В памет на Лейла - ватманката от корицата на списание „Жената днес“

През 1983 г. корицата на списание „Жената днес“ запечатва един от малкото моменти, които правят ежедневието на столичните ватмани видимо за всички. Там, сред шумa на трамваи и хора по улиците на София, стои Лейла Тасимова – усмихната, уверена и готова за първа смяна на трамвай „България 1300“. Фотографът Веселин Чапанов успява да улови не само образа на една жена, но и духа на професия, изискваща дисциплина, отговорност и безкрайно внимание.

Лейла вече не е сред нас – почина преди няколко години, но историята й остава жива. Тя е пример за хилядите жени, които през социализма идват от провинцията в София, за да станат ватмани, да получат столично жителство и да започнат нов живот. Живот, който често започва в общежитие до депото Пенка Михайлова в Банишора, далеч от семейството и близките. Там се гледат деца, става се рано за първа смяна и се понасят тежки дни – но Лейла и колежките й не се отказват.

Снимката на Лейла не е просто портрет – тя е носталгичен символ на една епоха. Жената, която седи зад управлението на трамвая, олицетворява сила, упоритост и отдаденост. За съвременния поглед тя е и вдъхновение: напомня ни, че зад всеки трамвай в София стои история, труд и живот, посветен на другите.

В Деня на жената споменът за Лейла Тасимова е повече от носталгия – той е признание за жените, които с усилията си изграждали град, транспорт и общност. Днес тя остава лице на соца, лице на дисциплината и пример за професионализъм, който вдъхновява и днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 7 март, през 2003 година, смъртоносно е прострелян бившият бос на ЦСКА

Той е избран за президент на Червените на 1 юни 1994 година, надделявайки срещу Николай Гигов, и остава начело на клуба до 1999 година

В този период - през февруари 1995 година, се създава първото акционерно дружество в българския спорт. 96 процента от собствеността остава за ФК ЦСКА, а 4 процента - за  Христо Стоичков

Под ръководството на Павлов Армейците печелят шампионската титла през 1997 година, както и Купата на България през 1997 и 1999 година

Това обаче е времето на две от най-болезнените загуби - 1:7 (1994 година) срещу Левски и 0:8 (1998 година) срещу Литекс

Според дясната ръка на Павлов в клуба - Евгени Горанов, петима играчи на Червените са били "хванати" при първата среща... 

Павлов, тогава президент на MG Холдинг, се среща със смъртта едва 42-годишен. Застрелян е пред офиса на могъщата компания - атентаторът е прикрит в храстите, разположени на около 60 метра от сградата на корпорацията на столичния булевард "Г. М. Димитров"

Стреля само веднъж, но улучва члена на клуб "Възраждане" в сърцето. Павлов си отива от този свят в 20.05 часа в "Пирогов"...

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си на 58 след инфаркт, забравен и ненужен. Фолк звезда взе апартамента му

Фолкпевицата Ивана е купила легендарния апартамент на обичания артист Радко Дишлиев в Пловдив. Певицата на народа се сдобила с жилището чрез брокер, а чак след като го придобила на свое име, разбрала, че то всъщност е принадлежало на знаменития актьор, изиграл ролята на Бенковски в „Записки по българските въстания“.

Всъщност Дишлиев го продава още приживе, за да може да оцелява. През годините апартаментът е сменил мнозина собственици, докато стигне до певицата Ивана. Актьорът си замина от този свят през 2009 г., едва на 58 години. Три дни преди рождения му ден го покоси масивен инфаркт, а лекарите не можаха да помогнат. Малко преди фаталния ден той склонил да си уговори час за прием в клиника, където трябвало да го поставят на системи, да прочистят организма му от токсини, защото през последните месеци не можел да яде, да спи, карал само на малко плодове, малко водка и сънотворни. Така и обаче не стигнал до лечение.

„Не искаше да е жив. 12 години всеки ден го убиваха и като личност, и като творец. Беше безработен. Буквално не му даваха никакъв хляб! Чувстваше се ненужен. Психиката му беше разбита, но на никого не се поклони“, изплака след загубата му неговата половинка Вера Пангарова, с която бяха заедно над 30 години. Така и обаче двамата не сключват брак и нямат наследници.

Когато Радко остава без работа, разчитали само на парите, които тя изкарвала. След десетки значими роли, сред които във филмите „Под игото“, „Любовта на Мирон“, „Кръвта остава“, „Записки по българските въстания“, „Апостолите“ и много други, Дишлиев изпада в забвение. Изгонили го от „Сълза и смях“ и никой театър в страната не го пожелал повече. Давали му малки ангажименти в националното радио, а последната му изява била в сатиричния певчески фестивал „Златният кос“. В последните си месеци на този свят ходил при театрални директори, молил, стигнал и до министъра на културата, но смъртта го застигнала, преди да му дадат шанс.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Коя беше тайната, която скриха от целия свят след звездния полет на Първата жена в света, която покори Космоса!

След 48 обиколки в рамките на около 70 часа бившата служителка на текстилна фабрика записва името си в историята. Заслуга за този полет има и главният координатор на съветската космическа програма – Сергей Корольов.

Те представят полета за успешен, но истината е, че за малко не е завършил фатално за първата жена космонавт. Това, което Валентина е премълчала преди години, е, че е имало техническа грешка, която е заплашвала живота й.

В началото на второто денонощие при обиколката около Земята Терешкова забелязва, че е допусната грешка ори програмирането. Тя пречела на двигателите да се снижат и да кацната на планетата.

В автоматичната програма на кораба беше допусната неточност: той беше така насочен и ориентиран, че вместо да се спуска, обратно – издигаше се в орбита. Аз не се приближавах към Земята, а с всяко навиване се отдалечавах от нея, разказва Терешкова.

Тя сигнализирала за проблема на Корольов и на следващия ден били въведени нови данни, които коригирали системата, така че капсулата започнала са се спуска.

Но Терешкова спестява този факт на пресата, защото Сергей Корольов я помолил да не споделя за проблема. Така тя спасява инженера, който е допуснал това да се случи.

Източник: sanovnik.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

“Виенският случай” или защо спряха тока на Варна заради отвлечен български самолет на 7 март през 80-те

На 7 март 1983 г. войникът е в ареста на поделението за някакво провинение, обаче успява да избяга. Другарите му го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София и се почерпват добре. Оттам отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. В барчето си разпределят ролите.

Отвличанията на самолети са по-чести през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век, преди да се усъвършенстват мерките за сигурност по летищата. В историята на българската авиация тази мода настъпва, разцъфтява и се изживява заедно с епохата на социализма, когато върховна мечта на много хора е да избягат от него. Исканията им се свеждат единствено до това се промени маршрутът му до летище, закъдето не продават билети. На Запад.

През 1983 г. за това си мечтаят и четири момчета от София. Лъчезар Иванов (19), Красен Гечев (22), Ивайло Владимиров (17) и Валентин Иванов. Всички имат проблеми: Гечев е бил в дисциплинарна рота, Владимиров е на отчет в детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.

В края на февруари 1983 г. Ивайло и Валентин играят боулинг в НДК с авиотехника Иван Цолов. Той им разказва как по време на чартърен полет от Бургас за Варшава в края на 1982 г. един поляк отвлича българския самолет. Похитителят хванал стюардесата и се заканил да й отреже главата с бръснач, ако екипажът на самолета не го отклони за Виена. Валентин много харесва разказа и предлага на Владимиров да избягат по този начин на Запад. Речено-сторено. Убеждават Лъчезар и Красен да дойдат с тях. На 6 март 1983 г. момчетата си купуват четири билета за самолета до Варна за вечерта на следващия ден. Куриозното е, че на Красен му става лошо в самолет, затова купуват билети за полет с малка машина – Ан-24. Останалата част от подготовката е да се снабдят със западна валута за харчене в Австрия. На 6-и вечерта обикалят заведенията и купуват на черно 290 долара и 100 марки. След това се почерпват. Утре вечер сме в австрийски бар! – казва войникът. Всъщност утрешният ден ще е последният в живота му.

Остава още един проблем – за пътуване със самолет, дори по вътрешните линии, трябва паспорт, а Валентин като войник няма. Лъчезар пък си го е изгубил. Ивайло е дал назаем на някакъв си Едуард 10 лева и му взема паспорта уж като залог. Лъчезар използва паспорта на Едуард, понеже си приличат на снимката, а своя дава на Красен. Валентин също се снабдява отнякъде с чужд паспорт. На 7 март войникът е в ареста на поделението за някакво провинение, обаче успява да избяга. Другарите му го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София и се почерпват добре. Оттам отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. В барчето си разпределят ролите. Оръжието им са джобни ножчета, които Ивайло е купил сутринта. Хвърлят чоп кой ще хване стюардесата. Пада се на най-младия, но той се уплашва и казва: Да си я лови Валентин. Войникът демонстрира най-голям кураж и приема.

Разделят се на две двойки. В едната са Лъчезар и Валентин, а в другата Красен и Ивайло. За да не събудят подозрение, решават да минат през КПП на двойки през интервал 15-20 минути. Ивайло ги съветва да скрият ножчетата под катарамите на коланите си, за да не ги открие металотърсачът на охраната. Двама от тях обаче са без колани и пускат оръжието в джобовете си. Цялата подготовка е толкова аматьорска, че са необходими доста случайности, за да се превърне детинският замисъл в трагедия.

Проверката се оказва повърхностна. Ножчетата им не са открити. За да са защитени откъм гърба, те сядат най-отзад, на последните четири седалки в самолета. Той е пълен, пътниците са около 40 души. Някои от тях чакат до последния момент за билет и смятат, че имат голям късмет, като са се вредили за полета. Самолетът излита по разписание в 18 часа.

След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, войникът започва уж да повръща. Той седи до илюминатора и за да може тя да стигне до него, Лъчезар й отстъпва мястото си. Щом се навежда над Валентин, той я дръпва до себе си и притиска ножчето до гърлото й. В същия момент Красен и Ивайло хващат пътниците пред себе си, като увиват коланите си около вратовете им. Лъчезар се изправя на пътеката, размахва ножа си и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи. Вика, че са рецидивисти, излезли от затвора и готови на всичко. Заканва се да счупи някой илюминатор и да разхерметизира самолета, за да загинат всички, ако не изпълнят исканията им. За парламентьор е пратен един полковник, който е сред пътниците.

В пилотската кабина са трима души Пламен Сталев (26), който се обучава за командир, бордният механик Ангел Узунов и инструкторът Иля Лалов (29). Той си спомня: Бяхме някъде над Ловеч, когато един военен почука и каза, че четирима са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Инструкциите в такива случаи са да им изпълниш желанията, ако можеш, за да не рискуваш живота на пътниците. Да стигнем до Виена беше невъзможно, защото всеки самолет зарежда с толкова гориво, колкото му е необходимо за полета и ние имахме гориво за един час плюс 30 минути за резерва. Предложих им по радиоуредбата да кацнем в Истанбул, но те бяха категорични: Виена.

Отначало бордният инженер, а после и командирът отиват да убеждават похитителите, че това е невъзможно. Момчетата обаче заплашват да отрежат пръста на стюардесата, дори порязват ръката й близо до китката. Заканват се да взривят самолета – казват, че имат четири бутилки със запалителна течност. Това е блъф, но екипажът няма как да знае. Не виждах друг начин освен да продължим за Варна, като им кажем, че тръгваме за Виена -разказва Лалов. Похитителите са толкова наивни, че отказват някой от тях да отиде в кабината. Освен това вече се стъмва. Тези две обстоятелства правят възможна заблудата. Над 40 минути самолетът кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото и да даде време на летището да се подготвят.

Във Варна научават за инцидента със самолета още в 18.25 ч. Електричеството над целия град е спряно, за да не видят похитителите морето. Стюардесата Марта Константинова и Стоян Милков от летището във Варна, които знаят безупречно немски, ще се представят за австрийци и трябва да заблудят похитителите, че са във Виена. Обличат ги в някакви импровизирани униформи. След като освободят заложниците, похитителите ще бъдат обезвредени от група командоси, които владеят карате.

Самолетът каца във Варна около 19.55 ч. Валентин завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета. Милков и Константинова влизат и се представят за австрийци. Само че похитителите не говорят немски и викат стюардесата да им превежда. Войникът не я пуска, но отваря вратата на тоалетната. В това време екипажът тайно пуска четирима командоси през вратата на багажното отделение. През шпионката те виждат кои и къде са похитителите.

Родната конфекция обаче издава конспирацията. Лъчезар не е спокоен. Още във въздуха забелязва морето, но другите го убеждават, че това е Дунав. Сега той сочи Милков и вика: Не го ли виждате, че е с българско яке? Валентин хлопва вратата и се заключва със стюардесата в тоалетната. Ще те убия! Излъгахте ни! – вика той. Няма време за повече преговори. Четиримата командоси от багажното нахълтват в салона и обезвреждат тримата похитители. Други двама влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента, в който Валентин посяга да пререже гърлото на стюардесата. Двамата стрелят почти едновременно и той пада, убит на място. Ножът му тупва в полата на стюардесата.

Единственият пострадал пътник е един от заложниците. В момента, когато командосите влизат в самолета, той решава да им помогне и напук на предупреждението на стюардесата скача на крака. Те решават, че е от терористите и го приспиват с един удар. Доста време след това той още ходи на лечение – увредено е трайно зрението му. Бих искал да знам кой ме удари – казва той на следователя. – Аз съм бивш боксьор, ама така не са ме улучвали. Двама от останалите пътници, дотогава спокойни, изпадат в нервна криза. Те бяха просто в истерия и искаха да се саморазправят с похитителите. Наложи се да ги пазим от тях – свидетелства един от командосите.

Стюардесата, обляна в кръв, е откарана във Варненската болница. Ранена е в шията и в ръката, но леко. Ще умра ли? – пита тя. Има късмет – раната е на милиметри от сънната артерия. Председател на съда, който гледа делото им, е Димитър Попов, по-късно министър-председател на България. Адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Лъчезар е осъден на 10 години затвор, Красен на 9, Ивайло на 7, но по-късно Върховният съд намалява наказанието му като непълнолетен на 5 години. Красен Гечев излиза от затвора предсрочно условно през 1989 г. и през 1992-а моли за копие от делото, което му е необходимо за американските емиграционни власти.

Варненските служители на МВР наричат операцията „Виенския случай“. Тя преминава под ръководството на генерал Велико Станков, който по това време оглавява местното подразделение на милицията. Действията на генерал Станков и подчинените му са перфектни, а организацията, създадена от МВР, би могла да влезе във всеки учебник по антитероризъм. „Виенският случай“ е последният по-сериозен инцидент с отвличане на български самолет. За участието си в операцията Стоян Милков е награден с орден за храброст. Отличени са и останалите главни действащи лица от МВР.

http://www.krumblagov.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Запознават се в столично заведение през 1992-ра и след скорострелна бурна любов се женят. Нещастният край на любовта им е предопределен

По сватбите сме свикнали да обръщаме внимание на класическите ритуали като ритане на менчето и хвърлянето на букета, за да видим какъв пол ще е първото дете и коя дама ще е следващата булка. На тези щастливи поводи винаги търсим позитивното и оставаме слепи за лошите поличби, ако има такива.

Така са стояли нещата и със сватбата на една от най-известните двойки в българския криминален свят от 90-те години на XX век – Георги и Мая Илиеви.

Жоро става известен първо като борец –републикански шампион. След това обаче е осъден за групово изнасилване и лежи в затвора, което слага край на спортната му кариера и началото на изкачването му по стълбицата към върха на подземния свят.

Запознава се с бъдещата си съпруга Мая в столично заведение през 1992-ра и след скорострелна бурна любов двамата се венчават на 24 април 1994 г. в ресторант „Мираж“. На сватбата присъстват редица имена, свързани с мафиотския живот в страната, които поливат щастливото събитие при драконови мерки за сигурност.

Тогава тържеството преминава без очевидни перипетии, но дори опитните очи пропускат малките поличби, които вещаят трагичното бъдеще на семейството.

На гражданската церемония, когато младоженците си разменят халките, тази на Жоро трудно влиза на пръста му – знак, който според народното поверие предсказва нещастен край на брака. Въпреки това, преди да настъпи този фатален момент през август 2005 г., предстои да се изпие много шампанско и да се пролеят много сълзи – било то от радост, безпомощност или от поредната жена, която се опитва да завладее сърцето на Жоро. Но неговото сърце винаги е принадлежало само на една жена – Мая.

След като напуска гражданското, Георги Илиев носи Мая на ръце, която е готова да хвърли булчинския букет. Букетът обаче се счупва и се разпада в ръцете и, което е поредният зловещ знак, който вещае нещастие за двойката.

„Айде да тръгваме вече, да отидем да пием“, прошепва женихът на кума си – Румен Маринов-Нарциса, изнервен от продължителната церемония. Всички се качват на лъскави лимузини и се отправят към „Мираж“ – мястото, което по ирония на съдбата става лобното за по-големия брат на Жоро – Васил Илиев, само година по-късно, когато е едва на тридесет.

Близки на двойката твърдят, че връзката между Мая и Жоро била толкова силна, че само смъртта можела да ги раздели. Така и става.

Жоро Илиев умира на 25 август 2005г. пред собственото си заведение „Буда Бар“ в Слънчев бряг след изстрел от снайперист пред десетки свидетели. Според слуховете виновникът е Райко Кръвта, с когото имали спор относно пласиране на наркотици. Кръвта също е убит година по-късно.

Мая Илиева наследява огромното състояние на съпруга си и днес е бизнес дама, преминала през няколко неуспешни връзки. В момента е с нов човек до себе си, чиято самоличност крие дори в социалните си мрежи, които създаде съвсем наскоро. Нейните приятелки обаче казват, че тя не може да обича никого така, както някога е обичала Илиев.

Около година преди убийството Мая и Жоро сключват църковен брак в храм-паметника „Свети Александър Невски“. Церемонията, извършена лично от патриарх Максим, е проведена без шумни празненства, приятели или роднини, само в присъствието на двамата.

Божията благословия на венчавката явно не е била достатъчна, за да спаси семейството от съдбата, която ги е очаквала.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Познахте ли го? Много преди да стане известен продава мартенички на "Витошка"

Милиони го познават като шоумен, продуцент и лидер на партия, но малцина си спомнят как е изглеждал животът на Слави Трифонов в първите му години в София.Снимка от онова време го показва млад студент в Консерваторията, с коса и дори брада-катинарче, застанал зад импровизирана масичка на „Витошка“, където продава мартеници, но началото се оказва трудно и финансово, и житейски.

Това са най-бедните години на младежа от Плевен. По думите на хора, които го познават от онова време, Трифонов едва е свързвал двата края. През февруари и март изкарвал пари, като продавал мартеници по „Витошка“ на импровизирана сергия. През останалото време се местел в подлеза на ЦУМ, където на малка масичка продавал модните по онова време дезодоранти „Импулс“ и евтина козметика и през студените месеци често мръзнел.

По сломени на негови близки от онези времена животът му тогава бил повече от скромен. Живеел на квартира в „Овча купел“  с негов приятел, хранел се основно с евтини китайски полуготови спагети, които се заливат с гореща вода. Това било бързо и достъпно решение за студент без средства. Редял се по опашки за промоции и следял внимателно намаленията в магазините, за да спести всеки възможен лев.

Познати на Слави от онези години разказват, че трудно го разпознават в днешния му строг и самоуверен имидж, вечно сърдит и раздаващ акъл и наставления. Като млад бил по-скромен и дори притеснителен. Не търсел внимание на всяка цена.

В същото време обаче още тогава изпъквал с чувство за хумор. Докато продавал мартеници или козметика, постоянно разказвал вицове и заговарял клиентките. Някои от тях се връщали отново, привлечени не толкова от стоката, колкото от разговора.

Именно в края на 80-те той започва да се запознава с бъдещи свои колеги -хората, с които по-късно ще свърже професионалния си път и ще постави основите на „Ку-ку Бенд“. По това време обаче никой не е предполагал, че бедният студент от подлеза ще се превърне в едно от най-разпознаваемите лица на българския телевизионен ефир.

Днес обаче някои от някогашните му приятели смятат, че шоуменът и политик Трифонов се е самозабравил. На такова мнение са и много зрители, които преди с интерес следяха „Шоуто на Слави“, а днес са разочаровани.

Източник:https:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя си отиде на рождения си ден. Последните й думи бяха : "Трудно ми е да дишам!".

Тя си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. 

Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. 

В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. 

Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. 

Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.

Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше вечната Жулиета на българското кино а нейният любим и единствена любов в живота й, бе нейният Ромео

Преди 70 години тя засенчва колежките си от световния кино елит в Кан, появявайки се в народна носия. Беше вечната Жулиета, а нейният любим и единствена любов в живота й, бе нейният Ромео. 

Гинка Станчева, която ни напусна на 91  годишна възраст през 2023 г., до последно играеше своята най-успешна роля – на грижовна баба. Когато стане дума за кино, името й обаче неизменно се свързва с това на най-популярния български актьор Апостол Карамитев. А когато стане дума за театър, Станчева е вечната Жулиета, в партньорство с актьора Пейчо Пеев (Ромео), който всъщност е единствена любов в живота й.

Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.

Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомняш си приживе  актрисата.

„ЛЮБИМЕЦ 13“

Ролята й на Елена в „Любимец 13“ я прави любимка на няколко поколения.

ВЪРВЯТ ЛИ ДВАМА

С Пейчо остават влюбени до последния му дъх.

ТЕНИСИСТКА

Налага й се да спортува само на екрана, защото наследява добър ген от майка си.

ШАРМАНТНА

Моделиерките се бият да й подаряват рокли и шапки, за да се хвалят, че я познават отблизо.

МАЙКА 

С дъщеря си Хермелина на първата й Коледа.

„ЖЕНАТА ДНЕС“

Корицата й на списание „Жената днес“ е сред най-продаваните в историята на изданието.

ТРИМА В КОМБИНА

Катя Чукова, Гинка Станчева и Георги Калоянчев (от ляво надясно) в „Специалист по всичко“.

ЦЕЛУВКАТА 

С Апостол Карамитев са като брат и сестра.

БАБА И ВНУЧЕ

С внука си Андрей-Константин на разходка в Рим.

НАСЛЕДНИЦИ

Гинка и дъщеря й Хермелина изпращат Андрей-Константин на училище.

КАН

Отново в Кан. През 1956 г. актрисата засенчва колежките си от световния киноелит, появявайки се в народна носия.

КОМПАНИЯ

Ицко Финци, Ваня и Захарий Жандови и Гинка навремето празнуват всеки повод заедно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато отивах войник само Росен Желязков ме изпрати на гарата

Днес той е най-обсъжданият човек в държавата. За легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията, казармата и възхода към властта, разказано от най-добрия му приятел 

Борис Павлов е емблематично име в българските артистични срещи. Композирал е музиката за някои от най-големите хитове, превърнали се в шлагери, включително тези на съпругата си – именитата певица Есил Дюран. По-малко известен е фактът, че в тръгналата в началото като любителска рок група R&Bo, свири рамо до рамо с бившия министър-предсесател на България Росен Желязков.

Историята на приятелството между Борис и Росен започва преди повече от 50 години. „С Бобо сме отпреди да се родя. Той е две години по-голям от мен. Неговата майка и моят баща са съученици“, казва Желязков за Павлов.

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“, усмихва се композиторът в разговора с репортер на „Труд news“. „Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“, убеден е Бобо, за когото Росен Желязков е обречен на успех и на най-високата позиция в изпълнителната власт.

Борис Павлов разказа за легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията казармата и бившия ни премиер, такъв, какъвто не го познаваме.

„Росен го познавам от невръстна възраст. Моята майка, светла й памет и неговият баща, светла му памет, са съученици, били са в една компания. На рождени дни и семейни празници сме били винаги заедно. Като се замисля, имам общи снимки, които са от детската градина. Росен е две години по-малък от мен, винаги е бил част от живота ми, просто константна величина“, започва Бобо.

В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето легендарно мазе

„След това в гимназията аз започнах да се занимавам с музика, в началото любителски, разбира се. Започнах да обръщам внимание на китарата, на рок групи – тогава по тази линия и момичетата ни обръщаха внимание“, смее се Борис. „Такива време бяха, нямаше телефони, така се ставаше душата на компанията. После Росен кандидатства в същата гимназия и го приеха, запали се и той по китарата покрай мен. В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето мазе. Това беше легендарно мазе, много популярни личности от днес са идвали долу, когато свирехме рок през 80-те. Това са днешни журналисти, актьори, музиканти, общественици“, разказва композиторът за пълното със спомени подземие в дома на улица „Парчевич“ в центъра на София, който принадлежи на фамилията му повече от 100 години.

„Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато влизах в казармата“

„И така си свирехме ние щастливо едни четири години, после аз трябваше да вляза в казармата. Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато отивах войник в казармата. Така се случи, всеки беше хванал нанякъде и той, нали беше и по-малък, дойде на перона с мен. Когато се уволних аз, той пък влезе войник. Тогава му ходех на свиждания, мисля, че беше в едно поделение в Горна или Долна Малина, не мога да се сетя точно“, спомня си Борис Павлов. „И на клетви ходихме, всичко както си му е реда. Когато се уволних, тръгнах да свиря по чужбина и пътищата ни се разделиха за неопределено време. Но винаги, когато сме се връщали с Есил, сме намирали начин да се виждаме. Ходил съм и на работното му място, където е бил във времето и буквално съм проследил цялото му изграждане като личност през всичките тези години“, уверява ни композиторът.

„Има невероятен музикален талант“

„Росен беше много талантлив и продължава да е, има невероятен музикален талант. Когато се учеше на китарата, много бързо запомняше всичко Като машинка беше!“, смее се Борис. „Както излизаха нотите изпод пръстите му, пъргави като машина, така и делата на държавата ще прави и съм сигурен, че ще е така. Много му се радвам и искрено му желая успех! Смея да кажа, че България уцели много с Росен Желязков!“, категоричен е той.  

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“

„Имаме група R&Bo, може да видите клиповете в You Tube, много музика имаме да довършваме с Росен. Той е първо много интелигентен човек, много музикален, има въображение, има чувство за хумор, артистичен е. И двамата сме учили в испанската паралелка във Френската гимназия в София, бяхме в първите випуски, а след това се отдели в отделна испанска гимназия. Нашето училище беше елитно и точно в края, когато се гонеше успех, аз започнах да се занимавам сериозно с музиката и си го развалих“, спомня си Борис Павлов.

„Росен просто изчезваше“

„Правеше силно впечатление, че когато трябваше да се учи, Росен просто изчезваше“. Тогава майка ми го даваше за пример и казваше: „Виж сега Росен как прави, прави и ти така“. Е, аз не можех“, признава с усмивка композиторът. „Росен има овладява емоция и знае кога трябва да се учи, когато трябва да се забавлява, изключително подреден е! То личи и в развитието му колко е последователен. Минаваше ми тази мисъл през главата, че този човек сте стигне далеч“, признава той.

„Отдаден на работата си и много я разбира“

„Росен Желязков е отдаден на работата си и много я разбира. Реално, откакто е започнал да се занимава с държавната администрация още като младеж, не е преставал да се занимава в тази област, аз не мога да си представя някой друг по-опитен от него. И като юрист е превъзходен, има страхотна обща култура и това много му помага. Диалогичен е, хората го обичат навсякъде, където е работил, колективът го харесва като ръководител“.

„Знам му соя, знам му семката“

„Това развитие при Росен му е отредено, така си мисля. Познавам и родителите му, това са едни превъзходни хора. И са баща му сме комуникирали много, за мен той от дете си е бил чичо Жельо, говорили сме си го това и с него. Знам му соя, знам му семката и знам, че нещото там са превъзходни. Не защото сме приятели от деца, просто е факт“, уверява Борис Павлов.

„Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“

„Много е важно на поста министър-председател да има личност като Росен Желязков. И говори езици превъзходно. В него я има онази осанка! Има осанка, спортува, излъчва авторитет – това е реалността. И в чужбина, като отиде, това е много важно. Като стане сега инаугурацията на Тръмп, живот и здраве, двамата, ако застанат един до друг, ще е като за снимка от кралското семейство“, смее се от сърце Борис Павлов и още веднъж пожелава успех от все сърце на приятеля си от детинство Росен Желязков.

Източник: вестник Труд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща му е известен журналист отпреди 9.09.1944 Г. Той е любимец на децата, но избяга от България заради един шамар. Днес софийска улица носи неговото име

Всички онези, които са на възраст 50+, добре помнят баткото, който рисуваше по стъкла и разказваше приказки в рубриката „Лека нощ, деца“ по единствената тогава национална телевизия. Това се случваше всеки четвъртък от 1969 до 1975 година в поредицата „Климбо пее и рисува“. 

Климбо всъщност е артистичен псевдоним на актьора Климент Денчев. Той е роден на 26 май 1939 година в София и завършва ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Започва да се снима в киното още през 1962 г., а десетилетие по-късно участва във филмовата класика „Козият рог“ на режисьора Методи Андонов. Там влиза в образа на турчин, един от изнасилвачите на майката на главната героиня – роля, изпълнена блестящо от актрисата Катя Паскалева.

Децата обаче си го харесват като баткото от тв екрана, а рисуването на стъкло Климбо си измисля сам още като студент в театралната академия, докато репетира някаква приказка. Хрумва му, че ще е по-интересно да илюстрира разказа, а идеята идва от думи на певицата Леа Иванова, която му казвала, че много неща могат да се случат, докато говори.

Иначе Климент си рисува още от дете. Дори самият той е признавал как шарил стени в дома си, а майка му се хващала за главата и се чудела как да изчисти „произведенията“ на своя син. След като завършва ВИТИЗ, Денчев е затрупан от ангажименти. Играе на театралната сцена, снима се във филми и в тв предавания, но през 1978 година решава да си стегне куфарите и да замине за Канада

По онова време това носи жестоки последствия. Съвсем очаквано тогавашната власт го обявява за невъзвращенец, спират да излъчват всички програми с негово участие и го изчегъртват от културната карта у нас.

Защо обаче Климент Денчев се решава на тази съдбовна крачка? От какво е бил недоволен, за да избере да заживее в Монреал? На този въпрос отговор дава един от най-близките му приятели – актьорът Николай Николаев, който, уви, вече не е между живите. „Климбо не избяга, а го изгониха – разказва Николаев. – Аз даже бях участник в случката. През 1977 г., като ме направиха заслужил артист, на 24 май отивам с една бутилка уиски при него да празнуваме. Той живееше в блока на артистите. Там беше оставил една стълба, но деца видели, че някой я взима, и викат: „Бате Климбо, крадат ти стълбата!“. Климент, драматургът Христо Ганев, Асен Шопов и аз тръгваме да гоним крадеца. Той влезе в клуба на ОФ и изведнъж излиза без стълбата. Климбо му удари един и му вика: „Абе, фашист, що ми крадеш стълбата?“.

Оня извади свирка, разсвири се: „Аз съм отрядник и вие сте арестувани!“. Тогава старият партизанин Христо Ганев му каза: „Ей тука сме отсреща. Този човек има празник. Елате да ни арестувате там!“. И си отидохме. Седим си над уискито и в това време се звъни. Отварям аз. Пристигнала черна „Волга“ и един човек ми казва: „Какво правите тука, бате Николай?! Аз съм дошъл да арестувам другаря Денчев!“. Обясних, че празнуваме, и ако ще арестуват Климбо, да арестуват и мен!“. Влизаме в колата. На предната седалка до шофьора седи същият този със свирката. Като тръгнахме, и оня вика: „Климбо, маменцено ще ти разгоня! Ще те вкарам в затвора! Ти на мен ще ми викаш фашист. Аз съм комунист в червата!“. Закараха ни в Първо районно.

Там Климбо каза да му върнат стълбата и той ще се извини. Пуснаха ни, но след месец Климент получи призовка за съда. Започва процес срещу него, на който свидетели сме аз, Христо Ганев, Асен Шопов и обществен свидетел Георги Калоянчев, понеже беше партиен секретар на Сатиричния театър, където Климент играеше. Започна един срамен процес. Излиза прокурорката, посочва Климбо и казва: „Погледнете това лице!

Любимецът на българския народ. Всяка вечер децата заспиват с неговите песни и рисунки!“. Викаме си: тая както почна, ще оправдаят Климбо! И изведнъж се развика: „Но той е престъпник, който вечерта в 7.30 ч. на 24 май пребива отрядника Игнат Димитров!“. Тоя беше говорител на Българското национално радио. Прокурорката продължава: „И аз искам три години затвор!“. Подгънаха ни се краката. Започнаха да ни разпитват. Бях първи и си разказах нещата, както са били. Съдийката попита Игнат Димитров: „Защо сте взели стълбата?“. И той отговори, че я взел, за да не паднат децата, които си играели на двора. Да не си счупели краченцата. Христо Ганев стана и тръшна вратата. Каза, че такъв фарс не е виждал, и си отиде. Разбра се, че процесът е скалъпен, но въпреки това осъдиха Климбо на една година условно за нанасяне на телесна повреда на длъжностно лице.

След това замина за Монреал и повече не се върна. Така загубихме Климент Денчев! А той направи там чудеса със своите умения и таланта си.“

В едно от малкото интервюта след като напуска родината, Климбо признава: „Заминах за Канада по лични причини, защото не можех да се вписвам в онази действителност.

Човек заминава не за да съжалява, а да открива нови светове. Нищо не ми липсва от родината. Взел съм България в мен. Тя ми е в сърцето. А сиренето и чубрицата ги има и там. Всичко, което касае България, ме боли вътрешно“.

Заради това, че е обявен за невъзвращенец, актьорът не може да се прибере в България нито за погребението на майка си, нито за това на баща си – известния журналист преди 9 септември 1944 година Денчо Денчев.

Но пък кариерата на Климент потръгва зад океана. Той си изкарва хляба, като създава смешни човечета и в Канада – играе в театрална постановка „Храбрият шивач“ и рисува направо върху кулисите. После ги разрязва и подарява парчетата рисунки на зрителите. Друг път кара малчугани от публиката да облекат бели тениски, строява ги едно до друго и започва да рисува върху тях. С гордост разказва, че гостувал на един художник, който прави спецефекти за филмите на Спилбърг – латексови маски със сложни гримове, които се изработват в Канада. И този млад художник, Адриен, му се изповядва: „Влязох в тази професия заради твоето телевизионно предаване, Климбо. Влюбих се в рисунките ти по стъклата и се зарекох, че когато порасна, ще правя нещо като теб“.

Климент Денчев може да се похвали и с друго:

„Смея да кажа, че съм строител, защото сам построих една къща – моята – казва актьорът. Вярно, че е от дърво, но и бетон съм пи-пал, и зидария. Един американски дърводелец ми е учител и от него знам, че когато строиш, трябва да го правиш бавно и с любов, защото ще го гледаш цял живот и ако не е изпипано, ще те дразни“, споделя той. Така че неголямата дървена къща на два етажа със скосен алпийски покрив е построена с голям мерак от актьора. Пода й реди с каменни плочи – неравни, с неправилни форми. Но истинската му слабост е дворът. Коси тревата, сече дърва за камината, работи в зеленчуковата градина и е убеден, че пипането на земя е полезно за душевното здраве.

Твърди, че отвъд океана не се е превърнал в роб на парите. „Нужни са ми толкова, колкото да си платя сметките. Никога не съм имал амбицията да стана богат – признава актьорът. – Ако не мога повече да играя, ще правя нещо друго, но няма да остана без нищо. Дърва ще цепя, ама без работа няма да стоя.“

Зад океана той се снима в епизодични роли във филми, в които са участвали Шарън Стоун, Рупърт Еверет и Бърт Ланкастър. А през 2005 година се връща в България след цели 27 години емигрантски живот. Прави го пак заради филм. Режисьорката Иглика Трифонова го кани да се снима във филма ѝ „Разследване“. Това е и последната му роля в българското кино – шеф на следствието.

„Винаги ми е вървяло на жени-режисьори – казва Климент Денчев. – Бинка Желязкова ме покани да играя в „Басейнът“, а в Монреал „канадската Бинка Желязкова – Мишлин Лангто, ми повери роля на българския моряк Тодор във филма „Сонатина“, който спечели „Златен лъв“ на фестивала във Венеция. С Иглика Трифонова се запознахме в Монреал на международния кинофестивал, където представи „Писмо до Америка“. Тя е невероятно умна жена. Велика. Страхотна. А и ролята, която ми предложи в „Разследване“, много ми хареса, защото в Канада все ме караха да играя руски шпиони, агенти на КГБ и попове.“

Има любовни истории с Невена Коканова и Катя Паскалева

За любовния живот на Климент Денчев се носят легенди. В артистичните среди не спират да коментират тайната му връзка с Невена Коканова, която обаче така и не се решава да се разведе със съпруга си Любомир Шарланджиев и да заживее с Климбо. Именно актьорът е човекът, който я насърчава да рисува. Той дори взима помещение на приземния етаж в блока, в който тя живее, за да си направи ателие.

Климент Денчев е имал любовна история и с актрисата Северина Тенева, дъщеря на Драган Тенев, която след това се омъжва за Асен Агов. За малко е женен и за Доротея Тончева, а заради Катя Паскалева напуска тогавашното си гадже. Отвъд океана пък заживява с канадката Надин.

„Гледам да се уча от нея и да се сборвам с нашия типичен негативизъм, защото с него сме за никъде – казва актьорът. – Човек не може да промени другия, но може да се промени спрямо другия. Трябва гъвкавост, търпимост между хората.“

Сприятелява се с индианци, шаман го лекува след сърдечна операция

В последните години от живота си, вече пенсионер, Климент Денчев има сериозни проблеми със сърцето. Налага се да се подложи на операция, за да му бъде поставен байпас. В същото време актьорът общува и с местните индианци от племената канауаки и молох. Резерватът им се намира съвсем близо до къщата му и той прескача често до там. От тях усвоява навика да носи под яката на ризата си не вратовръзка, а кожен шнур, прикрепен с амулет. Един от индианците пък бил прочут шаман и му помага да се възстанови след тежката операция. Преди да пристигне в София през 2005 година, Денчев е изправен пред ново изпитание – катастрофира заедно с Надин и колата им се преобръща няколко пъти, заставайки с колелата нагоре. За щастие, двамата оцеляват.

На 29 март 2009 година Климент Денчев си отива от този свят. В продължение на няколко месеца преди това той се чувства зле. Дори в един момент се налага лекарите да го поддържат в изкуствена кома. А когато се стабилизира, моли сестра си Бонка и сина ѝ Евгени да му помогнат при възстановяването. Това обаче не се случва, защото сестра му умира. Последното желание на Климент Денчев е да бъде кремиран, а

прахът му да остане във Вермонт и ако има поклонение хората да се веселят.

Всичко това е изпълнено и когато го изпращат по вечния му път в Сатиричния театър в София, излъчват кадри от поредицата му „Климбо пее и рисува“.

„Чух го за последен път на 24 март – разкрива актьорът Славчо Пеев. – Беше ми изпратил пиеса на Илинда Маркова, която живее в Австралия, и дълго говорихме за текста. Както винаги, когато се чувахме, разменяхме мнения по политически и театрални теми. Беше се съгласил да прави декорите на „Римска баня“, постановка, която бях замислил за Сатирата. Чувстваше се отлично, беше в настроение и нищо не предвещаваше това, което се случи.“

„Вуйчо ми няма свои биологични деца, но всъщност има две – аз, макар да съм племенник, и Женевиев – дъщеря на неговата жена в Канада Надин – казва Евгени Стоев. – В завещанието си той изрично споменава, че прахът му трябва да остане във Вермонт – при къщата, изградена от основите до покрива от него. Това е мястото, на което се чувства истински щастлив.“

Така Климент Денчев остава завинаги там, където е ценен истински – в Канада. А у нас през 2013 година на входа на къщата му в София е поставена паметна плоча, на която пише: „В този дом живя обичаният от малки и големи артист Климен Денчев – Бате Климбо“. Но средствата не са дадени от държавата, а са събрани от негови приятели артисти. В столичния квартал „Гео Милев“ пък е кръстена улица на негово име. Защото хора като Климент Денчев трябва да се помнят.

.Автор: Антон СТЕФАНОВ

Източник:, filternews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последните думи на Михаел Шумахер

На 29 декември през 2013 г., седемкратният световен шампион във Формула 1 Михаел Шумахер претърпява ужасен инцидент на ски в Алпите. Оттогава никой не е виждал Шумахер на публично място.

През 2021 г. Netflix пусна документален филм на германския пилот. В лентата Пилето не се появява, а от думите на съпругата му Корина става ясно как е и какво се е случило с него.

Ето как тя разказа своята версия за инцидента на ски: „Малко преди това да се случи в Марибел, той ми каза: „Снегът не е най-добрият… Трябва да отидем в Дубай и да опитаме да скочим с парашут“, разказа през сълзи г-жа Шумахер.

Това са последни думи от неговия „стар живот“, след които нищо не е същото….„Никога не съм обвинявала Бог за случилото се. Беше просто комбинация от нещастни обстоятелства, лош късмет… Винаги е ужасно, когато кажеш: „Защо това се случи на Михаел или на нас?“ Разбира се, Михаел ми липсва всеки ден, но не само на мен, но и на децата, семейството, всички около него.“

От тези думи може да се заключи, че Шумахер е в лошо здравословно състояние, както се спекулира, и само избрани приятели на семейството знаят реалното му състояние.

 Бившият агент на Шумахер Вили Вебер от дълго време е в спор с Корина Шумахер, която не му позволява да го посещава.„Когато мисля за него, за съжаление, нямам никаква надежда да го видя отново. Нямам никакви положителни новини от 10 години. Съжалявам ли, че не го видях веднага след инцидента? Разбира се, съжалявам. Трябваше да отида веднага в болницата, тъгувах за него като куче след инцидента. Но в крайна сметка трябваше да се сбогувам с Михаел…“

 Причината, поради която Вебер ще бъде трудно да посети Шумахер, е интервю, в което той гневно се „нахвърли“ срещу Корина и твърди, че цялото семейство е излъгало, за да му попречи да посети бившия си клиент.„

В началото разбирах цялата ситуация и винаги правех всичко, за да защитя личния живот на моя Михаел, но оттогава просто слушам лъжите им. Казах си, че ще се грижа за семейството му, защото не мога да променя неща, които вече са се случили. Е, той беше като син за мен, все още ме боли, когато говоря за това“, каза Вебер тогава.

Шумахер ще отпразнува своя 57-и рожден ден на 3 януари 2026 г.

Източник:btvsport.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиха го показно край дома му, на 28 декември 2002 г.

На 28 декември 2002 г. вечерта прокурорът от Върховна административна прокуратура Николай Колев се прибира в дома си край „Пирогов“ и освобождава охраната си. Минути по-късно той излиза отново на улицата вече по анцуг и маратонки, тъй като е установил, че батериите на дистанционното за телевизора са изтощени, припомня narod.bg. Купува набързо нови батерии и тръгва към дома си на пресечката на ул. „Абоба“ с бул. „Пенчо Славейков“. В този момент към гърба му се появява мъж, който открива огън по него с пистолет със заглушител.

Николай Колев е надупчен с 10 куршума, а убиецът изчезва в тъмнината. По време на огледа до трупа на Николай Колев е открита невзривена граната.

Два дни след убийството на Николай Колев в София е открит нов труп – психологът на специализирания отряд на баретите в МВР Владимир Димов е намерен мъртъв в колата си с куршум в главата и с взривена ръка.

Показният разстрел на висшия прокурор идва след като Николай Колев влиза в публичен скандал с Никола Филчев.

През 2001 г. магистратът дава скандално интервю, като обвинява главния прокурор в злоупотреба с власт, мокри поръчки и хвърля бомбата, че има психически отклонения, заради които трябва незабавно да бъде освидетелстван и освободен от поста си.

Седмици след интервюто Николай Колев е арестуван от барети, а в колата му е подхвърлено пакетче кокаин. Той прекарва дълги месеци в ареста, преди да бъде освободен поради липса на каквито и да е доказателства. След като излиза от килията, Николай Колев предупреждава по телевизията, че Никола Филчев подготвя убийството му.

Въпреки, че на магистратът е осигурена държавна охрана, той губи живота си, застигнат от куршумите на наемен убиец. Впоследствие Нанка Колева, вдовица на разстреляния прокурор, обявява, че убийството на мъжа и е организирано от тогавашния шеф на баретите Филко Славов.

Според думите и, за да бъде отклонено разследването за двете убийства, е спусната удобната версия, че Николай Колев и Владимир Димов са взели пари от сръбската мафия, за да освободят от затвора арестувания Сретан Йосич.

Според Едвин Сугарев за свободата на сръбския мафиот действително са платени 2,5 милиона германски марки, но парите са прибрани от Филко Славов и Алексей Петров.

Преди да се стигне до шокиращата екзекуция на прокурора Николай Колев висшият магистрат несполучливо е нагласен като поръчител на друго неразкрито убийство в София – това на ямболската адвокатка Надежда Георгиева.

Тя е открита заклана в дома си в столичния квартал „Стрелбище“ на 28 февруари 2000 г. Година по-рано Надежда Георгиева напуска със скандал работата си при Орлин Аврамов, мастит бизнесмен и собственик на винарната „Стара изба” в Ямбол, за да стане секретарка на влиятелен бизнесмен.

Неофициално се твърди, че Георгиева е била любовница на Никола Филчев. Докато е в София, ямболската адвокатка се сближава с Димитрина Калайджиева, която е секретарка на прокурора Николай Колев. Надежда Георгиева не е случаен юрист – заради близостта си с главния прокурор Никола Филчев тя върши специфични услуги под негово давления.

Твърди се, че Надежда Георгиева получава $150 000 подкуп, които трябва да предаде на Филчев. Сумата е за приватизацията на държавното предприятие „Океански риболов”. В началото на 90-те дружеството, което е осигурявало по 130 тона риба дневно, е завзето от бизнесмена Петко Русинов, офицер от Държавна сигурност.

За отрицателно време са разпродадени корабите и активите на държавното предприятие, а десетки моряци напускат работа. Едва през 1998-а, след десетки сигнали на шефа на моряшкия синдикат Пламен Симов, прокуратурата се сезира и стартира разследване. Подкупът от 150 000 долара е трябвало да стигне до Никола Филчев в края на 1999-а, за да бъде потулена кражбата на „Океански риболов”.

В този момент Филчев е в добри отношения с варненския магистрат Николай Колев. Трупът на Надежда Георгиева е открит на 29 февруари 2000 г. в мезонета и в столичния квартал „Стрелбище”. По това време Никола Филчев е в Либия с правителствения самолет, за да лобира за освобождаването на медицинските ни сестри.

Впоследствие това ще е основният довод, с който съда отказва да повика като свидетел главния прокурор, камо ли да му повдигна обвинения. Николай Колев е роден през 1949 г. в Сливен. Завършва Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски“ и започва работа в Сливенската военно окръжна прокуратура. През 1991 година е назначен в прокуратурата на въоръжените сили. От декември 1994 до ноември 1996 година изпълнява длъжността прокурор на въоръжените сили.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Януари 1997 г. хвърля оставка най-младият български министър-председател и напуска завинаги политическата сцена

През зимата на 1996 г. България тръгва по стръмното нанадолнище. Правителството на премиера Жан Виденов не успява да овладее ситуацията и инфлацията за няколко дни отнема всичко спестено от българите. Мнозинството от пострадалите в онези мразовити дни, когато заплатата стига за хляб и бурканче кисело мляко обвиняват именно Жан Виденов за кошмара.

Официалната версия е, че точно в края на 96 година изтича отсрочката за погасяването на външния дълг, сключен от правителството на Филип Димитров. Наследникът му не успява да издейства нова отсрочка и кредиторите си искат парите по най-бързия начин. Хазната е празна, а финансовата дестабилизация е в ход.

Виденов имаше най-малка вина за случилото се. Хора с голямо влияние са бяха разбрали да му отсекат главата. И си свършиха перфектно работата. Според една от достоверните версии Иван Костов първо е искал Виденов да си изкара мандата, но след това е решил по-бързо да го приключи. И успява да уреди да не ни бъде дадена нова отсрочка на дълга. Велможите в БСП също са били недоволни от техния кадър, тъй като той отказа да направи няколко големи сделки в интерес на скоростното забогатяване на неговите другари.

Факт е, че самият той имаше и много слаби министри, а прекалената му педантичност и праволинейност никога не са били успешни по нашите географски ширини. Съвпадането на всички тези фактори доведоха до свалянето му и впоследствие до анатемосването му като отговорник за финансовата катастрофа, от която след това дълго се възстановявахме разказва бивш съпартиец на Жан Виденов, който е свидетел на драматичните събития.

Падането от власт не се отразява така благотворно, както на други бивши министър-председатели, които след това натрупаха солидни спестявания от лекторски изяви, от писане на програми за светлото бъдеще и строеж на финансово изгодни неправителствени организации. Жан Виденов така и не успява да се закрепи в голямата политика. Понесъл е твърде много удари от своите, а и е обрал негативните емоции на рязко обеднелите българи. Наследникът му на председателския пост в БСП Георги Първанов явно няма никакво желание да се оцапа в лошия имидж на предшественика си и постепенно го изтласква от делата в Столетницата.

Много хора промениха отношението си към Жан буквално за 24 часа. На вечерта му бяха първи приятели, а на следващата вече бяха готови да го анатемосат. Жан Виденов твърде трудно прие предателството и отказа да играе ролята на циркаджийска мечка, която да гостува по безсмислени лекции и конференции. Канеха го къде ли не! Дори се чу, че са искали да го вкарат в „Биг Брадър“. Но той се изсмял на подобна възможност. Трябваше му много време да се съвземе и да се върне към живота си на обикновен гражданин. Започна като преподавател в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив, а за политика и дума не дава да се издума. Много го канеха да заеме почетно място в градската организация на БСП, но той се съгласи единствено да е редови член, който никога не е стъпвал на градските партийни заседания, разказват старите кучета в червената партия.

Интересното е, че в родния му Пловдив се разказват две коренно противоположни версии за живота на Виденов след края на политическата му кариера. Според първата той крие в банката си над 10 млн. долара и участва задкулисно в няколко богати компании, които се отплащат пребогато за консултантските му услуги.

Втората версия описва Виденов като скромен човечец, който живее в пълна мизерия. Поне на пръв поглед това изглежда да е по-достоверния сценарий, по който се развива животът на Жан Виденов. Според изявите му пред приятели и съседи, бившият ни премиер не разполага с достатъчно пари, за да си осигури охолен живот. Двамата с жена му продължават да обитават скромна панелка в квартал Кършияка, а колите им са произведени около началото на новия век.

Никога не сме го виждали да слиза от лъскава лимузина. Не се е чувало да има богаташки имот в покрайнините на Пловдив. Двамата с жена му Кателина не са и много по екскурзиите. Ежедневието им е съвсем нормално. Често я виждам нея да мъкне торбите с покупките, а той вечер пече пържоли на скарата на балкончето. Ако ги има тези 10 милиона долара, явно се страхува да ги харчи и те си стоят в банката, смее се съсед на Жан Виденов.

Бившият министър-председател и в момента отказва да дава интервюта и да влиза под светлината на прожекторите. Преподавателската му дейност вървяла повече от добре и студентите били редовни на неговите лекции.

Още по-големи фенове му са просяците на Пловдив. Бездомниците знаят маршрута на Виденов и го причакват за да си получат дневната парса. Той не отказва на никого, въпреки че не дава повече от 2 лв. Знаменитост е за просяците и те като че ли са първите, които са му простили за катастрофата преди 8 години, разказват съседи на Жан Виденов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина гроздоберачката от соц двулевката-единствената жена от народа, чийто образ е бил отпечатан върху българска банкнота

Някак символично, само дни преди очакваната смяна на лева с еврото, на 81-годишна възраст почина Кина Гърбова – единствената жена от народа, чийто образ е бил отпечатан върху българска банкнота в масово обращение.

Известна в цялата страна като Кина Двулевката, тя е издъхнала след кратко боледуване в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“. Лекарските екипи са се борили до последно за живота ?, като се е наложило и кръвопреливане. Дарители са се отзовали веднага, но въпреки усилията медиците не са успели да я спасят. Това съобщи кметът на Сухиндол инж. Пламен Чернев, който до последния момент е поддържал постоянна връзка както със семейството ?, така и с лекуващите лекари.

Кина Гърбова е безспорно най-известната жена от Сухиндол. В продължение на цели 34 години нейният образ е бил част от ежедневието на българите, отпечатан върху двулевовата банкнота, която е в обращение от 1962 до 1996 година. За няколко поколения българи лицето на Кина се превръща в символ, разпознаваем във всеки портфейл и всяка каса.

Заради тази своя своеобразна национална популярност тя е обявена и за почетен гражданин на Сухиндол. Местните хора я помнят като скромна и земна жена, която никога не е търсила слава, въпреки че лицето ? е било едно от най-познатите в страната, припомня великотърновското издание „Борба“.

Любопитен детайл от историята на българските пари е, че Кина Гърбова не е единствената жена, появявала се върху левова банкнота. Втората е Софка Кочева от Лясковец, чийто образ присъства на банкнотата от 100 лева, емисия 1951 година. И в двата случая сюжетите представят жените като гроздоберачки – отражение на характерната за 50-те и 60-те години линия в българското банкнотно изкуство, когато върху парите се изобразяват отрудени хора от промишлеността и селското стопанство.

С кончината на Кина Гърбова си отива не просто една жена от малък български град, а жива връзка с историята на българския лев – символ, останал в паметта на милиони.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На гурбет в Италия през 90-те.Спахме в кашони и се върнахме с товарен влак превозващ въглища

Беше началото на 90-те. България се тресеше от промени, а ние — млади, наивни и гладни за по-добър живот — решихме да тръгнем на гурбет. Италия ни се струваше като земята на възможностите, на пица и пари, на ново начало.

Събрахме се четирима приятели, натъпкахме се в един очукан „Пикап“ — кола, която скърцаше при всяко завиване и пушеше като локомотив. Но ние вярвахме, че ще стигнем. И стигнахме. След дни на път, на спане по бензиностанции и ядене на хляб с консерви кучешка храна, паркирахме на един паркинг край Милано.

Там ни чакаше „работодателят“ — човек, който ни беше обещал работа в строителството. Само че той не ни чакаше с договори, а с мълчание. Изчезна. Без обяснение, без пари, без посока. Останахме сами, без средства, без език, без идея как да се върнем.

Спахме в изоставена кола , после в кашони. Ходехме гладни, търсехме работа, но никой не ни искаше. Един ден, докато се скитахме около гарата, видяхме товарен влак, натоварен с въглища, тръгващ на изток. Не знаехме точно къде отива, но знаехме, че трябва да се върнем.

Скрихме се между вагоните, черни от прах и студ. Пътувахме дни наред, без светлина, без храна, само с надеждата, че влакът ще ни върне у дома. И ни върна. Влязохме в България като сенки — мръсни, уморени, но живи.

Тогава разбрахме, че гурбетът не е само пари. Той е изпитание. И че понякога най-ценната печалба е самото завръщане.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Началото на ж.к. „Дружба“ – история на един софийски квартал

Изграждането на ж.к. „Дружба“ започва през 1947 г. около Гара Искър като работническо селище, а по-късно се превръща в многонационален жилищен комплекс, вдъхновен от идеите за солидарност и интеграция. 

Жилищният комплекс „Дружба“ е един от най-големите и характерни квартали в югоизточната част на София. Неговата история започва през 1947 г., когато около Гара Искър се изграждат първите жилищни блокове за работници от близките промишлени предприятия.

Първи етап: Работническо селище

В края на 40-те години кварталът е известен като Фондови жилища при Гара Искър.

Целта е да се осигури жилище за работници, ангажирани в индустриалната зона на източна София.

Постепенно се оформя като самостоятелно селище с основни удобства и инфраструктура.

Многонационален характер и идеология

През 60-те години, по идея на Людмила Живкова, започва изграждането на блокове за политически бежанци от Гърция, както и за ромски семейства, с цел социална интеграция.

Името „Дружба“ е вдъхновено от девиза на Световния фестивал на младежта и студентите – „За мир и дружба“.

Кварталът се превръща в своеобразен конгломерат от народности, което му придава уникален културен облик.

Урбанистично развитие

През 1970 г. „Дружба“ официално става квартал на София.

Разделен е на два подрайона:

Дружба 1 – по-стар, с панелни блокове и обществени учреждения.

Дружба 2 – по-нов, с възможности за разрастване и модерно строителство.

През 1983 г. кварталът е обособен като самостоятелен район – район „Искър“.

Преобразяване и съвременност

В началото езерото и паркът не съществуват – те са изградени по-късно като част от благоустройството.

Днес „Дружба“ е дом на хиляди жители, с добре развита инфраструктура, транспортни връзки и зелени площи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща ми е бил голям хубавец – трудно е оставал незабележим

Димитър Буйнозов (1935-1995)  е роден във Велико Търново. Бил е шестото, най-малко дете в семейството. С един от братята си играе от малък в читалище „Надежда”, посещава редовно театрални постановки, среща се с големите  актьори. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Георги Стаматов. Започва във Варненския театър , а от 1963 г. е назначен в Народния театър за младежта в София.

Още първокурсник получава първата си кино роля – Найден ,в „Тайната вечеря на Седмаците”, режисьор Дако Даковски.. Следват други големи роли – Димо от „А бяхме млади”, Борис от „Пленено ято”, Илия от „Въздушният човек”, Петко Д. Петков от „По дирята на безследно изчезналите”, Гоце Делчев от „ Мера според мера” и др. Той е сред основоположниците не само в киното, но и на БНТ. Участва в първите значими телевизионни постановки : „12 разгневени мъже” с режисьор Вили Цанков, „Вампир”  на Г. Аврамов, „Рози за доктор Шомов”, „Хъшове”. В телевизионните сериали „ С пагоните на дявола” на режисьора Неделчо Чернев,  „Под игото” на Янко Янков  и др. Носител е на званията „народен“ и „заслужил артист“ и на орден „ Кирил и Методий” I степен и др.

Димитър Буйнозов, Деси и дъщеря им Тара

Димитър Буйнозов е роден на 17.XII.1983 г. в София. Завършил е Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Музикант, преподавател по пиано в Музикалното училище в София. Син е на големия български актьор Димитър Буйнозов и е кръстен на него. Семеен, има дъщеря Тара на 4 г.

– Били сте на 11 г. когато баща ви умира на 60 г. Как се е запечатал образа му във вас?

– Имам изключително хубави спомени от баща ми като човек и като личност. Той е много ценен и от мен, и от всички.

Всяко лято ходехме във Велико Търново напът за морето във Варна, откъдето е моята майка. Там е родната къща на баща ми. Всеки път ходехме на крепостта Царевец, разхождахме се. Семейството на баща ми е било с шест деца, голяма челяд. Дядо ми е починал преди моето раждане. Поддържам връзка само с една братовчедка.

От морето имам много спомени. Баща ми беше заклет харпунджия, бил е в леководолазна школа. От малък още ме водеше да ловя риба с едно малко харпунче, учеше ме да плувам. Имаме лозе в „Св. Константин и Елена”, старото „Дружба”. Денят му минаваше главно в ходене на плаж, по 2-3 часа гмуркане. Хващаше риба, за да я сготви той или майка ми. Умираше за рибена чорба, слагаше по няколко вида риба, както е истинската рецепта и я правеше много вкусна, но аз така и не свикнах да ям от тази негова рибена чорба.

– Разкажете за майка ви, къде и как се запознават?

– Майка ми Юлия Славова-Буйнозова е родена през 1947 г. Двамата са имали голяма разлика в годините. Тя е художник, завършила е Художествената академия в София. Запознават се във Варна, срещнали са се в една обща компания. Тя е била още ученичка. Той си я е харесал много и много я е преследвал, докато се оженят. Бил е голям хубавец, с много почитателки, спирали са го даже по улицата, а майка много го е ревнувала. Бил е изгряваща звезда във Варненския театър, трудно е оставал незабележим.

– Как е живял извън актьорската професия?

– Преди да се родя аз, те страшно много са пътували с кола главно в чужбина. С трудни уговорки ставало тогава, но успявали. Той имал голям интерес, майка ми по-малко. Тогава не е можело да се пътува много, особено в Западна Европа, но той е държал да посети и разгледа. Ходили са чак до Португалия, но са се върнали, защото там е било много горещо. Не е знаел други езици освен руския разбира се, но се е оправял с чужденците. Общуваше главно с други актьори от чужди трупи, които е водил даже вкъщи. Беше много общителен в това отношение. Иначе беше скромен, странеше от звездния шум.

– Гледали ли сте филмите му и кой най-силно ви впечатли?

– Не съм гледал всичките му филми. Те повечето са в БНТ и има забрана върху тях. Така че не успях да си ги набавя, въпреки че имах голямо желание. Сега с интернет това е много по-възможно. Запечатали са ми се ролите му в „А бяхме млади”, „С пагоните на дявола”. Една вечер като дете гледахме с майка ми „С пагоните…” и аз толкова съм се впечатлил от сцената как му „горят” ръцете, че съм се развълнувал и плакал. Приел съм го за истина. Беше прекрасен актьор и човек.

– Кой помагаше на семейството ви след като той почина?

– След като почина, уж имаше много приятели, а то приятелите се познават именно в трудни времена и години. През 1996 г. в катастрофа почина вуйчо ми – още един тежък удар за мен, който трудно преживях. Близките му приятелите бяха повече от киното, не от театъра. Христо Ганев и Бинка Желязкова бяха сред най-верните приятели. Христо постоянно се обаждаше, ако имаме нужда от нещо.

– Как се променя животът му след вашето раждане?

– Изобщо той е бил екстремна личност. Обичаше автомобилите, моторите, скоростта. Първо имаше обикновена „Лада”, после купихме „Лада Самара”. Имал е мотори, спортни автомобили – едно „Рено Алпин” например. По-кротък е станал, като съм се появил на бял свят. Коренно е променил начина си на живот.

– Защо не станахте актьор?

– Аз не ходех на детска градина. Израснах в гримьорните на Младежкия театър или в редакцията на списание „Кино новини”, което после стана „Филмови новини”, където като художествен оформител работеше майка ми. Постоянно бяхме и на прожекции на неговите и други филми. Не станах актьор, защото баща ми е преценил, че съм много чувствителен за тази трудна професия. Имам смътни спомени от един случай. Като малък, на 4 годинки, заедно сме гледали по телевизията едни тъжни руски напеви и аз съм се разревал. Тогава баща ми решил, че съм много чувствителен, но и че музиката много ме вълнува. Ориентирали са ме към музиката. Завели са ме при Милена Куртева да прецени и после са ме записали в школа по пиано.

Жени Веселинова /Вестник „Трета възраст“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ