Непредизвестената смърт на един необикновен министър

„Нямам съмнения в нарочност за гибелта на съпруга ми Иван Башев. Аутопсията констатира, че смъртта е поради спиране на мозъчната дейност в резултат на замръзване. На аутопсията присъстваше наш близък лекар, който ми каза цялата истина. Нямам основание да не му вярвам. Единственото ми огорчение е, че не го търсеха настойчиво.“ 

Това казва в единственото си интервю взето през 1990 г. София Башева, съпруга на бившия външен министър, който намира смъртта си в обятията на планината.

Най-нестандартният външен министър в целия Източен блок

Иван Башев е един от най-успешните министри на външните работи на следосвобожденска България. Роден е на 24 февруари 1916 г. в София. Баща му Христо Башев е емигрант от гр. Прилеп – Вардарска Македония. Средно образование Иван Башев получава в софийската немска гимназия, а висше – в Софийския държавен университет “Свети Климент Охридски”, където се дипломира през 1943 г. 

Като студент активно участва в Български общонароден студентски съюз – БОНСС. За активната му дейност в пропагандиране на прокомунистически идеи и антифашистка дейност през 1943 г. е арестуван и заточен в концентрационен лагер. През 1946 г. става член на БКП. От 1948 г. до 1951 г. е член на ЦК на Съюза на народната младеж. През този период е секретар на Световната федерация на демократичната младеж. От 1951 г. до 1956 г. е секретар на ДКМС. От 1958 до 1961 г. работи в Министерство на просветата, където достига до поста първи зам.-Министър. През 1961-1962 г. е зам.-Министър на външните работи. През 1962 г. е избран за член на ЦК на БКП и за министър на външните работи, която длъжност изпълнява до смъртта си.

Иван Башев е владеел шест езика. Постоянно е работил за повишаване на образованието си и всестранната си подготовка. Имал е авторитет на най-културния и всестранно подготвен министър в сравнение с другите си колеги в българското правителство и членовете на Политбюро, както и величията от Кремъл. И до сега архивите на чуждестранните разузнавателни агенции пазят най-високи оценки за най-нестандартния външен министър в целия Източен блок.  В досиета, характеристики и справки, той е сочен като интелигентен и високообразован човек. С голяма дипломатичност, но и с настойчивост, се е опитвал да влияе в правителството, където настоявал за повече свобода и контакти с външния свят, като се подобрят отношенията с Югославия и с водещи в икономиката западни страни. Негова е идеята за повишаване ролята и мястото на малките държави в световната политика, като постоянно защитава националните ни интереси.

Дружал е преди всичко с хора на културата, а не с тези, с които работи. Ходел е без охрана.  Бил е изключително скромен и много различен от болшинството в партийната върхушка, които дължали постовете си благодарение на участието им в антифашистката съпротива.

„Башев беше чист, честен човек, нежен по душа, макар че имаше суров и делови вид. Суетата, присъща на министър, не беше в кръвта му. Ходеше пеш до министерството, обикаляше планините, нямахме апартамент, кола и вила“, казва още съпругата на бележития дипломат. Когато починал, й се обадили да декларира наследството си, а тя им казала: „Картини имам, книги имам, но друго – не.“

Бил е запален турист, отличен планинар и скиор в завидна физическа кондиция. Търсил е предизвикателствата, за да се калява в борбата с тях. Така например, виждали са го да навлиза в морето при голямо мъртво вълнение и да излиза след двучасово плуване.

Обгърнат в мразовитата прегръдка на Витоша

Паметник на Иван Башев в м.-Меча-поляна

Във фаталния ден, 12 декември 1971 г., неделя, се колебаел дали да иде на Витоша, или не. Знаел, че се очаква буря. В 11 ч. решава да поеме към планината, а жена му заръчва да не се бави, че времето е лошо. Пристига със служебната си кола до х. “Алеко”. Освобождава шофьора, като му поръчва да го чака в 17 ч. на Копитото. Поема със ските на гръб към върха. На предупрежденията на малцина туристи, че започва страхотна снежна буря, той не обърнал внимание, разчитайки на своята опитност и добра физическа подготовка. След като не се явил на уговорената среща шофьорът звъни на съпрухата му, че Башев още не се е върнал. Тя веднага се обажда на шефа на УБО генерал Кашев. Звъни и на премиера Станко Тодоров. Обещано й е, че веднага ще вземат мерки и ще се направи всичко възможно да бъде открит възможно най-бързо.

Опитни планински спасители и войскова част почти цяла нощ го търсят в околностите на хижата и по-нагоре. Намерен е замръзнал на разсъмване на 13 декември в местноста Меча поляна, на около 500 м. от х. “Алеко”. На мястото, където го застига бялата смърт, днес се намира скромен паметник.

Смърт с много неизвестни

башевСкоро е установена причината за смъртта: „Спиране на мозъчната дейност вследствие необикновен студ”. Но и студът, и бурята са били известни предварително на опитния планинар! Вдовицата София намира обяснение, че вероятно е получил болки от дископатията, трябвало да спре, за да изчака преминаването й… Само че това противоречи на духа на Иван Башев. „Беше човек на риска – твърди дъщеря му Миряна Башева. – Подлагаше се на неимоверни изпитания, винаги е искал да преодолява препятствия!”. Човек като Иван Башев не би спрял пред изпитанието на дископатията. Освен да „преодолее препятствия”, той е трябвало да е знаел, че спасението му е в единствено непрестанно движение.

„Още от първите месеци след смъртта на Башев тръгнаха слухове, че е убит. След 10 ноември зачестиха писмата и обажданията, които настояваха да искам разследване“, разказва София Башева по повод мълвата, че Башев е изчезнал, защото някои в Политбюро не са го обичали заради качествата му. Месец след смъртта му при нея отишъл мъж, който й казал: “Знам от сигурно място, че Башев е убит”.“Казах му да напусне и да престане да разпространява неверни слухове“, спомня си съпругата.

Дългата ръка на КГБ

Конспиративната теория, че Башев е бил убит, а смъртта му с измръзването е била инсценировка на тайните служби и до днес намира своите поддръжници.

Пет месеца преди внезапната смърт на 55 годишния дипломат, вътрешното министерство поема скандалния Ангел Цанев. Това става след отстраняването по нареждане на КГБ на неподходящия Солаков. Близо до ума е, че новият министър е наложен пак от Лубянка.

Ангел Цанев е пълен антипод на Иван Башев. Той отклонява средства, обзавежда апартаменти, свои и на роднини, урежда жилища, негови хора пътуват безплатно с  БГА „Балкан”, развява се насам натам с метресата си Невена, чийто съпруг умира при загадъчни обстоятелства (шушука се, че това е дело на Цанев), най-сетне Невена забременява, изпраща я в САЩ, там му ражда син, който получава американско гражданство – нещо направо невъзможно за социалистически вътрешен министър, години наред събира огромна колекция от картини, надминаваща по качество и количество легендарната колекция на Богомил Райнов.

Никой не дава отговор за търпението на Тодор Живков към скандалния силов министър. Обяснението е едно – чадър над него е опънат от Москва. В това време шеф на чекистите е Юрий Андропов, известен с майсторските си „активни мероприятия”. Така КГБ залага на Ангел Цанев. Той е човекът на Андропов у нас. Задачата му е да отстрани неудобния вече и за София, и за Москва нестандартен външен министър. Почеркът е изпипан. Но има още един неудобен свидетел от онова време.

Раденко Григоров е първи заместник на Башев. Кабинетите им са един срещу друг. Научава за „изчезването”  на шефа си още вечерта на 12 декември. Зарежда пистолета си, поставя патрон в цевта. На работното си място посреща с ледено спокойствие вестта за „бялата смърт” на опитния планинар. Но ще сподели с жена си: Иван Башев не е Нане Вуте от Искрец. Иван Башев е министър на външните работи. Той винаги е под наблюдението на специална охрана. От  професионалисти. Изградена по съветски образец. Не може министър ей така да грабне ски и да изчезне яко дим. Охраната има радиовръзка последна дума на техниката. За нея бурята на Витоша е буря в чаша вода. Нито веднъж охранителите на излезли в планината съветски висши управляващи не са допуснали гаф. „Не е възможно глезен да си изкълчиш – разказва след години пред свои близки Раденко Григоров, – без да получиш веднага професионална помощ. Каква ти бяла смърт, която иска часовете си”…

С времето Раденко намира и странно мълчаливите свидетели на откриването на трупа на Иван Башев. Измъква от тях данни за това,  че имало странни синини и охлузвания около китките и глезените на височайшия мъртвец. Неговият извод е: „Иван Башев е изненадан, обезсилен, отведен на усамотено място с белезници на ръцете и краката, обездвижен до настъпването на бялата смърт… После е оставен да бъде „открит” край Меча поляна”.

Прикритото облекчение на Първия

Теорията, че е станал жертва на заговор, може да бъде подкрепена и с един друг интересен факт. Според приближени на Живков, той приел смъртта на Башев със скрито облекчение. После остро се поставя въпросът кой да бъде назначен за министър на външните работи. И Живков най-изненадващо издига младия Петър Младенов. Предполага се, че съображенията му са били следните: предишните министри на външните работи – Милко Тарабанов, Руси Христозов и Иван Башев, са хора със самочувствие, със собствено мнение и със собствена тежест. Те не винаги на сто процента провеждат лично предана на Живков линия. А Тодор Живков иска млад и послушен човек за поста. Човек, който да не застрашава властта му и няма да го злепостави в чужбина. По ирония на съдбата, на Десети ноември най-изненадващо се оказва, че ударът срещу Живков идва точно от Петър Младенов, съгласувано и инспирирано от съветските другари.

Непознатият дипломат

Днес този легендарен дипломат и държавник е, ако не забравен, то абсолютно непознат за младите. В широко рекламираната Голяма българска енциклопедия не се е намерило място за Иван Башев. Не се намери за необходимо една от 1500-те улици на София, някои с много странни наименования, да носи неговото име. Нито една от неизброимите хижи в България не е наименувана на планинаря, който намери смъртта си в снежната прегръдка на Витоша.

Споменът за него обаче пази едно градче на границата, потънало в странджанските дебри. В Малко Търново, откъдето Башев е бил избран за народен представител, един малък булевард и до днес носи неговото име, заради добрините, които е сторил за забравения от Бога и от властта район.

Любопитен факт е също, че година след смъртта му Блага Димитрова и Соня Бакиш (мъжът й Станко Тодоров тогава е премиер на страната) се заемат с подготовка на книга със спомени за Иван Башев от приятели и колеги. Секретариатът на ЦК на БКП обаче забранява издаването на сборника. 40 години по-късно тези спомени видяха бял свят в книгата посветена на легендарния ни дипломат „Иван Башев – политик, държавник, дипломат“. В нея за Башев говорят повече от 50 колеги, приятели, съмишленици, световни лидери. Заедно с негови речи и извадки от дейността му като външен министър те рисуват образа на бележит дипломат и държавник, от когото има какво да се научи.

Източници: в-к „Десант”, „Иван Башев – политик, държавник, дипломат“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момичето, което трябваше да работи в жп транспорта, но стана тв звезда

Галя Пенева е родена на 13 февруари 1967 г. в Плевен – град, в който кариерата на телевизионна звезда едва ли е изглеждала като най-очевидната житейска перспектива. Особено в епоха, когато телевизията е само една, програмата е държавна, а лицата от екрана изглеждат като хора от друг, почти недостижим свят.

Детството й преминава в родното и село. После учи в Плевен до 8 клас. За средното й образование се знае сравнително малко, но според разказ на нейна бивша съученичка завършва железопътния техникум в Горна Оряховица през 1985 г. – не особено логичен избор за млада плевенчанка по онова време. Вероятно близостта между двата града и утвърдената репутация на Горна Оряховица като важен железопътен възел с добра учебна база правят подобен образователен път привлекателен в началото на 80-те.

След това поема към Велико Търново, където завършва педагогика и детска психология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Специалност, чиято практическа стойност по-късно се оказва безценна – просто не в детската градина, а пред телевизионните камери. Защото да удържиш вниманието на публика в продължение на десетилетия понякога изисква не по-малко търпение, емпатия и психологически усет от работата с деца.

Преди 1989 г. животът на Галя Пенева е животът на хиляди млади жени от провинцията. Учи, завършва и търси мястото си в система, която не е особено щедра на избори и алтернативи. Нищо в официалните й биографии не подсказва бунтарски дух или стремеж към революционна промяна. Просто младо момиче с приятна усмивка, добър външен вид и онзи особен вид присъствие, което камерата улавя още преди зрителят да е разбрал защо не може да откъсне поглед.

В края на 80-те години за кратко учи в театралната школа към ВИТИЗ. Това е може би първата по-ясна следа за онова, което се случва вътре в нея – усещането, че животът може да предложи нещо по-голямо от предварително начертания маршрут и че провинцията не е задължителна съдба за младите хора без софийско жителство.

След това идва преходът и с него се отварят врати, които дотогава просто не съществуват.

Манекенството е първата спирка. В началото на 90-те модният подиум е едно от малкото места, където млада жена с добра физика и фотогенично излъчване може бързо да бъде забелязана. Но истинският трамплин идва от съвсем различна посока.

През 1993 г. Канал 1 на БНТ – по онова време единственият телевизионен канал с национален обхват – стартира „Супершоу Невада“. Предаването е адаптация на американски тип телевизионна игра и е водено от дотогава сравнително непознатия Кръстьо Вапцаров – Къци, около когото още след първите излъчвания се заражда светкавична популярност.

Но не по-малко важни се оказват и т.нар. „момичета на късмета“ – асистентките, чиято задача е да поддържат настроението в студиото, да подпомагат водещия и да бъдат красивият фон на шоуто.

Само че този фон се оказва необичайно запомнящ се.

„Супершоу Невада“ се гледа от цяла България във време, когато изборът е ограничен до Ефир 2, книга или разходка. В тези условия „момичетата на късмета“ се превръщат в едни от най-разпознаваемите лица на десетилетието – руси, дългокраки и красиви, както ги описват тогавашните медии. За мнозина те са своеобразните богини на българските 90-те.

Галя Пенева – вече Гала – е една от тях.

До нея стои Ива Екимова и двете постепенно се превръщат в най-запомнящите се лица на предаването. Петте години в „Супершоу Невада“ не са просто телевизионен стаж. Те са университет по харизма, работа на живо, овладяване на ефира и общуване с аудитория от стотици хиляди зрители.

По-късно шоуто преминава в ефира на Нова телевизия, а оттам до следващата и окончателна роля на Гала има само една кратка професионална крачка.

На 9 октомври 2000 г. тя застава пред камерата на Нова телевизия като водеща на „На кафе“ – предаване, което много бързо престава да бъде просто телевизионен формат.

За следващите десетилетия „На кафе“ се превръща в ритуал. В част от сутрешната рутина на хиляди български семейства. В първото нещо, което мнозина пускат заедно с кафеварката. Ден след ден. Година след година. По три часа на живо. С усмивка, която сякаш не се променя.

Личният й живот върви успоредно с телевизионната кариера.

Гала е омъжена за бизнесмена Константин Будев, от когото има дъщеря – Мари, родена през 1997 г., днес блогър и инфлуенсър. По-късно двамата с Будев се развеждат.

От 2004 г. тя е във връзка с бизнесмена Стефан Николов, който за кратко се появява и като ко-водещ на „На кафе“ през периода 2017–2018 г.

Истинското й фамилно име – Пенева – отдавна е останало предимно в документите. За няколко поколения зрители тя е просто Гала.

От онези редки личности, за които фамилията е излишна.

Момичето от Плевен, завършило железопътен техникум в Горна Оряховица и педагогика във Велико Търново, се превръща в едно от най-дълготрайните и разпознаваеми лица на българската телевизия.

Нито железопътният техникум, нито педагогиката са я отвели по пътя, който вероятно е изглеждал предначертан.

Но понякога животът има собствен сценарий. Подготвя те да обясняваш уроци, а те изпраща да разговаряш с цяла държава всяка сутрин.

В случая на Гала именно усмивката, постоянството и онова трудно обяснимо телевизионно присъствие се оказват билетът за едно пътуване, което продължава вече повече от три десетилетия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричаха я „руската Ванга“ . Възкресява сина си два пъти, но накрая го губи

 

Първата държавна ясновидка: Джуна възкресява сина си два пъти, но накрая го губи.Смята, че 26-годишният Вахтанг е убит.

Последните си години лечителката прекарва сама, полусляпа и лишена от дарба

Ясновидката и лечителка Джуна бе особено популярна в някогашния СССР и тачена наравно с нашата Ванга. Дори я наричат „руската Ванга“. Интересното е, че жената, за която се твърди, че е помогнала на хиляди хора и е предсказала разпада на Съветския съюз и ядрената авария в Чернобил, не успява да предвиди собствената си съдба и да помогне на единственото си дете.

Асирийка по произход

Джуна е родена на 22 юли 1949 г. в Краснодарския край. Истинското й име е Евгения Бит-Сардис. Майка й е кубанска казачка, а баща й – асириец, преселник от Иран. Наследила е дарбата си от своята прабаба асирийка. Дори името, което приема по-късно – Джуна, е превод на Евгения. Един от първите, които обръщат внимание на свръхспособностите на бъдещата лечителка, е нейният баща. Когато момичето е на пет години, успява да излекува гърба му, докосвайки болното място.

В младостта си Джуна се премества в Тбилиси, където се омъжва за Виктор Давиташвили и получава работа в онкологичен център. Още тогава из цяла Грузия се разпространяват слухове за лечителка, която може да види бъдещето и да излекува рак с докосването си. Тогава семейството на Едуард Шеварднадзе се обръща към нея за помощ – дарбата на Джуна става билет за блестящо бъдеще.

Сред елита

Младата жена пристига в Москва през 80-те години, където славата й вече се носи. На мъжа й е наредено да остане в Грузия, а по-късно – да се разведе. След препоръките на Шеварднадзе Джуна е настанена в най-добрия хотел и снабдена с всичко необходимо. Но „Москва не вярва на сълзи“ и лечителката е подложена на много проверки както в научни институти, така и в службите на КГБ. Физици, психиатри и психолози са озадачени от феномена на нейната дарба. Фактът, че Джуна наистина влияе на пациентите и ги лекува, а не просто хипнотизира обществото, е потвърден от изследвания. Учените в лабораториите на Института по електроника и радиотехника стигат до заключението, че резултатите от работата й имат физически изражения. Което означава, че може да й се вярва.

Така лечителката е назначена на държавна работа и към нея започват да се стичат клиенти, включително от най-елитните среди. Списъкът е пълен със съветски и международни знаменитости – Леонид Брежнев, Андрей Тарковски, Роберт Рождественски, Владимир Висоцки, Аркадий Райкин, Федерико Фелини, Марчело Мастрояни, Джулиета Мазина, Робърт де Ниро, Владимир Гундяев (бъдещият патриарх Кирил). Среща се с папа Йоан Павел Втори и всякакви забележителни личности, пожелали да се запознаят с нея. Естествено, постоянно е придружавана от хора от службите.

Собствени медицински изобретения

Популярността на Джуна през 80-те и 90-те години е огромна – тя буквално се превръща в кумир на народа. Екстрасенската организира Международна академия за алтернативни науки и провежда масови лечебни сесии. Свидетели си спомнят, че тя успява да облекчи тежки симптоми, без дори да докосва пациента – с помощта на безконтактен масаж.

Жената не само лекува, но и активно изследва дарбата си, провеждайки лабораторни експерименти. Резултатите са повече от десет нейни собствени медицински изобретения. Сред тях е физиотерапевтичният апарат „Джуна-1“, който получава разрешение от Министерството на здравеопазването за изпитване и производство. Така нареченият биокоректор се използва при кардиологични, урологични и гинекологични заболявания. Авторитетът на Джуна е признат от официалната медицина, религиозните лидери, висшето ръководство на страната и широката общественост.

Лечителката става академик към Руската академия на науките. През 1995 г. й присъждат звание „почетен генерал-полковник на медицинска служба“. Борис Елцин я награждава с орден „Дружба между народите“. ООН й връчва медал за мир. Получава военния орден на малтийските рицари „Свети Джон Йерусалимски“ и най-висшата медицинска награда на ЮНЕСКО – ордена „Алберт Швейцер“.

Лична драма

Лечителката отглежда единствения си син Вахтанг, когото ражда от първия си съпруг (преди това тя губи дъщеря на два месеца). Още когато той е дете, майката го спасява със собствени усилия от саркома. Преживял чудодейно изцеление, Вахтанг става нейна надежда и опора. Но майчиното щастие не продължава дълго: през 2001 г. младият мъж умира. Смъртта на 26-годишния Вахтанг все още остава обвита в мистерия: някои казват, че е починал в автомобилна катастрофа, други, че причината са сърдечни проблеми. Известно е, че Джуна отново буквално измъква сина си от другия свят, но той умира на следващия ден след „възкресението“. Официално – от сърдечно-съдова дистония, според Джуна – от умишлено убийство.

Трагедията сломява лечителката. След смъртта на сина си тя губи своите способности и се затваря. Така Джуна прекарва остатъка от живота си – спира да практикува, не общува с журналисти и постепенно губи контакт със своите звездни приятели и покровители. Силите й я напускат, зрението й започва рязко да намалява. През последните няколко години тя бавно изтлява и умира в забрава на 8 юни 2015 г. след инсулт.

Според приятеля й, актьорът Станислав Садалски, Джуна е убита. Тя споделила с него, че роднините й, от които отдавна се е отрекла, защото искат единствено пари от нея, се домогват до недвижимите й имоти – четириетажна къща на стария „Арбат“ – подарък от Леонид Брежнев, апартаменти и магазини в центъра на Москва, колекция от диаманти, картини, 3-килограмова златна корона на царицата на Асирия, за каквато тя сама се обявява, когато е на върха на славата си.

И наистина след смъртта й от нейния сейф са откраднати документи за недвижими имоти, но и записки, за които се смята, че съдържат мрачните тайни на високопоставените й пациенти.

Източник: Лайфстайл

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пребил до смърт човек на италианската мафия но го убили го заради предателство

Вече над 20 години след разстрела му килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия а година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато халката падна на земята. История за любов, музика и раздяла

Казват, че зад всеки голям музикант стои поне една голяма история. При Данчо Капитанов те са няколко. Историята на момчето от Велико Търново, което превръща тромпета в своя съдба. Историята на музиканта, покорил една от най-престижните сцени в Европа. И историята на любовта му с Нели Рангелова – брак, започнал със сватба като по сценарий на комедия и завършил като повечето големи любови: тихо, болезнено и без победители.

Някои хора вярват в знаците на съдбата. Ако са прави, съдбата е направила всичко възможно да предупреди младоженците още в деня на сватбата. Първо се разваля шкафът, в който са булчинската рокля и костюмът на младоженеца. После химикалката отказва да пише точно когато трябва да подпишат брачното свидетелство. Накрая халката пада на земята и изчезва за близо половин час. Три предупреждения едно след друго. Само че влюбените хора рядко обръщат внимание на подобни неща.

Йордан Капитанов е роден във Велико Търново. Още млад открива своята голяма страст – музиката. Тромпетът бързо се превръща не просто в инструмент, а в продължение на самия него. След първите си професионални изяви в Ансамбъла на Строителни войски преминава през „Синьо-белите“, работи с Митко Шерев и свири в група „6+1“, където солист е Йорданка Христова. Кариерата му се развива стремително и името му започва да се споменава все по-често сред музикалните среди.

Големият пробив идва през 1977 г., когато става част от Оркестъра на Българското национално радио под ръководството на Вили Казасян. В продължение на тринадесет години е сред водещите музиканти в състава и постепенно се утвърждава като един от най-добрите джаз тромпетисти в България. За мнозина – най-добрият.

По същото време съдбата го среща с младата певица Нели Рангелова. Тя е пристигнала в София от Михайловград с мечти за голямата сцена и с талант, който трудно остава незабелязан. Следва тригодишна връзка, а през 1982 г. двамата решават да сключат брак.

Сватбата се състои на сцената на Летния театър в Бургас и още тогава започват необичайните случки. Разваленият шкаф, пресъхналата химикалка и изгубената халка се превръщат в семейна легенда. По-късно мнозина ще ги нарекат лоши знаци, но тогава никой не мисли за подобни неща.

Още по-необикновено е, че същия ден Нели Рангелова печели голямата награда на „Златния Орфей“. Сутринта е булка, а вечерта – носителка на най-престижното музикално отличие в страната. Истински приказен ден, който обаче поражда и първите клюки. Зли езици започват да шушукат, че успехът й е свързан с авторитета на съпруга й. Разбира се, талантът на Нели няма нужда от подобни обяснения, но клюките никога не са се интересували особено от истината.

Въпреки силното начало бракът не успява да устои на времето. Натоварените ангажименти, честите отсъствия, напрежението и ревността постепенно отдалечават двамата един от друг. Любовта, която ги е събрала, вече не е достатъчна, за да ги задържи заедно. След години отношенията им приключват, а сватбените поличби започват да изглеждат странно пророчески.

След промените през 1989 г. настъпва нов етап и в живота на Данчо Капитанов. Българската музикална сцена се променя бързо, а сигурността на големите държавни оркестри остава в миналото. Именно тогава негов приятел му съобщава, че прочутият берлински „Фридрихщат Палас“ търси хорус тромпет.

За музикант от неговата класа това е шанс, който не се изпуска

Капитанов заминава за Германия и е назначен почти веднага. Така започва един от най-успешните периоди в кариерата му. Следват две десетилетия на една от най-престижните сцени в Европа. Не като емигрант по принуда, а като музикант, който е намерил заслуженото признание.

В Берлин той печели уважението на колеги и публика със своите солови изпълнения. Особено впечатление прави интерпретацията му на „Aranjuez“ – прочутата мелодия на Хоакин Родриго, превърнала се в негова запазена марка. Освен това е сред основателите на берлинската джаз формация „Blues Brothers“, с която изнася множество концерти.

В едно от последните си интервюта Данчо Капитанов казва: „Дразня се, после свиря, музиката ме успокоява. С тромпета се чувствам щастлив и мога всичко да изсвиря на него.“

Трудно е човек да намери по-точно описание на собствения си живот.

След години, прекарани в Германия, носталгията надделява. Капитанов се завръща във Велико Търново – града, от който е тръгнал неговият път. Купува си жилище, помага на местни музиканти и отново се чувства у дома.

На пръв поглед кръгът се затваря. Но зад него стоят десетки години музика, хиляди концерти, големи сцени, любов, раздели и безброй километри между България и Германия.

Йордан Капитанов си отива през лятото на 2017 г. на 69-годишна възраст.

Сред хората, които се сбогуват с него, е и Нели Рангелова. Думите й са кратки:

„Почивай в мир, Капитанов.“

Без патетика. Без излишни обяснения. Само няколко думи, в които сякаш се побира цял един живот.

А може би той наистина е бил прав, когато казва, че някой ден ще свири в небесния оркестър. Защото музикант като Данчо Капитанов трудно би останал дълго без сцена. А ако някъде там има оркестър, със сигурност вече е получил един великолепен тромпетист.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата „Мис България“ Бранимира Антонова: Нямах пари за абитуриентска рокля, мама ми шиеше дрехите

 

Навремето жените имахме усещане за срам и свян, сега го няма.През 1967 г. Бранимира Антонова става първата жена, носителка на титлата „Мис България“. Тогава тя е едва 15-годишна. Красотата ѝ не остава незабелязана и отвежда младата софиянка пред камерите. Тя е участвала в хитовия филм от соца „Мъже в командировка“ (1968), а през 1969 г. се превръща в звезда и на международната сцена. На Московския кинофестивал тя представя филма „Танго“ и предизвиква фурор, когато журналисти предпочитат да снимат нея пред самата София Лорен, която слиза от друг самолет.

73-годишната Антонова признава, че не получава и стотинка пенсия. Тя е жертва на бюрократични неуредици, свързани със събирането на документи за стаж, но приема ситуацията с достойнство: „Няма да се унижавам и да моля за пенсия. Благодарна съм, че дъщеря ми Мария ме подкрепя и ми осигурява всичко нужно“, казва тя.

От години Бранимира живее между България и Ница, прекарвайки по-голямата част от времето си на Френската Ривиера, където е близо до дъщеря си и тримата си внуци.

- Госпожо Антонова, в България цените хвърчат, а за Великден дадоха по 50 евро добавка на най-бедните пенсионери. Какво мислите за това?

- Не живея в България и не контактувам активно с много хора. Хубаво е, че има някаква помощ. Дали е достатъчна, е друг въпрос, но по-добре да има, отколкото да няма. Трудни години са, нищо не е излишно.

Но се питам – как е възможно да дойдат примерно едни англичани, не заможни, да си купят българска къща в някое наше село и да я направят рай с цветна градина. Защо ние не можем така да си поддържаме къщите и селата? Виждам хора, които отиват в чужбина, работят като помощен персонал, счупват се от работа, дисциплинирани са. А като си дойдат в България, си хвърлят фаса на земята. Абе хора, дайте да си направим къщичките хубави, чисти. Тези, които плачат, се чудя, ако имат дворчета, защо не си засадят нещо – доматчета, картофки поне. Не казвам, че заплатите и пенсиите стигат. Трудно е, много е трудно.

Има пък други, които ламтят за палати с по шест спални. За какво са им, на колко легла може да спи човек? Алчността ще ни побърка.

 

В България нямаме пари, обаче тук, в Ница, никой не ходи с кола на пазар. Нито карат такива скъпи коли. Много се извратиха нещата в лош смисъл у нас. Всички искат лесни пари.

- Как е животът в Ница?

- Нямате представа колко скромно живеят тук хората. Всички си готвят вкъщи, не се хранят често навън, не си поръчват храна. Последното, което ме потресе, понеже гледам българска телевизия – знаете ли колко много храна с изтекъл срок е била приготвена за консумация за детски градини във Враца? Това заслужава направо да ги изправят до стената. Защо сме толкова търпеливи? И никога не виним себе си, а другите. Промяната започва от нас. Където отидем, носим себе си. Но иначе сме със страшни претенции, все сме недоволни. Не смееш да влезеш в магазина да попиташ нещо, веднага ще те погледнат лошо, може и да ти плеснат един шамар.

Аз съм от много обикновено семейство, живели сме скромно. Имали сме толкова финансови трудности. Нямах дори абитуриентска рокля. Абсолвентската ми я шихме вкъщи с майка ми.

 

Баща ми казваше много често на мен и по-голямата ми сестра Правда: Като пораснете, не забравяйте – бъдете винаги по-добри, отколкото трябва“. Той си отиде много рано. А майка ми почина на 97. Правеше до последно баници, гювечи, канеше приятелки. Даваше ми списъци с продукти и аз обикалях с колата да пазарувам, после събирам приятелките ѝ, едната с патерици, другата я болят колената. И като я питам какъв е празникът, майка казваше: „Не, не. Да ги нахраня ги събирам. Те имат малки пенсии“. Това е важното – „Бъдете по-добри, отколкото трябва“.

- Какво още си спомняте от вашето детство?

 

- Kaто деца родителите ни ни водеха на екскурзии – във Вършец примерно. Спяхме на квартира, скромно. В дворчето на всяка къща имаше засадено нещо – чесънче, лукче, картофче, морковче. Хората имаха кокошки, ние им давахме парички, те колеха някоя кокошка, вечерта сядахме на масата, канехме и домакините. Ей така живеехме. И в Созопол отсядахме на квартира. Аз и сестра ми спяхме в едно легло, за да пестят нашите пари. Хазяите казваха на майка ми: „Другарко, не купувай, ние имаме всичко в градината“. Разбира се, баща ми им оставяше пари. Майка правеше един голям гювеч и го носехме сутринта на пекаря, по обяд минаваме, вземаме си изпечения гювеч и викахме на масата и домакините, и другите курортисти, които бяха отседнали в къщата. Всички бяхме в по една стаичка. Така живеехме, беше щастливо, по цял ден на плажа. Какви чадъри, какви шезлонги. Майка ми ни шиеше банските, ние ѝ помагахме. Била съм на 6 годинки, исках банският ми да си е с горнище, с връвчица на вратлето. Бях много мъничка, но не исках да съм гола от кръста нагоре. Вече си изграждах усещане за срам, за свян. Къде отиде сега това чувство у младите? Няма го вече. Ужас!

 

- Сега на мода са силиконът и пластичните интервенции, какво мислите за това?

 

- Казват, че днес младите момичета имат изкривена представа за красота. Не мисля, по-скоро корекциите и пластичните интервенции се превърнаха в чудесен бизнес, който много добре се рекламира, а младите момичета са много податливи. Те вярват, че ако променят нещо по себе си, това ще ги направи по-успешни, по-обичани. Това не се случва. Аз не мисля, че някой е харесван повече или по-малко след някоя хирургическа интервенция. Но обезобразени жени виждам много. Поне интервенциите да се правеха хубаво. Като бях млада, и аз бях повлияна от модата, ходех с минижуп, много екстравагантен, сложиш си някоя хубава дрешка и това е. Но сега тази мода да се правят всякакви корекции е необратима. Винаги се обръщам към хирурзите да спрат да обезобразяват нашите хубави момичета. Статистиката е показала, че да, мъжете харесват силиконки, но винаги ще си изберат мило, добро и нормално момиче, за което да се оженят и да им роди деца. Защото красотата идва от духа. Другото е преходно. На какво се обричат тези момичета? Има и още нещо. Масово родителите на абитуриентки им подаряват силиконови гърди за бала. Може ли такова нещо? Това са бащи и майки! Къде ви е акълът? Не виждам как ще се оправят нещата, щом и в образовани семейства го правят. Има нещо много сбъркано в манталитета.

 

- Вашата естествена красота навремето ви е спечелила и роли в киното. Снимали сте в хитови български филми, кои бяха вашите учители?

 

- Имах много истински приятели и добри учители, с които съм снимала. Те са оформили личността ми. Големи актьори като Иван Кондов, Георги Черкелов, Иван Налбантов, Невена Коканова. Имах лично приятелство и с Леа Иванова…

Тъгувам за много мои близки приятели. Включително сега за Мишо Белчев, светло му небе. Българската култура осиротява. Напуска ни нейното величие. Мишо беше исполин – духовността, думите му, поезията... Велик мъж, велик талант.

Казват, че отиваме на по-добро място. Аз обаче съм с друго разбиране. Нека си бъде на земята най-хубавото място. Да не чакаме някога някъде друго, по-хубаво, което, кой да го знае... Вярата ни е такава, ние сме православни християни. Но нека и тук да бъде хубаво, да сме по-добри хора, да си помагаме повече./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дара в Черешката на тортата преди цели 10 години-Уникални кадри на Дара готвачката

 

Вижте представянето на Дара в епизод на Черешката на тортата отпреди 10 години, когато изпълнителката на Bangaranga е още тийнейджърка и идея си няма какви изненади й е подготвила Съдбата.

В предаването изпълнителката се старае да се представи на ниво, но притежава онзи непринуден стил, прямота и чистосърдечност, който е запазизла и днес.

Вижте видеото 

Със сигурност ще се посмеете на представянето на новото откритие на Х фактор на времето. Сладки са и моментите, когато майка й опитва да се намеси. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момиченцето с топката, което стана шампион

На снимката е малко момиче — може би на седем или осем години — с вдигната ръка, пръсти, впити около топката, и поглед, прикован в нея с онази съсредоточеност, която повечето деца откриват много по-късно. До нея стои жена с дълга коса и тренировъчен анцуг. Ръката й направлява движението с увереността на човек, правил това хиляди пъти. Момичето е Юлия Байчева. Жената е Златка Бончева. Снимката е от края на 70-те години. На 20 май 2026 г., на 89-годишна възраст, Бончева си отиде. Юлия Байчева отдавна е шампионка и треньор, а човекът, поставил началото на нейния път, вече не е сред живите.

Юлия Байчева е родена на 12 февруари 1972 г. в Пловдив. В художествената гимнастика попада още като дете, а първият човек, който вижда потенциала й и започва да го развива, е именно Златка Бончева в клуб „Левски“. Бончева принадлежи към онзи рядък тип треньори, за които думата „педагог“ не е просто длъжност. Под нейно ръководство първите си стъпки правят Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Камелия Игнатова и цяла плеяда гимнастички, превърнали се по-късно в световни и европейски шампионки. Българската федерация по художествена гимнастика я определя като жената, показала пътя на 16 световни и европейски шампионки — факт, който сам по себе си говори достатъчно.

След Бончева Юлия попада при Нешка Робева и Лили Игнатова — а самата Игнатова също е бивша възпитаничка на Бончева. Една естествена приемственост между поколенията в българската гимнастика. Успехите идват бързо. През 1989 г. Байчева печели пет златни медала на Националното първенство. Година по-късно, на Европейското първенство в Гьотеборг, Швеция, триумфира в многобоя — титла, с която остава сред емблематичните имена на поколението „Златни момичета“ на българската художествена гимнастика. Следват медали от световни първенства, включително и отборно световно злато заедно с Мария Петрова и Бранимира Маркова.

Животът извън гимнастическия килим обаче се оказва далеч по-суров. Юлия се омъжва за лекоатлета Георги Дъков — човек от света на спорта и, изглежда, партньор за цял живот. През 1996 г. той загива в автомобилна катастрофа. Байчева остава вдовица едва на 24 години. Зад медалите, титлите и славата животът е оставил рана, с която мнозина не биха се справили дори много по-късно.

Тя остава в гимнастиката — вече като треньор в спортен клуб „Левски“, в същите зали, където някога сама е учила първите движения с топка в ръка. Кръгът сякаш се затваря по онзи тих и естествен начин, характерен за хората, посветили целия си живот на един спорт. Днес Байчева е председател на фондация „Златните момичета на България“ — инициатива, която подпомага талантливи деца спортисти чрез благотворителни турнири и събития. Съосновател на идеята е Стефи Иванова — човекът с визията. Юлия е лицето, което вдъхва доверие и отваря врати.

На снимката от детството си тя гледа топката с увереността, че ще я улови. И на практика го е направила — не само в спорта, а и в живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1973 г.малко гранично градче е смразено от жестоко и нечувано за времето убийство

През пролетта на 1973 година, когато България живее в привидно подредения и спокоен ритъм на социализма, в най-югоизточния край на страната – малкото гранично градче Малко Търново – се случва нещо, което разтърсва не само местните, но и цялото РУ на МВР, свикнало да вярва, че подобни ужаси „не се случват тук“. По онова време до града се стига с т.нар. „открит лист“ – специално разрешение за достъп до граничната зона. Животът там е затворен, хората се познават поименно, вратите рядко се заключват, а децата играят свободно по улиците.

Именно в този свят на доверие и привидна сигурност изчезва седемгодишната Марияна – първокласничка, усмихнато дете, което до вчера е носело буквар в ръце. Средата на май е, природата в Странджа е зелена и тиха, но в градчето се случва нещо, което никой не си е и представял, че може да преживее – безследно изчезване на дете. Няма свидетели, няма следи, няма дори и най-малката улика. Само празнота и нарастващ страх.

Търсенето обхваща всички – милиция, граничари, горски служители, ученици и доброволци. Хората обхождат улици, дерета, гори, изоставени постройки. В малкия град паниката се разпространява бързо, но и мълчаливо – така, както е било характерно за онези години. Не се говори много, но всички усещат, че това не е просто изчезване.

В отчаянието си родителите поемат на дълъг път към Петрич, за да потърсят помощ от прочутата пророчица Ванга. Пред дома й ги посреща дълга опашка от хора, дошли с надежда. Неочаквано тя ги повиква с думите: „Нека тези хора да влязат, че са от много далече.“ Вътре разговорът е кратък, почти загадъчен. Като сядат срещу нея и й дават захарчето върху, което са спали цяла нощ, тя изпищява. След като се освестява, ги утешава като само им казва, че когато се върнат, милицията ще им съобщи истината.

Родителите се връщат с надежда. Вярват, че детето им е намерено живо. Но в Малко Търново ги чака най-страшното. След едноседмично издирване Марияна е открита мъртва – жертва на жестоко престъпление, извършено с хладнокръвие, което дори опитните следователи трудно побират в съзнанието си.

Детското й телце е захвърлено бездиханно на рудник „Младеново“ край града, в трап близост до флотационната фабрика – място, сурово и безлюдно, сякаш избрано нарочно, за да скрие ужасното престъпление.

Разследването бързо стига до извършителя – човек, познат на семейството, не местен, но достатъчно близък, за да спечели доверието на детето. Той я подмамва, извършва ужасяващо насилие и я убива по особено жесток начин. Детайли, които и до днес звучат като кошмар, включително и зловещото суеверие, което го кара да и избоде очите, вярвайки, че образът му ще се запечата завинаги в тях. Това не е просто престъпление – това е акт, който разрушава илюзията, че в онези години съществува „защитен свят“.

Милицията действа бързо. В рамките на системата на социализма подобни случаи не се допускат да останат неразкрити. Извършителят е осъден на смърт – най-тежкото наказание, което тогавашният закон предвижда за такива криминални деяния.

Но най-тежкият ден за Малко Търново идва на 24 май. Денят, в който по принцип се чества знанието и буквите, се превръща в ден на дълбока скръб. Малката Марияна е изпратена в последния си път. Преди ковчегът да стигне до гробищата, траур ата процесия спира пред училището. Там, символично, й връчват свидетелството за завършен първи клас – документ, който тя никога няма да използва. Директорът лично носи ковчега – жест, който остава в паметта на целия град като знак за безсилието на възрастните пред една необяснима жестокост.

Година по-късно животът, по своя необясним начин, продължава. Родителите се сдобиват с още едно дете – момиче, което кръщават отново Марияна. Името се превръща в мост между болката и надеждата, между загубата и опита да се продължи напред.

Случаят остава като тъмно петно в историята на едно малко гранично градче и като напомняне, че дори в най-затворените и „спокойни“ времена, злото може да се появи там, където никой не го очаква.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли този емблематичен ресторант, сега тъне в разруха

 

Култовото заведение е сред най-посещаваните по онова време, спомнят си варненци

Снимка на варненски ресторант от миналото развълнува старите жители на града, а те носталгично се впуснаха в спомени за мястото. Става дума за ресторант „Джанавара“, който е работил през 70-те и 80-те години. Емблематично заведение е сред най-посещаваните по онова време, спомнят си варненци.

„Беше прекрасно заведение „Джанавара“, имаше и дискотека. Младежите пеша отиваха на Джанавара и късно вечер се връщаха с много смях и песни!“ разказа жена в мрежата.

„Тука ни беше прощалната вечер“

„Вълшебно място! Един от най-посещаваните ресторанти преди около 40 години. С автобуси водеха и чужди туристи! Имаше и нощен бар/дискотека. Тези, които нямаха автомобили, вървяха пеша до там. Чудесна панорама! Славни времена!“

„Имаше програма, гостуваха певци, които само по някои Новогодишни програми може да видиш по БНТ.“

„Всяка масичка си имаше осветление и никой не Ви притеснява , прекрасни сервитьори и кухня , помня , че момента в който си извадиш цигара , а тогава беше разрешено пушенето , но пък там не се усещаше въобще явно си имаше добра вентилационна система, та на думата ми , като извадиш цигара и докато я вдигнеш идва сервитьор и ти поднася огънче….от нищото…. Сервитьорите не се виждаха и забелязваха въобще , но следяха клиентите….“

„Беше елитен Ресторант Дискотека обслужване СУПЕР ама се разруши ползват го някакви селяндури за склад жалко спомени спомени в Аспарухово имаше мн заведения ресторанти сега само капани Боровец Телевизора Стабилизатора Шатрата Каваците Джанавара Ловния „Карантината“ и този в руските блоков сега е Спиди забравих как се казваше и мн други жалко… „, споделят други.

Заведението в наши дни

В момента емблематичното заведение е напълно забравено, а младите варненци дори не знаят за съществуването му. Мястото тъне в пълна разруха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те бяха сгодени, но снайперисти ги застреляха

На 18 май 1993 г. са убити Адмира Исмич и Бошко Бркич, наречени Сараевските Ромео и Жулиета, обезсмъртени от Георги Бърдаров в затрогващия му роман ,,Аз още броя дните,,.

И двамата са родени през 1968 г. Адмира е бошнячка, а Бошко – сърбин. Завършват заедно гимназия, заедно следват химия. Гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992 г. ги заварва сгодени. Те остават в обсадения град, където е много трудно смесени двойки да оцелеят. Затова, след 14 месеца Адмира и Бошко решават да избягат от Сараево и да заминат за Сърбия.

Влиятелен босненец се съгласява срещу 18 000 марки да осигури на двамата влюбени безпрепятствено излизане от града. С тези пари той трябвало да подкупи снайперистите да пропуснат Адмира и Бошко да претичат през моста Връбаня на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.

На 18 май през нощта годениците тръгват..След като стигат средата на моста обаче, снайперисти откриват огън по тях. Бошко е убит на място. Адмира, ранена смъртоносно, успява да се добере до него и да го прегърне, след което издъхва.

Множество чужди репортери правят достояние на цел свят трагичната им участ. Пред тях, двете страни си прехвърлят вината за убийството. Адмира и Бошко остават да лежат непогребани на моста цели шест дни – до 24 май. Никой не може да се добере до телата им, за да ги прибере.

Родителите и на двамата, от двете противникови страни, виждат труповете им и не могат да направят нищо. На шестата нощ сърбите принуждават босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището в Лукавица в общ гроб. По-късно, през април 1996 г. те са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно…

През есента бях в Сараево. След това прочетох и книгата на Георги Бърдаров. Представях си ясно мястото на действията… И признавам честно, ако не бях ходила в Босна и не бях слушала какво са преживели хората, никога нямаше да довърша книгата…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Беше перспективен състезател. Загина млад в Студентски град

ИВАН ПЕЕВ Шивачев – беше млад перспективен състезател по-борба, за когото много рядко някой ще се сети !

Рано, много рано си отиде от този свят !Искам с няколко реда да ви напомня за него!

Иван Пеев Шивачев е род.на 14.05.1962г.в гр Грудово /днешно Средец/ обл. Бургас. Борческата си кариера започва в гр. Грудово, а от V клас до завършването си е в спортно училище „Юрий Гагарин“ гр. Бургас, се състезава за „Черноморие“ – Бургас в категориите 52 и 57кг.

Носител е на 8 златни,8 сребърни и 3 бронзови медала и купи от републикански и международни първенства. През 1981 година участва на първенството на военноморските сили в категорият 52 килограма.

Били за заедно с ХИНКО Илиев. ХИНКО става шампион на 48 кг. класически стил, а Иван Шивачев шампион на 52 кг свободен стил.

През 1984г. постъпва във ВИФ и една година се състезава за Академик.

На 06.01.1985г.загива при инцидент с оръжие в общежитието на ВИФ.

Треньор в Бургас му е бил Юсуф Азисов.

Тези които го познават и си спомнят за него могат да допълнят нещо.Да почива в мир.

(Благодаря на Иван ДУКОВ за оказаната помощ ,без него нямаше да мога да напиша нищо за Шивача)

Автор: Anguel Anguelov

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нейният живот бе достоен за филмова лента-от блясъка на европейските сцени до тежките удари на съдбата

Животът на Нора Нова прилича на роман, в който съдбата непрекъснато сменя посоката – от блясъка на европейските сцени до тежките удари на съдбата, които бележат младостта й и я превръщат в силна и непримирима личност.

Родена като Ахинора Куманова на 8 май 1928 г. в София, тя идва на бял свят в семейство на интелектуалци, в което културата и изкуството са част от ежедневието. Баща й е дипломат, а майка й – оперна певица, което предопределя и ранния й досег със света на музиката и сцената. Детството й преминава не само в България, но и в Германия, където семейството й пребивава по служебни причини. Именно там тя попива европейски дух, език и култура, които по-късно ще й помогнат да се реализира извън пределите на родината.

След 9 септември 1944 г. съдбата на семейството й се преобръща драматично. Като част от стария елит, те стават неудобни за новата власт. Близки на Нора Нова са репресирани, а баща й е изпратен в лагер. Тези събития оставят дълбока следа в съзнанието й и оформят характера й– свободолюбив, горд и категорично антикомунистически настроен. Тя отказва да се примири с ограниченията и постепенно започва да търси начин да напусне страната.

В края на 50-те години предприема смела и рискована стъпка – сключва фиктивен брак с германски гражданин, който й дава възможност да напусне България и да се установи в Западна Германия. Там започва новият й живот – този на Нора Нова. Името й е избрано неслучайно – звучи модерно, запомнящо се и носи духа на новото начало.

В Германия тя бързо намира място в музикалните среди. Притежава чар, сценично присъствие и глас, които й отварят врати. Печели конкурси, записва песни и започва да се появява по телевизията – нещо, което за онова време е огромен успех, особено за жена, дошла от Източния блок. Нора Нова не просто пее – тя излъчва стил, самоувереност и космополитност, които я отличават от останалите.

През 1964 г. идва един от най-знаковите моменти в живота й – участието й в Евровизия 1964, където тя представя Западна Германия. Така Нора Нова става първата българка, стъпила на сцената на този престижен международен конкурс. Макар класирането й да не е сред челните, самото участие има огромно символично значение – жена, родена в България, успява да пробие и да се представи пред милионна аудитория в свободния свят.

Кариерата й през следващите години я отвежда в елитни среди, където се среща и общува със световни звезди. Тя става част от нощния живот и културния елит на Европа – свят на блясък, партита, музика и известни личности. Общува с имена като Том Джоунс и Хулио Иглесиас, а чарът й и екзотичното й излъчване я правят запомняща се фигура навсякъде, където се появи.

Въпреки успехите, животът й не е лишен от трудности. Налага й се да се бори сама в чужда страна, да доказва себе си и да изгражда кариера без подкрепата на родината си. Тя плаща цената на свободата – далеч от България, далеч от близките си, но вярна на убежденията си.

След промените през 1989 г. Нора Нова се завръща в България – вече като жена с богат житейски опит и изградено име. Завръщането й е своеобразно затваряне на кръга. Тя се включва активно в обществения живот, занимава се с бизнес, а по-късно и с политика, като открито подкрепя Симеон Сакскобургготски. Остава вярна на убежденията си до края – директна, често провокативна, но винаги автентична.

В личния си живот Нора Нова преживява както любов, така и разочарования. Никога не се вписва в традиционните рамки и винаги следва собствените си правила. За нея свободата е над всичко – както в личен, така и в професионален план.

До последните си години тя запазва своята ярка индивидуалност и остър език, като често коментира обществените процеси без страх и задръжки. Животът й остава пример за човек, който не се подчинява на обстоятелствата, а ги променя според собствената си воля.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 45 години всички говореха за нея

 

Първият партиен и държавен ръководител сред “Златните момичета” на България, 1980 год.

Поводът за снимката е приема на Тодор Живков в резиденция Бояна в чест на златните медали, които печелят нашите момичета на европейското първенство в Амстердам – 1980. Илияна Раева ( на снимката между Т.Живков и Нешка Робева) печели златен медал в многобоя и златни медали на въже, обръч и бухалки, както и сребърен медал с лента. Анасамбъла по художествена гимнастика става европейски шампион и за първи път от много години побеждава СССР.

Благодарим на г-жа Раева за направеното уточнение за повода на снимката.

Златното момиче Илиана Раева: „През 79-та г. „Уембли“ освирка съветския химн и стана на крака за „Мила родино“

 Илиана Раева е златното момиче на родната художектвена гимнастика. Родена е на 15-ти март, 63 г. в София. В колекцията си тя има пет златни, 8 сребърни и 6 бронзови медала от европейски и световни първенства. Съпруга е на легендата на „Левски“ Наско Сираков.

– Как влезе в художествената гимнастика?

– Израснах в кв. Подуяне, досами оградата на ст. „Герена“. Просто бях обречена да се занимавам със спорт. Бях 6-годишна, когато баща ми ме заведе в залата по художествена гимнастика. Малко хора знаят, че с още 4 момичета от т.нар. „златно поколение“ гимнастички бяхме комшийки. Аз, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, сестра й Камелия Игнатова и галя Рангелова живеехме не само на една улица, но и в един блок. Всъщност аз влязох първа в залата, а те ме последваха. Помня, че като се връщахме от международни състезания, всички съседи от малката уличка „Момина Клисура“ ни посрещаха пред къщите си като руски освободители. До днес много съкварталци наричат пресечката- 4звездната уличка“. Освен нас, на „Момина клисура“ израснаха Гибона, Емо Велев, големия волейболист Димитър Златанов, режисьорът Магърдич Халваджиян…

– Много се е изписало за суровия режим, на който Нешка Робева е подлагала състезателките. Каква е истината?

– Истината е, че в началото Нешка беше съвсем умерена треньорка. Не ни е подлагала на някакви жестоки тренировки и лишения. По-късно, като почнахме да печелим медали, медиите раздухаха, колко суров наставник била тя. Тогава Робева реши да доизгражда този си имидж на практика. Стана болезнено педантична и взискателно едва когато вестниците я обявиха за такава. От това обаче само изгуби.

– Кой момент от кариерата си никога няма да забравиш?

– Случи се на световното първенство в Лондон, 79-та г. Бях едва 17-годишна. Тогава още борехме непробиваемата руска стена в художествената гимнастика. Състезанието се проведе в 15-хилядната зала на ст. „Уембли“. Винаги ще обичам тази публика, тя провокира да се случи прецедент в историята на дисциплината. Изиграх съчетанието си с бухалки перфектно. Но след минути на таблото се появи резултат 9.70. И залата обезумя. От вси страни се понесоха силни дюдюкания и крясъци. Тези уж студени англичани бяха екзалтирани.Оценката ме класираше на трето място. Шампионка ставаше рускинята Ирина Дирюгина, а втора- Даниела Бушанска от Чехия. Публиката почна неистово да крещи името ми, да свири и да хвърля разни предмети по килима. Не позволяваше на следващата състезателка да излезе. Напрежението ескалираше с всяка изминала секунда. Цялата зала скандираше: „Раева, Раева…“. Комисията прекъсна състезанието и се събра в една стаичка. Караха ли се, биха ли се там, не зная. Но през следващите 20 минути, докато се появят отново в залата, аз излязох на бис поне 40 пъти. Когато съдиите се върнаха, на таблото се появи резултат 9.75 и залата изригна във възторг. Тези пет стотни отгоре ми осигуриха златния медал. А най-невероятното се случи накрая, при награждаването. Като се качихме на почетната стълбичка три златни медалистки и прозвуча руският химн, публиката го освирка. Същото се случи и с чешкия. Щом прозвуча обаче „Мила родино“, цялата зала притихна и стана на крака.

Беше невероятно! това публиката да отмени съдийско решение е прецедент в историята на художествената гимнастика. Втори подобен случай не е имало.

– Омъжена си за легендата на „Левски“ Наско Сираков. Как се запознахте?

– За първи път той ме видял по телевизията на последното ми европейско състезание „Ставангер-82 г. в Норвегия. Там изиграх съчетанието си перфектно, но се класирах втора. Наско ме харесал още щом ме видял. Но най-много го впечатлило поведението ми на почетната стълбичка. „Тая мацка се прав, че не й пука, задето не е шампионка. Но аз съм сигурен, че вътрешно беснее. Ще й звънна.“, изкоментирал той пред приятели в софийския си апартамент. Всъщност не ми се обади той, а неговия съотборник Краси Коев, с който бяхме комшии. Казах му, че не желая да се срещам с разглезени футболни звезди. Наско не е такова момче, настояваше той. След третия телефонен разговор капитулирах. На първата ни среща Наско ме заведе в едно тузарско заведение на бул. „Стаемболийски“- „Димитровград“. Половин час след като седнахме при нас се изсипа целия футболен отбор от „Герена“. Бяха разбрали отнякъде. Наско много се притесни. Помисли че ще го заподозра, че той е инициатора. Няма проблем, че си решил да дойдеш на първа среща с целия отбор, нали сте приятели, пошегувах се аз. после той се окопити, вкара неотразимото си чувство за хумор и разговорът тръгна. В онези години имах много обожатели. Но Наско беше първия, който не ми сваляше звезди. нямаше цветя, комплименти, лигавщини…От самото начало ме накара да се почувствам все едно нямам избор. Предложението му за женитба беше кратко и ясно: „Взимам те“, и толкоз. Това ме грабна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кои са тримата най-успешни и разпознаваеми изпълнители в историята на "Евровизия"

Това са трима от най-успешните и разпознаваеми изпълнители в историята на „Евровизия“, които успяват да превърнат победата си в трамплин към световната музикална сцена. 

Ето подробности за техните триумфи:

1974 г. – "АББА" (Швеция)

Шведската поп група "АББА" печели конкурса с емблематичната песен "Waterloo". Това е първата победа за Швеция и началото на глобалната им музикална кариера, превръщайки ги в една от най-продаваните групи в света. 

1988 г. – Селин Дион (Швейцария)

Тогава все още прохождащата канадска певица Селин Дион представя Швейцария с песента "Ne partez pas sans moi". Тя печели с разлика от само една точка, а успехът ѝ помага да започне международната си кариера и да се превърне в една от най-великите вокалистки на нашето време. 

1990 г. – Тото Кутуньо (Италия)

Популярният италиански певец и композитор Тото Кутуньо триумфира в Загреб с авторската си песен "Insieme: 1992". Композицията е емоционален химн, посветен на европейското единство и предстоящото обединение на континента. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 50 години България приема стотици бежанци от Чили

 

На 11.09.1973 г. в Чили е извършен кървав военен преврат.

С помощта на американците в страната е свалено правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде – първия марксист в света, дошъл на власт през 1970 год. с избори и опитал да осъществи „мирна революция“. За да не бъде заловен и разстрелян от военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, Алиенде с автомат в ръка сам избира пътя на смъртта в бомбардирания от армейските части президентски дворец „Ла Монеда“, без да се предаде.

Чили преживява кошмарни години на терор и репресии. Хиляди загиват, „изчезват“ безследно, преминават през затвори, концлагери и тайни центрове за мъчения. Около един милион емигрират. Установена е брутална военна диктатура, недопускаща неподчинение или инакомислие. Тази политическа нощ продължава цели 17 години. Светът е залят от мощна вълна на солидарност с жертвите на чилийската военна хунта.

 В България през годините на диктатурата на Пиночет убежище и втора родина намерат над 600 чилийски емигранти. Първата група емигранти у нас пристига в началото на 1974 г. Сред тях е и синът на тогавашния генерален секретар на чилийската компартия Луис Корвалан – Алберто. Той е освободен от концлагер с помощта на международни правозащитни организации и пристига в София, за да учи агрономство. Тук умира на 26 октомври 1975 г. на 28-годишна възраст от инфаркт вследствие на мъченията. Бащата не е пуснат на погребението на сина си. Луис Корвалан е освободен чак година по-късно след размяна със съветския дисидент Владимир Буковски, извършена в Швейцария.

 Луис Корвалан и Тодор Живков

Бегълците от Чили избрали страната ни за втора родина са посрещнати с разтворени обятия.Те срещат на всяка крачка у нас искрено съчувствие и симпатия. Официално за тях се грижи създаденият към ОФ Комитет за солидарност с чилийския народ. Предоставен им е и един ОФ клуб на столичния булевард  „Чапаев”, близо до Института за чуждестранни студенти „Г.А.Насър”, който става известен като Чилийския клуб и се превръща в притегателен център и за останалите латиноамерикански студенти, и за много българи. Там се пеят чилийски и латиноамерикански песни, водят се разпалени спорове за мирни и въоръжени пътища на съпротивата срещу диктатурите. Всеки българин по онова време много добре знае какво става в Чили, защо толкова чилийци са избягали чак у нас и е готов да помага с каквото може. През 1974 год. на песенния фестивал „Златния орфей”, Емил Димитров печели голямата награда с политически ангажираната си песен ”Едит  Перейра”, отразяваща събитията в Чили случили се година по-рано и пресъздадени чрез историята на едно чилийско дете и семейството му, жертви на хунтата.

Мнозина от чилийските политемигранти дошли у нас получават български дипломи, създават се и доста смесени бракове. Десетки са чилийчетата, дошли на бял свят в родината ни, които и днес, вече пораснали и живеещи в демократично Чили, продължават да тъгуват за своята „истинска родина“ България. Същото е и с малко по-големите от тях – пристигнали навремето като деца с родителите си, израснали у нас, научили перфектен български, сляли се с нашата култура и после, след завръщането в Чили, останали „разкрачени“ между спомени и настояще.

В годините на социализма страната ни дава образование на хиляди студенти от Азия, Африка, Латинска Америка. Тяхната топла връзка с България също е ценен капитал, неоправдано забравен от години. Но чилийският случай е съвсем специален. Никой преследван и покрусен не забравя подадената му ръка. Подкрепата на България, която в онези времена е и държавна политика, е обвързала тези хора завинаги със страната ни и ни е създала едно уникално лоби в днешно Чили, „на края на света“.Най-здравата му спойка са многобройните смесени бракове.

През 1980 г. в София е открит паметник на загиналия при преврата на 11 септември 1973 г. президент на Чили Салвадор Алиенде. Паметникът се издига на булевард в „Младост“, който също носи името на Алиенде. През 1991 г. паметникът е демонтиран, а булевардът е преименуван на „Андрей Сахаров“. Във всички европейски столици името на Алиенде е увековечено подобаващо, а само в община Париж обектите, назовани на него, са над 100. Салвадор Алиенде е чичо на писателката Изабел Алиенде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте първия панелен блок в България и как изглежда той днес!

Индустриализацията на строителството е закономерен процес, който започва в даден етап на развитие на обществени-производствени отношения. В Европа индустриализацията на строителния процес е започнал своето развитие още през 30-те години на миналия век, а силен тласък е получил след края на Втората световна война. Тогава започва изграждането на жилищни комплекси от 500 до 1000 жилища едновременно, мащаби, който до тогава не са били прилагани.

Изграждането на ЕПЖС (Едропанелни жилищни сгради) започва в Западна Европа след края на войната, след 60-те години на миналия век, Германия, Франция и други страни намаляват дяла на изгражданите сгради с ЕПЖС. В гр.София характерната линия за развитие на ЕПЖС и жилищните комплекси е решаването на острата жилищна криза породена, от политическите и икономически условия. В периода между 1948-60г, София е нараснала няколко пъти. Породена от тези обстоятелства жилищна криза, карат държавата да търси бърз начин за изграждане на жилища. Строителството на сгради с панели се превръща в основен гръбнак на жилищната политика. Жилищата са минимизирани, като основно се явява едностайно и двустайно жилище.

Първите ЕПЖС в България са построени през 1958 година, като експериментални, по проекти на НИСИ и Нипро „Итис“ и са четири етажни безскелетни панелни жилищни сгради.

Първи експеримент с малки надлъжни междуосия на 3.00м и 3.60м и с напречно междуосие 2х5.10м.

Втори експеримент с малки надлъжни междуосия на 3.30м и 4.80м и с напречно междуосие 2х4.80м.

Сградата се намира на ул. Найчо Цанов (бивша ул. Нишка) и на базата на опита от него е съставен каталог от типови проекти за масово прилагане в гр.София – ж.к. Лев Толстой, ж.к. Красна поляна, ж.к. Ботунец, ж.к. Надежда 4 (бивш ж.к. Момкова махала).

След натрупания опит от първите ЕПЖС през 1962 година се възлага на Нипро „Итис“, „Главпроект“ и „Софтпроект“ изработването на обединена номенклатура 2-63 от 4 до 6 етажа за сеизмични и не сеизмични райони с надлъжни междуосия на 3.60м. и с напречно междуосие 2х5.10м. По нея е строена ж.к. Свобода, ж.к. Надежда 4, ж.к. Сухата река.

На базата 2-63 от „Софтпроект“ е разработена БС-VIII-СФ на 8 етажа за сеизмични райони. По нея е строено в жк. Свобода, жк. Надежда, жк. Младост, жк. Дружба -1 и др.

През 1964 година започва производството на 8 етажни ЕПЖС по номенклатура БС-2-64 НРПО „ИТИС“ , характерното за нея е , че асансьора е на междинната площадка.

През 1968 година се възлага на Главпроект да разработи номенклатури за Студентски общежития и Детски градини.

През 1969 година Софтпроект започва разработка на номенклатура за ЕПЖС БС-69-СФ, а от 1972 година започва и масовото и прилагане. Това е най-разпространената номенклатура по която е строено в гр.София,. Характерното за тази номенклатура е появата на лоджии (вътршни балкони) и етажност от 5 до 9 етажа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ