Вижте първия панелен блок в България и как изглежда той днес!

Индустриализацията на строителството е закономерен процес, който започва в даден етап на развитие на обществени-производствени отношения. В Европа индустриализацията на строителния процес е започнал своето развитие още през 30-те години на миналия век, а силен тласък е получил след края на Втората световна война. Тогава започва изграждането на жилищни комплекси от 500 до 1000 жилища едновременно, мащаби, който до тогава не са били прилагани.

Изграждането на ЕПЖС (Едропанелни жилищни сгради) започва в Западна Европа след края на войната, след 60-те години на миналия век, Германия, Франция и други страни намаляват дяла на изгражданите сгради с ЕПЖС. В гр.София характерната линия за развитие на ЕПЖС и жилищните комплекси е решаването на острата жилищна криза породена, от политическите и икономически условия. В периода между 1948-60г, София е нараснала няколко пъти. Породена от тези обстоятелства жилищна криза, карат държавата да търси бърз начин за изграждане на жилища. Строителството на сгради с панели се превръща в основен гръбнак на жилищната политика. Жилищата са минимизирани, като основно се явява едностайно и двустайно жилище.

Първите ЕПЖС в България са построени през 1958 година, като експериментални, по проекти на НИСИ и Нипро „Итис“ и са четири етажни безскелетни панелни жилищни сгради.

Първи експеримент с малки надлъжни междуосия на 3.00м и 3.60м и с напречно междуосие 2х5.10м.

Втори експеримент с малки надлъжни междуосия на 3.30м и 4.80м и с напречно междуосие 2х4.80м.

Сградата се намира на ул. Найчо Цанов (бивша ул. Нишка) и на базата на опита от него е съставен каталог от типови проекти за масово прилагане в гр.София – ж.к. Лев Толстой, ж.к. Красна поляна, ж.к. Ботунец, ж.к. Надежда 4 (бивш ж.к. Момкова махала).

След натрупания опит от първите ЕПЖС през 1962 година се възлага на Нипро „Итис“, „Главпроект“ и „Софтпроект“ изработването на обединена номенклатура 2-63 от 4 до 6 етажа за сеизмични и не сеизмични райони с надлъжни междуосия на 3.60м. и с напречно междуосие 2х5.10м. По нея е строена ж.к. Свобода, ж.к. Надежда 4, ж.к. Сухата река.

На базата 2-63 от „Софтпроект“ е разработена БС-VIII-СФ на 8 етажа за сеизмични райони. По нея е строено в жк. Свобода, жк. Надежда, жк. Младост, жк. Дружба -1 и др.

През 1964 година започва производството на 8 етажни ЕПЖС по номенклатура БС-2-64 НРПО „ИТИС“ , характерното за нея е , че асансьора е на междинната площадка.

През 1968 година се възлага на Главпроект да разработи номенклатури за Студентски общежития и Детски градини.

През 1969 година Софтпроект започва разработка на номенклатура за ЕПЖС БС-69-СФ, а от 1972 година започва и масовото и прилагане. Това е най-разпространената номенклатура по която е строено в гр.София,. Характерното за тази номенклатура е появата на лоджии (вътршни балкони) и етажност от 5 до 9 етажа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Личната драма на един прославен футболист

Лятото на 2007 година вече е започнало, а на 13 юни жегата в София е тежка – особено за човек като Георги Велинов, който едва наскоро е преживял една от най-сложните трансплантации. На 49 години, отслабнал и без сили, той с мъка стига до входа на мола до „Хемус“. Има една единствена цел – да си купи нов костюм за сватбата на по-големия си син след два дни. Изкачва едва един етаж и рухва на пейка. Няма сили дори да пробва дрехи. С последни усилия вади пари и моли да му вземат най-хубавия, най-скъпия костюм. За него е важно да изглежда достоен – като баща и като човек, който е устоял на тежките удари на съдбата.

А тези удари започват години по-рано и един от най-тежките е свързан със съпругата му Даниела – жена, с която прекарва 22 години в брак, белязан от любов, но и от постоянни изпитания. Още в началото на съвместния им живот се проявяват здравословните й проблеми, които с времето се задълбочават. Тя страда от тежко и коварно заболяване, съпроводено с чести депресивни състояния. С годините тези периоди стават все по-дълбоки и продължителни – изпада в летаргия, прекарва нощите будна, а дните – в сън и отпадналост.

Проблемите й не се изчерпват само с това. Появяват се и смущения във възприятията – чува и вижда неща различно от реалността, обърква звуци и образи, което още повече усложнява ежедневието им. Никога не работи, а грижите за дома и децата често остават върху Георги. Въпреки това, когато състоянието й позволява, тя се опитва да бъде част от семейството и да помага с отглеждането на двамата им синове – Мартин и Венци.

Животът им преминава между периоди на относително спокойствие и внезапни изблици на напрежение. Сцените, в които Даниела се ядосва, вдига скандали и напуска дома, не са рядкост. Георги свиква с тези моменти и с времето започва да ги приема като част от ежедневието. Допълнително напрежение внася и професионалният му път – честите отсъствия покрай футбола донякъде го откъсват от тежката домашна реалност, но не я премахват.

В началото на 2002 година съдбата му нанася нов тежък удар – баща му умира след масивен инсулт. Загубата го разтърсва дълбоко. Само два месеца по-късно, все още непрежалил тази смърт, той се събира с приятели по повод годишнина от паметния мач срещу „Ливърпул“. Вечерта преминава сравнително спокойно, но след завръщането у дома напрежението избухва. Даниела се ядосва, започва да вика, да чупи, вдига цялата къща. Накрая заявява, че си тръгва и отива при баща си. Това не е нещо ново – и друг път е напускала дома по този начин. Георги не я спира.

Това се оказва последният път, в който я вижда жива.

В ранната сутрин на 23 март 2002 година Даниела тръгва без ясна посока. Според следователите движението й е било произволно, но най-вероятно в себе си вече е носела решение, оформено от дългогодишната й болест и психическо изтощение. Стига до моста между кварталите „Изток“ и „Изгрев“ и спира там. Само секунди по-късно пада през перилата от височина над 20 метра – падане, което не оставя никакъв шанс за оцеляване.

Съдебномедицинската експертиза установява, че непосредствено преди падането тя е получила микроинфаркт. Георги Велинов приема именно тази версия и вярва в нея – че не става дума за съзнателен акт, а за трагично стечение на обстоятелствата. Според него е напълно възможно да й е прилошало, да е спряла за глътка въздух, да е загубила равновесие и така да се е стигнало до фаталния край.

Въпреки това, в онези години жълтата преса налага друга версия – самоубийство. Тя бързо се разпространява и остава като основен спомен за трагедията, въпреки категоричното несъгласие на Георги. Той не приема това обяснение и дълги години по-късно продължава да задава същия въпрос към всички, които го повдигат: кой би скочил от мост с гръб напред?

Каквато и да е била истината в последните секунди от живота й, едно остава безспорно – дългогодишното й заболяване, психическите сривове и тежкото й състояние са неразделна част от тази трагедия. А за Георги Велинов това е загуба, която променя живота му завинаги – тиха, дълбока и непреодолима.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родена е точно преди 72 години, името й обаче не е това с което я познаваме

Силвия Кацарова е родена на 26 април 1954 в Добрич (тогава Толбухин) под името Силвер Нури. Произходът й е част от личната история, която тя по-късно трансформира, за да се впише в реалностите на музикалната и обществената среда на онези години.

Детството й преминава в Добрич, но в тийнейджърските й години семейството й се премества в Хасково, където тя завършва икономически техникум. Още през ученическите си години Силвия проявява силен интерес към музиката — пее, експериментира с различни жанрове и подготвя кандидатстване в академично музикално училище.

В този град започва истинската й близост с музиката — пее в ученически формации, изявява се на местни сцени и развива силния глас, който по-късно ще я превърне в една от емблематичните фигури в българската поп музика.

Под ръководството на преподавателите Лили Ненкова и Ирина Чмихова тя се подготвя за приемните изпити в Естрадния отдел на Консерваторията. След успешно преминати изпити, тя е приета и става студентка, като учи в класа на Евгений Комаров. В периода на студентските си години Силвия гради вокалната си техника, развива стил, който съчетава соул, ритъм и блус влияния, и изгражда увереност, че музиката е нейният път.

След завършване на академичното си образование Силвия започва професионалната си кариера, работейки в различни музикални жанрове — от романси до джаз-рок.

Съдбата я среща с музиканта и композитора Милчо Кацаров, който в онзи период вече е активно свързан с професионалната сцена. Започват да работят заедно, а музикалното партньорство скоро прераства и в лична връзка, след което двамата сключват брак.

Бракът с Милчо въвежда Силвия в едновременно подкрепящ, но и сложен семеен свят. Бащата на съпруга й — влиятелен номенклатурен кадър от столичния квартал Лозенец настоява тя да смени турското си име, за да бъде по-приемлива за тогавашните институции и за да има реален шанс да пробие професионално. В епохата на строги идеологически правила промяната на името е не само личен избор, но и социална необходимост. Така Силвер Нури става Силвия Кацарова — име, което скоро започва да се свързва с новото модерно звучене в българската естрада. Въпреки това отношенията й със семейството на съпруга й никога не са напълно безоблачни. Тя така и не успява да се сближи истински с роднините на Милчо, а напрежението остава част от общия им семеен пейзаж.

С Милчо Кацаров тя основава групата LZ, която през 70-те и 80-те става една от най-популярните формации в България. Силвия е фронтмен и вокалистка, а нейният глас дава на LZ характерно звучене, което комбинира поп, соул и модерни аранжименти. Групата издава няколко албума, печели фенове, организира концерти и турнета, включително в чужбина.

През същите години Силвия участва в редица концертни турнета, включително и в Скандинавия, където нейните изпълнения се приемат с интерес. Международните ? изяви носят нови срещи, вдъхновения и професионално самочувствие, а гласът ? намира своята публика и извън България. Със съпруга си имат дъщеря — Теди Кацарова, която по-късно също става певица и преследва собствен музикален път.

Паралелно с музиката, Силвия получава възможност да се появи и на големия екран. В началото на 80-те участва във филма на Иванка Гръбчева „Златната река“ (1983), където е записана със своето рождено име Силвер Нури. Присъствието и  във филма е любопитен щрих към артистичния й образ, а участието в киното показва, че тя не се страхува да излезе извън границите на сцената. „Златната река“ разказва история за противостоянието между хора с трудни съдби, търсещи ново начало, и установеното общество в един малък град — сюжет, който се вписва добре във времето и контекста на българското кино от 80-те.

След политическите промени в края на 80-те и началото на 90-те, Силвия успява да запази активна музикална кариера. Tя продължава да записва, да пее на концерти и да издава музика, адаптирайки се към новите социални и културни условия в страната.

Личният й живот също преживява бурни моменти — бракът и с Милчо продължава дълго, но в крайна сметка двамата се развеждат през 2010 г. След развода тя остава независима фигура на сцената. С годините Силвия се бори и за правата върху своя репертоар: през 2025 г. тя възвръща авторските права върху ключови песни след шестгодишна съдебна битка.

До днес Силвия Кацарова е една от най-емблематичните български естрадни изпълнителки — гласът и остава запазена марка, а нейната история е пример за талант, решителност и преодоляване на социални и лични препятствия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато рушветът за доктора беше бутилка коняк "Плиска" и кутия шоколадови бонбони

Спомняте ли си абсурдното смислово, че и идеологическо противопоставяне на термините диктатура на пролетариата и социалистическа демокрация. Просто защото диктатура и демокрация са несъвместими. Първият термин зловещо напомняше за Народния съд и сянката на Държавна сигурност впоследствие. Вторият пък звучеше по-скоро иронично, съотнесен към тогавашния живот.

Но ако трябва да сме честни към себе си и към онова време, имаше неща, които даваха усещането за сигурност и стабилност в живота. Нямаше безработица, напротив, ако някой се задържаше известно време без работа, неминуемо попадаше в полезрението на различни органи – ОФ организациите, партийните квартални организации, а оттам и неминуемо си имаше работа с милицията. Така че обречени на глад нямаше. Даже и най-некадърните, неуки и необразовани работеха. А ако някой е съкратен или уволнен, пращаха документите му в бюрото по труда, за да му търсят работа.

Здравеопазването беше безплатно, някой ще възкликне, че било нискокачествено, ама го имаше и беше достъпно. Тогавашните докторски рушвети бяха бутилка с хубаво питие – например коняк, кутия луксозни бонбони или щафета с луканка, ако можеше да се намери с връзки. Вгледайте се обаче и се замислете, че мрежата от поликлиники и болнични сгради, която днес ползваме, е от онова време. Че и много от частните клиники и болници днес ползват цели сгради или части от тях.

Образованието беше безплатно. И със сигурност дълбоко идеологизирано, но с ръка на сърцето далеч по-качествено като краен продукт, отколкото е днес. Мрежа от техникуми буквално бълваха кадри за индустрията. Висшето беше труднодостъпно по отношение на цедката с приемните изпити. Да, бъдещите специалисти държаха изпити по абсурдни дисциплини като история на БКП, диамат, истмат, научен комунизъм. Но въпреки тези глупости излизаха от вузовете добре обучени.

Имаше изградена система от почивни станции, а по профсъюзна линия базата беше достъпна за всички трудещи се. Полагаха се грижи за майчинството, за пенсионерите, за уязвимите слоеве на обществото. 60-те и 70-те години бяха може би най-успешните и спокойните, тогава се изградиха селата и малките градчета в този вид, в който са и днес. Само дето тогава бяха пълни с хора, а днес виждаме запуснати домове и буренясали дворове. И затова не са прави онези, които твърдят, че носталгията по Бай-Тошовото време всъщност е носталгия по младостта. Противоречиво беше, то и днес трудно се оценява, но имаше и много хубави страни.

 

Красимир Делчев, Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те бяха Героите от САЩ '94' ./Видео/

„Героите от САЩ '94“ (известни още като „Пеневата чета“) са футболистите от националния отбор на България, които постигнаха историческото четвърто място на Световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г

Водени от Христо Стоичков, отборът елиминира Германия на 1/4-финал. Съставът включва легенди като Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Красимир Балъков, Йордан Лечков и Наско Сираков. 

Ключови фигури от националния отбор на България през 1994 г.

 

Христо Стоичков: Голмайстор на турнира.

Димитър Пенев: Селекционерът (треньор) на отбора.

Борислав Михайлов: Вратарят и капитан.

Йордан Лечков: Автор на победния гол срещу Германия.

Емил Костадинов: Крило, ключов играч.

Красимир Балъков: Полузащитник.

Наско Сираков: Нападател. 

През 2024 г. беше създадена Фондация „Национали 94“ в подкрепа на играчите от този паметен състав.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За нея Емил Димитров написа и изпя песента Джулия

Тя бе една от най-интересните артистични и светски персони у нас през 90-те и първите години на новия миленуим. Съпруга е на Жан Бул – една от най-влиятелните личности във френския медиен свят и шоубизнес.

Не е широко известно, че тази изключително елегантна българка е учила заедно с Ив Сен Лоран в Школата към Синдиката на висшата мода в Париж. Още по-малко са онези, които знаят, че именитата ни сънародничка е работила в ателието на мадам Карвен в Париж цели две години.

По-известен е фактът, че безсмъртната песен „Джулия“ на Емил Димитров е посветена на нея.

Джулия Бул (Юлия Христова) е родена в Пловдив – град с дълбока историческа памет и особена аристократична атмосфера. Произходът й от семейство с аристократични корени я поставя още от ранна възраст в среда на възпитание, култура и усет към изкуството и обществения етикет. Това не е било просто въпрос на статус, а на начин на мислене – уважение към словото, мярка в поведението и естествено чувство за стил.

Младостта й преминава в години, в които подобен произход е по-скоро бреме, отколкото предимство. След установяването на комунистическия режим животът за хора от подобни среди става все по-ограничен, а перспективите – все по-тесни. Именно в този контекст се ражда едно от най-драматичните решения в живота й – напускането на България.

Бягството й от страната е било рисковано, почти авантюристично, и напълно необратимо. Тя напуска не само държавата, но и досегашния си живот. Оставя след себе си семейство и минало, за които дълго време се говори само с шепот. Слуховете за оставена малка дъщеря никога не са официално потвърждавани, но са част от онзи трагичен ореол, който неизменно съпътства името й и подсилва усещането за висока лична цена, платена за свободата.

Париж я посреща без сантименталност. Първите й години във френската столица са белязани от несигурност, самота и борба за място в общество, което не прощава слабостите, но разпознава стойността. Джулия обаче притежава рядко качество – способността да се движи естествено в различни социални пластове, без да губи себе си. Именно това й отваря врати, които остават затворени за мнозина.

Срещата и бракът й с влиятелен френски бизнесмен бележат нов етап в живота й. Съпругът й е фигура с огромно значение за френската и международната медийна среда – директор на разпространението на френската преса, издател на вестника на Ватикана и създател на престижния музикален фестивал МИДЕМ в Кан. Това не просто я въвежда в най-високите европейски среди, но я поставя в центъра на културния и интелектуалния живот на континента.

Животът й в Париж е изпълнен с срещи с личности от изкуството, политиката и аристокрацията. Апартаментът й на авеню Фош се превръща в място за изискани разговори и приеми, а присъствието й в пространства като хотел „Риц“ е напълно естествено – не показно, а органично. Джулия никога не играе роля; тя е това, което е.

След 1990 г., когато България започва да се отваря към света, Джулия Бул се завръща в родината си. Появата й в светския живот на страната има почти символично значение – като завръщане на изгубена връзка с една прекъсната традиция. Заедно с Христо Куртев тя става част от новоформиращия се елит на прехода, но винаги стои леко встрани от суетата.

В продължение на повече от 25 години Джулия е сред най-ярките и същевременно най-дискретни фигури на българския обществен живот. Тя не налага, не поучава, не демонстрира превъзходство. Вместо това възпитава чрез пример – как се седи на маса, как се говори, как се мълчи, как се уважава другият. Неслучайно мнозина я наричат „учител по добър вкус“ в години, когато подобни уроци липсват.

Един от най-запомнящите се моменти е рожденият й ден, на който присъстват цар Симеон Втори и царица Маргарита – събитие, което ясно показва мястото й в кръгове, където приемането не става по покана, а по принадлежност.

В по-късните си години Джулия Бул избира отново Париж – не като бягство, а като естествено завръщане у дома. Там завършва житейският й кръг – далеч от показност, но близо до същността й. Умира през 2021 г. на 86-годишна възраст

Фактът, че Емил Димитров й посвещава песента „Джулия“, е още едно доказателство за магнетизма й – не шумен, а дълбок и вдъхновяващ.

Животът на Джулия Бул остава свидетелство за една изгубена класа хора – такива, които не се нуждаят от титли, за да бъдат аристократи, и които носят достойнството си като втора кожа.

Снимки: Evgeni Minchev ART

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Беше антифашист, но комунистите го убиха

Роден е на 27 юли 1912 г. В Бургас.

Живял е само 34 години, като 9 от тях е прекарал в следствия, затвори и лагери.

На 22 години влиза в затвора като моряк във Военно морското училище във Варна за четене на забранена литература. През това време умират майка му и сестра му.

Излиза от затвора след четири години, колкото да се ожени за майка ми и да ме създаде. Следват лагерите в Еникьой, Гиген и Белене. Вижда ме, когато съм вече 4 годишен.

Абсолютен идеалист. Писал е стихове. От него съм наследил любовта си към поезията.

Вместо да се кротне и да се отдаде на семейството си, става командир на нелегалния партизански щаб. Заловен и осъден на смърт на рождения си ден 27 юли 1944 година.

Не успяват да изпълнят смъртната присъда, излиза от затвора на 9 септември и първата заповед, която издава от името на Отечествения фронт гласи: „ Да се назначат в полицейските участъци адвокати, за да се спази законноста и се избегне саморазправата“. Това е едно от нещата, които са причина за ранната му смърт.

Беше сутринта на 27 март 1947 година. Баща ми беше настинал и за пръв път не беше отишъл на работа. Аз, седемгодишен, си играех с него на спалнята, толкова рядко имах това щастие, когато дойде партийният лекар и му сложи без обяснения една венозна инжекция. Баща ми почна да се гърчи, майка ми и баба ми ме изведоха да не гледам. След половин час ми казаха, че починал. Устроиха му грандиозно погребение и две години след това го обявиха за народен враг и предател.

А беше по чудо оживял след смъртната си присъда при фашистите на 27 юли 1944 г. – рождения си ден – като командир на бургаската партизанска зона. Спасиха го руските войски. Той беше широкомислещ човек, поет, сантиментален, потомствен гражданин на Бургас. На 9 септември 1944 година като председател на Отечествения фронт не разреши саморазправа с полицаите. Това му коства много след време.

Никаква сметка не поискаха от лекаря убиец. Напротив, той продължи да бъде партиен лекар. Целият град се стече на погребението му.

Три години след това го обявиха за народен враг. Не понесоха неговата следсмъртна популярност. Беше мъртъв и не можеше да се защити. Избиха с чук петолъчката от гроба му. Свикаха общоградско събрание, на което майка ми беше призована да се откаже от него, мъртвия. Тя категорично отказа и беше изключена от партията и уволнена от работа.

Майка ми – тогава 28 годишна с две деца – храбро защити името му и не се отказа от него.Остана му цял живот вярна – цели 52 години след неговата смърт, когато се събраха заедно горе.

Беше жестоко време. Сочеха ме с пръст като дете на врага. Обявиха пред строя в цялото училище, че съм свален от поста дружинен председател. Отнеха пионерската ми връзка.

Гладувахме. Братчето ми, което беше на три месеца , когато почина баща ми, боледуваше непрекъснато. Моята храбра бабичка пое всички несгоди на семейството. Оцеляхме.

Една нощ мама ни събуди с тригодишното ми братче и ни заведе на бургаския мост. Искаше да скочим заедно и да се удавим.

Успях да я свестя и да се опомни. Бях вече 10 годишен.

Реабилитираха баща ми през 1955 година, но тихомълком. После кръстиха кораб и улица на неговото име.

След 10 ноември 1989 година новите демократи отново смениха улицата, а корабът потъна от старост.

Майка ми почина на 80 години. Остана му вярна цял живот.

По-стар съм вече от нея и често си мисля дали ще се видим Там.

НА БАЩА МИ

Цъфтеше вишната на двора… Как цъфтеше…

И кой да знае… Този ден фатален беше…

Една инжекция във вената… И гърч последен…

На тридесет и пет е той… А аз на седем.

И след това… И след това… Ковчег огромен…

И хиляди вървят… Ужасен спомен.

И кървавите знамена… И все червени…

И аз със майка си вървя… И тя със мене…

Държи ме здраво… Да не плаче се опитва.

Другарите… И няма поп… Нито молитва.

И речи траурни… И някак си познати.

Цветя отгоре… след последните лопати.

И после вкъщи… Празно е… Ден първи.

И плаче братчето ми… тя да го накърми.

Гръдта ? бяла…И не дава да я гледам.

Вдовицата…. На двадесет и седем.

Баща ми спи… Облечен и притихнал.

За втори път му е… И той е свикнал.

Бесилката… Преди… Спасен по чудо.

И мислел – свърши това време лудо.

Но то не свършва… Става по-жестоко.

Нареждане отгоре… От високо…

И гробът… И портретът му избоден.

Посмъртно обявен за враг народен.

И сочат ме със пръст… Десетгодишен.

Не бива…Този спомен е излишен…

Години… И отново… По поръчка

изгрява пак на гроба петолъчка.

И улица… И кораб… Съжаляват…

На твойто име пак ги прекръщават.

И днеска пак… Премахват ги отново…

Табелките със чукове… Готово!

Сега говорите си горе с мама…

След толкова години пак сте двама.

И казвате ми: „Още си далечко!

Не бързай… Стой си там… Наш малък Дечко!

Търпение… Съвсем не си излишен

такъв осемдесет и шестгодишен…

Все още можеш… И все още важиш…

Живей… А после всичко ще ни кажеш!“

Източник: Фейсбук страница на Недялко Йорданов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Лейла - ватманката от корицата на списание „Жената днес“

През 1983 г. корицата на списание „Жената днес“ запечатва един от малкото моменти, които правят ежедневието на столичните ватмани видимо за всички. Там, сред шумa на трамваи и хора по улиците на София, стои Лейла Тасимова – усмихната, уверена и готова за първа смяна на трамвай „България 1300“. Фотографът Веселин Чапанов успява да улови не само образа на една жена, но и духа на професия, изискваща дисциплина, отговорност и безкрайно внимание.

Лейла вече не е сред нас – почина преди няколко години, но историята й остава жива. Тя е пример за хилядите жени, които през социализма идват от провинцията в София, за да станат ватмани, да получат столично жителство и да започнат нов живот. Живот, който често започва в общежитие до депото Пенка Михайлова в Банишора, далеч от семейството и близките. Там се гледат деца, става се рано за първа смяна и се понасят тежки дни – но Лейла и колежките й не се отказват.

Снимката на Лейла не е просто портрет – тя е носталгичен символ на една епоха. Жената, която седи зад управлението на трамвая, олицетворява сила, упоритост и отдаденост. За съвременния поглед тя е и вдъхновение: напомня ни, че зад всеки трамвай в София стои история, труд и живот, посветен на другите.

В Деня на жената споменът за Лейла Тасимова е повече от носталгия – той е признание за жените, които с усилията си изграждали град, транспорт и общност. Днес тя остава лице на соца, лице на дисциплината и пример за професионализъм, който вдъхновява и днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 7 март, през 2003 година, смъртоносно е прострелян бившият бос на ЦСКА

Той е избран за президент на Червените на 1 юни 1994 година, надделявайки срещу Николай Гигов, и остава начело на клуба до 1999 година

В този период - през февруари 1995 година, се създава първото акционерно дружество в българския спорт. 96 процента от собствеността остава за ФК ЦСКА, а 4 процента - за  Христо Стоичков

Под ръководството на Павлов Армейците печелят шампионската титла през 1997 година, както и Купата на България през 1997 и 1999 година

Това обаче е времето на две от най-болезнените загуби - 1:7 (1994 година) срещу Левски и 0:8 (1998 година) срещу Литекс

Според дясната ръка на Павлов в клуба - Евгени Горанов, петима играчи на Червените са били "хванати" при първата среща... 

Павлов, тогава президент на MG Холдинг, се среща със смъртта едва 42-годишен. Застрелян е пред офиса на могъщата компания - атентаторът е прикрит в храстите, разположени на около 60 метра от сградата на корпорацията на столичния булевард "Г. М. Димитров"

Стреля само веднъж, но улучва члена на клуб "Възраждане" в сърцето. Павлов си отива от този свят в 20.05 часа в "Пирогов"...

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си на 58 след инфаркт, забравен и ненужен. Фолк звезда взе апартамента му

Фолкпевицата Ивана е купила легендарния апартамент на обичания артист Радко Дишлиев в Пловдив. Певицата на народа се сдобила с жилището чрез брокер, а чак след като го придобила на свое име, разбрала, че то всъщност е принадлежало на знаменития актьор, изиграл ролята на Бенковски в „Записки по българските въстания“.

Всъщност Дишлиев го продава още приживе, за да може да оцелява. През годините апартаментът е сменил мнозина собственици, докато стигне до певицата Ивана. Актьорът си замина от този свят през 2009 г., едва на 58 години. Три дни преди рождения му ден го покоси масивен инфаркт, а лекарите не можаха да помогнат. Малко преди фаталния ден той склонил да си уговори час за прием в клиника, където трябвало да го поставят на системи, да прочистят организма му от токсини, защото през последните месеци не можел да яде, да спи, карал само на малко плодове, малко водка и сънотворни. Така и обаче не стигнал до лечение.

„Не искаше да е жив. 12 години всеки ден го убиваха и като личност, и като творец. Беше безработен. Буквално не му даваха никакъв хляб! Чувстваше се ненужен. Психиката му беше разбита, но на никого не се поклони“, изплака след загубата му неговата половинка Вера Пангарова, с която бяха заедно над 30 години. Така и обаче двамата не сключват брак и нямат наследници.

Когато Радко остава без работа, разчитали само на парите, които тя изкарвала. След десетки значими роли, сред които във филмите „Под игото“, „Любовта на Мирон“, „Кръвта остава“, „Записки по българските въстания“, „Апостолите“ и много други, Дишлиев изпада в забвение. Изгонили го от „Сълза и смях“ и никой театър в страната не го пожелал повече. Давали му малки ангажименти в националното радио, а последната му изява била в сатиричния певчески фестивал „Златният кос“. В последните си месеци на този свят ходил при театрални директори, молил, стигнал и до министъра на културата, но смъртта го застигнала, преди да му дадат шанс.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Коя беше тайната, която скриха от целия свят след звездния полет на Първата жена в света, която покори Космоса!

След 48 обиколки в рамките на около 70 часа бившата служителка на текстилна фабрика записва името си в историята. Заслуга за този полет има и главният координатор на съветската космическа програма – Сергей Корольов.

Те представят полета за успешен, но истината е, че за малко не е завършил фатално за първата жена космонавт. Това, което Валентина е премълчала преди години, е, че е имало техническа грешка, която е заплашвала живота й.

В началото на второто денонощие при обиколката около Земята Терешкова забелязва, че е допусната грешка ори програмирането. Тя пречела на двигателите да се снижат и да кацната на планетата.

В автоматичната програма на кораба беше допусната неточност: той беше така насочен и ориентиран, че вместо да се спуска, обратно – издигаше се в орбита. Аз не се приближавах към Земята, а с всяко навиване се отдалечавах от нея, разказва Терешкова.

Тя сигнализирала за проблема на Корольов и на следващия ден били въведени нови данни, които коригирали системата, така че капсулата започнала са се спуска.

Но Терешкова спестява този факт на пресата, защото Сергей Корольов я помолил да не споделя за проблема. Така тя спасява инженера, който е допуснал това да се случи.

Източник: sanovnik.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

“Виенският случай” или защо спряха тока на Варна заради отвлечен български самолет на 7 март през 80-те

На 7 март 1983 г. войникът е в ареста на поделението за някакво провинение, обаче успява да избяга. Другарите му го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София и се почерпват добре. Оттам отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. В барчето си разпределят ролите.

Отвличанията на самолети са по-чести през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век, преди да се усъвършенстват мерките за сигурност по летищата. В историята на българската авиация тази мода настъпва, разцъфтява и се изживява заедно с епохата на социализма, когато върховна мечта на много хора е да избягат от него. Исканията им се свеждат единствено до това се промени маршрутът му до летище, закъдето не продават билети. На Запад.

През 1983 г. за това си мечтаят и четири момчета от София. Лъчезар Иванов (19), Красен Гечев (22), Ивайло Владимиров (17) и Валентин Иванов. Всички имат проблеми: Гечев е бил в дисциплинарна рота, Владимиров е на отчет в детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.

В края на февруари 1983 г. Ивайло и Валентин играят боулинг в НДК с авиотехника Иван Цолов. Той им разказва как по време на чартърен полет от Бургас за Варшава в края на 1982 г. един поляк отвлича българския самолет. Похитителят хванал стюардесата и се заканил да й отреже главата с бръснач, ако екипажът на самолета не го отклони за Виена. Валентин много харесва разказа и предлага на Владимиров да избягат по този начин на Запад. Речено-сторено. Убеждават Лъчезар и Красен да дойдат с тях. На 6 март 1983 г. момчетата си купуват четири билета за самолета до Варна за вечерта на следващия ден. Куриозното е, че на Красен му става лошо в самолет, затова купуват билети за полет с малка машина – Ан-24. Останалата част от подготовката е да се снабдят със западна валута за харчене в Австрия. На 6-и вечерта обикалят заведенията и купуват на черно 290 долара и 100 марки. След това се почерпват. Утре вечер сме в австрийски бар! – казва войникът. Всъщност утрешният ден ще е последният в живота му.

Остава още един проблем – за пътуване със самолет, дори по вътрешните линии, трябва паспорт, а Валентин като войник няма. Лъчезар пък си го е изгубил. Ивайло е дал назаем на някакъв си Едуард 10 лева и му взема паспорта уж като залог. Лъчезар използва паспорта на Едуард, понеже си приличат на снимката, а своя дава на Красен. Валентин също се снабдява отнякъде с чужд паспорт. На 7 март войникът е в ареста на поделението за някакво провинение, обаче успява да избяга. Другарите му го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София и се почерпват добре. Оттам отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. В барчето си разпределят ролите. Оръжието им са джобни ножчета, които Ивайло е купил сутринта. Хвърлят чоп кой ще хване стюардесата. Пада се на най-младия, но той се уплашва и казва: Да си я лови Валентин. Войникът демонстрира най-голям кураж и приема.

Разделят се на две двойки. В едната са Лъчезар и Валентин, а в другата Красен и Ивайло. За да не събудят подозрение, решават да минат през КПП на двойки през интервал 15-20 минути. Ивайло ги съветва да скрият ножчетата под катарамите на коланите си, за да не ги открие металотърсачът на охраната. Двама от тях обаче са без колани и пускат оръжието в джобовете си. Цялата подготовка е толкова аматьорска, че са необходими доста случайности, за да се превърне детинският замисъл в трагедия.

Проверката се оказва повърхностна. Ножчетата им не са открити. За да са защитени откъм гърба, те сядат най-отзад, на последните четири седалки в самолета. Той е пълен, пътниците са около 40 души. Някои от тях чакат до последния момент за билет и смятат, че имат голям късмет, като са се вредили за полета. Самолетът излита по разписание в 18 часа.

След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, войникът започва уж да повръща. Той седи до илюминатора и за да може тя да стигне до него, Лъчезар й отстъпва мястото си. Щом се навежда над Валентин, той я дръпва до себе си и притиска ножчето до гърлото й. В същия момент Красен и Ивайло хващат пътниците пред себе си, като увиват коланите си около вратовете им. Лъчезар се изправя на пътеката, размахва ножа си и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи. Вика, че са рецидивисти, излезли от затвора и готови на всичко. Заканва се да счупи някой илюминатор и да разхерметизира самолета, за да загинат всички, ако не изпълнят исканията им. За парламентьор е пратен един полковник, който е сред пътниците.

В пилотската кабина са трима души Пламен Сталев (26), който се обучава за командир, бордният механик Ангел Узунов и инструкторът Иля Лалов (29). Той си спомня: Бяхме някъде над Ловеч, когато един военен почука и каза, че четирима са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Инструкциите в такива случаи са да им изпълниш желанията, ако можеш, за да не рискуваш живота на пътниците. Да стигнем до Виена беше невъзможно, защото всеки самолет зарежда с толкова гориво, колкото му е необходимо за полета и ние имахме гориво за един час плюс 30 минути за резерва. Предложих им по радиоуредбата да кацнем в Истанбул, но те бяха категорични: Виена.

Отначало бордният инженер, а после и командирът отиват да убеждават похитителите, че това е невъзможно. Момчетата обаче заплашват да отрежат пръста на стюардесата, дори порязват ръката й близо до китката. Заканват се да взривят самолета – казват, че имат четири бутилки със запалителна течност. Това е блъф, но екипажът няма как да знае. Не виждах друг начин освен да продължим за Варна, като им кажем, че тръгваме за Виена -разказва Лалов. Похитителите са толкова наивни, че отказват някой от тях да отиде в кабината. Освен това вече се стъмва. Тези две обстоятелства правят възможна заблудата. Над 40 минути самолетът кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото и да даде време на летището да се подготвят.

Във Варна научават за инцидента със самолета още в 18.25 ч. Електричеството над целия град е спряно, за да не видят похитителите морето. Стюардесата Марта Константинова и Стоян Милков от летището във Варна, които знаят безупречно немски, ще се представят за австрийци и трябва да заблудят похитителите, че са във Виена. Обличат ги в някакви импровизирани униформи. След като освободят заложниците, похитителите ще бъдат обезвредени от група командоси, които владеят карате.

Самолетът каца във Варна около 19.55 ч. Валентин завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета. Милков и Константинова влизат и се представят за австрийци. Само че похитителите не говорят немски и викат стюардесата да им превежда. Войникът не я пуска, но отваря вратата на тоалетната. В това време екипажът тайно пуска четирима командоси през вратата на багажното отделение. През шпионката те виждат кои и къде са похитителите.

Родната конфекция обаче издава конспирацията. Лъчезар не е спокоен. Още във въздуха забелязва морето, но другите го убеждават, че това е Дунав. Сега той сочи Милков и вика: Не го ли виждате, че е с българско яке? Валентин хлопва вратата и се заключва със стюардесата в тоалетната. Ще те убия! Излъгахте ни! – вика той. Няма време за повече преговори. Четиримата командоси от багажното нахълтват в салона и обезвреждат тримата похитители. Други двама влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента, в който Валентин посяга да пререже гърлото на стюардесата. Двамата стрелят почти едновременно и той пада, убит на място. Ножът му тупва в полата на стюардесата.

Единственият пострадал пътник е един от заложниците. В момента, когато командосите влизат в самолета, той решава да им помогне и напук на предупреждението на стюардесата скача на крака. Те решават, че е от терористите и го приспиват с един удар. Доста време след това той още ходи на лечение – увредено е трайно зрението му. Бих искал да знам кой ме удари – казва той на следователя. – Аз съм бивш боксьор, ама така не са ме улучвали. Двама от останалите пътници, дотогава спокойни, изпадат в нервна криза. Те бяха просто в истерия и искаха да се саморазправят с похитителите. Наложи се да ги пазим от тях – свидетелства един от командосите.

Стюардесата, обляна в кръв, е откарана във Варненската болница. Ранена е в шията и в ръката, но леко. Ще умра ли? – пита тя. Има късмет – раната е на милиметри от сънната артерия. Председател на съда, който гледа делото им, е Димитър Попов, по-късно министър-председател на България. Адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Лъчезар е осъден на 10 години затвор, Красен на 9, Ивайло на 7, но по-късно Върховният съд намалява наказанието му като непълнолетен на 5 години. Красен Гечев излиза от затвора предсрочно условно през 1989 г. и през 1992-а моли за копие от делото, което му е необходимо за американските емиграционни власти.

Варненските служители на МВР наричат операцията „Виенския случай“. Тя преминава под ръководството на генерал Велико Станков, който по това време оглавява местното подразделение на милицията. Действията на генерал Станков и подчинените му са перфектни, а организацията, създадена от МВР, би могла да влезе във всеки учебник по антитероризъм. „Виенският случай“ е последният по-сериозен инцидент с отвличане на български самолет. За участието си в операцията Стоян Милков е награден с орден за храброст. Отличени са и останалите главни действащи лица от МВР.

http://www.krumblagov.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Запознават се в столично заведение през 1992-ра и след скорострелна бурна любов се женят. Нещастният край на любовта им е предопределен

По сватбите сме свикнали да обръщаме внимание на класическите ритуали като ритане на менчето и хвърлянето на букета, за да видим какъв пол ще е първото дете и коя дама ще е следващата булка. На тези щастливи поводи винаги търсим позитивното и оставаме слепи за лошите поличби, ако има такива.

Така са стояли нещата и със сватбата на една от най-известните двойки в българския криминален свят от 90-те години на XX век – Георги и Мая Илиеви.

Жоро става известен първо като борец –републикански шампион. След това обаче е осъден за групово изнасилване и лежи в затвора, което слага край на спортната му кариера и началото на изкачването му по стълбицата към върха на подземния свят.

Запознава се с бъдещата си съпруга Мая в столично заведение през 1992-ра и след скорострелна бурна любов двамата се венчават на 24 април 1994 г. в ресторант „Мираж“. На сватбата присъстват редица имена, свързани с мафиотския живот в страната, които поливат щастливото събитие при драконови мерки за сигурност.

Тогава тържеството преминава без очевидни перипетии, но дори опитните очи пропускат малките поличби, които вещаят трагичното бъдеще на семейството.

На гражданската церемония, когато младоженците си разменят халките, тази на Жоро трудно влиза на пръста му – знак, който според народното поверие предсказва нещастен край на брака. Въпреки това, преди да настъпи този фатален момент през август 2005 г., предстои да се изпие много шампанско и да се пролеят много сълзи – било то от радост, безпомощност или от поредната жена, която се опитва да завладее сърцето на Жоро. Но неговото сърце винаги е принадлежало само на една жена – Мая.

След като напуска гражданското, Георги Илиев носи Мая на ръце, която е готова да хвърли булчинския букет. Букетът обаче се счупва и се разпада в ръцете и, което е поредният зловещ знак, който вещае нещастие за двойката.

„Айде да тръгваме вече, да отидем да пием“, прошепва женихът на кума си – Румен Маринов-Нарциса, изнервен от продължителната церемония. Всички се качват на лъскави лимузини и се отправят към „Мираж“ – мястото, което по ирония на съдбата става лобното за по-големия брат на Жоро – Васил Илиев, само година по-късно, когато е едва на тридесет.

Близки на двойката твърдят, че връзката между Мая и Жоро била толкова силна, че само смъртта можела да ги раздели. Така и става.

Жоро Илиев умира на 25 август 2005г. пред собственото си заведение „Буда Бар“ в Слънчев бряг след изстрел от снайперист пред десетки свидетели. Според слуховете виновникът е Райко Кръвта, с когото имали спор относно пласиране на наркотици. Кръвта също е убит година по-късно.

Мая Илиева наследява огромното състояние на съпруга си и днес е бизнес дама, преминала през няколко неуспешни връзки. В момента е с нов човек до себе си, чиято самоличност крие дори в социалните си мрежи, които създаде съвсем наскоро. Нейните приятелки обаче казват, че тя не може да обича никого така, както някога е обичала Илиев.

Около година преди убийството Мая и Жоро сключват църковен брак в храм-паметника „Свети Александър Невски“. Церемонията, извършена лично от патриарх Максим, е проведена без шумни празненства, приятели или роднини, само в присъствието на двамата.

Божията благословия на венчавката явно не е била достатъчна, за да спаси семейството от съдбата, която ги е очаквала.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Познахте ли го? Много преди да стане известен продава мартенички на "Витошка"

Милиони го познават като шоумен, продуцент и лидер на партия, но малцина си спомнят как е изглеждал животът на Слави Трифонов в първите му години в София.Снимка от онова време го показва млад студент в Консерваторията, с коса и дори брада-катинарче, застанал зад импровизирана масичка на „Витошка“, където продава мартеници, но началото се оказва трудно и финансово, и житейски.

Това са най-бедните години на младежа от Плевен. По думите на хора, които го познават от онова време, Трифонов едва е свързвал двата края. През февруари и март изкарвал пари, като продавал мартеници по „Витошка“ на импровизирана сергия. През останалото време се местел в подлеза на ЦУМ, където на малка масичка продавал модните по онова време дезодоранти „Импулс“ и евтина козметика и през студените месеци често мръзнел.

По сломени на негови близки от онези времена животът му тогава бил повече от скромен. Живеел на квартира в „Овча купел“  с негов приятел, хранел се основно с евтини китайски полуготови спагети, които се заливат с гореща вода. Това било бързо и достъпно решение за студент без средства. Редял се по опашки за промоции и следял внимателно намаленията в магазините, за да спести всеки възможен лев.

Познати на Слави от онези години разказват, че трудно го разпознават в днешния му строг и самоуверен имидж, вечно сърдит и раздаващ акъл и наставления. Като млад бил по-скромен и дори притеснителен. Не търсел внимание на всяка цена.

В същото време обаче още тогава изпъквал с чувство за хумор. Докато продавал мартеници или козметика, постоянно разказвал вицове и заговарял клиентките. Някои от тях се връщали отново, привлечени не толкова от стоката, колкото от разговора.

Именно в края на 80-те той започва да се запознава с бъдещи свои колеги -хората, с които по-късно ще свърже професионалния си път и ще постави основите на „Ку-ку Бенд“. По това време обаче никой не е предполагал, че бедният студент от подлеза ще се превърне в едно от най-разпознаваемите лица на българския телевизионен ефир.

Днес обаче някои от някогашните му приятели смятат, че шоуменът и политик Трифонов се е самозабравил. На такова мнение са и много зрители, които преди с интерес следяха „Шоуто на Слави“, а днес са разочаровани.

Източник:https:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя си отиде на рождения си ден. Последните й думи бяха : "Трудно ми е да дишам!".

Тя си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. 

Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. 

В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. 

Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. 

Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.

Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше вечната Жулиета на българското кино а нейният любим и единствена любов в живота й, бе нейният Ромео

Преди 70 години тя засенчва колежките си от световния кино елит в Кан, появявайки се в народна носия. Беше вечната Жулиета, а нейният любим и единствена любов в живота й, бе нейният Ромео. 

Гинка Станчева, която ни напусна на 91  годишна възраст през 2023 г., до последно играеше своята най-успешна роля – на грижовна баба. Когато стане дума за кино, името й обаче неизменно се свързва с това на най-популярния български актьор Апостол Карамитев. А когато стане дума за театър, Станчева е вечната Жулиета, в партньорство с актьора Пейчо Пеев (Ромео), който всъщност е единствена любов в живота й.

Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.

Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомняш си приживе  актрисата.

„ЛЮБИМЕЦ 13“

Ролята й на Елена в „Любимец 13“ я прави любимка на няколко поколения.

ВЪРВЯТ ЛИ ДВАМА

С Пейчо остават влюбени до последния му дъх.

ТЕНИСИСТКА

Налага й се да спортува само на екрана, защото наследява добър ген от майка си.

ШАРМАНТНА

Моделиерките се бият да й подаряват рокли и шапки, за да се хвалят, че я познават отблизо.

МАЙКА 

С дъщеря си Хермелина на първата й Коледа.

„ЖЕНАТА ДНЕС“

Корицата й на списание „Жената днес“ е сред най-продаваните в историята на изданието.

ТРИМА В КОМБИНА

Катя Чукова, Гинка Станчева и Георги Калоянчев (от ляво надясно) в „Специалист по всичко“.

ЦЕЛУВКАТА 

С Апостол Карамитев са като брат и сестра.

БАБА И ВНУЧЕ

С внука си Андрей-Константин на разходка в Рим.

НАСЛЕДНИЦИ

Гинка и дъщеря й Хермелина изпращат Андрей-Константин на училище.

КАН

Отново в Кан. През 1956 г. актрисата засенчва колежките си от световния киноелит, появявайки се в народна носия.

КОМПАНИЯ

Ицко Финци, Ваня и Захарий Жандови и Гинка навремето празнуват всеки повод заедно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато отивах войник само Росен Желязков ме изпрати на гарата

Днес той е най-обсъжданият човек в държавата. За легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията, казармата и възхода към властта, разказано от най-добрия му приятел 

Борис Павлов е емблематично име в българските артистични срещи. Композирал е музиката за някои от най-големите хитове, превърнали се в шлагери, включително тези на съпругата си – именитата певица Есил Дюран. По-малко известен е фактът, че в тръгналата в началото като любителска рок група R&Bo, свири рамо до рамо с бившия министър-предсесател на България Росен Желязков.

Историята на приятелството между Борис и Росен започва преди повече от 50 години. „С Бобо сме отпреди да се родя. Той е две години по-голям от мен. Неговата майка и моят баща са съученици“, казва Желязков за Павлов.

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“, усмихва се композиторът в разговора с репортер на „Труд news“. „Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“, убеден е Бобо, за когото Росен Желязков е обречен на успех и на най-високата позиция в изпълнителната власт.

Борис Павлов разказа за легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията казармата и бившия ни премиер, такъв, какъвто не го познаваме.

„Росен го познавам от невръстна възраст. Моята майка, светла й памет и неговият баща, светла му памет, са съученици, били са в една компания. На рождени дни и семейни празници сме били винаги заедно. Като се замисля, имам общи снимки, които са от детската градина. Росен е две години по-малък от мен, винаги е бил част от живота ми, просто константна величина“, започва Бобо.

В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето легендарно мазе

„След това в гимназията аз започнах да се занимавам с музика, в началото любителски, разбира се. Започнах да обръщам внимание на китарата, на рок групи – тогава по тази линия и момичетата ни обръщаха внимание“, смее се Борис. „Такива време бяха, нямаше телефони, така се ставаше душата на компанията. После Росен кандидатства в същата гимназия и го приеха, запали се и той по китарата покрай мен. В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето мазе. Това беше легендарно мазе, много популярни личности от днес са идвали долу, когато свирехме рок през 80-те. Това са днешни журналисти, актьори, музиканти, общественици“, разказва композиторът за пълното със спомени подземие в дома на улица „Парчевич“ в центъра на София, който принадлежи на фамилията му повече от 100 години.

„Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато влизах в казармата“

„И така си свирехме ние щастливо едни четири години, после аз трябваше да вляза в казармата. Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато отивах войник в казармата. Така се случи, всеки беше хванал нанякъде и той, нали беше и по-малък, дойде на перона с мен. Когато се уволних аз, той пък влезе войник. Тогава му ходех на свиждания, мисля, че беше в едно поделение в Горна или Долна Малина, не мога да се сетя точно“, спомня си Борис Павлов. „И на клетви ходихме, всичко както си му е реда. Когато се уволних, тръгнах да свиря по чужбина и пътищата ни се разделиха за неопределено време. Но винаги, когато сме се връщали с Есил, сме намирали начин да се виждаме. Ходил съм и на работното му място, където е бил във времето и буквално съм проследил цялото му изграждане като личност през всичките тези години“, уверява ни композиторът.

„Има невероятен музикален талант“

„Росен беше много талантлив и продължава да е, има невероятен музикален талант. Когато се учеше на китарата, много бързо запомняше всичко Като машинка беше!“, смее се Борис. „Както излизаха нотите изпод пръстите му, пъргави като машина, така и делата на държавата ще прави и съм сигурен, че ще е така. Много му се радвам и искрено му желая успех! Смея да кажа, че България уцели много с Росен Желязков!“, категоричен е той.  

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“

„Имаме група R&Bo, може да видите клиповете в You Tube, много музика имаме да довършваме с Росен. Той е първо много интелигентен човек, много музикален, има въображение, има чувство за хумор, артистичен е. И двамата сме учили в испанската паралелка във Френската гимназия в София, бяхме в първите випуски, а след това се отдели в отделна испанска гимназия. Нашето училище беше елитно и точно в края, когато се гонеше успех, аз започнах да се занимавам сериозно с музиката и си го развалих“, спомня си Борис Павлов.

„Росен просто изчезваше“

„Правеше силно впечатление, че когато трябваше да се учи, Росен просто изчезваше“. Тогава майка ми го даваше за пример и казваше: „Виж сега Росен как прави, прави и ти така“. Е, аз не можех“, признава с усмивка композиторът. „Росен има овладява емоция и знае кога трябва да се учи, когато трябва да се забавлява, изключително подреден е! То личи и в развитието му колко е последователен. Минаваше ми тази мисъл през главата, че този човек сте стигне далеч“, признава той.

„Отдаден на работата си и много я разбира“

„Росен Желязков е отдаден на работата си и много я разбира. Реално, откакто е започнал да се занимава с държавната администрация още като младеж, не е преставал да се занимава в тази област, аз не мога да си представя някой друг по-опитен от него. И като юрист е превъзходен, има страхотна обща култура и това много му помага. Диалогичен е, хората го обичат навсякъде, където е работил, колективът го харесва като ръководител“.

„Знам му соя, знам му семката“

„Това развитие при Росен му е отредено, така си мисля. Познавам и родителите му, това са едни превъзходни хора. И са баща му сме комуникирали много, за мен той от дете си е бил чичо Жельо, говорили сме си го това и с него. Знам му соя, знам му семката и знам, че нещото там са превъзходни. Не защото сме приятели от деца, просто е факт“, уверява Борис Павлов.

„Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“

„Много е важно на поста министър-председател да има личност като Росен Желязков. И говори езици превъзходно. В него я има онази осанка! Има осанка, спортува, излъчва авторитет – това е реалността. И в чужбина, като отиде, това е много важно. Като стане сега инаугурацията на Тръмп, живот и здраве, двамата, ако застанат един до друг, ще е като за снимка от кралското семейство“, смее се от сърце Борис Павлов и още веднъж пожелава успех от все сърце на приятеля си от детинство Росен Желязков.

Източник: вестник Труд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ