с още по-сърцераздирателни трели, когато изпълнението се озвучи от сантиментално протяжните ручила на гайдите, които сякаш опяват нелепо прекъснатия живот на момичето. 

Горанка Петкова 

РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал една стара майчица.

В чешка и вода даваше

и на Руфинка думаше:

– Дощеро, мила майчина,

мила ли ти е диньоса,

диньоса още рубаса?

– Майчинко, стара майчинко,

не ми е мила диньоса

най ми е мила рубаса,

че нема да я понося.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

рубаса да и придадам

любесо да и отстъпя.

Умирам, майко, умирам

тебе са вяра не фаща,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

а я ще в земя да ида.



Дръжте се прилично! Хляб има на масата! – казваше баба и това беше достатъчно, за  нас децата, да престанем със закачките. Не повтаряше. Нямаше нужда. Знаехме какво трябва да правим. 

Баба, като истинска стопанка на къщата, беше установила правила, които всички спазвахме и които бяха и си останаха част от нашето възпитание. 

Никой не започваше да се храни, преди всички да са седнали на масата. 

Няма значение сърдит ли си, скоро си ял или те боли глава – идваш на вечеря. Дали ще ядеш - ти ще си решиш.

Децата не се закачат помежду си, като седнат да се хранят. Не се побутват, не се кикотят, не говорят шумно и изчакват възрастните да се изкажат. 

Храниш се тихо от чинията пред теб, не ровиш в нея от всички страни, не сърбаш, не си тъпчеш устата, не мляскаш и да не си посмял да мачкаш хляба!

Никой на масата, в присъствието на хляба, няма право да се кара, да повишава тон или да се държи неуважително. 

Хляб се дава първо на най-възрастния. Вода първо на най-малките. 

Не стоиш полуизлегнат или легнал, ако в стаята има по-възрастен човек от теб или храна на масата.

- Когато разчупваш хляба трябва да го правиш тъй, че той да не угади! - казваше баба. Не да го мачкаш, дърпаш и късаш! Ще станеш да го уважиш и внимателно ще отчупиш парче от него!

Строго беше забранено обръщането на хляб на обратно, т.е с облата част надолу. Това беше недопустимо! И до сега синът ми, който изкара няколко лета с баба, не понася обърнат хляб и често, а и понякога трудно обяснява на приятелите си „какъв е проблема“.

- Хляб се меси с измити ръце, изрязани нокти и чисто сърце! Иначе е грехота! Добре изпеченият хляб, когато го сложиш на дланта си и чукнеш леко ръката си, трябва да е толкова лек, че да подскочи. 

През лятото, като зрееше пшеницата, баба молеше татко да ? донесе няколко класа със зърно от нивата. Внимателно ги стриваше между дланите си, издухваше сламата от шепата си и така отделяше зрънцата. После ги сдъвкваше, притваряше очи и казваше колко още има, за да узрее и дали ще е добро качеството.  Като малка си мислих, че баба притежава някакви свръх-умения или, че зрънцата ? говорят и винаги я наблюдавах с любопитство. Като пораснах разбра,  че не е нито едното, нито другото, а е било дълги години опит, уважение и почит към зърното, защото от него е зависило оцеляването на всички. 

В един мой сън баба ми каза, че ако искам да събера близките си, трябва да замеся хляб, да го разчупя и те ще дойдат. Понякога го правя. Приготвям хляб и с него храня децата си. Искам така да ги привържа един към друг, да ги орисам да се обичат и да се уважават. Хлябът ги може тези работи. На хляба можеш да се помолиш, на хляба можеш да кажеш. По хляба можеш хабер на умрелите да пратиш.

Знам, че сега времената са различни и хляб се купува от магазина. Той вече няма душа, а е стока. Знам, че сега не учим децата си да го уважават. Отдавана сме забравили смисъла на „никой не е по-голям от хляба” и защо хората са го целували и са се клели в него, защо е в основата на всички традиции и ритуали на българина и най-вече на добруджанеца. Животът на всеки, който е роден сред жито е свързан по един или друг начин с него. Затова се надявам и се моля да не се случи никога този добив на шистов газ в Добруджа, с който се борим от години. Ако бабите и дядовците ни, които са умирали, за да си запазят нивичките ни видят от някъде как я предаваме на чужди хора, ще се обърнат в гроба и нищо хубаво няма да ни се случи или както би казала баба „Господ каил няма да стане!“

И сега, когато пътувам по пътя, който се вие сред полята с узряла пшеница се вълнувам и радвам. Понякога спирам, и аз като баба, си откъсвам няколко стръка и сдъвквам зрънцата. Нищо не разбирам, но така чувствам, че отдавам почит на земята и зърното и ставам част от магията на хляба, която за моята баба, за мен, за моите деца и за всеки българин е всъщност магията на живота! Дано успеем да я съхраним и да я предадем на децата си!

Диана Стефанова



Пазете се деца на любовта!

Пазете се, живота е измама!

И чуйте какво ще ви разкажа за моята съдба:

– Бе малка когато я залюбих,

щастливи бяхме, че се срещнахме.

Бе роза откъсната без време,

процъфтя, но не в моите ръце!

И ето днес казармата ме чака с отворени врати

и за нашата раздяла, една година дори небето ронеше сълзи.

Вън тихичко се сипеха листата

и вятърът ги носеше далеч.

За сетен път си сляхме ний устата,

за сетен път си казахме прости.

Една девойка нежна хубавица

пристъпи снежно белия портал.

Красиви черно смолести кадрици,

по раменете и падат като жар…

Пристъпи смело и смутено, тя попита от мойта рота за един войник.

Погледнах я в очите, мълчаливо

И бавно и отвърнах в ония миг!

– Красавице боецът ви го няма, той трети ден откак в ареста лежи.

Изменник той на службата войнишка оная нощ на поста, бе заспал.

Отиде си, отлитна, като птица.

Дежурен по портал аз често бях, но вече черно смолести къдрици,

войник да търсят не видях.

И един ден преди наряд да иде, получи дългоочаквания плик:

– Не се сърди, че се омъжих мили – прочете с болка стария войник.

И вместо да захленчи, прибра си плика, взе си автомата,

грижливо му прочисти той цевта

и се приготви през нощта да пази на младото семейство любовта.

И мина се бързо една година, войникът се върна у дома.

Реши той любимата да види,

завари я със син в ръка

– „Кажи ми мамо, кой е този чичко, защо в очите му блестят сълзи, не е ли онзи за който ми говореше по цели нощи?“

На сутринта разбрах, че беше мъртва,

детето беше дала в майчин дом.

Отрова силна беше тя изпила,

за да откупи грешката пред мен.

Отидох аз на гроба да поплача,

Букет цветя оставих там.

Аз дълго плаках, камъка целувах и рових с пръсти рохкавата пръст.

Ти млака бе когато те залюбих

и роза откъсната без време, но процъфтя в чуждите ръце.

Съдба, съдба, защо си тъй жестока,

защо отне ми първата любов?

Върни ми я, тя трябва да е моя. Върни ми я, о моля те върни.


 


Ти помниш ли дните на радост

ний, когато бяхме още деца

на безгрижие вкус и на сладост

и на ожулени с рани крака.

Ти помниш ли нощите късни,

в които играхме без страх

до ушите във кал, толкоз мръсни 

по косите и в дрехите с прах.

Ти помниш ли онази старата къща 

на село при баба, ей там,

дето с мирис на манджи прегръща

и посреща те жадно със плам.

Ти помниш ли белите зими

по баира, дето се спускахме с' смях

и албумите със снимки във скрина

на непослушен и весел хлапак.

Ти помниш ли на дама игрите

с листа как пазарувахме всичко, нали

и блясъка онзи, грейнал в очите

на щастливи и млади души.

Ти помниш ли полята зелени,

по които тъй щуро тичахме все

и брахме глухарчета вечно засмени 

летяхме по детски с криле.

Ти помниш ли дните на радост 

онзи свят, дето той не горчи

и на майчина милувка и благост,

попиваща в длани сълзи.

Ти помниш ли, аз помня го още

красивото детство, пълно с мечти 

под небето, гдето заспивахме нощем

с обич чиста и ярки звезди.

Михаела Рашева 


 


Тодор Живков в Ню Йорк, годината е  1960та.

През септември 1960 г., по инициатива на Никита Хрушчов,   Живков заминава заедно с няколко други източноевропейски ръководители за САЩ, за да участва в работата на годишната сесия на Общото събрание на ООН и пребивава там близо месец. 

Посещава заводи за обработка на храни, както и град Атлантик, където е впечатлен от огромните хотели. Споменава пред репортери, че в България обмислят построяването на един-два хотела на 8 – 10 етажа на брега на Черно море, подобни на видените в САЩ. /Ню Йорк Таймс, 13 октомври 1960 г., стр. 73./

В американските си интервюта Живков отрича България да е марионетка на СССР. „Марионетка ли? Това не е вярно! – казва той пред журналист от „Вашингтон пост“. – Това е голяма клевета. Съветският съюз ни помага да изградим независима икономика!“ /„Вашингтон пост“, 8 октомври 1960 г., стр. А11./



Помните ли тези часове по "Трудово обучение" така се наричаше по мое време.В тях ни учеха на какво ли не.Бродерия,дърворезба,готварство,плетиво и още и още...


Имахме много добре уредена работилница и чудесен учител по трудово,дори беше наш класен ръководител,много сръчен и добър човек. Всичко, което съм научил за дървообработването го ползвам и до сега. 

Имаше и много хубави извън класни занимания по физика и електротехника. Който искаше да учи имаше прекрасни възможности.А вие в какви кръжоци сте били и какво научихте от часовете по трудово?



Винаги ще се намери някой, който да ме попита това, когато стане въпрос за учениците по време на стария, комунистически строй, когато всички бяхме в униформи, правехме сутрешна физзарядка в училищния двор и имаше пионерски лагери. Да, носила съм и синя, и червена връзка. И бях безкрайно горда от този факт.

Помня добре първия учебен ден. Дните преди това бяха изпълнени с много вълнение. Тръгнах на училище на 6 години – по-рано от другите деца. Бяха ми взели черно-бялата униформа и връзката – светло синя, много красива.  Майка ми и баба ми усилено се опитваха да ме научат как се връзва, но уви… Какво може да разбере едно 6-годишно първолаче. Бях запленена от идеята, че ще тръгна на училище, ще видя „другарката”, ще имам Букварче. Първата ми синя връзка изгоря – буквално. Толкова лесно изгаряха под горещата ютия тези връзки, че и до сега споменът ми за тях се свързва с обгорените им краища. Последва втора, трета… У дома ми се караха, защото да имаш синя връзка беше отговорност и трябваше да се пази.

Съвсем наскоро научих, че чавдарчетата или „сините връзки” са носели името на един от най-известните български хайдути – Чавдар Войвода и  затова знамената на чавдарските чети били зелени.

Приемът в редиците на чардарчетата ставаше в присъствието на цялото семейство – майки, татковци, баби, дядовци… Горди, горди с насълзени очи. Била съм толкова малка, когато това се е случило, че почти не помня чавдарската клетва, която идваше със синята връзка: “Приемам знамето на четата чисто и неопетнено. Обещавам да го пазя като зеницата на очите си”!  Още след първите дни в училище получихме и малка книжка, която всяко първолаче имаше и трябваше да научи. Основните правила за поведение, които трябва да спазва:

Чавдарчето е весело дете – играе, пее, учи се, чете.

Малките чавдарчета са добри другарчета.

Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни: „Пионер ще стана аз!“.

Чавдарчето учтиво поздравява, то възрастните хора уважава.

Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.

Чавдарчето родината свободна обича – като своя майка родна.

Без съмнение да носиш синя връзка беше голяма гордост, но си спомням, че безкрайно завиждах на по-големите, които носеха червената. Без добре за разбирам защо.  По мое време всички чавдарчета ставаха пионерчета и нямаше специален ритуал или прием на „избраните”. Трябваше само да изчакам да порасна достатъчно. Червената връзка беше символ на това, че ставам голяма, че отговорностите в училище се увеличават. Учеха ни на поздрава:

 –  Бъди готов!

 –  Винаги готов!

и

- Рапорт даден!

- Рапорт приет!

Тайно козирувах, но често изяждах и по някой шамар, защото не винаги успявах да се справя така, както трябва. У дома ми се смееха на ентусиазма, но в училища всичко се приемаше много сериозно.

С преминаването от един клас в следващ получих желаната червена връзка, станах пионерче и дори на следващото лято ни заведоха на пионерски лагер. Тогава вече бях разбрала, че носенето на връзката не е чак такава привилегия, може би 6-годишното първолаче беше започнало да се осъзнава.  Уви, бях пионерче съвсем за кратко.

Година по-късно всичко се промени. Връзките вече не бяха важни, нямаше чавдарчета и пионерчета… Оказах се едно от децата на прехода, които можеха да се обличат, както си поискат, за да отидат на училище. Връзките с изгорените краища изчезнаха, прибрани някъде в гардероба като символ на едно забравено време. 



Излезнах от казармата през пролетта на 1982 - ра година! Започнах работа в текстилен завод като секционен майстор ( стажант), и получавах между 180 и 200 лв. месечна заплата! 

Секционните майстори ( титулярите), както и тъкачките получаваха между 350 - и 400 лв! След няколко месеца напуснах работата от текстилния задод, след което започнах работа към хидрострой! 

Това беше нещо като клон към тогавашната каскада ( Белмекен - Сестримо). Там заплатата ми беше между 300 и 400 лв! За 80-те това бяха доста пари.

Стефан Георгиев




През 1943 г. е извършен най-големият обир в България. 12 млн. лева от парите на БНБ, предназначени за заплати на чиновници в Дедеагач и Ксанти, са ограбени от Делчо Спасов – пощенски служител, пътуващ с влака, който ги превозва.


Бъдещият симпатизант на комунистите е роден на 25 юли 1918 г. в пазарджишкото село Поибрене. Отначало учи в родното си село, а после се прехвърля в Панагюрище и в пловдивската гимназия „АлександърІ I“. Впоследствие завършва Държавното телеграфо-пощенско училище в София, което в онези години е било военизирано. Курсантът Спасов завършил с отличие и като първенец на випуска дори е награден с часовник.В началото на Втората световна война заради съюза между Сталин и Хитлер българските комунисти отхвърлят призивите на земеделците в лицето на д-р Г. М. Димитров за въоръжена съпротива, но когато през лятото на 1941 г. Третият райх напада СССР, позицията им бързо се променя.

В същото време полицията у нас действа безпощадно и под ръководството на легендарния Никола Гешев успява до голяма степен да неутрализира лидерите на нелегалната работническа партия. За кратко време почти напълно е разгромено ръководството на БРП и са разстреляни голяма част от членовете на ЦК и техните най-близки сътрудници. Нелегалната борба в столицата остава в ръцете на шепа ентусиазирани младежи. Точно по това време Делчо се среща в София със свой познат от Ихтиман – Борис Новански, по прякор Топорчо. Разговорили се и Новански успял да придума съгражданина си Делчо да го прибере в своята квартира. Борис заедно със съпругата си Елена Аргирова и брат си Славейко отдавна е един от видните конспиратори на комунистическото движение. Делчо също симпатизирал на каузата им и по-късно в къщата на пощенския служител на ул. „Цар Симеон“ 161 започват да се събират и други дейци на работническата партия – даскал Яким, по прякор Златната свекърва, и Любо Дарджиков-Студента, новобранец на Делчо от пощенското училище.

Заедно те постепенно развиват огромна дейност – печатат позиви, както и забранения в. „Работническо дело“.

“Може би някои се питат защо го е имало партизанското движение в България по онова време и какво е подбудило тези хора на по 18 -20-години да станат членове на съпротивата? – обяснява Георги Христозов, син на Елена Аргирова, пред „168 часа”.9200 души са били партизани и 22 000 са били ятаци на старата територия на България. В момента ИДИЛ например, която пребърна света с краката нагоре, са 30 000 души. Ами то България също е имало 30 000, които по някакъв начин са били противници. А на 9 септември 1100 души със смъртни присъди излизат от затворите. Освен 10 години заради това, че е участвала в кражбата на парите, майка ми също има две смъртни присъди по Закона за защита на държавата – едната заради въоръжената съпротива и втората, че е била нелегална.Въпреки мъченията в полицията след залавянето му Делчо не издава съучастниците си.

Обяснението е, че в България е имало 1,240 млн. домакинства с до 40 декара земя. Дребно, разпокъсано, нископроизводително селско стопанство. Само 10 000 стоманени плуга, другото са били дървени рала. Над 80 на сто са се прехранвали от селско стопанство и едва 30% от къщите са били хигиенични. В същото време българският народ е бил много интелигентен и тази бедност, тази нищета и безработица са довели до някаква съпротива. Хората са изнемогвали и е нямало пари. На всичкото отгоре сме поддържалиогромна армия –една 7- милионна държава е издържала 300 хил. до 600 хил. войници. В момента например турската армия, която е втората в НАТО, има 600 хил. Тоест причината е в несъответствието между виждането на младите хора и състоянието на икономиката. Сега младите има накъде да избият – емигрираха, а тогава невъзможността да се реализират води до тази съпротива. Една от основните люлки на партизанското движение е Софийският университет – юристи, медици, агрономи, лесовъди, хора, които познават немотията на село. А това, че принципът е бил дайте да дадем – да вземем от богатите, за да дадем на бедните, е друга тема на разговор.”Изтормозен от беднотията, хроничните болести и проблемите със следването си в университета, Делчо също затвърдил левите си убеждения и подкрепата за комунистите.

Започнал да изпълнява поръчки на партията. Задачата на 25-годишния пощенски куриер била да помага в търсенето на средства за семействата на убитите, интернираните и затворените дейци на БРП.

Покрай това някой предложил да направят влаков обир, за да съберат голяма сума. Делчо веднага обяснил на другарите си, че той самият отговаря за ценни пратки и може да съдейства. Накрая всички решили при случай той сам да изнесе чувалите с парите от влака.

Най-после дошъл удобен случай

На 14 юни 1943 г. с пощата трябвало да се изпратят 15 млн. лева, разпределени в 15 плика, за новоосвободените земи. Набързо изготвили и план. Делчо трябвало само да изнесе парите от влака, а оттам щели да ги поемат другарите му. За времето си сумата е била огромна и е предназначена за клоновете на БНБ в Беломорието.

Още на гарата в София Делчо се опитва да прехвърли пликовете в своя багаж, но бдителните погледи на колегите му осуетяват акцията. В последния момент преди влакът да потегли, той все пак успява да се види за малко със съратника си Любо Дарджиков. Той му дава кураж и му заповядва да слезе с парите в Перник. Там ще го чакат техните другари от пощенската станция, които ще бъдат предупредени за идването му по телефона. В 19,15 часа влак 706 тръгва по разписание за Дедеагач. За половин час Делчо успява да прехвърли 12 от 15-те пакета в прокъсания си куфар и го завързва с канап, за да не изпаднат, докато го носи. В тези минути колегите му са заети с описването на писмата, колетите и другите обичайни пратки в пощенския вагон. Малко след 21 часа влакът спира на гара Перник, където има доста дълъг престой. Делчо слиза да пие вода и да види дали някой го чака, но перонът е пуст. Въпреки това се връща в купето и взeма куфара, като обяснява на колегите си, че носи багаж на свой близък от Перник и ще слезе, за да му го даде. Все пак Делчо успява да се свърже с двама от активистите на БРП в пощата – председателя на местната ремсова организация Нестор Антонов и телеграфиста Иван Банков, които вземат 10 пакета с обещание да ги предадат на нелегалните от Околийски комитет на партията. С останалите два милиона Делчо тръгва по павираното шосе към спяща София. Един раздрънкан камион с въглища го взема на стоп и към 3 след полунощ го оставя близо до площад „Възраждане”. Това е далеч от квартирата му, но тя и без това вече е опасна за посещение. Делчо се сеща за приятелката на Борис – 22-годишната красавица Елена Аргирова, която живее наблизо, събужда я и успява да й предаде двата пакета.

На следващия ден Борис го намира в квартирата на други общи познати, поздравява го за успешното завършване на акцията и през нощта го извежда от София. Делчо обува нов туристически голф, облича туристически дрехи, взема раница, фалшива лична карта и чудесен “Колт” 7,65. След три нощни прехода групата се присъединява към ихтиманската чета “Георги Бенковски”. Партизанското име на Делчо било Гошо Хубавеца. Отрядът бивакува в гората над околийския център и гледа много-много да не се набива в очите на полицията, защото с двайсетина души и петнайсетина пушки и пистолети не е никак боеспособен. Краткият престой на Делчо при шумкарите завършва месец по-късно, когато ги открива цивилна и униформена полиция.Започва престрелка,при която всеки се спасява както може. След като цял ден е без връзка с останалите партизани, той решава да отиде в родното Поибрене.

Среща се със старата си леля, която му дава малко храна, а останалото време прекарва в близката гора. Родителите му му изпращат малко хляб, сирене и риба. Вика зет си, а след това сам отива в селото за да се види със своя кръстник, който според Делчо симпатизира на партията и може да го насочи към някой друг партизански отряд в околността. Освен това от Поибрене е и един отдавна нелегален партизански командир – Лука Навущанов, който сигурно би се притекъл на помощ на объркания Спасов.

В показанията си в Дирекцията на полицията Делчо описва подробно и как е заловен:

“Сутринта кръстникът ми дойде към 6 ч., обадих му се. Той се много изненада. Попитах го дали би могъл да ме свърже с Лука Навущанов, но отговорът бе, че не знае къде е Луката. Все пак ми обеща да ми послужи, като ме свърже с някой друг нелегален. Храна не ми даде. Аз се скрих в бурена, а той отиде към общината, където работел като прислужник. Не се мина половин час, когато се видях обкръжен от кмета на селото, общинския полицай и двамата полски пъдари. Отначало имах възможност да стрелям, но не я използвах. Не знаех защо, но сърцето ми не ми даде да стрелям срещу човек, пък бил той за мен и най-опасният противник. По душа не съм борческа натура. Чаках, те се приближиха до мен. Хванаха ме, обискираха ме, вързаха ми ръцете и ме отведоха в общинското управление, където господин кметът състави протокол и бях предаден на полицейските власти.”

Всъщност обирът е бил разкрит почти моментално от криминалната полиция, заради важността му случаят е поет от отделение „А“ на Държавна сигурност на Никола Гешев. Така още на другия ден са арестувани не само пернишките помагачи на пощенския служител Антонов и Банков, а и почти всички партийци и ремсисти от Перник и околията.

След мъченията в килиите на Лъвов мост, властите бързо разбрали къде е отишла основната част от парите. Десетте милиона са намерени в дупките из пернишките ниви, в които са закопани, и след описването им са върнати в БНБ.

Подробностите за организацията на обира и имената на все още издирваните лица са публикувани в пресата три дни по-късно. В средата на юли е заловен и самият Делчо Спасов. Краткият процес започва през септември. Делото е поверено на Софийския военнополеви съд, който по ирония на съдбата заседавал в една от залите на Държавното телеграфо-пощенско училище. Забележително е, че въпреки мъченията Делчо не издал хубавата Елена и на въпрос къде са останалите 2 млн. лева само вдигал рамене и настоявал, че всичките пари са били заровени в нивите в Пернишко.Майка  ми успява да спаси 2 млн. лв. от парите, споделя Георги Христозов

Присъдите са произнесени на 7.10.1943 г. Спасов, Антонов и Банков са осъдени на смърт чрез разстрел, много от другите обвиняеми – на различни срокове затвор, а неколцина са оправдани. Присъдата се мотивира с това, че парите са предназначени за подпомагане „на нелегалната БКП в борбата й за крайната цел, която си е поставила, а именно насилственото завземане на властта и налагане на съветски строй в страната”. Утежняващо обстоятелство е и това, че и тримата са служители на пощите във военно време.Те са разстреляни на 2 ноември 1943 г. в Гарнизонното стрелбище в София. Последната молба на Спасов, записана в протокола за изпълнение на присъдите, е часовникът, дрехите и туристическите му обувки да бъдат предадени на баща му, който е интерниран в село Бяга, Пещерско.

Това че се разминава по чудо с разстрел и две смъртни присъди изобщо не попречило съучастничката на Делчо Спасов след 9.IX.1944 г. да стане жертва на доноси от другарите си от БКП .Преди да бъде заловен и разстрелян, Делчо Спасов предава 2 млн. лева, които е донесъл от Перник на жената на Борис Новански – Елена Аргирова, в София.

Въпреки опасностите, заедно със съпруга си и брат му Славейко тя успява да запази сумата и успешно да я предаде на политбюро на комунистическата партия. По-късно е заловена като партизанка и на косъм се разминава със смъртта, но не издава нищо за откраднатите пари. След 9.09.1944 г. обаче нейните другари от БКП изпращат доноси, че се е спасила благодарение на факта, че баща и е бил шофьор на “фашисткия министър на вътрешните работи” Петър Габровски. Следват арест и репресии. Но накрая се оказва,че хубавата.Елена се е спасила по случайност и със застъпничеството не на кого да е, а на самия тогавашен вожд Вълко Червенков, тя е реабилитирана.

„Парите, които Делчо Спасов изнася от влака, са общо 12 милиона, а майка ми спасява 2 милиона от тях – разказва синът на Елена Аргирова Георги Христозов пред “168 часа”. – Делчо успял да натъпка 12 млн. в куфарите, но после в Перник като вижда, че никой не го чака на гарата, заровил 10 млн., а с останалите се прибрал с един камион в София и ги предал на майка ми. Всъщност това е най-големият обир в историята ни – никой, нито дори Пантуди не е правил по-голям удар.

По-късно майка ми взема 2-та милиона и отива в банката да ги внесе на името на дружество “Дунавия” на Лулчо Червенков. Но когато вече влиза в сградата, чува да се съобщава по радиото, че са откраднати еди кои си серии пари, тъй като са били само в нови банкноти и който ги види, веднага да уведоми полицията. Чува това по радиоуредбата, докато се качва по стълбите в банката, сяда за малко да си поеме дъх и веднага се връща обратно. Казва на другите: „Край, разкрити сме!“ Но братята Новански са опитни конспиратори и и казват да не се притеснява, защото ще подправят и състарят парите. Започват с дървена пепел и сгурия от печките да търкат банкнотите и да подправят с бръснарски ножчета сериите им. Били са печатари и са имали много хубави мастила и с тяхна помощ спасяват двата милиона. Накрая тези пари стигат до политбюро и дори баща ми (бел. ред. – Руси Христозов) ги е съхранявал за известно време, без още да е познавал майка ми. После с тях са купувани храни и оръжия за партизаните. ”

Все пак някои от останалите откраднати банкноти са намирани в различни краища на страната, а повечето от участниците в конспирацията намират смъртта си преди идването на Червената армия в България.

Основният двигател на обира – 24-годишният Любомир Дарджиков, е от тези, които не дочакват идването на съветските войски. Уволнен от пощите за комунистическа агитация, той все пак се записва в Университета и изкарва два семестъра. С прякора си Студента той влиза като нелегален в квартирата на „Цар Симеон“, от която дейно помага на ОК на партията. Първо събира и разпределя печатни материали, дрехи и оръжие за нуждите на нелегалната борба, а след това дава идеята и помага за организацията на влаковия обир. От София бяга към ихтиманския партизански отряд, а след разбиването му се укрива в близост до родното си село Лесичово, Пазардишко. Там е намерен убит на 5 септември 1943 г.

„Интересен е случаят с Борис Новански – казва Христозов. -Той отива на среща с майка ми на ул. „Оборище“. И един полицай – ихтиманец, който го познава и знае, че е нелегален, го спира на ул. “Оборище” и му вика: Новански, спри! Дай си документите! Новански успял да го надбяга и отвръща на огъня, но един офицер трудовак от къщата си чува стрелба и полицейска свирка и отгоре, от прозореца, като вижда, че бяга човек, вади пистолета и го застрелва.“

Забележително е, че въпреки нечовешките мъчения в мазетата на Дирекцията на полицията Делчо Спасов не издава името на съучастничката си Елена Аргирова.

Междувременно тя е станала партизанка. Стоян Нешев с бойните прякори Златната свекърва и Яким, не е обвиняем по делото за обира и преди да бъде арестуван, успява да изпрати строителния работник Славчо Стаменов от село Бохова да организира партизанска чета до границата с Югославия. Само за няколко месеца, с подкрепата на югославските партизани и спуснато от британците оръжие, Славчо и неговият приятел Денчо Знеполски създават най-успешното, активно и боеспособно партизанско формирование в страната – Трънския партизански отряд.

Именно към него Борис Новански успява да изпрати своята приятелка Елена Аргирова, която помагала като санитарка. За краткия си престой при шумкарите тя успява да спечели сърцето на командира Славчо, но при акция в село Милославци е заловена с още една партизанка, убита на другия ден. Взводът се строил да разстреля и Елена, но тя е спасена по случайност в последния момент. По-късно някои подозират, че причината е била, че баща и е бил шофьор на министъра на вътрешните работи Петър Габровски. Тази версия обаче се оказва невярна, тъй като баща и е уволнен от правителствения гараж доста по-рано, още когато научили, че дъщеря му е тръгнала с партизаните.

“Делчо не я предава, въпреки че го питат – продължава Христозов. – Майка ми също бая бой е яла, но нищо не издава. Била е на 22 години, когато я залавят и на 23 и произнасят смъртна присъда. Била сътрудник при отпечатването на в. “Работническо дело”, с Нено Стоичков и с Борис Новански – първия и мъж. Станала е нелегална, тъй като хората са били много бедни, а не защото е била заблудена. Дългата ръка на Москва е стигала само до ЦК и шпионите на Съветска Русия, които са имали достъп до съветското посолство – така че за пропаганда в съвременния смисъл не може изобщо да се говори. Толкова сме били зле, че не можем да си го представим. Само 45 млн. лева е билдържавният бюджет.

Това е и причината майка ми да се включи в партизанското движение. Тя е половин гъркиня по произход, тъй като нейният баща, който е работил като шофьор в правителствения гараж, е грък. Дядо ми е учил в първия випуск на военновъздушното училище през 1915 г. Но поради избухливия си характер напада германеца, който им е бил инструктор. Заедно со ще един му отрязали ухото и ги изключват от училището. Тогава отиват в камионния полк, където в момента е хотел “Шипка.” Там служи и после заминава на фронта. След това е бил заложник във Франция, докато се подпише Ньойският договор. 

През март 1920 г. заложниците се връщат в България. Бил е човек с широки разбирания. Да, вярно, че е бил шофьор на министъра на вътрешните работи Петър Габровски, но преди това е бил и на други – на Дупаринов в земеделското правителство, на Ляпчев – изобщо работил е там още от 1922 г. та чак до 1943 г. Не е вярно обаче, че той заради това е успял да спаси майка ми, която е заловена през 1943 г. Още когато отива партизанкапрез юли. И Габровски му вика: Абе бай Аргире, щерка ти е отишла партизанка и затова не можеш да останеш шофьор при мене. Единствената възможност е, ако се откажеш от нея с “Държавен вестник.” Той му отговаря: Господин Габровски, с тебе добре сме си поживели, но не мога да се откажа от чедото си –ето ключовете от колата. После отива с чичо ми в Горубляне да мият и ремонтират камиони – основават работилница в един обор. Що се отнася до спасяването на майка ми, то става по друг начин. Той е имал един огромен часовник „Бреге“, когато се връща от Франция, защото там е работил като заложник след Първата световна война и отива в Трън, където говори с полицаите да я запишат в регистъра, че е заловена, за да могат да я съдят. В противен случай щели да я убият – ще бързат да и отрежат главата, за да вземат 50 000 лв. награда. За да я спаси дядо ми си оставя часовника и се връща бос в снега, тъй като му казали: „Имаш много хубави обувки, дай ни и тях.“ Едвам спира един камион да го докара до София.“

Елена е осъдена „само“ на 10 години затвор за обира, но получава и две смъртни присъди по Закона за защита на държавата за нелегалната си дейност.

„Показателно е, че прабаба ми Елена, която по това време живее в Пазарджик, е решила дискретно да се поинтересува за съдбата на внучката си – споделя в наши дни синът й. – Отива при адвокат в града и пита: „Господине, на едни наши роднини детето са го хванали с оръжие като партизанин. Според тебе какво ще му сторят?“Военно време е, няма да оцелее – рекъл в отговор адвокатът – Смъртната присъда е сигурна.“ Възрастната жена излиза притеснена, качва се на файтона, получава инфаркт и умира. Били са идеалисти, иначе между партизаните е имало и доста хора с криминално минало, но с нелегалните е друго.“След 9.09.1944 г. Елена се омъжва за генерал Руси Христозов, бивш инструктор на ЦК и партизанин в отряда на Славчо Трънски, който първо става шеф на милицията, а след това и министър на вътрешните работи. А негов шофьор в тези години отново е бащата на Елена – Димитър Аргиров. През 1951 г. Елена Аргирова-Христозова изпада в немилост. Неколцина стари бойни другари пишат доноси срещу нея, в които основно място заемат съмненията за колаборация с полицията по време на престоя и в ареста до 9 септември.„През 1951 г. е арестувана и има следствие защо е останала жива.В същото време съдят този, който е трябвало да я разстреля, а той казва: „Даже съм помагал.“ И тогава Славчо Трънски нарежда да я арестуват. Много е притеснена и вследствие на тормоза помята, тъй като тогава е била бременна. Заради това оцелява. Вероятно с компрометирането и са искали да ударят баща ми. Два месеца по-късно пък арестуват самия Славчо Трънски.“

Елена Аргирова описва случая с разминалия се на косъм разстрел, когато я залавят в Трънско, в спомените си:

“Помня този злощастен ден – 19 януари 1952 г. Никога няма да изчезне от паметта ми. Пред членовете на Политбюро трябваше да разказвам с подробности как са ме заловили и извели на разстрел.Стоя пред изкопания гроб,а зад мен със заредени пушки, готови за стрелба са войниците на капитан Иван Василев, мобилизиран в армията. Той ме пита за последното ми желание. Казвам: Искам да съобщите на майка ми къде съм погребана. 

Когато изричам името й – Ангелина Митева Ковачева и адреса в София – ул. “Брегалница” 71, капитанът възкликна: „Чакай, чакай. Майка ти има ли брат Ангел?” „Да” – отговарям. А той продължава: „Това е мой съученик и приятел.“ Стоя вцепенена и той заповядва на войниците да свалят пушките, защото ще ме закара в Дирекцията на полицията в София, където съм цяла да бъда “много нужна”. Тръгваме и когато стигаме в София, виждам, че спираме недалече от нашата къща. Един войник отива да извика майка ми. Идва баща ми и разплакан ме прегръща с думите: “Щерко, издаде ли някого? Моля те намери сили и никого не предавай. Защото ако кажеш “а”, ще трябва да кажеш и “б”. Делчо Спасов е разстрелян, но той в полицията е казал, че ти е предал пакет с позиви, а не пари. Затова така и ти говори.”

Все пак за Елена по време на „другарския съд“ в политбюро всичко има щастлив край. Трогнат от разказа и, а и след като подробно се запознава с документите от полицейския архив, Вълко Червенков я защитава от злонамерените доноси на съпартийците и и в крайна сметка тя е реабилитирана. По-тъжна е съдбата,дори и след смъртта им, на другите участници в конспирацията.

„Не мога да опиша с думи това, което се случи с останките на Делчо Спасов и ихтиманците, които са участвали в заговора за обира. След 10 ноември изкопаха костите им с булдозер и ги хвърлиха. Бутнаха паметника им, който се намираше в центъра на града. Кощунство“, завършва разказа си Георги Христозов.

Източник:168chasa.bg


 

Стоичков и компания излизат за поредната победа. 

ЦСКА (абревиатура от Централен спортен клуб на армията) е футболен клуб от София. Клубът е 31 пъти шампион на България, носител е на 20 Купи на България и 4 Суперкупи. Двукратен полуфиналист за КЕШ, 1 път полуфиналист за КНК. Играе мачовете си на стадион „(Народна) Българска армия“.





Това е най-успешният български футболен отбор в досегашната история на българския футбол.

ЦСКА заема 60-то място, най-предно от българските представители, в класацията за най-добър отбор на Европа за 20-ти век на Международната федерация за футболна история и статистика.



Над 300 изпитани и изтънчени гозби, издържали проверката на времето и вкусовите капризи на родния и световния политически елит, ще намерите в най-новата книга „Всички мои рецепти“ от Бай Данчо, личния готвач на Тодор Живков.


Кулинарят Йордан Стоичков е роден на 12 октомври 1948 г. в село Скрино, Кюстендилско, известно и като родното място на св. Иван Рилски. Като ученик завършва техникум по хранене и хотелиерство, през 1970 г. започва да работи в Управление „Безопасност и охрана“, а малко по-късно е назначен за главен готвач на Тодор Живков. Обиколил е цяла България и много части от света като част от персонала на бившия държавен глава. Автор е на три книги, в които споделя опита си, любопитни случки от стажа си в УБО и събираните през годините блюда, а „Всички мои рецепти“ е най-новият му и пълен сборник, който ще намерите с логото на издателство „Милениум“.


– Как сте в тази ситуация на коронавирус, г-н Стоичков? Продължавате ли работа въпреки строгите мерки и напредналата си възраст?– Със здравето съм добре, нямам оплаквания. Не работя както по-рано, поизморявам се, но важното е крайният резултат. А колкото до ограниченията – в момента имаме повече работа, отколкото когато заведението, в което работя, беше отворено за посещения. Макар да готвим предимно по обяд за хората в офиси, много от тях си вземат храна за вкъщи. И не спират да ми казват, че нямат търпение да си вземат новата ми книга.


– Разкажете ни малко повече за „Всички мои рецепти“. Какво по-специално можем да открием в нея?


– Идеята за книгата се роди поради голямото търсене. Мина много време, откакто излязоха другите ми книги, и нямате представа колко много мои познати, приятели, а и странични хора ги търсят. Та затова се роди идеята за новото заглавие. В него са събрани отработени авторски рецепти, проверени и изпитани многократно. Но не само заради това са специални, а и защото са съобразени с новите технологии, които ще намерите във всяка съвременна кухня.


– Каква е тайната съставка за вашите ястия, та са толкова вкусни и клиентите ви си облизват пръстите?


– Тайната съставка е да работиш така, че когато попитат кой го е направил, да не те е срам да кажеш „аз“. Другата важна тайна са подправките – използвам само българските натурални подправки, без новите универсални овкусители. Предпочитам нещата да са истински, да прилагам майсторлък. Новите готови подправки са за готвачи, които не могат да готвят. В тях има различни добавки, като глутамат, които убиват рецепторите и истинския вкус на ястието.


А още една тайна за вкусната храна е да се поучаваш от грешките си. Ако дадено ястие не се е получило първия път, трябва да го промениш и подобриш, докато не постигнеш успех.


– Разкажете какво най-често готвехте за Тодор Живков.


– За Живков приготвях ястия от традиционната българска кухня. По същия начин готвя и в ресторанта си в момента. Той не обичаше прекалено люто и сладко, а само фино подправената храна. Не беше привърженик на месата, казваше, че по официални мероприятия ядял достатъчно от тях. Имаше по-скоро сиромашки вкус, приготвях му много често пълнени чушки, боб чорба, боб яхния, баница и качамак. Качамак обичаше особено много – почти през ден закусваше с това. Ще видите това в книгата – сервирал съм му всички гозби, включени в нея.


– Пишете, че дъщеря му Людмила Живкова е била злояда. С какво успявахте да я примамите на трапезата?


– Не беше толкова злояда, колкото капризна. Спазваше строг вегански режим. Беше изключила от менюто си абсолютно всякакви продукти от животински произход. Не ядеше млека, сирене, кашкавал, дори и яйца. Много дълго време храната ? беше задушени зеленчуци – грах, картофи, ориз… В редките си посещения обаче не ? пречеше другите да се хранят с каквото си поискат, не се дразнеше от това. Тя беше много премерена и ерудирана личност, но прекалените диети и ограничения съсипаха организма ?.


– В новата книга споделяте, че сте готвили за Ким Ир Сен. Можете ли да кажете какво сервирахте на този човек, идващ от тъй далечна и различна култура?


– Винаги когато идваше някой високопоставен гост от чужбина, аз и екипът готвачи изготвяхме примерни менюта, които отиваха във Външно министерство. Там дипломатите ги преглеждаха и одобряваха какво можем да сервираме. Готвехме български ястия, пречупени през европейската кухня.


Точно за неговото посещение си спомням, че му поднасяха два вида храна. Едната приготвена от нас, а другата я носеха от тяхното посолство. Бяха типични азиатски ястия. Техният сервитьор носеше азиатското блюдо, нашият – българското. Но нашият сервитьор се връщаше с празни чинии и дори му приготвях храна втори път. И така докато не казал на корееца: „Предайте на нашите хора, че аз съм в България и искам да опитвам българска храна“.


– А с какво посрещахте Леонид Брежнев?


– Разликата между българската и руската кухня не е много голяма. Спомням си обаче, че първия път, когато дойде, в менюто имаше агнешки пролетен борш и сарми с кисело зеле. Толкова се влюби в тези две ястия, че след това, освен редовното меню за деня, му готвехме и тях. А когато си тръгваха, поръча на готвача си да вземе рецептата за борша. Тъй като тайната се крие в подправките, му изсушихме джоджен и градинска чубрица, опаковахме ги и ги изпратихме за Москва.


– Кое е най-необичайното ястие, което някой от гостите на бившия първи си е поръчвал?


– Сещам се за една интересна случка при първото гостуване на Фидел Кастро. Когато пристигна, дойде в кухнята и започна да опитва храната във всички тенджери. По едно време отвори едната фурна, в която имаше кюфтета с доматен сос, приготвени за персонала, но толкова му харесаха, че му сервирахме от тях.


– Вълнуват ли ви модерните чуждестранни тенденции, или нашата българска кухня си е най-хубавата?


– Аз обичам новите тенденции, но съм на мнение, че трябва да си вървят като такива, а не да се наслояват като традиции и да изместват нашата кухня. Хубаво е да си модерен и да се адаптираш, но е нужно да си пазим нашата традиция и да си я отстояваме.


– Кое е онова ястие, което винаги ще приготвяте с трепет и няма да ви писне?


– Няма ястие, което да ми е любимо. Обичам да приготвям всичко, още повече когато е с български елемент.


– А коя е любимата ви гозба за хапване?


– Обичам боб чорба, сарми, миш-маш, зеленчуков гювеч. Дори сам си приготвям киселото зеле. На мнение съм, че щом човек обича някаква храна, не трябва да яде само нея, а да се храни пълноценно и разнообразно, за да е здрав.


– Кой готви у вас?


– Обикновено готви този, който е свободен. Въпреки че съм професионален готвач, смея да призная, че съпругата ми също готви много хубаво. Наследила е таланта на майка си, която, въпреки че не разполагаше с голям асортимент от рецепти, приготвяше всичко съвършено вкусно.


– Смятате ли да продължите да готвите?


– Въпреки че започвам да се уморявам, няма да се откажа никога. Ще продължавам да готвя, докато не дойде моментът да вляза в кухнята и да забравя за какво съм отишъл. Също така, ако има някой, който пожелае да се научи на моето готвене и да усвои рецептите ми, съм готов да предам знанията си. Именно затова пиша и книгите си.



Изминаха девет години от изчезването на Петър Владимиров Димитров, който за последно е видян да прекрачва прага на американското посолство в София, но така и не излиза от него. От тогава насам момчето е в пълна неизвестност. Днес историята на студента от Попово е забравена от медиите и напът да влезе в архива на „забравените досиета”.


Парадоксално още няма резултати и от ДНК експертизата започнала през 2011 г. на откритото обесено момче в свиленградското село Дервишка могила, за което се твърди, че е Петър, макар родителите му да са категорични, че това не е синът им. Много от материалите за изгубения Петър учудващо бяха свалени от интернет пространството, а достоверността на последната публикация стои под въпрос.След цели три години медийно затишие, през 2014-та писаха, че приятел на изчезналия е получил мистериозен паричен превод на стойност 5000 лв. от немска банка, за който бил убеден, че е от Димитров. Догадките обаче му остават непотвърдени, а случаят все така си стои в задънена улица.


На 12 май 2010 година 22-годишният Петър Димитров, студент в Техническия университет в София, отива на интервю за виза за студентска бригада в посолството на САЩ. Трябвало е да замине за Южна Каролина да изкара някой лев и да завърши образованието си, тъй като семейството му не е заможно. Вече бил одобрен от работодателя зад Океана и имал самолетен билет за 21 май. В деня на изчезването си Петър е с приятеля си от детство Евгени Димов и приятелката му. Те го чакат повече 3 часа пред посолството, но той така и не се появява.


Младежът бил обещал на родителите си, да им каже как е минало интервюто, веднага щом излезе от посолството, но те така и не получили подобно обаждане. Бащата Владимир Йорданов определя сина си като изключително отговорен човек, който винаги мисли, преди да действа и изключва варианта Петър да е предприел нещо, без да осведоми близките или приятелите си, освен ако с него не се е случило нещо?!?


Петър и баща му имали уговорка още същата вечер момчето да хване влака за Попово. Владимир пристига в 2.30 ч. на гарата в града, за да посрещне сина си, но във влака от него няма следа. Тогава Владимир започва да звъни настойчиво на номера на Петър, вдига му неговият приятел. Оказва се, че на влизане в посолството Петър е разбрал, че е забравил телефона си в колата и приятелите му дават един от телефоните си, за да имат контакт с него. Когато вдигат телефона на Петър, който е в тях, обясняват на бащата, че нямат представа къде е момчето, защото не са го видели да излиза.


Сутринта на 13 юни Владимир отива в полицията, за да обяви сина си за издирване а на 14-ти заминава за София. През първия месец сам е обиколил всички институции, разговарял е с полиция, хора от изпълнителната власт и дипломати; писал е молби, 4 пъти е посещавал посолството, дори е изпратил писмо на американския президент Обама, но безрезултатно.


На визитата си до посолството, първия път са го допуснали само до консулството.Там служителката, която провела интервюто за визата на сина му, му обяснила, че Петър бил подправил оценките в студентската си книжка, но понеже накрая си признал, решили да му простят и да му дадат визата, ако представи редовните.


По думите ? момчето е излязло спокойно и си е тръгнало Служителката казала също, че са разбрали, че Петър има прекъснати студентски права в Техническия университет в София за следващите 10 години. Тази информация изненадва семейството и приятелите му, затова бащата лично отива да провери във ВУЗ-а. От там обаче го уверяват, че такова нещо няма – оказва се, че Петър е редовен студент, с непрекъснати права.


Семейството на студента не може да повярва, че кротко и отговорно момче като сина им би подправило каквито и да било документи, още по-малко оценки. Синът им бил отговорен, предпочитал ученето пред нощните купони в дискотеките. Не пиел, не пушел и странял от лоши компании. Преди следването си в Техническия университет, където бил приет като трети по успех, влязъл да учи „Пожарна безопасност и защита на населението“ в Академията на МВР в Симеоново без да ходи на курсове за подготовка още от първия път, но след две години се оказва, че Петър има здравословни проблеми и не може да я завърши.


Бащата на Петър не се отказва да търси истината. Той получава две съобщения от човек, който иска да помогне Неизвестният подател твърди, че преди 5 години негови познати момичета са били задържани за разпити в продължение на 4-5 дни в посолството.


Вторият смс гласи: „Задължително искай да видиш записите от излизането му.“ Това задълбочава съмненията на бащата, че синът му въобще не е излизал от сградата след интервюто?!? Така 4-5 дни след първата среща той се връща в посолството и настоява да види на записите от камерите как синът му излиза.


След разговор с директора на охраната, единственият запис, който е предоставен на бащата Владимир Йорданов, показва как Петър прави няколко крачки в едно от помещенията в сградата, но никъде не се вижда той да я напуска. Американските служители твърдели, че именно това са кадрите от излизането на Петър. Те не разполагали с други, тъй като точно в този момент камерите се оказали развалени /?/ Друг странен факт било разминаването в часа, който е изписан на кадрите – 13.42 часа и този, който сочи служителката, която е интервюирала младежа – тя твърди, че той си бил тръгнал в 14.55 часа.


На молбата на бащата на Петър да види записа на влизането му, човекът получил отговор, че не разполагат с такъв материал. Охраната твърди, че това е всичко, с което разполагат и дори, че часовникът на записващите устройства не бил сверен. Владимир е сигурен, че не е така, защото посолството е пълно с камери навсякъде и вярва, че е невъзможно да не са проследили всяка негова крачка в сградата, както е невъзможно и всички камери да са били развалени. Междувременно полицията разпитва останалите кандидати за виза, които са имали насрочено интервю в посолството в същия ден и час и, които може би си спомнят нещо, но едва след сигнал на бащата.


Свидетели твърдят, че са видели Петър да влиза, но никой не го е видял да излиза от посолството. Много от младежите скоро след това са заминали за САЩ. Около седмица след втората среща в посолството по националния ефир посланикът на САЩ заявява, че ще съдейства на родителите и на властите по всякакъв начин за откриването на Петър.


Родителите на Петър вече не знаят към кого да се обърнат за помощ, за да открият сина си Той твърди, че поддържа връзка с тях Това обаче, според родителите, не било истина. Семейството на Петър видяло този човек за пръв и последен път по телевизията, въпреки че окуражен от интервюто, Владимир опитва да си уреди среща с него. Това така и не става и при следващите два опита. На третото посещение в посолството охраната отново показва на Владимир същия запис, но с няколко стотни от секундата по-дълъг, достатъчно, за да се види лицето на жена, към която върви Петър.


Дипломатите обещават да идентифицират жената, но и до ден – днешен полицията не е получила информация за самоличността ?. По-голямата дължина на записа засилва подозренията, че има още кадри на Петър, но по някаква причина някой не желае да ги покаже.


Следва четвърто посещение в посолството на което става ясно, че показаната информация няма да бъде предоставена и не искат да виждат повече Владимир там Полицията поискала да бъдат предоставени поне записи и документи от интервюто за виза на младежа, но и това не се случило. Единственото, което органите на властта предприели, е претърсването на Южния парк 2 седмици след интервюто. Резултатът е нулев.


От МВР са разпитали и двамата приятели на сина му, които са го чакали в деня на изчезването му. Това е всичко. Владимир се е срещал с представители, директори, заместник – директори и секретари на всякакви институции, сред които хора от МВР и Външното министерство. Срутеният от мъка баща е разговарял два пъти със сътрудници от кабинета на Бойко Борисов, откъдето го уверили, че премиерът знае за случая. Майката на Петър – Мая Йорданова, от изчезването му насам, е на лекарства и в пълна депресия.


На 3 юли, по-малко от месец след изчезването, пастир открива обезобразен труп на обесен на дърво в пуста местност край свиленградското село Дервишка могила. Бащата Владимир Йорданов е бил извикан за разпознаване. Той е категоричен, че маратонките не са на Петър, тъй като той е дюстабанлия и е бил със специални ортопедични стелки. Не била негова и намерената до дървото раница. За първи път викат родителите на Петър за разпознаване, но те са категорични, че намереното тяло не е на сина им. Очакват и резултатите от ДНК експертизата да го потвърдят – трупът имал осем липсващи предни зъба. Освен това е странно, че се прави връзка между трупа на обесения и Петър в район, в който той няма какво да прави?!?, смята бащата на Петър.


По наше сведение, съдебният лекар в Хасково не се беше произнесъл в продължение на половин година на каква възраст е намереното тяло в Дервишка могила, нито кога евентуално е настъпила смъртта, споделиха родителите на Петър. Случаят се „затваря” в нечии папки, а въпросителните остават. Семейство Йорданови все още не знаят какво се е случило с момчето им и вече са се отказали от битката, която очевидно не могат да спечелят.


Стелиян СТОИМЕНОВ

Прочети повече в Blitz.bg



„Детските лагери, които струваха на родителите ми само 4 лева, а престоя в лагера беше 20 дни. Осигурена храна и спане на децата, различни занимания, включително и спорт. В Равда лагерът беше международен и разположен на голяма територия. Спалните помещения бяха малки блокчета на два етажа,специално построени за децата, слънчеви и чисти, с паркет и нови легла. С децата се провеждаха различни занимания, включително и спорт. 

Състезания, концерти от талантите в лагера, пеехме, танцувахме, сценки и рецитиране на стихове. Лагерен огън в края на лагерната смяна. Там за първи път се научих да гледам под вода, да задържам дъха си под водата и да плувам. Имаше с нас изключително добри педагози. Лагера в Поморие беше в едно училище, близо до морето. А лагерът в планината Каменица се намираше в близост до историческото селище Клисура, където Боримечката качва на гръб черешовото топче. (Юлия Камаринчева)

Незабравими спомени, игри сред природата, песни край лагерния огън, приятелства за цял живот… И не само лагерите!

Бригадите учеха младежите на труд, уважение и работа в колектив – качества, които днес са заменени от наркотици и пороци. #СоциалнаМрежа смята, че не трябва да отхвърляме всичко от миналото с лека ръка. Например – „Военното обучение“, което мнозина помнят, може да намери приложение в училищата и днес. Курс по самозащита, ред, дисциплина и отговорност винаги е от полза. Моля, не ни упреквайте в комунизъм – бригади(платени) и военно – тази практика днес се прилага в редица от най-развитите държави, вкл. САЩ, Израел, Швейцария, Русия и т.н. Включи се в Мрежата, твоето мнение вече ИМА значение! https://socialnamreja.com/“



Когато лютеницата беше I-во качество и по БДС!Въпреки, че по-вкусна от на баба, приготвена на огъня на село нямаше…Ех спомени.

На пазара днес няма лютеница, която дори малко да се доближава по качество и вкус до продукта, произвеждан по някогашния държавен стандарт.Това заяви директорът на Института за изследване и развитие на храните – Пловдив доц. д-р Павлина Параскова, цитирана от „Фокус“.

По думите й истинската лютеница от преди 1989 г. е съхранена благодарение на домашното производство, а сега масово продаваната на пазара лютеница е направена от вносно китайско доматено пюре. Според д-р Параскова лютеницата, която уж е по стандарт, задължително трябва да се прави от българско доматено пюре, което в момента обаче не се произвежда.Първоначално масовото производство е започнало през 50-те години на 20-ти век, а през 80-те БДС е претърпял частични промени, с които се разрешава влагането на различни пюрета – от пипер, чушки, моркови, патладжан.


След 1989 г. и до днес лютеницата не се произвежда по някогашния БДС.

„Първо се промени вкусът й, заради промененият състав на продуктите, които се слагат в нея. Вече в България никой не произвежда пиперково пюре. Нещо повече – ние внасяме откъде ли не доматено пюре и заменяме пиперковото пюре с други продукти, които наподобяват неговия вкус. В лютеницата започнаха да се поставят много от тези хранителни добавки – различни „Е”-та за цвят, за вкус, стабилизатори”, категорична е д-р Параскова.

Според нея, ако страната ни иска да запазим българската лютеница, заедно с производителите и преработвателите на зеленчуци, трябва да се разработи документацията за защитата на лютеницата като традиционен български продукт пред ЕС. Такъв продукт в момента е горнооряховският суджук.Освен в България лютеница се произвежда още и в Македония, в Сърбия и в Гърция. Но има разлики в съдържанието и състава на продукта. Българската лютеница например се отличава не само по състав, но по начин на приготвяне. Всички съставки на българската лютеница се пържат в олио до съдържание на сухо вещество около 65%.






Манифестацията на 24-ти май винаги е била по-вълнуваща от другите! Много цветя, аромат на люляк и божур, и песента, която разтуптява всяко българско сърце.

Начело на колоната е фанфарната музика, която свири „Върви, народе възродени“. След нея ликовете на славянските първоучители обкичени със свежи цветя. Знаменосците на училището, танцьори в национални носии, гимнастичките с бели плисирани полички.  Най-весели и най-лъчезарни са абитуриентите. 


След тях маршируват учениците от горен курс в сините си униформи, пионерите с бели ризи и червени връзки и най-малките ученици с белите си калпачета. Всеки от класовете се изявява по свой начин: с книги в ръце, със знамена, с балони, с цветя. Кулминацията е минаването пред официалната трибуна, когато всички в един глас викат „Ура“ и скандират заучените лозунги. След това следва задължителната почерпка в най-близката сладкарница.

Такава беше празничната атмосфера на този най-голям български празник в годините на социализма.



Най-големият кораб построен в България е танкерът „Хан Аспарух”. Той е с тонаж от чудовищните 100 000 тона. Работата по него започва през 1974 година и напуска доковата камера във Варна две години по-късно. 

Въпреки, че е планирано да бъдат построени 40 такива кораба през периода 1976 – 1990 г., пионерът “Хан Аспарух” остава единствен. Параметрите му са: дължина – 244,5 метра, ширина – 39 метра, главен двигател – 23 200 конски сили, скорост – 11,3 възела. Огромният кораб води спокоен живот, но не липсват и инциденти. 

Най-големият от тях се случва през 2001 год., когато в Черно море пожар предизвика взрив на 100 000-тонната гордост на родното корабоплаване. Плавателният съд аварира на 27 октомври в Новоросийск, а вследствие на инцидента пострадаха леко шестима моряци. Две години по-късно съветът на директорите в Параходство БМФ приема решение за извеждането от експлоатация на танкера „Хан Аспарух”. 

Основният аргумент е предстоящото влизане в сила на изискването за двойни бордове на танкерите, което оставя кораба без перспектива за по-нататъшно използване. Танкерът е в състава на Параходство БМФ до 3 декември 2003 г., когато е продаден за нарязване на скрап в Аланг, Индия. Оттогава до днес българският флот не разполага с танкери



По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик. По същото време се създава и лагерът на остров Белене, който след 9.9.1944 става най-големия лагер в НРБ.

Законовото начало на съществуването на лагерите след 9-ти септември 1944г. е поставено с приемането на Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица още през декември 1944 г. Наредбата-закон обявява за „политически опасни лица“ хора, застрашаващи „държавния ред и сигурност”. За да се разграничат от печалната слава на нацистките лагери и следвайки опита на СССР те са наречени с евфемизма -Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Аргументът е, че в тях се изпращат “асоциални елементи”, за да бъдат превъзпитани в духа на ценностите на комунистическия морал и да способстват за приобщаването им към “новия живот”.

Първият лагер след 9-ти септември 1944 г. е създаден е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945. Впоследствие са открити и лагерите край яз. "Росица", "Куциян" край Перник, с. Богданов дол –Пернишко, с. Николаево, Казанлък, с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан и др. Създадени са и лагери за жени в с. Босна, Тутраканско, край с. Бошуля, Пазарджишко, с.Оброчище- Балчишко, с.Скравена-Ботевградско и др.

Най-големият лагер е този на островите край Белене, който официално функционира до август 1959, като от намиращите се там 1420 души, 1257 от тях са освободени, а останалите са затворени в лагера край Ловеч.След закриването на лагера там е създаден затвор в системата на Министерството на правосъдието. Причините за затваряне там са били предимно политически, но са въдворявани и немалък брой криминално проявени лица. Лагерът се ръководел от българската Държавна сигурност. Задържаните са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“. Другият лагер прочул се със своите жестокости е т.нар. ТВО-Трудово-възпитателно общежитие “Слънчев бряг” край Ловеч. Той е секретен и по много сведения е най-жестокият лагер в България. В кариерата на лагера при нечовешки условия са работили концлагеристите. През този лагер са минали около 2400 душикато средно на всеки десет от лагерниците един оставял костите си на това място. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там. 

В лагерите без съд и присъда са въдворявани хора считани за “реакционно настроени против новия режим”, това са: висши служители на властта в Царство България, земеделци бивши водачи на легионери и ратници, изменници на Родината, участници в нелегални конспиративни групи и организации заради „подривно-диверсионна дейност“, разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди,анархисти,сътрудници на чужди разузнавания и др. От средата на 50-те( след Априлския пленум на ЦК на БКП) до закриването на лагерите в началото на 60-те в тях се въдворяват основно лица, заподозрени в разпространяване на анонимки, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, младежи изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“, както и хора извършили криминални деяния. През 1961-62 г. са затворени последните концлагери в България , но през 1981 г. в лагера в Белене е отново отворен, за да бъдат въдворени без съд и присъда около 200 младежи за “противонародни прояви”, а през 1985-1986 г.по време на “Възродителния процес” са затворени неколко стотин български турци от различни региони на страната, отказващи да сменят имената си. Неофициален девиз на лагерите са думите на Дзержински: “Врагът не се възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!”

След 1990 г.,когато истината за комунистическите лагери излиза в публичното пространство, заради унищожените архиви се започва и със спекулацията за тяхната бройка и за лицата, които са били въдворени в тях. Според някои историци през тях са минали около 285 хиляди българи, а броя на т.н. трудово-възпитателните лагери е бил най-малко 86. През 1990 г. е заведено следствено дело № 4/1990 за лагерите, но не са намерени категорични доказателства за престъпленията извършени там, обвиняемите са освободени и делото е приключено по давност.



Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.

Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».

Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.

В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.

В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.

Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.

Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.

През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.

Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.

През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.

В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приклювало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.

След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източници: www.goguide.bg/ („Записки по българските балове” автор: Свилен Георгиев)

www.factor-bs.com/(„Абитуриентите на Бургас през миналия век”, автор: Соня Кехлибарева) и спомени за събитията от очевидци


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации