Ето какво гледахме в новогодишната нощ по времето на СОЦА в НРБ /Видео/

Нова година не минаваше без едни от най-обичаните български артисти - Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Георги Калоянчев, Георги Парцалев и куп други любимци на театралното и кино изкуство.

На екран в средата на 70-те г. се появява "Криворазбраната цивилизация" - една от най-добрите телевизионни програми за Нова година. Телевизионният мюзикъл е режисиран от Хачо Бояджиев с участието на водещите български комици Георги Парцалев и Георги Калоянчев.

Нова година е и времето, когато можеше да се промъкне и нещо западно. Баснословният  бюджет за направата на новогодишното шоу, е позволявал да се канят и прочути чужди певци и актьори. Те са черешката на новогодишната торта. Така българите могат да видят актуални за времето си изпълнители като Прешъс Уилсън, Аманда Лиър, Том Джоунс, унгарците от „Неотон фамилия“, „Бони М“, че дори и рецитал на Лепа Брена. 

Някои идват по покана на телевизията. Така е с момчетата от „Шортс“, изпели хита „Коман са ва“. Парчето остава популярно и след години, но не с оригиналното изпълнение, а с българо-френския кавър на Стефан Данаилов и Вероник Жано, част от новогодишната програма “Съзвездия’ 83”, който много хора си тананикат и днес. Освен наплива от чужди изпълнители, в забавните програми пеят и много от нашите звезди.

Някой път обаче наши съседи като Мия Алексич и Любиша Самарджич са оставяли по-незабравими следи от тези на гости, дошли отвъд океана. Кой не помни „Дай, рибо, рибо, рибо, дай“? От всички програми обаче в челната класация си остават изпълненията на „Иръпшъните“ начело с Тодор Колев и бисери като „Сто кила ракия давам, само да те притежавам…“. Кулминацията на празничната програма през годините е легендарното забавно предаване на телевизията на ГДР „Шарено котле“ и нейният прочут балет, което смело може да наречем  корекомът на развлекателните програми от соца.

                                                 "Криворазбраната цивилизация" 

Новогодишните шоупродукции са сред най-добрите образци на телевизионното забавно изкуство у нас. Те са толкова неотразими и завладяващи, че през първите дни от годината хората със задоволство обсъждат излъчените порции смях и забава по телевизията, а някои скечове и изпълнения се помнят и до днес.  Вижте още:Когато празнувахме Нова година семейно, с Дядо Мраз, новогодишна телевизия и отключени врати

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

14- войника от Транспортни войски изгарят във военен камион ГАЗ през 1995 г.

11 август 1995 г. е сред най-черните и трагични дати в новата ни история. Около 22,30 часа 14 войничета изгарят като факли във военен камион ГАЗ-53/А пътуващ по Околовръстното на София.

22,30 ч., 11 август 1995 г. Вечерта е топла. Военен камион ГАЗ-53/А пътува по Околовръстното. В него се возят 15 войници от поделение 58410 на Транспортни войски. Прибират се от частен обект в "Манастирски ливади". Всички са уморени, не са вечеряли и бързат да се доберат до поделението. В един момент се чува оглушителен пукот, камионът се врязва в пътуващ трактор и пламва. Момчетата започват да горят като живи факли. Оцелява само един - 19-годишният редник Кръстьо Дунчев. Днес той отказва да прави каквито и да било изявления за случилото се. Не желае да си спомня за зверската катастрофа и за армията. Семейството му също отказва коментар.Делото още не е затворено и по него се работи, но е с гриф "Строго секретно".

Веднага след инцидента на Околовръстното са изпратени екипи на пожарната, полицията, военните. Шест от телата на момчетата са овъглени до такава степен, че не могат да бъдат разпознати. Хаосът е пълен, всички се насочват към оживелия редник Дунчев, но той е в шоково състояние.

Направи ми впечатление, че не са проведени пълни оперативно-издирвателни мероприятия, включително и оглед на местопроизшествието. Замазани са следи, имало е много хора, които са присъствали на мястото, но не е установена самоличността им. Това каза началникът на отдел "Сигурност" в Транспортни войски (ТВ) Петър Поборников. Досега той не е говорил пред медиите за случая, но се съгласява да вдигне завесата доколкото може пред ДУМА. Той поема поста през 1999 г. от тогавашното ВКР на ТВ Косьо Радков. Получава по делото от 11 август 1995 г. две папки. 40 на сто от тях са пълни с дублиращи се документи.

Тогава живеех в блоковете на МВР, които са на разклона за Филиповци, видях взрива от балкона, спомня си Поборников. Според него е имало поне 40-50 души спрели на пътя, които са станали свидетели на жестоката катастрофа. Сред свидетелите е вече покойният подземен бос Иво Карамански. Той пътувал с лек автомобил зад военния камион. Разследването установило, че с него в колата са се возили двама полицаи - глав. сержант Пламен Петров и сержант Илия Цанов. Доказано е, че в това време те са работили към СДВР. Оказа се, че е имало и втора кола на Карамански, в която е пътувал още един униформен, но не са могли да го намерят кой е, казва Поборников.

Случая поема военен следовател, помагат му СДВР, отдел "Сигурност" на ТВ и Военна полиция. Полицията обаче се интересувала предимно от двамата полицаи, возили се редом до Карамански. Така нещата започват да се размиват, а времето тече, спомените за инцидента избледняват все повече. До 20-ия ден от произшествието почти нищо не е направено освен разпита на Карамански и тракториста. Разследването започва да тъпче на място, припомня си ВКР-то на ТВ и задава въпроса - защо по време на работата не е направена транспортна експертиза.

Версиите:

В хода на разследването се оформят над десет хопотези. Пет от тях отпадат още на първия месец след инцидента - техническа повреда на камиона, опит да се избегне неравност по пътя, прилошаване на шофьора, силна преумора на ефрейтор Тодоров и скандал в кабината на камиона. Активната работа започва по следните версии - евентуално покушение срещу войниците, неосъществен атентат срещу Иво Карамански, взрив в ГАЗ-ката и престрелка, в която е ранен шофьорът, вследствие на което губи управлението. Има обаче и други нелепи хипотези, които започват да се ширят в обществото.

Не е правен следствен експеримент, няма транспортна експертиза. Според мен е фантазия версията, че Иво Карамански е карал камиона, в който е имало наркотици, споделя Петър Поборников. И действително, кой ще качи дрога във военен камион, който може да бъде спрян за проверка? Оттук произтича и предположението, че старшият на камиона лейт. Вълчев бил в близки отношения с Карамански. Вярно е, че офицерът е имал финансови проблеми, бил е женен с дете, а съпругата му е била бременна с второ, пише в досието му. Нелогично обаче звучи бос от такъв ранг да си ескортира товара, предполага ВКР-то. А и в него са се возили още 14 войници, няма как да ги замесиш всичките в тази схема.В целия хаос се лансира усилено версията за стрелбата по Карамански. Според Поборников обаче няма толкова луд стрелец, който да сбърка "Мазда" с военен камион. Във вратата от страната на шофьора са открити дупки от куршуми 5,6 мм. Странно е, че никой не намира гилзите, нито оръжието. За да се докаже версията, е трябвало да се направи аутопсия на войника. Ден преди да бъде разпоредено обаче, родителите му решават да го кремират и така се затваря още една врата към разплитането на случая. Самият Карамански казва при първия разпит, че е имало стрелба. Вече при втория и по-обстоен разговор отрича да е чул пукот от оръжие.

Нещата стават все по-неясни. Още през 1995 г. лекари предполагат неофициално, че под седалката на шофьора е открита много кръв, която най-вероятно е дошла от разкъсна рана на артерията на крака на момчето. Шефът на Прокуратурата на Въоръжените сили полк. Николай Колев търси доказателства, свързани с евентуалната стрелба, докато наблюдаващият делото полк. Кирил Гогев е убеден, че е стреляно по камиона и затова нарежда парче от ламарината на лявата врата към шофьора да замине за Москва. Какъв резултат е върнат оттам, е засекретена информация.

Работи се и по варианта лейт. Вълчев да се е сдърпал с редника в кабината. Той няма как да се потвърди, защото и двамата са мъртви.

Имам за себе си такава версия - ако някой е тръгнал да си пали цигара, е възможно да си е отклонил вниманието и да се е ударил, без стрелби и наркотици, просто една жестока и нелепа катастрофа, обяснява Поборников.

Виновни по случая и до днес няма. Никой не си е понесъл отговорността - нито тези, които са изпратили момчетата на частния обект, нито тогавашният шеф на ТВ ген. Христин Христов. По неофициална и непотвърдена информация войничетата са работили извънредно на частна кооперация, в която апартаменти са имали висши военни. Никой не рови в тази посока, а следствието се протака. Имало е извращения в поделението, виждал съм как офицер преби с метална тръба войник, казва няколко дни след инцидента братът на един от загиналите редници Даниел Рангелов - Лъчезар. Три дни след изявлението, момчето се отмята като по команда от думите си, а родителите му правят постъпки да бъде уволнено от армията. Постепенно са събрани 3 папки от 300 страници с материали, които отлежават и прашасват във времето - точно като във филма "Забравени досиета".

През 2002 г. ТВ са закрити, командирът на бригадата, от която са 15-те момчета - полк. Духалов, се пенсионира, взима си обезщетението и започва частен бизнес.

fusion.blog.bg /в статията е използвана илюстративна, снимка нямаща общо с инцидента/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията във Върбица, 10 войници загиват в придошлата река през 1990 г

Хората от селото дори и сега,с лед толкова години от случилото се, трудно говорят за студения декемврийски ден, в който войниците за загубили живота си толкова нелепо. Сутринта реката беше пълноводна, видяхме машините под моста. Войниците бяха отгоре и викаха за помощ. Съпругът ми тръгна към водата, хвърли гума към танка, но нито едно от момчетата не успя да я хване. Чували виковете им за помощ. 

“Майко, давя се“, били последните думи на единия, когото миг след това водата погълнала. Месец след това съпругът ми ги сънува всяка нощ, разказва възрастна жена от Градинка.

Вечерта водата беше към 50 сантиметра, а сутринта вече беше до моста, спомня си мъж от Градинка. Три от машините бяха до моста, другите плуваха надолу по реката. Това е видял то.И войниците върху машините, на които наредили да чакат докато дойде хеликоптер за да ги спаси. И не го дочакали. Направиха им паметник, но рядко идва някой тук. Преди време изчезнаха гилзите от снаряди, които бяха на върха на паметника. Крадците не са се посвенили да осквернят паметта на загиналите войници. Народът озверя, нищо вече не може да трогне хората, казва мъжът и бърза да тръгне.

На 12 декември 1990 г. танковият и мотострелковият батальони на полка в Момчилград тръгват за планирани контролни стрелби на полигона край село Балабаново. Обичайният път на тежките бойни машини минава през река Върбица.

– Към 8,45 часа поделението напускат 4 МТЛБ/ многоцелеви транспортьор леко брониран/ и 4 танка с 21 души в тях. На около 250 м от въжения мост при село Седларе първи в реката нагазват транспортните машини. Без да изчакат те да излязат малко по-надолу по течението навлизат и танковете. В този момент идва приливна вълна. Едни казват, че е от изпускането на язовир край Златоград, други – скъсана стена на язовир край Мадан.

– Около 9,15 часа машините вече са неуправляеми. Двигателите загасват. Четирима войници успяват да стигнат до брега и хукват да търсят помощ от поделението.

– В 9,45 ч ситуацията вече е критична. Водата се покачва светкавично, стига 3 м, скоростта на течението надхвърля 30 км в час. Вместо да скачат, докато водата все още била 1,20 м, военните получават заповед да чакат хеликоптер, който да ги спаси. Момчетата са скупчени върху корпусите на машините и бясната река ще ги отнесе всеки момент.

Хора от село Градинка Местните режат въжетата от кладенците си, за да ги подадат на бойците, но в повечето случаи напразно. Началникът на подстанцията Лютви Адем и кварталният милиционер Наско Чанков се връзват с въжета, хвърлят се в ледените води и спасяват трима. Други войници също са спасени, но за 10 души прегръдката с реката е смъртоносна.

– Към 10,30 ч все още имало живи, които крещели от ужас.

– В 11 ч в реката са само мъртвите войници.„

– Два хеликоптера идват в 12 ч, когато всичко вече е свършило.

Cпоред следствието причините за трагедията са неуставно поведение на командирите, липса на адекватни със ситуацията решения. Неопитни бойци, които не познавали реката са водели машините, в които нямало спасителни жилетки. Според очевидци 11-те спасени войници дължат живота си на собствената си инициатива и на смелостта на местните хора.

        ЗАГИНАЛИТЕ

• Лейтенант Илиян Попски
• Лейтенант Русин Самуилов
• Сержант Ангел Илков
• Ефрейтор Велин Хаджиев
• Ефрейтор Желязко Христов
• Ефрейтор Иван Янков
• Редник Красимир Канев
• Редник Николай Сандев
• Редник Петко Петков
• Редник Стефан Стефанов

Военният съд в Пловдив гледа дело срещу виновните командири от май 1991 до януари 1992 г. Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с автобус, вместо да водят машините си, са осъдени по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно.

Вижте още:14- войника от Транспортни войски изгарят във военен камион ГАЗ през 1995 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на Кина Гърбова-момичето соц двулевката

Спомняте ли си какво изображение имаше на гърба на социалистическите два лева, емисия 1962 г.? Млада берачка с нежни ръце държи натежали гроздове. Снимката е на Кина Гърбова от Сухиндол. 

Тя е и единственият обикновен човек от народа, намерил място върху националната ни валута от онова време, редом до лика на „пролетарския вожд и учител” Георги Димитров върху 10-те и 20-те лева, и паметника „Шипка” върху банкнотата от 1 лев. Снимката е правена в ученическите й години. Сега жената е пенсионер. Близо половин век след отпечатването на образа й се оказва, че пътят от малкия град до най-масовите банкноти е повече от случаен.

Всичко започнало през далечната 1960 година, когато 16-годишната Кина била ученичка в 10 клас в реалната гимназия в Сухиндол. Изпратили ги на есенна ученическа бригада на лозята край града да берат грозде. По онова време през лятото и есента за младежта има задължителни ученически бригади. Те вземат активно участие в прибирането на реколтата в помощ на кооператорите в текезесетата. Сухиндол открай време се слави като един от центровете на лозарството и винопроизводството. По същото време в прочутото с качествените си лозя и вино селище пристига известният художник фотограф Любомир Чаракчиев. Той се среща с приятеля си Веселин Байчев и му предлага да направи с негова помощ снимки за изложба. От близо 200 момичета избира 16-годишната Кина и още три нейни съученички. Те се обличат в национални носии и софиянецът ги фотографира. Кадрите били за изложба в някогашната

Кина Гърбова

ГДР.След известно време Любомир Чаракчиев не без гордост съобщава на своите сухиндолски приятели и модели, че една от снимките е отличена с първа награда на фотоизложба в тогавашната Германска демократична република (ГДР). Той дори намеква, че е възможна появата й и на други места. После комисия на БНБ подбира най-добрите български снимки, които трябва да послужат за илюстрации на банкнотите от емисия 1962 г. И се спира на тази. Защо е поставена точно на двата лева? Съвсем според традициите. Открай време народът казва: „Грозд дето е – два да стане, лев дето е – на два да се обърне.“

И действително, от 1962 година цялата страна започва да се любува на красивата девойка, изобразена на гърба на двулевовата банкнота. Това е една от най-дълго задържалите се банкноти в обращение – цели 34 години.Вълнението на Кина и близките й било огромно, а отплатата на държавата за красивата българка почти символично. Заради това, че ликът й е избран да украсява една от банкнотите, от БНБ отпуснали на жената еднократно 200 лв. като стимул и поощрение. После из Сухиндол й лепват прякора Кина Двата лева. Когато излиза емисията, Кина тъкмо е родила дъщеря си. Свекърът се връща с нови двулевки, взети от банката, и ги хвърля в кошчето с думите: „На, да имаш майка си за спомен“.

Кина Гърбова е прекарала живота си в Сухиндол. Тук тя завършва средно образование. Тук още като ученичка среща и любовта на живота си – шофьора Иван Гърбов, с когото са заедно вече повече от половин век. През годините е работила основно в бившия Винпром като домакин и главен готвач. В родния град банкнотите с нейния лик предизвикали повече завист, а сред чужденците, гости на Сухиндол, изумление.  Когато в предприятието пристигнели чуждестранни делегации и гости, им показвали Двулевката като своята гордост. Чужденците от капиталистическия свят не скривали своето учудване, че в социалистическа България върху новите банкноти е намерила място една обикновена жена от народа. При сключване на сделки била като лицето на фирмата. Французи, германци, англичани и американци не веднъж са я питали: „При нас на банкнотите са изобразени политически личности и крале – у вас защо работничка?“Днес както повечето си съграждани тя и семейството й се занимават със селско стопанство. Двата лева с образа на Кина Гърбова отдавна вече не са в обръщение, но дори й сега, когато тях отдавна ги няма, от БНБ не забравят някогашната гроздоберачка, макар и само с поздрав за празник.

Вижте още:Историята на жената, чийто лик от 1970 г краси кутията с обикновен локум

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на жената, чийто лик от 1970 г краси кутията с обикновен локум

През пролетта на далечната 1963-та година едно 17-годишно момиче от село Каравелово бере рози край дома си. И не предполага, че този миг ще остане в историята.

„Някакъв празник имаше. И имаше един фотограф – бай Георги, работеше в „Балкантурист”. И може би подбираше девойки – дойде, помоли ме, тогава за мен е било нещо много! И в розите ме снимаха”, спомня си Цонка Димитрова.

Няколко години по-късно Цонка за първи път вижда лика си на кутия обикновен локум в местния магазин.

„Изненадах се много. За мен беше гордост, защото тази снимка и до ден-днешен се разнася из цял свят. Ето, малкият ми внук казва: Бабо, аз се гордея, защото снимката ти я има из цяла Англия”, допълва тя.

Славата на момичето с розите от кутиите с локум обикаля цялата страна.„Отивахме във Вършец на почивка и решихме да останем във Враца. Искахме да спим в „Балкантурист”, с приятели бяхме. И отиваме на регистратурата и жената казва – няма места. Аз не искам да съм нахална, но неговият приятел, веселяк човек беше и се обърна към нея и вика: Ейй, каква хубава жена сме ви дали да краси тука „Балкантурист” и вие да не ни намерите място. За нула време ни намериха места”, посочи още Цонка Димитрова.Но най-ценно за нея е признанието на съпруга й Димитър. „Няма човек, който да не се гордее. Аз без нея съм кръгла нула! Признавам си го”, казва той.

Заедно са от 50 години. А Димитър още си спомня първата си среща с младата розоберачка.

„Една напълно чиста девойка, в истинския смисъл на думата. Напълно чиста девойка, която беше недостъпна. И пламна една истинска любов вече, която беше много чиста”, разказва Димитър.Двамата пазят снимката в полето с рози като скъп спомен вече 45 години. За ползването на кадъра обаче красивата Цонка навремето не получила нито лев.

„Съжалявам само, защото и до ден днешен поне не дойдоха едно благодаря да ми кажат. Нищо, знаете ли какво значи нищо! Нито аз съм разрешила да ми взимат образа, нито нищо”, завършва Цонка.Точно тази снимка остава единственият спомен в живота на семейството. Преди месец жесток пожар изпепелява дома на Цонка и Димитър.

Днес възрастните хора живеят в къщата на синовете си. Трудно преживяват загубата на дома си и се надяват скоро да посрещнат децата си за празниците. Единственото, за което мечтаят, е да имат възможност да работят в ябълковите градини до къщата.

Вижте още:Историята на Кина Гърбова-момичето соц двулевката

Източник: bTV

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През соца се отоплявахме с нафтови печки а литър нафта беше 4 стотинки

По времето на соца в НРБ,просто се разхождахме по долни гащи и потник из целия апартамент в студените зимни дни, колкото си искахме. Защото беше топло навсякъде – и в кухнята, и в банята, че даже и в общите коридори.

Парното работеше толкова силно, че даже студеният въздух, който нахлуваше през аралъците на кривата дограма, не можеше да се пребори с жегата, която излъчваха радиаторите.

Накрая на месеца плащах 17 лева – давах ги на „Топлофикация” от все сърце.

В интерес на истината парното дойде доста късно.До Априлския пленум всичко беше на твърдо гориво – въглища и дърва.

За осигуряване на отоплението човек трябваше да се запише още лятото в „Топливо”. Някъде записването ставаше и в профорганизацията.

Лошото беше, че някой път каруцата с кюмюра идваше в най-неподходящото време. Човек трябваше да си вземе един ден неплатен отпуск, за да пренесе топливото да избата. Някой път идваха комшиите да помагат, друг път се наемаха цигани.

Първите си 25 стотинки /днешни 2 стотинки и половина/ в живота си спечелих от едно пренасяне на въглища.За 15 стотинки си купих чаша лимонада, 10 ми останаха.Малко по-сложно беше с дървата – първо трябваше да се нарежат.

Имаше моторни резачки – техният звук е възпят от Валери Петров, имаше и резачи с ръчни триони.Когато на леля Надка идваха дървата, тя пращаше телеграма на Шерифа – майстор на рязането от циганската махала, който естествено нямаше телефон.Шерифа идваше след няколко часа и започваше. Беше стар и толкова слаб, че панталоните му се смъкваха при всяко движение на триона.

На една телеграма просто не се отзова…

Когато зарязахме къщите и започнахме да се местим в блокове, положението започна да се усложнява. Избите бяха миниатюрни, някои от тях нямаха прозорчета към улицата и кофите с въглища трябваше да се носят през дълги и тъмни коридори. След това да се качват по стълбите до апартаментите.Имаше готварски печки, имаше и високи „пернишки”, и тричарки, и „циганско чудо”.Някои от тях се върнаха в живота ни в годините на Прехода – когато останахме без парно.Всяка сутрин преди работа печките се пълнеха, запалваха се с борина, после се духаше и т.н.

Електрически печки още нямаше.

При особени случаи някои пускаха котлони – те бяха с гол реотан.Първите електрически печки бяха сиви или зеленикави, от здрава ламарина и имаха по два реотана един под друг.

Малко по-късно пуснаха електрическата печка „Лъч”. Тя беше върхът на дизайна – небрежно клекнала, с асиметрични крачета.Реотаните често горяха и печката трябваше да се разглобява.

Имаше някаква партида и гедерейски печки с огледален  рефлектор – бяха красиви, но много слаби.В началото на 70-те години пуснаха първите съветски вентилаторни печки. Малки, зеленикави – с цвят на танк Т 34, но струята топъл въздух се усещаше даже на два метра разстояние. Свалихме шапка на съветския технически гений.

Да се отопляваш на ток обаче излизаше много скъпо – някой път сметките минаваха 20 лева. Тогава някой измисли акумулиращите печки. Те се произвеждаха на две места, доколкото си спомням, едното беше пловдивския завод „Изгрев”. Същият завод по-късно пусна и т.н.платкови радиатори, които по дизайн биеха печките „Лъч”.

Акумулиращите печки работеха нощно време, акумулираха в тухлените си кожуси топлината и я излъчваха през деня.Проблемът им беше, че тежаха сигурно един тон и беше почти невъзможно да се преместят – ако се смениш квартирата.

Забравихме нафтовите печки. Те се появиха през 60-те години. Бяха доста леки, но искаха кюнци. Бързо станаха модни и трябваха връзки, за да се намерят. Както и акумулиращите печки, разбира се.

Вечер по улиците щъкаха хора с 20 литрови туби в ръце. Тогава единици имаха собствени коли и тубите се пренасяха с автобуси и трамвай до най-близкия нафтопункт.Тубите бяха мазни от нафтата и трябваше да се държат далеч от крачолите на панталоните.По-бедните хора, които не можеха да отделят 2 лева за голяма туба, използваха по-малки.В една студентска квартира пък зареждахме печката с чайник, който събираше нафта за 20 стотинки. Печката работеше два –три часа и отново трябваше да се търсят стотинки.

Колко щастливи бяхме обаче, когато резервоарът беше пълен догоре – първо пускахме малко нафта, след това с една дълга пръчка подпалвахме – отначало на едно, после на две…докато стигахме до 6.„Печката на 6” беше върхът на щастието. Тогава ставаше толкова топло и приятно, че мадамите започваха сами да се събличат.Хубавото на нафтовите печки беше, че работеха даже когато токът спираше.

По време на Режима – една зима през 80 и не знам коя година ток имахме два часа, после два часа го изключваха и т.н, спираха естествено всички електрически уреди, спираше даже парното, но нафтовата печка продължаваше да топли. И да хвърля дискретна светлина. Тъй като нямаше и телевизия, единственото нещо, което можеше да направи човек, е да се завие с едно родопско одеало и да чака. В повечето случаи се унасяхме и така можеше да прескочим и вечерята.

Оставаше обаче проблемът с къпането на бебетата. Нафтовата печка не можеше да се пренесе навсякъде. Дъщеря ми я къпехме в банята, като предварително в една купичка запалвахме спирт. Някой път замествахме спирта с ракия –анасонлийка. Бебето се омирисваше на кръчма, но това беше най-малкият кахър.

Лошото беше, че по време на Режима спираха и асансьорите. Тези, които живееха на високо, планираха до минути дневния си режим – изчисляваха кога да се приберат, кога да сготвят и да се изкъпят, кога да си легнат.

Иначе парното беше хубаво нещо. Мечтата за този плод на цивилизацията е възпята в прочутия български филм „Топло”.Новите апартаменти ги даваха с готово парно, но с платкови радиатори. Които имаха живот не повече от 5 години. Дотогава трябваше да се сменят с чугунени.Чугунените струваха по 500 лева на апартамент, не всички имаха толкова пари на куп, но държавата даваше заем. И аз взех заем и за няма и пет години го изплатих.

Всъщност топлото не идваше от ТЕЦ-а, а от СССР. ТЕЦ-ът беше само част от дружбата.

Великият Съветски Съюз не само ни беше освободил два пъти, но и ни пращаше евтина нафта. Част от нея препродавахме, с друга се движеше транспортът ни, с трета се топлихме евтино.Дойде Горбачов и всичко започна да върви назад. А като дойдоха и нашите демократи на власт и си развалиха отношенията с нашия по-голям брат, започнахме да мръзнем.В интерес на истината в началото се радвах на демокрацията, но като получих първата сметка от 480 лева и разбрах, че не вървим по правилния път.

Първо намалих радиаторите, после спрях да плащам, те спряха и да ме топлят.Чугунените радиатори още си стоят – тежки и студени.Гледам ги и си мисля, че съм готов на всичко – само и само да се върне онова време, когато сутрин се разхождах по гащи и по потник. Па ако ще пак да ни спират тока на 2 часа, ако ще пак да ни правят идиоти…

Защото от топлото по-хубаво няма. Описал го е още Христо Ботев в „Политическа зима”.

Блогът на Евгений Тодоров -zaprehoda.blog.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1982 г. осъждат на смърт 33 годишен мъж прегазил 4 деца на спирка в Хасково. Ето историята!

Какво означава по-тежкото обвинение, което Софийската градска прокуратура повдигна миналата сряда на 22-годишния шофьор Кристиан Николов, и до какви юридически и правни последствия може да доведе обвинението за умишлено причиняване на смъртта (а не умишлено убийство, каквито са някои интерпретации в медиите) на телевизионния водещ Милен Цветков. Този въпрос е един от основните, свързани с казуса, по ред причини. Една от тях е, че подобно умишлено причиняване на смърт в катастрофа би могло да се докаже изключително трудно.

Друга причина е фактът, че съдебната практика в България по такива казуси е твърде оскъдна и едни от последните присъди за умишлено причиняване на смърт в катастрофа или друго подобно престъпление са от началото на 80-те години на миналия век.

Адвокат Теодор Георгиев припомня, че съдебната практика познава само четири случая, в които Върховният съд е постановил решения по обвинения за умишлено причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие. И четирите решения са от 80-те години на миналия век.

За единия случай споменава на стената си във Фейсбук бившият апелативен прокурор на София Иван Петров. Това е т.нар. „Хасковски случай“. Тогава съдът приема, че по хулигански подбуди хасковлията Цветан Братанов в пътно-транспортно произшествие  е причинил смъртта на жертвите. Към онзи момент законодателят предвижда като санкция и смъртното наказание, което в последствие е отменено и заменено с доживотен затвор.

През 1982 г. Върховният съд е потвърдил смъртна присъда, която е изпълнена, за произшествие на автобусна спирка, при което загиват 6 души. Обвинението обаче е било директно за умишлено убийство – по чл. 116 от НК. Тогава този казус предизвиква полемика между практикуващите юристи, защото някои от тях твърдят, че деянието не е било умишлено, а с форма на вина „престъпна самонадеяност“, тоест непредпазливо. Прокурорът добавя, че по-късно пред студентите по право това съдебно решение е давано за пример за съдебна грешка.

Убийството на автобусната спирка в Хасково

На 10 октомври 1981 г. 33-годишният Цветан Братанов в пияно състояние помита с ладата на брат си Емил четири деца, слизащи от автобуса на спирката до Руската гимназия. Жертви на нелепата катастрофа са 9-годишните Марияна, Йорданка, Петя и Антония. Пострадали са и две възрастни жени – Йорданка и Минка. Със средни телесни телесни се отървават Димитрия и Недялко.

Трагичният инцидент шокира Хасково. Трагедията на автобусната спирка е сред най-коментираните теми в кафенетата, вкъщи, на работа. Създава се обществено мнение, което настоява за смъртна присъда. Появяват се подписки от трудови колективи, работници, учители, шофьори. Дори юристите са раздвоени по спорния казус.

Заместник окръжен прокурор по това време е Савка Стоянова. Тя изготвя и обвинителния акт срещу Цветан. Предявява му обвинение в умишлено убийство по хулигански подбуди, при доказването му се предвижда смъртна присъда. За убийство по непредпазливост наказателният закон предвижда наказание до 15 г. затвор.

Шумният процес започва на 24 ноември 1981 г. (Забележете – само месец и половина след трагедията!!!) Състав на хасковския окръжен съд прекратява обвинението в предумишлено убийство и го подвежда под отговорност по чл. 123 от НК /за убийство по непредпазливост/. Типичен случай на непредпазливо деяние, пишат магистратите в мотивите си.

Тяхното решение е отменено от Върховния съд на 28 декември 1981 г. Те дават указания обвинението срещу Цветан да бъде за предумишлено убийство.

Въпреки протеста на адвокатите делото да не се гледа в Хасково заради създаденото обществено настроение, процесът се насрочва тук за 27 януари следващата година. Съдиите Златка Пехливанова и Димитър Манолов си дават отвод. Напрежението расте.

Публичният процес се провежда на 2 февруари 1982 г. от съдебен състав с председател Делчо Костадинов и членове Каньо Тенишев и Георги Абосов.

Процесът продължава три дни. На 5 февруари 1982 г. хасковският окръжен съд признава Цветан Братанов за виновен в предумишлено убийство по хулигански подбуди и го осъжда на смърт. Председателят на състава Делчо Костадинов /който също си е дал отвод, но не е е бил приет/, подписва с особено мнение. Той пише: „Не съм съгласен с квалификацията. Намираме се пред типичен случай на непредпазливо деяние.“

Председателят на съдебният състав е юрист, а съдебните заседатели – граждани. В случая тяхното становище натежава, не без натиска на общественото мнение. Но не само обществената позиция решава присъдата. Тя е обжалвана пред върховния съд. Върховните магистрати оставят без уважение жалбата и потвърждават присъдата на окръжния съд на 29 юни 1982 г.

Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.

(Данните са от Държавен архив Хасково, където все още се съхранява папката с делото).

Процесът, и особено смъртната присъда, провокират спорове между юристите и до днес.

„Безспорно, натискът на настроенията сред хасковлии се отразиха до някаква степен на съдебните заседатели”, бе мнението на Златка Пехливанова, един от съдиите, дал си отвод. По-късно тя става председател на Окръжния съд в Хасково и е един от достойните негови ръководители.

„Точно това дело стана причина да бъде променен наказателния закон. След процеса бе създаден специален член за наказателната отговорност на шофьорите. Ако трябва да преценим от разстоянието на изминалите години (разговорът със Златка Пехливанова е от 2004 година), смъртната присъда на Цветан се дължеше и на обществените нагласи, и на несъвършенствата в наказателния закон”, бе мнението на Златка Пехливанова.

Останалите три случая са по член 342, ал. 3 – за умишлено причиняване на телесна повреда или смърт, каквото е обвинението на Кристиан Николов, като тази разпоредба не се занимава с въпроса дали е употребен алкохол или наркотици. И при трите случая съдът през 80-те години е приел наличие на евентуален (косвен) умисъл, не на пряк, обясни адвокат Георгиев. Това означава, че водачът напълно е осъзнавал какви могат да бъдат последствията, но не е направил нищо, за да ги предотврати.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Джон Кенеди се влюбва в българска партизанка от Лом

Съпругата на американския президент Джаки подозирала за българската му авантюра

„Непременно да посетиш България - прекрасна страна - обръща се Джон Кенеди към брат си Боби. - Гарантирам ти отлични впечатления. Само че не ходи с жена си... Българките са очарователни и пленяващи.“

Разговорът се води в нюйоркския апартамент на президента. Повод за думите е гостът там - представителят на България в ООН д-р Петър Вутов. Това е неофициална среща. Там е и Жаклин. Вутов я поглежда. В очите й се чете добродушно-снизходителна усмивка. Тя знае за какво става дума.

Така започва увлекателния си разказ за ломската афера на Джон Кенеди, който се оказва влюбен в българска партизанка, изследователят Борис Цветанов.

Джон Кенеди продължава, вече към нашия представител: „Срещнах на пристанището в Лом едно красиво момиче със стройна фигура, грациозна походка, закръглено матово обгоряло от слънце лице, пламтящи очи, буйни къдрави коси."

Вутов пак поглежда Жаклин - все такава добродушна. Знае.

Този разговор става известен, след като излизат спомените на д-р Петър Вутов.

Веднага гръмват заглавия: „Кенеди преспал с българка от Лом", „Кенеди с българска любовница", „Ломското гадже на Джон Кенеди", „Преспал ли е Джон Кенеди с ломчанка".

Ако е било така, идолът на Щатите нямаше да запомни това момиче. Неотразим любовник през целия си живот, за него това щеше да е само едно мимолетно изживяване, избледняващо като стара снимка. Та как иначе - първичните репортажи за любовните нощи на Кенеди винаги съобщават и най-пикантни подробности.

Името на девойката е Виолета Петрова (1921-1996). Или поне така твърди ежедневник от 2007 г. За гаджето на Кенеди разказват нейните приятелки Елена Средкова и Лили Мострова. За „тайната любов" на Виолета с един „изключителен мъж от страната на небостъргачите".

Виолета се видяла в конфузно положение. Забягнала във Варна. След година се върнала. Въпреки първоначалните настроения не е имало и не е могло да има обществено порицание.

Германци, австрийци, сърби, унгарци с лопата да ги ринеш по пристанището в Лом през 1939 г.

Хотел „Солун", за настаняването в който помогнала Виолета, бил фрашкан с моряци. И пеперудки. Една повече, една по-малко - кой ти гледа... После Виолета се жени за варненеца Николай Мирчев, майстор на спорта по шах. През 1948 г. им се ражда син Владимир.

По-късно нашенката се развежда, следва медицина във Виена, започва работа в Белодробния диспансер във Враца, сваля шефа д-р Георги Коцев, сериозен мъж с две деца, създават семейство и заживяват като в турски сериал. Гостуват им театрални и кинозвезди, дисиденти.

И ако в България за историята се заговаря публично около 2006 г., то в Първо главно управление от д-р Петър Вутов, както и до посланика ни Любомир Попов, пред когото Кенеди пестеливо споменава за момичето от Лом, се получава информация веднага. Ясно е защо.

Офицерът от контраразузнаването Борислав Димитров получава задача: под дърво и камък да намери момичето! В Първо главно намислили даже да натиснат президента.

Отнело му много време. Имал и други задачи. В крайна сметка открил девойката, но сърце не му дало да иде на доклад при началството, защото това била най-популярната след Девети жена в Ломско - партизанката Бойка. От Мокреш. Легенди се разказвали тогава за нея как предрешена като циганка (закръглено, матово, обгоряло от слънце лице, черни коси) измъквала сведения дори от полицейското управление в Лом.

Вече живеела в София. Омъжила се за командира на партизански отряд Бончук. Борислав, като честен човек, сложил картите на масата:

„Не мога да те дам на вълците - ще ти почернят живота."

Било е времето, в което ченгетата и доносниците ровели из партийните организации из Ломско заради заговорническата група срещу Тодор Живков на бившия първи секретар на Градския комитет на БКП Евгени Трайков.

И Борислав заличава всички следи. Но в Първо главно вече не им било до Кенеди. В Белия дом се бил настанил Линдън Джонсън.

Истинското име на Бойка всъщност е Пръвка Софрониева. Родена е през 1920 г. Онова лято живеела при приятелка в Лом, работила, събирала пари да учи.

„Никой не знае тази история. Борислав съм го заклела. Научат ли другарите, жива ще ме одерат... Ако трябва да се чуе, нека да е десетина години след като ида в по-добрия свят", изповяда се тя пред Борис Цветанов.

Според Пръвка Кенеди стоял объркан на пристанището с преводачката си от турски. Пътували от Виена за Истанбул. Нямало места в хотела, търсели друг. Пръвка се отзовала. Тя поназнайвала някоя и друга  дума френски, немски. Имала позната в хотел „Солун" и уредила нощувката. Поканили я в ресторанта. До полунощ младият Кенеди не спирал да се възхищава на кухнята и на циганите музиканти. Два пъти давал бакшиш да му изпеят "Ти си селско момиче". Пръвка с жестове му показала, че и тя е селско момиче.

След полунощ – вече на чист въздух край реката, и на двамата не им се тръгвало. Нито на Кенеди към хотела, нито на нея към приятелката й. Повечето мълчали. Налучквали дума, допълвали с жестове, за България, за Америка, семействата. Българката запомнила, че американецът бил студент, че баща му работи в Лондон. И така дочакали разсъмването. И това било всичко. Плюс някакво дълбоко подсъзнателно и необяснимо усещане.

„През есента на 1960 г. минавах край американската легация. Краката ми се подкосиха. По огромните витрини от един многоцветен портрет, такива не бях виждала дотогава, ме гледаше момчето от ломското пристанище.

След време се появи Борислав. И почти веднага настъпи 22 ноември 1963 г. Вестта за убийството на Кенеди ме хвана за гърлото. Цял ден се влачех като парцал из София – от единия край до другия.

Не съм вярваща, но в малка църквичка на "Емил Марков" запалих свещичка. Плаках, докато догоря. Споменът остана", разказва приживе Пръвка.

Вижте още:Престъпността в НРБ за периода до 1989 година – документи оповестяват потресаващи данни

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ако К-19 бе по времето на соца, щеше да бъде ликвидиран само с тези 10 мерки

Известният пловдивски адвокат Тодор Кръстев коментира ситуацията с разпространението на коронавируса у нас. Той начерта 10 мерки, които щяха да се предприемат, ако пандемията се бе случила по време на соца, информира Пловдив24.

Ето какво написа Тодор Кръстев (публикуваме думите му без редакторска намеса):

„Изкушавам се да споделя как евентуално щеше да се процедира, ако епидемията от Ковид се беше случила по времето на социализма. Ще изброя само десет мерки и мероприятия, които щяха да бъдат реализирани.

Първо – във всеки областен град щеше светкавично да се отдели и структурира специализирана болница, която да се грижи само и единствено за болните от Ковид.

Второ – въпросната болница щеше да бъде оборудвана с най-добрата медицинска техника, апаратура и медикаменти, щеше да бъде напълно обезпечена ресурсно и кадрово.

Трето – нямаше да има никакъв проблем с логистиката и транспорта. В Спешна помощ щяха да бъдат отделени достатъчно специализирани линейки, оборудвани с всичко необходимо, за да превозват и обслужват болните.

Четвърто – всеки, който се оплаче на специализираните телефони, че има оплаквания, нямаше да бъде разкарван по лабораториите за тестуване, а щеше да е посещаван вкъщи, за да му се направи тест, както и щеше да бъде прегледан и консултиран на място. Болният щеше да бъде задължително посещават от специалисти, за да се следи регулярно как се лекува вкъщи и дали има нужда от нещо.

Пето – на родителите на всички ученици, които са намерени по улиците, по време на дистанционното обучение и изолация, щяха да бъдат налагани тежки глоби.

Шесто – ако болен не бъде приет светкавично за лечение, наказанието нямаше да бъде уволнение за директора на болницата, а затвор за същия.

Седмо – светкавично щяха да бъдат ангажирани структурите на армията и полицията в помощ на здравната система. С транспорт, логистика, сигурност и ред, проблеми нямаше да има.

Осмо – всички влизащи на територията на България щяха да бъдат тествани и преглеждани още на границата от компетентни специалисти и при нужда светкавично изолирани.

Девето – нямаше да има никакъв недостиг от сестри и лекари със съответната специалност. Плановият прием и разпределението по онова време не допускаше подобни кризи.

Десето – по предприятия и учреждения щяха да се раздават безплатно лекарства и хранителни добавки, както и ежедневно щеше да се извършва инструктаж за мерките, които трябва да се спазват.

Вижте още:В Северна Корея няма коронавирус, твърдят в Пхенян. Така ли е? Лекар избягал от Северна Корея разказва

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Големите наводнения в Бургас и Самоков по времето на соца в НРБ /Снимки/

Бургас,70-те

Природните бедствия в по-голямата си част не могат да се контролират от човека. Те застрашават здравето и живота на хората и водят до значителни материални щети. Типични примери за природни бедствия са наводненията след проливни дъждове.

Проливни дъждове в Бургас през 70-те

Същото бедствие сполетява и Самоков през 1957 година. В следствие на пролетното пълноводие реките Искър, Бистрица и Боклуджа излизат от коритата си, наводняват част от самоковските улици и квартали, нанесени са щети и на крайградските села Драгушиново, Злокучане, Доспей, Продановци, както и на други села в тогавашната Самоковска околия по поречието на Лакатица, Черни Искър, Палакария, Марица.

Старите Хали в Самоков,1957 г

По данни, поместени в бр. 27 на в. „Самоковска трибуна” от 6 юли 1957 г., в ромския квартал на града ни са отвлечени от водната стихия 56 къщи, а други 20 са станали необитаеми. Като по чудо не са дадени човешки жертви. Придошлите води на Искър и Боклуджа отнасят десетина моста. Големи щети са нанесени на фабрика „Рилски лен”, „Топливо”, Промкомбината, Рибовъдното стопанство, кооперация „Първи май”, Училището за трудови резерви /УТР/ и др. Напълно унищожени и затлачени са около 6300 дка ливади, 300 дка картофи, 330 дка житни култури, над 60 дка фасул, малини, ягоди, овощия. По неокончателни данни само щетите в района на Самоков и близките села възлизат на повече от 3 млн. лв.

Вижте още:Когато улиците на големите градове се миеха всеки ден

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Колко от вас помнят днес този непретициозен и невероятно здрав самосвал - ЗиЛ-ММЗ-385?

 

Тази машина построи всичко, което днес виждате в БЪЛГАРИЯ: 

Язовири, заводи, жилищни блокове,  пътища, рудници и всичко онова, което днес ни напомня с тъга за онова далечно време!!! Вадчите им бяха предимно току що уволнили се от армията младежи! Но ябах съзнателни и отговорни! Знаеха що е това пусков срок и работеха мъжки без почивка!!!

Вижте още:Сбогом на ЗиЛ-а! Камионът, който построи социализма

Никола Николов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как в Коми работехме при –52? студ а замръзналата река беше станала автомагистрала

Знаете ли какво е при минус 52 градуса студ..? Не знаете! Това дори е опасно за живота! Преди 1990 г,над  над 140 хиляди българи работеха в Коми. 

Годината беше 1987-а. Тогава беше достатъчно пароцентралата да аварира и да спре работа за повече от един час и половина и селището замръзва, разказват в сайта komi-bg.com. Следва евакуация на населението. А това ще рече, че чак през лятото може да се пристъпи към размразяване и ремонт.

Може да изглежда парадоксално, но в Коми най-доброто време за работа в гората е зимата. Представете си около минус 20-25 градуса студ. Река Вашка е замръзнала с над метър и половина лед. Което ще рече, че е станала автомагистрала за натоварените с трупи лесовози. Блатата – и те замръзнали, станали проходими. Всяка сутрин от топлите гаражи излизат рейсчетата и карат секачите на над 80 километра до сечищата. При повече от минус 20 градуса даже страничните клони на дърветата замръзват.

Ето част от технологията в секаческата бригада. По екологични причини и за правилното възстановяване на гората изискването е дърветата да се режат до дъно. Тайгата се самовъзстановява за 15-20 години. За да не затисне падащото дърво резача, има до него двама, които с дълги вилки насочват с бутане падащото дърво в безопасна посока. Тогава се заемат секачите, които го окастрят и го докарват до вид, годен за товарене в лесовоза. Там стволовете се обвързват със стоманени въжета и се откарват в селището, където ги нарязват на необходимия за товарене във вагоните размер. Та така, докато се стигне до милионите кубици ценна дървесина, пристигащи с жп вагоните по ферибота Варна-Иличовск.

А ако можехте да усетите заряда на статичното електричество, предизвикано от големия студ? 

При докосване до предмети, при ръкуване, при целувка даже усещате как токът ви удря. Знаете ли какво е устните ви да искрят? А за магнитните аномалии, за това, че с моя WPW сърдечен синдром беше абсолютно противопоказно да ходя на работа в Коми, въобще няма да отварям дума. Е, бях с чужда електрокардиограма, пък там напук на всякаква логика се чувствах сто пъти по добре. Студът голям, но не се чувства. Няма вятър. Въздухът сух и чист. Особено здравословен за алергии и дихателни заболявания. Често съм си мислел: Може би именно тежките природни условия мобилизираха човешкия организъм и се стигаше дотам, та в повечето случаи и бездетните жени раждаха… А най-важното си остава: колкото по-голям е студът в природата, толкова по-голяма става топлината в човешките взаимоотношения.

Вижте още:След гурбет в Русия носехме хайвер и ленени чаршафи,а някой се връщаха с булка

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

След гурбет в Русия носехме хайвер и ленени чаршафи,а някой се връщаха с булка

Преди 50 години, на 22 април 1970 г., в град Губкин в СССР пристигат първите 70 български строители. Те идват да помогнат да се преодолее липсата на работна ръка в района, предизвикана от комсомолския щурм за строителството на Лебединския рудно-обогатителен комбинат. В замяна на НРБ се предоставят така необходимите горива и суровини по силата на междуправителствена спогодба със СССР. Работниците получават по-високи заплати от тези, които биха вземали в България, и възможността да пестят и после да закупят с рублите си заветния „Москвич“ или „Жигули“ от „Кореком“, без да чакат десетилетие на опашка.

Около 11 хиляди български строители се трудят 20 години в района, като строят предимно индустриални, но и жилищни сгради, както и детски градини. Договорът с българската строителна група е прекратен на 1 януари 1991 г. По това време в Губкин работят около 2000 българи, много от тях са със своите семейства, а за 20 години са сключени 400 интернационални брака. Поне 130 българи остават там със семействата си.

Условията, при които са настанени българите, не са добри – работниците обитават общежития или многолюдни комунални квартири. Инженерният и техническият персонал живеят малко по-добре – в стандартни панелни апартаменти. Храната е дефицитна, в магазините изобщо няма месо.

„Успявахме да си купим само мършави неоскубани пилета от пазара. Основната ни храна, както и на руснаците, бяха картофите. Детски храни нямаше. Алкохол се продаваше само през деня от 10 до 12 часа. Руснаците ни се чудеха какво правим там“, разказва пребивавала там българка. В крайна сметка гурбетчиите завъртат търговия с коняк „Слънчев бряг“ и дрехи. Българските маратонки и анцузи се продават в пъти по-скъпо в СССР, като дори употребяваните дрехи вървят добре в оказионните магазини. В обратна посока българите изнасят основно руско злато, часовници, ленени чаршафи и хайвер./Ретро.бг/

Вижте още:Как в Коми работехме при –52? студ а замръзналата река беше станала автомагистрала

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стефан Данаилов - един велик актьор, който днес щеше да навърши 78 години

Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв.

Майка му Евдокия е от Ловеч, а баща му Хараламби Данаилов от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра – Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Съпруга – Мария Данаилова (1937 – 2014). Има син от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир Данаилов.

Brave New Christmas - когато Коледа подрани за косата ти!

EDNA ПРЕПОРЪЧВА

Brave New Christmas - когато Коледа подрани за косата ти!

Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го посъветва да следва във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“.

Говорим си за...

коби брайънт

Любовта на Коби Брайънт и Ванеса: от ученическата любов през изневярата и развода

Матю Макконъхи Камила Алвес

„От онази вечер не искам да прекарвам време с никоя друга“: любовта, която промени живота на Матю Макконъхи

вапцаров

„Понякога ще идвам в съня ти, като нечакан и неискан гостенин“- 111 години от рождението на Вапцаров

Хелън Мирън Лиам Нийсън

Хелън Мирън и Лиъм Нийсън: една любовна история, която започва преди повече от 30 години и сякаш никога не е приключвала...

Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“.

За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Но през 1973 г. се връща отново, за да се присъедини към трупата на Театъра на Българската армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията.

След майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на „по-различни персонажи“, изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“.

От 1981 година, и почти до промените през 1989 година, Стефан Данаилов води изключително популярното тогава радиошоу „Звезди посред бял ден“. Там той пародира Ален Делон като домакин, на когото гостуват известни звезди от цял свят. Програмата се излъчва всяка събота по програма „Христо Ботев“ на Българското радио.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Често му се подиграваха и тайно разказваха вицове за него, а такива държавници се раждат веднъж на век

Често му се подиграваха над неговата невнятна реч. Смееха му се и тайно разказваха вицове за него. Чудеха се кога ще отиде на пенсия.

И някак не обръщаха внимание че за 34г управление, ТОЙ построи и пусна в експлоатация над 3 500 завода и фабрики. Стотици училища и детски градини бяха изградени. 4 900 000 българи ги ограмоти! Хиляди жилища построи и ги раздаде на 2/3 от българите. Хиляди километри ПЪТИЩА изгради! Електрофицира страната си. От неграмотна селска страна превърна България в индустриална ДЪРЖАВА с 9 000 000 българи. Цвета Караянчева си бе в Кърджали и нижеше тютюн вместо да ходи на училище. Марешки бе пикльо по плажа на Варна. Борисов държеше маркуча. Костов си бе асистент и преподаваше ПРАВИЛНАТА икономика. Прикачвачите на ремаркета си бяха в ТКЗСТ – о, а не на жълтите павета закони да измислят. Олигарсите трепереха пред милиционерите. Останалите ДЕМОКРАТИ днешни бяха сътрудници на 6-то главно – клюкари и доносници……..Но нямаше банани и салам 100 вида!

От тогава минаха 31г. Него вече го няма. Пенсионираха го.

31г България не е в застой. Демократична е. Всеки си прави квот иска. Народа си получи земята. Реститутите си върнаха апартаменти и имоти. Живота е цветя и рози.

Народа постигна мечтите си и получи бананите, 100 вида салам и няколко чифта дънки от Илиянци.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Живков в компанията на гейши

 

Вълна от снимки на Тодор Живков заливат социалните мрежи по повод рождената му дата и – 7 септември или друга негова годишнина. Паметта на хората, които изпитват носталгия по „социализъма“, се оказа доста услужлива и се успяха да изровят култови кадри от живота на Тато.

Сред най-интересните бяха снимки, на които Живков позира с японски гейши през 1970 г. на кадрите той изглежда доста сдържан, въпреки че красивите японки, облечени в традиционни дрехи, усмихнато кръжат около него.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мъжът, който удари шамар на сина на Тодор Живков по тоталитарно време.Ето какво се случи:

Известният пловдивски фотограф Недялко Костов отвори уникалния си архив за Под тепето, за да покаже и разкаже някои от най- красивите, пиперливите и тайни истории на града в поредицата „От старите ленти”. Майсторът на обектива ще представи поредица от личности, които той сам е заснемал през времето, гарнирани с техните невероятни случки и съдби. Някои от тях вече са покойници. В поредицата на Недялко ще прочетете за каменния Мильо и първообраза му в човешка кожа, за Алла Погачова в един интересен български период, когато никой не я е познавал. За големи пловдивчани и откровено интересни хора, макар и не широко известни.

Като героя, за когото ще разкажем днес – Гешо Груев, прочул се с това, че шибнал шамар на сина на Тодор Живков. Ето и историята на родения на 7 декември 1942 година пловдивчанин без преувеличения и измислици.

Моментът, който променя живота му, настъпва през 1968 година. Гешо Антонов Груев или Бай Груд бе този, който удари плесница на Владо Живков. И който си плати за цялата тази работа, при това скъпичко.

Такива хора като Гешо живееха единствено в нашата махала, квартал Гюлбахча, започва разказа си Недялко Костов.

Съпругата Олга и дъщерята ЗлаткаБеше непокорен. Имаше още едно качество – обичаше да бъде на върха на вълната. Да притежава най-хубавите неща. Караше първата спортна кола в Пловдив. Жълта, открита, Рено Алпин. Катастрофира с нея горе на Св. Никола. После си взе отново същата и вилнееше по улиците. Жените го харесваха, защото бе висок, снажен. Тогава беше около 31-годишен. Пушеше силни цигари. Когато нямаше от неговите, махаше филтъра и пушеше само тютюна. Иначе смучеше най-обикновени, струва ми се Бузлуджа май. Никой не ги пушеше, защото бяха много серт. Така, покрай тютюна, започва и историята в култовия бар Бирхале Каменица, която промени живота му.

Той ходеше там често. Всички в града го познаваха. Беше от забележителните личности на Пловдив. И така, поредна вечер в заведението. Свършват му фасовете и се обръща към бармана: Дай ми от моите цигари. С други думи без филтър. Онзи му отвръща отрицателно- били свършили. А Гешо отговаря с усмивка: Е, здраве да е. През това време до него кеса някакъв младеж, униформен, с фуражка в заведението. Заповядайте от моите цигари, казва той и подава пакета Кент. А нашият се обръща и казва: Съжалявам, но това са педерастки цигари за мен.

Разменят си неприятни реплики. Гешо се обръща към старшина- школника и казва: Абе, теб не са ли те учили, че като влезеш в заведение, трябва да си свалиш фуражката. Репликите продължават, заяждат се дълго и напоително. Но емоцията отминава. Нищо. Продължават да си пият питието. След известно време младежът му бута чашата. Гешо прощава и забравя. Случват се такива неща- и двамата били пийнали. Носят му нова чашка, но съседът бута и нея. Пердето пада, Гешо се врътва и тресва звучен шамар в лицето на наперения младок. В следващия миг от съседната маса скачат двама полковника. Гешо прехвърля барманския плот и бяга през някакъв заден изход. Тичайки чува думите на бармана: Не знаеш на кого плесна шамар- това е синът на Тодор Живков.

В 6 сутринта се чука на вратата на нашия герой. Гешо Груев? Да, аз съм. Пригответе си багажа, заминавате. Къде, защо? Няма да живеете повече в Пловдив, отговарят от другата страна. Закарват го с колата в Старосел, на кариерата. Колко време ще бъда тук? Никой не знае, отговарят.

Майка му още сутринта отива на традиционното му работно- получастно предприятие за химикалки, гребенчета и т.н. Там той беше ударник, бачкаше добре. Отива жената да  вземе удостоверение, че е на работа, че е добър служител, но среща отпор. Отговарят й, че никакъв документ не могат да й дадат, тъй като Груев вече не работи при тях. Бил уволнен сутринта.

Женицата предприема други ходове. Пише писмо до Мара Малеева: „Възможно е моят син да е понякога сприхав и да е сгрешил, ударил е шамар на сина ви. Но моля ви да му простите, като майка на майка”, примолва тя. Никакъв отговор.

Пролетта на 1970 приятелката на Гешо- Олга отива да живее при него и намира някаква работа. Тогава тя пише писмо до Тодор Живков и Мара Малеева. Едно време, когато руските декабристи бяха заточени в Сибир, когато жените им отиваха при тях, им намаляваха наказанието. Моят приятел няма присъда, няма нищо, държат го тук за една неволна глупост, която е направил, жалва се тя. Самият Гешо никога не съжаляваше за тая работа. Веднъж спомена, че съжалява само, че не го е смачкал на бара, а беше яко момче, можеше да го направи.

В Старосел започва работа в горското стопанство като секач. След 1 година се удря в кръста и отива да търси при шефа на горското по-лека работа, на което началрикът казва: Единствената лека работа я взех аз, всичко друго е тежка. Гешо обаче блесва с умения на шприц с пластмасови неща и скоро разкриват странична дейност към горското, купуват машини и отварят 6 работни места. Гешо обучава хора да шетат на тези машини.

Минават около 3 години и нещо и майка му намира връзка с Мара Българанова- съпругата на тогавашния министър-председател Боян Българанов. Така всички заедно отиват при Тато. Съжалявам, че направих такава глупост, разкайва се грешникът. А  Тодор Живков, явно в добро настроение, го хваща за рамото и му казва: Момче, не се притеснявай. Така Груев се връща към свободата. През 1972 се жени за Олга, а 1976г. се ражда Златка. Две години по-късно се развеждат. Не остава дълго без жена, както си му е редът, и се жени втори път същата година- за Гинка.

Гешо обичаше да пуши, и да пие, и жените обичаше. Дочака промените на 90-те години и почина точно по начина, по който е живял. С цигара в пепелника, пълна чаша и любеща приятелка. Това се случи след един запой с приятели 2000-та година. От разкъсване на сърцето. Почина много бързо за няколко часа в Пловдив.

Ние, неговите приятели, изключително съжаляваме за него, защото той беше наистина добър човек. Такива хора вече не се раждат, казва днес Недялко.

Това е историята на Гешо. Не знам как е разправяна, защото съм чувал различни варианти. Че се сбил и с военните, че не знам си какво. Гешо не се възползваше от това, че беше силен, завършва видният пловдивски фотограф. Днес Златка и Гина живеят в Германия в различни градове, а Олга- в Израел.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трудова книжка на лекарка от 27.03.1967 година

Ровейки из семейните архиви, попаднах на трудовата книжка на мама. От 27.03.1967, прясно дипломирана лекарка, бременна с мен в 5-ия месец, до септември 1968 е по разпределение в Окръжна станция по кръвопреливане в гр.Лом с месечна заплата от 100 лева. 

Това ме подтикна да открия данни за стандарта на живота през периода 1960-1970г. Източник: Статистически годишник на НРБ от 1979г. Като махнем 10 лв., които е плащала за наем за обща стая с още две жени, 40 лв. за основни хранителни продукти + 16 лв. за обедните хранения в стола + пътувания до София и обратно (1-2 пъти месечно), са ѝ оставали 24 лева, като махнем удръжките (ДОД и ДОО) са ѝ оставали някъде около 10 лева за други нужди. Според данните от справочника, един двустаен апартамент е струвал между 7 и 8000 лева, оставам настрана връзки и чакане, един хладилник Мраз - 150 лв, готварска печка Мечта-145 лв., МПС марка Лада - 6 100 лв., пералня (не автоматична) - 70 лв., прахосмукачка "Чайка"-50 лв. А, да не забравя, че е имало такса месечна за детска градина и за ясли. А месечните т.нар "детски" са били 5 лв. Дотук с "носталгията".

Лили Гунева /Фейсбук/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Радиоточката от нашето детство и какво най-често слушахме от нея

Маргарита Николова: „В радиото гласът издава всички емоции на човека. Затова той ги усилва, и затова по радиото – лошият човек си личи, превзетият човек си личи, и добрият човек, дори да допуска грешки, му ги прощава аудиторията. Защото тя усеща това.“

Пенка Жикова: „Много умее, тя като казва: „Добра среща, драги слушатели, добра среща.“ И така просто си спомняме за нашето минало, все едно наистина са намираме тук, добра среща.“

Цена Врачева: „Тя е много шеговита, остроумна, изобщо, приятна е за слушане.“

Слушали я в Гарван, слушали я в Николчовци, на един дол отсреща. Само че преди 2 години радиоточката млъкнала. Буря прекъснала жицата. И сега предаването на Маргарита идва тук само по интернет. Но нейните слушатели са свикнали иначе: сядаш до стария апарат и завърташ копчето. Затова си искат радиоточката. Викали техници, но не помогнало. Писали до общината, но пари за ремонт няма.

Кольо Пашов: „Аз съм порасъл с нея, аз съм порасъл с тази радиоточка. И че все едно съм загубил човек.“

Ангел Колев: „Искам радиоточка. Мечтая, защото има информация, различни съобщения в нея. Кметицата ми трябва за позволително. Тя ще каже по радиоточката еди кога даваме разрешителни за пътя. Или разрешително за дърва. Или еди кога си ще празнуваме някакъв празник, на еди коя дата. По точката съобщава. Сега няма точка, няма нищо. Кой да ти каже.“

Цена Врачева: „Радиоточката ни събуждаше сутрин рано, просто с удоволствие слушахме преди да станем. А сега една лястовичка тука в 5 часа на жицата, тя ни събужда. Чурулик, чурулик. И точно в 5 без 20 идва и един час чурулика и щеш не щеш, ставаш рано да си в градината, защото после напича.“

Борбата за радиоточката ги подсетила и за други общи каузи. Тези хора са балканджии; държат се, не се дават. Знаят как да си помогнат сами. Миналата година Кольо построил параклис на гробището. Събрал другите и окосили гробищния парк за Задушница. Изписали и имената на загиналите във войните.

Кольо Пашов: „Аз сложих под тях текста от Вазов: „Българйо, за тебе те умряха, една бе ти достойна и заради теб достойни майко бяха. И умираха без страх.“

Цена Врачева: „За гробището е само негова инициатива там лична. Да направи този параклис, той му иззида там входа, направи врата и прикани всички хора от селото, всеки да дари, по една икона, която е любима там на семейството му.“

Маргарита Николова: „Все повече самотни хора има. Но не заради радиоточката. А заради другите причини.“

Защо?

Маргарита Николова: "Защото децата им ги няма."

Кольо Пашов: „Аз съм доволен, че поне синът е в София, не го тегли по чужбина да ходи, както някой по Америка искат. Дъщерята, отиде, моля й се уж да се върне нявга, татко, вика, ще се върна, ще се върна, ама няма. Да се върне сигурно.“

Кольо Пашов: „Когато я имаше радиоточката, животът беше съвсем друг. Ние пуснахме тук най-напред в селото ний радиоточка, моят баща… И тогаз на живо се предаваше, пееха народна музика. Пускаха Борис Каров, Борис Мишалов, Мита Стойчева, Гюрга Пинджурова, Соня Кънчева.“

Но сега животът е друг. Днес обсъждат как да се почисти църквата. Там ток няма. Няма и поп, няма кой да бие камбаната. Само те са останали да я пазят.

Кольо Пашов: „Нашата е стара църква и ние се стараем, правим всичко възможно да я поддържаме, примерно що годе. Но трудно е там. Уморявам се, обаче чувствам удоволствие. Чувствам удоволствие и вечер като се върна, лягам и спя спокойно. Аз даже на гробищата съм написал, едно лозунгче пише: „Аз направих това. Това можах, това направих, вие продължете“.

Докато Кольо се бори за църквата, гробището и радиоточката, 5-годишният му внук Калоян не пуска таблета. Но знае „Аз съм българче“. Лято е, внуците идват на село и всеки ще научи по нещо: малките - за игрите сред природата, големите - за “чатенето”.

Пенка Жикова: „Те сега като си дойде внукът, само чати. Ний не умеем нали да го правим, обаче да има време и тука да поиграят, тука да се сберат да дойдат, ябълки завчера капали, хвърлят, замерят се."

На езика на внуците радиоточката си е фейсбук за възрастни. И борбата не спира. От Гарван и Николчовци продължават да идват писма: искаме си радиото.

Маргарита Николова: „Даже знаете ли, някои хора, които си отиват в града, обаче имат стопанство, имат имот тук и дори животни, оставят радиоточката включена, за да плаши лисиците. Или пък крадците, нещо като СОТ. За да си помислят те, че имат човек вкъщи. Това е освен местният фейсбук, местният СОТ. Радиоточката.“

Маргарита Николова: „Има и болни хора, които не могат да излизат. За тях радиоточката, местното радио, това е единственият им гост днес в дома им. Идвали са и съм срещала, идвали са при мен в радиото такива хора, аз съм се срещала с тях. И аз когато работя, си давам сметка, че те ме слушат. Аз знам, че няма кой друг днес да похлопа на вратата им и да влезе при тях. Радиото е единственото, което влиза.“

Ако има кой да го пусне. В Гарван и Николчовци чакат някой да им върже жицата. За да чуят пак гласа на Маргарита, който носи добри новини.

Автор: Анита Миланова БНТ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Късите поли бяха забранени, за да не развалят морала

Образованието и възпитанието на децата по времето на социализма бяха ръководени от презумпцията, че всички са равни и на всички държавата трябва да предостави еднакви възможности за просперитет. 

Учениците бяха длъжни да ходят с униформи и да не носят бижута, за да не развиват по-бедните деца комплекс за малоценност още в началото на живота си.

Учениците бяха длъжни редовно да подстригват косите си и да не подражават на западната мода на хипи-движението.На ученичките по времето на комунизма беше забранено да идват в училище с къси поли, за да не нарушават социалистическия морал. А днес често не можеш да разбереш ученичка ли виждаш или някоя разголена фолкпевица.

На подрастващите беше забранено да пушат и да пият алкохол.

Някои го правеха в тоалетната, а ако ги видеха учители, ги докладваха на педагогическия съвет и провинилите се бяха наказвани с намаляване оценката за поведението.

В зависимост от доходите на родителите някои ученици (от многодетни семейства) получаваха безплатни купони за обяд и стипендия. Цената на обяд в ученическата столова беше 0,50 лв. за супа, основно ястие и десерт. Стипендиите за ученици през 70-те бяха в размер на 20-30 лева на месец.

По нова време имаше строг морал и дисциплина и никой не можеше и да си помисли да обиди учител или да го нападне, тъй като имаше респект и дори страхопочитание към преподавателя. А сега в училищата е пълна анархия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ