Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.

Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».

Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.

В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.

В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.

Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.

Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.

През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.

Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.

През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.

В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приклювало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.

След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източници: www.goguide.bg/ („Записки по българските балове” автор: Свилен Георгиев)

www.factor-bs.com/(„Абитуриентите на Бургас през миналия век”, автор: Соня Кехлибарева) и спомени за събитията от очевидци



След 1985 г. с една средна, месечна работна заплата можеха да се купят около 250 литра бензин. Днес с една средна работна заплата може да се купи два пъти повече, т.е. около 500 литра. Да не забравяме обаче, че тогава се крадеше масово, крадеше всичко, включително и бензин.

Бензинджии, военни, милиционери, механизатори, таксиджии и шофьори от всякакви служби… крадяха бензин. Държавата се опита да ограничи кражбите, като оцветяваше бензина отпускан на предприятията и този за продажба на частни лица в различни цветове. Можеха да те спрат на пътя и да вземат проба от резервоара. Това обаче не даде никакъв резултат, тъй като крадците се бяха научили да го преоцветяват, а и проверките бяха голяма рядкост.

И въобще трябва да се знае, че до 1989, в България съществуваше цяла една паралелна икономика, построена върху кражби и корупция. Бакалинът крадеше луканка и други скъпи и дефицитни храни и ги заменяше за бензин със съседа военен например. Продавачките в магазините си заделяха дефицитни стоки и ги заменяха за други такива или за да корумпират чиновниците. Тогава не се казваше корупция, а се казваше „с връзки“. 

С връзки се влизаше в университет или елитна гимназия, получаваше се достъп до дефицитни стоки, уреждаха се назначения за работа или кариерно развитие, или пък по-лека военна служба…

Т.Тодоров



Този автомобил изглежда като излязъл от ретро-футуристичен филм, но е напълно реален! Можете ли да познаете от какво е направен?

Тази единствена по рода си кола беше намерена през 2017 г. в Челябинск. Един от местните потребители в социалната мрежа "ВКонтакте" се натъкнал на нея, когато купил стар гараж извън града. Колата-амфибия е наречена Argo от новия си собственик. През пролетта на 2019 г. тя беше изложена в галерията за стари коли в Москва – изложение на необикновени винтидж автомобили. Но кой е творецът на колата и защо?

Тази 8-колесна офроуд амфибия (ААТВ) е направена от инженера Максим Мелниченко. Той работи в Челябинския тракторен завод и създава този шедьовър през 1960-те (според някои източници през 1950-те) години. Казват, че Мелниченко е бил страстен ловец и често е пътувал из уралските гори. Съответно събира няколко колеги съмишленици, за да направят тази необикновена кола за пътуване насред дивата природа. "Чудовището" е базирано на известната ГАЗ М-20 "Победа".Най-интересното в конструкцията й е сдвоеният механизъм на въртене, какъвто имат тракторите (помните ли, че нещото е направено в тракторен завод?). Двигателят от ГАЗ и хидравличната помпа са разположени в задната част. Единствената врата е отпред.

За да се движи по вода, Argo е задвижван от хидростатична трансмисия. Всичките тези колела са екипирани с компактни хидравлични мотори. В действителност има 8-колесно задвижване и на всяка двойка колела могат да се поставят вериги. Добра идея!

Източник:bg.rbth.com



Първи май 1986 година. Стотици хиляди българи отбелязват в София Празника на труда с традиционен парад пред комунистическите ръководители на страната. Манифестиращите не знаят, че само четири дни по-рано, на 26 април 1986 г., пожар в Чернобил е предизвикал най-тежката ядрена авария в света.

На 1 май радиационният облак достига България. Дъждът, който вали над парада, е силно радиоактивен, но на трибуната сякаш не осъзнават опасността във въздуха.

След аварията в Чернобил войниците в Българската армия са хранени с военните запаси, а заповед за това идва почти веднага след инцидента от министъра на народната отбрана генерал Добри Джуров.

Без обяснения защо на командния състав се разпорежда да преустанови храненето на наборната войска с пресни зеленчуци – марули, спанак, лук, чесън. Забраняват се млякото и прясното сирене, разказа в интервю за Радио Стара Загора генерал Димитър Димитров, бивш командир на Втора тунджанска лека пехотна бригада в града. По време на ядрената катастрофа, която стана отново актуална покрай хитовия сериал на HBO „Чернобил“, той е началник-щаб на 49 полк в Симеоновград.

Освен това от София е разпоредено войниците да не сядат и да не лягат по земята и тревата на открито. Обичайното замерване на радиацията, което по това време се извършва във всяко поделение на 8 часа, става на 4 часа, гласи още заповедта на генерал Джуров.

„Официално никой не ни каза причината за тази заповед. Но офицерите бързо се досетихме каква може да е с тази точка за промяна на честотата на замерване на радиацията. В България към този момент имаше 273 пункта за замерване на радиацията, което ставаше 3 пъти на ден по принцип“, споделя генерал Димитров.

По думите му при замерванията отначало не е имало нищо тревожно – до около 1 май. След това обаче пунктовете са започнали да отчитат на определени места радиация.

„Около седмица мерихме на 4 часа. В началото нямаше нищо, но после явно облакът беше достигнал страната ни. Заповядаха ни да мерим на 2 часа. А на 2 часа по плана за бойна готовност се мери, когато има опасност от военна агресия или вече има започнати бойни действия“, разказва генералът.

„Приборът за измерване се вади от машината и се замерва по земята. На ниво 15-20 сантиметра от земята радиация има. Но когато уредът се вдигне, например на половин метър и нагоре, е чисто – това значи, че тя е паднала долу. Свали я дъждът, иначе щеше да си мине облакът през България и нямаше вероятно да има нищо“, смята генералът.

Официалното съобщение за аварията в Чернобилската електроцентрала пристига близо месец по-късно.

„Ние правихме всичко необходимо, за да бъде войската запазена. А вече чрез нас тази информация до голяма степен се получи сред цивилното население“, разказа спомените си за събитията генерал Димитров.

Ето и фактите в цифри. На 26 април преди 35 години в 01:23 часа реактор номер 4 на централата, намираща се на около 100 километра от Киев, се взривява по време на тестване на самозахранваща система за сигурност. Изразено в цифри, измерението на тази катастрофа е следното:

10 – толкова дни продължи да гори ядреното гориво след взрива, при което в атмосферата бяха изхвърлени радиоактивни елементи. Според някои оценки те са замърсили до три четвърти от Европа, но най-вече пострадаха Украйна, Беларус и Русия.

14 – на тази дата през май 1986 г. съветският лидер Михаил Горбачов за първи път публично говори за случилото се, след като съветските власти се опитват да укрият какво е станало в централата.

116 000 – това е броят на евакуираните през 1986 г. от зоната около централата.

230 000 – още толкова души са евакуирани в идните години. 

600 000 е броят на ликвидаторите на последиците от катастрофата, които са изпратени на място със слаба или почти никаква защита.

100 000 – според Грийнпийс толкова са смъртните случаи, предизвикани от катастрофата към 2006 г. Научният комитет на ООН обаче признава официално само тридесетина починали сред работниците и пожарникарите в резултат на високата радиация веднага след експлозията.

2000 – до декември на тази година АЕЦ „Чернобил“ продължава да произвежда електричество. Тогава последният действащ реактор е спрян под натиска на Запада.

2,1 – толкова милиарда евро, финансирани от международната общност, са вложени в изграждането на гигантски стоманен саркофаг. Той беше поставен в края на 2016 г. над четвърти реактор на централата и въведен в експлоатация през 2019 г., за да не изтича радиация оттам.

24 000 – след толкова години властите смятат, че хората ще могат да живеят в пълна безопасност в зоната на Чернобил. Но въпреки това мястото привлича все повече туристи, а Киев иска да го впише в световното културно наследство на ЮНЕСКО. Поради почти пълната липса на човешка дейност в района там изобилстват флората и фауната./Ретро.бг/



За да не стана копчарка в завод „Витоша“, се записах в Полувисшия институт за учителки!

През социализма не можеше да учиш, каквото желаеш. Не можеше и да се работи, каквото ти е на душата. Не обичам този строй и наблюдавам как настоящите червенопартийци, останали оттогава, се опитват да прикрият доста негативи от онова време.

Аз съм си софиянка по потекло и завърших с отличие 32-ра елитна гимназия. Пред очите ми внуци на партийци влязоха в Софийския университет без достатъчно умствен багаж, аз и други деца останахме навън.

Съответният професор от специалността „Българска филология“ в университета, ярък комунист по онова време, бил предупреден кои и колко да пусне „на общо основание“, което разбрах в подробности чак след 1989 г. Останалите бяха деца на антифашисти.

Без нито една правописна и съдържателна грешка на писмения по литература, с измислени пропуски за неизучавани в гимназията царе по история и издържан политически изпит аз се оказах „резерва“, която не влезе в университета. Казаха на баща ми къде и как да бутне рушвет, но той беше адвокат, почтен, такъв си остана и отказа.

За да не отида в УПК – копчарка в завод „Витоша“, влязох в Полувисшия институт за детски и начални учителки с профил руски език. Добри преподаватели, не мога да се оплача, много елементарни момичета в класа, основно от Перник. Ние, софиянките, се отделихме настрана. В пълен дискомфорт откъм състудентките ми завърших с отличие. И с много литературни награди, организирани от преподаватели.

Постъпвам на работа. Директорката с педагогически курс след гимназия. Ни полувисше, ни висше. Оказа се нелоша жена, но с голям зор след една година работа даде разрешение да следвам педагогика. Така беше по онова време. Друго не даваха.

Моите родители се уплашиха от мръсните игри в Софийския университет тогава и кандидатствах в Благоевград като филиал на Софийския. Завърших почти с отличие и Златен медал. Канеха ме и асистент да стана, не пожелах.

Наложи се да работя като учителка до промените през 1989 г. в обкръжението на толкова прости жени, че не е истина. Родителите на децата обаче бяха далеч по-образовани и будни и виждаха за какво става въпрос, но мълчаха. Такива бяха времената.

Записах българска филология и завърших в Софийския университет. Имах и втори, и първи клас квалификация по педагогика. Но се захванах с журналистика. Не ми беше трудно да намеря място, защото бях дългогодишен сътрудник в печата без прекъсване и докато бях учителка. Тогава се плащаше и, признавам, понакога си докарвах повече от заплата и половина. А учителската заплата ми беше 210 лв.

Дълго учих не по моя вина и макар да спечелих и няколко престижни педагогически награди, не останах в този бранш. Отстраниха ни младите и си сложиха техни хора с проруски програми.Така че в душата ми остана мечтата по свобода и добре, че дойде демокрацията. И литература завърших, и книги издадох, и международни награди взех, и много български.

Допреди 1989 г. творби с художествена литература по медиите пускаха или деца на партийци, или някой, предложен за надежден. При момичетата писателки често ставаше и по други начини – чрез други отношения с мастити червени велможи. Да не навлизам в подробности какви цинични цветисти вицове се носеха за Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. Опазил ме Бог от подобни падения.

Постигнах желаното след 1989 г. и въпреки признанията си като педагогически учен преди тази дата и сътрудник в печата пак преди преврата не мога да кажа, че съм била удовлетворена, както исках аз, и никога не искам да се връща това време.

Сега младите са много по-свободни в избора си, няма ги досадните политически науки, въпреки че отдавна обучението е платено, но не е непостижимо./ретро.бг/

 Росица КОПУКОВА



Haй-вaжнoтo e дa ĸaжeм, чe ниe cмe poдeни нopмaлнo и cмe живи и здpaви, въпpeĸи чe нaшитe мaйĸи ca пили acпиpин, ĸoгaтo ca имaли глaвoбoлиe, яли ca ĸoнcepвиpaнa xpaнa и ca paбoтeли дo пocлeднo. He ca били тecтвaни зa paзлични бoлecти и нe ca имaли възмoжнocттa дa видят бeбчeтo cи дo дeня нa нeгoвoтo paждaнe.

Hиe, дeцaтa нa минaлия вeĸ, ce вoзexмe в ĸoлитe бeз ĸoлaни, ĸapaxмe ĸoлeлa, ĸънĸи и лaгepни ĸoличĸи бeз ĸacĸи, игpaexмe в ĸaлтa и пиexмe вoдa oт мapĸyчa зa нaпoявaнe. Πиexмe вoдa oт eднa и cъщa бyтилĸa и вcичĸи cи бяxмe дoбpe. A пoмнитe ли ĸoлĸo бeшe зaбaвнo дa пoмaгaмe нa нaшитe мaйĸи и бaби дa изпepaт ĸилимитe нa yлицaтa c лeдeнo cтyдeнa вoдa caмo и caмo зa дa мoжeм дa ce нaмoĸpим дo yшитe в cлънчeвитe лeтни дни. 

Ядяxмe бял xляб c мacлo или мac, пиexмe гaзиpaни нaпитĸи и винaги нaмиpaxмe нaчин дa ce cдoбиeм cъc cлaдoлeд, нo нe cмe били c нaднopмeнo тeглo, зaщoтo пocтoяннo игpaexмe нaвън. He ни дaвaxa xaпчeтa зa xипep aĸтивнocт в yчилищe, нямaшe пcиxoлoзи и пeдaгoзи, ĸoитo дa ни нaблюдaвaт и дa oцeнявaт нaшeтo paзвитиe, a вcичĸи зaвъpшвaxмe yчилищe ycпeшнo. Имaxмe иcтинcĸи пpиятeли, a нe тaĸивa, ĸoитo дoбaвяxмe в coциaлнитe мpeжи и пocлe ниĸoгa нe виждaxмe. A виe пpинaдлeжитe ли ĸъм тoвa пoĸoлeниe? Чecтитo! Bиe cтe имaли eднo пpeĸpacнo дeтcтвo!  

Прочетете още:Ако не си роден през 90-те, не чети това



Проектирането и изработването на опитни серии от леки и лекотоварни автомобили в бившата авиационна фабрика в Ловеч започва през втората половина на 50-те години, като първоначално се извършва без каквато и да било официална подкрепа от страна на държавата. 

Реализирането на тези проекти, както и последвалото усвояване на автомобилен монтаж до голяма степен успяват да се наложат именно благодарение на самоинициативата и решителността на конкретни заводски ръководители и инженери.

Предварителната подготовка за създаването на прототип на лек автомобил в Завод 14 стартира в края на 1958 г. под ръководството на инж. Димитър Дамянов. По това време към неговия екип се включват и специалисти от софийския Завод 12, които успяват да изработят абсолютно идентично и най-важното функциониращо копие на предоставения им оригинален двигател от лек автомобил Volkswagen.

Димитър Дамянов си спомня някои подробности за цялата организация по изработването на първите прототипи:

„Когато се заговори усилено за производството на леки автомобили, чието търсене бе голямо, ръководството реши да се изработи прототип на лек автомобил, с който да се представим на Пловдивския панаир, за да заинтересоваме държавните ръководители с умението си да извършваме сложни неща. Започвайки сложната и непозната работа, напълно разбирахме, че е немислимо при тогавашното световно автомобилостроене с наши конструкции и модели да произвеждаме масово леки автомобили. Изработката на лекия автомобил ни затрудни много, но я завършихме в предвидените срокове.“

За проектирането на дизайна първоначално е нает един скулптор от София, който се съгласява да изпълни задачата срещу възнаграждение от две средни месечни заплати, но неговият интересен и необичаен като форма макет е приет резервирано. В крайна сметка с оформлението на каросерията се ангажира самият екип на инж. Дамянов, който по това време включва Юли Костов, инж. Кънчо Кънчев, инж. Иван Петров (заместник на главния инженер на завода), Георги Филипов, Пейчо Пейчев, Георги Лазаров и още няколко души. 

Изковаването на отделните компоненти на каросериите от тънколистна ламарина се извършва изцяло на ръка с помощта на дървени чукове върху кожени възглавници, пълни с пясък.Това, което особено затруднява екипа на инж. Дамянов, е така наречената геометрическа разработка, която се разчертава върху огромна маса в мащаб 1:1. Именно от нея впоследствие се свалят всички мерки за изработването на шаблони, от които пък се правят детайлите на дървения макет. Последният етап от работата е свързан с разрязването на дървения модел на отделни части, от които се отливат металните щампи за външните форми на каросерията.

Отговорник по изработването на моделите е Марин Радев, а външните елементи са направени от Георги Лазаров. Интересно е да се отбележи, че в началния стадий от предварителната подготовка са спазени стриктно всички работни етапи, свързани с изготвянето на пълна конструктивна документация, предлагането и обсъждането на графични проекти и гипсови модели на автомобила, както и изработването на няколко дървени макета в мащаб 1:10 (един от които и днес може да се види в заводския музей на „Балкан“).

Първото официално представяне на двата завършени прототипа пред публика става на 1 май 1960 г. в Ловеч, а през септември един от двата екземпляра, боядисан в цветова комбинация от бяло и червено, е изложен на открита площ на територията на Международния мострен панаир в Пловдив. Скоро след това всички планове за създаването на оригинален български лек автомобил потъват в историята. Настъпва времето на лицензните монтажи.

Източник:autobild.bg



По-възрастните може би си спомнят как по времето на соца бяхме наблюдавани и контролирани от различните органи – на работа, на улицата, в квартала. Освен държавните такива имаше и доброволни отряди, в които хора с болни амбиции, неуспели да се себедокажат като отговорни фактори вкъщи, членуваха с огромно удоволствие. Нещо по-вече – живееха с чувството, че са нещо като КГБ или Гестапо и от тях зависи световният ред. Когато даваха някакви дежурства, а често и просто ей така, за показен респект, носеха значки и червени ленти над лакътя на ръката с надпис ДОТ (Доброволни отряди на трудещите се – подбирани от особено лоялните към режима), с което допълваха сериозността на картината. Да настръхнеш!

Но обикновените и нормални хора гледаха на техните пресилени старания с насмешка. Няма да забравя как един колега, голям зевзек, с когото работех и е отговарял за това в завода по някаква партийна линия, се прочу с нестандартния подбор на тези зажаднели за подвизи и изяви кандидат „чекисти“. Нарочно в предварителния кастинг ги разпитваше обстойно за всевъзможни незначителни неща пред специално подбрана аудитория от негови съмишленици, придавайки си изключително сериозен вид. Впоследствие, разбира се, повечето от въпросите и отговорите им ставаха хитови шедьоври и дълго биваха обект на оживени коментари. Така например в непринуден разговор им внушаваше, че те трябва да са здрави, силни и да отговарят на редица условия, едно от които беше да имат здрави зъби?! Кулминацията, след като завърши задълбоченият и своеобразен преглед, беше измерването на зъбите им с шублер, което обкръжението очакваше с нетърпение, за разлика от учудата и недоумението на потърпевшия„Джеймс Бонд“.

Успелите получаваха назначение за дежурства, предимно след работно или по вечерно време, в някой по-отдалечен край на града, от съображения да не би пък случайно да попаднат в обсега на действителните служби и да стане непредвиден гаф. Неколкократно им се повтаряше, че докато не дойде човек да ги смени, да не напускат обекта! А през това време „комисията“ в някоя близка кръчма на разпивка проверяваше на смени как се развива охранителната дейност на новия кандидат. Историята помни случай да бъде забравен някой мераклия цяла нощ, като се сещат за него едва на другия ден. С огромен интерес се следеше всеки нов „заводски кастинг“ за прием на новите попълнения, явно поблазнени от обществените привилегии, които им осигуряваше тяхното членство!

Доста по-късно тази недодялана грижа на партията за контрол на обществото и преследване на хулиганските прояви – изцяло копирана от челния съветски опит, бе закрита поради доказаната неефективност. Далеч съм от мисълта, че в днешно време, при този технически бум в развитието на интернет, сме оставени без подобен контрол и вмешателство в личните ни социални и финансови пространства, но това е друга тема.

 Антон Цаневски, Велико Търново



В края на развития социализъм една „Лада“ струва 8500-10 000 лв. в зависимост от модификацията. При това първоначално се правеше вноска от 1500 лв., срещу която се получаваше номер. Парите стояха на безлихвена сметка, а хората чакаха с години „да им излезе номерът“. Традицията повеляваше, когато се роди дете, да му се прави вноска за кола. Чакаше се и за шофьорски курс, чиято цена беше от 190 до 220 лева – колкото и масовата работна заплата.


Жигулата бе един от най-разпространените леки автомобили в СССР и Източния блок и един от символите на съветското и руското автомобилно производство. Беше много популярна в България, а върхът на удоволствието бе да пориш с нея с мощните 90 км/ч по 50 километра магистрала.


Москвичът се славеше като най-здравия автомобил за времето си, с много ламарина. Следователно гордостта на Московския автомобилен завод набираше трудно, много дами, а и не само, не се справяха лесно с тежкия волан, за маневреност изобщо не можеше да става и дума.


Запорожецът – моторът отзад, а багажникът със символичен обем – отпред. Отоплението на салона става с бензинова печка, която харчи около 850 милилитра бензин на час.


Съревнованието на източногерманците със западните им роднини ражда двутактовия двигател и странното купе от дуропласт. Основното преимущество на трабанта е, че по онова време всеки горд притежател на този автомобил може да го разглоби и сглоби собственоръчно. Двигателят е прост, а колата лека. Основен недостатък е гъстият черен дим, който оставя след себе си, резултат от изгарянето на бензин и масло в двигателя.


Чехите от самото начало на производството на автомобили проявяват тънък усет за дизайн и иновации. Най-популярните модели шкода в България по онова време са „Октавия“, 1000 МВ, а впоследствие и 120.


А кои бяха луксозните лимузини на социализма? Чайката беше съветският ролс-ройс. Основно возило на политическия елит по това време. Освен с впечатляващите си габарити и оригинално техническо изпълнение чайката впечатлява с вътрешен дизайн, достоен и за най-претенциозните клиенти.


Волгата е замислена в американски стил, като сред моторите има и осемцилиндров V-образен със 195 конски сили и автоматична трансмисия. При социализма в България колата се използваше масово от ръководителите на държавни учреждения и партийните лидери от средното ниво./ретро.бг/



Ако сте били дете през 80-те години, е почти сигурно, че сте имали две богатства – странните оръжия от Седморката на Блейк и някой от вълшебните пръстени на чехословашката тв сага Арабела.

Когато се излъчваше приказния сериал за красивата принцеса, злия магьосник Румбурак, господин и госпожа Майерови, Хонзик и Марженка, Ксения, госпожица Мюлерова, Блекота и Пекота, улиците просто опустяваха, а веднага след края на епизода децата тутакси се събираха да коментират какво се е случило и какво ще стане после. И това не беше така само в България, а в целия някогашен соцлагер.А за Арабела е ясно, тя бе най-красивата жена на света!

В ролята на принцесата е словашката актриса Яна Нагьова. Сериалът е сниман между 1979 и 1981 г., а хубавицата се сдобива с главната роля по доста странен начин. Първият избор пада на друга актриса Либуше Шафранкова, но, поне според официалната версия, тя се разболяла и това наложило рокадата.

Словашката актриса Яна Нагьова

Шафранкова все пак е частично компенсирана за това, че не влиза в кадър в хитовата продукция. Оригиналният глас на принцеса Арабела е именно нейният. Това се оказало крайно наложително, просто защото Яна Нагьова имала просто кошмарен словашки акцент, който твърде вгорчавал образа на фината красива принцеса.

Говорният дефект и дублажът обаче в никакъв случай не попречват на Нагьова да се превърне скоростно в суперзвезда. Успехът на сериала е небивал и управляващите комунисти са повече от доволни. Така 20-годишната Яна получава баснословни хонорари за онова време и набързо сменя словашката провинция с елитно жилище в квартала на висшата номенклатура в столицата Прага. То е на хълма Храдчани. Яна набързо се омъжва за хокейна звезда, ражда й се дете. Семейното щастие обаче е съсипано от честите посягания към чашката на брачната половинка.Арабела обаче отново се ориентира правилно и „сваля“ богат германец с когото забягва още преди на Изток да са дошли демократичните промени. И на него му ражда дете, разделят се. Следва трети брак, пак с германец и трета рожба на телевизионната принцеса.

Днес Яна е над 60 годишна и живее основно в Дюселдорф. След ролята на Арабела опитите й за кариера в киното и театъра удрят на камък./Източник: offnews.bg/

Още спомени от  СОЦА вижте  ТУК




Тогава огласяхме летата с детските си викове и смехове и от ранни зори до късни нощи прашният път пред къщата на село и потайните места зад блока не можеха да си починат от нашите игри.

Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко. Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.

Някога, преди не чак толкова много години, нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета… Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.

Някога, преди не чак толкова много години, имаше само един продавач на сладолед. Идваше в селото веднъж на седмица, носеше 2 големи кофи с различен вкус, но сладоледът пак не стигаше за всички хлапета. Затова през останалото време изстудявахме дини и пъпеши в реката и се катерехме по дърветата, за да берем плодове.Дааа… Някога, преди не чак толкова много години, детството беше истинско..

Meri Nikolova



Как пътувате до София? Въпрос, на който повечето читатели ще отговорят, че стигат до столицата с автобус или кола. Други, все по-малко, ще споделят, че предпочитат влак. Четвърта възможност просто не съществува. Но до края на 80-те години жителите на триградието са обичали да ходят на пазар и по работа в София, връщайки се след няколко часа. Това, разбира се, е било възможно единствено с българските авиолинии и модерното за времето си летище в Горна Оряховица. Със сигурност по-възрастните читатели въздишат по загубеното удобство, а младите се подсмихват недоверчиво.

За 40 минути до столицата

Истината обаче е факт, макар и всичко вече да е история, която трудно ще стане реалност отново в днешни дни. До 1989 година националният авиопревозвач „Балкан“ е поддържал най-гъстата мрежа от вътрешни полети в Европа. София-Видин, София-Русе, София-Силистра, София-Търговище, София-Варна, София-Бургас, София-Кърджали, София-Стара Загора и София-Горна Оряховица са били от редовните линии, изпълнявани в продължение на десетилетия. За щастие на всички жители от област Велико Търново родната ни авиокомпания е поддържала цели три полета на ден  от железничарския град до столицата. Това е давало възможност на хиляди жители от областта да тръгват сутрин за София, а след като свършат работа да се приберат в ранния следобед вкъщи. Всъщност полетът до София е бил не повече от 40 минути.

12 лв. са били сериозна сума през 80-те

12 лв. е струвал билетът за София от Горна Оряховица. Сега тази сума изглежда малка, но през 80-те години на миналия век си е била сериозна цифра, защото повечето хора са получавали заплати около 150-200 лв. Въпреки това пътуването със самолет е било предпочитано от мнозина, а билетите са свършвали бързо. На гишетата често се извивали опашки, а загубените билети не се възстановявали. Това бил един от минусите на докомпютърната ера.  В средата на 80-те е въведена видеорезервационна система „Габриел“, която се явява предшественик на компютърните.

Със самолет на морето

В различни периоди от съществуването на граждански полети в Горна Оряховица е имало и линии до Варна и Бургас. Те са били пускани през лятото, а пътя до морето е бил приблизително толкова, колкото и до столицата. Много семейства са се възползвали от удобствата на това пътуване и с по няколко сака тръгвали за родното Черноморие. Хубавото е било, че цените за билетите били твърди и не се променяли зависимост от това колко дни преди полета са били закупени. Нещо, което днес е от огромно значение.

„Ан 24“ обслужваше полетите от Горна Оряховица

„Ан 24“ е самолетът, който най-често е летял от Горна Оряховица до София. Други самолети, които са излитали от железничарския град са „Ту-134“, „Ил-18“ и „Як-40“. Интересното е, че България е ползвала и хеликоптери за осъществяване на полети до Кърджали, където се е използвал вертолетът „Ми 8“. Самолетът „Ан 24“ е побирал около 50 души на борда. Това е и причината да е ползван най-често за полети до по-малките градове като Горна Оряховица. Нямало особени удобства, но условията наподобявали тези на днешните нискобюджетни авиокомпании.

Днешната действителност

Днес летището в Горна Оряховица е едно от петте в България, които работят. За съжаление в железничарския град не се извършват граждански полети до нито един град. Всъщност аеропорта в Горна Оряховица разполага с международен лиценз, но сагата с отдаването му на концесия продължи твърде дълго. През годините много пъти се говореше, че чужденци искат местния аеропорт, но до подписване така и не се стигна. В началото на 2016-та година все пак летището беше отдадено на концесия. Единственият явил се беше консорциумът „Гражданско летище Горна Оряховица“, учредил се между „Кристална вода“ АД и държавната фирма „Летище Горна Оряховица“ ЕАД. Концесионерът е длъжен да инвестира, според договора, над 31 млн. лв., от които 22 млн. през първите 4 години.  Предвижда се проектиране и изготвяне на генерален план и подробен устройствен план за развитие на летището, който би следвало вече да е готов. Всичко това обаче едва ли ще доведе до отваряне на нова авиолиния до София. Нещо, за което хиляди мечтаят и до днес…

Михаил МИХАЛЕВ



Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.

Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.

Готов съм винаги по заповед на народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.



По това време въпросният експресен влак беше първият, боядисан в цветове, различни от стандартното тъмно зелено,а именно тъмно/светло синьо с белите крила! Във всяко купе и в първа и във втора класа имаше килим и пердета,в коридорите също текстилна пътека. В багажния вагон имаше радио възел, от който се излъчваше програма във влака.

А през 1979 в този влак беше въведена една много луксозна за времето услуга-резервиране на такси от влака (за пътниците, слизащи на централна гара София).

Експресен влак " Синият Дунав " се движи като такъв до 9.01.1994 г. ,когато с частична промяна в тогавашното разписание - в онзи период в сила от 29.05 до 28.05 на следващата година, е преобразуван във влак тип " интерсити " заедно с тогавашния експрес "Диана " . По-късно експрес " Диана " възстановява стария си статут , но "  Синият Дунав " -не 



Едно време при соца сред учениците имаше ред и дисциплина, както и уважение към учителите. Залягахме над уроците и спазвахме добро поведение, защото иначе следваха наказания.

Сутрин при влизане в училище дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, нокти, коса, носна кърпа, връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха и нямаше няма болни.

След това се правеше уборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.

Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята и приготвят учебници, тетрадки и пр. За това следеше дежурен ученик по клас. Редувахме се по пореден номер. Дежурният стоеше на вратата и когато другарката се зададеше, казваше „Клас стани, клас мирно“ и така стояхме, докато тя влезе в стаята, остави дневника на бюрото и каже „Седнете“.В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора си беше голям стрес, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи пак.

Училището тогава не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото. Второ – нашите родители ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Ред и дисциплина, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено. Ако някой ученик имаше много отсъствия, идваше без домашни, се викаха родителите. Ако продължава, се намаляваше поведението и като крайна мярка следваше преместване в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме.

Имаше много кръжоци, екскурзии, рецитали, спортни мероприятия, което ни сближаваше и бяхме организирани деца.

В XI клас някой от нас пушехме, само че пушкомът беше много далеч от училището и на скрито място, защото хванат ли те с цигара, ако не си на 18 – при директора и намалено поведение.



През 1999 бях по морето, пресен-пресен от руския ми престой (КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш) и беден покрай провала в село Дълги дел (Как ме измамиха с 1000 долара в с. Дълги дел през 90-те). Малко отчаян, но спретнат, наточен и всеки ден с бяла риза и черни панталони. Слънчев бряг пълен, пари се харчат, туристи в изобилие. Течеше и Златният орфей, както се оказа, последното издание. Все исках да отида да гледам, но нямах време, трябваше да работя. Така си мислех.

Една компания пиеше и ядеше още от обяд, бяха много дръпнали в ресторанта. Един от тях буквално лежеше на масата, а другия лазеше на пясъка. Имаха сили само да се изправят и да поръчат пак. Другите не бяха така зле, но и те бяха вече пред пълна неадекватност. Чужденци, сега им се е паднало. Напълно нормално приех полицейската кола, която спря пред заведението и полицаите с един цивилен отидоха на масата им. Но не им направиха забележка или глоба, а седнаха да говорят. Пияната компания тихо се извиняваше нещо на руски, а човекът им говореше. Отидох да оправям сметката. 

Цивилният извади една пачка пари, огледа се, плати отгоре доста солиден бакшиш и ме погледна в очите„

- Момче, ти са българо-руската дружба готов ли си да направиш подвиг?

Сякаш ток премина през мен. Аз за Русия - всичко!

Какво се оказа, днес пеел Филип Киркоров, а най-пияните били беквокалисти. Но не могат така да излязат на сцената, а Филип трябва да пее.Всичко е на запис, само двама трябва да се движат. Повиках Тишо, стар приятел, също сервитьор. Като струна се изпъна, съгласен!

И с полицейската кола и с пусната сирена-към залата. Сложиха ни по едни ленти на главите, гирлянди на ризите, до две страшни рускини. И светнаха лампите - мале, телевизия, хора, побърках се. Треперя целия, но си викам  -Гошка, зад теб е България, никакво предаване.

Бяхме ударили по 200 ракия за блясък в очите, той дойде. Един час си отваряме устите само и се правим, че пеем. Страхотен купон, публиката в екстаз, на края на концерта на Филип Киркоров не може да слезем от сцената. Викаме - да оставаме, да продължаваме, добри сме.

Но ни свалиха, следващият певец нямал беквокалисти. Киркоров дойде, викаше Молодцы, аз му разказах за моя престой в Русия, но не ме слушаше. Дойде организаторът и той ни каза, че много благодари и ни даде по един плик. Разбогатяхме, тичаме навън, потни и още с гирляндите.

И какво да видим, късаме плика, а вътре по 10 снимки на Филип Киркоров с автограф. Това ли беше, друго очаквахме??

Вечерта в 3 часа ме разбудиха в квартирата, спешна телеграма от майка ми и баща ми. Видели ме по телевизията и плакали как хубаво пея. Кметът на града искал да пея за празника. Ама се набутах, но ще измисля нещо. Аз българо-руската дружба спасих, на панаира в моя малък град ли няма да пея?



През 1989 г., когато още преди падането на Живков беше улеснено пътуването на българите в чужбина, а цяла София се втурна на море в Гърция, се появи глад за валута, тъй като държавата отпускаше смешни суми като например 50 долара на човек (нещо като $150 в днешна равностойност).
 

Беше разрешена и стопанската дейност извън държавните фирми и веднага се нароиха чейнджаджии – хора, които сменяха валута – главно долари и марки на черно.

Понеже те започнаха да се събират баш около хитовото заведение Магура, а го правеха поради неспирния поток от хора от ранни зори до късен мрак, то даде името на тяхната прослойка.Магураджии девалвираха курса на соц.лева към долара от 2 наши за 1 американски до 5 и повече български за един щатски. Направиха дебели вратове, купиха също така дебели златни ланци, подкараха стари мерцедеси.

Като всяка прослойка и тази се сдоби със свой запазен знак – наречете го имидж. Магураджиите облякоха своята униформа: светли дънки тип лъвски гащи, кафеви кожени якета и прически в стил футболно киче, обилно гелосани. Така посрещнаха 90-те години, без да падат от гребена на вълната поне до средата им.

Новобогаташката класа, изместила от тавана на доходите келнерите и барманите, които доминираха при соца, понеже заработваха яко на черно, се сдоби и със свой медиен символ.



Навремето, като работех в „Георги Димитров“, имахме един партиен секретар, Митко се казваше. Той беше от съседното село. И понеже аз бях горе-долу добър работник, съвестен, той ми предложи да ме приемат за член на партията.

Дойдоха у нас, един вид да ме агитират, но аз нямах много нужда от агитация, просто с две думи се разбрахме. Аз се съгласих, естествено, и така един ден се проведе нещо като събрание и гласуваха дали да бъда приет или не. Постигнаха пълно единодушие. След като бях приет за член на партията, вече отговорностите бяха по-големи, работата беше по-сериозна…

Аз се представих добре според мен. Бях изпитател на различни машини, които произвеждахме. Като член на партията ходих в Съветския съюз – бях пратен на една командировка за 45 дни. Следващата година – 1985-а, бях пратен в Чехословакия. И там изкарахме 25 дена. След като се завърнах, ръководството на „Георги Димитров“ беше доволно от моето представяне.Имаше облаги от това да си партиен член. Дадоха ни жилище. 

То първоначално беше общинско и бяхме към „Жилфонд“, обаче след известно време направихме молби за изплащане и си го изплатихме. Днес тристайният ми апартамент в кв. Сатина струва 100 000 евро.

Пазя си книжката – това все пак ми е един спомен от бившата партия.


Б. Иванов



А минаха години " , " Годините на моето детство " , " Времето лети напред и никога не обръща глава назад " и т. н.  " За риба на река Марица " Моето детство премина в село Златна ливада , Старозагорски окръг . В днешно време селото доби популярност с това , че тук се намира най - старият християнски манастир в Европа , действащ и днес ! 

Аз съм от поколението на 60-70 -те години на миналия век , " бабино внуче " на село през летните ваканции . Дядовци и баби работеха в ТКЗС -то - единствен поминък в района ! А децата сме свободни и на " самоконтрол " . Правим организация за риболов . Ще ходим на река Марица . А аз много й разбирах на тази риба , бе ! Много я хващах ! Сборен пункт - в центъра на селото пред хоремака ( селската кръчма ). Тръгваме цяла чета с викове и крясъци , весели и превъзбудени ! Без вода и без храна ! 

Минаваме край селската воденица , вадим торен червей за стръв и по пътя край манастира се отправяме към река Марица . Само на 2 километра е от селото ! Месец юли е , царевичните ниви вече имат кочани с млечна царевица и всяко хлапе си отчупва по 3 - 4 кочана . Колко ще носиш , колко ще изядеш !? 

А и не ни се караха , защото виждаха възрастните , че не нахалстваме и не опустошаваме . С шеги и закачки вече сме на реката . 

Който ще лови риба с въдица се изтегля в страни на по - тихо и спокойно място , а тези , които ще се къпят и ще ловят риба с ръце и ще правят " плаж " - в друг район . И да не забравя да подчертая ! С нас имаше и по - големи батковци и каки , които по неписани закони си ни контролираха и пазеха , а и ние си ги слушахме ! Не им се сърдехме ! До тук - добре ! Става обяд, слънцето напича , дружината огладнява и ожаднява ! А ония години по река Марица нямаше питейна вода ! Имаше 1 - 2 кладенеца , но водата беше застояла и пълно с жаби ! Как да пиеш !? По - големите дават идея ! 

На отсрещния бряг на Марица е село Сталево ! Техният бостан с дини е съвсем до водата ! Значи - атака ! Река Марица е в лятно безводие и е само на плитки ръкави ! Динята , хвърлена във водата плува ! Ихаааа ! Лесна плячка ! Давааай - на нашия бряг ! От 20 дини само 3 стават за ядене , останалите " зелени тикви " ! Но сме доволни и щастливи ! По - малките са събрали съчки и дърва за огън , пекат царевицата . Къде изгорена къде опечена , къде сурова , ръбаме и сме щастливи ! А и аз майстор - рибар ! Ей , вървеше ми , бе ! Докато няма , няма , че като почнах да вадя едни едри каракуди и шаранчета - виж ти късмет ! И за тях веднага се намериха " хирурзи " и " патоанатоми " и на жарта ! 

Духовете са спокойни , гладни и жадни вече няма . Игрите продължават до залез слънце ! Под контрола на по - големите си правим една привидна проверка , убеждаваме се , че личният състав е на лице и спокойни се прибираме в село . След кратка почивка  и лична хигиена , без уговорка и покана сме отново сред село ! Игри и закачки до късна нощ ! ....... А минаха години ! Времето лети , поумняваме , остаряваме и НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД !



Напоследък много чета и слушам колко хубаво било през социализма. Онзи ден един таксиметров шофьор ронеше сълзи за времето на Бай Тошо, когато си живеел много добре и тогава всеки можел да си позволи всичко в магазините.

Какво обаче имаше във въпросните магазини тогава, помните ли?

Да вземем супермаркета. Прах за пране 2 вида – „Алфа“ и „Гама“, сапун – два вида. На рафтовете с консерви – русенско варено, скумрия, копърка и „Ропотамо“. По-нататък – шипков мармалад, бисквити – обикновени и чаени „Чайка“. На щанда за салами – кучешка радост и кренвирши.

На рафта за парфюмерия и козметика имаше шампоан „Зелена ябълка“, крем за бръснене „Каро“, крем за ръце и яйчен шампоан. С дезодорант „Рексона” можеше да се сдобиеш само ако имаш дебели връзки с магазинерката.

В плод-зеленчука преобладаващите артикули бяха бутилките с нектари и бурканите с домати. За бананите за Нова година няма и да споменавам. В рибния магазин – скумрия, цаца и хамсия.

Речта на таксиметровия шофьор завърши с думите: „При Тодор Живков си беше много по-хубаво. Сега трябва много да се работи, от сутрин до вечер въртя волана.” Е, да, сега дойде време да се работи. Едно време никой не работеше, всеки се скатаваше и затова социализмът го докара до под кривата круша.

В. Паскалева, Русе


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации