От телевизията през 90-те до лукса на днешното време

През 1998 година, всяка събота от 16 до 18 ч. в ефира на телевизия ММ, Деси Банова (сега Плевнелиева) и Бисер Кунчев, водят предаването „Хензел и Гретел – нещо повече от приказка“. В него те представят интересни новини, забавни истории и хубава музика.

Десислава Банова – Плевнелиева завършва магистърска степен по специалност „Туризъм“ в Университета за национално и световно стопанство . Телевизионната и кариера започва през 1996 г. като част от екипа на предаването „Квартал“. След една година работа в телевизия „7 дни“, продуцентът Стефан Кунчев я кани да стане съводеща на предаването „Хензел и Гретел“ по телевизия ММ заедно с Бисер Кунчев.

От 1998 до януари 2018 г. Деси Банова води прогнозата за времето по Нова телевизия. Работи и като репортер и съводещ на предаването „Кинохит“. През 2014 г. тя е единственият български синоптик, поканен да участва на 11-ия международен форум за времето и климата в Париж.

Бисер Кунчев в първите години от професионалната си кариера, води няколко външни продукции (тази по ММ), „Казино“ по Радио Витоша, „Казанова“ по радио 99, а продуцент е неговият брат Стефан Кунчев (тогавашен водещ и новинар в радио „FM+“ и впоследствие „БНР“ и „Дарик Радио“.)

След поредица предизвикателства в популярни компании за реклама и човешки ресурси, Бисер Кунчев в момента е автор и собственик на една от най-новите кариерни медии www.Careerdailynews.com и баща на близнаци (момиче и момче на 4), щастливо женен за половинката си Ива.

Снимка: личен архив : Desislava Banova и Бисер Кунчев/ Източник: Фейсбук страница на тв ММ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да се знае и помни! Българинът който поставя вечен световен рекорд по парашутизъм

През 1965 г. синът на военния министър, Георги Филипов и Хинко Илиев правят световен рекорд на дневен групов височинен скок. Следващата година Чавдар скача с катапултиране от 15 313 метра. Това е плонж от стратосферата! Температурата е – 65 градуса. Парашутистът е с кислороден апарат и специален костюм.

По чудо успява, но дълго ходи сгънат на две от удара на катапулта. Международната въздухоплавателна федерация ФАИ решава, че Джуров надминава допустимия риск и човешките възможности.

Вписва го като рекордьор, но забранява подобни опити.

Кой е Чавдар Джуров?

Роден на 31 май 1946 г. в София, син на армейски генерал Добри Джуров, дългогодишен министър на народната отбрана на България.

Завършва Висшето народно военновъздушно училище „Георги Бенковски“ и Военновъздушната инженерна академия „Н. Е. Жуковски“ в Москва.

Служи като летец-инструктор в Българската народна армия.

На 14 юни 1972 г., по време на тренировъчен полет с реактивен учебен самолет Л-29, Джуров загива край село Крушовене, заедно с инструктора си Венцислав Йотов.

Загива едва на 26 години, но оставя след себе си легенда, която вдъхновява поколения български летци и парашутисти.

Името на Чавдар Джуров остава символ на смелост, техническо майсторство и човешка издръжливост.

В България се провеждат състезания по парашутизъм, носещи неговото име, а неговият подвиг се изучава и помни като част от историята на военната авиация.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше първата пешеходна улица в България

Ефектът е толкова поразителен, че след нея започва  масово изграждане на пешеходни зони в много градове в страната.

Първата пешеходна зона в България – тази във Враца, посрещна своята 50-годишнина обновена с европейски средства. Създадена е през 1974 г. от арх. Иван Велев и е става популярна сред врачани като „Пробива“. Макар и оскъдна, и в съкратен обхват, тя предизвиква голям ефект, поради което започва масово изграждане на пешеходни зони в други градове в страната.

Toвa е чacт oт пpocтpaнcтвoтo нa бyлeвapд „Hикoлa Boйвoдoв“. Пeшexoднaтa нacтилкa, oзeлeнявaнeтo и гpaдcкoтo oбзaвeждaнe са peaлизиpaнa cъc cкpoмни cpeдcтвa, нo oбщият eфeкт oт тaзи peaлизaция ce oкaзвa тoлкoвa гoлям, чe пpeз cлeдвaщитe гoдини зaпoчвa мacoвo изгpaждaнe нa пeшexoдни пpocтpaнcтвa във вcички нaши гoлeми, cpeдни и дopи мaлки гpaдoвe.

Caмo зa eднo дeceтилeтиe нaшaтa cтpaнa ce нapeди нa eднo oт пъpвитe мecтa в Изтoчнa Eвpoпa пo peaлизиpaнe нa пeшexoдни yлици и плoщaди.

Само врачани могат да се произнесат за истинския успех на тази улица в подобряването на качеството на живота им. По времето на първата пешеходна улица във Враца, „Гран Палас“ в Брюксел вече е превърнат в огромен паркинг, а „Новият Арбат“ в Москва е един от най-широките централни булеварди в града. 

Когато всички метрополиси на изток и запад от България са заливани от автомобилен трафик, българските градове са конструирали пешеходни улици в центровете си – Русе, Варна, Ямбол, Пазарджик, Бургас, Плевен, Пловдив… списъкът е дълъг.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

50 000 спортисти заливат София през 1983 г. – какво не знаехте за първия маратон?

Първото издание на Софийския маратон се провежда на 22 май 1983 г. и е организиран от Градския съвет по физкултура и спорт. Трасето тръгва от Народното събрание, преминава по булевард „В.И.Ленин“, стига до разклона за Нови Хан и завършва на Националния стадион „Васил Левски“.

Над 300 завършват дистанцията от 42 километра и 195 метра през пролетта на 1983 година.

Близо 50 хиляди (точната цифра е 49 921) са участнициците в първите софийски маратони през 80-те години на миналия век

Началото на надпреварата, която се провежда под егидата на вестник „Работническо дело“, е поставено на 19 май, през 1983 година, като тогава състезанието се нарича маратон за „Наградата на София“.

Популярността на състезанието е огромна и в следващите години.

През 1985 година „Гросмайсторската“ дистанция от 42 километра 195 метра е пробягана от 340 от участнците, а победител е представителят на ГДР Клаус Голдамер, който финишира за 2 часа, 24 минути и 42 секунди. Неговата награда е цветен телевизор

На втора позиция тогава се класира Васил Лечев (Несебър), който завършва за 2 часа, 25 минути и 28 секунди. Най-бърза при дамите е Петранка Николова (Силистра), финиширала за 2 часа, 56 минути и 17 секунди

Всички участници в бягането получават грамоти, шапки и значки.

Основното трасе е по булевард „Владимир Илич Ленин“ (днес носещ името „Цариградско шосе“), като участниците в маратона бягат до разклона за Нови хан и обратно до националния стадион „Васил Левски“

През следващите години маршрутът се променя многократно – между 1988 и 1990 г. например, се бягат две обиколки по 21 километра. С промените в политическата и икономическата обстановка в България след 1989 г., организацията на маратона преминава в ръцете на фондация „Спортна София“, която продължава да го развива с нова визия. Периодично трасето се адаптира към градската инфраструктура и изискванията на международните стандарти, като през 2009–2011 г. маратонската дистанция временно отпада поради логистични затруднения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той позира до майка си като юноша бледен, а днес е сред най-скандалните личности у нас!

С майка си на свиждане във Военното училище. Тогава Светският днес лъв е на 15 години

Светският лъв Лорд Евгени Минчев показа една много лична снимка – той в невръстна възраст заедно с майка си и баща си. Поводът популярният пиар експертът да се върне толкова назад в годините, когато е бил 3-4 годишен, е рожденият ден на майка му Лула.

„Девойче от село Баня, която ме е отгледала и възпитала както е могла. Даваше ми следните напътствия – Не кради, Не лъжи, Не убивай. Нещо като трите Божии заповеди на леля Лушка, както я наричаха всички. Винаги имах шест стотинки сутрин за баничка. И шест за боза. Богатството на онези времена…“, написа Лорд Евгени Минчев във фейсбук.

Малкият лорд заедно с родителите си

„Дали съм бил добър син, не мога да кажа. Спомням си за нея много често, запалвам свещ в църквата за мир на душата и. Благодаря и за онова, което е посадила в мен, за разцъфналите филизи, които дават плод и радват мен и хората“, сподели личната си история лордът, уточнявайки, че е в Лондон за провеждане на Британско българския бизнес бал.

„Благотворителният тръст за подпомагане на обгорени деца, чиито благодетел съм, днес имат своя ден. Три повода в едно. Ще помълчим минута за Кралицата. Майките са кралици. По-вечни от най-вечните.

Благодаря“, написа трогателно светският хроникьор.

Майката на светския хроникьор – Лула

Както е известно Лордът е роден в Златица, осиновен е и прекарва детството си в Пазарджик, където заедно със семейство си живее изключително бедно в циганския квартал на града.

Учи във военно училище, но го напуска преди да завърши и отива в София. Започва да чисти входове и тъй като няма софийско жителство и постоянни доходи започва работа в градския транспорт.

С трогателните думи по адрес на своята майка осиновителка Евгени вероятно й е простил, тъй като преди време той сам бе споделил, че е избягал от нея след нейната остра критика, че е гей.

Един ден собствената ми майка ми каза: Аз г*й ли съм отгледала?!”. Затова се изнесох на квартира на 14-годишна възраст и с нея се видяхме чак на погребението й”, разкри преди време Лорд Евгени Минчев в телевизионно интервю.

Тогава той сподели, че мечтае за дете. „Докато нямам деца, всички деца в нужда ще бъдат мои”, каза още той.

Лордът призна, че в един период от живота си се е срамувал от миналото си. „Лъжех, че имам брат-близнак и всъщност той е бил ватман”, разказа Минчев.

Източник:upa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиха го преди 30 години. Слави плака за него по телевизията

Животът на Васил Илиев приключва в 21:15 часа вечерта на 25 април 1995 г.. Брат му Жоро е убит в Слънчев бряг през лятото на 2005-та, а Ванга предсказала покушението

Брат ти не се опази от приятели… Сега внимавай ти, казала пророчицата на Жоро Илиев преди да поеме ВИС

Цели 30 години след първото знаково убийство на мафиотски бос в България – това на основателят на борческата групировка ВИС Васил Илиев, поръчителите и изпълнителите на зрелищната екзекуция остават неизвестни.

Тъжният юбилей от смъртта на Васил Илиев, застрелян като куче в мерцедеса си на 25 април 1995 г., докато е едва на 30-годишна възраст, беше отбелязан през отминалия уикенд на гробищата в Кюстендил. На помена, организиран от сестра му Мариана и майка му Венка, са присъствали не повече от десетина човека, съобщава „Уикенд“, цитиран от БЛИЦ.

Преди три десетилетия, когато Васил Илиев беше погребан с пищна траурна церемония, да го изпратят в последния му земен път се стекоха близо 15 000 човека, сред които знакови личности от политиката, шоубизнеса и спорта. Слави Трифонов плаче на живо по телевизията и наричайки Васил Илиев „смело и сърцато момче” го сравнява с Васил Левски.

 Разследването прекратено

Разследването на убийството на Васил Илиев е прекратено преди повече от 20 години, а времето е заличило даже оскъдните и косвени улики. Твърде вероятно е екзекуторите и поръчителите на убийството на първия застрахователен бос в България също да не са между живите.

Едно обаче е сигурно – 30 години след смъртта на Васил Илиев, той си остана митична фигура, а легендите за неговото гангстерско царуване се разказват и до ден днешен.

Животът на Васил Илиев приключва в 21,15 часа вечерта на 25 април 1995 г. в разнебитената, тясна и неосветена улица „Никола Каменов” в софийския квартал „Гоце Делчев”. Там босът на борческата застрахователна компания ВИС е издебнат от наемни убийци, докато отива към ресторанта си „Мираж” за късна вечеря със Слави Трифонов, който в онези години е сред най-близките му приятели.

Преди това Васил Илиев е на среща с партиен функционер от БСП в парк хотел „Москва”.

Според някои това е Александър Маринов, с когото мафиотския бос е разговарял да даде пари за партията-столетница, а в замяна на това да поеме нови контрабандни канали, които в онези години се държат от конкурентната групировка СИК.

В последния ден от живота си босът на борците е щастлив – в България най-после е пристигнал поръчковия му „Мерцедес“ 600 SL – кабрио в сребрист цвят, регистриран същия ден в КАТ, след като е внесен от близкия му приятел Фатик от Германия.

Васил Илиев очаква мерцедеса си близо 3 месеца, след като си го поръчва за подарък по случай своя 30-и юбилеен рожден ден, празнуван на 22 януари 1995 г. Успява да измине има -няма 30 километра с уникалното за времето си возило, преди да издъхне в колата, покосен с дъжд от куршуми.

Стрелците са поне двама

Наемниците откриват стрелба със заглушител от 2-3 метра, възползвайки се от разбития път, заради който Васил Илиев се движи с около 20 км/ч., следван от тримата си бодигардове, возещи се в червен „Сеат Толедо”.

Охранителите не успяват да видят нищо и дори не отвръщат на огъня, макар да са въоръжени. Те само констатират смъртта на боса си.

„Чу се шум като от пукащи се балони. Мерцедесът беше целия обвит в пушеци, заби калника си в дясно на уличката, в металната ограда на строяща се кооперация. И предното, и дясното и лявото стъкло бяха станали на сол от куршумите. Васил умря върху волана, с килната глава настрани.

Нямаше никакъв пулс, когато опитахме да го извадим, вече беше мъртъв…”, пише в показанията си един от тримата охранители на борческия шеф. При полицейския оглед на местопрестъплението ще стане известно, че срещу Васил Илиев са изстреляни 17 куршума, като 3 от тях го уцелват. Два от куршумите са в главата му, трети пронизва рамото му и спира в гръбначния стълб.

Убийството на Васил Илиев буквално разтърсва България. Екзекуцията му предизвиква извънредно закрито заседание на правителството за спешни мерки срещу престъпността. Експерти вещаят избухването на свирепа гангстерска война, правят се мрачни прогнози за предстоящи кървави бани.

В София гъмжи от полицаи, изкарани на улиците за респект, а десетки представители на борческия застрахователен елит се покриват за дълго. Някои се укриват в Гърция, други се насочват към Унгария и Сърбия.

Слави Трифонов държи прочувствена реч по телевизията

В нея през сълзи обявява, че България е изгубила един от най-достойните си синове, визирайки убийството на Васил Илиев.

Погребението на основателят на ВИС се състои на 27 април 1995 г. в Кюстендил, като мутренското светило е погребано с многолюдно траурно шествие. Километричната колона от мъже в черно с тъмни очила и остригани вратове се точи с часове по централната кюстендилска улица „Цар Освободител”.

Казват, че 15 000 души изпращат Васко Бореца в последния му земен път. Церемонията в центъра на Кюстендил е разрешена лично от кмета, а почти целия град е по тротоарите, за да наблюдава мълчаливо многолюдното шествие. Над 500 коли от София, натъпкани със „застрахователни агенти”, идват в Кюстендил.

Тялото на покойника е докарано с черен „Додж”, ескортиран от две лимузини. Ковчегът носят най-близките съратници на Васил Илиев.

На погребението на Васил Илиев присъстват десетки спортисти, сред тях изобилстват героите от САЩ’94 Христо Стоичков, Любо Пенев, Йордан Лечков, Трифон Иванов, Борислав Михайлов, Илиян Киряков, Божидар Искренов и други. Шоузвезди също не липсват, както и мастити конкурентни босове.

На погребението венци поднасят всички шефове на конкурентната групировка СИК, предвождани от братята Красимир и Николай Маринови – Маргините. Единствен отсъстващ е Младен Михалев – Маджо, който по това време е в софийска болница.

Открито е едно от оръжията

Няколко дни след мафиотското убийство на Васил Илиев, ученик от близкото 73-то училище в София открива едно от двете оръжия, ползвани при екзекуцията. Картечен пистолет „Заги”, хърватско производство, без идентификационен номер, е захвърлен край дърво в района. Това навежда криминалистите към мисълта, че наемните убийци са от Сърбия, или Хърватска.

И до днес версията, че Васил Илиев е ликвидиран от сръбски наемници, е приемана за меродавна и в ъндърграунда, и сред топ криминалистите от МВР. Доказателства не са открити, но според постъпилата оперативна информация седмици след екзекуцията, поръчката минава през сикаджията Милчо Бонев – Бай Миле.

В този период Бай Миле ръководи контрабандата на горива от България към ембаргова Сърбия с влакови композиции. Васил Илиев също навлиза ударно в този бизнес.

Твърди се, че висаджии похищават цяла влакова композиция с горива на Бай Миле и завземат граничния контролно- пропусквателен пункт „Калотина”, през който не могат да минават контрабандни петролни „кервани” на СИК.

Според оперативните сигнали, постъпили в МВР още през 1995 г., партньор на Бай Миле в този бизнес е сръбския мафиот Сретан Йосич. Заради това съществува версия, че през Йоца Амстердама минава мократа поръчка, изпълнена от сърби, или хървати.

В този период ВИС и СИК воюват и по линията на „силовото” застраховане, двете групировки повсеместно принуждават прохождащите бизнесмени в България да им плащат за своята сигурност.

Версията, че убийството на Васил Илиев е с печат СИК е толкова разпространена в първите месеци от разследването, че се налага Красимир Маринов – Големия Маргин да даде интервю в централен ежедневник, в което да я опровергае.

„С Васил бяхме приятели още от 1979 г., знаем се от спорта и казармата. Въпреки, че в последните години бяхме конкуренти, винаги сме поддържали приятелски отношения. Няма да позволя двете групировки СИК и ВИС да бъдат насъсквани една срещу друга”, оправдава се Големия Маргин в интервю пред влиятелния по онова време в. „Стандарт”.

Висаджиите също търсят напразно кой е отговорен за убийството на боса. Мето Илиенски и Чавдар Писарски обявяват 50 000 долара награда за информация в ъндърграунда – огромна за времето си сума, достатъчна за покупката на апартамент в центъра на София.

Стимулирани са и разследващите полицаи, но усилията да бъдат открити убийците не дават какъвто и да било резултат.

Приближени до Васил Илиев даже отиват при Ванга със списъци с имена на заподозрени,

а делегацията е водена от покойния банкер Емил Кюлев и от по-малкия брат на Васил – Жоро Илиев.

Петричката пророчица обаче отказва да разкрие каквото и да е, както и да се ангажира с посочването на виновници.

Вместо това дава следния съвет: „Кръв с мъст не се отмива!“ Секунди преди висаджиите да си тръгнат от дома на Ванга, петричката пророчица хваща за ръката Жоро Илиев и му казва: „Брат ти не се опази от приятели… Сега внимавай ти! И на теб ти крият шапката“.

Няколко дни след покушението на Васил Илиев, в групировката ВИС решават, че по-малкия брат Георги ще бъде новия шеф.

До този момент Жоро Илиев има славата на непоправим скандалджия и гуляйджия, наскоро излязъл от затвора в Бобов дол

„Братът трябва да поеме нещата! Такава би било волята на Васко?”, отсича Николай Цветин, който е приятел от деца с борците.

Противно на тогавашните очаквания, по-малкия брат не само съумява да възроди ВИС, но даже и да надмине славата на батко си Васил.

Георги Илиев царува като най-влиятелния подземен бос в България точно 10 години – през лятото на 2005 г. той също е застрелян от наемен убиец, докато празнува победа на футболния си клуб „Локомотив“ (Пловдив) в „Буда бар“ в Слънчев бряг. Въпреки че предварително е предупреден, че му се готви покушение, той не увеличава охраната си.

Автор: Флагман.Бг, снимки: „Марица“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1966 г.край Враца се разиграва една от най-зловещите трагедии не само в България но в света

На 1 май 1966 г. край Враца се разиграва една от най-зловещите минни трагедии в света. В 11,25 часа се скъсва стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир“ и над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета залива близкото село Згориград, минава през прохода „Вратцата“ и стига до централния площад на Враца. 

По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи и хора, а три дни по-късно войската продължава да изважда трупове, отнесени от ударната вълна. Ужасяващият инцидент е засекретен. Официално са обявени 118 жертви, но според местните жители отнетите животи са над 500. Почти всяко семейство тук е загубило свой близък в трагедията. Инцидентът е засекретен, за да не се помрачава празникът на труда, и малцина извън Враца научават за нещастието.

За хората от Згориград и за врачани 1 май освен празник е и тежък спомен. Според тогавашните соцканони на централния площад “Христо Ботев” във Враца се провежда задължителната манифестация на трудещите се. Минути след като колоните са преминали пред официалната трибуна с местните партийни величия и хората започват да се разотиват по домовете си, се чува заплашително бучене откъм Балкана по поречието на река Лева. След 4-дневен пороен дъжд точно в 11,20 ч, стената на хвостохранилището към оловно-цинковата флотационна фабрика „Мир“ и близкия рудник „Седмочисленици“, разположено високо над Згориград се скъсва и залива селото и голяма част от града с гъста смес от утайка, кал и шлака. Стихията помита всичко. Над 500 000 тона мътна и кална маса се засилва по коритото на р. Лева, помитайки всичко пред себе си. Сивосинкавата вълна с височина близо 3 м влачи къщи, дървета, хора и животни, предизвиквайки ужас у оцелелите, които са изненадани от стихията. Тежката вълна отнася една трета от къщите в Згориград, преди да премине с грохот през пролома Вратцата и да нахлуе в стария и гъсто населен квартал “Кемера” на Враца. По това време повечето семейства сядат около празничната трапеза.

За 20 минути бушуване потопът отрязва тотално района от цивилизацията.

За тези ужасно дълги минути мътилката бълва по тротоарите трупове на хора и животни. Тинята довлича чак на главната улица трупче на дете. От храстите край реката стърчат ръце и крака на мъртъвци. Всичко по поречеието на река Лева се превръща в лунен пейзаж, а въздухът се оглася от писъци и викове за помощ.

 Екипи на Гражданска защита спешно откарват с камиони десетки трупове на стадиона, където мият с маркучи изкаляните до неузнаваемост тела на загиналите хора, за да бъдат разпознати от близките им и дадени за погребение. Официално тогава се оповестява за 118 загинали, но според местните жертвите на наводнението, които включват и безследно изчезналите са над 500, ранените 2000, разрушени са над 150 къщи. Последните удавили се в стихията хора са открити няколко дни след 1 май на 40 км от Враца по поречието на реката. Оживелите жители от най-пострадалия квартал на Враца пък тайно палят свещи в местните църкви, донякъде доволни, че участието им в манифестацията е спасило живота им. Ако тежката тиня беше се изсипала през нощта, жертвите само в тогавашния окръжен град щели да са хиляди.

Неизвестен и до днес миньор, който слизал от Балкана с мотора си, успява да предупреди много хора покрай реката. С пълно гърло мотоциклетистът крещял на всички да бягат нависоко. Чулите го хукват по сипеите и така оцеляват. Миньорът застига пред Враца автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен калната вода.

Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвивало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземат никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището.

След трагедията, за която България бързо научава по системата “от ухо на ухо”, тогавашните първи партийни и държавни ръководители на Враца се втурват направо от трибуната на площада да звънят в София и да питат какво да правят.

По това време първият секретар на ОК на БКП във Враца Цветко Божков е с делегация в чужбина и заместниците му не смеятда поемат изцяло нещата в ръцете си, страхувайки се да не се престараят със самоинициатива. В същото време  Враца е обхваната от страх и паника. Хората тичат като обезумели към района около реката да търсят изчезналите си близки. Струпването на много хора плаши партийните ръководители и те нареждат на милицията да се намеси и да въдвори ред. В София пък на бърза ръка се сформира правителствена комисия по врачанското бедствие и още вечерта на 1 май тя идва в пострадалия град.

На другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията  с хеликоптер, който кръжи над Враца. Първия ръководител на държавата дава нарежданията си по телефона и комисията бързо започва да изпълнява указанията. По улиците на града още били неприбрани труповете на издавените домашни животни, издаващи непоносима миризма. Заради опасността от епидемия са мобилизирани всички медици в района, в почистването пък се включва целият персонал на ХЕИ и войниците от двете казарми във Враца. Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите е по 1000 лв.

Във Враца са построени няколко панелни блока, които носят имена „Май 1“, „Май 2“ и „Май 3“, за временно настаняване на оцелелите бездомници. Тогавашната власт обаче скрива от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.

Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, а истинските виновници и до днес остават незасегнати.

Сега за трегедията в миньорското село напомня само белокаменният ангел върху паметника на загиналите. Пред който винаги има букет свежи цветя. Подобна трагедия се случва през 1985 година в италианския град Тезеро. Едва преди няколко години там научават за съдбата на село Згориград и двете селища се побратимяват.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Голямото разрушително наводнение през 1954 г.взело 13 жертви и оставило стотици без дом

2 юли, петък, 1954 година. Работници и чиновници от 26-хилядния тогава Благоевград, станал наскоро окръжен град на Югозапада, чакат с нетърпение да приключи трудовият им ден и да поемат към своите зеленчукови, овощни градини и лозя. По обед жаркото слънце се скрива зад надвиснали тъмни облаци и започва да вали. Дъждът се усилва, водната завеса става непрогледна и тъкмо, когато хората вече кроят други планове за почивните дни, от изток се задава страховитият потоп.

Ситуацията излиза от контрол към 17 часа. Река Джумайска Бистрица, която пресича града по средата, полудява. Воден талаз, висок 5-6 метра, влачещ със себе си камъни, дървета и тиня, за минута залива къщи, магазини, складове, дюкяни, площади и улици. Водната стихия отнася стотици прасета, кокошки и други домашни животни. Плуват хиляди метри памучни и вълнени платове, безброй чифтове обувки, пити кашкавал, тенекии със сирене от потопените складове. Като клечки кибрит водата носи 10-тонен багер, камиони, коли и каруци.

Най-голямото в историята на града наводнение взима 13 жертви, 6 от тях в с.Бистрица. Тогавашната статистика за нанесените щети сочи, че в Благоевград са наводнени 58 къщи, от които 31 стават напълно негодни за обитаване. В близкото с. Струмско са залети 25, в с. Бистрица – 4 къщи. Нанесените щети са оценени на близо 3 милиона лева.

Като причина за трагедията, очевидци посочват поройния дъжд, който се излива в късния следобед на този ден. Допълнителна предпоставка за наводнението стават и довлечените от реката изсечени дървета и коренища, които образуват зона, в която се събира дъждовната вода. За 2 часа мястото се превръща в язовир, а след като образуваната от дърветата преграда се разрушава стихията продължава с цялата си мощ към Благоевград.

Още на другия ден Благоевград започва да излиза от стреса. Кметът Милан Зашев обявява бедствено положение и издава заповед за мобилизация на мъжете от 18 до 60 години. Започва разчистването на града и спасяването на годните хранителни продукти, топове плат и обувки. В следващите дни Министерският съвет издава 6 разпореждания и Постановление от 23 юли 1954 година, с които мерки се отпускат милиони левове за възстановяването на града. Пострадалите семейства се обезщетяват с пари, дрехи и храна. 

От София идват десетки багери, камиони и стотици войници от Строителни войски. До 15 декември 1954 година е иззидана 1-километрова дясна гранитна стена на реката, за което са отпуснати 2 600 000 лева. В първите 6 месеца на 1955 година за още толкова пари е иззидана лявата стена, дълга 880 м, заедно с 12 баража и други преградни съоръжения. Големият гранитен бараж на река Бистрица е дълъг 112м, висок 3,5. За 1 година са построени 5 жилищни блока, в които се настаняват около 100 семейства. И сега те се наричат “Сталинските блокчета”.

Когато му докладвали за бедствието, Вълко Червенков възкликнал: “Малко ли му беше на това патило и препатило население?! Повечето дошли като бежанци, прокудени от родните си огнища в Македония, после преследвани от михайловистите, като капак ние му натресохме и македонизирането през 1946 година. А сега “отгоре” и това наводнение!” 

Източник:E79 News; bsstruma.com /03.08.2014

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 13 години един българин смайва милиони хора с делото си, което с право можем да наречем подвиг

През май 2012 г. един българин смайва милиони хора с делото си, което с право можем да наречем подвиг. 32-годишният Пламен Петков загива, докато спасява 5-годишно момиченце от удавяне на 26 май на плажа Уест Уитъринг в Съсекс, Великобритания. 

Той забелязва в морето надуваем гумен пояс с дете, което се отдалечава от брега, и влиза, за да помогне. Момичето успява да се измъкне от пояса и да се покатери на главата и раменете на Пламен, който плува обратно към брега. Българинът успява да подаде детето на притекла се на помощ жена, която го изважда на сушата. Самият той обаче попада на силни подводни течения и се удавя на метри от брега. Спасителните екипи в продължение на 40 минути реанимират младия мъж, но усилията им са неуспешни.

Криминалистите и съдебните лекари, които се заемат със случая, признават, че в дългогодишната си практика не са се сблъсквали с подобна проява на храброст и доблест. Цяла Великобритания е трогната от жертвоготовността на българина. Роденият във Враца Пламен Петков е награден посмъртно с Кралския Орден за храброст от английската кралица. Отличието се дава за изключителни прояви на храброст предимно на цивилни граждани.

Няма думи, подходящи за представянето на този подвиг. Няма почест, която да е равностойна на саможертвата на този достоен българин. Една година след смъртта на Пламен Петков за нас не остава нищо друго, освен да отдадем почест и уважение на паметта му и да сме благодарни, че съществуват хора като него.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тук е никому неизвестен абитуриент, а днес го знае цяла България

Евгени Минчев винаги е бил актуален и никога не се е притеснявал да говори за себе си, както и за любопитни случки от живота му. Преди 2 госини, броени дни преди да навърши 60, Минчев се оказа в синхрон с вълненията около абитуриентските балове, които се случват през месец май, и публикува своя снимка от завършването си.

Снимка: Evgeni Minchev PR/Facebook

Ето какво написа светският лъв към публикацията си, в която освен снимка, на която е издокаран за абитуриентския си бал, бе сложил и съвременна своя визия: „И аз съм бил абитуриент, макар и не съвсем. Кувертът струваше 5 лева в онези времена, но майка ми плати само за напитка и аз не седнах на вечеря, като останалите. Задоволих се на бара с един алтай. Тогава това си беше българската кока кола. Парите стигнаха и за снимка – ето я снимката.

Като ученик във военното училище в Горна Оряховица

Ватманът Евгени Минчев и Светски лъв днес разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Списание. „София“, бр. 9, 1988 година

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Чаршафът на срама-рускиня ми открадна дрехите в бунгало на ММЦ и се прибирах увит с чаршав до Китен през 80-те

Лятото на 1985-та беше като от филм — слънцето не залязваше, морето пееше, а младостта кипеше във вените ми като студена мастика в гореща вечер. Работех в ресторант в Китен, потънал в аромата на пържена цаца и мечти за нещо повече. Един свободен ден реших да се разходя до ММЦ Приморско — ей така, за разпускане.

Там я видях. Рускинята. С коса като мед, очи като водка — прозрачни, но опасни. Заговорихме, засмяхме се, и преди да се усетя, вече седяхме в ресторант, вдигайки наздравици сякаш светът свършваше утре. Тя пиеше като казашки генерал, а аз — като българин, който не иска да изостава. Весело беше. Много.

След полунощ решихме да се усамотим в едно бунгало. Романтика, мислех си. Но щом главата ми докосна възглавницата, светът угасна. Събудих се сутринта — сам. Не просто сам, а гол. Без дрехи, без портфейл, без достойнство. Само чаршафът ми беше останал — като последна линия на защита срещу срама.

Излязох от бунгалото като древен философ, загърнат в чаршаф, търсещ смисъла на живота. Хората ме гледаха — някои с изумление, други със съчувствие, трети със завист, сякаш бях преживял нещо велико. А аз вървях към Китен, с всяка крачка усещайки как егото ми се рони като мокър пясък.

Върнах се в ресторанта. Колегите ме гледаха, после избухнаха в смях. Аз също се засмях. Защото какво друго да правиш, когато животът ти поднесе чаршаф вместо костюм?

Минаха години. Много. Китен се промени, аз също. Работата, животът, децата — всичко се нареди някак. Но понякога, в тихите вечери, когато морето шепнеше в спомените ми, се сещах за онази рускиня. Не с гняв, не с болка — с любопитство. Какво ли стана с нея?

Един септемврийски ден, вече пенсионер, се разхождах по крайбрежната алея в Балчик. Слънцето беше меко, въздухът — солен, а сърцето — спокойно. И тогава я видях.

Седеше на пейка, с книга в ръка и очила на носа. Косата ѝ беше посребрена, но походката — все така грациозна. Погледнах я. Тя ме погледна. Замръзнахме. После се усмихна — онзи същия дяволит усмив, който някога ме беше оставил без дрехи и без достойнство.

— Ти си онзи с чаршафа, нали? — каза тя с руски акцент, който времето не беше успяло да изтрие.

— А ти си онази, която ми взе всичко… освен чувството за хумор — отвърнах аз.

Засмяхме се. Седнахме. Говорихме. Оказа се, че животът не ѝ бил лесен. Била млада, глупава, бягала от нещо, което не можела да назове. А аз — просто попаднал в бурята ѝ.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Не за дрехите. А за това, че не останах.

— А аз съжалявам, че не се събудих по-рано — отвърнах.

Пихме кафе. Разделихме се с усмивка. Не си разменихме телефони. Нямаше нужда. Срещата беше достатъчна — като точка в изречение, което дълго е било отворено.

И оттогава, когато някой ме пита за най-срамния момент в живота ми, аз казвам: „Срам ли? Това беше началото на една от най-човешките ми истории.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

СЕНЗАЦИЯ! В Малко Търново откриха стар запис на дует на Тина Търнър и Лили Иванова записван от Балкантон

В музикалния свят се разгоря истинска сензация, след като в забравено мазе в Малко Търново беше открит стар винилов запис с изненадващ етикет: „Tina Turner & Lili Ivanova – Live at Balkanton Studios“. Случайното откритие беше направено от местен антиквар, който просто търсил стар реквизит за декорация.

Мистериозният дует: мит или реалност?

Докато световните медии се опитват да разберат как е възможно Тина Търнър – една от най-големите световни звезди, и Лили Иванова – примата на българската естрада, да са записвали заедно, историята около записа става все по-интересна. Според етикета, песента е записана през далечната 1975 година в студиото на Балкантон.

„Не знам дали това е истина, но звукът е изумителен! Тина пее куплети на английски, а Лили я допълва на български. Това е нещо, което светът трябва да чуе!“ – споделя развълнуваният антиквар.

Как се стигна до откритието?

Историята започва, когато Георги Стоянов, собственик на малък антиквариат в Малко Търново, решава да разчисти мазето на дядо си. Там, сред купища стари мебели, книги и прашни грамофонни плочи, той се натъква на кутия с надпис „Балкантон – специални записи“.

„Отворих кутията и видях този странен етикет. Първоначално мислех, че е шега или някакъв пиратски запис, но когато го пуснах на стария грамофон, останах без думи,“ разказва Георги.

Какво казват експертите?

Музикални историци и експерти по винилови записи вече работят върху автентичността на находката. Досега няма потвърждение, че Тина Търнър някога е посещавала България, но архивите на Балкантон са известни с изненадващи и малко известни проекти.

„Това е невероятно, но не и невъзможно. През 70-те години Балкантон имаше връзки със световни изпълнители и често се правеха експериментални записи“, коментира музикалният критик Иван Петров.

Песента, която завладя всички

Откритият запис включва един единствен трак, озаглавен „River of Dreams“ („Река от мечти“). Песента започва с мощен соул вокал на Тина, който плавно преминава в емоционалното изпълнение на Лили на български. Аранжиментът комбинира елементи на рок, джаз и традиционна българска музика, което я прави истински уникална.

Какво предстои?

Записът вече е изпратен за дигитализация и реставрация. Междувременно, местните власти в Малко Търново планират да организират фестивал в чест на откритието.

„Може би това ще върне града ни на световната карта,“ шегува се кметът на Малко Търново.

Дали този мистериозен дует ще се превърне в най-голямото музикално откритие на века? Остава да разберем. Но едно е сигурно – Малко Търново вече има своята малка, но значима легенда.

Източник:faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Гроздето на свободата“ и „Ароматът на Зелениково“ – разказ от една есенна бригада през 1894 година

Беше септември, 1984-та. Училището още не беше започнало, но ние вече бяхме натоварени в стария автобус „Чавдар“, който миришеше на бензин и мокри раници. Пътувахме към село Бяла река – щяхме да берем грозде.

Слънцето се криеше зад облаци, а в мен се бореха две чувства – страх и вълнение. Страх от непознатото, от ранното ставане, от калта, за която всички говореха. И вълнение – защото щяхме да сме сами, без родители, с приятели, с китара и с надежда за първа целувка.

Настаниха ни в бараки – дървени, с нарове и одеяла, които миришеха на миналата година. Банята беше външна, а тоалетната – легендарна дупка с врата, която не се затваряше. Но никой не се оплакваше. Бяхме млади, свободни и леко наивни.

Работата започваше в 6 сутринта. Гроздето беше студено от росата, а листата лепнеха по ръцете. Първите дни ръцете ми трепереха от умора, но после свикнах. Имаше нещо магично в това да гледаш как кошовете се пълнят, как слънцето се издига над лозята, как песента „Облаче ле бяло“ се носи отнякъде.

Вечерите бяха нашите. Събирахме се около огъня, пеехме, разказвахме си тайни. Там, край огъня, срещнах Мария – с очи като есенно небе и усмивка, която топлеше повече от одеялото. Не знам дали беше любов, но когато ми подаде парче ябълка и каза „Утре ще сме в другия ред“, светът спря за миг.

Последният ден беше най-труден. Не заради работата, а заради сбогуването. Селото ни изпрати с буркан компот и усмивки. Ние си тръгнахме с кал по обувките, мазоли по ръцете и спомени, които щяха да ни топлят през студените класни стаи.

„Ароматът на Зелениково“ – разказ от розобера

Събудих се в 4:30 сутринта. Бараката беше тиха, само някой хъркаше в ъгъла. Навън беше още тъмно, но въздухът ухаеше на роса и рози. В село Зелениково розите не спят – те чакат ръце, които да ги съберат, преди слънцето да ги изсуши.

Обух гумените ботуши, грабнах кошницата и тръгнахме към нивата. Учителят ни вървеше отпред с фенер, а ние – като сенки, мълчаливи и сънени. Когато стигнахме, полето беше като приказка – хиляди розови цветове, блестящи от капки.

Беряхме бавно, с внимание. Розата не прощава – бодлите ѝ са остри, но ароматът ѝ е като песен. Ръцете ми се напълниха с драскотини, но и с ухание, което не можеш да измиеш. Някои момичета си слагаха цветове в косите, други ги пазеха за писма до любимите.

На обяд седяхме под сянката на ореха и ядяхме филии с лютеница. Смях, шеги, тайни погледи. А вечер – танци в читалището, с акордеон и прашни обувки. Там, между розите и музиката, се роди нещо повече от труд – роди се спомен, който ухае на младост.

„Консервната фабрика“ – разказ от една есенна смяна

Първият ден в консервната фабрика беше като удар с мокра кърпа. Мирис на оцет, пара и доматен сок. Облякохме престилки, шапки и ръкавици – приличахме на малки роботи, готови за битка с чушките.

Работата беше ритмична – на лента. Аз режех дръжките, до мен някой ги пълнеше в буркани, а друг ги затваряше. Машината съскаше, а над нас висеше портрет на Тодор Живков – усмихнат, сякаш ни наблюдаваше.

Имаше нещо хипнотично в тази фабрична симфония. Ръцете работеха, а умът летеше – към училището, към момичето от съседната смяна, към песента, която щяхме да пеем вечер. Понякога някой пускаше радио – „Тоника“ или „Щурците“ – и тогава всичко ставаше по-леко.

След смяната ръцете ми бяха червени от доматите, а гърбът – схванат. Но когато излязохме навън, небето беше златно, а въздухът – свободен. И тогава разбираш, не бурканите са важни, а хората, с които ги пълниш.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Новобранските от едно време бяха празник на честта и как изпратих сина си с песен и сълза през есента на 80-те

 

Снимка:bnr.bg

Времето на новобранските през 80-те години в България беше не просто ритуал, а истински социален феномен. Снимката, която ни връща назад в онези години, улавя неподправената атмосфера на едно от най-емблематичните събития в живота на младите мъже — изпращането в казармата.

Новобранските бяха повод за събиране на цялото село или квартал. Дълги маси под открито небе, украсени с домашно приготвени ястия, ракия и вино, събираха роднини, приятели и съседи. На снимката се виждат млади мъже в униформи, вероятно вече приети в армията, седнали сред близки и познати — усмивки, наздравици и споделени истории.

Това беше момент на гордост — за родителите, че са отгледали достойни синове, и за самите момчета, които поемаха по пътя на мъжеството. Музиката, често жива, с акордеон или оркестър, огласяше пространството, а хорàта се виеха до късно.

Новобранските не бяха просто купон. Те носеха дълбока символика. Момчетата получаваха подаръци — ножчета, часовници, снимки за спомен. Имаше и ритуали: бръснене на главата, закачливи речи от старите войници, понякога дори „кръщаване“ с вода или ракия.

Снимката показва точно тази смесица от тържественост и веселие — хора от различни възрасти, събрани около новобранците, които скоро щяха да облекат униформата и да станат част от армейския живот.

Новобранските не бяха просто купон. Те носеха дълбока символика. Момчетата получаваха подаръци — ножчета, часовници, снимки за спомен. Имаше и ритуали: бръснене на главата, закачливи речи от старите войници, понякога дори „кръщаване“ с вода или ракия.

Снимката показва точно тази смесица от тържественост и веселие — хора от различни възрасти, събрани около новобранците, които скоро щяха да облекат униформата и да станат част от армейския живот.

Изповедта на един баща: Изпращах сина си с песен и сълза

„Беше есен, 1983-та. Сутринта беше хладна, но сърцето ми гореше. Съседите вече бяха наредили масите под ореха, а жените носеха тави с баница и кебапчета. Синът ми — Петър — стоеше с новата униформа, още неразгладена, и се опитваше да изглежда сериозен. 

Но очите му светеха — беше горд, макар и малко уплашен.Когато дойде време за речите, старият бай Ставри — ветеран от две служби — се изправи и каза: „Петре, от днес си мъж. Не забравяй откъде тръгваш.“ После му подаде джобно ножче — символ на отговорността. 

Аз му дадох часовника на дядо му. А майка му... тя само го прегърна и му каза: „Пиши ни.“Когато автобусът дойде, всички запяха „Моя страна, моя България“. Петър се качи, махна с ръка, и изчезна зад завоя. А аз стоях дълго, с празна чаша в ръка, и гледах към пътя.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли хубавата Пепи „Оркестър без име“? Ето какво се случва с нея днес /Видео/

За първо внуче почерпила в Русе приятелите си емблематичната актриса Живка Пенева, изиграла ролята на Пепи в култовия филм „Оркестър без име“. Още преди няколко години звездата си пожела да стане баба, а дъщеря и Теодора не закъсняла с големия подарък.

Любопитното е, че внучето на Пенева е наполовина италианче и проплакало на Ботуша. Там щерка и замина да си търси късмета още преди години, а с таткото на детето си имали дълга връзка, преди да решат да станат родители. Неведнъж екранната Пепи е споделяла, че е преминала през 9-те кръга на ада в отглеждането на дъщеря си. 

Като самотна майка парите не и стигали за нищо, но никога не съжалила, че е избрала да я възпитава сама, пише „Уикенд“. Сега се радвала, че Теодора била добре осигурена, макар никога да не усетила бащина ласка.

Едва след смъртта му звездата от „Оркестър без име“ вдигна завесата и реши да разкрие кой е той. „Когато забременях, човекът си имаше семейство, затова не посмях да го развеждам. Исках само да признае дъщеря ни. Това е Иван Димитров Иванов, по времето на соца беше секретар по строителството на окръжния комитет на БКП“, призна след години мълчание Живка. Факт е, че дъщеря и наистина носи имената на баща си, макар да не го е познавала.

Майка и била изключително горда, че в Италия Теодора била много уважавана и успешна. Не ходела често на гости, защото не искала да се натрапва на младите. С охота обаче ги посрещала у дома и се раздавала от сърце за първото си внуче. Въпреки че отдавна е пенсионерка, актрисата все още копнеела за сцената.

През смях се шегувала с приятелки, че вече не ставала за ролите на хубавици, за каквито я вземали навремето, но пак се надявала някой режисьор да я покани за екранна майка, баба или свекърва. Преди време Живка бе споделила, че пенсията не и стига и се подпомага финансово, като къса билетчета в Русенския театър и помага почасово в една от църквите в крайдунавския град.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Беше детето-звезда по времето на соца в НРБ.Слага сам край на живота си малко преди да навърши 50 години

Ивайло, детето-звезда от “Таралежите се раждат без бодли” и “С деца на море”, сложи край на живота си след тежка депресия.

На 90-годишна възраст преди 2 години ни напусна големият български актьор Иван Джамбазов. Ветеранът от киното и театъра има повече от 50 златни роли, сред които и в знакови ленти като „Матриархат“, „Петък вечер“, „На малкия остров“, „На всеки километър“, „Капитан Петко войвода“ и много други.

Последните 13 години от живота му обаче са изпълнени с непреодолима мъка по загубата на единствения му син Ивайло.

Мнозина помнят симпатичния малчуган Васко от „Петимата от Моби Дик“, екранния Теди от „Таралежите се раждат без бодли“ и Ивайло от „С деца на море“. През 2009 г., малко преди да навърши 50, Джамбазов-младши отне сам живота си. В нощта на 20 срещу 21 май около 1 ч в полунощ Ивайло се хвърля от 11-ия етаж на жилището в софийския квартал Красно село, в което тогава живее със своите родители – актьорите Златина Дончева и Иван Джамбазов.

Трагедията се случва малко след развода на Ивайло с руската му съпруга. В нощта на самоубийството му баща му не става очевидец на полета му от терасата на техния дом, защото по същото време бил в апартамента на бившата си снаха, за да се грижи за внуците си.

Златина Дончева, която също има над 20 значими роли в култови кинозаглавия, всъщност била сама във вечерта на инцидента. Когато станала в 2 часа след полунощ, видяла леглото на сина си празно. На бюрото му били надлежно поставени мобилният телефон, писалката и някои лични вещи. Нещо й прищракало и тя веднага се обадила на съпруга си. Иван отишъл в столичното Шесто районно и подал сигнал, че синът им е изчезнал. Чакайки полицаите, излязъл да пуши на терасата и видял силует на земята в тъмното. Когато слязъл с асансьора, открил трупа на сина си.

Близки до почерненото семейство разказват, че приживе Ивайло имал проблеми с алкохола. Говори се, че много тежко изживял развода със съпругата си и раздялата със синовете си. Дори и психотерапевтите, които посещавал, не могли да му помогнат.

След Десети ноември актьорът изпаднал в тежка депресия. Нямал никакви ангажименти, липсвало му киното, липсвали му приятелите, бил много нещастен. Всичко това го подтикнало към самоубийството.

Последната роля на Иван Джамбазов беше в сериала „Летовници“. От 2016-а насам никой от актуалните тв и кинопродуценти не се сещаше да го покани в проектите си.

Източник:ПИК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1972 г. като студент, Путин работи рамо до рамо с българите в Коми

През лятото на 1972 г. бъдещият руски президент Владимир Путин работи в Коми АССР. По това време там е пълно с българи-дърводобивници, които изкарват прехраната си, съгласно подписано 4 години по-рано споразумение между СССР и НРБ.

За това той говори наскоро на среща с бойци на студентска бригада в Белгород.

Става дума за студентския строителен отряд „Темида“, в който участва Владимир Путин, студент от юридическия факултет на Ленинградския държавен университет.

В книгата „Разговори с Владимир Путин“, написана в съавторство със специалния кореспондент на „Комерсант“ Андрей Колесников, президентът веднъж си припомни подробности от работата си там:

„Отидох в една строителна бригада в Коми. Там правихме сечище за електропроводи. Помня, че имаше и много българи, които работеха с нас. Свършихме работата и ни дадоха една пачка с рубли. Получихме хилядарка за месец и половина! По това време една кола струваше три и половина до четири хиляди. Така че не бяха малко парите.“

Кой е Владимир Путин?  

Владимир Путин е ключова фигура в съвременната политика, известен като президент на Руската федерация. Неговото влияние и роля в световната политика са значителни, но за да разберем по-добре неговата личност и лидерски стил, е важно да разгледаме неговите ранни години и възход.

Владимир Владимирович Путин е роден на 7 октомври 1952 година в Ленинград, днес познат като Санкт Петербург. Неговите родители, Владимир Спиридонович Путин и Мария Ивановна Путина, са преживели тежки времена по време на Втората световна война. Баща му е служил във флота, а майка му е била работничка в завод.

Путин израства в скромни условия в общинско жилище в Ленинград. Още от млада възраст проявява интерес към спорта, особено джудо и самбо, което му помага да развие самодисциплина и устойчивост. Тези качества по-късно ще станат част от неговия политически характер.

Владимир Путин завършва Ленинградския държавен университет през 1975 година със специалност право. По време на обучението си се запознава с идеите на комунистическата партия, което оказва влияние върху по-нататъшната му кариера.

След завършването си, Путин започва работа в КГБ, съветската служба за държавна сигурност. Той е изпратен на различни мисии в чужбина, включително в Източна Германия, където натрупва опит и контакти, които по-късно ще му послужат в политическата му кариера.

След разпадането на Съветския съюз, Путин се връща в Русия и започва работа в администрацията на Ленинград. През 1996 година се мести в Москва, където бързо напредва в йерархията, благодарение на своите умения и лоялност.

През 1999 година Путин е назначен за министър-председател от президента Борис Елцин. Малко по-късно, на 31 декември 1999 година, Елцин подава оставка и назначава Путин за временно изпълняващ длъжността президент. Това отбелязва началото на неговата дългогодишна кариера на върха на руската политика.

Владимир Путин е сложна и противоречива фигура, чиито ранен живот и кариера в КГБ значително са допринесли за изграждането на неговия лидерски стил и политическо влияние. От скромното си начало до върха на руската политика, неговият път е пример за амбиция и решителност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кошмарът в старата ни столица на 17 ноември 1985 година

Денят е 17 ноември 1985 г. В старата столица се изсипва накуп цялото партийно и държавно ръководство на НРБ. Поводът е 800-годишнината от честването на въстанието на Асен и Петър и пускането за пръв път на новия аудио-визуален спектакъл “Звук и светлина”. Търново по онова време е третият град в Европа, в който се предлага подобен уникален спектакъл и това е повод за национална гордост. 

Това е и причината Първият да доведе тук целия си верен антураж. За да се гарантира сигурността на високите гости, старата част на града е буквално отцепена като в нея не се допускат простосмъртни чак до портите на Царевец. Желаещите да наблюдават спектакъла граждани и гости могат да го сторят от главния път София – Варна или от хълма “Света гора”. Една голяма група хора избират за застанат на позиция на терасата на ресторанта “Света гора” на хълма. Токът изгасва и спектакълът започва. По крепостните стени на Царевец започват да играят пъстри багри и светлосенки. Разнасят се звуците на кавал, които съпровождат “разказа” за живота на българите под османското иго. И точно в този момент се случва страшното. Парапетът на терасата на ресторанта “Света гора” не издържа на натиска на десетките хора, изтръгва се полита надолу заедно с хората. Чуват се смразяващи кръвта викове и писъци. Ето как журналистът Борислав Костов, очевидец на събитието, си спомня за него години по-късно:

“Ужасяващи писъци разцепиха тъмнината, майки викаха децата си по име, хората се щурахме уплашени насам-натам. Фарове от автомобили осветиха местопроизшествието. Видях на земята възрастен мъж в кръв, счупена кост бе пробила панталона. Но това, което вцепеняваше погледите ни, беше над нас. Малко момче бе попаднало между железата на парапета на втория етаж и с притиснат гръден кош висеше в безсъзнание с клюмнала глава и ръце.”

Ужасът продължава само няколко минути, след което токът отново е пуснат. Към мястото на инцидента пристигат с пуснати сирени линейки и полицейски автомобили. Десетки ранени са откарани в местната болница. По-късно ще стане ясно, че са били прегледани 37 човека, от които около 20 са оставени за лечение. За щастие загинали няма.

През цялото това време спектакълът “Звук и светлина” не спира. Дали Тодор Живков и свитата му са чували писъците, разнасящи се вдясно от тях от съседния хълм? И какво ли обяснение са им дали служителите от УБО за тези писъци? Самият Живков никога не споменава за случката. Той обаче няма как да не е знаел за нея. Или поне да не се е поинтересувал за какво ли хвърчат всички тези линейки и патрулки. Това като че ли е и последното идване на бай Тошо във Велико Търново. Дванадесет години по-рано той посещава Килифарево във връзка с тържествата около обявяването му за град. С него са още Пенчо Кубадински, Пеко Таков и Станко Тодоров. След като слиза от лимузината, Тато изведнъж заявява, че иска да посети местния манастир. 

По това време игуменка на манастира е майка Юстина, която за краткото време, което има, успява да устрои на Първия едно наистина царско посрещане. Пред портата на манастира е опънат червен килим, от двете страни на който са строени всички монахини. Цялата ограда на Божията обител и околните поляни са застлани с шарени черги, които радват окото. След като седнали на трапезата, Юстина налива на Тато кехлибарено вино от собствените манастирски лозя. Един от служителите на УБО посяга да вземе чашата и да опита пръв виното, както е по протокол, но бай Тошо му махва да изчезва. След което отпива една хубава глътка, а после още една, и още една. Виното разнася топлина по жилите му и го размеква. От това умело се възползва находчивата майка Юстина, която успява да прошушне на ухото му, че са и необходими средства за ремонт на манастира. Живков обещава да и отпусне и след това удържа на обещанието си. Посрещането ще е харесало на Живков, тъй като след това той идва в манастира още няколко пъти инкогнито без местните партийни величия да разберат. Като при една от визитите помолил игуменката да го остави сам в църквата. Когато игуменката все пак тайно надзърнала, тя с изумление видяла, че Живков се моли. 

Събрала смелост тя го попитала защо се моли, след като е комунист. На което Живков отговаря: “Пред Бог няма комунисти и капиталисти. Всички са равни”. Историята на първото посещение на Тато в Килифаревския манастир има и едно любопитно продължение. След като високите гости си тръгнали, майка Юстина наредила на сестрите да не мият чашата, от която е пил Първия. Така с капки от недоизпитото вино тя била поставена в специален шкаф като скъпа музейна реликва и се е пазела дълги години.

Още едно населено място в региона е свързано с Тодор Живков в региона. Това е село Дъскот. Тук в периода 1938-39 г. бъдещият държавен глава и съпругата му Мара Малеева живеят и тук сключват брак. По това време Мара е участъков лекар в селото, а Тодор е безработен и по цял ден играе табла в селското кафене. За да не бъде обвинен от официалните власти, че не работи той се записва като участник в самодейния състав на селското читалище. Тъй като по това време двамата млади живеят без брак, за да не ги одумват местните, те решават да се оженят. На 2 февруари 1939 г. се венчават в църквата “Рождество Богородично” в Павликени. След венчавката заедно с кумовете се почерпили в местния ресторант, а вечерта Тодор и Мара се прибрали обратно в Дъскот с една конска каруца. 

Брачното свидетелство на двамата и днес се пази в местната църква. Освен него се пазят и други снимки и вещи, принадлежали на бъдещия държавен ръководител. Сред тях е и Указът на Държавния съвет на НРБ от 1979 г., с което читалището в Дъскот е наградено с орден “Червено знаме на труда”.

Иван ГЕОРГИЕВ/Източник:dnesbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1978 г. в родилното отделение на един окръжен град се случва нещо невиждано дотогава

На 16 окт. 1978 г. радостно оживление e обхванало колектива на Акушеро-гинекологично отделение при Окръжна болница – Ямбол.

Събитието е оборудване на отделението с видеотелефон! Д-р Калина Карадимова споделя, че нововъведението ще даде възможност близките на родилките да видят и майката, и бебето, без да се налага да викат под балконите на отделението.

Д-р Георги Славейков, главен лекар на Окръжна болница, прерязва трикольорната лента и поздравява колектива на отделението с новата придобивка.Фотографът Жельо Леков е снимал и щастливия баща, който пръв влиза в стаята с видеотелефона и вижда на екрана съпругата си и новородения си син.

Видеотелефонът е монтиран от техниците на предприятието за радио и телевизионни услуги в Ямбол, което показва, че с общи усилия могат да се осъществят и подобни нестандартни идеи.

Информацията е от статия, публикувана във в. „Народен другар” – Ямбол, а снимките са от фонда на „Българска фотография” – Ямбол.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес Мила Гешева?! Жената, заради която Тодор Славков прекара 2 години в ареста

В живота на отишлия си без време от този свят на 21 юли Тодор Славков има много възходи и падения. Сред последните е арестът му и съдебния процес за изнасилване, който оставя незаличимо петно върху репутацията на известния наследник. Ето цялата история и къде са героите в нея днес:

Самоубилият се в понеделник при неизяснени до момента обстоятелства Тодор Славков с право се кичеше с титлата плейбой – през леглото на внука на комунистическия лидер Тодор Живков преминаха стотици красавици. Фаталната жена в живота на Малък Тошко обаче безспорно е някогашната студентка Мила Гешева. В зората на демокрацията тя го посочи като основен участник в груповото й изнасилване, състояло се на 10 юли 1988 г.

Заради обвиненията Малък Тошко се укриваше дълго време в Швейцария, преди да бъде заловен и екстрадиран у нас, където прекара 2 години в следствения арест. Едва през 2005 г. съдът окончателно постанови, че Тодор Славков и приятелите му Орлин Ножаров и синът на унгарския дипломат Жолт Хайду са невинни. Припомняме драматичната „прашасала“ история около изнасилването на Мила Гешева.

През юли 1988г. тийнейджърката Мила се скарва с майка си и напуска дома си късно вечерта. Отива в бар, където е задявана от подпийнал чичко. От лапите му я спасява Жолт Хайду – синът на мастит унгарски дипломат. Той я води у дома си, а Мила заспива, тъй като също е погълнала солидно количество алкохол. Събужда се в квартирата на чужденеца, усещайки навалица около себе си.

Вижда Жолт, Тодор Славков и Орлин Ножаров. Или поне така твърди тя. Пак по нейните думи тримата й се изреждат един след друг, без изобщо да се трогват от виковете й за помощ. Ако се вярва на показанията на момичето, Жолт, Тодор и Орлин еякулират върху корема й, както и на чаршафа. После всички напускат апартамента. Мила взема такси и се озовава в 6-о районно управление на МВР. По жалбата й веднага е разпоредена предварителна проверка. От дома на унгареца оперативните работници изземат чаши, чаршаф, бикини и косми.

Мила Гешева дело

Проведени са и редица разпити. Някои свидетели от кооперацията потвърждават, че са чули викове в ранната утрин на 10 юли. Други пък нямат спомен. Медицинското свидетелство за травмите на девойката носи дата 9 юли. А уж изнасилването на Мила се е случило ден по-късно! Странно е и друго нещо – за периода 28 юни – 16 юли 1988 г. има документи, които показват, че Тодор Славков е бил с гипсиран крак.

В показанията на Гешева липсва и дума за това. Извършилите предварителна проверка логично заключават, че няма данни за престъпление. На тази база районната прокуратура отказва да образува дело по случая. Отказът е потвърден и от Георги Георгиев от Градска прокуратура.

В постановлението си той подробно анализира събраните доказателства и свидетелските показания и стига до извода, че разказаното от Мила Гешева не отговаря на действителността. Та нали по чаршафа няма следи от сперма, такива не са били открити и по тялото на девойката, макар тя да твърди, че върху нея е еякулирано и след изнасилването не се е мила и бърсала. След падането на Тодор Живков от власт бързо се намира „законен повод“ да се припомни за „груповото изнасилване“ на Мила Гешева.

„Защо няма съдебен процес?“, пита на 17 декември 1989 г. във вестник „Работническо дело“ самоубилият се впоследствие оперативен работник Янко Димов. Ден по-късно шефът на следствения отдел на Главна прокуратура Пеньо Платиканов образува дело срещу Тодор Славков, Жолт Хайду и Орлин Ножаров.

Тримата са обвинени, че на 10 юли 1988 са се „съвокуплили с лице от женски пол“, Наложена им е мярка за неотклонение „задържане под стража“. По това време Малък Тошко вече учи в Швейцария след изменение в правилата за висшето образование, направена в негова полза няколко месеца по-рано. Жолт се е прибирал в Унгария, а Орлин също е извън България. Мила Гешева пък бяга в Германия и иска политическо убежище понеже е „изнасилена от внука на държавния глава“.

Немците отхвърлят молбата й с довода, че у вас вече има демокрация. До 1989 г. приетите във ВУЗ младежи първо карат 2-годишна казарма и едва след това влизат да следват. Малко преди падането си от власт обаче Тодор Живков заповядва наредбата да се промени, за да може внук му да се обучи в швейцарска Алма матер.

Новите порядки започват да действат от 1 септември, а узаконяването става след преломния 10 ноември 1989 г.

След като българската прокуратура издава заповеди за насилниците на Гешева, унгарските власти категорично отказват да предадат гражданина си Жолт Хайду на правосъдието, а Орлин Ножаров не е открит – укрива се в Канада. Швейцарците обаче решават да съдействат и Тодор Славков е задържан. Това се случва през 1994 г. Следващите 8 месеца Малък Тошко прекарва в швейцарски затвор.

На 15 февруари 1995 г. е екстрадиран в родината и тук също лежи 14 месеца в тъмницата, преди да бъде освободен под парична гаранция.

„И в Швейцария, и в България създадох приятелства. От момента, в който попаднах зад решетките, бях готов на всичко. Дори и за секунда не съм се стреснал. Не се пречупих, защото имах пълната подкрепа на баща ми и сестра ми Жени, на цялото ми семейство. Както казах, създадох приятелства, а дори на втория месец станах кмет в затвора. Бях отряден председател, имах си лента. Каквото кажех, това ставаше. Имаше ред при мен, слушаха ме. Не са ми правели никакви проблеми надзирателите и другите затворници. В затвора четях книги на Достоевски“, разказва преживяванията си Малък Тошко.

Любопитна е ситуацията с неговото залавяне. В началото обвиняемият се криел, контактувал с хора единствено по телефона. Един ден обаче напуснал убежището си и тръгнал с колата си нанякъде. Тогава. ченгета го спрели случайно на магистралата заради превишена скорост. А като се изяснило кой е, белезниците щракнали на китките му. „Всички знаеха, че съм в Швейцария и ме издирваха. Татарчев беше главен прокурор. След като се разбра, че съм невинен, той дори се извиняваше на баща ми.

След дъжд качулка!

За мене по-добре, че ме заловиха и нещата си дойдоха на мястото, иначе може би и сега щях да се укривам някъде по чужбина“, разказа преди няколко години Тодор Славков.

През 2009 г. когато влезе в къщата на „ВИП Брадър“, Малък Тошко демонстрира циничното си чувство за хумор, като публично отправи покана към Мила Гешева да се ожени за него.

Що се отнася до Мила Гешева, то нейният живот се разви повече от добре след аферата с груповото изнасилване. Хубавицата се омъжи за швейцарския милионер Феличе Лепоро, но само 3 години по-късно се разведе. Мила върти успешен собствен бизнес – притежава 3 бутика за италианска мода в швейцарския град Лугано, както и малък аутлет център, където продава преоценени стоки. Преди няколко години Мила Гешева се завърна у нас за кратка почивка и тогава сподели няколко думи за драмата от 1988 г.

Мила Гешева днес

„Всички гаври са забравени и простени! Онова, което се е случило с момичето Мила, няма нищо общо с жената Мила. Не желая злото никому, в крайна сметка човек винаги остава сам със съвестта си“, лаконична беше Гешева.

През 2019 г., малко след развода си с швейцарския милионер, Мила Гешева се сгоди за, друг баровец – италианецът Ален Саудад Бланкаерт,  като засега няма публични данни дали двамата са се оженили. Мила и новият й мъж обитават просторно имение в швейцарския град Лугано, имат и къща на брега на Женевското езеро.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ