Пребил до смърт човек на италианската мафия но го убили го заради предателство

Вече над 20 години след разстрела му килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия а година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато халката падна на земята. История за любов, музика и раздяла

Казват, че зад всеки голям музикант стои поне една голяма история. При Данчо Капитанов те са няколко. Историята на момчето от Велико Търново, което превръща тромпета в своя съдба. Историята на музиканта, покорил една от най-престижните сцени в Европа. И историята на любовта му с Нели Рангелова – брак, започнал със сватба като по сценарий на комедия и завършил като повечето големи любови: тихо, болезнено и без победители.

Някои хора вярват в знаците на съдбата. Ако са прави, съдбата е направила всичко възможно да предупреди младоженците още в деня на сватбата. Първо се разваля шкафът, в който са булчинската рокля и костюмът на младоженеца. После химикалката отказва да пише точно когато трябва да подпишат брачното свидетелство. Накрая халката пада на земята и изчезва за близо половин час. Три предупреждения едно след друго. Само че влюбените хора рядко обръщат внимание на подобни неща.

Йордан Капитанов е роден във Велико Търново. Още млад открива своята голяма страст – музиката. Тромпетът бързо се превръща не просто в инструмент, а в продължение на самия него. След първите си професионални изяви в Ансамбъла на Строителни войски преминава през „Синьо-белите“, работи с Митко Шерев и свири в група „6+1“, където солист е Йорданка Христова. Кариерата му се развива стремително и името му започва да се споменава все по-често сред музикалните среди.

Големият пробив идва през 1977 г., когато става част от Оркестъра на Българското национално радио под ръководството на Вили Казасян. В продължение на тринадесет години е сред водещите музиканти в състава и постепенно се утвърждава като един от най-добрите джаз тромпетисти в България. За мнозина – най-добрият.

По същото време съдбата го среща с младата певица Нели Рангелова. Тя е пристигнала в София от Михайловград с мечти за голямата сцена и с талант, който трудно остава незабелязан. Следва тригодишна връзка, а през 1982 г. двамата решават да сключат брак.

Сватбата се състои на сцената на Летния театър в Бургас и още тогава започват необичайните случки. Разваленият шкаф, пресъхналата химикалка и изгубената халка се превръщат в семейна легенда. По-късно мнозина ще ги нарекат лоши знаци, но тогава никой не мисли за подобни неща.

Още по-необикновено е, че същия ден Нели Рангелова печели голямата награда на „Златния Орфей“. Сутринта е булка, а вечерта – носителка на най-престижното музикално отличие в страната. Истински приказен ден, който обаче поражда и първите клюки. Зли езици започват да шушукат, че успехът й е свързан с авторитета на съпруга й. Разбира се, талантът на Нели няма нужда от подобни обяснения, но клюките никога не са се интересували особено от истината.

Въпреки силното начало бракът не успява да устои на времето. Натоварените ангажименти, честите отсъствия, напрежението и ревността постепенно отдалечават двамата един от друг. Любовта, която ги е събрала, вече не е достатъчна, за да ги задържи заедно. След години отношенията им приключват, а сватбените поличби започват да изглеждат странно пророчески.

След промените през 1989 г. настъпва нов етап и в живота на Данчо Капитанов. Българската музикална сцена се променя бързо, а сигурността на големите държавни оркестри остава в миналото. Именно тогава негов приятел му съобщава, че прочутият берлински „Фридрихщат Палас“ търси хорус тромпет.

За музикант от неговата класа това е шанс, който не се изпуска

Капитанов заминава за Германия и е назначен почти веднага. Така започва един от най-успешните периоди в кариерата му. Следват две десетилетия на една от най-престижните сцени в Европа. Не като емигрант по принуда, а като музикант, който е намерил заслуженото признание.

В Берлин той печели уважението на колеги и публика със своите солови изпълнения. Особено впечатление прави интерпретацията му на „Aranjuez“ – прочутата мелодия на Хоакин Родриго, превърнала се в негова запазена марка. Освен това е сред основателите на берлинската джаз формация „Blues Brothers“, с която изнася множество концерти.

В едно от последните си интервюта Данчо Капитанов казва: „Дразня се, после свиря, музиката ме успокоява. С тромпета се чувствам щастлив и мога всичко да изсвиря на него.“

Трудно е човек да намери по-точно описание на собствения си живот.

След години, прекарани в Германия, носталгията надделява. Капитанов се завръща във Велико Търново – града, от който е тръгнал неговият път. Купува си жилище, помага на местни музиканти и отново се чувства у дома.

На пръв поглед кръгът се затваря. Но зад него стоят десетки години музика, хиляди концерти, големи сцени, любов, раздели и безброй километри между България и Германия.

Йордан Капитанов си отива през лятото на 2017 г. на 69-годишна възраст.

Сред хората, които се сбогуват с него, е и Нели Рангелова. Думите й са кратки:

„Почивай в мир, Капитанов.“

Без патетика. Без излишни обяснения. Само няколко думи, в които сякаш се побира цял един живот.

А може би той наистина е бил прав, когато казва, че някой ден ще свири в небесния оркестър. Защото музикант като Данчо Капитанов трудно би останал дълго без сцена. А ако някъде там има оркестър, със сигурност вече е получил един великолепен тромпетист.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата „Мис България“ Бранимира Антонова: Нямах пари за абитуриентска рокля, мама ми шиеше дрехите

 

Навремето жените имахме усещане за срам и свян, сега го няма.През 1967 г. Бранимира Антонова става първата жена, носителка на титлата „Мис България“. Тогава тя е едва 15-годишна. Красотата ѝ не остава незабелязана и отвежда младата софиянка пред камерите. Тя е участвала в хитовия филм от соца „Мъже в командировка“ (1968), а през 1969 г. се превръща в звезда и на международната сцена. На Московския кинофестивал тя представя филма „Танго“ и предизвиква фурор, когато журналисти предпочитат да снимат нея пред самата София Лорен, която слиза от друг самолет.

73-годишната Антонова признава, че не получава и стотинка пенсия. Тя е жертва на бюрократични неуредици, свързани със събирането на документи за стаж, но приема ситуацията с достойнство: „Няма да се унижавам и да моля за пенсия. Благодарна съм, че дъщеря ми Мария ме подкрепя и ми осигурява всичко нужно“, казва тя.

От години Бранимира живее между България и Ница, прекарвайки по-голямата част от времето си на Френската Ривиера, където е близо до дъщеря си и тримата си внуци.

- Госпожо Антонова, в България цените хвърчат, а за Великден дадоха по 50 евро добавка на най-бедните пенсионери. Какво мислите за това?

- Не живея в България и не контактувам активно с много хора. Хубаво е, че има някаква помощ. Дали е достатъчна, е друг въпрос, но по-добре да има, отколкото да няма. Трудни години са, нищо не е излишно.

Но се питам – как е възможно да дойдат примерно едни англичани, не заможни, да си купят българска къща в някое наше село и да я направят рай с цветна градина. Защо ние не можем така да си поддържаме къщите и селата? Виждам хора, които отиват в чужбина, работят като помощен персонал, счупват се от работа, дисциплинирани са. А като си дойдат в България, си хвърлят фаса на земята. Абе хора, дайте да си направим къщичките хубави, чисти. Тези, които плачат, се чудя, ако имат дворчета, защо не си засадят нещо – доматчета, картофки поне. Не казвам, че заплатите и пенсиите стигат. Трудно е, много е трудно.

Има пък други, които ламтят за палати с по шест спални. За какво са им, на колко легла може да спи човек? Алчността ще ни побърка.

 

В България нямаме пари, обаче тук, в Ница, никой не ходи с кола на пазар. Нито карат такива скъпи коли. Много се извратиха нещата в лош смисъл у нас. Всички искат лесни пари.

- Как е животът в Ница?

- Нямате представа колко скромно живеят тук хората. Всички си готвят вкъщи, не се хранят често навън, не си поръчват храна. Последното, което ме потресе, понеже гледам българска телевизия – знаете ли колко много храна с изтекъл срок е била приготвена за консумация за детски градини във Враца? Това заслужава направо да ги изправят до стената. Защо сме толкова търпеливи? И никога не виним себе си, а другите. Промяната започва от нас. Където отидем, носим себе си. Но иначе сме със страшни претенции, все сме недоволни. Не смееш да влезеш в магазина да попиташ нещо, веднага ще те погледнат лошо, може и да ти плеснат един шамар.

Аз съм от много обикновено семейство, живели сме скромно. Имали сме толкова финансови трудности. Нямах дори абитуриентска рокля. Абсолвентската ми я шихме вкъщи с майка ми.

 

Баща ми казваше много често на мен и по-голямата ми сестра Правда: Като пораснете, не забравяйте – бъдете винаги по-добри, отколкото трябва“. Той си отиде много рано. А майка ми почина на 97. Правеше до последно баници, гювечи, канеше приятелки. Даваше ми списъци с продукти и аз обикалях с колата да пазарувам, после събирам приятелките ѝ, едната с патерици, другата я болят колената. И като я питам какъв е празникът, майка казваше: „Не, не. Да ги нахраня ги събирам. Те имат малки пенсии“. Това е важното – „Бъдете по-добри, отколкото трябва“.

- Какво още си спомняте от вашето детство?

 

- Kaто деца родителите ни ни водеха на екскурзии – във Вършец примерно. Спяхме на квартира, скромно. В дворчето на всяка къща имаше засадено нещо – чесънче, лукче, картофче, морковче. Хората имаха кокошки, ние им давахме парички, те колеха някоя кокошка, вечерта сядахме на масата, канехме и домакините. Ей така живеехме. И в Созопол отсядахме на квартира. Аз и сестра ми спяхме в едно легло, за да пестят нашите пари. Хазяите казваха на майка ми: „Другарко, не купувай, ние имаме всичко в градината“. Разбира се, баща ми им оставяше пари. Майка правеше един голям гювеч и го носехме сутринта на пекаря, по обяд минаваме, вземаме си изпечения гювеч и викахме на масата и домакините, и другите курортисти, които бяха отседнали в къщата. Всички бяхме в по една стаичка. Така живеехме, беше щастливо, по цял ден на плажа. Какви чадъри, какви шезлонги. Майка ми ни шиеше банските, ние ѝ помагахме. Била съм на 6 годинки, исках банският ми да си е с горнище, с връвчица на вратлето. Бях много мъничка, но не исках да съм гола от кръста нагоре. Вече си изграждах усещане за срам, за свян. Къде отиде сега това чувство у младите? Няма го вече. Ужас!

 

- Сега на мода са силиконът и пластичните интервенции, какво мислите за това?

 

- Казват, че днес младите момичета имат изкривена представа за красота. Не мисля, по-скоро корекциите и пластичните интервенции се превърнаха в чудесен бизнес, който много добре се рекламира, а младите момичета са много податливи. Те вярват, че ако променят нещо по себе си, това ще ги направи по-успешни, по-обичани. Това не се случва. Аз не мисля, че някой е харесван повече или по-малко след някоя хирургическа интервенция. Но обезобразени жени виждам много. Поне интервенциите да се правеха хубаво. Като бях млада, и аз бях повлияна от модата, ходех с минижуп, много екстравагантен, сложиш си някоя хубава дрешка и това е. Но сега тази мода да се правят всякакви корекции е необратима. Винаги се обръщам към хирурзите да спрат да обезобразяват нашите хубави момичета. Статистиката е показала, че да, мъжете харесват силиконки, но винаги ще си изберат мило, добро и нормално момиче, за което да се оженят и да им роди деца. Защото красотата идва от духа. Другото е преходно. На какво се обричат тези момичета? Има и още нещо. Масово родителите на абитуриентки им подаряват силиконови гърди за бала. Може ли такова нещо? Това са бащи и майки! Къде ви е акълът? Не виждам как ще се оправят нещата, щом и в образовани семейства го правят. Има нещо много сбъркано в манталитета.

 

- Вашата естествена красота навремето ви е спечелила и роли в киното. Снимали сте в хитови български филми, кои бяха вашите учители?

 

- Имах много истински приятели и добри учители, с които съм снимала. Те са оформили личността ми. Големи актьори като Иван Кондов, Георги Черкелов, Иван Налбантов, Невена Коканова. Имах лично приятелство и с Леа Иванова…

Тъгувам за много мои близки приятели. Включително сега за Мишо Белчев, светло му небе. Българската култура осиротява. Напуска ни нейното величие. Мишо беше исполин – духовността, думите му, поезията... Велик мъж, велик талант.

Казват, че отиваме на по-добро място. Аз обаче съм с друго разбиране. Нека си бъде на земята най-хубавото място. Да не чакаме някога някъде друго, по-хубаво, което, кой да го знае... Вярата ни е такава, ние сме православни християни. Но нека и тук да бъде хубаво, да сме по-добри хора, да си помагаме повече./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дара в Черешката на тортата преди цели 10 години-Уникални кадри на Дара готвачката

 

Вижте представянето на Дара в епизод на Черешката на тортата отпреди 10 години, когато изпълнителката на Bangaranga е още тийнейджърка и идея си няма какви изненади й е подготвила Съдбата.

В предаването изпълнителката се старае да се представи на ниво, но притежава онзи непринуден стил, прямота и чистосърдечност, който е запазизла и днес.

Вижте видеото 

Със сигурност ще се посмеете на представянето на новото откритие на Х фактор на времето. Сладки са и моментите, когато майка й опитва да се намеси. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момиченцето с топката, което стана шампион

На снимката е малко момиче — може би на седем или осем години — с вдигната ръка, пръсти, впити около топката, и поглед, прикован в нея с онази съсредоточеност, която повечето деца откриват много по-късно. До нея стои жена с дълга коса и тренировъчен анцуг. Ръката й направлява движението с увереността на човек, правил това хиляди пъти. Момичето е Юлия Байчева. Жената е Златка Бончева. Снимката е от края на 70-те години. На 20 май 2026 г., на 89-годишна възраст, Бончева си отиде. Юлия Байчева отдавна е шампионка и треньор, а човекът, поставил началото на нейния път, вече не е сред живите.

Юлия Байчева е родена на 12 февруари 1972 г. в Пловдив. В художествената гимнастика попада още като дете, а първият човек, който вижда потенциала й и започва да го развива, е именно Златка Бончева в клуб „Левски“. Бончева принадлежи към онзи рядък тип треньори, за които думата „педагог“ не е просто длъжност. Под нейно ръководство първите си стъпки правят Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Камелия Игнатова и цяла плеяда гимнастички, превърнали се по-късно в световни и европейски шампионки. Българската федерация по художествена гимнастика я определя като жената, показала пътя на 16 световни и европейски шампионки — факт, който сам по себе си говори достатъчно.

След Бончева Юлия попада при Нешка Робева и Лили Игнатова — а самата Игнатова също е бивша възпитаничка на Бончева. Една естествена приемственост между поколенията в българската гимнастика. Успехите идват бързо. През 1989 г. Байчева печели пет златни медала на Националното първенство. Година по-късно, на Европейското първенство в Гьотеборг, Швеция, триумфира в многобоя — титла, с която остава сред емблематичните имена на поколението „Златни момичета“ на българската художествена гимнастика. Следват медали от световни първенства, включително и отборно световно злато заедно с Мария Петрова и Бранимира Маркова.

Животът извън гимнастическия килим обаче се оказва далеч по-суров. Юлия се омъжва за лекоатлета Георги Дъков — човек от света на спорта и, изглежда, партньор за цял живот. През 1996 г. той загива в автомобилна катастрофа. Байчева остава вдовица едва на 24 години. Зад медалите, титлите и славата животът е оставил рана, с която мнозина не биха се справили дори много по-късно.

Тя остава в гимнастиката — вече като треньор в спортен клуб „Левски“, в същите зали, където някога сама е учила първите движения с топка в ръка. Кръгът сякаш се затваря по онзи тих и естествен начин, характерен за хората, посветили целия си живот на един спорт. Днес Байчева е председател на фондация „Златните момичета на България“ — инициатива, която подпомага талантливи деца спортисти чрез благотворителни турнири и събития. Съосновател на идеята е Стефи Иванова — човекът с визията. Юлия е лицето, което вдъхва доверие и отваря врати.

На снимката от детството си тя гледа топката с увереността, че ще я улови. И на практика го е направила — не само в спорта, а и в живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1973 г.малко гранично градче е смразено от жестоко и нечувано за времето убийство

През пролетта на 1973 година, когато България живее в привидно подредения и спокоен ритъм на социализма, в най-югоизточния край на страната – малкото гранично градче Малко Търново – се случва нещо, което разтърсва не само местните, но и цялото РУ на МВР, свикнало да вярва, че подобни ужаси „не се случват тук“. По онова време до града се стига с т.нар. „открит лист“ – специално разрешение за достъп до граничната зона. Животът там е затворен, хората се познават поименно, вратите рядко се заключват, а децата играят свободно по улиците.

Именно в този свят на доверие и привидна сигурност изчезва седемгодишната Марияна – първокласничка, усмихнато дете, което до вчера е носело буквар в ръце. Средата на май е, природата в Странджа е зелена и тиха, но в градчето се случва нещо, което никой не си е и представял, че може да преживее – безследно изчезване на дете. Няма свидетели, няма следи, няма дори и най-малката улика. Само празнота и нарастващ страх.

Търсенето обхваща всички – милиция, граничари, горски служители, ученици и доброволци. Хората обхождат улици, дерета, гори, изоставени постройки. В малкия град паниката се разпространява бързо, но и мълчаливо – така, както е било характерно за онези години. Не се говори много, но всички усещат, че това не е просто изчезване.

В отчаянието си родителите поемат на дълъг път към Петрич, за да потърсят помощ от прочутата пророчица Ванга. Пред дома й ги посреща дълга опашка от хора, дошли с надежда. Неочаквано тя ги повиква с думите: „Нека тези хора да влязат, че са от много далече.“ Вътре разговорът е кратък, почти загадъчен. Като сядат срещу нея и й дават захарчето върху, което са спали цяла нощ, тя изпищява. След като се освестява, ги утешава като само им казва, че когато се върнат, милицията ще им съобщи истината.

Родителите се връщат с надежда. Вярват, че детето им е намерено живо. Но в Малко Търново ги чака най-страшното. След едноседмично издирване Марияна е открита мъртва – жертва на жестоко престъпление, извършено с хладнокръвие, което дори опитните следователи трудно побират в съзнанието си.

Детското й телце е захвърлено бездиханно на рудник „Младеново“ край града, в трап близост до флотационната фабрика – място, сурово и безлюдно, сякаш избрано нарочно, за да скрие ужасното престъпление.

Разследването бързо стига до извършителя – човек, познат на семейството, не местен, но достатъчно близък, за да спечели доверието на детето. Той я подмамва, извършва ужасяващо насилие и я убива по особено жесток начин. Детайли, които и до днес звучат като кошмар, включително и зловещото суеверие, което го кара да и избоде очите, вярвайки, че образът му ще се запечата завинаги в тях. Това не е просто престъпление – това е акт, който разрушава илюзията, че в онези години съществува „защитен свят“.

Милицията действа бързо. В рамките на системата на социализма подобни случаи не се допускат да останат неразкрити. Извършителят е осъден на смърт – най-тежкото наказание, което тогавашният закон предвижда за такива криминални деяния.

Но най-тежкият ден за Малко Търново идва на 24 май. Денят, в който по принцип се чества знанието и буквите, се превръща в ден на дълбока скръб. Малката Марияна е изпратена в последния си път. Преди ковчегът да стигне до гробищата, траур ата процесия спира пред училището. Там, символично, й връчват свидетелството за завършен първи клас – документ, който тя никога няма да използва. Директорът лично носи ковчега – жест, който остава в паметта на целия град като знак за безсилието на възрастните пред една необяснима жестокост.

Година по-късно животът, по своя необясним начин, продължава. Родителите се сдобиват с още едно дете – момиче, което кръщават отново Марияна. Името се превръща в мост между болката и надеждата, между загубата и опита да се продължи напред.

Случаят остава като тъмно петно в историята на едно малко гранично градче и като напомняне, че дори в най-затворените и „спокойни“ времена, злото може да се появи там, където никой не го очаква.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли този емблематичен ресторант, сега тъне в разруха

 

Култовото заведение е сред най-посещаваните по онова време, спомнят си варненци

Снимка на варненски ресторант от миналото развълнува старите жители на града, а те носталгично се впуснаха в спомени за мястото. Става дума за ресторант „Джанавара“, който е работил през 70-те и 80-те години. Емблематично заведение е сред най-посещаваните по онова време, спомнят си варненци.

„Беше прекрасно заведение „Джанавара“, имаше и дискотека. Младежите пеша отиваха на Джанавара и късно вечер се връщаха с много смях и песни!“ разказа жена в мрежата.

„Тука ни беше прощалната вечер“

„Вълшебно място! Един от най-посещаваните ресторанти преди около 40 години. С автобуси водеха и чужди туристи! Имаше и нощен бар/дискотека. Тези, които нямаха автомобили, вървяха пеша до там. Чудесна панорама! Славни времена!“

„Имаше програма, гостуваха певци, които само по някои Новогодишни програми може да видиш по БНТ.“

„Всяка масичка си имаше осветление и никой не Ви притеснява , прекрасни сервитьори и кухня , помня , че момента в който си извадиш цигара , а тогава беше разрешено пушенето , но пък там не се усещаше въобще явно си имаше добра вентилационна система, та на думата ми , като извадиш цигара и докато я вдигнеш идва сервитьор и ти поднася огънче….от нищото…. Сервитьорите не се виждаха и забелязваха въобще , но следяха клиентите….“

„Беше елитен Ресторант Дискотека обслужване СУПЕР ама се разруши ползват го някакви селяндури за склад жалко спомени спомени в Аспарухово имаше мн заведения ресторанти сега само капани Боровец Телевизора Стабилизатора Шатрата Каваците Джанавара Ловния „Карантината“ и този в руските блоков сега е Спиди забравих как се казваше и мн други жалко… „, споделят други.

Заведението в наши дни

В момента емблематичното заведение е напълно забравено, а младите варненци дори не знаят за съществуването му. Мястото тъне в пълна разруха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те бяха сгодени, но снайперисти ги застреляха

На 18 май 1993 г. са убити Адмира Исмич и Бошко Бркич, наречени Сараевските Ромео и Жулиета, обезсмъртени от Георги Бърдаров в затрогващия му роман ,,Аз още броя дните,,.

И двамата са родени през 1968 г. Адмира е бошнячка, а Бошко – сърбин. Завършват заедно гимназия, заедно следват химия. Гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992 г. ги заварва сгодени. Те остават в обсадения град, където е много трудно смесени двойки да оцелеят. Затова, след 14 месеца Адмира и Бошко решават да избягат от Сараево и да заминат за Сърбия.

Влиятелен босненец се съгласява срещу 18 000 марки да осигури на двамата влюбени безпрепятствено излизане от града. С тези пари той трябвало да подкупи снайперистите да пропуснат Адмира и Бошко да претичат през моста Връбаня на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.

На 18 май през нощта годениците тръгват..След като стигат средата на моста обаче, снайперисти откриват огън по тях. Бошко е убит на място. Адмира, ранена смъртоносно, успява да се добере до него и да го прегърне, след което издъхва.

Множество чужди репортери правят достояние на цел свят трагичната им участ. Пред тях, двете страни си прехвърлят вината за убийството. Адмира и Бошко остават да лежат непогребани на моста цели шест дни – до 24 май. Никой не може да се добере до телата им, за да ги прибере.

Родителите и на двамата, от двете противникови страни, виждат труповете им и не могат да направят нищо. На шестата нощ сърбите принуждават босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището в Лукавица в общ гроб. По-късно, през април 1996 г. те са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно…

През есента бях в Сараево. След това прочетох и книгата на Георги Бърдаров. Представях си ясно мястото на действията… И признавам честно, ако не бях ходила в Босна и не бях слушала какво са преживели хората, никога нямаше да довърша книгата…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Беше перспективен състезател. Загина млад в Студентски град

ИВАН ПЕЕВ Шивачев – беше млад перспективен състезател по-борба, за когото много рядко някой ще се сети !

Рано, много рано си отиде от този свят !Искам с няколко реда да ви напомня за него!

Иван Пеев Шивачев е род.на 14.05.1962г.в гр Грудово /днешно Средец/ обл. Бургас. Борческата си кариера започва в гр. Грудово, а от V клас до завършването си е в спортно училище „Юрий Гагарин“ гр. Бургас, се състезава за „Черноморие“ – Бургас в категориите 52 и 57кг.

Носител е на 8 златни,8 сребърни и 3 бронзови медала и купи от републикански и международни първенства. През 1981 година участва на първенството на военноморските сили в категорият 52 килограма.

Били за заедно с ХИНКО Илиев. ХИНКО става шампион на 48 кг. класически стил, а Иван Шивачев шампион на 52 кг свободен стил.

През 1984г. постъпва във ВИФ и една година се състезава за Академик.

На 06.01.1985г.загива при инцидент с оръжие в общежитието на ВИФ.

Треньор в Бургас му е бил Юсуф Азисов.

Тези които го познават и си спомнят за него могат да допълнят нещо.Да почива в мир.

(Благодаря на Иван ДУКОВ за оказаната помощ ,без него нямаше да мога да напиша нищо за Шивача)

Автор: Anguel Anguelov

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нейният живот бе достоен за филмова лента-от блясъка на европейските сцени до тежките удари на съдбата

Животът на Нора Нова прилича на роман, в който съдбата непрекъснато сменя посоката – от блясъка на европейските сцени до тежките удари на съдбата, които бележат младостта й и я превръщат в силна и непримирима личност.

Родена като Ахинора Куманова на 8 май 1928 г. в София, тя идва на бял свят в семейство на интелектуалци, в което културата и изкуството са част от ежедневието. Баща й е дипломат, а майка й – оперна певица, което предопределя и ранния й досег със света на музиката и сцената. Детството й преминава не само в България, но и в Германия, където семейството й пребивава по служебни причини. Именно там тя попива европейски дух, език и култура, които по-късно ще й помогнат да се реализира извън пределите на родината.

След 9 септември 1944 г. съдбата на семейството й се преобръща драматично. Като част от стария елит, те стават неудобни за новата власт. Близки на Нора Нова са репресирани, а баща й е изпратен в лагер. Тези събития оставят дълбока следа в съзнанието й и оформят характера й– свободолюбив, горд и категорично антикомунистически настроен. Тя отказва да се примири с ограниченията и постепенно започва да търси начин да напусне страната.

В края на 50-те години предприема смела и рискована стъпка – сключва фиктивен брак с германски гражданин, който й дава възможност да напусне България и да се установи в Западна Германия. Там започва новият й живот – този на Нора Нова. Името й е избрано неслучайно – звучи модерно, запомнящо се и носи духа на новото начало.

В Германия тя бързо намира място в музикалните среди. Притежава чар, сценично присъствие и глас, които й отварят врати. Печели конкурси, записва песни и започва да се появява по телевизията – нещо, което за онова време е огромен успех, особено за жена, дошла от Източния блок. Нора Нова не просто пее – тя излъчва стил, самоувереност и космополитност, които я отличават от останалите.

През 1964 г. идва един от най-знаковите моменти в живота й – участието й в Евровизия 1964, където тя представя Западна Германия. Така Нора Нова става първата българка, стъпила на сцената на този престижен международен конкурс. Макар класирането й да не е сред челните, самото участие има огромно символично значение – жена, родена в България, успява да пробие и да се представи пред милионна аудитория в свободния свят.

Кариерата й през следващите години я отвежда в елитни среди, където се среща и общува със световни звезди. Тя става част от нощния живот и културния елит на Европа – свят на блясък, партита, музика и известни личности. Общува с имена като Том Джоунс и Хулио Иглесиас, а чарът й и екзотичното й излъчване я правят запомняща се фигура навсякъде, където се появи.

Въпреки успехите, животът й не е лишен от трудности. Налага й се да се бори сама в чужда страна, да доказва себе си и да изгражда кариера без подкрепата на родината си. Тя плаща цената на свободата – далеч от България, далеч от близките си, но вярна на убежденията си.

След промените през 1989 г. Нора Нова се завръща в България – вече като жена с богат житейски опит и изградено име. Завръщането й е своеобразно затваряне на кръга. Тя се включва активно в обществения живот, занимава се с бизнес, а по-късно и с политика, като открито подкрепя Симеон Сакскобургготски. Остава вярна на убежденията си до края – директна, често провокативна, но винаги автентична.

В личния си живот Нора Нова преживява както любов, така и разочарования. Никога не се вписва в традиционните рамки и винаги следва собствените си правила. За нея свободата е над всичко – както в личен, така и в професионален план.

До последните си години тя запазва своята ярка индивидуалност и остър език, като често коментира обществените процеси без страх и задръжки. Животът й остава пример за човек, който не се подчинява на обстоятелствата, а ги променя според собствената си воля.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 45 години всички говореха за нея

 

Първият партиен и държавен ръководител сред “Златните момичета” на България, 1980 год.

Поводът за снимката е приема на Тодор Живков в резиденция Бояна в чест на златните медали, които печелят нашите момичета на европейското първенство в Амстердам – 1980. Илияна Раева ( на снимката между Т.Живков и Нешка Робева) печели златен медал в многобоя и златни медали на въже, обръч и бухалки, както и сребърен медал с лента. Анасамбъла по художествена гимнастика става европейски шампион и за първи път от много години побеждава СССР.

Благодарим на г-жа Раева за направеното уточнение за повода на снимката.

Златното момиче Илиана Раева: „През 79-та г. „Уембли“ освирка съветския химн и стана на крака за „Мила родино“

 Илиана Раева е златното момиче на родната художектвена гимнастика. Родена е на 15-ти март, 63 г. в София. В колекцията си тя има пет златни, 8 сребърни и 6 бронзови медала от европейски и световни първенства. Съпруга е на легендата на „Левски“ Наско Сираков.

– Как влезе в художествената гимнастика?

– Израснах в кв. Подуяне, досами оградата на ст. „Герена“. Просто бях обречена да се занимавам със спорт. Бях 6-годишна, когато баща ми ме заведе в залата по художествена гимнастика. Малко хора знаят, че с още 4 момичета от т.нар. „златно поколение“ гимнастички бяхме комшийки. Аз, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, сестра й Камелия Игнатова и галя Рангелова живеехме не само на една улица, но и в един блок. Всъщност аз влязох първа в залата, а те ме последваха. Помня, че като се връщахме от международни състезания, всички съседи от малката уличка „Момина Клисура“ ни посрещаха пред къщите си като руски освободители. До днес много съкварталци наричат пресечката- 4звездната уличка“. Освен нас, на „Момина клисура“ израснаха Гибона, Емо Велев, големия волейболист Димитър Златанов, режисьорът Магърдич Халваджиян…

– Много се е изписало за суровия режим, на който Нешка Робева е подлагала състезателките. Каква е истината?

– Истината е, че в началото Нешка беше съвсем умерена треньорка. Не ни е подлагала на някакви жестоки тренировки и лишения. По-късно, като почнахме да печелим медали, медиите раздухаха, колко суров наставник била тя. Тогава Робева реши да доизгражда този си имидж на практика. Стана болезнено педантична и взискателно едва когато вестниците я обявиха за такава. От това обаче само изгуби.

– Кой момент от кариерата си никога няма да забравиш?

– Случи се на световното първенство в Лондон, 79-та г. Бях едва 17-годишна. Тогава още борехме непробиваемата руска стена в художествената гимнастика. Състезанието се проведе в 15-хилядната зала на ст. „Уембли“. Винаги ще обичам тази публика, тя провокира да се случи прецедент в историята на дисциплината. Изиграх съчетанието си с бухалки перфектно. Но след минути на таблото се появи резултат 9.70. И залата обезумя. От вси страни се понесоха силни дюдюкания и крясъци. Тези уж студени англичани бяха екзалтирани.Оценката ме класираше на трето място. Шампионка ставаше рускинята Ирина Дирюгина, а втора- Даниела Бушанска от Чехия. Публиката почна неистово да крещи името ми, да свири и да хвърля разни предмети по килима. Не позволяваше на следващата състезателка да излезе. Напрежението ескалираше с всяка изминала секунда. Цялата зала скандираше: „Раева, Раева…“. Комисията прекъсна състезанието и се събра в една стаичка. Караха ли се, биха ли се там, не зная. Но през следващите 20 минути, докато се появят отново в залата, аз излязох на бис поне 40 пъти. Когато съдиите се върнаха, на таблото се появи резултат 9.75 и залата изригна във възторг. Тези пет стотни отгоре ми осигуриха златния медал. А най-невероятното се случи накрая, при награждаването. Като се качихме на почетната стълбичка три златни медалистки и прозвуча руският химн, публиката го освирка. Същото се случи и с чешкия. Щом прозвуча обаче „Мила родино“, цялата зала притихна и стана на крака.

Беше невероятно! това публиката да отмени съдийско решение е прецедент в историята на художествената гимнастика. Втори подобен случай не е имало.

– Омъжена си за легендата на „Левски“ Наско Сираков. Как се запознахте?

– За първи път той ме видял по телевизията на последното ми европейско състезание „Ставангер-82 г. в Норвегия. Там изиграх съчетанието си перфектно, но се класирах втора. Наско ме харесал още щом ме видял. Но най-много го впечатлило поведението ми на почетната стълбичка. „Тая мацка се прав, че не й пука, задето не е шампионка. Но аз съм сигурен, че вътрешно беснее. Ще й звънна.“, изкоментирал той пред приятели в софийския си апартамент. Всъщност не ми се обади той, а неговия съотборник Краси Коев, с който бяхме комшии. Казах му, че не желая да се срещам с разглезени футболни звезди. Наско не е такова момче, настояваше той. След третия телефонен разговор капитулирах. На първата ни среща Наско ме заведе в едно тузарско заведение на бул. „Стаемболийски“- „Димитровград“. Половин час след като седнахме при нас се изсипа целия футболен отбор от „Герена“. Бяха разбрали отнякъде. Наско много се притесни. Помисли че ще го заподозра, че той е инициатора. Няма проблем, че си решил да дойдеш на първа среща с целия отбор, нали сте приятели, пошегувах се аз. после той се окопити, вкара неотразимото си чувство за хумор и разговорът тръгна. В онези години имах много обожатели. Но Наско беше първия, който не ми сваляше звезди. нямаше цветя, комплименти, лигавщини…От самото начало ме накара да се почувствам все едно нямам избор. Предложението му за женитба беше кратко и ясно: „Взимам те“, и толкоз. Това ме грабна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кои са тримата най-успешни и разпознаваеми изпълнители в историята на "Евровизия"

Това са трима от най-успешните и разпознаваеми изпълнители в историята на „Евровизия“, които успяват да превърнат победата си в трамплин към световната музикална сцена. 

Ето подробности за техните триумфи:

1974 г. – "АББА" (Швеция)

Шведската поп група "АББА" печели конкурса с емблематичната песен "Waterloo". Това е първата победа за Швеция и началото на глобалната им музикална кариера, превръщайки ги в една от най-продаваните групи в света. 

1988 г. – Селин Дион (Швейцария)

Тогава все още прохождащата канадска певица Селин Дион представя Швейцария с песента "Ne partez pas sans moi". Тя печели с разлика от само една точка, а успехът ѝ помага да започне международната си кариера и да се превърне в една от най-великите вокалистки на нашето време. 

1990 г. – Тото Кутуньо (Италия)

Популярният италиански певец и композитор Тото Кутуньо триумфира в Загреб с авторската си песен "Insieme: 1992". Композицията е емоционален химн, посветен на европейското единство и предстоящото обединение на континента. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 50 години България приема стотици бежанци от Чили

 

На 11.09.1973 г. в Чили е извършен кървав военен преврат.

С помощта на американците в страната е свалено правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде – първия марксист в света, дошъл на власт през 1970 год. с избори и опитал да осъществи „мирна революция“. За да не бъде заловен и разстрелян от военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, Алиенде с автомат в ръка сам избира пътя на смъртта в бомбардирания от армейските части президентски дворец „Ла Монеда“, без да се предаде.

Чили преживява кошмарни години на терор и репресии. Хиляди загиват, „изчезват“ безследно, преминават през затвори, концлагери и тайни центрове за мъчения. Около един милион емигрират. Установена е брутална военна диктатура, недопускаща неподчинение или инакомислие. Тази политическа нощ продължава цели 17 години. Светът е залят от мощна вълна на солидарност с жертвите на чилийската военна хунта.

 В България през годините на диктатурата на Пиночет убежище и втора родина намерат над 600 чилийски емигранти. Първата група емигранти у нас пристига в началото на 1974 г. Сред тях е и синът на тогавашния генерален секретар на чилийската компартия Луис Корвалан – Алберто. Той е освободен от концлагер с помощта на международни правозащитни организации и пристига в София, за да учи агрономство. Тук умира на 26 октомври 1975 г. на 28-годишна възраст от инфаркт вследствие на мъченията. Бащата не е пуснат на погребението на сина си. Луис Корвалан е освободен чак година по-късно след размяна със съветския дисидент Владимир Буковски, извършена в Швейцария.

 Луис Корвалан и Тодор Живков

Бегълците от Чили избрали страната ни за втора родина са посрещнати с разтворени обятия.Те срещат на всяка крачка у нас искрено съчувствие и симпатия. Официално за тях се грижи създаденият към ОФ Комитет за солидарност с чилийския народ. Предоставен им е и един ОФ клуб на столичния булевард  „Чапаев”, близо до Института за чуждестранни студенти „Г.А.Насър”, който става известен като Чилийския клуб и се превръща в притегателен център и за останалите латиноамерикански студенти, и за много българи. Там се пеят чилийски и латиноамерикански песни, водят се разпалени спорове за мирни и въоръжени пътища на съпротивата срещу диктатурите. Всеки българин по онова време много добре знае какво става в Чили, защо толкова чилийци са избягали чак у нас и е готов да помага с каквото може. През 1974 год. на песенния фестивал „Златния орфей”, Емил Димитров печели голямата награда с политически ангажираната си песен ”Едит  Перейра”, отразяваща събитията в Чили случили се година по-рано и пресъздадени чрез историята на едно чилийско дете и семейството му, жертви на хунтата.

Мнозина от чилийските политемигранти дошли у нас получават български дипломи, създават се и доста смесени бракове. Десетки са чилийчетата, дошли на бял свят в родината ни, които и днес, вече пораснали и живеещи в демократично Чили, продължават да тъгуват за своята „истинска родина“ България. Същото е и с малко по-големите от тях – пристигнали навремето като деца с родителите си, израснали у нас, научили перфектен български, сляли се с нашата култура и после, след завръщането в Чили, останали „разкрачени“ между спомени и настояще.

В годините на социализма страната ни дава образование на хиляди студенти от Азия, Африка, Латинска Америка. Тяхната топла връзка с България също е ценен капитал, неоправдано забравен от години. Но чилийският случай е съвсем специален. Никой преследван и покрусен не забравя подадената му ръка. Подкрепата на България, която в онези времена е и държавна политика, е обвързала тези хора завинаги със страната ни и ни е създала едно уникално лоби в днешно Чили, „на края на света“.Най-здравата му спойка са многобройните смесени бракове.

През 1980 г. в София е открит паметник на загиналия при преврата на 11 септември 1973 г. президент на Чили Салвадор Алиенде. Паметникът се издига на булевард в „Младост“, който също носи името на Алиенде. През 1991 г. паметникът е демонтиран, а булевардът е преименуван на „Андрей Сахаров“. Във всички европейски столици името на Алиенде е увековечено подобаващо, а само в община Париж обектите, назовани на него, са над 100. Салвадор Алиенде е чичо на писателката Изабел Алиенде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте първия панелен блок в България и как изглежда той днес!

Индустриализацията на строителството е закономерен процес, който започва в даден етап на развитие на обществени-производствени отношения. В Европа индустриализацията на строителния процес е започнал своето развитие още през 30-те години на миналия век, а силен тласък е получил след края на Втората световна война. Тогава започва изграждането на жилищни комплекси от 500 до 1000 жилища едновременно, мащаби, който до тогава не са били прилагани.

Изграждането на ЕПЖС (Едропанелни жилищни сгради) започва в Западна Европа след края на войната, след 60-те години на миналия век, Германия, Франция и други страни намаляват дяла на изгражданите сгради с ЕПЖС. В гр.София характерната линия за развитие на ЕПЖС и жилищните комплекси е решаването на острата жилищна криза породена, от политическите и икономически условия. В периода между 1948-60г, София е нараснала няколко пъти. Породена от тези обстоятелства жилищна криза, карат държавата да търси бърз начин за изграждане на жилища. Строителството на сгради с панели се превръща в основен гръбнак на жилищната политика. Жилищата са минимизирани, като основно се явява едностайно и двустайно жилище.

Първите ЕПЖС в България са построени през 1958 година, като експериментални, по проекти на НИСИ и Нипро „Итис“ и са четири етажни безскелетни панелни жилищни сгради.

Първи експеримент с малки надлъжни междуосия на 3.00м и 3.60м и с напречно междуосие 2х5.10м.

Втори експеримент с малки надлъжни междуосия на 3.30м и 4.80м и с напречно междуосие 2х4.80м.

Сградата се намира на ул. Найчо Цанов (бивша ул. Нишка) и на базата на опита от него е съставен каталог от типови проекти за масово прилагане в гр.София – ж.к. Лев Толстой, ж.к. Красна поляна, ж.к. Ботунец, ж.к. Надежда 4 (бивш ж.к. Момкова махала).

След натрупания опит от първите ЕПЖС през 1962 година се възлага на Нипро „Итис“, „Главпроект“ и „Софтпроект“ изработването на обединена номенклатура 2-63 от 4 до 6 етажа за сеизмични и не сеизмични райони с надлъжни междуосия на 3.60м. и с напречно междуосие 2х5.10м. По нея е строена ж.к. Свобода, ж.к. Надежда 4, ж.к. Сухата река.

На базата 2-63 от „Софтпроект“ е разработена БС-VIII-СФ на 8 етажа за сеизмични райони. По нея е строено в жк. Свобода, жк. Надежда, жк. Младост, жк. Дружба -1 и др.

През 1964 година започва производството на 8 етажни ЕПЖС по номенклатура БС-2-64 НРПО „ИТИС“ , характерното за нея е , че асансьора е на междинната площадка.

През 1968 година се възлага на Главпроект да разработи номенклатури за Студентски общежития и Детски градини.

През 1969 година Софтпроект започва разработка на номенклатура за ЕПЖС БС-69-СФ, а от 1972 година започва и масовото и прилагане. Това е най-разпространената номенклатура по която е строено в гр.София,. Характерното за тази номенклатура е появата на лоджии (вътршни балкони) и етажност от 5 до 9 етажа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Личната драма на един прославен футболист

Лятото на 2007 година вече е започнало, а на 13 юни жегата в София е тежка – особено за човек като Георги Велинов, който едва наскоро е преживял една от най-сложните трансплантации. На 49 години, отслабнал и без сили, той с мъка стига до входа на мола до „Хемус“. Има една единствена цел – да си купи нов костюм за сватбата на по-големия си син след два дни. Изкачва едва един етаж и рухва на пейка. Няма сили дори да пробва дрехи. С последни усилия вади пари и моли да му вземат най-хубавия, най-скъпия костюм. За него е важно да изглежда достоен – като баща и като човек, който е устоял на тежките удари на съдбата.

А тези удари започват години по-рано и един от най-тежките е свързан със съпругата му Даниела – жена, с която прекарва 22 години в брак, белязан от любов, но и от постоянни изпитания. Още в началото на съвместния им живот се проявяват здравословните й проблеми, които с времето се задълбочават. Тя страда от тежко и коварно заболяване, съпроводено с чести депресивни състояния. С годините тези периоди стават все по-дълбоки и продължителни – изпада в летаргия, прекарва нощите будна, а дните – в сън и отпадналост.

Проблемите й не се изчерпват само с това. Появяват се и смущения във възприятията – чува и вижда неща различно от реалността, обърква звуци и образи, което още повече усложнява ежедневието им. Никога не работи, а грижите за дома и децата често остават върху Георги. Въпреки това, когато състоянието й позволява, тя се опитва да бъде част от семейството и да помага с отглеждането на двамата им синове – Мартин и Венци.

Животът им преминава между периоди на относително спокойствие и внезапни изблици на напрежение. Сцените, в които Даниела се ядосва, вдига скандали и напуска дома, не са рядкост. Георги свиква с тези моменти и с времето започва да ги приема като част от ежедневието. Допълнително напрежение внася и професионалният му път – честите отсъствия покрай футбола донякъде го откъсват от тежката домашна реалност, но не я премахват.

В началото на 2002 година съдбата му нанася нов тежък удар – баща му умира след масивен инсулт. Загубата го разтърсва дълбоко. Само два месеца по-късно, все още непрежалил тази смърт, той се събира с приятели по повод годишнина от паметния мач срещу „Ливърпул“. Вечерта преминава сравнително спокойно, но след завръщането у дома напрежението избухва. Даниела се ядосва, започва да вика, да чупи, вдига цялата къща. Накрая заявява, че си тръгва и отива при баща си. Това не е нещо ново – и друг път е напускала дома по този начин. Георги не я спира.

Това се оказва последният път, в който я вижда жива.

В ранната сутрин на 23 март 2002 година Даниела тръгва без ясна посока. Според следователите движението й е било произволно, но най-вероятно в себе си вече е носела решение, оформено от дългогодишната й болест и психическо изтощение. Стига до моста между кварталите „Изток“ и „Изгрев“ и спира там. Само секунди по-късно пада през перилата от височина над 20 метра – падане, което не оставя никакъв шанс за оцеляване.

Съдебномедицинската експертиза установява, че непосредствено преди падането тя е получила микроинфаркт. Георги Велинов приема именно тази версия и вярва в нея – че не става дума за съзнателен акт, а за трагично стечение на обстоятелствата. Според него е напълно възможно да й е прилошало, да е спряла за глътка въздух, да е загубила равновесие и така да се е стигнало до фаталния край.

Въпреки това, в онези години жълтата преса налага друга версия – самоубийство. Тя бързо се разпространява и остава като основен спомен за трагедията, въпреки категоричното несъгласие на Георги. Той не приема това обяснение и дълги години по-късно продължава да задава същия въпрос към всички, които го повдигат: кой би скочил от мост с гръб напред?

Каквато и да е била истината в последните секунди от живота й, едно остава безспорно – дългогодишното й заболяване, психическите сривове и тежкото й състояние са неразделна част от тази трагедия. А за Георги Велинов това е загуба, която променя живота му завинаги – тиха, дълбока и непреодолима.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родена е точно преди 72 години, името й обаче не е това с което я познаваме

Силвия Кацарова е родена на 26 април 1954 в Добрич (тогава Толбухин) под името Силвер Нури. Произходът й е част от личната история, която тя по-късно трансформира, за да се впише в реалностите на музикалната и обществената среда на онези години.

Детството й преминава в Добрич, но в тийнейджърските й години семейството й се премества в Хасково, където тя завършва икономически техникум. Още през ученическите си години Силвия проявява силен интерес към музиката — пее, експериментира с различни жанрове и подготвя кандидатстване в академично музикално училище.

В този град започва истинската й близост с музиката — пее в ученически формации, изявява се на местни сцени и развива силния глас, който по-късно ще я превърне в една от емблематичните фигури в българската поп музика.

Под ръководството на преподавателите Лили Ненкова и Ирина Чмихова тя се подготвя за приемните изпити в Естрадния отдел на Консерваторията. След успешно преминати изпити, тя е приета и става студентка, като учи в класа на Евгений Комаров. В периода на студентските си години Силвия гради вокалната си техника, развива стил, който съчетава соул, ритъм и блус влияния, и изгражда увереност, че музиката е нейният път.

След завършване на академичното си образование Силвия започва професионалната си кариера, работейки в различни музикални жанрове — от романси до джаз-рок.

Съдбата я среща с музиканта и композитора Милчо Кацаров, който в онзи период вече е активно свързан с професионалната сцена. Започват да работят заедно, а музикалното партньорство скоро прераства и в лична връзка, след което двамата сключват брак.

Бракът с Милчо въвежда Силвия в едновременно подкрепящ, но и сложен семеен свят. Бащата на съпруга й — влиятелен номенклатурен кадър от столичния квартал Лозенец настоява тя да смени турското си име, за да бъде по-приемлива за тогавашните институции и за да има реален шанс да пробие професионално. В епохата на строги идеологически правила промяната на името е не само личен избор, но и социална необходимост. Така Силвер Нури става Силвия Кацарова — име, което скоро започва да се свързва с новото модерно звучене в българската естрада. Въпреки това отношенията й със семейството на съпруга й никога не са напълно безоблачни. Тя така и не успява да се сближи истински с роднините на Милчо, а напрежението остава част от общия им семеен пейзаж.

С Милчо Кацаров тя основава групата LZ, която през 70-те и 80-те става една от най-популярните формации в България. Силвия е фронтмен и вокалистка, а нейният глас дава на LZ характерно звучене, което комбинира поп, соул и модерни аранжименти. Групата издава няколко албума, печели фенове, организира концерти и турнета, включително в чужбина.

През същите години Силвия участва в редица концертни турнета, включително и в Скандинавия, където нейните изпълнения се приемат с интерес. Международните ? изяви носят нови срещи, вдъхновения и професионално самочувствие, а гласът ? намира своята публика и извън България. Със съпруга си имат дъщеря — Теди Кацарова, която по-късно също става певица и преследва собствен музикален път.

Паралелно с музиката, Силвия получава възможност да се появи и на големия екран. В началото на 80-те участва във филма на Иванка Гръбчева „Златната река“ (1983), където е записана със своето рождено име Силвер Нури. Присъствието и  във филма е любопитен щрих към артистичния й образ, а участието в киното показва, че тя не се страхува да излезе извън границите на сцената. „Златната река“ разказва история за противостоянието между хора с трудни съдби, търсещи ново начало, и установеното общество в един малък град — сюжет, който се вписва добре във времето и контекста на българското кино от 80-те.

След политическите промени в края на 80-те и началото на 90-те, Силвия успява да запази активна музикална кариера. Tя продължава да записва, да пее на концерти и да издава музика, адаптирайки се към новите социални и културни условия в страната.

Личният й живот също преживява бурни моменти — бракът и с Милчо продължава дълго, но в крайна сметка двамата се развеждат през 2010 г. След развода тя остава независима фигура на сцената. С годините Силвия се бори и за правата върху своя репертоар: през 2025 г. тя възвръща авторските права върху ключови песни след шестгодишна съдебна битка.

До днес Силвия Кацарова е една от най-емблематичните български естрадни изпълнителки — гласът и остава запазена марка, а нейната история е пример за талант, решителност и преодоляване на социални и лични препятствия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато рушветът за доктора беше бутилка коняк "Плиска" и кутия шоколадови бонбони

Спомняте ли си абсурдното смислово, че и идеологическо противопоставяне на термините диктатура на пролетариата и социалистическа демокрация. Просто защото диктатура и демокрация са несъвместими. Първият термин зловещо напомняше за Народния съд и сянката на Държавна сигурност впоследствие. Вторият пък звучеше по-скоро иронично, съотнесен към тогавашния живот.

Но ако трябва да сме честни към себе си и към онова време, имаше неща, които даваха усещането за сигурност и стабилност в живота. Нямаше безработица, напротив, ако някой се задържаше известно време без работа, неминуемо попадаше в полезрението на различни органи – ОФ организациите, партийните квартални организации, а оттам и неминуемо си имаше работа с милицията. Така че обречени на глад нямаше. Даже и най-некадърните, неуки и необразовани работеха. А ако някой е съкратен или уволнен, пращаха документите му в бюрото по труда, за да му търсят работа.

Здравеопазването беше безплатно, някой ще възкликне, че било нискокачествено, ама го имаше и беше достъпно. Тогавашните докторски рушвети бяха бутилка с хубаво питие – например коняк, кутия луксозни бонбони или щафета с луканка, ако можеше да се намери с връзки. Вгледайте се обаче и се замислете, че мрежата от поликлиники и болнични сгради, която днес ползваме, е от онова време. Че и много от частните клиники и болници днес ползват цели сгради или части от тях.

Образованието беше безплатно. И със сигурност дълбоко идеологизирано, но с ръка на сърцето далеч по-качествено като краен продукт, отколкото е днес. Мрежа от техникуми буквално бълваха кадри за индустрията. Висшето беше труднодостъпно по отношение на цедката с приемните изпити. Да, бъдещите специалисти държаха изпити по абсурдни дисциплини като история на БКП, диамат, истмат, научен комунизъм. Но въпреки тези глупости излизаха от вузовете добре обучени.

Имаше изградена система от почивни станции, а по профсъюзна линия базата беше достъпна за всички трудещи се. Полагаха се грижи за майчинството, за пенсионерите, за уязвимите слоеве на обществото. 60-те и 70-те години бяха може би най-успешните и спокойните, тогава се изградиха селата и малките градчета в този вид, в който са и днес. Само дето тогава бяха пълни с хора, а днес виждаме запуснати домове и буренясали дворове. И затова не са прави онези, които твърдят, че носталгията по Бай-Тошовото време всъщност е носталгия по младостта. Противоречиво беше, то и днес трудно се оценява, но имаше и много хубави страни.

 

Красимир Делчев, Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те бяха Героите от САЩ '94' ./Видео/

„Героите от САЩ '94“ (известни още като „Пеневата чета“) са футболистите от националния отбор на България, които постигнаха историческото четвърто място на Световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г

Водени от Христо Стоичков, отборът елиминира Германия на 1/4-финал. Съставът включва легенди като Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Красимир Балъков, Йордан Лечков и Наско Сираков. 

Ключови фигури от националния отбор на България през 1994 г.

 

Христо Стоичков: Голмайстор на турнира.

Димитър Пенев: Селекционерът (треньор) на отбора.

Борислав Михайлов: Вратарят и капитан.

Йордан Лечков: Автор на победния гол срещу Германия.

Емил Костадинов: Крило, ключов играч.

Красимир Балъков: Полузащитник.

Наско Сираков: Нападател. 

През 2024 г. беше създадена Фондация „Национали 94“ в подкрепа на играчите от този паметен състав.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За нея Емил Димитров написа и изпя песента Джулия

Тя бе една от най-интересните артистични и светски персони у нас през 90-те и първите години на новия миленуим. Съпруга е на Жан Бул – една от най-влиятелните личности във френския медиен свят и шоубизнес.

Не е широко известно, че тази изключително елегантна българка е учила заедно с Ив Сен Лоран в Школата към Синдиката на висшата мода в Париж. Още по-малко са онези, които знаят, че именитата ни сънародничка е работила в ателието на мадам Карвен в Париж цели две години.

По-известен е фактът, че безсмъртната песен „Джулия“ на Емил Димитров е посветена на нея.

Джулия Бул (Юлия Христова) е родена в Пловдив – град с дълбока историческа памет и особена аристократична атмосфера. Произходът й от семейство с аристократични корени я поставя още от ранна възраст в среда на възпитание, култура и усет към изкуството и обществения етикет. Това не е било просто въпрос на статус, а на начин на мислене – уважение към словото, мярка в поведението и естествено чувство за стил.

Младостта й преминава в години, в които подобен произход е по-скоро бреме, отколкото предимство. След установяването на комунистическия режим животът за хора от подобни среди става все по-ограничен, а перспективите – все по-тесни. Именно в този контекст се ражда едно от най-драматичните решения в живота й – напускането на България.

Бягството й от страната е било рисковано, почти авантюристично, и напълно необратимо. Тя напуска не само държавата, но и досегашния си живот. Оставя след себе си семейство и минало, за които дълго време се говори само с шепот. Слуховете за оставена малка дъщеря никога не са официално потвърждавани, но са част от онзи трагичен ореол, който неизменно съпътства името й и подсилва усещането за висока лична цена, платена за свободата.

Париж я посреща без сантименталност. Първите й години във френската столица са белязани от несигурност, самота и борба за място в общество, което не прощава слабостите, но разпознава стойността. Джулия обаче притежава рядко качество – способността да се движи естествено в различни социални пластове, без да губи себе си. Именно това й отваря врати, които остават затворени за мнозина.

Срещата и бракът й с влиятелен френски бизнесмен бележат нов етап в живота й. Съпругът й е фигура с огромно значение за френската и международната медийна среда – директор на разпространението на френската преса, издател на вестника на Ватикана и създател на престижния музикален фестивал МИДЕМ в Кан. Това не просто я въвежда в най-високите европейски среди, но я поставя в центъра на културния и интелектуалния живот на континента.

Животът й в Париж е изпълнен с срещи с личности от изкуството, политиката и аристокрацията. Апартаментът й на авеню Фош се превръща в място за изискани разговори и приеми, а присъствието й в пространства като хотел „Риц“ е напълно естествено – не показно, а органично. Джулия никога не играе роля; тя е това, което е.

След 1990 г., когато България започва да се отваря към света, Джулия Бул се завръща в родината си. Появата й в светския живот на страната има почти символично значение – като завръщане на изгубена връзка с една прекъсната традиция. Заедно с Христо Куртев тя става част от новоформиращия се елит на прехода, но винаги стои леко встрани от суетата.

В продължение на повече от 25 години Джулия е сред най-ярките и същевременно най-дискретни фигури на българския обществен живот. Тя не налага, не поучава, не демонстрира превъзходство. Вместо това възпитава чрез пример – как се седи на маса, как се говори, как се мълчи, как се уважава другият. Неслучайно мнозина я наричат „учител по добър вкус“ в години, когато подобни уроци липсват.

Един от най-запомнящите се моменти е рожденият й ден, на който присъстват цар Симеон Втори и царица Маргарита – събитие, което ясно показва мястото й в кръгове, където приемането не става по покана, а по принадлежност.

В по-късните си години Джулия Бул избира отново Париж – не като бягство, а като естествено завръщане у дома. Там завършва житейският й кръг – далеч от показност, но близо до същността й. Умира през 2021 г. на 86-годишна възраст

Фактът, че Емил Димитров й посвещава песента „Джулия“, е още едно доказателство за магнетизма й – не шумен, а дълбок и вдъхновяващ.

Животът на Джулия Бул остава свидетелство за една изгубена класа хора – такива, които не се нуждаят от титли, за да бъдат аристократи, и които носят достойнството си като втора кожа.

Снимки: Evgeni Minchev ART

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ