Експрес "Слънчев бряг" - Кухнята на вагон-ресторанта, 80-те.

Или, как би могъл да изглежда и днес ж.п. транспортът - с вагон-ресторанти, с бирарии, с други удобства.

Няма по-добър и качествен и евтин транспорт на сушата от ж.п. транспорта към момента.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изненадите на времето – от четвъртък! Ето какво ни очаква

Днес отначало над югоизточните и източни райони ще започнат превалявания от дъжд, които ще обхванат голяма част от страната.

В Софийско дъждът бързо премина в сняг и ще се образуват няколкосантиметрова снежна покривка.

 

Снежна покривка до няколко сантиметра ще се образува по високите части на източната половина на Дунавската равнина, а по-дебела снежна покривка ще има в планините и Предбалкана, на места и над 10-15 сантиметра.

Минималните температури сутринта ще бъдат положителни в по-голямата част от страната, от около нулата до плюс 5 градуса. Максималните - от 7 до 13 градуса, съобщиха синоптиците от НИМХ.

 

 

Ще духа слаб вятър от север и североизток и с него постепенно ще прониква по-студен въздух.

 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тате, защо толкова често си спомняш за НРБ? Какво толкова е имало което да го няма днес? Бащата се замисли и отговаря:

 

-Я си представи че живееш в малкия град в провинцията и ти трябва да започнеш работа. 

Отиваш до вратата на завода, а там до портала има табло със свободни работни места, за които се търсят работници. Влизаш и отиваш в отдел КАДРИ и никакъв  мениджър не ти задава, още по глупави въпроси. Не те кара тест-ове да попълваш и не те кара да пишеш глупости. Имаш ли специалност – заповядай! Нямаш – ще те научим! 

И ти плащат заплата и НИКАКЪВ пробен срок! Ненормиран работен ден, забавяне на заплата или лишаване от отпуска. Ако не искаш да се учиш в тоя завод, отиваш в друга фабрика или в пощата, или в ЖП-то, или шофьор, или в мината или къде си искаш. Навсякъде те чакат! Никой няма да те изгони. Можеш и в Странджа-Сакар да отидеш. Двойна заплата и куп привилегии.

-Да бе! Това не е вярно! - каза сина.......

Вярно е сине! Така беше. Така и пак ще бъде! Помни ми думата!

Влизаш в магазина и си купуваш сирене за 2.60лв. След година същото сирене пак толкова струва. Където и да отидеш знаеш кое колко струва! Отиваш в милицията и никой няма да се държи с теб като с престъпник, а ти помагат! Купуваш си билет за самолет и никой не ти иска паспорт! Никой не те кара да се събуваш или събличаш преди полета. Отиваш да се занимаваш със спорт и никой не иска пари от теб. Отиваш на почивка на море и завода ти дава карта. Твоя завод произвежда продукция и не си чупи главата къде да я продаде. Всичко работи като часовник от разпределението на печалбата до разходите. И няма никакви олигарси, охранители, банки, клошари и бедняци. А депутатите от НС не са в София, а всеки по родните си места и РАБОТЯТ в заводите! И не получават бюджетни пари!

-Не ти вярвам баща.........

 КОГАТО ПОВЯРВАШ СИНЕ, ТОГАВА ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕНО ОТНОВО! А до тогава ще си роб на шепата хора, заграбили това, което са построили дядо ти и баба ти..........

Айде лек ви ден

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Георги Димитров и Клемент Готвалд създават „Балкантурист“

 

Държавно организираният туризъм в България е създаден скоро след идването на власт на комунистическата партия, като възникването му се дължи на неизплатен дълг на страната ни към Чехословашката република. В първите години след 9 септември 1944 г. в България е извършена национализация на частните предприятия и част от земите. Държавна собственост стават и някои чехословашки захарни заводи и електроцентрали. По този повод на една среща между Георги Димитров и Клемент Готвалд чехословашкият държавен глава иска тези предприятия да бъдат заплатени на страната му. Димитров обаче възразява, че на България са наложени твърде тежки репарации и няма възможност да отдели средствата. Готвалд изнамира хитроумно решение и предлага Чехословакия да бъде обезщетена, като страната ни приеме чехословашки туристи, които да почиват тук. Георги Димитров се съгласява и така се създава необходимостта от организация на туризма на държавно ниво.

Скоро след тази случка – на 6 януари 1948 г., е създаден и „Балкантурист“. За неговата дейност държавата му преотстъпва редица хотели в големите български градове. Най-голяма перспектива за развитие, естествено, има Черноморието. Още повече че основите на туризма там вече отдавна са положени. Морската столица Варна от години привлича летовници, съществува и курортът „Св. св. Константин и Елена“.

Още по турско време са правени опити варненското крайбрежие да се използва за почивка и лечение. В писмо на един руски пътешественик от онова време се описва как чорбаджии от морската ни столица наемали през лятото стаи в манастира „Св. св. Константин и Елена“, за да прекарат почивката си. Впоследствие, през 1908 г., възниква идеята там да бъде създаден и курорт. Той, както и Варна са основно посещавани с цел почивка от богати българи, евреи, арменци. В по-късни години, при застрояването на летовището, там е намерена и баня с шест вани, където привечер (вярвало се е, че по това време процедурите имат по-силен лечебен ефект) богаташите си правели бани със загрята морска вода за лечение на артрит и ревматизъм.

Първият хотел в летовището – сегашният „Прага“, е изграден, като върху сградата на стария манастир се пристроява допълнителен етаж. До 1912 г. в курорта е построена още една сграда с 12 стаи. Известно е, че през 20-те години на XX век там са летували румънци, турци, поляци и чехи. По тогавашни данни през 1927 г. летовището е посетено от над 38 000 туристи, от които 3600 от чужбина.

Крайбрежието на „Бисера на Черно море“ привлича и управляващите. През 1882 г. Александър Батенберг заръчва там да бъде построен дворецът „Евксиноград“, който му служи за лятна резиденция.

Неслучайно и първият хотел, изграден от „Балкантурист“, се прави именно на варненския бряг, в курорта „Св. св. Константин и Елена“.

Необходимостта от нов хотел на Черноморието се появява през 1948 г., тъй като съгласно договора с Чехословакия още същата година във Варна на тумби започват да пристигат туристи. Поради липсата на голям, удобен за целта хотел те биват настанявани по частни квартири.

В края на годината започва и строителството на новия хотел „Роза“, чието място е решено да бъде в близост до манастира „Св. св. Константин и Елена“. С трескава и упорита работа сградата е завършена и пусната в действие до следващия туристически сезон – лятото на 1949 г.

На плажа на хотел „Роза“ за първи път са въведени в употреба и чадърите – изработени специално от варненската корабостроителница. Още при откриването му обаче става ясно, че хотелът няма да успее да приюти многобройните туристи. Необходимо е да се построи още една сграда. Това е новият хотел „Одесос“, чието създаване е решено през 1950 г. За да може той да бъде готов още за лятото на 1951 г., в строителната дейност се включват и чехословашките летовници. Вторият и половината от третия етаж на „Одесос“ са изградени изцяло от чешките туристи.

През 1955 г. започва и истинското разрастване на курорта, наречен по това време „Варна“, а по-късно – „Дружба“. Изградени са редица хотели, ресторанти, спортни съоръжения и т.н. Разбира се, създадено е и местенце за почивка на важни гости. Това е хотел „Чайка“, в който отсядат български и чуждестранни управници, световноизвестни актьори, певци. Чести гости са Ламар и мистър Сенко.

Интересно е, че по онова време не се е смятало за задължително към всяка хотелска стая да има санитарен възел. Поради тази причина само стаите в хотел „Чайка“, които гледали към морето, били оборудвани с помещение с душ и мивка, а в останалите имало само мивка.

Към българския курорт започват да проявяват интерес и чужди туристически фирми. Сред тях „Дружба“ става известен като „Червената Ривиера“ – заради комунистическото управление на страната. В комплекса обаче няма много развлечения. Затова за летовниците са организирани екскурзии с каручки до близкия плаж Узункум – Дълъг пясък, където в момента се намира курортът „Златни пясъци“. Тогава мястото е диво и доста населено със змии.

Скоро обаче каручките престават да вършат работа. Налага се да се изнамерят нови транспортни средства. Един ден в хотел „Роза“ с нов автобус „Скания“ пристига група от шведската комунистическа партия по покана на българските другари. Шведите пребивават тук 15 дни и когато настъпва времето за заминаването им, предлагат срещу още 10 дни безплатен престой и осигурен влак до Швеция да подарят автобуса на курорта. Предложението първоначално е отхвърлено от управниците в София, но след кратък размисъл от тяхна страна идеята е одобрена. Така Варна се сдобива с една нова „Скания“, която става атракция за повечето жители на морската ни столица.

Към средата на десетилетието настъпва и дългоочакваната промяна в туристическия поток, в който първоначално са съветски, чехословашки, полски и унгарски гости. Появяват се западни туристи, с преобладаващ брой от ГФР.

Така възниква идеята да бъде изграден и голям български черноморски курорт. За целта е избрана местността Узункум, която съчетава на едно място дива гора и красив плаж. През 1956 г. е направена първата копка на новия международен курорт „Златни пясъци“.

Пред строителите обаче се очертава сериозен проблем – змиите. Местността се оказва буквално свърталище на десетки гнезда влечуги. Налага се да се намесят специалисти от зоологическата градина, които обикалят и с голи ръце ловят змиите. Те обаче не успяват да отстранят всички животни – при разбиването на варовиците в строителния процес изникват нови и нови кълба влечуги. Тук на помощ идва самата природа. Открай време се знае, че естествен враг на змиите са таралежите. Заради това 200-300 бодливи твари са внесени специално от Албания и пуснати из района. Скоро от влечугите няма и помен.

Постепенно се изграждат десетки хотели, докато през 1966 г. е завършен последният етап на строителството. С това начинание на практика се поставя началото на големия международен туризъм у нас. 

През 1974 г. пък е завършен основният етап от застрояването на комплекса „Слънчев бряг“. А в края на 60-те години се появява и третият наш голям морски курорт „Албена“.

По замисъла на „Балкантурист“ на юг от Созопол се е планирало строителството на т. нар. Южен черноморски комплекс, който включва и Приморско. Този проект така и не се осъществява.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стамен Григоров – човекът, който разгада тайната на киселото мляко

 

През 1464 г. френският крал Луи XI е излекуван от мъчителни стомашни болки. Дотогава нищо не помага на величеството за облекчаване на страданията му. Един арменец от Цариград обаче донася във френския кралски двор българско кисело мляко. И чудото става!

Киселото мляко се сдобива с добро име в Западна Европа. На изток – по нашите земи, то е познато поне 2000 години по-рано. Древногръцкият историк Херодот, живял през V век пр. н. е., пише, че киселото мляко е една от основните храни на траките, тъй като те отглеждали многобройни стада овце.

Но къде се крие лечебната сила на тази странна храна? И защо я има единствено по българските земи?

Отговорът идва чак през 1905 г. Дава го един студент от Трънско, който благодарение на интелекта и късмета си попада в Женева, където след дълго взиране под микроскопа открива тайната на киселото мляко.

Стамен Григоров се появява на белия свят през 1878 г. в с. Студен извор като деветото от общо 12 деца на Гиго и Звезда. Учи в училището в Трън, после завършва Първа мъжка гимназия в София. Успехът му е отличен и по щастливо стечение на обстоятелствата се запознава с тогавашния френски пълномощен министър в България. С негова помощ Стамен заминава да учи биология в Института по естествени науки в Монпелие, Франция. Не след дълго птичето на късмета каца за втори път на рамото му и богат трънчанин го подпомага финансово да се запише в Медицинския факултет в Женева. Там известният бактериолог проф. Леон Масол го назначава за свой главен асистент, пише изследователката Гергана Стоилова.

Това се случва в началото на XX век. По същото време Иля Мечников – руски биолог и физиолог, който живее в Париж и работи в института „Луи Пастьор“, се прочува с изследванията си върху стареенето на хората. Мечников публикува през 1903 г. трудовете си, в които твърди, че старостта е болест, която е възможно да се лекува.

По инициатива на института „Луи Пастьор“ е проведено проучване за дълголетието в десетки страни. То показва, че

в България столетниците са най-много – четирима на 1000 души.

Учените търсят обяснението в киселото мляко – основна храна на българина, която се произвежда единствено тук. Според Мечников вероятно киселото мляко спира или предотвратява гниенето в червата, което причинява преждевременно стареене.

Проф. Масол е заинтригуван от темата и поръчва на своя асистент да изследва загадъчния еликсир. Донася от България в Женева гърне с кисело мляко и прекарва стотици часове в работа над бялата храна. През 1905 г. настъпва съдбовният миг – под микроскопа му се открива бактерията магьосник, онзи млечнокисел бацил, който „произвежда“ българското кисело мляко. Мистерията е разгадана!

Малко по-късно Григоров различава една пръчковидна и една кълбовидна млечнокисела бактерия. Веднага публикува сведения за откритието си в престижното списание „Ревю медикал дьо ла Сюис Романд“. През 1907 г. кълбовидната бактерия е кръстена Стрептококус термофилус, а пръчковидната – Бацилус булгарикус.

В чест на своя откривател Бацилус булгарикус по-късно е наречен Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus Grigoroff 1905.

Д-р Стамен Григоров докладва резултатите в института „Луи Пастьор“ в Париж. Ръководството на института възлага на бъдещия Нобелов лауреат професор Иля Мечников да проучи докладваните данни. Ученият потвърждава резултатите на младия българин и въз основа на тях доизгражда своята теория за стареенето.

Стамен е едва 27-годишен, когато прави откритието на живота си. То отваря пред него много врати. Предлагат му професорско място в Женевския университет, също и да стане директор на филиала на института „Луи Пастьор“ в Сао Паулу, Бразилия.

Като привързан към традицията българин обаче той отказва и след като защитава докторската си дисертация, се връща в родината. Жени се за любимата си Даринка. Става околийски лекар и управител на болницата в Трън. Но изследователският му дух не го оставя на мира. Създава малка лаборатория и в нея през 1906 г. Григоров прави още едно, наистина велико откритие – създава противотуберкулозна ваксина! Този успех би трябвало да запише името му в историята като един от най-големите учени. Но този път късметът не е на негова страна.

На 29 декември Григоров публикува откритието си в престижното списание „Ла Прес медикал“. „Микробите на туберкулозата имат дебела обвивка от мазнини и восъци, която трудно се пробива, затова и имунизирането е трудно“, обяснява българинът. А той открива микроорганизъм, който убива тази обвивка, и постига прекрасни резултати в експерименти с морски свинчета, зайци и котки.

„За да започна да прилагам ваксината на хора, моите опити трябва да бъдат потвърдени от водещите в науката и ако моето откритие се потвърди, ще направя клинично приложение на моята ваксина“, заявява Григоров. Френският научен елит го аплодира. Резултатите са потвърдени, но страната ни не подпомага по никакъв начин учения.

През 1921 г. двама французи – Албер Калмет и Камий Герен, изобретяват друга противотуберкулозна ваксина – известната БЦЖ, която се прилага и до днес. С нея те остават в историята.

А по това време българският им колега вече е изкарал няколко войни. През 1912 г., когато избухва Балканската война, заминава на фронта като полеви лекар. По време на Междусъюзническата, в битката на Калиманско поле, е ранен тежко неговият брат Христо. Въпреки усилията на Стамен Христо умира в ръцете му. В годините на Първата световна война Григоров пак е на предна линия и прави всичко възможно, за да пребори избухналата холера. Удостоен е с орден „За храброст“ и златен медал „Червен кръст“.

Източник:ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли режима на тока и водата през 80-те

Един от най-смазващите спомени от социализма беше вечният режим на тока и водата. Някой, който е живял в столицата или в някои от най-големите градове, може да възрази.

Истината е, че режим на тока имаше почти навсякъде, режим на водата навсякъде извън големите градове.

Най-страшно с режима на тока беше за живеещите в големите комплекси и отопляващи се с парно отопление. Просто със спирането на тока спираше и парното, понеже абонатните станции са на електрическо захранване. Така освен тъмното настъпваше и студеното. А зимите особено през 80-те години бяха зверски студени. Правеха се някакви графици, въртяха се кварталите с различен часови режим, уж за да е по-справедливо, но така или иначе си беше тъмно и студено. Хората роптаеха тихичко, но никой не надигаше глас нависоко. Партийните секретари, партийните членове и низши организации дебнеха и ако някой изразеше някакво недоволство като нищо да се срещне с представител на зловещата Държавна сигурност.

През летните месеци пък в малките населени места настъпваше кошмарът с водния режим. Понякога той си беше направо смазващ – по 3-4 часа вода на денонощие. Хората смогваха едвам да си напълнят съдовете за пиене, какво къпане, пране, хигиена. В дворовете по селата и малките градове често можеха да се видят метални корита, легени, кофи, напълнени с вода и оставени на слънцето, за да се стоплят и да се използват за хигиенни нужди. Имаше и кризисни периоди, в които чешмите пресъхваха за по-дълго, стигало се е до режим няколко часа вода на 3-4 дни. Най-големият ужас беше режим на вода и ток едновременно през зимните месеци. Е, вярно е, че все имаше по някоя чешма с изворна или минерална вода, но безводието като цяло беше ужасяващо.

А най-лошото е, че този проблем е надвиснал със страшна сила и сега.

 

Николай Цончев, София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

При социализма или демокрацията е по-добре: Плюсове и минуси

Ще трябва да минат поколения, за да се даде лишена от емоции и лична пристрастност трезва и реална оценка на тези два периода

Изминаха доста години преход от една еднопартийна система с планова икономика към многопартийна система и пазарна икономика, пише Антон Гицов в коментар за "Труд". Това е достатъчно време да се направи рекапитулация на този период, като се извърши сравнение на плюсовете и минусите на епохата преди 1989 г.- тази на социализма или „соца“, както е модерно да я наричат, с плюсовете и минусите на прехода, който условно може да определим като време на „демокрацията“. Такава рекапитулация е необходима, защото няма как да оценим плодовете на демокрацията, ако не я сравним с предшестващия я 45-годишен период. Ето моят опит за такава равносметка.

От 1944 до 1989 г. – 45 години Плюсове Курортът Златни пясъци през 1961 г. Развита тежка, лека, химическа и фармацевтична промишленост, металургия и корабостроене, има и нерентабилни предприятия, които работят на загуба, но не се закриват, за да не се съкращава работна ръка. България разполага с риболовен флот за улов в световните океани, български компании и специалисти участват в изграждането на крупни инфраструктурни проекти в развиващи се страни. Развито селско стопанство и преработвателна промишленост. България не само задоволява нуждите си от селскостопански продукти, но е и крупен техен износител. Хранителните продукти са качествени, защото се произвеждат по Български държавен стандарт (БДС).

Здравеопазването и образованието са напълно безплатни. Нивото на българското средно образование всепризнато, превъзхожда това в много развити западни страни. Много добри възможности за отдих. По профсъюзна линия са изградени достъпни и добре уредени почивни станции на черноморския бряг и в планинските курорти. За децата и учениците също са изградени лагери в черноморските и планински курорти. Прилични размери на пенсиите. Отоплението в градовете е на допустими цени, радиаторите не се изключват зимно време. Има достатъчно детски ясли и детски градини за всички деца. Държавата дава допълнително възнаграждение за трето дете, населението достига близо 9 милиона души. Няма безработица или липса на работна ръка. По улиците няма бездомни, просещи и ровещи по кофите за боклук. Няма и бездомни улични кучета. Няма престъпност, няма убийства, отвличания, наркомания и проституция, вратите по селата не се заключват, в градовете апартаментните (битовите) кражби са рядкост.

Ромите по селата имат работа в кооперативните стопанства, младите цигани с основно образование постъпват в трудовите войски, където се обучават на занаяти. В областта на изкуството, културата и спорта има забележителни постижения. България е известна по света със свои знаменити оперни изпълнители. Най-добрите български филми са създадени в периода до 1989 г. Същото се отнася и до произведенията на български писатели и поети. България се представя отлично на световни първенства и олимпиади, български спортисти са носители на многобройни световни и олимпийски рекорди. Минуси Тоталитарна, еднопартийна политическа система. Насаждана от Комунистическата партия илюзорна идеология, че един ден в страната ще бъде изграден комунизъм. България има силно ограничена самостоятелна външна политика, всичко се съгласува с Москва, страната ни е известна като най-верния съветски сателит. Липса на свобода на словото, има само два национални телевизионни канала и няколко ежедневника, които следват партийната линия.

Достъпът до информация за живота на Запад се контролира. Чужди радиостанции, предаващи на български език, се заглушават. Рок музиката и дори джазът не се поощряват. В киносалоните освен български се прожектират главно съветски филми и от киностудии на другите социалистически страни. Посещаването на западни страни е силно ограничено и е контролирано чрез издаване на изходни визи. Централизирана планова икономика, планираща производството и потреблението, водеща до недостиг на стоки и продукти, липса на конкуренция и материални стимули, които да обуславят производството на разнообразни и качествени стоки. Липса на внос на стоки от западните страни. Поради това, че българският лев е неконвертируем и вносът с валута на западни стоки е ограничен, липсват лекарствени препарати от световни фармацевтични компании, тропически плодове, маркови спиртни напитки, маркови дрехи.

Западни леки коли, телевизори, хладилници и електроника са достъпни само в магазини на Кореком срещу конвертируема валута. Ограничен брой ресторанти в градовете, с еднообразно стандартно меню. Уравниловка в заплащането на труда. Плаща се по щатни таблици, еднакво взимат и способният и некадърният, и работливият и мързеливият. Заплатите на висшистите са унизително ниски. Хронична жилищна криза, липса на свободен пазар на жилища, чакане с години за възможност да се закупи апартамент. Строят се еднотипни и грозни панелни блокове. Но най-големият минус на социализма е, че като обществено устройство на базата на централизирана планова икономика и недемократично еднопартийно управление, изграденият „социализъм“ като преход към „комунизъм“ беше обречен на неизбежен разпад, поради ред причини – икономически, политически и конюнктурни.

От 1989 до 2019 г. – 30 години 

Плюсове 

Многопартийна система, пазарна икономика, свобода на словото, макар и подлагана често на критика. Възможност за развитие на индивидуален частен бизнес. Свободно се пътува по света, възможност за работа в страните от Европейския съюз. Българските специалисти имат възможност да се реализират навсякъде по света. Студентите могат да следват в престижни европейски и световни университети. Българите имат възможност да почиват в курортите не само на съседните балкански страни, но и по цял свят. Българският лев може да бъде обменян за всякаква валута. Моловете и магазините предлагат изобилие от български и вносни стоки. Има изобилие на ресторанти и заведения, предлагащи разнообразно меню.

Няма уравниловка в заплащането на труда, можещите и знаещите получават повече. Богат и разнообразен културен живот в големите градове и в страната. В областта на изкуството талантливи български творци вече се изявяват и в световен мащаб. Жилищна криза няма, строят се красиви жилищни сгради, има свободен пазар на жилища. Има много строителни супермаркети, предлагащи всичко необходимо за индивидуално строителство. В много болници има най-модерно вносно медицинско оборудване, в аптеките се продават лекарства на утвърдени световни фармацевтични компании. В страната се изграждат важни за икономиката и туризма магистрали.

Минуси 

В областта на външната политика сред обществото битува мнението, че държавата е заменила предишния „голям брат“ – Съветския съюз, с нов – САЩ. След 1989 г. много предприятия и комбинати попаднаха в ръцете на приватизатори, които нямаха опит в съответното производство и чиято едничка цел беше да ги източат, довеждайки ги до фалит. Носещи печалба предприятия попаднаха в ръцете на чужди компании и офшорки, зад които стояха скрити български собственици. Селското стопанство претърпя криза. Земята беше върната в реални граници, което доведе до нейното раздробяване.

В някои райони на страната латифундисти (хора, които обработват много големи площи земя) произвеждат изключително жито за износ, между дребния фермер и пазара често стоят прекупвачи. България вече не само не е в състояние да изнася месни продукти, плодове, зеленчуци и преработена селскостопанска продукция, но е и вносител за нуждите на изхранването на населението. Огромни площи земя остават необработваеми.

В местното производство на хранителни продукти престана да се спазва българския държавен стандарт, което води до употреба на нездравословна храна. Демокрацията нанесе тежък удар на българските пенсионери, които след 1989 г. се оказаха с некоригирани ниски пенсии, с които трудно могат да се издържат. Често се срещат възрастни хора, които просят милостиня. На много работници се доплаща на ръка и се осигуряват по минимална тарифа. Профсъюзите не успяват да защитават работниците там, където има очевидна експлоатация. Поради закриването на предприятия настъпи масова емиграция на хора от най-различна възраст в търсене на препитание в чужбина.

Това доведе и продължава да води до застрашително стопяване на нацията, която спадна до 7 милиона души. България продължава да е една от най-бедните страни в Европейския съюз и Европа. Из българските градове се срещат бездомници, окъсани хора, които ровят в кофите за боклук, търсещи отпадъци от храна или хартия, която да продадат на вторични суровини. Голяма част телевизионни канали предават вносни нискокачествени сериали или пошли български „риалити“ предавания. В популярната музика нахлу чалгата, с ориенталски мотиви и безвкусни, често вулгарни текстове. В киносалоните преобладават масово американски филми, собствениците се интересуват от касови ленти, рядко се показват качествени филми от други страни.

Забележим е упадъкът в спорта. В страната процъфтяват модерни частни болници, които изсмукват Здравната каса, като същевременно държавата няма средства да модернизира и поддържа държавните болници, закриват се болници в по-малки градове. Опазването на здравето вече струва пари. Нивото на средното образование в България спадна значително. Има проблеми с дисциплината в училищата, както и с прояви на агресия, свързана с ученици. Висшето образование вече не е безплатно. Нарасна броя на неграмотните, особено сред циганското население. Интересът към висшето образование спадна. С изключение на строящите се магистрали пътната мрежа в страната е в незавидно състояние. Коритата на реките не се почистват и се задръстват, което често води до наводнения на селища, и то с тежки последствия. Българските черноморски курорти загубиха своя чар и привлекателност, България придоби славата на страна, предлагаща евтин алкохолен туризъм. Появи се организирана престъпност, има убийства и отвличания, процъфтява бизнесът с проституция и с наркотици. Обирите на апартаменти в градовете са повсеместно явление, разрасна се циганската битова престъпност. България има сериозен проблем с правоохранителните органи и съдебната система, които през всичките три десетилетия на прехода не успяват да се справят с организираната престъпност и корупцията.

Изводите Не е възможно да бъде направен обобщаващ извод, който да се приеме от цялото общество. За умния и образован млад човек, който успешно се реализира в условията на демокрацията и има възможност да пътува по света, за предприемчивия човек, развил свой успешен бизнес и осигурил на семейството си висок стандарт на живот, за онези, на които бяха върнати конфискуваните след 9 септември 1944 г. имоти, за тези, чиито близки са лежали в лагери по политически причини, демокрацията няма алтернатива. Но онези, които преживяват под прага на бедността, за тези, чиито семейства са разделени, защото някои са емигрирали, за да осигурят за себе си и семействата си препитание, имат друго мнение. За тези, които не могат да плащат сметките си за отопление, за бедстващите пенсионери, за родителите на дъщери, които са отвлечени и принудени да проституират, за майките и бащите на наркомани и зависими от хазарта, които съсипват собствените им семейства, за болните, които не могат да си позволят скъпо лечение и лекарства, за старците по селата, които са жертва на грабежи и терор, носталгията по соца е естествена и разбираема. И с едните, и с другите спорът е безполезен и даже ненужен, защото той разделя обществото, разделя политици и даже семейства и приятели. Истината е, че не трябва да се отрича голословно всичко добро от миналото и същевременно да се оценява новото и хубавото, което е донесла демокрацията, като се води борба за премахването на съпътстващите я недостатъци и да се гледа в бъдещето./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Легендарните "Комети" Един хубав спомен от младостта

Тия превозни средства, колко бяха хубави, бързи и се движеха по разписание, така, че който нямаше кола, да се придвижи до друго място за да го разгледа и още същия ден да се върне! 

Много удобно беше и много пъти съм го ползвал защото почивах на Златните и от там съм ходил да разглеждам старият Несебър, Слънчев бряг, дори и до Созопол и съм се връщал в почивната станция! Красота!

Емил Григоров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На ти две лукчета, че нямам да ти върна! 50 златни спомена от нашето детство

Телевизор със стабилизатор, игри до тъмно пред блока- ключ на врата, КОРЕКОМ и писма до руско другарче.Банани по Нова година, боза от 6 ст…. и още:

1.Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето на стабилизатора.

2.Да поставиш игличката на грамофона точно там, където започва новото парче.

3.Да върнеш бурканчетата от кисело мляко и бутилките от олио в магазина.

4.Да си оставиш ключа под изтривалката, когато излизаш.

5.Да пишеш писма на руско другарче.

6.Да идеш на градска баня.

7.Да носиш лентите във фотото да ти ги проявяват и после да чакаш да си вземеш снимките, за да ги видиш за пръв път.

8.Да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс.

9.Да си оплетеш блуза по образец от списание Бурда.

10.11.Да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат“.

12.Да отидеш на сладкарница и да ти налеят от кранчето една от шест.

13.Да вариш прясното мляко след като го купиш, защото ще вкисне.

14.Да отключваш с ключа, както ти е на врата.

15.Да събираш салфетки и станиоли от шоколадови яйца.

16.Да си абониран за Славейче, Пламъче, Мурзилка, Веселые картинки, Космос, Паралели, Септемврийче…

17.Да се качиш в асансьора, да дръпнеш решетката и след това да пуснеш монетка 1 стотинка, за да тръгне.

18.Да сложиш индиго м/у два листа и да напишеш доклад по биология в 2 екземпляра.

19.Да влезеш в детската градина и да видиш всичките деца облечени в сини или червени престилки и шорти под тях, на ситни или едри квадратчета, тип „голям пипит“.

20.Да пиеш кафе смляно лично от теб с ръчна кафемелачка.

21.Да се вълнуваш, когато „пуснат“ нещо в магазина.

22.Да имаш да пишеш домашно и да отидеш в читалнята да търсиш материали, защото няма Гугъл.

23.Да си разменяте подаръци в училище за Нова година – старателно надписани книги и грамофонни плочи.

24.Да свириш от балкона на детето да се прибира за вечеря, а не защото е тъмно или страшно.

25.Да ходиш до „Домашни потреби“ за тиган, до „Плод-зелечук“ за чушки и домати, до „Млад техник“ за детски играчки, до „Битовия комбинат“ за…

26.Да си купуваш плочи с музика.

27.Да сменяш ремъка на касетофона.

28.Да бъркаш нескафе със захар и лъжичка докато направи пяна, за да стане фрапе.

 

29.Да играеш на криеница, стражари и апаши и пътни знаци.

30.Да играеш на ръбче /без да мине никаква кола покрай теб/.

31.Да звъниш на вратата на някоя бабичка и да тичаш да се скриеш.

32.Да си дадеш чорапогащника на `ловим бримки`.

33.Да си вариш домашна кола-маска.

34.Да хвърляш яйца от балкона върху неприятелите си.

35.Да гледаш на черно-бял телевизор „Студио Х“ всяка събота, след 23.30 часа.

36.Да скачаш на ластик на улицата пред блока.

37.Да участваш в Ленински съботник.

38.Да гледаш в неделя сутрин „Бързи, смели, сръчни“.

39.Да познаваш мириса на „Кореком“.

40.Да цъкаш пред величието на новия Москвич.

Да се съберете родата на копане или бране на царевица или грозде.

41.Да печеш чушки на чушкопек на терасата и да се питате с приятелката ти от 2 етаж коя колко има още да пече.

42.Най-големият магазин, който си виждал да са централните хали.

43.Да разлистваш Некерман и да му се взираш с влажни очи.

44.Да си правиш захарна вода за косата, вместо гел.

45.Да се подредите всички от семейството за банани на Нова Година и да се правите, че не се познавате.

46.Да си шиеш разни дрехи, когато те поканят на сватба, банкет или друго събитие, за да си по-модерен.

47.Да си боядисваш дъвката с магданоз в зелено.

48.Да се състезаваш с другарчетата за най-бърза подредба на кубчето на Рубик.

49.Да събираш лайка, мащерка, други билки и кестени за чавдарско поръчение през лятото.

50.Да те гледат кисели продавачки, а ти да се отнасяш с тях като с богини.

Никола Куташки

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

"Елените" през 80 - те!

Бил съм в с.Влас,когато беше едно едно прашно,малко селце,когато се строяха "Елените" ! Ходехме на разкошния плаж до строежа,който мисля,че се строеше от австрийска и полска фирма ! 

Имаше много оригинално барче,изградено от камъни,в което винаги се предлагаше ледено изстудена " Радебергер ",а от мостика ловяхме доста попчета ! На 7.09.2020 г.,вечерта бях в " Елените " - беше тъмно,пусто,отблъскващо !

Румен Георгиев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато празнувахме Нова година семейно, с Дядо Мраз, новогодишна телевизия и отключени врати

 

Сега младите поколения не знаят как са посрещали новите години техните майки и бащи, баби и дядовци в последните десетилетия на миналия век. Тогава Коледа не беше официален празник, не се и празнуваше, за нея напомняха само кукерите от фолклорните ансамбли по телевизията. На Бъдни вечер се знаеше обаче, че се яде постно. Центърът на празниците бе Нова година. Тогава идваше Дядо Мраз с червените ботушки и с чувала с подаръците! Вярно, тогава го нямаше днешното изобилие от задморски лакомства, имаше опашки за банани, но домашната трапеза във всички семейства бе претрупана, от печеното прасенце и пуйката до баклавата и печените ябълки – бедни хора просто нямаше.

Навсякъде в заводи и ведомства имаше новогодишни тържества за децата на работещите, където Дядо Мраз раздаваше подаръците, купени тайно от родителите преди това – на мода бяха кукли, които казваха „ма-ма“; книжки; червени пожарни коли; чанти „Чичо Доктор“; сервизчета и колички. На тържествата в детски градини и училища пък имаше маскарад: живи зайци, мечета, снежинки. Децата получаваха от Дядо Мраз в училище прозрачни торбички с лакомства – портокал, шоколад, шоколадова вафла, бонбони „Снежинки“. По училищните дискотеки тийнейджърите си връзваха гирлянди по косите или ги увиваха около вратовете си. Звучеше любимата музика на „АББА“ и „Бони М“.

Вкъщи пък дългоочакваният старец оставяше тайно под елхата нови подаръци, а понякога идваше във вид на съседа, маскиран с подръчни средства. Задължително си имаше за спътница Снежанка. Вратите не се заключваха, децата вилнеехме от къща в къща и от апартамент в апартамент, защото навсякъде майките даваха лакомства, особено на първи януари. Татковците лепяха от кибритени клечки и шишарки чудесни зимни къщички и ги подреждаха до елхата. Тя миришеше силно на бор и цялата къща потъваше в чудното новогодишно ухание. Играчките бяха лъскави и само стъклени, трябваше да се внимава да не се счупят. На елхата се слагаха топчета памук, имитиращи сняг. Бенгалският огън се държеше надалеч. Клонките се украсяваха с истински свещички, не с електрически.

Децата получаваха и приятното задължение да надписват новогодишните картички до близките. Интернет нямаше, хората общуваха човешки, не като машини. Новата година се посрещаше семейно, с роднини, с приятели. Най-дългоочакваното събитие бяха новогодишните празнични програми на БНТ. Тези истински спектакли гледаха всички – мюзикхоли, пера, българска естрада с тогавашните й прими Лили Иванова, Ирина Чмихова, Богдана Карадочева, Йорданка Христова, Маргрет Николова, незабравимите Паша Христова и Стефан Воронов. Хората с дни обсъждаха след празника хумореските на Георги Парцалев и Енчо Мутафов, на Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Григор Вачков и Никола Анастасов. Новите години на Хачо Бояджиев бяха цял спектакъл. Точно преди полунощ, минути преди да пристигне Новата година, на синия екран се разполагаше бай Тошо, както народът наричаше Тодор Живков, който след дежурното слово с постиженията през годината, завършваше с простонародното „ха, да ни е честита хиляда деветстотин седемдесет и… година“. Тогава нямаше бомбички, пиратки и всевъзможни ракети, от балконите хвърчеше само бенгалски огън, фойерверките бяха малко.

Децата се радваха на легендарните тв епизоди на анимационния „Ну, погоди“, обичаха и анимационните „Бременски музиканти“ и „Синдбад мореплавателя“, радваха се и на българския детски телевизионен театър – „Студеното сърце“ по Вилхелм Хауф, на чешките екранизирани приказки като „Златовласка“ и „Пепеляшка“. А за по-големите беше новогодишната програма на ГДР – „Шарено котле“. За празниците по БНТ имаше много музика, включително западни изпълнители като Енгелбърт Хъмпердинг, Том Джоунс, Адамо, Мирей Матийо, Шарл Азнавур, Луис Армстронг и Ела Фицджералд. Да не пропуснем и невероятните комедии на „Мосфилм“ – „Ирония на съдбата“ и „Иван Василиевич сменя професията си“. Филмите на Чарли Чаплин. И на актьори като Константин Кисимов, Апостол Карамитев, Петър Слабаков, Любомир Кабакчиев, Невена Коканова, Стефан Данаилов, без които празник не минаваше.

Автор: Галя Кларк

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Далян "Чайка" от „Оркестър без име“ днес -/Снимка/

Далян „Чайка” е едно приказно място на брега на морето в местността Буджака, на юг от Созопол, в непосредствена близост до къмпинг Каваци. Това е мястото, където рибата от морето има път до ресторанта едва десетина минути. В менюто преобладават морски специалитети от много видове риба и деликатеси. Познавачите обаче залагат на днешния улов, който не винаги е богат, но носи несравнимото удоволствие опиташ прясна риба. Тук ще оставим специалитетите, които се предлагат в Далян „Чайка”, защото това не е обикновен рибен ресторант, а място, което пази автентичния дух и енергия на хората в Созопол.

Направен преди много години от рибарите в региона, той има дълга история и низ от славни моменти, повече отколкото чирузи са висели по коя да е созополска къща. Още през далечната 1966 година емблематичното място е посетено лично от Юрий Гагарин при визитата му в Бургас, само пет години след като става първият летец, който полита в Космоса и прави пълна обиколка на Земята. Гагарин идва на Даляна, за да го нагостят с прословутата по вкус далянска рибена чорба, направена само от прясна риба, която се предлага и сега в ресторанта. Днес собствениците му са сложили снимка, подписана лично от космонавта до голям бор, който Гагарин засажда в знак на добрата българо-руската дружба.

След визитата му Даляна се прекръства на „Гагарин”, а днес снимки по стените на заведението носят спомена от онова време. Дали заради посещението на Гагарин, дали заради страхотните пресни миди с черупки, които правят и днес, или просто заради романтиката на морето, години по-късно режисьорът Людмил Кирков избира Далян „Чайка”, за да заснеме част от култовия филм „Оркестър без име”. В стария Далян Катето Евро в ролята на Рени пее песни и забавлява посетителите заедно с Велко (Велко Кънев), Филип (Филип Трифонов), Павел (Павел Поппандов) и Гошо (Георги Мамалев). И днес много родни звезди обичат да посещават ресторанта, който пази автентичния си дух, макар и преобразен от времето, когато Катето Евро е яла чернокоп на скара и хрупкава хамсия, полети с бяло вино. За щастие, тази година на Даляна почти всеки ден вадят пресен чернокоп, сафрид, хамсия, цаца, меджит и още черноморски риби, които се предлагат в ресторанта.

Горещо Ви препоръчваме да опитате лаврак на скара, миди „Саханаки” и тарама хайвер, който приготвят всеки ден тук на място. Това е едно от малкото места по българското Черноморие, на което се предлага рядката и отровна риба скорпид. Явно скалистото дъно на Даляна й е любимо място и често в мрежите се намират екземпляри. Само един определен готвач в заведението я почиства внимателно от опасните перки, защото е най-опитен в това. Притеснения не трябва да имате, защото когато е сготвена, рибата не е опасна за здравето на човек.

Виненият лист заслужава аплодисменти и ако все пак се колебаете при избора си, главният сервитьор ще ви помогне с кратка презентация за виното, което се предлага. Цените в заведението си заслужават да празнувате рожден ден или фирмено тържество на брега на морето. Далян „Чайка” разполага с голям паркинг, на който има места дори и в разгара на летния сезон. Ако идвате с деца, те ще се забавляват в чисто нов детски кът, който разполага с люлки и пързалка. Мястото е уникално с прекрасна гледка към морето, а от там и през деня, и вечер прохладният бриз носи аромат на лято и сякаш нашепва „Оставаме, оставамеее…..”

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Живков плати билета ми до Америка

 

Последният 9 септември на Тодор Живков като пръв партиен и държавен ръководител, 1989 г.

По време на събитията през ноември 1989 г. работех като репортер в агенция “София прес”, част от пропагандното крило на БКП, където се издаваше “Софийски новини” – седмичен вестник на 5 езика. Работата беше синекурна, плащаше се добре, а освен редовната заплата се начисляваше и хонорар за всеки публикуван материал.

 

Почти във всеки брой имах поне по един текст, понякога по два. Като най-млад член на екипа се ползвах с някои предимства – можех да идвам на работа с бегач, дънки и фанелка, а също така окрито да флиртувам с 18-годишната секретарка Сашка.

Сега, когато хора с едно поколение разлика започват да ми говорят за пуританските нрави по времето на социализма, ме избива на смях. Истинското пуританство е там, където вече 30 години живея – зад лъскавите видеоклипове с нагласена еротика и илюзорна свобода. В годините на късния социализъм предбрачните отношения бяха органично вплетени в тъканта на студентския ни живот и никой не се замисляше дали това може да се прави, а онова – не.

I Живот без Тошо?

Такъв беше фонът на събитията, които се развиха в живота ми няколко месеца след отстраняването на Тодор Живков от власт през ноември 1989 г. и които в крайна сметка ускориха решението ми да напусна България. Оставката на Живков беше сеизмично събитие, вероятно със сила 9 по десетобалната скала на Рихтер.

Идеята, че е възможен живот без присъствието на Тошо, не се вместваше в главите ни.

Да, в Източна Европа вече имаше масови протести и вълнения, първият влак с унгарци вече беше преминал австрийската граница, българската цензура спираше отделни броеве на съветски периодични издания, където се критикуваше Живков, а повечето от нас, интелектуалците с руска закваска, жадно очаквахме всеки петък новите броеве на “Московские новости” и “Огоньок”.

Обаче идеята, че е възможен живот без присъствието на Тошо, не се вместваше в главите ни. Може би не за всички, но поне за онези, които по време на ноемврийските събития нямаха още навършени 30 години и чийто живот изцяло беше преминал под сянката на вожда от Правец. Изведнъж, като със замах на магически жезъл, тази абстракция – живот без Тошо, се превърна в реалност.

 

Първите няколко месеца преминаха в опит за осмисляне на случващото се, обаче неудържимият напор на събитията изпреварваше способността за каквото и да било осмисляне. Живков слезе от върха на пирамидата, но как точно е станало, това си оставаше загадка.

Единствената информация в публичното пространство беше лаконичното комюнике от заседанието на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г, когато Живков е “предложил” оставката си. Ясно беше, че за да се стигне до едно такова решение някъде зад кулисите са се водили битки, интриги, формирали са се групировки и заговори, но какво точно, къде, кога и как – тогава, в началото на 1990 г., това беше мистерия.

I Една налудничава идея

В Софийския университет “Св. Климент Охридски”, където се бях дипломирал две години по-рано, работеше проф. Дина Станишева, на която бях студент. Хрумна ми идея, която тогава ми се стори налудничава, но реших да опитам. След дълги преговори и уговорки успях най-сетне да убедя проф. Станишева да ми уреди среща със съпруга си Димитър Станишев, бивш секретар на ЦК на БКП (родители на председателя на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев – б.р.).

Отделно от работата си в “София прес” пописвах и за няколко столични издания, предимно на младежки теми, които изсмуквах от пръстите си, но се четяха добре. Едно от тези издания беше излизащото веднъж на три месеца сп. “Антени”. Боряна Петрова, редактор в “Антени” с която работих, по съвпадение се оказа дъщеря на Йордан Йотов – бившият главен редактор на в. “Работническо дело” и член на Политбюро на ЦК на БКП. Чрез Боряна – пак след деликатни преговори и обещания – успях да вляза във връзка с Йотов.

Всичко това се случи през пролетта на 1990 г. С никого не споделях за тези свои контакти, тъй като бях наясно, че можеше да се окаже политическа и журналистическа бомба. Поотделно, по телефона, успях да ги убедя да се срещнат с мен за разговор. Из София се носеха слухове, че именно Йотов и Станишев, както и военният министър Добри Джуров – също член на Политбюро на ЦК на БКП, са изиграли ключова роля в отстраняването на Живков от власт.

За да добиете представа за какво става дума – по време на соца портретите на членовете на Политбюро на ЦК на БКП бяха поставяни на видно място на всички публични места в страната – било то в училища, ВУЗ-ове или учреждения.

         Това бяха митични фигури,

            които малцина бяха

            виждали на живо.

Жреци на фараона на върха на пирамидата, тези сурови, непроницаеми лица не излъчваха нищо човешко. И досега не мога да си обясня как аз – някакъв сополанко на 28 години с джинси и цветна фанела, успях да убедя тези обиграни тартори от партийната върхушка да говорят с мен, обаче някак си успях. Може би защото тектоничните плочи на обществото тогава се разместваха, настъпваше нова епоха и, вероятно, осъзнавайки необратимия ход на историята, те са преценили, че е по-добре сами да поемат инициативата и да изградят по-благороден образ за себе си в същата тази история. Аз играех ролята само на дребно винтче в този механизъм, но по времето на самата игра не го съзнавах.

I Станишев, Йотов и един ксерокс

Първата ми среща беше уговорена в края на април – с Димитър Станишев. Предложи да се срещнем в Докторската градина, зад Народната библиотека “Кирил и Методий”. Усетих се като във филм на Джеймс Бонд. Станишев ме чакаше на пейка точно където се бяхме уговорили за среща. С тъмни очила и шлифер. Действително приличаше на персонажа на Ян Флеминг, но се държа приветливо с мен. Отначало леко се притесни, но след като седнахме и включих касетофона, се поотпусна.

Монологът му продължи около 25 минути, след което започнах да му задавам предварително набелязани въпроси. Той спомена себе си, Йотов и Джуров като основните фигури, които са “убедили” Живков да си подаде оставката. Станишев се впусна в дълги философски разсъждения за курса на историята, за ключовата роля на БКП при смяната на режима и други подобни фактори, които да убедят мен, журналиста, в неговата значима роля за свалянето на Живков.

Срещата ни продължи около час. Сега, 30 години по-късно ми е трудно да си спомня какво точно ми е казал, обаче благодарение на Боряна Калистрина, журналист в София, получих ксерокопие на статията си и от нея можах да възстановя детайлите на разговора ни.

Срещата с Йордан Йотов се състоя около месец по-късно в апартамента му. Доколкото си спомням, апартаментът беше разположен в сграда с охрана на ул. “Оборище” или някоя от пресечките. Будката на милиционера пред сградата обаче вече беше празна.

Йотов ме посрещна лично, държа се любезно, но сдържано. Преди да започнем, той ми предложи кафе, а също така постави на масата касетофон, с който да записва разговора ни. Каза, че го прави, за да се избегне невярно или изопачено тълкуване на думите му, все пак е бил главен редактор на “Работническо дело”.

Йотов представи своята версия за събитията и, за разлика от Станишев, беше спокоен и убедителен. На когото му е интересно какво точно са ми казали, може да погледне в статията, приложена е тук в PDF файл от английското издание на “Софийски новини”. Много внимавах по време на срещата с Йотов да не се издам, че вече съм разговарял със Станишев.

Това, което отчетливо си спомням към края на разговора ни – малко повече от час, е, че след като приключихме с темата за отстраняването на Живков, Йотов се впусна във философски разсъждения за лидерите на тогавашната опозиция, СДС. Знаеше в детайли техните биографии, предупреди ме поучително-бащински, че не са чисти хора и че това, което представят за демокрация, е всъщност борба за разпределяне на властта между тях.

Бях склонен да не придавам особено значение на думите му, срещу мен стоеше победен, възрастен гладиатор и огорчението му от стремително настъпващите промени не беше трудно да се разбере.

         Срещу мен стоеше

            победен, възрастен

            гладиатор

Същевременно осъзнах, че това, което ми разправяше, по странен и тревожен начин намираше подтвърждение в мои лични наблюдения от декември 1989 г., месец след свалянето на Живков от власт.

Една предколедна вечер тогава заедно с колега репортер се бяхме озовали в неотдавна предоставената на СДС сграда на ул. “Раковски” 134. Вътре кипеше живот, вървеше разпределение на кабинетите и пространството за различните групировки в СДС. Току-що беше пристигнал камион с ново западно оборудване, дарение от институции в САЩ.

И тогава двамата с колегата ми станахме свидетели на груба кавга и разправия между двама от лидерите на СДС (ще се въздържа да спомена имената им) за разпределението на новите ксерокси, принтери и факс-машини. Почна се с размяна на упреци, които преминаха в псувни, след което се стигна почти до бой.

Сащисан наблюдавах и не вярвах на очите си, нима това бяха същите хора, които само месец по-рано демонстрираха единство и говореха за ново начало на площада пред храма “Александър Невски”? В съзнанието ми възникна остро несъответствие между образите на тези хора като символ на промените и грозните, сякаш написани от Алеко сцени с тяхно участие, на които неволно станах свидетел.

I Джуров, панталоните с ръб и един ураган

Най-трудно се оказа да организирам срещата си с генерал Джуров. За разлика от Йотов и Станишев, Джуров продължаваше през пролетта на 1990 г. да е министър на отбраната и в този смисъл беше активна фигура в политическите събития.

Опитах по телефона чрез приемната му, обаче дежурният полковник отказа да докладва на началника на канцеларията му за моето запитване. Открих обаче друг полковник, познат на майка ми, който каза, че ще се опита да съдейства. И наистина, след около седмица ми се обадиха от кабинета на Джуров да ми кажат, че ми определят време за среща, но само за 15 минути. Приех, разбира се.

За срещата с Джуров си сложих нормални панталони с ръб и бяла риза, не исках 15-те минути слава да се превърнат в 5 само заради едните дънки. Генерал Джуров ме посрещна без приветствия в приемната на военното министерство. Възцари се неловка тишина след като извадих и включих на запис касетофона. Обаче вместо аз да задавам въпроси Джуров почна да реди нравоучения, че още не било време за разкрития и че когато това време щяло да настъпи, той сам щял да разкаже как точно са станали нещата.

Опитах да прехвърля мост на разбирателство с генерала през собствената си военна служба отпреди 10 години години, но не проработи. Разделихме се с министър Джуров, без да ми каже нищо по същество.

Успоредно с тези мои журналистически попадения, в личния ми живот нещата се променяха стремително. Точно както ги описват в хубавите книги – без да е планирано, а спонтанно, истинско. Получи се взривна комбинация – в личния ми живот с устрема на ураган навлезе нова страст – Радостина, а в професионалния се готвеше друго, което също имаше експлозивен потенциал.

Имах ги и тримата, както те самите се определяха – ключови фигури в отстраняването на Живков от власт, записани поотделно на три касети. Джуров не каза нищо по същество, но имах гласа му записан. Важното беше, че никой от тях не знаеше, че съм интервюирал другите. Или поне аз така си въобразявах.

Няколко дни анализирах разговорите и открих редица важни различия във версиите на Йотов и Станишев – те се представяха като групата, която е убедила Живков да си подаде оставката. С една дума – като герои, които са поели риска да спасят страната от катастрофа или от сценарий, който месец по-късно щеше да връхлети Румъния.

Подготвих текста и го показах на Боян Обретенов, който беше главен редактор на “Софийски новини”. След като го прочете, Боян направо падна от стола и поиска сам да изслуша касетите. Решихме да пускаме материала в следващия брой на първа страница плюс двете централни вътрешни страници на вестника. Тогава нямаше интернет и към този момент никой още не беше разказал как точно е станало отстраняването на Живков от власт.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато полицаите бяха милиционери

 

Когато полицаите бяха милиционери и при необходимост помагаха дори на малките деца.

В селото, в което израстнах имаше 500 жители и нямаше милиционер.В съседното село-също. На 6 села в околията с около 3000 жители имаше един милиционер и един квартален. Но нямаше хулиганче от околията, което да не познаваше тежките шамари на Райчо милиционера.Нашата къща и къщите в махалата нямаха брави, катинар и-просто никой не се заключване...

Ангел Александров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се живееше с 1 лев при социализма и какво можехме да си купим с него

Днес 1 лев не ни стига дори да си купим билетче за автобуса. С „демокрацията” цените станаха баснословни и дори не можеш да пратиш детето си на училище без 2-3 лв. само за закуска. Навремето ни даваха по 20 стотинки за закуска, с които спокойно си купувахме баничка, боза и нещо сладко.

Ето какво можехме да си купим по времето на социализма само с един лев: обикновени вафли „Чайка“ – 0.12 лв.,

кутия цигари „Арда“ – 0.60 лв., баничка – 0.18 лв., боза – 0.10 лв. Общо – 1 лев.

За два лева: билет за трамвая – 0.06 лв., цигари „Слънце“ – 0.32 лв., кибрит – 0.06 лв., обяд в столовата – 1 лв., билет за кино – 0.35 лв.

Вярно, че имаше много дефицитни стоки, но бяха добри времена, за които можем да си спомняме само с носталгия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. (История, споделена от една 60-годишна жена)

Гледам снимките на безплатните закуски в училищата, чета дискусиите из интернет и съм просто ужасена.

Искам да споделя моето мнение за храненето на децата преди години и сега, пише Дора Ганчева от Бургас.

Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да.

Нямаше ги тези боклуци. Казвам „боклуци“, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.

Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския хляб с препечена коричка. А не на земелите, които идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите.Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега на може никъде да се намери.

Върху него слагаха дебел пласт мармалад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите ни правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли, даже и от портокалови кори.И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено.

Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката.Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от пържена кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки.

А като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия… Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За нещастие, това се случи, но не зная дали заради рибата.

В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете.Ходехме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак.

Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха. Купувахме дини с чували. Бяха по- малки, но много вкусни.Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988/89 г. Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители.

И сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.

Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите. Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки. Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Така я помня аз – зимата на моето детство

В града пред блока нямахме стръмни брегове, но се намираха, едни странични части, тъй като има денивелация и следващата редица на блокове са на около 4 м височина, така че покрай тях се оформяха пързалки, пък и макар по-кратки около 10-15 м, които продължаваха през пътя на междублоковото пространство.

При нас се изграждаха бойни крепости. За да си го представите, то бе, стена около 1м висока и 1,20 м широка, дебела около 20-30 см (в основата по-дебела и леко по-тънка към върха. От вътрешната й страна се правеха „джобове“, къде се слагаха „амунициите“ , добре оформени, до заледяване снежни топки. а заледяването ставаше с онези детски шушкави ръкавици с един пръст, ако някой се сеща – моите бяха сини.. и с тях ставаха много здрави топки. След като се подготви крепостта за бой, имахме около 10 мин всеки и се даваше начало. Не си спомням правилата, но май не трябваше да те улучват, а ако те улучат губиш играта. Играехме или по единично или по двама зад крепост.

 

2. Втора игра, беше да си правим писти за бобслей. Пак се изграждаше съоръжение с височина около метър и широко 20-30 см. По средата се правеше улея. А предварително вкъщи се правеше бобслея. Той ме от количка мачбокс (бълкгарските), които се слагаха върху малак счупена част от линийка, която се подвиваше чрез нагряване под свещ. А май си спомням че боба се правеше и от пластелин, изцяло, и вътре се правеше място за някакво човече от друга игра или корекомска играчка. И така. С количките си играехме по 1-2 часа. Докато направиш пистата, изгладиш я пак перфектно с онези шушкави ръкавици.

3. Правили сме и снежен човек пред блока..

4. Най-култовото в архитектурен план бяха онези къщи на ескимосите – … забравих им името сега. Та , за целта, натрупваха огромно количество сняг на едно място. Обикновено като търкаляхме топки, които бързо лепяха. След като се вдигне сняг от около 1.50 м във върха и диаметър пак около 1.60-2.00 м, почвахме да дълбаем отвътре. И така, след около час работа на 3-4ма човека, се оформяше хубав дом за живеене. Отвътре се стабилизираше колибката, изглаждаха се ръбове и т.н. И накрая всеки влизаше да се изкефи как е в иглуту (ако се не лъжа, май така се казваше).

5. Иначе най-готско бе да карам експериментално Школника си в сняг. Бе супер екстремно да се поднасяш в сняга и да биеш контри. Или пък сме играли и футбол за кеф… Естествено на площадклата пред блока, когато бе твърд и утъпкан снега.

И накрая. За филма на Зико. Мисля че е коментиран някъде из хилядите статии на НД. Филма бе канадски. И благодарение на НД и аз си го бях припомнил. Беше много готин, но и тъжен защото „Кучето което спря войната“, не продължи земния си път… И там имаше много битки. Деца си построиха крепост , голяма, и имаха таен изход за бягство.

„Помня, че в най- ранната ми детска възраст ми беше любим един – за едни лапета дето воюваха и си правиха снежни замъци и си ги превземаха. “ и от 03.01.2006г. в форумс.фен.нет „… филма не съм го срещал но името му е „Кучето което спря воината“ …“ .

А Вие имате ли незабравим спомен от зимите на вашето дество?

Източник: Интернет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сбогом на ЗиЛ-а! Камионът, който построи социализма

 

В края на 2016 г. от завода на ЗиЛ в Москва излезе последния камион в историята на марката. Това е ЗиЛ 4327Т. Екземплярът е произведен още през септември тази година, когато ЗиЛ празнува своята 100-годишнина от основаването си, но чак сега напусна завода.

Камионът е направен в пресово-заваръчния цех на компанията, който е един от малкото, продължаващи работа до ден-днешен. Интересното е, че последният камион ЗиЛ няма да бъде оставен в музея.

Продаден е като стандартна бройка, а купувач е трамвайното депо „И. К. Кабушкин“ в гр. Казан. Никаква табелка, оказваща, че това е последната бройка, не е поставена на камиона.

ЗиЛ е най-старото автомобилостроително предприятие в Русия.

Той е основан още преди революцията – през 1916 година. Сега, на бившите площадки на завода ще бъде построен луксозен жилищен комплекс. Единствено подразделението, произвеждащо леки автомобили и познато като цех №6 АМО ЗиЛ, продължава работа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато от София със самолет можеше да се лети до 7 града в България/Разписание и цени/

България беше една от държавите с най-развита мрежа за вътрешни въздушни съобщения. До 1990 година БГА „Балкан“ поддържаше редовни целогодишни самолетни линии до Варна, Бургас, Силистра, Търговище, Русе, Горна Оряховица и Видин. През 80-те години на миналия век бяха организирани и полети до Кърджали, които се изпълняваха с вертолет „Ми-8“.

В различни периоди от развитието на българската авиация са изпълнявани полети от София до Стара Загора, Пловдив и Плевен, както и от Горна Оряховица до Варна и Бургас.

За относително малката територия на България гъстата вътрешна самолетна мрежа се обяснява с планинския релеф и липсата по онова време на скоростни автомобилни пътища, както и с дългите авиационни традиции на страната. Преди изграждането на съвременните магистрали и първокласни пътища пътуването от София до Варна със съветските автомобили отнемаше поне 8 – 10 часа. Дори до отдалечения на едва 211 км. Видин с автомобил или влак се пътуваше около 5 часа. Затова самолетите бяха много желан транспорт, особено при служебни командировки, в които билетът се заплащаше от държавата.

Схема на вътрешните самолетни линии на БГА „Балкан“ през 80-те години на ХХ в.

Цените на самолетните билети през 80-те години на ХХ в. бяха следните:

София – Варна (респективно Варна – София): 22 лв.

София – Бургас: 20 лв.

София – Силистра: 22 лв.

София – Търговище: 16 лв.

София – Русе: 16 лв.

София – Горна Оряховица: 12 лв.

София – Видин: 11 лв.

За сравнение влаковият билет втора класа София – Варна редовна цена струваше 10.50 лв.

„Ту-134“ беше сред основните самолети във флотилията на „Балкан“ както за международни, така и за вътрешни полети

На фона на днешните цени на самолетните билети посочените по-горе може да изглеждат ниски, но не бива да се забравя, че обичайната начална заплата на висшист се движеше между 150 и 200 лв. Т.е. ако тричленно семейство тръгне със самолет за морето, това му струваше около 120 лв. за отиване и връщане, което е значителна на фона на доходите сума.

Особено през лятото билети за Варна и Бургас се намираха доста трудно. В докомпютърната ера купуването на билет за самолета си беше цяло приключение. Мнозина си спомнят бюрото на БГА „Балкан“ за вътрешни линии на софийската улица „Софийска комуна“ 10. Днес улицата се казва „Княз Александър“, а на мястото на билетните каси е разположена сладкарница. Пред врата на бюрото от ранна сутрин се извиваха опашки. Вътре на отделни гишета се продаваха билетите за различните направления, като на самото гише на лист хартия бяха написани датите и часовете за полетите до съответния град за месец напред. Често се означаваше и типът на самолета, с който ще се изпълнява полета. Всеки пътник се записваше в специална тетрадка под пореден номер и получаваше билет, написан на ръка от служителката. За бързина и улеснение често те не написваха пълните имена на градовете, а София беше „Сф“, Варна – „Вн“, Бургас – „Бс“, Видин – „Вд“ и т.н. За разлика от сега, изгубването или забравянето на хартиения билет създаваше големи главоболия и без този документ просто не можеше да се лети. Друга особеност е, че обикновено от София не можеше да се купи билет и за връщане със самолета. В столичното бюро имаха някаква квота от билети в обратната посока, но тя се изчерпваше много бързо и често се налагаше пристигналият в който и да е град със самолет веднага да отиде в местното бюро на „Балкан“, за да търси билет за връщане. Затова с голям ентусиазъм беше посрещнато въвеждането на така наречената видеорезервационна система „Габриел“, нещо като прадядо на сегашните дигитални системи за резервация и продажба на самолетни билети. Така или иначе цените бяха твърди и не се влияеха нито от това колко време преди полета е купен билетът, нито от това дали е еднопосочен или двупосочен.

През лятото до Варна и Бургас имаше над 20 полета дневно, при това с всички типове самолети, с които БГА „Балкан“ разполагаше. Естествено, желанието на хората беше да летят с по-големите и бързи машини като „Ту-154“ и „Ту-134“, но при липсата на места, никой не се отказваше и от „Ан-24“. По тези линии летяха също „Ил-18“ и „Як-40“.

Салонът на „Ан-24“ не предлагаше особен комфорт, но побираше 48 – 50 души, които за час стигаха до другия край на България

По-големи самолети („Ту-134“ и „Ил-18“) изпълняваха вътрешни полети и до Търговище, докато до Русе, Силистра, Видин и Горна Оряховица летяха само станалите нарицателни „Ан“-чета.

Правилата изискваха при вътрешен полет пътникът да е на летището най-късно 20 минути преди часа, определен за излитането. Минаваше се на гише, където се представя билетът и се приема багажът. Всеки получаваше и бордна карта, но без конкретно определено място. Затова когато автобусът, закарал пътниците от терминала до стълбичката на самолета, отвореше врати, наставаше сериозно бутане кой ще влезе в салона по-напред, за да заеме желаната седалка.

По време на вътрешните полети се предлагаха бонбони за смучене, мокри кърпички за почистване на ръцете, кафе, чай и вода.

Продължителността на полетите беше приблизително следната:

София – Варна:

„Ту-154“ – 35 минути

„Ту-134“ – 40 минути

„Ил-18“ – 50 минути

„Як-40“ – 45 минути

„Ан-24“ – 1 час и 15 минути

До Бургас времетраенето на полета със съответните типове самолети беше с около 5 мин. по-кратко.

От София до Видин „Ан-24“ летеше 35 минути, до Русе – 50 минути, до Горна Оряховица – 40 минути, до Силистра – 1 час и 10 минути, до Търговище – 50 минути.

С изключение на Варна и Бургас, чиито летища бяха свързани с центъра на града с редовна автобусна линия, в останалите градове автобусните връзки бяха предвидени според съответните полети.

До Видин целогодишно се поддържаха два полета дневно – сутрин и вечер; до Горна Оряховица – 3 полета, до Русе – три полета, до Търговище, което практически обслужваше и Шумен и Разград – между 3 полета през зимата и 5 – 6 през лятото, до Силистра – 2 полета.

Днес летището в Русе не обслужва редовни полети, както и летищата във Видин, Горна Ораховица, Силистра и Търговище

Поради постоянните зимни мъгли над София и особено в района на летище Враждебна, честа картина беше закъснението и отмяната на полети заради лоши метеорологични условия. Тогава в тесния салон на „Вътрешни линии“ наставаше истинско стълпотворение. Както и пред касата за билети, защото много от пътниците се опитваха да сменят отменения полет с друг – до възможно най-близкия до целта им град.

Източник: Животът днес

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зимата на моето детство

Някога в самото начало на 80-те, вечер на село баба печеше питка. Дядо ми вадеше зелка от кацата и наливаше по чашите зелев сок, от който ни щипеше на езика. Салата, питка и сок. По телевизора нямаше нищо, почти не гледахме. Имаше радио, то заместваше телевизора. И то беше много скучно, но сутрин обикновено имаше сняг поне метър, печката беше на дърва и въглища, въздухът беше режещо чист, с аромат на студ и лек дим. Тогава следяхме прогнозата по радиото и чакахме да откопаят пътя. Ако го направеха за 2-3 дни, това беше цял подвиг. И дни след това имаше слънце, кокичета и идваше пролетта. Живеехме много по-просто, защото и ние бяхме прости и се радвахме на малкото. 40 години по-късно - внимавам с тестото, киселото зеле ми е като отрова заради солта, спомените ми от село се смесват със сънищата ми, сняг няма. Има коронавирус и външна политика. Дето викаше баба ми "Заитряхме". Така захитряхме, че ни остана само питката. 

Ивайло Тончев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ