Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Съветският космонавт Сергей Крикальов е в космоса, когато Съветският  съюз се разпада през 1991 г. Неспособен да се върне у дома, той в крайна сметка трябва да остане в космоса още няколко месеца.

Космонавтът  се връща на земята на 25 март 1992 г. след 10 месеца в орбита. С това получава прозвището "последният гражданин на СССР". Каца в държава, която вече не съществува. Съветският съюз се е разделил на 15 държави,  президентите са други, а родният му град вече не се казва Ленинград, а Санкт Петербург.

Интересното е, че по онова време е трябвало да бъде запас и военните издават заповед за арестуването му с повдигнато  обвинение в дезертьорство преди да осъзнаят, че търсеният от тях войник  от запаса Сергей Крикальов по това време дори не е на планетата.



Пиратството е било традиционен занаят на само в Англия, Испания, Португалия и Холандия, но и у нас. С пиратство по Черно море се занимавали още древните траки.

Според старогръцкия историк Ксенофонт траките по крайбрежието дори си го били поделили по стълбове и всеки прибирал само това, което попаднело в неговата част.

Особено предпочитан от морските разбойници е бил районът на Созопол. На юг от него се намира заливът Сулинария, чието име може да се преведе като Обирджийски корабен стан. Именно в близост до него се намира остров Свети Иван, който в началото на XVII век е превърнат в пиратите в "пиратска република".

Легендата разказва за свирепи мъже от кол и въже, които акостирали на острова и го превърнали в база за набезите си срещу турските галери. Тези мъже били запорожки и донски казаци, както и българи.

Тяхната дейност била подкрепяна индиректно от Русия, която ги използвала срещу Османската империя както Англия и Франция използвали пиратите в океана срещу Испания.

На сушата разбойниците обитавали манастира Свети Йоан Предтеча, който по онова време бил един от най-големите християнски храмове по българските земи.Днес екипи от археолози внимателно проучват земите на обителта, за да открият свидетелства от славните пиратски времена. Усърдието им е възнаградено от откритите в църквата чаши, съдове, кости и дори гюлета от корабна артилерия.

Черноморските пирати обикновено нападали крайбрежието на Османската империя, както и васалното ѝ Кримско ханство, където плячкосвали на воля, но не липсват сведения и за набези над Балчик, Варна, Созопол и други български пристанище.През 1629 г. султанът решава да сложи край на пиратството в Черно море и изпраща една наказателна ескадра, а след това и втора. Те настигат пиратските екипажи някъде в района между Варна и Каварна, където потопяват пиратските съдове.

На дъното на морето потъват осем ладии с близо 260 души екипаж, а малцината оцелели са приковани до живот към веслата на османските галерия. Турците сриват до основи дори манастира на остров Свети Иван, но Вълчан войвода оцелява и става капитан на флотилия от хайдушки гемии.

Българският войвода е контролирал района между Кюприя (Приморско) и турското пристанище Мидия. Нападал е изневиделица и е плячкосвал турските кораби или е залагал капан с т.нар. Зловещо хоро.При буря Вълчан войвода и хората му наклаждали буен огън на високия бряг и танцували около него, а отблясъкът на огъня отдалеч приличал на морски фар и корабите плавали заблудени към него. Когато се разбиели в скалите или заседнели в плитчините, хайдутите ги ограбвали.

Легенди се носят за тайника при Зейтин бурун (Маслен нос), където е скрито съкровището на Вълчан войвода – първият български пират. Според преданието то съдържало седем казана с жълтици, три медника с бели пари и още един медник с цванчове. В отделно ковчеже били прибрани накитите и брилянтите.Точното местонахождение на несметното богатство е описано в личния тефтер на войводата. Ръката му старателно е записала При Зейтин бурун на местността Бакаджик има две змии със сплескани опашки. На едната на опашката има кръст, а на другата топуз. Тази, която е с кръста, гледа на един камък като войник и войникът отгоре има паланци сарафски (теглилка за злато). От него на 6 крачки има черен камък, като бивол да лежи и на него заграден кръст, той е белегът. А другата змия гледа на...

На това място описанието прекъсва. Втората част от упътванията най-вероятно е била в друг тефтер, който така и не е открит. Днес стотици иманяри обикалят в местностите около Маслен нос, въоръжени с металотърсачи, за да отрият скритото имане на онзи, за когото народът изпя: Вълчан в гемия плуваше и на турци мъстеше...

Източник:sanovnik.bg



Той свали от власт Тодор Живков, но остана комунист. Искаше да въведе пазарна икономика, но постигна глад за хората. Наричаше Русия своя втора родина, но два пъти беше министър-председател на България. Наричаше БСП своя партия, но влезе в смъртоносен конфликт с лидера ѝ. Казваше, че се бори за демокрация, а го смятаха за създател на силовите групировки. Той е Андрей Луканов, убит посред бял ден преди 25 години, пише „Свободна Европа“.

Тих есенен следобед. Работният ден е едва преполовен, но по столичната ул. „Латинка“ почти не се забелязват хора.Единственият натрапчив шум идва от виковете на децата от детската градина и от училището наблизо. Именно към него се е запътил 14-годишният Александър.

Той всеки ден върви по „Латинка“, но дори не предполага, че маршрутът му прекосява емблематично място за новата история на България. Александър няма представа, че малко след 9:00 часа сутринта на 2 октомври 1996 г. пред кооперацията на номер 15 наемен убиец сложи край на живота на бивш министър-председател с един изстрел в слепоочието и три в гърба. Александър не знае кой е Андрей Луканов.

Преди четвърт век това убийство беляза прехода на страната от комунистически режим към демокрация и шокира няколко поколения българи. То и до днес се обяснява с най-различни версии и конспиративни теории, защото нито разследващите, нито съдиите успяха да дадат категорични отговори на множеството въпроси по случая.Разследването продължи пет години, а съдебният процес – още шест. Но виновни за покушението все още няма. Няма и да има.

От Москва до София

Андрей Луканов е роден в Москва на 26 септември 1938 г. Син е на известния български комунист Карло Луканов. През 1963 г. завършва Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО) и след това последователно работи в Министерството на външните работи, Министерството на външната търговия и представителството на България в ООН в Женева.

През 1972 г. се завръща в София и до 1986 г. се издига от зам.-министър на външната търговия до първи заместник министър-председател.

От 1987 до 1989 г. е министър на външноикономическите връзки. За Европа това е времето на Перестройката, лансирана от Михаил Горбачов в СССР. Българският диктатор Тодор Живков не желае да следва новия полъх на свобода от Москва. В тези години – между 1985 и 1989 – Луканов е разглеждан от тесен посветен кръг в БКП като един от хората на Горбачов, тоест – като човек на надеждата.

Ще минат само няколко месеца и софийският ореол „човек на Горбачов“ ще се превърне в обидното „човек на Москва“ – без разлика на комунистическите крила, които по онова време владеят или губят Русия.

Луканов играе основна роля в свалянето на Живков от власт и остава в историята като лидер на т.нар. „дясно крило“ в БКП, чиято цел е България да премине от планова към пазарна икономика. Но вместо благоденствие, той постига бедност и глад.Луканов е премиер в две правителства на БСП през 1990 г. Първият му кабинет управлява от 8 февруари до 21 септември. В този период са взети много съдбоносни решения, но ключовите са две. През март 1990 г. правителството едностранно спира изплащането на външния дълг, а после не получава финансова помощ от Москва, на която се надява. През юни протичат изборите за Велико народно събрание, смятани и до днес за подправени.

Вторият кабинет на Луканов управлява от 22 септември до 20 декември 1990 г. Страната е във финансов колапс, започва остър дефицит на основни хранителни стоки, въвежда се купонна система. Магазините са празни, а пред тях се извиват дълги опашки. Този период остава известен като „Лукановата зима“.

Арестът

През лятото на 1992 г. Луканов е арестуван. По това време той е депутат от БСП и парламентът отнема имунитета му.

Делото е заведено в мандата на главния прокурор Иван Татарчев, който започва процеси срещу емблематични представители на комунистическия режим, сред които и самият Тодор Живков. Почти никое от тези дела не завършва с присъда.

За разлика от бившия Първи, който през 1994 г. е осъден на 7 години затвор за злоупотреба с държавни средства, а след две години присъдата му е отменена, Луканов е освободен още в края на 1992 г. и делото му е прекратено.

След това той подава жалба в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, който няколко месеца след смъртта му постановява, че арестът му е бил незаконен и присъжда на семейството му обезщетение от 40 000 френски франка. До навлизането на еврото тогава остават няколко години.

Руският газ

През 1995 г. България се управлява от БСП, министър-председател е Жан Виденов. През лятото на тази година настъпват няколко светкавични събития, за които се твърди, че премиерът не е подготвен. Тогава Андрей Луканов напуска парламента, в който е депутат, и организира създаването на руско-българско газово дружество, наречено „Топенерджи“. В него Луканов е президент и член на борда.

В „Топенерджи“ равни дялове имат руският газов гигант „Газпром“ и българската държавна компания „Булгаргаз“. То е представяно като руски проект за пренос на газ по тръбопроводи, които да минават през България.В средата на 90-те „Газпром“ все още не е започнал експанзията си в Европа, която добива днешните си мащаби чак по времето на Владимир Путин. Но тази експанзия е вече планирана, а зависимостта на България от руския газ и тогава е тема в политическия живот на страната.

Създаването на „Топенерджи“, извършено, твърди се, без знанието на премиера Виденов, се превръща в медийна сензация. Включително и заради факта, че на партийно равнище „кръгът“ на Жан Виденов се олицетворява от „Орион“ – враждебна към Луканов групировка.

В началото на 1996 г. нещата се усложняват допълнително, защото се сменя съставът на акционерите в „Топенерджи“. На 8 януари 1996 г. „Газпром“ запазва квотата си от 50%, но „Булгаргаз“ намалява участието си на 25.1%. Навлизат нови акционери – „Овергаз“ с 8.25%, „Мултигруп“ с 8.25%, Първа частна банка с 3.2%, Булбанк с 3.2% и „Химимпорт“ с 2%.

С това на газовия терен излизат хора, определяни тогава от медиите като креатури на Андрей Луканов. Най-силно впечатление сред тях прави присъствието на създателя на „Мултигруп“ Илия Павлов. През 1996 г. това е името на силния на деня сред групировките.

Журналистически разследвания от онези години установяват това, което по-късно откриват и следователите – че Илия Павлов успява да изгони Луканов от „Топенерджи“. Седмици по-късно Луканов се връща в дружеството, но вече като експерт на руската страна.

Именно интереси в енергетиката и конфликт с Илия Павлов са в основата на първата версия за убийството на Луканов, която обаче бързо е отхвърлена. Разследването е поверено на тогавашния директор на отдел „Убийства“ в МВР Ботьо Ботев и следователите Богдан Карайотов и Олег Янев.

Ботев и до ден-днешен твърди, че бившият премиер е убит заради конфликт с т.нар. кръг „Орион“, приближен на Виденов. Противопостовянето им с Луканов е публично известно и върху него Ботев изгражда цялото си разследване.Убийството

Йово Николов е известен криминален и разследващ журналист, работил години наред във вестниците „24 часа“, „Континент“ и „Капитал“. Той е сред първите репортери, които на 2 октомври 1996 г. пристигат пред кооперацията на „Латинка“ 15.

Николов разказва пред Свободна Европа, че още тогава му е направила впечатление твърде непрофесионалната работа на МВР при обработването на местопрестъплението. Около 9:30 часа то още не е оградено, а пространството пред кооперацията на Луканов е пълно не само с полицаи, оперативни работници от службите, но и депутати, членове и служители на Министерския съвет и обикновени зяпачи.Още в деня на покушението около тялото са намерени няколко гилзи, които насочват разследващите към пистолет „Макаров“, с който няколко месеца по-рано е извършено друго убийство в България. Оръжието, с което е застрелян Луканов обаче не е открито веднага.

Случайно го намира възрастен мъж зад радиатор във входа на близката ул. „Димчо Дебелянов“. Оказва, че това е същият пистолет, с който на 6 април 1996 г. е убит украинецът с криминално минало Сергей Шанин. Следа, която кара Ботев и колегите му да се концентрират само върху версията „Орион“.

Версиите

Когато говори за това убийство, Йово Николов подчертава, че то трябва да бъде коментирано през призмата на всички предхождащи го събития. България се намира на прага на „Виденовата зима“, когато заради хиперинфлацията и рязкото обедняване на хората предстоят масови протести, които ще свалят правителството. Борческите групировки вече са в подем и лавината от показни убийства е започнала.

В политически план конфликът между лагерите на Виденов и Луканов се задълбочава, а Илия Павлов заявява все по-силно амбициите си в енергетиката. Непосредствено преди покушението президентът на „Мултигруп“ и бившият премиер дори стигат до скандал в Москва. Това се случва по време на заседание на борда на „Топенерджи“, когато Павлов заема мястото на Луканов.

Неотдавна Ботев дори потвърди, че според „приказки на някои хора, които са присъствали“, бизнесменът е ударил шамар на бившия премиер. По тази причина Павлов е разпитан още в началото на разследването.

„За Илия Павлов в онова, което през мен е минало, се изясни, че този случай няма никакво отношение към убийството и той престана да бъде интерес за нас“, разказа преди време Ботев в предаването на бТВ „120 минути“.

Така на преден план излиза версията „Орион“ – заради публично известната ненавист между Луканов и лидера на този икономически кръг – Румен Спасов.

Спасов е син на бившия зам.-министър на вътрешните работи на Тодор Живков и ръководител на лагерите на смъртта в Ловеч и Скравена – Мирчо Спасов. През юни 1993 г. Мирчо Спасов умира в дома си, докато е под домашен арест, малко след като Татарчев е пледирал пред съда за смъртна присъда по делото за зверствата в Ловеч.

Според Ботев синът Румен Спасов е обвинявал лично Луканов за смъртта на баща си, тъй като именно бившият премиер е основен идеолог на преустройството на комунистическия режим в демокрация.

Мотивът

Бившият ръководител на разследването на убийството твърди, че формирането на мотива е станало, след като се е разбрало, че на 31 август 1996 г. Румен Спасов е поискал от тогавашния шеф на Националната служба за сигурност (НСС) Юри Георгиев да му съдейства, за да се помири с Луканов.

Според Ботев съображението на Спасов е било, че враждата им е вредна и за БСП, и за държавата. Експолицаят определя този разговор като „последната брънка, в която се е решавала съдбата на Луканов“.По думите на Ботев няколко дни по-късно Георгиев се среща с Луканов във вилата на близкия до БСП оръжеен търговец Петър Манджуков, но бившият премиер отказва да се помири с Румен Спасов.

Лидерът на „Орион“ също е разпитван, но разследващите така и не го свързват официално с убийството. Впоследствие той и съпругата му Веска Меджидиева бягат в ЮАР заради подозренията срещу тях за източване на Българската земеделска и промишлена банка. През 2009 г. Спасов умира от рак в Кейптаун.

Съмненията

„Версията „Орион“ беше удобна и мисля, че имаше и политическа причина за това. През 1997 г. дойде СДС на власт, някак беше удобно на новото управление да фаворизира тази версия и да насочи фокуса върху битките вътре в БСП. […]Поколенческата битка между семействата на Мирчо Спасов и Андрей Луканов е титанична. Имаше интрига в това нещо – единият клан в БКП да унищожи другия, дори и физически“, коментира Йово Николов.

Той твърди, че е бил запознат в подробности с действията на МВР по случая, защото по онова време има контакти с много източници в и извън службите. Според журналиста тогава са допуснати множество процесуални нарушения, заради които в нормална държава дори не би се стигнало до съдебно дело.

„Това, което аз знам е, че имаше сделки с престъпници, които да свидетелстват срещу обвинените за убийството“, казва той, припомняйки своя публикация в „Капитал“ от 2000 г.

След убийството Николов получава информация, че Луканов е искал да отклони трансфера на електроенергия през България към Сърбия и предполага, че това също е вероятна версия. Дори я е споделил с Ботев, но той я отхвърлил.

„Бях получил информация, че два месеца преди убийството Луканов е ходил в Сърбия по този повод. При по-нататъшни разговори с Ботьо Ботев той ми сподели, че е проверил тази версия, но тя не е достоверна. Аз обаче не получих друго потвърждение, че тя е била изследвана задълбочено – не усетих в разговорите ми с него той да е заинтригуван от нея“, спомня си журналистът.

По онова време в България се говори, че Русия търси начин за трансфер на електроенергия към Турция през България, а идеолог на този план е Илия Павлов. Така или иначе този сюжет никога не става част от разследването.

Според бившия колега на Николов в „24 часа“ и днешен главен редактор на сайта „E-vestnik“ Иван Бакалов обаче, основната версия на разследващите е най-правдоподобна. Той също е присъствал на първоначалния оглед на убийството и дори е задържан за кратко, тъй като е искал да снима.

„Мисля, че убийствто на Луканов е политическо, защото той лично беше посочен от Тодор Живков като главен заговорник срещу него. […] Това е моя оценка, под която се подписвам – това убийство е организирано от някаква живковистка клика без никакви сериозни причини, освен за отмъщение за това, че той е заговорник и предател, свалил Тодор Живков“, казва Бакалов, подчертавайки, че намереното оръжие и останалите доказателства по делото недвусмислено сочат към подсъдимите по случая.

Процесът

През 2001 г. пред Софийския градски съд (СГС) за убийството на Луканов са изправени строителният предприемач Ангел Василев, шофьорът му Юрий Ленев, племенникът му Георги Георгиев-Гопе и украинците Александър Русов и Алексей Кичатов. Василев е свързван с кръга „Орион“ и е обвинен като поръчител, Ленев и Георгиев – като посредници, Кичатов – като помагач, който е осигурил пистолета, а Русов – като физически извършител на покушението.

Освен пистолета, прокуратурата разполага и със самопризнанията на двамата украинци и Ленев. Обвинителната теза представя Николай Кокинов, който след това ще оглави Софийската градска прокуратура.

Още в началото на процеса обаче тримата се отказат от признанията си и заявяват, че са били измъчвани в т.нар. „къща на ужасите“ в Копривщица – база на МВР от времето на Държавна сигурност. Въпреки това на 28 ноемрви 2003 г. петимата са осъдени на първа инстанция – Василев, Георгиев, Русов и Кичатов получават доживотен затвор без право на замяна, а Ленев – доживотен затвор, но с право на замяна.

В Софийския апелативен съд (САС) делото обаче претърпява обрат и петимата са оправдани на 8 юни 2006 г., а на 15 март 2007 г. Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава окончателно това решение и слага точка на процеса, посочвайки, че по случая липсват биологични следи, които да свързват оръжието с двамата украинци, обвинени като помагач и извършител.

В решението си съставът, оглавяван от бившия зам.-председател на ВКС и бивш конституционен съдия Румен Ненков, отбелязва, че „съвсем не без основание предходните инстанции са приели, че непосредствено след задържането им Кичатов, Георгиев и Ленев са били обект на физическо насилие, очевидно насочено към психическо въздействие за изтръгване на самопризнания“.

„В тази насока гласните доказателства не са изолирани, а са потвърдени от медицинска документация и експертни съдебно-медицински заключения. С пълно право [САС] е отхвърлил тезата на прокуратурата, че Кичатов и Ленев са дали достоверни обяснения в подкрепа на обвинението след изтичане на значително време от преустановяване на насилието. Не може да не се има предвид, че през целия този период двамата са били задържани под стража и страхът от подновяване на принудата е бил съвсем реален“, мотивират се върховните съдии.

Ботьо Ботев и до днес отрича тримата да са били измъчвани и неведнъж е призовавал, ако това е така, военната прокуратурата да го разследва и обвини. Но това не се случи. Трима други полицаи бяха подведени под отговорност по такива обинения, но военните съдии ги оправдаха през 2007 г.

Иван Бакалов също смята, че сюжетът с изтезанията е бил силно преувеличен, но според Йово Николов делото е било „минирано“ от самото начало.

„Наблюдавайки цялото разследване с всички грешки, които бяха направени от оперативните работници и следователите, тогава ми се струваше абсурдно да бъдат осъдени и физически извършител, и поръчител, и помагачи. Не съм сигурен, че в онзи момент самото МВР имаше капацитет да се справи с толкова сложно убийство в една много сложна оперативна обстановка с убийства под път и над път“, обобщава Николов.

Заключението на Бакалов пък е завоалирано: „Това е един хубав материал за бъдещ сериал или игрален филм, в който може да се окаже, че на едни хора им е платено да убият някакъв човек с обещание да бъдат измъкнати и да не лежат в затвора.“



Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.

Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, които идват замразени от чужбина и се пекат в хипермаркетите. Този дъх на хляб беше незаменим. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене. Мажеха ни филии с истинско масло  от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт малмалад или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите правеха домашни – от смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.

И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкуснотийки.

В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.

После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988/89 г.

Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители. И сладки също имаше. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко-Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“. 

Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената ѝ торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите. Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“, десертчета „Чайка“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.

Който е на моята възраст, ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки. Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. Сега подменят историята. Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете – здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.

 Ст. Карагьозова



На 4 септември 2006 г. светът потресен научи, че един от най-смелите мъже на планетата - естественикът Стив Ъруин (др. Стийв Ъруин ), известен като Ловеца на крокодили, е бил прободен десетки пъти от скат по време на снимки. Всъщност, на този ден известният телевизионен водещ, променил програмата си и снимал не за своето шоу, а за шоуто на дъщеря си - "Бинди - момичето от джунглата", пише dir.bg.

Стив сам избрал сюжета - за скатовете в океана. Едва ли в онзи ден е подозирал колко фатална ще се окаже идеята му. По мнението на специалисти, скатовете рядко проявявали такава смъртоносна агресия като този, който убива Стив. Скатът нападнал Ловеца и го пробол с десетина удара с шиповете на опашката си по гърдите, в областта на сърцето.


Според токсиколога д-р Джейми Сеймур, Стив може би е направил грешката да извади един от отровните шипове? В противен случай е можело да бъде спасен? Операторът обаче твърди, че не е забелязал Стив да изважда отровния шип от тялото си. Предусещайки края си, само извикал "Аз умирам!".


Записът с трагичния край на Стив Ъруин бил предаден на разследващите инцидента. Според някои, копие от него останал във вдовицата на Ловеца. До днес обаче тя нито е потвърдила, нито е отрекла това. В едно интервю Тери Ъруин твърдо заявява, че където и да съществува копие от записа на смъртта на съпруга й, то тя не би допуснала той да бъде видян от децата й и от широката публика.


Стив Ъруин остана легенда, символ на мъжественост и  безразсъдно опълчване срещу природата. Днес синът на Ловеца - Робърт, следва стъпките на баща си, а дъщерята Бинди стана майка през  март. Ако беше жив, Стив Ъруин щеше да бъде горд дядо на малката Грейс.


Бинди сключи брак със съпруга си в семейния зоопарк и почете баща си с трогателни думи. Семейството на Ловеца поддържа жива легендата за него, а тя пък от своя страна захранва огромна индустрия от широк спектър стоки, предлагани на уебсайта на телевизионната легенда.


Стивън Робърт Ъруин, както е пълното име на Ловеца на крокодили, е роден на 22 февруари 1962 г. в Мелбърн, Австралия. Животът му, до онзи фатален септемврийски ден, когато едва на 44 среща смъртта при Големия бариерен риф, е изпълнен с постоянни опасни срещи с животни от дивия свят. Негов верен оператор и приятел е операторът Джъстин Лайънс. Той е свидетел на инцидента и е бил разпитван многократно за смъртта на Стив Ъруин.


В деня на инцидента Ъруин и Лайънс видели двуметровата риба скат и я снимали няколко минути във вода до гърдите, а след това решили да направят последните кадри как тя отплува. Всъщност това било идея на самия Стив. Неговият перфекционизъм му изиграва фатална шега, защото вместо да отплува, рибата се обърнала и започнала яростно да го блъска в гърдите така, сякаш е имала съзнателно намерение да го убие.


Лайънс разказва публично подробности от схватката чак осем години след инцидента. Преди това разказал за случилото се единствено пред разследващите. Когато след години го питат по темата, той очевидно вече не можел да потиска мъката в себе си и се е нуждаел да я сподели с повече хора. Заради тези интервюта обаче обира само негативи. Много австралийци се подразнили от тези интервюта на Лайънс и в социалните мрежи се появяват злостни подмятания, че операторът трупа слава от смъртта на приятеля си.


Всъщност и други от по-близките хора от екипа на Стив, са имали нужда да споделят спомените си с него, защото вътре в себе си мнозина от тях се обвинявали, че не са могли да предотвратят по някакъв начин случилото се в онзи ужасен ден на неговата нелепа гибел.


След смъртта на Стив Ъруин и описанието на битката му със ската-убиец, започва масово изтребване на скатове по крайбрежието на Австралия. Природозащитници съобщават за жестока разправа над тях, граничеща с жестокост - открити са скатове с откъснати опашки. Такова отмъщение, разбира се, е малко инфантилна проява на гняв, но свидетелства за голямата любов на публиката към смелчагата Стив Ъруин.


Естественикът работи в шоу индустрията от 1991-а година. През 2006-а снима сериала "Най-опасните животни в океана", а както вече стана дума, във фаталния ден снима за шоуто на дъщеря си. Стив и съпругата му Тери Ъруин притежават и поддържат собствена зоологическа градина Australia Zoo в Куинсланд. Имат две деца - дъщеря Бинди, родена през 1998-а година и син - Робърт.


Момченцето е още пеленаче, когато през 2004-а много хора изтръпват от ужас пред екраните на телевизорите си, когато виждат как Стив държи бебето в едната си ръка, а с другата храни огромен крокодил. Зрителки-майки са ужасени от тези кадри, но в същото време, като жени се възхищават на смелия и вечно усмихнат Ловец.


В очите на всички Стив е олицетворение на онези герои от митовете и легендите, които побеждават змейове, бият се с лъвове и увиват гигантски змии около врата си. Той наистина безстрашно, но и в голяма степен самонадеяно и безразсъдно, прави всичко това с усмивка. Телевизията бързо го превръща в световен любимец. Екстремното му шоу се следи от милиони зрители в различни точки на планетата.Ъруин е освен смел, и много креативен. Успява да изгради международна телевизионна кариера, докато в същото време популяризира туризма и прокламира каузата на природозащитниците за опазване на природната среда. Самият той е страстен природозащитник. И до днес остава мистерия, защо онзи скат е проявил такава агресия към него. Според експертите, това не е типичното поведение на този океански вид. Операторът на Ъруин изказва следното предположение:


"Рибата скат вероятно помисли сянката на Стив за тигрова акула и я нападна като враг. Дори не разбрах, че го е пронизала, докато не направих панорамните снимки и не видях, че Стив е в локва кръв", разказва Джъстин Лайънс.


Снимачният екип веднага издърпва Ъруин в лодката. Успяват да притиснат раната. Правят му и изкуствено дишане. Но, уви, всички опити са безуспешни!...


На фона на всичко опасно, което сме виждали да прави Стив Ъруин - да си играе с крокодили, да хваща с голи ръце отровни змии и да се заиграва с какви ли още не диви животни, смъртта му изглежда наистина нелепа.


Английската поговорка "Внимавай, какво си пожелаваш!", за пореден път доказва правотата си. Според хора от екипа на Стив Ъруин, той неведнъж се шегувал, че "ще е тъжно да умре, ако моментът не бъде заснет на видео".  И такова видео наистина е било заснето!...


Сбъдва се и още нещо - че умира млад. Той споделял с близките си, че предусеща, че ще "види Смъртта" преди да остарее...


"Той никога не е очаквал да има дълъг живот, казва вдовицата му Тери Ъруин в едно интервю за австралийска телевизия. През цялото време очакваше животът му да приключи внезапно", допълва тя и отбелязва, че единственото щадящо нещо в онзи злокобен ден е бил фактът, че децата им не стават свидетели на смъртта на баща си. Защото Стив обичал те да го придружават по време на снимки...


Смъртоносната му морска схватка със ската е заснета, но филмът едва ли ще види бял свят някога. И вероятно така е правилно. Да запомним един от най-смелите мъже на планетата не ранен и агонизиращ, а какъвто го виждахме на екрана - като един вечно усмихнат и много смел човек, който обичаше природата и животните, и искаше да сприятели хората с дивия свят.


След смъртта му и слуховете за записа, в интернет се появяват множество фалшификати на видеа със смъртта му.


Едно от тях е било гледано от 100 милиона зрители. Вдовицата на Ъруин - Тери, отрича да е истинско, но така или иначе някой набира трафик с него, като се заиграва с интереса към Стив Ъруин по престъпно евтин начин.


В началото на тази година се заговори за това дали е възможна ексхумация и нова експертиза за смъртта на Ловеца, по подозрения, че е бил атакуван с халюциногенни гъби, които са станали причина за агресивността на ската-убиец. Дори това да се докаже, Стив вече не е между живите, и това нсамо би разстроило близките му.   


Както и да погледнем на онова, което ни е известно, трябва да признаем, че то е жесток и нелеп финал на един много динамичен и необикновен живот. В същото време може да се възприеме и като щастлив край за човек като Стив Ъруин. Човек, който умира, докато прави това, което най-много обича!


Децата на Стив следват стъпките му. Научени от малки да обичат дивия свят, те не се страхуват от животните и не са ги намразили заради смъртта на баща си. Това е философията, в чийто дух са възпитавани - висш хуманизъм - хармонично единство на човека с природата.


В крайна сметка, Стив Ъруин продължава да следва мечтата си чрез своите деца, които са също като него ревностни природозащитници. Това доказва, че за краткия си живот, той е успял не само да стане успял човек, но и успешен родител. Направил е най-важното за един баща - оставил е на децата си пример - себе си!



Споровете за максималната скорост на "Волга", "Москвич" и "Жигули" не спират и в наши дни.

Отговор на въпрос, кои са най-бързите съветски автомобили ни дава ресурса Paradox, които направиха рейтинг на бързите съветски автомобили, използвайки паспортните им данни. В долната част на класацията се събраха бавно движещи се превозни средства: вечно запомнящите се "инвалиди" гърбавите ЗАЗ-ки, както и всъдеходите - "буханка " на УАЗ, трудно ускоряващи до 100 км/ч.

В средата на таблицата са  - УАЗ-469 (115 км/ч), ЗАЗ-968 , ГАЗ-21 "Волга", RAF-2203 "Латвия" (всички - 120 км/ч), ВАЗ-2121 "Нива" и AZLK Москвич-2137 (и двете - 130 км / ч), ВАЗ-2102 (135 км / ч) и ВАЗ-2104 (137 км / ч) и ГАЗ-3110 Волга, набирайки респектиращите 140 км / ч.

Веднага след като се появиха, Ладите започнаха да се конкурират с Волги и Москвичи, които освен със скорост се отличаваха и с добра маневреност в града. Въпреки това, класическите Лади в крайна сметка отстъпиха място на новото семейство ВАЗ с предно предаване, но над всички си остава вездесъщата "Чайка".

Разбира се, пълнотата и коректността на тази класация в детайли могат да бъдат подложени на справедлива критика, но като цяло тя отразява цялостната картина доста обективно ... Е, ако имате доказателства, че стоков "Запорожец" може да вдигне 150 км/ч, можете да оспорите този рейтинг.

Източник:automedia



Аз помня времето, когато прясното мляко се продаваше в стъклени шишета, а киселото - в бурканчета. Такова истинско мляко, никога вече няма къде да се намери ,освен ако не си го произведем сами.

Връщахме празните шишета и бурканчета в специални пунктове...как от вечерта оставяхме на улицата празно бурканче , бутилка и стотинки.

Имаше и разносна търговия,взема празният амбалаж и парите,оставя поръчката и ресто,ако парите не са точно.Спомен от 1965-1970 година.Моля споделете вашите спомени от тези безвъзвратно отминали времена.



Спомен от топъл хляб с хрупкава коричка!

Препускане с колело Балканче

Колене ожулени!

Вкус на зелени джанки!

Ръце от коприва  опарени!

Аромат  на цъфнал трендафил

Филия с пипер поръсена !

Мирис на сено  окосено !

Топъл дъжд и дъга 

пъстроцветна !

Спомен красив ли си ,или те има 

Детство мое .....къде си ти ?

П.Филипова 


 


Ако можех сега да се върна

при малките дървени чинове,

с ръце изцапани в синьо, 

да стискам мастилница с пръстчета.

Да виждам любимия образ на Левски,

от портрета висящ над дъската.

Да помня завета му бащински,

да се обичаме като братя.

Да срещам две топли очи,

които разбират дали ми е ясен урока.

Една твърда десница да води ръката ми плаха,

когато с прехапано езиче ще пиша:

"Мама, Мир и Родина"!

Да мога да се похваля в междучасието пред приятели,

че имам нов химикал и острилка за моливи.

Че днес с паспорта на мама,

книжка любима получих от леля Арфа.

Да счупя прозореца на учителската стая,

когато играем на топка.

Да подскачам като козленце,

когато избърсвам дъската.

И така нататък, и така нататък...

Сега, понякога влизам в класната стая.

Присвивам колене на малките чинове

и слушам гласа на класния ръководител.

Да! Слушам, но вече като родител.

Еееех, само ако можех!...

Рени Танкинова.



Най-хубавото на 80те години  са онези неща, които изживяхме и едва ли някога ще ни се случат отново. Онези години, в които играехме на улицата до късно вечер а през деня препускахме с колелета Балкан

Онези години, в които най-интересното предаване беше “Милион и едно желания”, а не “Съдби на кръстопът”. Онези години, в които дъвчехме дъвки “Турбо” и събирахме картинки.

Дъвките Турбо… Едно цяло поколение момчета порастна с тях. А картинките в тях култивираха любовта към колите. Толкова дъвки бяха издъвкани с надеждата да се падне картинка, която липсва в колекцията…



Poбинятa Изaypa зa днeшнитe тийнeйджъpи мoжe дa e пoчти нищo, нo зa пoĸoлeниeтo нa мaйĸитe и бaбитe им бeшe ĸyлтoв oбpaз. Cимпaтичнaтa гepoиня пoĸopи нe caмo poднaтa cи Бpaзилия, нo пpeминa oтвъд Жeлязнaтa зaвeca. Coциaлиcтичecĸитe дaми, cъпpyзитe и дeцaтa им cтoяxa пpeд eĸpaнитe и yлицитe oпycтявaxa. Дo eдин ce интepecyвaxa дaли любимĸaтa им щe избягa зaвинaги oт Лeoнcиo и щe имaли щacтлив ĸpaй иcтopиятa й. Bcичĸo тoвa oбaчe бeшe пpeди повече от 35  гoдини…

Сюжет:

Изаура е млада, красива девойка, но е робиня, която принадлежи на властния и суров командор Алмейда и семейството му. Съпругата на командора е взела Изаура още съвсем малка и я е възпитала, много я обича, дала ѝ е светско образование, научила я е на маниери, различни науки. Изаура прекрасно пее и свири на роял. Спокойно може да бъде приета за някоя сеньорита от висшето общество. Най-голямата ѝ мечта е да бъде свободна. 

Сеньората не веднъж е молила съпруга си за това, но командор Алмейда през цялото време е отказвал да освободи Изаура. Синът на командора, Леонсио, отдавна се заглежда по Изаура, не пропуска да я закача, независимо че е женен за чудесната Малвина, която също много добре се отнася към Изаура. Леонсио е много суров и властен човек. Желае само да се развлича и да живее охолно. 

Преди много години командорът се опитва да има връзка с майката на Изаура, но тя го е отхвърля и предпочита да се омъжи за управителя на фазиендата, дон Мигел. За това командорът не е много привързан към Изаура – тя му напомня за майка си, която е умряла при раждането ѝ. Като спомен от майка си, Изаура има един малък кръст, който никога не сваля от врата си. Енрике, братът на Малвина, не се доверява много на Леонсио, защото го смята за жесток и властен. 

Изаура е принудена да отблъсне Леонсио и да си мълчи за това, защото не иска да причини болка на Малвина, да си навлече неприятности. Сеньората все пак успява да измоли документ за свободата на Изаура, но не успява да го предаде на момичето, защото е умряла преди да ѝ каже, че документът е скрит в сейфа. Белшиор, градинарят във фазиендата, уродлив мъж, е влюбен в Изаура. Мигел, бащата на момичета, събира пари, за да откупи свободата на дъщеря си, но командорът му иска прекалено голяма сума. 

Най-накрая, когато успява да събере сумата, командорът умира, а Леонсио заявява, че сега той е собственик на всичко, включително и на Изаура, а тя не се продава. Веднъж, докато се разхожда, Изаура се запознава с един привлекателен младеж, Тобиас. Тя не му казва, че е робиня. Започват да се срещат често, влюбват се един в друг и Изаура при една от срещите им изгубва кръста си. Тобиас решава да го използва, за да открие момичето. Разпитва всички в околността, докато не отива в дома на Леонсио и научава, че Изаура е робиня. 

Той искрено я обича, за това предлага на Леонсио много пари, за да я откупи и признава на Леонсио, че е влюбен в нея. Леонсио побеснява и отказва да продаде момичето. От ревност той решава да убие Тобиас и нарежда нещата така, че да лумне пожар в къщичката, в която трябва да се срещнат Тобиас и Изаура. Като забелязва женска фигура да се приближава към къщичката, той приема тази жена за Изаура и подпалва къщичката. Но той не знае, че вместо Изаура, на мястото на срещата е отишла собствената му съпруга, която иска да помогне на Изаура и Тобиас. Малвина и Тобиас умират в огъня... 

Заради това, че го е отхвърлила, Леонсио изпраща Изаура в тъкачницата заедно с другите роби, сред които е и завистливата тъмнокожа робиня Роза, която ненавижда Изаура, защото се е ползвала от привилегии в къщата. Леонсио не престава със своите опити и постоянно се домогва до Изаура, но след като тя винаги го отхвърля, той се ядосва до толкова, че изпраща момичетата на най-тежката работа в плантациите със захарна тръстика. Мигел и Изаура имат само един изход – да избягат. Те така и правят. 

След като избягват от хасиендата, те отиват в друг град, където никой не ги познава и започват да водят много уединен начин на живот. Но веднъж Изаура се среща с младеж, Алваро, който е много богат и порядъчен. Той прави всичко, за да се запознае с момичето. Изаура се представя като Елвира, а баща си – като Анселмо. Постепенно Алваро е влюбва в нея и една вече кани нея и Мигел на вечерен прием и Изаура е принудена да приеме поканата му. 

На бала я очаква неприятна изненада – мъж на име Мартиньо я вижда и я разпознава като избягалата робиня, чиито черти съвпадат с описанието, което Леонсио е дал да отпечатат във вестника, а също така в това съобщение той предлага голяма награда за онзи, който я намери. Мартиньо я разобличава пред всички. Като научава всичко, Алваро предлага на Мартиньо двойно повече пари, ако той каже на Леонсио, че се е припознал. Но е вече прекалено късно. Леонсио е пристигнал в града, където се крият Изаура и баща ѝ, намерил я е и я отвел. 

Алваро решава да направи всичко, за да освободи любимата си. Леонсио от своя страна решава да даде документ за свободата на Изаура, но при условие, че се омъжи за Белшиор. Изаура няма друг избор, а и освен това Мигел получава писмо, което може би наистина е от Алваро, в което той съобщава, че се жени. Изаура повярва на това, защото Алваро по никакъв начин не се е опитал да се свърже с нея. Но в деня на сватбата пристига Алваро и заявява, че Леонсио не може да се разпорежда с Изаура, нито с другите роби, защото земята и всичко на нея не му принадлежат вече, след като Леонсио е задлъжнял много и Алваро е открил кредиторите му и е изкупил книжата на Леонсио. Сега Алваро е собственик на фазиендата, а Леонсио не може да преживее това и се застрелва с пистолет. На празника в чест на Алваро и Изаура Роза се опитва да отрови момичето, но обърквайки чашите, самата тя изпива отровата и умира... Изаура и Алваро дават свободата на всички роби...



Бившият вътрешен министър Богомил Бонев в правителството на Иван Костов допълни в своя профил във Фейсбук пропуски от публичната биография на експремиера Бойко Борисов, за които обществото би трябвало да е информирано. Препечатваме го от сайта Афера.бг.Трудов стаж 21.05.2013 – понастоящем

Народен представител от ПП ГЕРБ в 42-рото народно събрание на Република България.

Допълнение: Плаща на РБ и протестърите да го върнат като премиер. Осигурил си монополно медийно влияние в поне две национални телевизии, създал профили във Фейсбук, Туитър, където наел хора да пишат от негово име, закупил множество сайтове и като апотеоз – създал си собствен сайт, в който с любопитство научава какво е написал.белите петна.

27.07.2009 – 21.02.2013 г.

Министър–председател на Република България.

Допълнение: Превърнал рекета срещу бизнеса от зората на демокрацията в държавна политика. Ще се запомни с “Мишо Бирата”, което влезе като пример в последния доклад на ЕС за корупцията. Свален по най-позорен начин от властта, но избегнал пряк побой от благодарното гражданство. Изхарчил 8 млрд. и докарал фискалния резерв до санитарен минимум. Посегна и на Здравната каса. Първият премиер, превърнал държавата в лош платец, който не си изпълнява задълженията и така доведе до фалит хиляди фирми. Създаден е култ към личността му по това време в медиите на Пеевски. Назначил най-нефелния президент на държавата като продължение на трайната кадрова политика – да издига калинки. Летял и ритал.

10.11.2005 г.

Назначен на длъжност кмет на Столична община, с решение № 270 от 06.11.2005г. на Столичен Общински Съвет.

Допълнение: Администраторът на сайта да се уволни! “Спечелил изборите за кмет” се пише, Колтуклиева. Продължил политическата си кариера с присвояване на резултати на МВР, но бързо установил, че е по-добре да печели популярност, като открива градинки, катерушки и раздава бизнес на разни Котараци.01.09.2001 г.

Назначен на длъжност Главен секретар на МВР с указ № 194/2001 на Президента на република България, а със заповед на Министъра на вътрешните работи му е присъдено звание „полковник” от МВР. С указ № 32/2002 на Президента на Република България е удостоен със звание генерал-майор, а на 25.06.2004 г. е удостоен със званието генерал-лейтенант.

Допълнение: Назначен от Симеон на длъжност, която е много нависоко и встрани от нивото му на компетентност. Даже е в насрещното на длъжностната си характеристика, защото би трябвало сам да се разработва. Използвал длъжността си, за да си приписва като своя заслуга резултатите на службите дори когато липсват или той научава за тях от медиите. Прочул се с убийството на Чакъра под личното му ръководство. Целувал ръка на Доган, П. Стоянов и Първанов за колекция от генералски звезди, които превърнаха званието в гротеска. Отнел охраната на нефтопровода на „Лукойл“ от МВР и я прехвърлил на ИПОН. Прехвърлил бюджетите на основни звена на МВР в банката на Цветелина, като й осигурил и офиси в помещенията на МВР за услуги на гражданите. По негово време са извършени повечето неразкрити убийства на прехода.1991 г.

Основава фирма „ИПОН-1” ООД, която е сред най-големите охранителни фирми в страната. Фирмата членува в Световната организация на охранителите IAPPA, а Бойко Борисов е персонален член на организацията.

Допълнение: Напуска МВР при деполитизирането му, за да остане член на БКП. Участва активно в СИК, където натрупаха пари от рекет, като насилствено охраняваха и застраховаха с мотивите на бухалката; правеха фабрики за амфетамин и фалшиви цигари. Намесваха се в трафика на турските гастарбайтери, като хората им пробиваха радиаторите на колите при мотел „Божур“; след това ги чакаха да стигнат на неохранявано място по пътя, за да ги оберат. С отнет лиценз на ИПОН заради бандитска дейност, лично признал, че е раздавал масово подкупи, за да си го върне, но не станало. Вербуван като “Буда” и формално разработван, с което му е осигурен чадър срещу любопитни ченгета.

1985 – 1990 г.

Преподавател във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност на МВР. Защитава дисертация на тема “Психо-физическата подготовка на оперативния състав” и му е присъдена научната степен „кандидат на науките” (равностойна на „доктор”). През 1990г. напуска системата на МВР.

Допълнение: Командир на батальон за репресии по време на възродителния процес. Особено чаровно е допълнението в скобите, което лъже, че тогава кандидат на науките е равностойно на доктор на науките.

1982 г.

Командир на взвод, впоследствие – командир на рота.

Допълнение: Липсват данни за смелост и саможертвеност при гасенето на пожари.

Образование 1982 г.

Дипломира се във Висшата специална школа на МВР като инженер по специалността “Противопожарна техника и безопасност” с чин лейтенант.

Допълнение: Където нямаше изобщо да учи, ако беше вярно, че има дядо, убит от Народния съд.



Трудно е, когато пишеш по някаква тема със смесени чувства. От една страна ограничаването на правото на избор за професионална реализация е сериозна форма на несвобода, от друга практическият резултат от високата младежка безработица, има твърде тежко отражение не само върху икономиката, но и върху развитието на цялото общество. 

В днешно време неработещите млади са сериозен проблем за голяма част от развитите страни. Безработният човек не получава доходи, няма самочувствие, няма принадлежност към никаква общност и в крайна сметка се изолира и озлобява към цялата система, която според него е виновна за всичко. Получава се порочен кръг, тъй като колкото по – дълго човек е без работа, толкова повече намалява шанса да си намери такава, особено в условията на свободна конкуренция. В края на 60 – те години на миналия век, „народната власт” решава да реши кардинално проблема с хората, изпитващи колебание за своето професионално бъдеще. Взимат се кардинални решения, които макар и по груб начин, успяват да „вкарат в релси” доста млади хора.

Чувството за безперспективност породено от ограничения на инициативността, обхванало преоблаващата част от българските граждани в годините на т.нар. зрял социализъм, бива особено осезаемо сред младите хора. Преминали през обидни и срамни преследвания заради избора им да следват модерни образци на битова и развлекателна култура, след 1968 те отново биват подложени на силен натиск да се впишат в тоталитарната схема на повсеместен контрол над обществото и се включат в държавното възпроизводство на материални блага, културна и идеологическа продукция.Поведението на младежта, родена и израснала през 60-те, тревожи консервативно настроеното партийно и държавно ръководство, неспособно да разбере новите повеи, нахлуващи през разширяващите се пролуки в Желязната завеса. 

В същото време, партийните функционери слабо осъзнават, че новите форми на житейска реализация при младежите, в значителна степен, са обусловени от процесите на индустриализация и урбанизация на обществото започнало непосредствено след установяването на комунистическата диктатура у нас. Опите им за противопоставяне и коригиране на модерните обществени отношения водят до налагането на сектантските им разбирания чрез репресивни и консервативни  политики, влизащи в разрез с процеса на международно разведряване и нарасналата чувствителност на международната общност към спазването на човешките права и свободи. 

Неефективността и противоестественият характер на предприетите принудителни мерки обтягат отношенията между властта и населението и повишават социалното напрежение и отчуждението на народа от управлението.Една от извънредните стъпки срещу неподдаващите се на тоталитарната  дресировка младежи, която носи и белезите на акт на демографска (на трудовите ресурси) мобилизация, е приемането от ЦК на БКП  и Министерския съвет на Постановление № 136, от 31.12.1974, за осигуряване работа или професионална подготовка на младежите, които не учат и не работят (новогодишен дар за българската младеж за новата 1975, през която в Хелзинки се подписва Заключителният акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа). 

Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от цигански произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче е спорно.Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар. 

Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност.

Според постановлението, завършилите средно образование, които не са приети във висше, полувисше или средно специално учебно заведение, могат на следващата година да кандидатстват за прием в тях, само ако имат осеммесечен трудов стаж. При кандидатстване през последващи години, те са длъжни да имат непрекъснат трудов стаж от една година. Тази “възпитателна” репресия е отменена едва в края на 1983, но дотогава хиляди младежи биват лишени от възможността да продължат образованието си.Въпреки усилията на застаряващото партийно ръководство да вкара българската младеж в „правия път”, младите хора все по-настойчиво (макар и твърде стихийно) оказват съпротива по един или друг начин. 

През следващите години се изразходват много усилия ДКМС и дори пионерската организация “Септемврийче” да се активизират при формиране на “правилна” идеологическа и житейска ориентация на младите хора, но резултатите от това се оказват, общо взето, смехотворни. Всъщност, именно ДКМС има основен принос за отблъскване на младежта от организирания обществен живот и за формиране на цинично отношение към „социалистическата” българска държава. Младежите донякъде използват хоризонталните връзки в организацията, за да самоорганизират общностните си инициативи, но вертикалните зависимости ги отблъскват заради кариеризма и интригантството, обхванали висшите прослойки на комсомола. Така те постепенно се отдръпват от дейността на Комсомола, членството им в него става почти формално, a налаганите административни мерки сред младите, реално не довеждат до никакъв резултат.

Десетилетия по-късно оценка на тези действия дават фактите. Макар че постъпките на тогавашните власти спрямо избуялата младеж не се увенчават с голям успех и те намират начин да се съпротивляват срещу спуснатото им отгоре, не бихме могли да отречем позитивите на иначе рамкираната в догми кампания. Ниската битова престъпност, малките но сигурни доходи, работата, развиваща умения и социализацията, печелят чувствителна преднина пред възможността да прекарваш времето си в Интернет, четейки обявите за работа, на които предварително си сложил клеймото „Ай, ша им бачкам на тия…”

В статията е използван част от текста на Антон Иванов (бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет) публикувана в бр.6/11 на Геополитика – „Кризата на демографския модел на „социалистическа” България”.ВИЖТЕ ОЩЕ:Как се преследваха безделниците и кои бяха те по времето на социализма в НРБ



Рецепта за кебапчета (от рецептурника на „Обществено хранене“ 1958-1989).
Сочни кебапчета стават само от свинска кайма: 500 г мляно свинско от плешката, 500 г от гърди (месцата около корема, осмянката) и 100 г сланина.

Подправките са 5 г кимион, 5 г черен пипер и 20 г сол на килограм месо.

Каймата се омесва много добре и трябва да поеме около 100-150 г вода, добавяна на порции. Отлежава едно денонощие в хладилника, в тавичка на пласт, не по-дебел от 6 см. След като е почивала, премесва се отново и отлежава още 5-6 часа.

Кебапчетата се оформят, като се „полират“ с пръсти, топнати в купичка вода и оцет в съотношение 1:1.

Скарата трябва да е много добре загрята и почистена с телена четка. Следва мазането ѝ с половин глава лук, прободена с шиш през мустаците и топвана в чинийка с олио.

При печенето им кебапчетата се търкалят САМО В ЕДНА ПОСОКА НА ТРИ ПЪТИ.

Не трябва да се притесняваме от мазната кайма (тя трябва да е такава, докато се пекат). Излишната мазнина изтича в съд под скарата. Сланината, която при омесването на каймата е образувала гел с водата, остава и прави кебапчето сочно!

Кебапчето се пробва, като се хване с щипките за единия край и се разтресе.То не трябва да се прекършва. Ако това се случи, или каймата е била постна, или е недобре омесена, или не е достатъчно дълго отлежавала.

Готовото кебапче може да се дели само с вилица в чинията, не е необходим нож, за да се отреже.

От същата кайма могат да се опекат и кюфтета.

Лукът, по 5 г на кюфте, се реже с много остър нож на ситно, (колкото ви харесва). Всяка гребка кайма се топва в кълцания лук и се меси с ръце, докато лукът „се скрие“. После се прехвърлят с пляскане от ръка в ръка. Когато почнат да плющят, значи са добре хомогенизирани и загладени.

Кюфтетата се обръщат на скарата само веднъж. Като обърнете първото, ще разберете дали останалите са готови за обръщане.Вижте още:Шопската салата е създадена от професионални готвачи на „Балкантурист“




Моята баба, която е стара балканджийка, веднъж ми разказа как са живеели хората на село едно време. Когато на някой му се случело нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. 

Това е бил целият му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да ходят от къща в къща. И всеки му давал по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човекът се прибрал с повече добитък, отколкото първоначално имал. 

Това е била истинската „социална държава“, при която човек помага на ближния си. В старата селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример, който са видели от дедите си.

Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, да направи кирпич от глината на двора и цялото село се вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си.



Съпругата на тв легендата Никола Филипов прекарва дните си в самота. Лиляна Филипова се вижда единствено с по-малкия от двамата им синове с покойния говорител, който живее в София и се грижи за майка си. Вдовицата на известния сред народа като Чичко Филипов доайен на БНТ обитава апартамент в столичния квартал „Младост“, който получила като жест от Тодор Живков
.

Навремето Бай Тошо съжалил нея и мъжа ѝ, защото нямало къде да живеят. Когато се събрали, младата актриса Лиляна и тв надеждата Никола отишли в дома на родителите на Филипов и им се полагала само една кухничка с маломерни размери. После, с раждането на децата им, се преместили в общ апартамент с друго младо семейство. Били 13 души и теснотията се оказала непоносима.

„Тогава известният актьор от Народния театър Петко Карлуковски посъветвал Кольо да ме изпрати при Тодор Живков – разказва преди време Лиляна. – Обадихме се, уредихме среща и аз отидох при Първия. Бях много притеснена, обаче той започна да ме разпитва за театъра. Самият той е играл някога ролята на Кара Танас в любителска трупа и затова му беше интересно да говорим. Но аз съвсем се притесних и казах: „Моля ви, имам една лична молба към вас“, и му споделих проблема си. 

Той каза: „Да, ще стане след няколко месеца, защото обектите са в строеж“. 

И наистина след известно време ми се обадиха и ни дадоха апартамент от две стаи и кухня в квартал „Изток“. Но за съжаление, след няколко години с жилището пак се появи проблем, защото се роди по-малкият ни син и майка ми дойде да живее при нас. Тогава пък ни помогна секретарката на Тодор Живков, която каза на Кольо да отиде и да подаде молба за разширение. И така се озовахме в „Младост“, разказва вдовицата на говорителя, която кара и старините си в същото жилище.

Голямата и болка е, че повечето обичани от нея близки са пръснати из чужбина. „Големият ми син е в Англия, във Франция е неговата дъщеря и моята голяма внучка с малкото ми правнуче. А малката ми внучка е в Италия. В България сме само аз, малкият ми син и остава само мъката ми по разпръснатото семейство. Тежко и трудно е. Ежедневието ми е едно и също. Единственото, което правя сега, е да следя непрекъснато какво е положението по света“, обяснява Лиляна.

Макар че с Никола Филипов се развеждат преди смъртта му, защото по нейни думи той станал друг човек, до кончината му остават близки. Когато се поболял, Лиляна била неотлъчно до него. След развода във всяко свое интервю Чичко Филипов не пропускаше да каже, че именно тя е любовта на живота му./ретро.бг/



Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — ломчанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. 

Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противодържавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.

След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“… Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,

значи раждането е забранено!…

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в … изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце… Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси““…

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!

Източник:www.bgspomen.com



Изминаха вече доста години от най-коментираната и спорна присъда по време на прехода. През 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, Темида му прави неочакван подарък, след който по-късно той признава, че се е поболял. Бившият първи Тодор Живков и началникът на кабинета му Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната. 

Темида дава на Балев 2 години зад решетките, а на Тато – 7 г. Обвинителният акт по Дело номер 1 срещу Тодор Живков е за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерски съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв. Обвинителният акт срещу Милко Балев е за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.

Главната прокуратура започва срещу Тато 5 дела. По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е запитан от президента Желю Желев: „Какви са тези кокошкарски дела”, по думите на сина му. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“. Живков е привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. На 9 февруари 1996г. 

Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело N 1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани. На 28 август 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд оповестява мотивите, с които е оправдан Тодор Живков. С обявяване на мотивите за решението държавният глава е оправдан окончателно.Живков и Балев стават изкупителните жертви на соцрежима по време на прехода, но до затвор така и не се стига. Двамата лежат няколко дена в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест. Така за 45-те години тоталитарен режим виновни на практика няма. Останалите другари на Живков и Балев останаха в сянката им и на тях така и не беше потърсена отговорност за зверствата, които са вършили преди 10-ти ноември. Част от тях продължиха да вилнеят в страната и да трупат милиони чрез сладки постове. Именно те стояха и зад скалъпените процеси на Тато и Балев, които не издържаха в съда. 

Тодор Живков пък почина и погреба всичко ненаписано и неизказано около делата. Последният секретар на ЦК на БКП така и не назова кои са хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са спретнали атаката срещу него. Въпреки това, всеки би могъл да направи свои лични заключения и да проследи докъде води пътят на червените куфарчета и кои са притежателите на червените милиони днес.В книгата си „Мемоари” бившият първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и около петте дела срещу себе си. Той неколкократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Тато нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков. Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. 

Той дори е предупредил политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България… Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. 

В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си още бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП. Сред тях са и джелепите на Тато, които го пратиха в „заслужена почивка”.„Аз подписвах решения на Секретариата, , които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.

Тодор Живков на път към съдебната зала с адвокат Даниела Доковска

Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.

„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот. Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ.

А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който  е обхванал тялото на България? Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението. Благодаря за вниманието!”

http://www.faktor.bg



На фестивала в Карлови Вари преди 34 години Методи Андонов получава наградата на критиката за „Козият рог”, който и до днес се смята за най-добрия български игрален филм на всички времена. 

“Козият рог” е всепризнатият връх в творчеството на Димо Коларов. Той е операторът и на четирите филма на Методи Андонов, но тук стига до виртуозност на черно-бялото изображение. Участници във филма твърдят, че по времето на снимките оператор и режисьор просто били като слети - едно тяло с две глави, които се допълват в идеите.


По-късно с неподражаемия си хумор Димо Коларов разказвал, че всъщност филмът е заснет много лесно, тъй като през деня пада яка работа, но нощите са пълни с веселба. Сутрин Методи Андонов се вглеждал в зениците на актьорите и така познава кой е злоупотребил с алкохола и го пращал да се освежи в планинския вир на близката река.


“Козият рог” е заснет за около месец и само за 156 хиляди лева - уникално малка сума дори за онези времена. Почти всички снимки са правени в метоха до Рилския манастир и кошарите около него. Екипът е толкова завладян от творческата магия, умело дирижирана от Методи Андонов, че всичко става сякаш на един дъх.


През 1972 г. “Козият рог” е един от осемте чуждестранни филма, номинирани за “Оскар”. От селекционната комисия в САЩ изпращат писмо с молба за копие, което да отговаря на съответни технически параметри, за да бъде излъчено пред главното жури. В България обаче не изработват такова копие.



Преди време разказахме историята на Васил Ярловски от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития.

Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със съпруга си Васил. Не е известно повече за това кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков.Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954 – 1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981 – 1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971 – 1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише писмо лично до него, в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората тук. Разбира се, това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото, на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната ни…!?


Не е ясно, какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си, вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички подтиснати хора у нас, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска не искат нито да се чуят, нито да се видят.Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел на паметника „Левски“, който вече не съществува като хотелска сграда. Това е съвсем близо до дома на Димитър – брата на Васил. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.hairdresser2

Всъщност, въпреки, че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са подтиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.


Именно поради тази причина Веска продължава да пише писма, защото братът на мъжа й е наказан, без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до диктатора Живков.

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че може да навреди още повече на Бойка и Димитър в София.


Веска избира да е честна и открита до край. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години…? Едва ли. Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ диктатор на България – Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. Е, в случая „Ярловска“ те не успяват…!

Венцислав Жеков,кореспондент на в. „България“ в София/Източник: Bulgaria Weekly/



НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА