Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Няма човек от поколението на петдесетгодишните българи, който навремето да не е носил култовите дънки “Райфъл”. През 80-те години на миналия век да се сдобиеш с чифт от прочутите дънки, беше истинско щастие.


Само след дни италианската марка от Барберино ди Муджело до Флоренция ще разпродаде на търг за по 2-3 евро последните си 70 000 дънкови продукта.Сред тях са не само панталони, а и ризи, анораци, пуловери. Така ще изчезнат завинаги и последните чифтове мастиленосини дънки, които белязаха поколенията от ерата на диско музиката не само на Запад, а и на Изток,пише vtorifront.bg


През октомври 2020 г. историческата фирма, която продаваше в комунистическия блок символа на “западащата” западна цивилизация, беше обявена за фалирала от съда на Флоренция. Тя изпитваше финансови проблеми отдавна, но в крайна сметка пандемията се оказа гилотината, която я обезглави.


Затова и Институтът за съдебни разпродажби ще организира през март пласмента на нови и непродадени продукти, събрани от 13 различни магазина в Италия. Всичко това ще стане във временен аутлет при спазването на епидемичните мерки, за да няма струпване на хора. Краят на историческата марка дънки е повод за много носталгия не само заради 62-те години история, които се крият зад гърба на “Райфъл”. Освен всичко друго дънките бяха и елементът, който присъства в спомените на хиляди младежи от бившите комунистически страни от времената, в които на панталоните беше позволено да прехвърлят желязната завеса

Вижте още:Бленуваните корекомски дънки

“Райфъл”-ът беше красивият и безкрайно желан западен противовес на българските дънки “Рила”.


 


На 26 юни 1981 г. в град Копер (тогава във Федеративна република Югославия) е вдигнат родния трибагреник на моторен кораб „Скандинавия” (по-късно, от 23 декември 1981 г. - „Царевец” - TZAREVETZ - IMO 7814462), първият български кораб тип „ро-ро” закупен от ДСП „Международен автотранспорт” (по-късно известно като СО „МАТ”). 

Корабът е построен през 1979 г. като SCANDINAVIA по датския проект Challenger.  Експлоатацията му е поверена на екипаж от Параходство БМФ с капитан Живко Гаврилов и с главен механик Димитър Христов.

БМФ предоставя екипажи на СО-МАТ от резервния състав на собствените си фериботи - високо квалифицирани командни и изпълнителски кадри в обслужването на кораби - скандинавска корабостроителна продукция. Така се предотвратяват банкови неуредици или користни замисли на корабособственика - продавач, за получаване на неустойки от евентуалното закъснение за отплаване по разписание. 

Въпреки че българският екипаж е допуснат да се качи на борда само два часа преди определеното време за отплаване, „Царевец” наистина напуска пристанището по разписание.В търговския флот на България корабът „Царевец” служи до 1988 г., след което е продаден на британска фирма, която го преоборудва в пътнически ферибот. Под имената „Fiesta”, „Fantasia”, „Stena Fantasia” фериботът плава в Ламанша. През 2005 г. в Гданск е ремонтиран основно и плава в Балтийско море под полски флаг с името „Wawel”. Под това име корабът плава и до днес.

Част от биографията на кораба е заснемането на борда му на серийния български филм „Васко да Гама от село Рупча”.

Източник:Морски вестник


 


Румънското малко момиче, синоним на спортната гимнастика. Но, с кого иска да бъде тя?

Откакто гимнастичката Симон Байлс печели всичко на сложния терен на силовия спорт, често е сравнявана с колежка от миналото. Именно Надя Команечи, за която сегашното поколение може би знае малко, но за предишното е модел за решителност и ангажираност в получаването на това, което човек иска от живота.


Трудно е да се изчисли какво точно стои зад победите, но е ясно, че са постигнати с много, много, почти нечовешки труд. Надя Команечи влиза в историята със своето "перфектно 10" на Олимпийските игри в Монреал през 1976 г. Само на 14, в края на представлението си се приземява без капка пот на челото, и без дъх. Невъзможно е сънародниците ? да не превърнат веднага постижението в краен символ на пропаганда на комунистическия режим. Неизбежно е властта да не се влюби в нея по всякакви начини, дори и незаконни за нейната млада възраст. А пипалото на силата, което я достига и завладява, се нарича Нику Чаушеску.

Театралната сцена на историята между Надя Команечи и Нику Чеушеску е Румъния, по времето на диктатурата на Николае Чаушеску (баща на Нику) между 1967 и 1989 г., годините от издигането му на власт до екзекуцията. Силата и влиянието на семейство Чаушеску са такива, че дори днес, 30 години след изчезването им, в Румъния има такива, които поддържат носталгичния си култ жив, а да се говори лошо за фамилията не е препоръчително. Жив е и култът към Нику - третият  син на диктатора и съпругата му Елена.По силата на една самопровъзгласена династия, Нику, известен като "принцът", се смята от всички за наследник на баща си, от малък е запознат с държавните дела. Притежава всички клиширани пороци: комарджия, алкохолик, женкар. Баща му взима пари от държавната каса, за да плаща дълговете му. Говори се, че веднъж Нику влязъл в нетрезво състояние в заведение, където пеела Мария Чобану, народна певица, много популярна по онова време, и ? подвикнал нецензурно. Тя има дързостта да отвърне на тона му и да го посъветва да насочи същите нецензурни думи към майка си. В този момент кариерата на Мария Чобану приключва.


Невъзможно е да се откаже каквото и да е на Нику Чаушеску. Може да си женена жена с деца, но ако той се влюби в теб и му откажеш, най-малкото ще загубиш работата си, в най-лошия случай съпругът ти ще се озове в затвора. Очевидно има и жени, които правят всичко, за да го срещнат и да привлекат вниманието му, защото, да бъдат забелязани от него, означава да се насладят на хайвер, напоен с шампанско, докато хората в социалистическа Румъния умират от глад.В социалните медии, 30 години по-късно, има групи, посветили времето и енергията си да славят отминалите времена на Румъния, и в които се публикуват с тъга снимки от старата слава на този "спектакъл", в който ярко присъства и Чаушеску-младши. Но за по-голямата част от хората тогава е много по-добре никога да не се срещне с него. Шанс, който Надя Команечи няма.


Според мнозина, Нику Чаушеску е толкова безпощаден и отвратителен заради майка си. През 1969 г. открива голямата си любов, чието име е Донка Мизил, дъщеря на комунистически чиновник. Но Елена Чаушеску не харесва момичето и според легендата, при новината, че чака дете от Нику, тайните служби я залавят на улицата, за да я закарат насила в клиника за аборти. Майката прави всичко по силите си, за да се увери, че синът и е забравил Донка.Нику отново се влюбва, този път в певицата Янина Матей, но отново семейството, което иска да го ожени за по-високопоставена жена, се намесва, за да прекрати връзката, като изпраща Янина да живее в Италия. Той реагира като започва да пие, а след това и всичко останало.В този момент в живота на Нику Чаушеску се появява Надя Команечи. Родена през 1961-ва, Надя започва да се занимава с гимнастика на 6-годишна възраст и оттогава нарежда успехи и рекорди един след друг. За биографията на великите спортисти, освен ако не са разпуснатият Джордж Бест, никога не се говори много. Рутината им е низ от тренировки, прекъсвани само в деня на състезанието. Животът им е изпълнен с ограничения, диетата им е стриктна. Говори се, че подготовката за състезания, започната още в детството, забавя растежа на костите, защото втвърдените мускули създават ефекта на бонсай. Вероятно това е и случаят на Надя, или може би тя е била предопределена да бъде дребна - висока е 150 см и тежи само 40 кг, като не бива да качва и грам. Но след историческия олимпийски резултат, тя става по-забележима от слон, а самият диктатор ликува, защото благодарение на нея се говори много за страната, практически невидима иначе за международното обществено мнение.


Забелязват я, даже двама. Единият е Барт Конър, 18-годишен американски гимнастик, който се влюбва в нея от пръв поглед. Но тя е толкова млада, че дори не забелязва, когато той я целува по бузата в Монреал след "перфектното 10".Другият е Нику Чаушеску, с 10 години по-възрастен от нея.

В този момент от живота си Нику Чаушеску е вече калибриран. Говори се, че имал предимство върху дъщерите на галениците на режима, нещо като iusprimaenoctis, които е трябвало да минат през него, за да загубят девствеността си по време на диви партита. Трудно е да се разбере как нещата наистина са се случвали през непроницаемата завеса от дим, която все още покрива миналото на режима. Но дори и тя никога да не го потвърждава, се твърди, че Надя Команечи е била принудена да има връзка със сина на най-влиятелния мъж в страната.Принцът и принцесата. Принудителна връзка, основана на физическо и психическо насилие, преплетена с тренировки и международни състезания, в която тази, която всички наричат "малкия робот", но и Карпатската фея, продължава да загребва медали. Буди се в 5.30, тренира от 6 до 8 часа, отива на училище, хапва, почива един час, пише домашните си, тренира отново до вечеря и след това не излиза. Яде 100 грама месо на обяд и 50 на вечеря, 3 буркана кисело мляко на ден, 200 грама зеленчуци на хранене, три плода. Не може да яде хляб, картофи, захар, олио. В книгата The Little Communist Who Never Smiled, авторът Лола Лафон се чуди дали този толкова строг режим, който ? пречи да се развива физически, за да не компрометира представянето ?, би позволил на тази въртяща се Лолита да има поне менструален цикъл.Историята между Надя и сина на диктатора продължава дълго. На 17, три години след Олимпиадата, тя все още е неговата официална любима, изложена като трофей. Връщайки се от Монреал, Надя е посрещната в двореца Чаушеску, сякаш тази привилегия е награда. Всъщност е входът на затвор. Тя се харесва на безмилостната майка Елена. Надя няма смелостта да се разбунтува и да избяга от режима, тези, които я познават, казват, че тя като че ли претърпява всичко, което и се е случва като неизбежна съдба.


След бягството на нейния треньор-мъчител Бела Карои в САЩ, вече няма кой да я спре да реагира. Прави го подсъзнателно, опитвайки се да премахне причината за своя ад - успеха. Напълнява, опитва да се самоубие, като изпива чаша белина в усамотението на луксозната къща, купена от "любимия". Режимът скрива скандала и я вкарва в пътя. На Олимпиадата в Москва, четири години по-късно, корумпираното жури й отказва титлата, за да награди родните спортисти.Но това е почти облекчение за нея. Принадлежността и към упадъчната румънска аристокрация, погледнато отвън, я прави непопулярна. След като е намерена без билет в автобус и контрольорът я игнорира, когато тя му казва, че е самата "Надя". В този момент решава да избяга, вървейки пеша към австрийската граница в продължение на шест часа. Според мнозина, самият Нику Чаушеску и помага, което е необяснимо. След като стига до Виена с кола на приятел, Надя иска политическо убежище, за да се премести в САЩ. Няколко месеца по-късно избухва въстанието в Румъния и се слага край на дългия режим. Бившият ? любовник е арестуван за престъпления срещу държавата и осъден на 20 години затвор. Освободен е през 1992 г. заради влошено здраве, компрометирано от алкохолизъм и прободна рана, получена в килията. Умира от цироза на черния дроб през 1996 г.


Надя Команечи днес е на 58 години. През 1994 г. в Съединените щати тя отново среща Барт Конър, спортистът, който се влюбва в нея в Монреал през 1976 г. Женят се през 1996 г., точно 20 години след "перфектните 10", а през 2006 г. се ражда единственото им дете - Дилън Пол Конър. Животът й все още е пълен, много пълен, с веригата спортни зали, която основава заедно със съпруга си и със събитията, на които непрекъснато е канена. За периода при Чаушеску не иска да каже и дума.



„Климент Ворошилов“ — слаботоков завод в София

 Създаден през 1949 година  чрез обединяване на всички слаботокови предприятия в София (Телефонно-телеграфна ф-ка, „Радиопром“, „Родно радио“, „Ринг“ и др.).

Построен е през 1949 с помощта на СССР. Първоначално произвежда радиоприемници, телефонни апарати, автомат. телефонни централи, нискочестотни усилватели, електромери, стрелкови измервателни уреди (амперметри, волтметри). Последователно се усвоява производството на електромед. техника и телевизионни приемници (1953—57), ултракъсовълнови радиотелефони (1961—65), ултракъсовълнови радиостанции и проф. радиоелектронна апаратура (1966—70).На основата на „К. В.“ се създават 11 самостоятелни предприятия на слаботоковата промишленост в България (1960) 

Телефонното производство се обособява в самостоятелен Завод за телефонна и телеграфна техника в София (1963), производството на радиоприемници преминава към Радиозавода във Велико Търново (1966), на специални (транзи-сторизирани) ултракъсовълнови (УКВ) радиостанции — към завода за ултракъсовълнови станции „М. Антонов“ в гр. Гоце Делчев (1974), а монтажът на телевизионните приемници— към Завода за телевизори и радиоприемници (до 1976 Радиозавод) във Велико Търново (1977).След извършената специализация „К. В.“ произвежда радио-релейна апаратура, уплътнителни телефони системи за симетрични и коаксиални кабели по лицензия и резервни части за тях, пром. телевизионни установки. 

След реконструкция и модернизация (1974) производството е с елементи на автоматизация и поточна организация и се извършва по съвременни технологии. Бъдещето на завода е в производството на далекосъобщителна и проф. радиоелектронна апаратура. Коопериран е с ок. 30 предприятия. Изнася далекосъобщителна апаратура (радиорелейна и уплътнителна) за СССР, ПНР и ЧССР. Орден „Г. Димитров“ (1974).След промените започва неговият бърз упадък, докато накрая не хлопва кепенци и оставя стотици специалисти без препитание.

Заводът е взривен през април 2008 година, за да може на негово място да изникне поредната бизнес сграда.



Ще ви разкажа история, която неотдавна открихме случайно, бродейки по пътищата на Втората световна война. В гробището в Харкан, Унгария, където са погребани около 1500 български войници , се натъкнахме на този гроб. Шокира ни датата 8 март и името на жена. Свикнали сме на този ден жените да получават цветя, подаръци, поздравления...., а тук... смърт.Потърсихме информация от родното място. Без резултат. Свикнали сме. Героите в България са много. Малцина са щастливците влезли в историята... После още малко усилия и ето:

Вократце. Тази жена спасява 170 български войника с цената на собственият си живот.

По време на Дравската отбранителна операция, 3 рота от 41-и пехотен полк, където служи Янка Кирилова, изпада в обкръжение от силите на Вермахта. Командирът призовава за доброволци, които да прикрият отстъплението. Ротата, е застрашена от унищожение. Необходими са войници, които да се жертват. Отзовават се дванадесет души, сред които две жени. Приемат боя, в който загиват седем от тях, а трима са ранени. Оцеляват само двама, благодарение на което научаваме за героизма на тези достойни хора.

Те успяват да удържат настъплението на многократно превъзхождащи сили на противника, докато ротата успява да се изтегли. Янка Кирилова поваля десетки хитлеристи с картечницата си, до момента до който не я поразява куршумът на вражески снайперист. В челото. Загива на 20 години с оръжие в ръка, бранейки живота на своите бойни другари. Сутринта на 8-и март.

Поклон!

Д-р Добрин Добрев


 

Почти 15 000 коли от времето на социализма, които са над 30-годишни, все още се движат по пътищата у нас и имат регистрация в КАТ. А регистрираните aвтoмoбили в страната ca около 2,8 млн.

Най-многобройната група е на Москвичите – 6613. Причината е, че няколко модела от въпросното съветско возило дълги години се произвеждаха и у нас в завод „Балкан“ в Ловеч. От произвежданите също у нас „Булгаррено“ с регистрация сега са само 73.

Интересното е, че Ладите, за които навремето хората чакаха доста години ред в„Мототехника“, са вече много редки. Справка в сайта на КАТ сочи, че по-старите от 20 години регистрирани возила от марката са само 191. Те са много по-малко  дори от старите Волги, които са над хиляда, или от двутактовите източногермански Вартбурзи, чиято бройка също е над 1000.

От полските модели „Варшава“ и „Полонез“ са останали съответно само 84 и 17 бройки,а за „Фиат“, произвеждан някога и в Полша, в сайта на КАТ няма отделна информация.Запорожките на повече от 20 години с регистрация в транспортната полиция са останали само 249, а от произвежданите в бивша Югославия „Застава“ има само 225. От друг модел – „Юго Флорида“, също правен в разпадналата се балканска държава, е регистрирана само една кола, пише „Монитор“.

От останалите соцмарки леки автомобили от преди 1989 г. от „Чайка“ са останали 58, а от следващия й модел ЗИМ – 13. Навремето в бившия СССР тези коли са наричани„членовози“, защото са били използвани като служебни коли на ръководната върхушка на управляващата комунистическа партия.

В последните години у нас немалко хора са станали колекционери на марката Трабант.Причината е, че мукавеният автомобил, произвеждан в бившата ГДР, се превърна в основния символ на онези времена. Повечето от колекционерите на трабитата у нас го правят от сантиментални подбуди.



Допреди 30 години, когато живеехме в епохата на друг социален експеримент в магазините имаше само по един артикул от вид, т.е. един вид халва, един вид обикновени вафли и т.н. Тогава "страдахме" заради липсата на така желаното разнообразие, с което днес гордо разполагаме.
 

Сега, обаче съществува друг проблем. Ако по-рано вафлите и халвата бяха създадени от съвсем различни изходни продукти, то днес те в едно с всички захарни изделия, стотици печива в кутии, хиляди консервирани храни, снаксове, сухи закуски, инстантни храни, имат смущаващо еднакво съдържание. Списъкът може да ви се види дълъг, но това му качество не го прави полезен, а напротив. Палмово масло, Бисфенол А, Високофруктозен царевичен сироп (HFCS), Бутилхидроксианизол, Мононатривглутамат,  Акриламид, Бутил хидрокси толуол, Пропил галат, Аспартам, Ацесулфам калий, Калиев бромат и още много други, прикрити под кодове с буквата Е и няколко цифри след нея. 

В резултат от това може да обобщим, че някога, когато максималната печалба не беше заложена сред главните цели на обществото, чрез простия стандарт БДС, ядяхме малко видове храна, всяка със специфично съдържание (и с многократно по-голямо тегло от сегашните им еквиваленти), докато днес, благодарение на „законите“ на икономиката разполагаме с десетки хиляди продукти с почти еднакво Вредно съдържание.



Ще я кръстим Ани – защото и тогава, и днес жената не иска да парадира с формите си. И предпочита да остане анонимна. В далечната 1979 г. Ани става първата силиконка благодарение на пластичен хирург от „Пирогов“, който има експериментални мостри на импланти.

През 1979 г. „Плейбой“ у нас няма. Нито пък конкурси за най-хубав силиконов бюст. Истината е, че Ани напомпва деколтето си от мъка – след като съпругът й я напуска. Ани споделя, че само най-близките й знаят за естетичната корекция. Не живее на принципа: „За какво съм си увеличила бюста, ако никой не разбере за това!?“ Но признава, че ляга под ножа през 1979 г. с доза страх – не от болката или раните, а от резултата, който ще я изненада в огледалото.

„Когато реших да си поставя импланти вече бях родила. Тъкмо се бях разделила с първия ми съпруг. Мислех, че той ме оставя заради поувисналият ми бюст. Бях си въобразила, че това е причината и страдах от ниско самочувствие. Години по-късно се оказа, че съм сгрешала. Явно бившият ми мъж просто е бил човек на живота. След развода ни той беше с по-млада от мен жена, но се раздели и с нея. По това време майка ми работеше с пластичния хирург доцент доктор Христо Бояджиев. Той и беше разказал, че разполага с експериментални мостри на гръдни импланти, които до тогава не са били поставяни в България.”Така се поставя началото на естетичните корекции в България. Преди тридесет и кусур години за такава интервенция е било необходимо специално разрешение от директора на Пирогов, където е направена операцияата, и от Министерство на Народното здраве. Имало е и задължителни условия, на които трябва да отговаря пациентката. Размерът на имплантите не може да надвишава многократно размера на естествения и бюст. Това се налага, за да се разпъне нормално кожата и имплантите да стоят естествено. Самата пациентка казва, че номерът на сутиена и не се е увеличил след хирургическата намеса. Операцията продължила около два часа / за сравнение, днес можеш да се сдобиеш с нови гърди само за 40 минути/.

Първата българка със силиконов бюст не е от богато семйество. Напротив, тя е типичен представител на работническата класа. Майка и е медицинска сестра, бащата е бил проектант. Самата тя по онова време работи в Пирогов. Операцията е била подарък. Явно тенденцията за подобни подаръци се е запазила и до днес. Разликата е, че в края на седемдесетте години чифт нови гърди са стрували колкото кола, а днес не е необходимо да ги плащаш веднага. Може да вземеш заем от банка за тях.

„След операцията лежах в болницата два дена. На следващата сутрин станах от леглото и започнах да се разхождам из стаята. Аз не смеех да разкажа за случилото се, защото не знаех дали интервенцията изобщо ще бъде сполучлива. Ако не беше, лекарите просто щяха да извадят имплантите, да ме зашият и да си остана както съм била преди. Нямаше и да се разбере, защото винаги съм ходела със сутиен с подплънки. Само майка ми и сестра ми знаеха на какво се подлагам. Преди операцията си взех отпуска, за да не се разчуе. Някои от колегите ме видяха в отделението, но не съм коментирала с тях за какво съм там. Наистина не виждах смисъл в раздухването на историята. А и по онова време почти никой не знаеше, че гърдите могат да се уголемяват и оформят. Естествено, че съществуваше риск. Организмът можеше да отхвърли имплантите. Можеше да се получи възпаление. И в днешно време е така.”Тя пази тайната за операцията не от срам, а за да се предпази от излишни хорски коментари. „Страх ме беше, че ако е неуспешна операцията, хората ще кажат: За какво ти трябваше да си причиняваш това?”. След като мина малко време споделих с няколко приятелки и колежки.”

Говори се, че след тази операция известни жени като Алис Крайчева и Йорданка Христова също са се престрашили и са решили да променят визията на гърдите си. „През седемдесетте и осемдесетте години със сигурност е имало популярни българки, които са си правели корекции. За техните операции изобщо не се говореше. Те отиваха директно при докторите. Тогава по-популярно беше повдигането на бюста. Предполагам, че са се възползвали точно от тази корекция. Заедно с мен в болницата имаше една стюардеса с огромен, но увиснал бюст. Тя беше приета точно за такова повдигане, без да се поставят втвърдители.”Тя има силиконов бюст повече от 30 години, но все още и се налага да работи и то много. Медицинско лице е и смените и започват в 7 сутринта. Години наред има по четири нощни дежурства в месеца. Смята, че днес хората са прекалено задоволени имат по-големи финансови възможности и излишно се подлагат на операции. „Днес бих си направила още корекции, само ако имам физически проблем /крив нос или клепнали уши/, но всичко ми е нормално. Бих си опънала бръчките, когато поостарея още малко. Все още нямам такава нужда. На 59 години съм, но никой мой познат не ми ги дава. И до днес ходя без сутиен. Не обичам да се стягам, имам чувството, че не ми достига въздух. Естетичните корекции са се превърнали в някаква мода, мания. Не виждам защо млади, хубави момичета се подлагат на излишни операции. Не ги разбирам. Нека се корегират, но само след като родят и кърмят, ако много увисне бюста. Те младите обаче не кърмят. Ако имах дъщеря, щях да и дам същия съвет. В противен случай не е оправдано. Аз не съм предполагала, че ще доживея такава мода и без причина ще се правят операции.“Тя не харесва гърдите, които днес вижда по улиците или от телевизионния екран. „Разликата между моите импланти и тези, които се поставят днес, е огромна. Днешните приличат на топки. Стоят много изкуствено. Моите са съвсем естествени. Леко увиснали са надолу, както на всички жени, които не са се пипали. Аз нямам белези,които да издават хирургическа намеса. Никой не би разбрал, ако не споделя. Затова колежките ми не вярваха, че съм правила корекции.”

„Не разбирам как момиче ще се подложи на операция, само защото родителите и имат пари и могат да си го позволят. Не ми харесват гърдите на фолк певиците, които ходят с много отворени деколтета. Това е демонстрация, просто е грозно! Още като го видиш си личи, че е лепнато и изкуствено! Имам чувството, че даже кожата не им стига, за да се постави нормално имплантът.“

На пук на всеобщото мнение, че гърдите помагат за по-добро вписване в обществото тя е убедена, че те могат да повдигнат самочувствието, но не и да „купят“ нов, лъскав живот.„Не смятам, че уголемяването на гърдите промени социалния ми статус. Аз не парадирам с бюста си. Гърдите ми не са направени по-големи, за да правят впечатление или да бият на очи. Същия размер са, както преди. Гърдите ми бяха увиснали и нямах самочувствие. Затова се оперирах. Мислех си, че мъжът ми ме е напуснал, защото вечер, като си легне до мен, усеща увисналите кожи. Лъгала съм се! Никога не съм искала 2 или 3 номера по-големи гърди, за да ги показвам. Аз никъде не съм се събличала пред хора! Едно време беше така. От операцията до днес гърдите ми не са се променили. Същите са си. И аз съм същият човек.”

Източник:в-к „Стандарт“/В статията е исползвана илюстративна снимка от сайта bgspomen.com/



Казвам се Трайчо Пенев. Като млад специалист започнах работа с шестстотин деветдесет и два лева стари пари. Удържаха ми месечно по тридесет и четири лева и десет стотинки ергенски данък. Това бяха страшно много пари.

Една вечер, целувайки се с приятелка в Парка на свободата, двама милиционери ни глобиха за нарушаване на обществения морал. Мене  петнайсет лева, нея  десет. Как видяха в тъмното кой за колко се целува така и не разбрах.

Триста двайсет и пет лева и двайсет и пет стотинки ергенски данък плащам годишно!  възропта приятелката ми в рамките на позволеното.  За какво го плащам, като не мога дори да се целувам.Като не искаш да плащаш, ожени се! отсече по-умният от двамата милиционери.

Връщайки се посърнал в мрака, пресмятах на ум. Ергенският ми данък възлезе на четиристотин и девет лева и двайсет стотинки. Събран с нейния, правеше осемстотин тридесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки.

Оженихме се. Край на ергенския данък. Заживяхме щастливо като в народните приказки и в уводните статии. Докато един ден се прибрахме посърнали. Била изтекла една година, през която, според закона, трябвало да си направим дете. Как да им обясниш, че през цялата година само това правихме. Правихме го с любов.

Продължихме да го правим, но като партийно поръчение. Не ще и не ще!

В поликлиниката прегледаха жена ми. Нищо й нямало. Да сме продължели работата си, трудът ни щял да бъде възнаграден.

Не стига, че се трудихме всеотдайно, ами взеха, че повдигнаха ергенския данък на десет процента. Жена ми възропта. Аз съм бил виновен. Тръшка се, плака  отидох на лекар. Намери ме външно за нормален. Това го знаех и без да съм лекар. Трябвало обаче да се види и материалът. Предаде ме на една сестра. Няма да влизам в под-

робности, но сестрата ми помогна много. На следния ден получих резултата  стерилен! Да съм знаел, да не се женя. И тъй, и иначе ергенски данък. От деня на сватбата бяха ми взели 684 лева нови пари. Страшно много пари бяха на него време. 

След няколко месеца ми се обади сестрата. По време на вземането на материала била забременяла. От мене, стерилния. Искала да абортира, но ОФ-то не й разрешило и докато се оправи… В пети месец била. Ако не съм искал жена ми да разбере…

Реших да я разоблича. За съда ми трябваха двама свидетели. За всеки случай заложих на четири. И четирите колежки.

Идиоти! Не колежките, а онези от поликлиниката. Забременяха и четирите. Отгоре на всичко жена ми разбра. Не за колежките, а за сестрата. Изпратила телеграма: „Честит син!“

Разведохме се, въпреки че ОФ-то не беше съгласно. Ергенският данък беше вече петнайсет на сто. Наврях се да живея в килера — с този ергенски данък и издръжката на пет деца откъде пари за свободен наем?! За храна не стигаха. Да не говорим за полов живот.

Така  цяла година. Бившата ми жена спи сама в стаята, аз  карциран в килера. Яде ми се, та ми се плаче! Докато една нощ ми причерня. Отидох при нея, извиних й се, целунах й ръка и се мушнах в леглото. Изхвърли ме! Как така неженени! Не е по социалистически.

Тогава разбрах, че била станала партиен секретар.Оженихме се повторно. Легнахме си. Каза ми да не я докосвам. Бременна била.

Бременна! Грабнах я на ръце. Разцелувах я. Тя ме гледа и не вярва на очите си:

Абе, глупако, детето не е твое!

Как да не е мое?! Ако си купим крава и тя се отели, на кого е телето. Наше! Значи — край на ергенския данък.



Сигурно много хора помнят черноморската фериботна линия Варна-Иличовск създадена през 1978 г. Поради тагавашната Българо-съветска дружба имената на фериботите са разменени.Двата български кораба се казват ,,Героите на Севастопол“ и ,,Героите на Одеса“,а съветските – ,,Героите на Плевен“ и ,,Героите на Шипка“.Българските фериботи са произведени в Норвегия,а съветските в Югославия всички в периода 1977-1978 г.Това са единствените по рода си железопътни фериботи превозващи товарни вагони на борда си.Разполагат с три палуби снабдени с железопътни релси и всеки от тях събира на борда си 108 товарни вагона с нормална дължина.Чрез подемно преходен мост снабден с жп линии вагоните се товарят с локомотиви директно на средна палуба от където с помощта на хидравличен лифт се качват на горна палуба.

Българското фериботно пристанище се намира в Белославското езеро на около 25 км.от Варна,а съветското в пристанище Иличовск близко до Одеса.

През годините на социализма се превозват тонове стоки във вагони от всякакво естество между братските тогава страни.След промените през 1989 г. съветските фериботи стават собственост на Украйна и се оперират от частната фирма ,,Укрфери“.Двата български ферибота до 2009 г.са собственост на Параходство Български морски флот Варна.След това на Български морски квалификационен център.

През 90-те години поетапно намалява броя на превозваните вагони и оставащия капацитет корабите запълват с тирове,микробуси и леки автомобили,както и се оборудват пасажерски кабини за водачите на автомобили и пътници.

Междувременно през 2000 г фериботната линия се удължава и след Иличевск корабите продължават до Грузия в пристанищата Поти и Батуми.След 2007 г.,,Укрфери“ закупува други по-съвременни фериботи и съдбата на ,,Героите на Плевен“ и ,,Героите на Шипка“ по-късно отива в ръцете на Държавната Украинска железница,но са швартовани в пристанище Черноморск и не обслужват линията.

Българските фериботи поетапно излизат от експлоатация и днес също не обслужват линията.Съдбата им е ясна – скрап.

Линията не съществува,а украинския град Иличовск вече се казва Черноморск.



Преди 68 години на днешния ден комунистическият режим извършва едно от най-страшните си злодейства – по изключително жесток начин са убити 16 младежи – горяни от района на село Габерово. Червените палачи се гаврят с телата им, а после ги заравят в масов гроб, до който години наред на роднините им е забранено да пристъпят.

Йордан Маринов от казанлъшкия съюз „Истина“ още в зората на демокрацията се заема с тежката задача да разкрие истината за това злодейство. Разполага с подробна карта на местоположението. Близките на горяните, убити край село Габарево също, знаели къде се намира лобното им място. Преди 89-а се страхували да го посещават, но все пак някои се престрашавали и ходели в усойната долчинка.През 2001 година масовият гроб е разкопан, а тленните останки са пренесени и погребани в двора на габаревската църква „Свети Георги Победоносец“. Малък паметник с имената на жертвите напомня за невинната кръв и зверствата на комунизма. Всяка година на 1 октомври репресирани и антукомунисти от цялата страна се събират в Габарево за да отдадат почит на жертвите.

За трагичната им съдба в района все още се пазят спомени. През вече далечната 1951 г. Дамян Орлов е свързочник в радиотелеграфски взвод, който осигурява връзка между военната жандармерия при операцията срещу горяни в Сливенския балкан. През есента на същата година на десетина километра от село Габарево, Казанлъшко, са убити 16 младежи-горяни. Момчетата на възраст между 16 и 25 г. били разстреляни от упор. За откриването на масовия им гроб помага и книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните, кои са те?“, която е написана въз основа на секретните архиви на МВР.

„Станали са жертва на предателство. Убиецът Никола Христов е фелдфебел от въздушните войски. От ДС му дават задача да събере 16-тимата в черквата на Габарево. Уж за да ги обучава в конспирация срещу комунистите. После ги избиват. Убиецът не видя бял ден. Искаше да става големец при комунистите, но те го използваха и захвърлиха. Семейството му измря“ спомня си 82-годишният Кръстьо Цветков. Архитект по професия, Цветков е един от доайените в съюз „Истина“. През 1943 г. защитава военния завод „Арсенал“ от американските летящи крепости с преградния огън от три леки противовъздушни оръдия. По същто време в Казанлъшкото военновъздушно поделение заедно с Цветков служи и убиецът на 16-те младежи-горяни -Никола Христов.

Христо Ганев, учител по история от село Александрово, е един от участниците в разкопаването на масовия гроб край Габарево. Освен, че познавал отлично местността, той имал и личен мотив да участва в акцията. Калеко му Петър Николов е един от 22-мата екзекутирани след присъда от Народния съд казанлъчани. Родното село на Христо Ганев е център на земеделската антиболшевишка съпротива в първите години на комунизма.

И днес на едно от дърветата край лобното място на младежите личат дупките от куршуми, с които са разстреляни.

„Всички черепи имаха дупка от куршум в тила или слепоочието. Някои бяха разбити с приклади на пушка, други с кирка. Аз трябваше да отделям черепите, които имаха контролни изстрели. От някои гръдни кошове извадихме по цяла шепа олово“, разказва 45-годишният Стефан Гюлев, който подреждал извадените кости.

65 години след тази трагедия за жертвите и роднините им няма и най-малка справедливост. Те не търсят мъст, а историческо възмездие за първата в системата на социалистическия лагер съпротива срещу налагания с насилие комунизъм. За съпротивата на горяните в България продължава да се мълчи целенасочено, защото това беше най-омразната истина на комунистическия режим. Тя им отнемаше ореола и мита, че в България никога е нямало съпротива и винаги сме били покорни роби на СССР. Учебниците по история също продължават гузно да мълчат за съдбата на горянското движение, но въпреки това народната памет е жива., а възпоменанието на 1 октомври в Габарево е доказателство за това.


Спомени от СОЦА

Това не е само защото тогава съм бил млад и идеализирам времето от младежките си години. Живеехме си спокойно, може би не охолно, всички имаха работа, нямаше гладни и ровещи в контейнерите хора, по улиците не се стреляше, къщите по селата не се заключваха, защото нямаше системни нападения над старци, народът имаше страх от милицията, дори циганите се учеха на труд.

Сега в държавата властва анархия, а голяма част от хората, главно пенсионерите, буквално гладуват, за да могат да си купят лекарствата. Аз лично карам основно на хляб и кисело мляко. Затова ще припомня какви бяха цените през 1989 г. и какви бяха те през 2014 г., тъй като ги имам записани.

Преди Десети хлябът струваше 30 ст., баничката – 10 ст., прясното мляко – 30 ст., киселото мляко – 23 ст., риба скумрия – 1,60 лв., цигарите – 80 ст., бензинът – 80 ст., билетът за автобус – 6 ст., токът за 1 киловатчас – 3 ст., парното – 20 лв.

А да видим какво стана после. През 2014 г. хлябът струваше 1 лев, баничката – 1 лв., прясното мляко – 1,60 лв., киселото – 1 лв., скумрията – 6 лв., цигарите 5 лв., бензинът – 2,60 лв., ток за киловатчас – 20 ст., парното – 250 лв.

Сега пък положението е още по-зле. Е, н? ви демокрация. И защо критикувате хората, че изпитвали носталгия по социализма. “Какво му беше толкова лошото?!”, питам аз.

Васил Бояджиев/илюстративна снимка от фейсбук/


Спомени от СОЦА

За обикновения човек Народната република не бе долар за 96 ст. Не бе и мощна индустрия. Не бе и ДС.За обикновените хора 99% НРБ беше нещо уникално.


Когато ходехме по улиците на който и да е град или село, не само няма кой да те нападне, ами и да те напсува! Решетки по прозорците? Стига, бе – това да не е затвор. Железни врати по входовете? Та ние не сме били диваци! Нито наркомани, нито просяци, нито крадци.НРБ – това е, когато познаваш всички в блока, дори когато е на 16 етажа. Може да влезеш при всеки и да си поискаш захар, сол или каквото и да е.


НРБ – това е, когато възрастен се качва в градския транспорт и младите като по команда ставаха да отстъпят място. Така ни учеха.


НРБ – тогавашните гастрономи работеха като днешните магазини. Вървиш и буташ количката, но нямаше никаква охрана. Бележката за сирене лелката я пишеше с молив отгоре на хартията. Нямаше камери за наблюдение. На никого не му минаваше през главата да краде.


НРБ – най-доброто образование, и то без пари.


НРБ – времето, когато малцинствата ги ограмотяваха и те работеха по строежи и комунални предприятия. Всички!


НРБ – време, в което улиците бяха излизани до блясък и кметството не плащаше милиони на някакви олигарси.


НРБ – време, в което българският милиционер не мъкне загубилото се дете в милицията, а го изпраща до вкъщи и го предава на родителите му и после отдава чест! И не заради някаква изгода! Към милиционера имаше уважение!


НРБ – време, в което големите можеха да се доближат до дете и да го попитат има ли нужда от помощ! Днес такъв ще го обвинят в какво ли не!


НРБ – време, в което всеки оставяше ключа под черджето на вратата. Никой не крадеше.


НРБ – от работата ти даваха на смешни цени жилище! Ипотека никой не знаеше какво означава! Банкерите не бяха толкова алчни, а властта им чупеше ръцете от китките!


НРБ – време, в което по телевизията не показваха камари трупове и силиконови гърли. Предаванията бяха познавателни и образователни.


НРБ – времена, в които, ако не отидеш в магазина една година, цените после бяха същите!


НРБ – времена, в които стругар или шофьор бе също престижна професия.


НРБ – времена, в които охранител в училище бе извращение! Най-страшна бе леля Пена с парцала за миене.


Не знам как да обясня по добре какво е НРБ за 99% от хората.

Автор: Всички, които са живели в НРБ



Тогава имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

Източник:Ретро




Тoзи тип строителство се смята, че идва у нac oт CCCP и e cъвeтcкo изoбpeтeниe, но това не е вярно


Kaктo знaeм, cлeд 1945 г. зaпoчвa зacилeнa индycтpиaлизaция нa Бългapия, пpи кoятo гoлeми гpyпи oт xopa ce пpeмecтвaт oт ceлaтa в близкитe гoлeми гpaдoвe. Увeличeнoтo нaceлeниe ce нyждae oт жилищa, a тpaдициoннитe 5-6-eтaжни мoнoлитни cгpaди нe ce cтpoят дocтaтъчнo бъpзo. Зaтoвa дъpжaвaтa и нayчнитe звeнa ce зaмиcлят зa ycкopeнo и изпитaнo cтpoитeлcтвo, кoeтo дa изпoлзвaт, пише socbg.com.


Oбикнoвeнo ce миcли, чe пaнeлнoтo cтpoитeлcтвo идвa y нac oт CCCP и e cъвeтcкo изoбpeтeниe. Toвa нe e вяpнo. пъpвитe cгpaди, изпълнeни c пpeдвapитeлнo пpoизвeдeни пaнeли, ca в квapтaлa-гpaдинa Фopecт Xилc Гapдънc, пocтpoeн пpeз 1909-12 г. в нюйopкcкoтo пpeдгpaдиe Kyинc зa т.н. гopнa чacт нa cpeднaтa клaca. Дpyг извecтeн пaнeлeн квapтaл e бepлинcкият Ѕрlаnеmаnn-Ѕіеdlung (1926-30). Teзи „пaнeлки“ ca дocтa пo-paзлични oт пoзнaтитe ни. Te пpиличaт пoвeчe нa нaшитe cтapи кooпepaции, дopи cи имaт и клacичecкитe ocтpи пoкpиви c тaвaнcки пoмeщeния пoд тяx.


Cтpoитeлнитe пaнeли пpeдcтaвлявaт oплeткa oт apмaтypнo жeлязo и oтгope зaлят бeтoн. Te имaт paзлични фyнкции и видoвe – пoдoви, cтeнни, фacaдни (пocлeднитe нямaт нoceщa фyнкция). пpoизвeждaт ce в т.н. дoмocтpoитeлни кoмбинaти (нaд 30 в цялa Бългapия) и ce извoзвaт дo cтpoeжa c пaнeлoвoз.пoвдигa ги кpaн и ce cглoбявaт чpeз зaвapявaнe нa издaдeнитe oт пaнeлa cтoмaнeни eлeмeнти c тeзи нa дpyгитe пaнeли. Ceтнe мecтaтa нa дoпиp ce зaпълвaт c paзлични бeтoнни paзтвopи, a oтгope ce yплътнявaт xepмeтичecки c eлacтичeн мaтepиaл.



Бългapcкитe пaнeлки


Cмятa ce cъщo, чe пaнeлкитe ca eднaкви. Toвa cъщo нe e вяpнo. Блoкoвeтe ce paзличaвaт пo cepии – т.н. нoмeнклaтypи. Bcички пaнeлки в eднa нoмeнклaтypa ca eднaкви, нo нe и нoмeнклaтypитe пoмeждy cи. Пoнякoгa зa paзличнитe гpaдoвe ce paзpaбoтвaт oтдeлни cepии. Bcякa нoвa нoмeнклaтypa пoдoбpявa paзпpeдeлeниeтo нa плoщитe в блoкa. A cлeд 1983 г. зeмeтpъcнaтa ocигypeнocт e вeчe нe пpocтo чyдecнa, a oтличнa. пaнeлнитe жилищa зa пpъв път пpeдлaгaт и oтдeлни, нeпpexoдни пoмeщeния… и тeчaщa тoплa вoдa нa мнoгo кpaйгpaдcки ceлa, пpeвъpнaти в квapтaли.


Пpeз 1957 г. в Бългapия ca пpoизвeдeни пъpвитe пaнeли, a пpeз 1958 в Coфия e издигнaтa oпитнa 4-eтaжнa cгpaдa (на горната снимка). Moжeм дa я видим и ceгa нa yл. Haйчo Цaнoв № 66. Билo e гoлямo cъбитиe, a cтpoeжът й e oтpaзeн в cпeциaлизиpaни книги. Maлкo cлeд тoвa зaпoчвa и eкcпepимeнтaлнoтo cтpoитeлcтвo нa тpи- и чeтиpиeтaжни пaнeлни cгpaди oт Paйoннaтa пpoeктaнтcкa opгaнизaция в Pyce.


Cлeд 4 гoдини oпитнo cтpoитeлcтвo e paзpaбoтeнa и пъpвaтa мacoвa нoмeнклaтypa нa имe Бc-2-63. Teзи cгpaди (1963-8 г.) имaт шиpинa нa пoмeщeниятa 3,6 м, лeкo cкoceн пoкpив и бaлкoни-лoджии (Дpyжбa I, Cвoбoдa). Липcвa acaнcьop. Oт 1964 г. в дeйcтвиe влизa Бc-2-64 c acaнcьop oт зaвoдa в Гapa Иcкъp, нaй-мнoгo 8 eтaжa и oбикнoвeни бaлкoни (Mлaдocт I нaпp.). Oт 1968 г. cтpoят и пoдoбнaтa Бc-VIII-Cф (Kpacнa пoлянa, Cвeтa Tpoицa…). Зa пpъв път имaмe гoлям 2,80 x 1,80 м пpoзopeц нa xoлa, a фacaдaтa e c блeщyкaщa мoзaйкa. Ceтнe идвa и нoвият мoдeл блoкoвe Бc-69-Cф, кoйтo e и нaй-мacoвият y нac. Пpимep в Coфия ca вcички paйoни нa Люлин. Бc-69-Cф имa някoлкo вapиaнтa, изпълнявaни пapaлeлнo. Teзи cгpaди ca пo-дълбoки и тaкa xoлът мoжe дa e дълъг дo 6,3 м (тoй e 6,45, нo 15 cм „пaдaт“ зa мeждyпaнeлнитe вpъзки). Bpъщaт ce и лoджиитe. Cлeд 1977 г. eтaжитe cтигaт 9 (Haдeждa III и IV). Пpи вapиaнтa oт 1983 ca въвeдeни тъpгoвcки плoщи в пapтepитe (Oбeля I нaпp.). Зa дa ce paзчyпи изглeдът, фacaднитe плoчи нa бaлкoнитe имaт paзлични peшeтки и ce бoядиcвaт opaнжeви или cини. Бaнятa вeчe нe ce cглoбявa нa cтpoeжa, a oщe в зaвoдa. Tя пpиcтигa нa мяcтo във вид нa гoтoвa кyтийкa и кpaнът caмo я вдигa дo eтaжa. Bъвeдeни ca и „тyxлoпaнeлни“ фacaди – пaнeлът им ce cъcтoи oт тyxли, cъeдинeни cъc cтoмaнeни пpътoвe и yплътнeни c paзтвopи. Oт 1987 г. въвeждaт и Бc-69-Cф-Бк-87. Taм, oтнoвo зa пъcтpoтa, фacaдaтa пoлyчaвa някoи oбeмни eлeмeнти в пoлyшecтoъгълнa фopмa (Люлин VII-IX). Bcички вapиaнти нa Бc-69-Cф ce cтpoят в цялa Бългapия чaк дo кpaя нa мacoвoтo пaнeлнo cтpoитeлcтвo пpeз 1994 г.


Днec в cвeтa пaнeлнaтa тexнoлoгия нe e изocтaвeнa. Hякoи гoлeми вepиги cyпepмapкeти в UК я изпoлзвaт зa cтpoeж нa cвoи oбeкти, нo зa нac интepecни ca нoвитe жилищни пaнeлки. Пpeз 2015 г. в Hю Йopк кoмпaниятa МY Місrо NY издигнa 55-aпapтaмeнтни блoкoвe, пpeднaзнaчeни зa oтдaвaнe пoд нaeм. Пaнeлитe им ce пpoизвeждaт в кopaбocтpoитeлницитe в Бpyклин.


B Бългapия oтнoшeниeтo към пaнeлнитe квapтaли e дocтa пpoтивopeчивo. Ho eдвa ли зa тoвa e oтгoвopeн видът cтpoитeлcтвo. Живoтът и oбpaзът нa eдин квapтaл дaлeч нe зaвиcят caмo oт типa cгpaди. Aнaлизът e дълъг и фaктopитe мнoгo, нo нeпpeмeннo тpябвa дa oткpoим чoвeшкия. Битoвaтa кyлтypa нa oбитaтeлитe щe нaпpaви eдин paйoн дoбpo или лoшo мяcтo зa живeeнe.

Статията е публикувана от Антон Оруш за първи път във в-к Fibank News


 


Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка


Помните ли как се свързвахме с други градове? Когато ние бяхме търсените, получавахме покана за телефонен разговор. Пощальоните ги носеха, както и често вместо писма получавахме телеграми от телетип, залепени на лист хартия с канцеларско лепило.


Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка. Чакането в пощата, кабинките с номера и кънтящия глас на служителките – „Варна ли е? Колежке, свържи ме с Белослав… Да Белослав, хайде чакам…“ Или „Варна вика София“, за София втора кабина. И щом стъпиш в кабината светва лампата.


През две секунди се чуваше „по кратки моля“ и това изнервяше повече от чакането. И винаги ни прекъсваха. А ние все викахме „Моля не прекъсвайте говорим“! Телефонистките имаха свой „жаргон“. Не казваха „свържи ме с Белослав (примерно)“, а казваха „Дай ми Белослав“. Не се обръщаха помежду си с „колежке“, а с „колега“.Към абоната: „Имате Белослав, говорете“.


„Майка ми беше телефонистка в централна поща и по някога ходехме с нея на работа. Работеше в една голяма зала с още много, много колежки. Имаше слушалки и микрофон като фуния и много жакове и дупки отпред на таблото (нещо като на снимката). „Ало, колежке, Варна ли е?“ Беше много забавно, но оставаше без глас в края на работния ден.“


 


От цялата страна към Ню Йорк започват да се стичат пратки с ваксина.

Смъртоносната болест пристига в Ню Йорк с… автобуса. През март 1947 година един бизнесмен, който пътува от Мексико Сити за Мейн, прави междинна спирка в Ню Йорк. Той не се чувства добре, но въпреки това тръгва да разглежда забележителностите на града. И в един миг рухва на земята.


Десет дни по-късно умира в една нюйоркска болница. В началото на април лекарите установяват, че е умрял от едра шарка.


Тогавашният нюйоркски комисар по здравеопазването Израел Уайнстийн не се колебае дълго. Още повече, че в Ню Йорк вече са регистрирани и други случаи на едра шарка. Уайнстийн решава да ваксинира цялото население на града, разказва Чарлс ди Маджо, професор по обществено здравеопазване в Нюйоркския университет.20 век: едрата шарка взима 400 милиона жертви 


Едрата шарка се нарежда сред най-тежките инфекциозни заболявания на света. Два от всеки десет случая завършват със смърт, болните са заплашени и от ослепяване, парализа или мозъчни увреждания. Само през 20 век от едра шарка са починали близо 400 милиона души.


През 1947 година повечето нюйоркчани всъщност вече са ваксинирани срещу едрата шарка. Но избухналата епидемия показва, че броят им е недостатъчен. От цялата страна към Ню Йорк започват да се стичат пратки с ваксина. Фармацевтичните фабрики пускат конвейрите си на бързи обороти. Децата се ваксинират в училище, за възрастните са открити импровизирани имунизационни пунктове из целия град, включително и в полицейски участъци.


Всеки гражданин на Ню Йорк има право на безплатна ваксинация. По време на посещението си в Ню Йорк дори президентът Хари Труман демонстративно запретва ръкав за пред медиите. Из целия град плакати призовават гражданите да се ваксинират, за да бъдат сигурно предпазени от болестта.


И хората се отзовават. За по-малко от месец се ваксинират 6,35 милиона души. А в началото на май Израел Уайнстийн вече със задоволство може да оповести, че опасността е отминала.Днес е съвсем различно


Имунизационната кампания в Ню Йорк през 1947 година е последната голяма акция срещу едрата шарка в САЩ. Фактът, че след това никога повече не се налага провеждането на такава кампания, показва, че масовата имунизация в Ню Йорк е била много успешна, казва професор Ди Маджо. Специалистът по обществено здравеопазване изпитва голям респект към решителността на тогавашните здравни власти: "Тогава много добре се справяхме с масовите имунизации. Бяхме в състояние да организираме такива здравни кампании, а хората гледаха с добро око на тези програми. Днес е друго. Здравеопазването се приватизира все повече и повече", казва Ди Маджо, цитиран от "Дойче Веле".


Той вижда и дефекти в общественото здравеопазване: в редица здравни служби има остър недостиг на персонал. Днес плащаме солената цена за тези икономии. За да организират масовото ваксиниране, градските и общински власти в САЩ са принудени да търсят помощ от частни клиники и от големите аптечни вериги, които обаче също нямат ресурс да се справят със сложната организация. Към това се прибавят и подозренията относно ваксините, които се ширят сред населението. Според различни допитвания, около 40% от гражданите на САЩ не искат да се ваксинират. Независимо от това обаче главният проблем си остава ерозията на системата за обществено здравеопазване, казва професор Ди Маджио:


"То е като на война. През 1947 година разполагахме с цяла армия от хора, която веднага излезе на бойното поле. Днес обаче тепърва трябва да изграждаме подобна армия - доколкото изобщо това е възможно в условията на коронавируса."

Снимка: БГНЕС / Архив



С два изцяло счупени в глезените крака, през сняг и отрицателни температури, летецът пълзи осемнайсет денонощия, докато се добере до първото село. През юни, 1943-та, въпреки техническата си инвалидност, Алексей Маресиев се връща отново в строя на летците. За времето на Втората световна война, той извършва осемдесет и шест боеви нальота и смъква десет вражески самолета: три до раняването си и седем - след него. Истински човек, чийто живот не се нуждае от украсяване.


Без холивудски кино-измишльотини, комикси и 3D глупости


Алексей Петрович Маресиев (20.05.1916 - 19.05.2001)

Боецът - от живота и подвига на когото се учехме.


През април 1942, когато в Русия е люта зима, самолетът, който той управлява, бива свален до Новгород.

С два изцяло счупени в глезените крака, през сняг и отрицателни температури, летецът пълзи осемнайсет денонощия (неповторим факт за воля, дух и борбеност), докато се добере до първото село.


Спи под голо небе в корените на дърветата и се храни с треви и замръзнали, опадали по земята, диви плодове.Бива нападан от диви животни, от изгладняла мечка, но успява да се пребори и да оцелее.


В болницата ампутират  двата му крака под коленете и, с революционни за времето руски протези, човекът започва да се учи отново да върви.

През юни, 1943-та, въпреки техническата си инвалидност, Алексей Маресиев се връща отново в строя на летците.

За времето на Втората световна война, той извършва осемдесет и шест боеви нальота и смъква десет вражески самолета: три до раняването си и седем - след него.


След приключване на войната, Алексей Маресиев завършва Висшата школа на ВВС в качеството си на спец-инструктор.

 Поддържа отлична (буквално фантастична) физическа форма:

- печели Общомосковския шампионат по танци;

- установява рекорд, преплувайки река Волга при Куйбишев (два километра и двеста метра) за петдесет и пет минути.


През 1946 г. писателят - Борис Полевой, описва живота му в книга ("Повест за истинския човек"), като променя фамилията на Мересиев.Истински човек, чийто живот не се нуждае от украсяване.Автор: Емил Златев, ФБ



Живков е арестуван на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с „домашен арест“. Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.


През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.

На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.

На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.

Привлечен е като обвиняем и по делото (Дело № 3) за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави, заедно с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП.

Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело № 2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Делата срещу Тодор Живков са прекратени с неговата смърт.


Тодор Живков умира на 5 август 1998 година в София. Според официалната информация на БТА, той издъхва в 20:05 след триседмична мозъчна кома. Правителството отхвърля настояванията на семейството му и на Българската социалистическа партия той да бъде погребан с държавни почести.



КРАСИМИР МАРИНОВ е роден на 6 май 1964 година в град Смолян в семейството на миньор. Красимир има още двама братя и една сестра. Основното си образование завършва в град Смолян в 4-то ОУ ‘’Стою Шишков’’. От малък Красимир е много амбициозен и волеви. Кандидатства и се записва в спортно училище в ‘Чепеларе’’ Така започва кариерата му на борец. 

През 1984 година аз бях треньор в "Левски-Спартак’’ Красимир Маринов беше в младежкия състав на дружеството. На републиканското първенство за младежи през 1985 година Краси стана шампион и покри майсторска норма. Стана майстор на спорта. 

Точно по това време в Левски-Спартак бяха много състезатели в тази категория и дружеството даваше разрешение за една година да се бори в други отбори. Така Красимир се бори към ТУНДЖА Ямбол и още един или два отбора. По късно беше военнизирани към МВР с чин старшина .Обикновено не се военнизират безперспективни състезатели. Трябва да си добър и доказал за да те военнизират. 

Искам да кажа че Красимир Маринов беше перспективен състезател. Никога не съм имал проблеми с него, винаги точен и отговорен. Живееше в хотела на Левски Спартак и се хранеше като всички останали в стола на дружеството. Знам че кандидатства във ВИФ’’Г.Димитров’,но не знам дали успя да го завърши. 

Докато дойдоха лошите дни за всички включително и за мен. Всички останахме без работа борците дето се казва останаха на улицата. Държавата обедня имаше инфлация на лева над 300 процента. Хората си загубиха спестяванията. Знаеме че бедността ражда престъпността. Всички тия останали на улицата борци се прегрупираха и......... знаете по нататък какво стана. Много ги избиха малко оцеляха. Сред оцелелите е и Красимир Маринов. Мен специално ме интересуваше като борец и човек. Тия които го познават като борец не вярвам да кажат лоша дума за него. Какво е станал след това не е моя работа, времената бяха такива всеки се спасява както може. И ако си спомняте започнах в началото за него’’Много волеви’’Железен’’Не го знам как е надявам се че е добре. Важно е човек да оцелее.

източник:фактуално


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации