вторник, 2 юни 2020 г.

България и регионът не правят изключение от глобалната тенденция за затопляне през последните десетилетия

Можем да очакваме относително сухо и топло лято. Много малко вероятно е то да се окаже дъждовно, с обилни валежи. Такива ще има, но те ще бъдат сравнително малко като общо количество за сезона и по-рядко от нормалното, а под нормално се разбират средните стойности за 30-годишен период. Това заяви в интервю за БГНЕС доц. д-р Илиан Господинов от Националния институт по метеорология и хидрология (НИМХ) към Българската академия на науките.

Доц. Господинов уточни, че правейки прогноза за лятото, синоптиците всъщност прогнозират сезона като цяло, а не какво ще бъде времето в някой конкретен ден или седмица, а предвиждането им е за определен регион. От метеорологична точка обаче лятото се разбира като трите най-топли месеци в годината и се различава от астрономическото лято, което започва от деня на лятното слънцестоене – 21 юни и продължава до есенното равноденствие в края на септември. Прогнозата за сухо и топло лято обаче не ни освобождава от това да бъдем готови и за гръмотевични бури и интензивни кратки валежи, характерни за сезона, предупреждава синоптикът. „Развитието на процеси на конвекция, които водят до гръмотевични бури с интензивни краткотрайни валежи, придружени често с градушки или силен вятър, са характерно явление за района на България. Всички, на които тези явления могат да застрашат стопанската дейност, трябва да бъдат подготвени.

Това не са извънредни явления за страната, за създаването на които има условия, особено през месеците май и юни”, обясни доц. Господинов, предупреждавайки за това, че сезонните прогнози са вероятностни и не изключват нито един сценарий за развитие на времето. „В едни части на земята сезонът ще се окаже относително топъл, а в други – относително студен”, подчерта експертът по повод климатичните процеси. Метеорологът е категоричен – България и регионът не правят изключение от глобалната тенденция за затопляне през последните десетилетия.

„Тази години институтът публикува един документ – годишен хидрометеорологичен бюлетин за България, където се обобщава и синтезира развитието на времето в цяла една година, което позволява да се направят някои климатични обобщения. Например, каква е била средната годишна температура за страната, на базата на редица станции на метеорологичната служба за дълг период от време. Оказа се, че 2019 г. е най-топлата през последните 90 години. Отклонението, средно за страната, е плюс 2 градуса от климатичната норма за периода от 1961 г. – 1990 г.”, обясни доц. Господинов. За процесите на глобалното затопляне свидетелства и още една статистика. Петте най-топли години за страната ни са се случили само през последните 30 години. „Това е една илюстрация как последните десетилетия климатът е относително по-топъл спрямо предходните десетилетия”, категоричен е експертът.

Източник:Блиц
Гърция обяви, че ще покрие разходите за лечение за всички туристи, които са дали положителна проба за COVID-19 по време на престоя си в страната, предаде news.gtp.gr. Южната ни съседка последва примера на Кипър, където ще поемат разходите за настаняване, храна, напитки и лечение на заразените с коронавирус, но и на техните семейства.

"Нашата цел е да осигурим максимална безопасност за жителите и посетителите", заяви говорителят на правителството Стелиос Пецас по време на пресконференция. Той отбеляза, че гръцките здравни експерти в сътрудничество с европейски и международни организации ще следят развитието на COVID-19.

Въз основа на обратната връзка, Гърция „ще се отваря” към нови страни в зависимост от овладяването на епидемичната обстановка в тях.   Властите пък ще „отделят” области, в които е вероятно да възникнат случаи. Както у нас, така и в Гърция - ако има съмнения за коронавирус, гостите ще се изолират в специализирани за целта хотели/стаи.   Пецас припомни, че Гърция ще провежда произволни тестове за заразата от 15 юни, когато се подновяват международните пътувания към страната. Здравната инфраструктура на островите също е засилена./Блиц/

*Снимка:everythingispossible.co.uk

От британските ВВС съобщават за прихващане на руски Ил-20 в небето над Балтийско море. Според информацията от пресслужбата на британските военновъздушни сили, изтребителите Typhoon, базирани в Литва като част от програмата на НАТО за патрулиране на въздушното пространство над балтийските страни, са били вдигнати във въздуха на 2 юни.

"Британски бойни самолети са вдигнати във въздуха на 2 юни за прехващане на руски самолет за радиоелектронно разузнаване Ил-20, изпълняващ полет над Балтийско море ", се казва в съобщението. Британските изтребители Typhoon бяха дислоцирани в авиобаза Шяуляй в Литва на 1 май. Те поеха бойното дежурство заедно с испанските ВВС./Блиц/

Ясновидката Людмила Йовчева е родом от Чечня, но от години живее в Котел. Дарбата си да вижда в бъдещето получила като дете. След нелепо натравяне и изпадане в клинична смърт, сили „отгоре“ върнали Людмила между живите.

Йовчева смята, че коронавирусът е наказание от Небето. „Човечеството обърна Земята на сметище. Откакто хората останаха по домовете си, животните се завърнаха. Рибите и делфините отново плават там, където досега не са ходили от страх. България ще бъде пощадена, защото Господ я пази. Скоро и тази епидемия ще приключи“, коментира ясновидката. „Хората, които обработват почвата, ще прекарат коронавируса много по-леко. Пръстта е филтър и изсмуква болестите“, допълва гадателката.

Според нея след коронакризата по света ще настъпи глад. „Всяка площ у нас трябва да бъде засята с храна. Всичко – плодове, зеленчуци, жито. Производителите да отглеждат животни. За да може да не сме засегнати от глада“, коментира феноменът от Котел.
Една от най-често срещаните форми на възпитание в социалистически интернационализъм в детските години по време на соца беше писменото общуване с другарче от необятната съветска страна. Защо точно от там, най-вероятно поради езиковата близост, а и Съветският съюз беше нашият лидер.

Най-често дружинните ръководители в училищата разпространяваха писма от съветски ученици с посочен адрес, раздаваха ги на пионерите почти като поръчение и кореспонденцията започваше. В повечето случаи това беше формално. В някои училища имаше часове на класа, в които класните ръководители диктуваха някакъв универсален текст, ние пишехме, запечатвахме пликовете и ги предавахме на класната.

Вероятно след това са ги изпращали служебно. Не е можело да се засече еднаквият текст, защото писмата от един клас пътуваха за различни части на съюза. Понякога получавахме отговор и завързвахме някаква кореспонденция. Естествено, писмата се бавеха по месец и повече, ако въобще ни отговореха.

Усещането беше, че и при отсрещната страна това е някаква задължителна кампания, изпълнявана по-скоро с досада, отколкото с радост. Е, имаше и изключения, понякога кореспонденцията беше по-продължителна. Някои деца получаваха писма със снимки, с празнични картички, с пощенски марки или значки в тях. Но в повечето случаи нещата се разсъхваха от само себе си. Тази форма на възпитание още тогава ни е изглеждала донякъде пресилена и нелепа, вероятно и при тях е било същото. Нито се създаваха някакви здрави контакти, прерастващи в приятелство, нито това продължаваше дълго. В най-добрия случай след 3-4 писма всичко приключваше. Но такива бяха времената, пионерските поръчения трябваше да се изпълняват.

Стоян Атанасов, Русе
Бригадирката от ТКЗС не беше любовница, а законна съпруга на „обвиняемия“    

В началото на 50-те години на миналия век в Тетевенския край се извършваше масовизация на трудово-кооперативните земеделски стопанства в селата. Едни влизаха доброволно, други с упражнено насилие над тях от властта, но в края на краищата почти всички земеделски стопани станаха членове на ТКЗС. Тогава бях учител в банатското село Асеново, Плевенско. Член бях на БКП и се числях към първичната организация към ТКЗС, защото в селото нямаше друга първична организация.

Не зная и днес кой умник тогава от ЦК на БКП измисли практиката партийните секретари в селата да не се избират от членовете на първичните организации, а да се назначават за партийни секретари непознати на членовете лица от други населени места. Ние шеговито между нас ги наричахме „вносни партийни секретари“.
И в село Асеново ни назначиха такъв. Това беше един добър човек, занаятчия от видинско село. Беше с основно образование и без всякакъв партиен организационен опит. Не познаваше хората в селото и му беше много трудно да работи с тях. Освен това говореше на видински диалект, на което ние се смеехме. Наричаше царевичните листа „ластунят“.

Срещнал го веднъж един от селските зевзеци и го избудалкал. Доверил му тайно, че уж еди-кой си партиен член има любовни отношения с бригадирката от ТКЗС – една млада и хубава булка. Ядосал се нашият „вносен“ партиен секретар как може партиен член да върши неморални деяния и веднага свика партийно събрание да обсъдим поведението му. Събрахме се вечерта и той ни докладва, че еди-кой си наш партиен член имал любовни отношения с бригадирката, и предложи да обсъдим тези негови неморални деяния. Ние всички останахме изненадани. Даде първо думата на обвиняемия да каже признава ли вината си. Нашият другар стана и простичко каза: „Да, признавам, че имам любовни отношения с бригадирката. Всички тук знаят, че тя ми е законна съпруга. Само вие не сте знаели това“. Всички започнахме да се смеем. Партийният секретар се сконфузи много и побърза да закрие събранието./Ретро.бг/

Ангел Ангелов, Габрово

понеделник, 1 юни 2020 г.

Дни преди това, на 29 май, четата му овладява пътническия параход „Радецки“.  Ботев заставя капитана да спре на българския бряг. Той връчва на капитан Дагоберт Енглендер писмено обръщение-ултиматум да акостира край Козлодуй, като изрично пояснява:

„…за да се притечем в помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество – България.“

От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Враца, центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но никой от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата влиза в спорадични престрелки с местни черкези, но без съществени последствия. Едва в ранната сутрин на 18 май край село Баница, на около 20 километра от Враца, четата влиза в по-сериозно сражение с голяма група черкези, след което се оттегля на височината Милин камък.

През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 200 – 300 черкези и друг башибозук. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание, но това не става. Вместо това към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия и около 30 от четниците са убити или ранени. Останалите използват нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина. На 19 май във Враца са въведени значителни османски войски и възможността за въстание в града е пресечена, а Ботевата чета се насочва към вътрешността на Стара планина.

Към полунощ срещу 20 май четата достига местността Вола, където се установява, за да пренощува, но скоро е открита от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. То продължава през целия ден, като четата претърпява тежки загуби и остава почти без муниции.

Вечерта на 20 май (1 юни нов стил), след като сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира веднага. Точното място на смъртта и въпросът за убиеца на Ботев са предмет на продължителни спорове, но днес преобладава мнението, че това става в подножието на връх Камарата в Стара планина.

Съществуват две основни версии за смъртта му. Първата, която е широко застъпена в популярната историография е, че е застрелян от османски стрелец, а втората, която рядко се коментира и е основана на становища на вещи лица и анализатори е, че е убит при заговор от свои четници. Според експертни заключения, съобразени с разстоянието от което е стреляно, светлината по това време на денонощието, релефа на местността и характеристиките на оръжието което е използвано по онова време от редовната армия, излиза че първата версия е малко вероятна.

След смъртта на Ботев, тялото му е оставено непогребано, а след откриването му на следващия ден, главата му е отрязана от османците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име.

Източник:plovdivnow.bg


На 10 април 1970 г. българският товарен кораб “Авиор” извършва редовен курс през Атлантическия океан към Хавана, където трябва да напълни трюмовете с тръстикова захар. Това са годините на братско сътрудничество между социалистическите държави, а изкупуването на захар от Куба е не само заложен в петгодишния план приоритет, но е и израз на солидарност с режима на Фидел Кастро, който е под пълно икономическо ембарго от страна на САЩ.



Плаването на “Авиор” върви по график до 4:30 ч. сутринта, когато на машинното отделение внезапно е дадена команда “Пълен назад”. В открито море, на повече от 300 км. от най-близката суша и дълбочина почти пет километра, такава команда може да се даде само когато се случва нещо извънредно. В случая с “Авиор” вахтеният е забелязал голям плавателен съд право по курса на танкера или леко встрани. От него са изстреляни сигнални ракети.

I “Ранената” подводница
“Авиор” рязко забързва и започва поредица от маневри за приближаване, след което корабът ляга в дрейф. На около 500 м. пред себе си от палубата на “Авиор” вече виждат, че става дума за подводница. На повърхността на Бискайския залив – еднакво отдалечен от Франция и Испания, се намира съветската атомна подводница К-8, която 30 часа по-рано е претърпяла катастрофална авария. Пожар в две от отделенията на подводницата принуждава командира да даде заповед за излизане на повърхността. С цената на 30 човешки живота екипажът на К-8 успява да загаси пожара, обаче със спрян атомен двигател, без електричество и радиовръзка подводницата, едва успява да се държи на повърхността на океана.
Съветската ядрена подводница К-8 в Бискайския залив след пожара на борда на 8 април 1970 г. Плавателният съд вече е наклонен настрани – хоризонталните кормила (вляво) са във въздуха, а трябва да са под вода. Снимката е направена от американски патрулен самолет


Единствената добра новина е, че в момента на изплуването времето е било хубаво, водата спокойна. На следващата сутрин обаче вятърът се усилва, океанът се разиграва, а температурата на водата е 8 градуса. Падането в такава вода е шок за човешкото тяло, а престоян повече от 10-12 минути води до парализа на крайниците и фатално измръзване на тялото. Моряците е трябвало да прекарват почти цялото време на палубата, тъй като пожарът е обгорил два от деветте отсека на подводницата, а останалите са станали непригодни. Единствено командирската каюта е била обитаема, но в нея не е било позволено да се намират едновременно повече от 10 човека.

I Дълго пазена тайна
Катастрофата на К-8 е подробно описана в руските медии след като през 1990 г. командването на военно-морския флот на Русия разсекретява повечето документи около аварията. Участието на българския танкер “Авиор” в спасяването на оцелелите членове на екипажа на К-8 се споменава в руските медии, но по-скоро като страничен детайл, като пояснителна бележка под текста. Същевременно, ако “Авиор” не е минал точно през мястото на изплуването на К-8 в Бискайския залив – жертвите, със сигурност са щели да бъдат повече, може би много повече.

Д-р Атанас Панайотов, капитан 2-ри ранг и дългогодишен главен редактор на “Морски вестник” (Варна) е публикувал през годините няколко материала за случая с К-8. С негово съдействие Радио Свободна Европа се срещна с двама ветерани от екипажа на “Авиор” – втория механик Светослав Юрекчиев и четвъртия механик Владимир Стойнов. За младия през 1970 г. Стойнов това е било първото океанско плаване, което по стечение на обстоятелствата остава и най-знаменателното в кариерата му.



Светослав Юрекчиев и Владимир Стойнов, моряци на “Авиор”. Снимката е направена през март 2020 г. във Варна от автора

По време на срещата с К-8 Юрекчиев е бил дежурен механик и си спомня, че е трябвало веднага да смени вида на подаваното гориво:

     ” “Аз веднага хукнах
        надолу в машинното отделение,
        помислих си, че нещо се случва”
“Двигателят работеше на тежко гориво. За да се премине в маневрен режим, горивото трябваше да се смени от тежко на леко – на дизелово гориво. Аз веднага хукнах надолу в машинното отделение, помислих си, че нещо се случва, може би технически проблем. С мостика нямахме телефонна връзка, само със щамбайна (лостово устройство за дистанционен контрол на мощността на извънбордов двигател на плавателен съд – б.а.) се даваха кодове. Изведнъж дават команда “Пълен назад”. Аз тичам да сменя горивото, разбрах, че нещо се е случило. Смених горивото, корабът направи няколко маневри и след това от мостика наредиха да останем на дрейф (без движение – б.а.). След около час разбрахме, че пред нас има бедстващ кораб и ние трябва да му помогнем”.
Българският кораб “Авиор” през 1970 г.

Българският кораб прави още няколко маневри за приближаване и от мостика на подводницата вече е възможно, с помощта на ръчно сглобен от тенекии мегафон, командирът на подводницата капитан 2-ри ранг Всеволод Бесонов да разговаря с капитана на “Авиор” Рем Смирнов, който по съвпадение също е бил руснак.

За съветския командир ключов момент е било това, че за помощ спира кораб от близка до СССР страна, член на Варшавския договор. Капитан Бесонов предава на капитан Смирнов позивните на подводницата с молба възможно най-бързо да уведомят командването на Военноморския флот (ВМФ) на СССР за случилото се. От “Авиор” изпращат шифрована радиограма в “Български морски флот” във Варна, от където тя е предадена на командващия българския ВМФ вице-адмирал Иван Добрев.

I “Едно кашонче цигари и уиски”
Адмирал Добрев бързо успява да влезе във връка с командващия ВМФ на СССР адмирал Сергей Горшков, обаче реакцията на съветския адмирал е озадачаваща. Горшков започва да се интересува от обстоятелствата на аварията, координатите на подводницата и да задава поредица от уточняващи въпроси, включително и въпроси за личния живот на командира на съветската подводница. Точно по това време Горшков е ръководил големите военно-морски учения “Океан-70” в чест на стогодишнината на Владимир Ленин и, вероятно, се е опасявал от саботаж или диверсия.

     ” “Накрая съветският адмирал
        се убеждава, че историята
        с аварията на К-8
        не е вражески капан”
Минават няколко часа в уточняващи разговори докато накрая съветският адмирал се убеждава, че историята с аварията на К-8 не е вражески капан, а реалност. Горшков нарежда да се проучат възможностите за спасяването на подводницата и ако е възможно – да се буксира до съветско пристанище. За съдбата на екипажа – нито дума.

Стойнов, който за разлика от Юрекчиев се е намирал на палубата на “Авиор”, си спомня, че в началото съветският капитан не е искал помощ:

“Направиха въжена линия между двата кораба, изстреляхме въжето, съветският капитан искаше само едно кашонче цигари и уиски. Руснаците ни върнаха кашонче със сушена риба. Така установихме връзка, след това изпратиха радиограмата до Варна, а от там – до Москва. Подводничарите не искаха помощ, само помолиха да останем близо до тях. И така да обед или ранен следобед. Тогава времето се разигра и по едно време се обади пак съветският капитан и казва “Идвайте да ни вземате”.

I Спасяването
От “Авиор” спускат лодка с мотор и четирима моряци, единият от които е бил Стойнов:

“Водата беше ледена, намокри ни целите, обаче не беше това белята. Спуснахме лодката, тръгнахме, моторът си вървеше. Някъде по средата на пътя изведнъж се усещаме, че лодката се пълни с вода. Глезените ни вече във вода. Чудим се къде-къде, оказа се, че пробката в дъното на лодката не е била сложена правилно и водата я е избутала, започнала да пълни лодката. Хайде сега, Гочето (Георги Петров – б.а.) отдолу, блъскаме разни парцали, обаче много трудно, отворът беше на много трудно място. Докато го запушим, че да изхвърляме водата, стана така, че се хванахме четиримата за греблата и от там нататък само на гребла – до подводницата.

Маховикът на двигателчето беше хванал вода, ние до глезените във вода, и спря мотора. На връщане руснаците грабнаха греблата, беше по-друго. Отиването беше лошата работа, четиримата ние с греблата… едвам се домъкнахме до подводницата. След това като ни грабна вълнението и ни зафучи върху подводницата. Тия, хоризонталните рули (от стомана – б.а.) щяха да ни пребият. Успяхме по някакъв начин да се промъкнем с греблата санким от подветрената страна и там вече успяхме да се хванем с 2-3 въжета и почнаха да се прехвърлят руснаците тогава”.
Капитанът на българския кораб “Авиор” Рем Смирнов, 1970 г.

Радио Свободна Европа успя да се свърже и с Георги Петров, който е бил старши механик на “Авиор” и също един от четиримата моряци на спасителната лодка. Петров обаче почти не чува сега и по съвет на съпругата си отклони предложението за разговор.

След като прехвърлят на “Авиор” 20 съветски подводничари, българските моряци правят втори курс и прибират още 23 човека от бедстващия екипаж. При втория курс са вече по двама на гребло и по този начин прехвърлянето е вървяло по-бързо. Всичко това се извършва при вълнение между 6 и 8 бала. Единия от съветските моряци дава на Стойнов бутилка водка, за да се опита, ако може, да прочисти мотора и да го запали, но не успяват. Разказва Юрекчиев:

“Освободихме няколко кабини, освободихме и салета (столовата – б.а.), имаше место. В някои от кабините настанихме по 4 моряка, и по пода се бяха натръшкали и в салета. Корабът веднага им осигури (топла) храна, чай, момчетета бяха с плетени гащеризони, вълнени, и с дозиметри. Като се качиха на кораба им предложихме храна, но те искаха топъл чай и бисквити, по-леки неща, явно не бяха се хранили отдавна пълноценно. Приехме ги много радушно, много приятелски, много сърдечно. Което си беше – беше. Изкъпаха се момчетата, приготвиха се там колкото може с техните дрехи, дадохме им кърпи, каквото имахме там от наша страна и така прекарахме нощта”.

Става дума за нощта на 10 срещу 11 април – най-бурната нощ през времето докато подводницата все още е могла да се държи на повърхността. На 11 април сутринта пристига първият съветски кораб (“Волга”), който взима всички съветски моряци от борда на “Авиор”, а по-късно същия ден пристигат още два съветски кораба – “Харитон Лаптев” и “Комсомолец Литвы”. А “Авиор” възобновява своето плаване към Хавана.

I “Не говоря с вражески станции”
От оцелялите членове на екипажа на К-8 най-старши по длъжност е бил Олег Фалеев, капитан 3-ти ранг, старши помощник на командира. През март 2020 г. Радио Свободна Европа успя да се свърже с вице-адмирал Фалеев, вече в оставка, но той отказа да разговаря, тъй като не давал интервюта на чуждестранни радиостанции (Радио Свободна Европа се финансира от Конгреса на САЩ).

Опитах след няколко дни да хвърля нова стръв – пратих на адреса на електронната поща на адмирала, която той чете всеки ден и от която ми прати съобщение с отказа да разговаря – снимки от срещата с Юрекчиев и Стойнов, както и сърдечни поздрави от двамата. Фалеев е общувал с българските моряци по време на спасителната операция на “Авиор” и предполагах, че емоциите от трагедията преди 50 години могат да смекчат сърцето на адмирала, но не получих отговор.

По описания в руски източници след отплаването на “Авиор” нещата се развиват по следния начин. По заповед от Москва са предприети два опита за закачане на буксир на подводницата с намерение евентуално да бъде откарана до съветско пристанище. И двата опита са неуспешни. Фалеев си спомня в документален филм, че вълнението е било силно и че катерът, който е трябвало да прехвърли наводящото въже към подводницата, вълните са го хвърляли с такава сила, че въжетата с дебелина на лакът са се късали като конци.

Междувременно К-8 продължавала да се накланя, тъй като вътрешните отсеци постепенно се запълвали с вода. Подводницата може да се държи на повърхността само до тогава, докато помпаният под налягане въздух вътре оказва съпротивление. В момента в който това съпротивление е по-слабо от тежестта на самата подводница – тя неизбежно е щяла да потъне. Владимир Пашин, механик на К-8 е разбрал какво се случва и е предупредил командира Бесонов да спасява останалия екипаж. Бесонов обаче не му е повярвал и е наредил останалите на борда 22 моряци да изчакат утрото на 12 април, за да възобновят опитите за закачане на буксирното въже – от плетени стоманени нишки, тежи повече от 300 кг.

     ” “Капитан Бесонов със стиснати
         в юмрука партийна книжка
         и списък на моряците”
В 6.20 ч. сутринта на 12 април – деня на космонавтиката, дежурният моряк буди Фалеев, който се е намирал с част от екипажа от К-8 на танкера “Комсомолец Литвы”. Дежурният съобщава, че подводницата преди няколко минути е изчезнала от радиолокатора. От друг съветски кораб минути преди това са видели сигнална ракета, изстреляна от палубата на К-8, след което подводницата е започнала бързо да потъва заедно с 22 човека на борда. Спуснали са спасителни лодки, открили са 5-6 човека във водата, единият от тях все още е викал за помощ, но когато са стигнали до него вече е бил затихнал. Намерили са и тялото на командира на подводницата – капитан Бесонов със стиснати в юмрука партийна книжка и списък на моряците на К-8.

Няколко минути по-късно са регистрирани два хидрологични удара с разлика от 5 до 10 секунди. Това е бил моментът, в който чудовищното налягане на водата в дълбочина е сплескало като консерва корпуса на К-8 и е избутало остатъците от въздуха вътре. До този момент, предполага се, всички моряци на К-8 са загинали. Максималната дълбочина, до която подводницата е могла да се потапя, е била около 500 м, а дълбочината на мястото на потъване е 4680 м. – почти един километър по-дълбоко от мястото, където е потънал “Титаник”. След разрушаването на корпуса на К-8, в резултат на налягането, останките от подводницата са достигнали дъното за не повече от 15 минути. До днес, 50 години по-късно не е регистрирано радиоактивно заразяване от двигателя на К-8 в мястото на потъване или от четирите намиращи се на борда й торпеда с плутониеви заряди.

Командирът на К-8, Всеволод Бесонов, 37-годишен, е удостоен със званието Герой на Съветския Съюз, всички останали загинали моряци – с орден “Красная Звезда”. Сред съветските подводничари е било добре известно правилото, че при голяма авария ако командирът оцелее – трибунал, ако загине – герой.

Екипажът на “Авиор” натоварва захарта в братска Куба и се връща без перипетии в България. През август 1970 г. моряците са поканени в щаба на българския ВМФ във Варна, където представители на съветския ВМФ им връчват паметни грамоти, а на капитан Рем Смирнов – часовник от адмирал Горшков. За двамата – Стойнов и Юрекчиев, това си остава най-паметното плаване в карерите им.

Източник:svobodnaevropa

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив 2

КОНТАКТИ:

Предоставено от Blogger.

Популярни публикации

Архив 1