Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

30 години от покушението на смелото бяло лъвче


Два месеца преди да го застрелят, става шампион


МАЛКО ПРЕДИ ДА ГО РАЗСТРЕЛЯТ, Пламен Михайлов-Кимбата сбъдва мечтата си – става шампион по кану каяк.


На републиканско първенство през август 1995 година четворката кану на ЦСКА печели първо място в драматична гонка и на почетната стълбица край Панчарево Пламен получава своя първи и последен златен медал. В шампионското кану той гребе рамо до рамо с Петър Божилов и националите Мартин Маринов и Румен Николов



След победата Пламен и Петър пращат факс до Нова Зеландия, за да участват в световното първенство по кану-каяк за ветерани, а Мартин и Румен продължават подготовката за международно състезание в Атланта.


Само два месеца по-късно обаче Пламен Михайлов е застрелян пред входа на дома му в столичния квартал „Дружба“.


31-годишният спортист, бивш командос от Специализирания отряд за борба с тероризма, е убит със 7,65-милиметров пистолет в 21,15 часа на 24 октомври 1995 година на влизане във вход 8 на блок номер 20. Един куршум в гърдите и един в тила го повалят, преди да успее да се изкачи до апартамент 133 на третия етаж, където живее със съпругата си Ирена, 7-годишния си син Едислав и 5-годишната си дъщеря Пламена.


След подполковник Марин Чанев и главен сержант Георги Георгиев-Индианеца, които загиват при престрелка в квартал

„Белите брези“, Пламен Михайлов-Кимбата е третият антитерорист, застигнат от куршуми по време на прехода. Според експерти за стрелбата срещу Кимбата е използван полицейски пистолет АП. Службата „Контрол над общоопасните средства“ (КОС) на МВР раздава този вид оръжие под наем на бизнесмени и всякакви други граждани. Този факт разколебава версията, че видът на пистолета, с който е извършено убийството, подсказва за стрелец полицай.

Пистолет „Макаров“ се подава от джоба на мъртвеца, установява оперативно-следствената група при огледа. Преди да издъхне с куршум в гърдите, Пламен е направил може би безуспешен опит за самозащита. По ирония на съдбата той получава разрешително за пищов в деня преди смъртта си.


Кимбата е доубит с втори изстрел от упор под лявото ухо, вероятно когато се е обърнал с гръб към екзекутора си. Следователите откриват един и същ престъпен почерк в неговото убийство и това на автоджамбазина Иван Кудев.


Кудев и Кимбата са загинали от една ръка – това е първата от хипотезите, проверявани при разследването. Но делото е спряно след изтичане на 6-месечния законен срок и прекратено по-късно по давност. Извършителят на престъплението не е разкрит. Прокурорите приемат, че в хода на разследването причините за екзекуцията остават неясни. Предположението, че Пламен Михайлов е жертва на войната за територии в застрахователния бизнес, не е потвърдено.


– Гибелта на Пламен не е резултат от противоборство между застрахователи – заявява отговорен служител на застрахователната компания „Аполо-Болкан“, в която Кимбата е акционер. – Вероятно става дума за лично отмъщение или стари вражди, за които не разполагаме с информация“.


Ако се появят нови данни за убийството, делото може да бъде възобновено, коментират от държавното обвинение, но само за утеха на опечалените.


ЩО ЗА ЧОВЕК Е КИМБАТА?



Роден е в София през 1964 година. Баща му е строителен работник, а майка му – служителка на летище София. Когато го погребват, и двамата родители са пенсионери. Убитият има и сестра, но от съображения за сигурност името и професията й не се съобщават.


Съпругата на Пламен Ирена е инструкторка по аеробика в „Грета спорт“. В деня на покушението двамата празнуват 8-годишнина от сватбата си.


Начално образование Михайлов завършва в бившия СССР, където няколко години работят родителите му. Диплома за основно образование получава в София, после учи в школата за висше спортно майсторство „Васил Левски“. Тренира гребане в „Левски-Спартак“ заедно с Иво Карамански. Дълги години двамата са близки приятели.


До 1989 година Пламен работи като шофьор.


– Миеше с водоноска улиците на „Дружба“ и тогава кварталът ни беше най-чистият в София – казва негова съседка.


През 1991-ва и 1992 година Кимбата служи в спецподелението за Борба с масовите безредици (БМБ) към СДВР. В смутните времена на прохождащата демокрация участва в спецгрупа за бързо действие по мотели и магистрали. Години по-късно излиза полицейски доклад, според който той и другите от групата давали възможност на магистрални бандити да избягват арестите, като изоставят плячката си и се оттеглят.


От 1992-ра до 1993 година Пламен е на служба в специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) във Враня. Напуска оттам по свое желание. Негов колега казва, че не бил съгласен да „изпълнява политически поръчки“, затова. Но бивш шеф на поделението отбелязва, че по време на акции Кимбата създавал проблеми „с непредвидимите си и екстремни действия.“


След като напуска МВР, бившият командос опитва късмета си в търговията. Отваря нонстоп заведение в „Дружба“. После, като изтъкнат член на Съюза на бившите барети, влиза в застрахователния и охранителния бизнес. До деня, в който го проследява неизвестният килър, той е акционер в „Аполо-Болкан“, съдружник в „Аполо-секюрити“ и служител в охранителна фирма „Атлас“.



Майката Станка Михайлова:


СИНЪТ НА ПЛАМЕН ВСЕ ПИТА: КОЙ УБИ БАЩА МИ?


– Госпожо Михайлова, мина доста време от гибелта на сина ви. Научихте ли нещо повече – кой и защо му отне живота?

– Нищо не можахме да научим, нищо. Те следователите вдигнаха ръце, та ние ли… Синът на Пламен порасна вече, стана втори клас и все пита: Кой уби баща ми? Сигурно същото ще пита и дъщеричката му, но още е малка – в предучилищна възраст…

– Паднахте в несвяст на погребението на Пламен. Как сте със здравето сега?

– Боледуваме, дъще, боледуваме. От мъка боледуваме всичките. А моето сърце не издържа, аз съм вече на легло. Тежи ми мъката, не се издържа. Вдигнахме паметник на гроба на Пламен – за годишнината от погребението му. Но не ми олекна от това, по-тежко ми стана – все едно на душата ми е легнал камък.

– Приятелите на покойния навестяват ли ви?

– Живея с мъката си, само с нея… По-рано живеех истински – с дъщеря си, със сина си, със снахата, с внучетата. Хубаво семейство бяхме. Сега вече нищо не е същото. Идват приятелите на Пламен, не ме изоставят. Но никой и нищо не може да го замени… Купихме наскоро на сина на Пламен плюшеното лъвче Кимба. Сега детето не се разделя с тая играчка. Но може ли тя да запълни празнотата в душата му?

Ноември 1996 г.София/От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Къде е днес кученцето Бъфи, което Бойко подари на Путин


„Любител на животните“ не е само част от грижливо лъсканият имидж на руския президент Владимир Путин, той наистина проявява любов и нежност към тях. Особена слабост има към кучетата. Дмитрий Песков отбелязва, че никога не е виждал котки около държавния глава. Може би затова Владимир Владимирович често получава като подарък лаещи.


Лабрадорът Кони



Колко кучета има Путин? Пет! Едно от тях е лабрадорът Кони

Първото куче – лабрадорът Кони, е дар от Сергей Шойгу през 1999 година. Черната красавица е известна с това, че Путин често я взима на делови срещи. През 2007-а я води в залата за преговори с канцлерката Ангела Меркел и прави огромен гаф. Не знае, че тя изпитва панически страх от кучета. В последствие руският президент й се извинява.


Друг път, закъснявайки за пресконференция с журналисти, ВЛадимир Владимирович влетява с обяснението, че Кони е раждала цяла нощ и той изгубил представа за времето.


Колко кучета има Путин? Пет! Едно от тях е Кони


Кони прекарва 15 щастливи години със стопанина си. Умира през 2014 година.


Каракачанката Бъфи

Путин с бебето Бъфи

През 2010 година Бойко Борисов подарява на Путин паленце, роднина на неговите Български овчарски кучета, наричани за кратко каракачанки. Името на мъничето бе избрано чрез всенароден референдум. Писмата са хиляди. Повечето предложения са със славянски имена. Конкурсът печели петгодишният Дима Соколов, който предлага по-англосаксонското Бъфи.

Кучето живее в премиерската резиденция в Ново Огарьово. То става и герой на песен, след като популярни руски радиоводещи, формирали група „Мурзилки Интернешънъл“, изпяха пародия на песента на Филип Киркоров  „Просто подари“, под името „Просто подарите премьеру щенка“ („Подарете на премиера кученце“).

Руската страна помоли България да изпрати и половинка на Бъфи.

Путин се притеснява как Кони ще възприеме новия натрапник в семейството, но лабрадорът и овчарката бързо намират общ език.



Акита-инуто Юме


Да се подаряват животни на Путин става традиция и така семейството му се увеличава с кученце от породата акита-ину, донесена от губернатора на северна японска префектура в знак на благодарност за помощта на Русия след голямото земетресение в страната. Името на палето – Юме не е избрано случайно. В превод от японски означава мечта.


Алабаят Верний


През 2017 година президентът на Туркмения Гурбангул Бердимухамедов реши да зарадва колегата си с алабай. И понеже породата се отличава с изключителна преданост, кученцето получава името Верний. Кинолозите определят алабаите като много интелигентни, но големи инати.


Шарпланинската овчарка Паша


През 2019 година президентът на Събрия Вучич дарява на Владимир Путин паленце от твърде подобната на нашата каракачанка порода шарпланинска овчарка. Четиримесечното кученце получава името Паша. В Русия тази едра порода се ползва с популарност, заради уравновесения характер и изключителната издържливост.


Тайганът Шерхан


През март 2019-а президентът на Киргизката република Сооронбай Жеенбеков връчва на руския си колега мъниче от рядката и неизвестна порода тайган. Тя е местен повод за гордост, защото е смел ловец на всякакъв дивеч. Наричат породата киргизка борзая. Тайганът е изкючителна екзотика, защото се среща рядко извън пределите на местообиталището си.


В момента Путин има пет породисти и предани кучета, все подаръци от други държавни глави. Без да броим останалите видове животни като ездинет кон орловска порода или снежен леопард – барс.

През 1965г. години един 25 годишен младеж от Шумен мечтае да избяга на Запад, но все нещо осуетява плана му. Привлича към него още двама авери.Накрая всички ще бъдат разстреляни


През 1965 г. един младеж от Коларовград (днес Шумен) мечтае да избяга на Запад. Той се казва Богомил Русев и е на 25 години. Баща му е толкова религиозен, че връстниците му се подиграват: „Ей, синът на набожния идва!” Богомил на завършва гимназия и не се задържа дълго време на една работа. Той е убеден, че за него в България няма бъдеще и непрекъснато крои планове как да я напусне. Още преди да отиде войник, Богомил конструира сам гумена лодка с мотор. Надява се с нея да избяга по море в Турция и я пробва на един язовир, но тя се оказва негодна.

Другата му страст е оръжието. Още 17-годишен, Богомил сглобява примитивен пистолет-самоделка. От казармата успява да открадне истински „ТТ” плюс няколко гранати и бомби. През 1964 г. Богомил се уволнява и заедно с приятелите си Иван Ценов (21) и Здравко Велинов (21) пробва взрива в една пещера.

Той продължава да крои планове за бягство, с които запалва братовчед си Руси и най-малкият си брат Любомир (21). Замислят да отидат на екскурзия с български кораб до Истанбул, да скочат в турски териториални води и с плуване да се доберат до заветния бряг. Този план е изоставен като нереалистичен. Накрая решават да избягат със самолет. Богомил е запален парашутист и често лети със спортен аероплан. Има над 200 скока. Той наблюдава внимателно пилота и смята, че ще може да се справи с машината. Трябва само да обезвредят пазача на летището – или като го вържат или като го напият.

По онова време много хора крояха подобни планове и някои успяват да ги осъществят. Богомил обаче иска да отиде на Запад с някакъв актив на борец против комунизма и избира за средство бомбите. Той споделя плана си с Иван и Здравко. През април 1965 г. тримата решават да предизвикат експлозия по време на първомайската манифестация в Шумен, за да стане ясно, че има много недоволни от комунистическия режим.

Речено-сторено. На 30 април Иван отива у Богомил и двамата приготвят бомба с часовников механизъм и нагласяват закъснителя за 10 часа на следващия ден, когато по главната улица ще минава колоната с манифестанти. Вечерта сядат за алиби с приятели в ресторант „9 септември”. Малко преди полунощ напускат компанията под предлог, че отиват в тоалетната, и слагат бомбата на балкона на един новостроящ се блок. После се връщат.

За тяхно щастие часовникът се оказва неточен. Бомбата гръмва половин час по-рано, в 9.30, когато множеството още не се е събрало. Благодарение на това жертви няма, макар че парчета от тухли се разпръскват в радиус над 100 метра. Тримата атентатори не са доволни от резултата. Манифестацията се провежда, макар че Държавна сигурност е вдигната на крак. Първоначално са заподозрени четири момчета, застанали на един от балконите на строежа. Експертизата обаче установява, че те нямат нищо общо с взрива и като не попада на следа, на 1 юли 1965 г. следователят капитан Христо Григоров предлага разследването да се прекрати. Прокурорът Атанас Касчиев обаче не разрешава.

През цялото лято на 1965 г. Богомил се готви да бяга, но все нещо осуетява плана му да откраднат самолет. Една неделна вечер през юни двамата с по-малкия му брат и с Руси Русев отиват на летището с твърдото намерение да осъществят плана си, но се натъкват на непознати хора и се отказват. След две седмици пазачът пак не е сам. Третият им опит през юли също се осуетява от закъснял авиомеханик. През август двамата братя тръгват за летището без Руси, но той разбира и ги издава на баща им, който тихомълком осуетява бягството.

Наближава септември, а с него и традиционната деветосептемврийска манифестация. Богомил, Иван и Здравко решават да направят втора бомба, но да предизвикат този път по-голям шум. На 8 септември Богомил сипва каменарски взрив в пластмасова дамаджана и прикача за закъснител един часовник „Екзакта”. Вечерта двамата със Здравко слагат бомбата в кошче за боклук във входа на хотел „Ленинград” в самия център на Шумен и Богомил нагласява механизма за 11 часа.

Часовникът пак се оказва неточен. Бомбата се взривява в 12.55 часа. Манифестацията вече е свършила и хората се прибират. Ангел Маджуров (49) се разхожда с жена си и двете си деца. Заедно с тях са майка му Василка (70) и снаха му. Експлозията избухва точно когато семейството минава край хотела. Взривът откъсва дясната ръка на възрастната жена и ранява Ангел и петгодишната му дъщеря Валя. Василка е откарана веднага в болницата и е оперирана, но в 15 часа умира.

Този път за Държавна сигурност е ясно, че взривът не е случаен и има политически характер. Цялата агентура е вдигната на крак. Следствието установява, че бомбата е съдържала около 3,5 килограма взрив и е била в зелена пластмасова дамаджана, производство на ДИП „Капитан Дядо Никола” в Габрово. Експертизата доказва, че часовникът е от рядката марка „Екзакта” и е носен на поправка. Проверяват всички часовникарски ателиета. Кръгът около тримата терористи се стеснява.

Богомил усеща това. От 22 до 27 септември 1965 г. той е на парашутни състезания в Сливен и се уговаря с брат си, че щом се върне, на 3 октомври, ще осъществят замисленото бягство. Докато приятелят му е в Сливен, до ушите на Иван Ценов стига, че от Държавна сигурност са се интересували от Богомил, разпитвали дали е говорил за бягството. Чак на 28 септември тримата изнасят от домовете си компрометиращите взривни материали и ги скриват. Набързо съставят авариен план при опасност да избягат в Гърция, но вече е късно – на 30 септември по обяд Богомил е арестуван.

Иван и Здравко още не губят кураж и дори обмислят как да го спасят. Решават, че най-сигурно ще бъде да подготвят нови експлозии, за да излезе, че задържаният им приятел е невинен. Но не им остава време за това – в ареста Богомил издава своите съучастници и всички, включително и брат му Любомир, са арестувани и правят самопризнания.

Процесът е публичен и се глада от 3 до 8 ноември 1965 г. в Шумен. През това време на прокурора и на първия секретар на БКП в града е осигурена охрана. Служители на Държавна сигурност бдят за поведението на родителите на подсъдимите в съдебната зала. Богомил, Здравко и Иван са осъдени на разстрел, а Любомир, който не е знаел нищо за атентатите – на 5 години затвор за планирано бягство. Върховният съд потвърждава присъдите.

Бащата на Богомил е участвал във Владайското войнишко въстание. Дядото на Иван Ценов е загинал в Септемврийските събития през 1923 г., чичовците на Здравко Велинов са признати за активни борци против фашизма. Нищо не помага на младежите. На 16 декември 1965 г. Президиумът на Народното събрание отхвърля молбата за помилване и те са разстреляни.

Разтревожена от атентатите, властта е нащрек. Дори след като терористите са хванати и осъдени, агентурата е задължена да донася за настроенията и коментарите на хората. В архива на МВР са запазени няколко такива рапорта, които според Държавна сигурност са били важни. Един младеж след смъртните присъди заявил: Бръснат от дъно – прошка няма. Във влака за Смядово селяни коментирали случая и един от тях казал, че Богомил хвърлил бомбите, защото Тодор Живков не плаща достатъчно. Друг съвсем уместно му отвърнал: Щом той не им плаща, защо не отидат да му хвърлят на него, ами отиват да убиват обикновени хора. Агентът обаче не можал да установи самоличността на този волнодумник.

И по-рано в България са хвърляни бомби по време на митинги и демонстрации. През 1921 г. в София е убито дете по време на ученическа манифестация на 24 май. Атентатите в Шумен обаче са сред малкото терористични акции по време на комунистическия режим, извършени по политически, а не по криминални или етнически причини.

Автор: [Крум Благов]

Архивна снимка от 70-те разкри неузнаваемата промяна във "Факултета" /Снимки/

 Вижте как изглеждаше районът преди 50 години в сравнение с днешната шокираща реалност


Една архивна черно-бяла снимка от 70-те години на миналия век предизвика бурни коментари и повдигна въпроси за развитието на градската среда в столицата. Кадърът, показващ изглед към тогавашния квартал "Факултета", разкрива гледка, която е в пълен контраст с днешния облик на района.


На старата фотография се виждат подредени нискоетажни жилищни блокове, новопостроен ЕПК блок, очертани улици и значителни зелени площи. На фона на планината Витоша, кварталът изглежда спокоен, чист и организиран – картина, която днес е трудно да бъде свързана със същата локация. Цялостното усещане е за ред и планово строителство, характерно за онзи период.


Днес, половин век по-късно, реалността в същия район е коренно различна и трудно разпознаваема. Съвременните снимки от "Факултета", който се е превърнал в един от най-големите ромски квартали в страната, показват съвсем друга действителност.


На мястото на спретнатите постройки и зелени пространства сега се виждат хаотично построени къщи, много от които са незаконни и изградени от подръчни материали. Неуредената инфраструктура, калните улици и огромните натрупвания на битови отпадъци са се превърнали в постоянна характеристика на пейзажа. Голяма част от постройките са в окаяно състояние, неподдържани и изглеждат сякаш всеки момент могат да се срутят.

Сравнението между "преди" и "сега" е безпощадно и повдига редица въпроси за дългогодишната липса на градоустройствена политика и интеграционни мерки в района. Драстичната трансформация от подреден столичен квартал в гето, тънещо в мизерия, е видимият резултат от десетилетия на неглижиране на проблемите.

Кадрите от миналото и настоящето оставят отворен въпроса за бъдещето на квартала и ще намери ли някога столицата трайно решение на наболелите проблеми./БЛИЦ/


Мечка кара колело! Една от най-смешните истории в която се разказва за ловните подвизи на Тодор Живков

Тодор Живков пред убита от него мечка в Ловеч

Една от най-смешните истории, която се разказва, е от “Напоя”, ловен резерват до село Лесидрен.


Веднъж Бай Тошо наредил на гавазите си от УБО: „В събота и неделя отиваме в "Напоя" за мечка!" “Другарю Живков, там няма мечки”, отговорили му притеснено те. „Как няма бе... има, има!", отсякъл той. Поставени натясно, охранителите му отишли директно в цирка. Без много да се церемонят, реквизирали една мечка. 


Вързали я набързо, закарали и я пуснали в ловното стопанство. В събота Живков, обграден от свои хора, се запътил към Балкана. В същото време обаче местният горски, който не знаел за новия звяр в гората, спокойно си карал велосипед на път за работа. Не щеш ли, изведнъж срещу него се задала мечката. 


Уплашен той хвърлил колелото и хукнал да бяга надолу по баира. Мечката обаче не била вчерашна, нали е от цирка! Яхнала велосипеда и право пред пусиите. Ядосани, че са разконспирирани, гавазите надигнали пушки да я отстрелят.

Как жителите на Петрич спасиха града си от гръцката армия

Този конфликт демонстрира силата на българската дипломация и саможертвата на местното население

Снимка:Исторически Музей Петрич

През есента на 1925 г. България се оказва на прага на война с Гърция. Събитията, разиграли се в района на Петрич между 19 и 29 октомври същата година, влизат в историята под името „Петричкият инцидент“ и привличат вниманието на световната общественост. Точно преди 100 години, малко след тежките последици от Първата световна война, този конфликт демонстрира силата на българската дипломация и саможертвата на местното население.


След подписването на Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. България е силно обезоръжена – армията е ограничена до 20 000 души, жандармерията до 10 000, а пограничната стража до 3 000, без право на тежко въоръжение. Именно в този контекст, на 19 октомври 1925 г., се случва инцидентът, който довежда до кратък, но напрегнат въоръжен сблъсък.


Около обяд същия ден, при първия граничен пост в Беласишкия проход Демир капия, български войници започват да копаят кладенец. Гръцки часовой забелязва това и погрешно приема, че българите изкопават окопи. Един гръцки граничар навлиза незаконно на българска територия и открива огън. След отправено предупреждение той отказва да се оттегли и е застрелян от българските граничари. При опит на гръцките войници да приберат тялото му, избухва престрелка по границата.


Българското правителство реагира с желание случаят да бъде решен по дипломатичен път чрез създаване на двустранна комисия. Гърция обаче отказва и вместо това диктаторът генерал Теодорос Пангалос използва случая като претекст за военна намеса. На 22 октомври 1925 г. той заповядва на VI гръцка дивизия, разположена край Серес, да навлезе в българска територия без официално обявяване на война.


Гръцката армия преминава границата по фронт с ширина 32 километра и навлиза на 10–12 км в дълбочина. Под окупация попадат десет български села: Кулата, Чучулигово, Марино поле, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Тополница, Марикостиново и Дрангово. Нашествениците извършват грабежи, разрушения и убийства на мирни жители.


Гръцките сили, съставени от десет батальона, подкрепени от планинска артилерия, картечници, минохвъргачки и авиация, достигат до покрайнините на Петрич, но са спрени пред града. Срещу тях застават малобройните български граничари и доброволци от ВМРО. За координация на отбраната Централният комитет на ВМРО изпраща Йордан Гюрков, а кризисният щаб е оглавен от войводата Георги Въндев (1890–1942). Значителен принос има и Зисо Попов, комендант на четите по левия бряг на река Струма.


Правителството на Александър Цанков избира да се придържа към дипломатически подход, въпреки че министърът на войната генерал Иван Вълков изпраща ограничени подкрепления – около 1000 войници – с изричната заповед да се сражават само при крайна необходимост. Междувременно, в резултат на настъплението, около 15 000 души напускат родните си домове.


България уведомява Секретариата на Обществото на народите (ОН) в Женева за гръцката агресия. На 27 октомври ОН изпраща нота с настояване за незабавно прекратяване на бойните действия. Международният интерес към конфликта е значителен – авторитетни американски и европейски медии подробно отразяват 10-дневната необявена война. След упоритата съпротива на местните защитници, на 29 октомври гръцките войски са отблъснати и принудени да се изтеглят зад границата.


България плаща висока цена – загиват 20 души: 5 войници и един офицер, 4 доброволци и 10 цивилни, включително едно дете, а ранените са около 30. Гръцките загуби надхвърлят 120 убити войници.


Международна анкетна комисия, оглавявана от английския посланик в Мадрид Хорас Ръмболд, с членове генерал Ферарио (Италия), генерал Серини (Франция), Дроглевер Фортуин (Холандия) и Адлер Кройц (Швейцария), провежда триседмично разследване. В 15-страничен доклад комисията определя гръцкото нахлуване като необосновано. На 14 декември 1925 г. Съветът на Обществото на народите обявява Гърция за агресор и я осъжда да заплати на България 30 милиона лева репарации в двумесечен срок.


Част от обезщетението – 1,2 милиона лева – е отпусната като лична компенсация за доброволците от Петрич, участвали в отбраната на града. Те обаче се отказват от парите и ги даряват за изграждането на нова сграда на Петричката гимназия, която дотогава се е помещавала в частен дом. Строителството започва през 1926 г., като основният камък е положен на 15 август същата година.


Когато средствата свършват, местното население се самооблага, за да завърши строежа – тютюнопроизводителите отделят по 1 лев на килограм тютюн, а служителите даряват една или повече месечни заплати. С общи усилия през есента на 1929 г. училището отваря врати и днес функционира като IV ОУ „Христо Смирненски“.


В знак на признателност към събитията от 1925 г., през 1930 г. Общинският съвет решава улицата южно от училището да носи името „22 октомври“ – денят, в който гръцките войски са спрени пред Петрич. Името се запазва и до днес.


На 31 октомври 1937 г. е открит паметникът „Загинали за родината“, върху който са изписани имената на падналите военни и доброволци. България доказва, че макар и обезоръжена, остава държава с единен народ, способен да се противопостави на агресията и да защити своето достойнство.


Сто години по-късно, през 2025 г., Община Петрич отбелязва вековния юбилей от Гръцко-българския въоръжен конфликт. По повод годишнината са представени книгата „Войната за Петрич 1925 г.“ и художествено-историческият разказ „Щедро петричко сърце“, посветен на дарителството за училището.


В Историческия музей се провежда научна кръгла маса на тема „Памет и исторически поуки“, открива се изложба и се представя фотоалбумът „НЕобявената война – 100 години от Гръцко-българския въоръжен конфликт през октомври 1925 г.“. Годишнината се отбелязва и с възстановка на събитията от 1925 г., организирана от сдружение „Арамии“, в района на хижа „Беласица“.


След възстановката се отслужва курбан за здраве, а празничната програма завършва с концерт на Володя Стоянов, Йордан Николов, фолклорен състав „Китка шарена“ при НЧ „Просвета“ – село Катунци, и възпитаници на ЦПЛР ОДК – Петрич. Така градът почита паметта на своите герои и доказва, че духът на единството и саможертвата от 1925 г. остава жив и след век.

Източник:БЛИЦ

Ванга гони Стефан Данаилов от къщата си!Те са имали своята знаменателна среща, която е обвита в мистерия и легенди


Ванга и Стефан Данаилов са две от най-емблематичните фигури в българската история и култура, всяка от тях оставила траен отпечатък. Ванга – легендарната пророчица, известна със своите мистични способности, и Стефан Данаилов – обичан актьор и икона на българското кино и театър, са имали своята знаменателна среща, която е обвита в мистерия и легенди. Тази среща разкрива не само техните лични взаимоотношения, но и влиянието, което Ванга е имала върху много от известните личности в България, включително и върху Данаилов, твърди Ретро.


През годините хиляди хора – от обикновени граждани до политици и знаменитости, търсят съвети и помощ от гадателката от Рупите. Тя става известна не само в България, но и в много други страни, като предсказанията й често са свързани с големи събития и човешки съдби, а за нейните пророкувания се говори и до днес.


Данаилов ïúк оставя трайна следа не само като актьор, но и като преподавател по актьорско майсторство, вдъхновявайки поколения млади таланти. Според различни източници Данаилов посещава Ванга в труден момент от живота си, когато търси отговори на въпроси, свързани както с професионалната му кариера, така и с личния му живот. По спомени на хора, които са го придружавали, той се интересувал конкретно за любовта, защото в онзи период се чувствал объркан и изгубен. Ванга обаче не винаги дава на всекиго това, което очаква.


Тя била сдържана в срещата си с Ламбо и не разкрила много пред него. Казала, че той вече знае отговорите на въпросите, които го измъчват, и че не се нуждае от нейната помощ. Тази загадъчна реакция е характерна за Ванга, която често е отблъсквала хора, ако е усещала, че техните намерения или съмнения не са съвсем искрени.


Данаилов обаче настоявал за по-категорични отговори. Макар че не е известно със сигурност какво точно му е казала Ванга, очевидно е, че тази среща не е протекла така, както му се е искало. Пророчицата била непреклонна и накарала актьора да напусне дома й и повече да не я притеснява.



Някои твърдят, че тя все пак е предсказала големите успехи на Данаилов в бъдеще, включително ролята му на учител и ментор за много млади актьори. Други пък разказват, че Ванга го е предупредила за авантюрите и трудностите, които го очакват в личен план, но че той ще намери сили да ги преодолее. Категорично обаче отказала да му даде повече подробности, защото прозряла какъв ще е неговият съдбовен път, и се е бояла, че той няма да е способен да го понесе.


По спомени на негови приятели по онова време набиращият известност тогава актьор бил много разочарован от начина, по който протекла срещата му с Ванга, защото вече бил чувал разкази на негови колеги, които били получили много подробни предсказания.


Секссимволът на соца Ламбо е имал бурен интимен живот, но негова вярна спътница до последно остана съпругата му Мария, която му е прощавала много негови романтични връзки. В своите мемоари актьорът призна, че другата жена, в която е бил силно влюбен навремето, е била Аня Пенчева. Въпреки това до развод с Мария не се стига. Междувременно Данаилов става баща след кратка авантюра с актрисата Ирен Кривошиева, от която е единственият му син Владимир.


Впоследствие той обмислял няколко пъти да направи повторна визита при пророчицата, но в крайна сметка се отказал. Днес негови приятели коментират, че казаното от Ванга за Мастера се сбъднало, но все още се чудят какво ли му е спестила и дали е било свързано с начина, по който е щял да си отиде.

Една обикновена снимка, уловила летен миг от плажа в Китен през 70-те години на миналия век, се превърна в неочакван хит и повод за бурни дебати в социалните мрежи


Кадърът, показващ две жени по бански, се превърна в своеобразна машина на времето, която предизвика лавина от коментари и размисли за това колко много са се променили разбиранията за красота, мода и обществен морал.


Това, което веднага прави впечатление на снимката, са фигурите на двете плажуващи. В днешната епоха, в която постоянно се говори за епидемия от затлъстяване и се промотират атлетични тела, дамите от кадъра изглеждат по-едри и с естествени, неподправени форми.



Това веднага повдига въпроса – наистина ли днес сме по-пълни, или просто стандартите за красота са се променили драстично и са станали по-нереалистични?


Друг ярък акцент са самите бански костюми. За разлика от днешните минималистични, често изрязани до краен предел модели, жените на снимката носят цели, плътни бански с абстрактни шарки.

Те прикриват много повече, отколкото разкриват – нещо, което е в пълен противовес на съвременната плажна мода, където често се наблюдава и пълна липса на облекло.


Разликите водят и до по-дълбоки размисли за ролята на суетата в различните епохи. Дали по-малкото показност по времето на социализма е била резултат от по-голяма скромност и фокус върху други ценности, или просто от липса на избор и възможности?


Дали демокрацията, с целия си плурализъм и достъп до световни тенденции, не изкара на преден план една естествена човешка суета, която преди е била потискана?


Реакциите в мрежата


Както може да се очаква, кадърът предизвика полюсни реакции сред потребителите във Фейсбук. Голяма част от коментиращите не виждат смисъл в публикуването на подобна снимка, намирайки я за безинтересна.


Други обаче откриват в нея особен чар, автентичност и носталгия по едно по-непринудено време. За тях това е спомен за едно лято без филтри, без диети и без непрестанния стремеж към съвършенство, който доминира днес.

Големият взрив на 1.XI.1986 г. в Долината на бавната смърт и последиците от него

1 ноември 1986 година. Броени минути преди 7 часа сутринта, заспалото градче е разтърсено от мощна експлозия. Взривът поваля всичко на пътя си в радиус от 3 километра, оставяйки единствено опустошение и смърт.  Загиват десетки, а ранените работници получват обещание за лечение в чужбина, но те се оказват напразни. Вместо това им раздават бележки, за да могат да си купят без ред телевизор „Велико Търново”...

Изграждането на Девненския промишлен комплекс, което започва през 1948 год. и продължава с усилени темпове 25 години, е сред най-големите завоевания на индустриалното строителство в социалистическа България. Предприятията в девненската низина произвеждат електроенергия, цимент, захар и най-вече химически продукти – сода, торове, полимери и вещества, които се влагат в други химически производства, като солна киселина, хлор и т.н. Към края на 70-те и началото на 80-те години на XX век, те дват близо 1/5 от продукцията на химическата промишленост у нас. Освен за вътрешния пазар производството е предназначено за износ, вкл. по т.нар. второ направление (в капиталистическите страни).


Официално за Девненската низина се говори с гордост и суперлативи като за Долината на голямата химия, но в ежедневието тя има и друго „апокрифно” название. Наричат я Долината на бавната смърт – злокобно прозвище свързано с тежкия труд в условията на повсеместно замърсяване на почвите и водите, обгазяване и киселинни дъждове, повишена заболеваемост и смъртност. Тази неблагоприятна обстановка става част от местното ежедневие още през 50-те години насам, когато са пуснати първите заводи. Девня започва да се изгражда като втори Димитровград, при което новите жилищни блокове израстват непосредствено до самите предприятия. Жителите на селата около изграждащата се индустриална зона се увеличават успоредно с израстването на големия промишлен обект. През 1969 година Девня е обявена за град с кварталите „Нанко Недев“ (с. Девня), „Изворите“ (с. Река Девня), „Повеляново“ (с. Марково) и „Химик“ (построен с жилища за работниците), както и Промишлената зона. По късно обаче новопостроеното работническо селище и намиращите се там  детска градина, поликлиника и магазин (т.нар. кв. „Химик”) постепенно се изоставят. Днес квартала не съществува на практика, никой не живее там и повечето блокове са съборени.  От 70-те години насам огромните нужди на на девненските предприятия от работна ръка вече се задоволяват предимно за сметка на ежедневната трудова миграция на преобладаващата част от работниците. Те пътуват до местоработата си от Варна или други селища в района. Вредните условия на труд обаче не се подобряват съществено и вместо това се компенсират с допълнително заплащане, безплатна храна, и социални придобивки, като достъп до саниториално лечение, облекчен режим на отпускане на ведомствени жилища и най-вече с възможността за бързо придобиване на варненско жителство. Въпреки това в Девня много трудно се задържат квалифицирани работници и специалисти. 


 Неблагоприятните условия на труд и разширяването на производството водят до хронична липса на квалифицирани специалисти. В определени периоди текучеството достига до 40%. Всичко това, съчетано с липсата на нужните качествени инструменти и консумативи, както и със сложността на строително-монтажните и експлотационни дейности, вече е предпоставка за  повишен риск от трудов травматизъм.


Според старателно водената статистика на Стопански химически комбинат (СХК) „Девня” във втората половина на 70-те и първата половина на 80-те, тенденциите са изключително неблагоприятни. В този период работещите в комбината по правило не надхвърлят 12 000 души. Според отчетите годишно стават около 200 трудови злополуки. Още по-притеснителен е фактът, че няма година без злополуки със смъртен край. Средногодишно в резултат на тях умират  повече от трима работници, а в някои години броят на загиналите е двойно по-голям. Данните затова обаче не са се огласявали публично.


Един от най-важните отрасли развивани в девненската долина на голямата химия е производството на поливинилхлорид. Лентата на първия завод е прерязана тържествено през 1964 г., а през 1975 г. започва строителството на втори завод за хлор и поливинилхлорид, който е обявен за най-големия строеж на химическата промишленост през седмата петилетка. Завод No 2 за хлор и поливинилхлорид (ЗХПВХ 2) е открит през 1980 г. Той произвежда в инсталациите си така опасните сода каустик, солна киселина, хлорна вар, карбид, винилхлорид и емулсионен поливинилхлорид и е един от малкото за времето си български химически заводи, в които голяма част от процесите са автоматизирани, а параметрите на най-важните процеси се следят с компютри. 


Само пет години след пуска си заводът вече се нуждае от цялостна оздравителна програма, защото е в лошо техническо състояние и има остра нужда от по-квалифицирани кадри. Директорът алармира, че в тези условия може да се стигне до тежка промишлена катастрофа, в която да има и загинали работници, но сериозни мерки не са взети.


През 80-те години, когато значението на девненското химическо производство като източник на конвертируема валута нараства и Долината на голямата химия работи на пълни обороти, инсталираното там скъпоструващо оборудване остава недоокомплектовано с резервни части, особено  когато се налага те да са внос по второ направление. За „закрепване на положението” се използват подръчни материали. Така сложни, скъпи понякога и много агресивни химически производства, които при неправилна експлоатация крият риск от крупни производствени аварии със значителни икономически щети, тежки екологични последици и човешки жертви, стават заложник на политиката на икономия на средства за внос по второ направление. 


 През онези години органът на БКП в.”Работническо дело” се подготвя от предишния ден и се изпраща от София във Варна и региона с нощния влак. В броя от 1 ноември 1986 г. на челно място е поместена информация, че Политбюро на ЦК на БКП твърдо и решително коригира кадровата си политика с цел по-последователно отстояване на курса към интензификация на химическото производство чрез въвеждане на новите научни постижения на научно-техническия прогрес. На същия ден, броени минути преди 7 часа сутринта, докато нощния влак София-варна е спрял на гара Повеляново, Девня бива разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна е усетена в отстоящата на двадесетина километра оттук морска столица Варна, където е регистриран трус от 3-та степен по скалата на Рихтер. Взривен е новият завод за хлор, винил и поливинилхлорид (ЗХВПВХ-2) – едно от най-големите и най-модерни подобни предприятия в света. Взривът поваля всичко на пътя си в радиус от 3 километра, оставяйки единствено опустошение и смърт. Материалните щети и броят на жертвите надхвърля всички предварителни представи. Детонацията унищожава напълно цеха за винилхлорид и отнема живота на двадесетина души. Едни са пометени от ударната сила на взрива или от срутващите се сгради и съоражения, други издъхват от обгаряния. Ранените са десетки, обгазените – стотици. Материалните щети са за над 28 млн. лв. Мащабите на трагедията са щели да бъдат неимоверно по-големи, ако канцерогенният поливинилхлорид не се бил запалил, предотвратявайки по този начин  оформянето на отровен облак, които би натровил още неизброимо множество от хора.


  В  последните няколко минути преди взрива инж. Красимир Костадинов – началникът на смяната, която по това време е била на работа- преценява, че ситуацията не може да бъде овладяна и нарежда на всички работници, които види, да бягат надалеч, защото всеки момент заводът ще се срине със земята. Така не малко от тях се спасяват в бяг, докато самият началник смяна загива, защото до последно обикаля завода в търсене на останали служители и не успява да се евакуира на безопасно разстояние. Тялото му е намерено в двора на завода. И до днес трагедията е пред очите на девненци, които години наред разказват истории за работници от завода, които успели да се спасят от сигурната смърт, като бягали с всичка сила. Те са показателни за ужаса, обзел работниците и служителите, които по това време са на работа в завода. След като дежурният началник смяна в ЗХВПВХ-2 успява да предупреди част от подчинените си, че взривът е неизбежен, те хукват да бягат. Един от работниците, който трябвало да следи на компютър параметрите на химичните реакции, бил заспал с изути обувки на работното си място и когато разбира за надвисналата заплаха, той бяга по чорапи повече от десет километра, чак докато се прибере в дома си в отдалечен от мястото на аварията девненски квартал. Според друг разказ техник от завода, бягайки, минал направо през склад, пълен с аварийни лампи на поставки триножници. Именно триножниците задържали срутилия се над него таван и така той оцелял, но бил блокиран там и го открили едва на другия следобед, когато комисията тръгнала да описва щетите от аварията.


 Веднага след взрива, на мястото на аварията са извикани извънредно част от работниците за изпълнение на специфични задачи, които отиват с неохота и със страх за живота си. На авариралата площадка пристигат и множество пожарникари, които геройски се борят с огъня. Същевременно по девненското радио звучи музика и не се дават никакви указания за предпазване от аварията, независимо, че над мястото и е надвиснал облак лютив черен дим. В съседните села хората също виждат облака дим, но не знаят какво се случва и просто чакат да отмине поредното девненско обгазяване. По предложение на предприятия от близкия град Белослав се създава инициатива за създаване на фонд за набиране на средства за възстановяването на ЗХВПВХ-2. Ранените работници получват и обещание за лечение в чужбина, но те се оказват напразни. Вместо това на пострадалите са им били раздадени бележки, за да могат да си купят без ред телевизор „Велико Търново”.

 


Часове след аварията от София пристига комисия за установяване на щетите от разрушенията, както и специален следствен екип. Размерите на пораженията са толкова големи, че на другия ден официоза „Работническо дело” е принуден да излезе с кратко съобщение за аварията на една от вътрешните си страници. В него без всякакви подробности се съобщава за аварията, за броя на загиналите и ранените, както и че е назначена правителствена комисия за установяване на причините за злополуката и нормализиране на производството. Крупната производствена авария в Девня е белязана и от още едно съвпадение. На същия този 1 ноември 1986 г. избухва пожар в склада на една швейцарска фармацевтична компания край Базел, следствие на който река Рейн е замърсена с тонове химически вещества, които причиняват тежко трансгранично екологично замърсяване. „Работническо дело” публикува много повече информация за рейнското бедствие, отколкото за девненската трагедия.


Скоро след взрива районът около завода е ограден и оттогава е със специален режим на достъп, контролиран от Държавна сигурност. В началото на зоната на аварията са допуснати някои журналисти, но в подобна обстановка и извличането на поуки от случилото се, и правенето на репортаж за аварията, отнела живота на толкова много хора, се оказва трудна задача.


След направеното разследване по случая и изготвянето на комплексна експертиза се установява, че причината за взрива е недоброто затягане на люка на химически реактор от работници от предната смяна, довело до изтичане на опасен газ, който по-късно се е самовзривил. Базирайки се на заключенията на комплексната експертиза варненският окръжен съд подвежда под наказателна отговорност поради немарливо изпълнение на задължения, представляващи източник на повишена опасност, началника на предходната смяна, работниците, които са били отговорни за затягането на люка, механиците, които е трябвало да подпомагат и контролират тяхната дейност, ръководителите на завода и на отделните негови звена. Върховния съд приема становището на Варненския окръжен съд и потвърждава присъдите, но намалява тяхната първоначална продължителност, тъй като намира смекчаващи вината обстоятелства. В крайна сметка заключението на ВС е, че „Случаят Девня е типичен пример за проява на немарливост в малка степен от много съпричинители, но с огромни последици”. Така тихомълком са осъдени деветима виновници, сред които началникът на смяната инженер Опрев, на който дават 4 години затвор, и директорът Румен Дяков, чиято присъда е година и половина условно.


 Въпреки направените експертизи, на пръв поглед изясняването на причините за тежката промишлена авария и осъждането на виновниците за случилото се, и до ден днешен остават догадки какво точно е станало на  онзи фатален 1 ноември 1986 год. За съмненията допринася и факта, че Политбюро на ЦК на БКП е имало специална информационна стратегия за аварията: никаква информация не е трябвало да напуска рамките на комбината, за да не се скандализира обществото и да се опазят сведения, свързани с държавната сигурност. Според познавачи, информацията за инцидента е била старателно контролирана по нареждане на висшето партийно ръководство така, че народът да не разбере, че заводът е бил „цъкаща бомба”, която е можела да се взриви при първата по-критична ситуация. Затова освен приетата официална версия за погрешните действия на работниците и служителите в завода довели до трагедията, има и още две основни хипотези за причините, поради които избухва взрива, а именно: погрешна концепция при проектирането на завода, която не осигурява достатъчната му безопасност или саботажни действия, в основата на които стои възродителния процес. Интересен факт пораждащ тези съмнения е и, че веднага след взрива  е било наредено спешно разчистване на площадката на аварията, заличило важни веществени доказателства, което е направило невъзможна обективната експертна оценка на причините. Според девненци и бивши служители на завода, най-меродавните обяснения за причините за аварията се крият в  недоокомплектоването на девненското химическо производство с нужните инструменти и резервно оборудване, самонадеяността на директора на ЗХВПВХ-2 и липсата на дисциплина – типичната българска разпасаност, която води до това, че когато трябва да се наблюдават опасни химически процеси, един от работниците спи пред компютъра, друг е отишъл при любовницата си, а трети играе карти с колегите.


 Девненската трагедия е от онези нещастия, които граничат с природно бедствие, но са причинени от човешка дейност. Материалните разрушения и последствията от тях са огромни, но най-голям е ужаса и скръбта от смъртта на девненските работници.  Близките  на пострадалите и до днес преживяват трагедията, като им е трудно да повярват, че смъртта на децата им е настъпила в резултат на непредумишлено действие. Може би една от причнините за тяхната мнителност е и принудителното мълчание и оскъдната информация по случая. Взривът в ЗХВПВХ-2  и произтеклата трагедия от него винаги е сред най-сериозните аргументи на градските власти в исканията им за специално отношение към безопасността на предприятията, разположени в девненската промишлена зона. В годините на комунистическата власт обаче този инцидент, макар и да не е изцяло премълчан, е в голяма степен потулен. Притеснително е, че аварията възниква в един от най-модерните за времето си заводи, което компрометира самата идея за въвеждането на най-напредничавите химически производства. Най-притеснителен обаче е броят на жертвите. Гибелта на двадесет души, които са на работа и си отиват от този свят за броени минути, сама по себе си е несъвместима както с идеята на социализма като най-хуманния обществен строй, така и в частност с програмата на БКП за изграждането на развито социалистическо общество у нас, една от основните задачи на която е грижата за човека да бъде основна грижа на Партията, смисъл и съдържание на цялата й политика.


И макар, че трагедията от преди почти 28 години не успява да убие едно от най-големите и модерни индустриални предприятия в страната, то днес състоянието на завода е като след бомбандировка. По време на масовата приватизация заводът става собственост на скандалния бизнесмен Николай Банев (индустриален холдинг „АКБ Форес”) с името „Полимери” – Девня.  Вече преименуваното и приватизирано през 1998 г. дружество „Полимери“ агонизира близо петнадесет години. В средата на 2010 г. заводът спира работа окончателно, а на 12 декември 2012 г. Варненският окръжен съд го обявява в неплатежоспособност. 

Сега територията, върху която доскоро се е намирал заводът на фалиралата компания, изглежда мрачно. По-голямата част от производствените халета вече са съборени и преработени като рециклиран бетон, а  инсталациите и металните естакади – нарязани и продадени като скрап. Оцелели са само шест постройки, но не за дълго. Каква част от вторичните суровини са откраднати или продадени на черно никой не знае. Край планините от натрошен бетон и ръждив метал като сенки се щурат роми. Мъжете събарят и режат, жените сортират отломките и тухлите. Продължават да работят само машините за товарене на скрап. Базата, до която се извозват металните отпадъци, е само на няколкостотин метра от портала на „Полимери“. Според синдика на фалиралото предприятие мащабите на кражбите от територията на завода продължават да са огромни и крият сериозна опасност за живеещите не само в Девня, но и в широк периметър около града.  Така днес завод „Полимери“ е вече почти напълно съборен, а територията му се е превърнала в цъкаща екологична бомба.

Източници:„Смъртта при социализма – героика и постгероика”- СЛУЧАЯТ ДЕВНЯ, ИЛИ „КОГАТО КОЛАТА СЕ ОБЪРНЕ“, Миглена Иванова;

Те изпълниха служебния си дълг, но не се завърнаха при семействата си

Трагедия, която разтърси България! 26 години от аварията в мини „Бобовдол“, при която загинаха 6-има служители на МВР

На 4 септември се навършват 26 години от аварията в мини „Бобов дол“, при която загинаха 6-ма служители на МВР при изпълнение на служебните си задължения. На 4 септември 1999 година шестимата служители на МВР загинаха, докато потушават пожар в склад № 3 на Централни взривни складове на Мини Бобов дол в с. Големо село. 


Животът си загубиха пожарникарите- младши лейтенант Иван Факирски(32 г.), младши лейтенант Ивайло Парасков(32 г.) и полицаите- капитан Крум Зарев(30 г.), младши лейтенант Ивайло Иванов(26 г.), младши лейтенант Венцислав Георгиев(27 г.), младши лейтенант Бисер Калистратов(25 г.). Ивайло Парасков и капитан Крум Зарев.  Шестимата млади служители изпълняваха служебни задължения, три деца останаха сираци, а четвъртото не позна баща си.


Трагедията промени живота на 6 фамилии, заубили близките си. 22 години случаят не е забравен, загиналите не са забравени. Всяка година пред паметната им плоча на фаталната дата близки, приятели и колеги поднасят цветя в памет на героите.


Една история за умишлен палеж или груба небрежност…


В късния следобед на 4 септември 1999 г. в склада за взривни материали на мини “Бобовдол”, нает от столичната фирма “Лазарит”, възникнал пожар. Постовият от охраната извикал екип от пожарникари и полицаи от РПУ – Бобовдол, които започнали да гасят пожара в склад № 3, където се съхраняват взривни вещества. В един момент от сградата започнал да излиза жълт пушек, предвестник на взрива. След това се чул оглушителен гръм. Загиват полицаите Бисер Калистратов, Иван Факирски, Ивайло Парасков, Венцислав Георгиев, Крум Зарев и Ивайло Иванов. Парчета от телата им са разпръснати в радиус от стотици метри. От взрива се подпалват и пожарникарската кола и съседният склад, в който има 60 тона тротил. 


Пристигналите нови екипи от пожарникари, водени от шефа на националната пожарна, започват гасенето на автомобила, в който има 12 бутилки със сгъстен въздух от 200 атмосфери. По щастлива случайност до втора експлозия не се стига. Прозорците на всички сгради в близкото Големо село са изпочупени. Съществувала е реална опасност от взрив на втория склад, който е щял да помете близкия ТЕЦ на Бобовдол.


На мястото на инцидента пристигат президентът Петър Стоянов, вътрешният министър и главният секретар на МВР. Веднага започва специално разследване, което да изясни причините за взрива в складовете.

Първоначалната версия е, че в складовете, наети от фирма “Лазарит”, са се съхранявали и капсулдетонатори, които са предизвикали експлозията на взривните вещества, тъй като амонитът не може да се взриви при горене. Това противоречи на всички изисквания за безопасност. Според главния секретар на МВР ген. Божидар Попов специалната комисия, която разследва инцидента, е трябвало да отговори на три въпроса – как е възникнал пожарът, какво е предизвикало взрива и правилно ли са действали полицаите. И до днес категоричен отговор има само на третия въпрос. Полицаите са действали според инструкциите и не са очаквали, че складовете ще се взривят.


Първоначалната версия е, че пожарът е възникнал от късо съединение в елтаблото на склада. Собственикът на фирма “Лазарит” – проф. Славчо Лазаров, обаче твърди, че това е невъзможно, тъй като таблото се изключва след работа. Работници от склада също потвърждават в медиите, че елтаблото е било изключено в края на работния ден в петък. Тази версия не давала и обяснение как е възникнал пожарът във втория склад. Според него по-възможно е да става въпрос за палеж. Той обаче тогава не дава обяснение как може човек да проникне до складовете, след като те се охраняват строго от полицаи.


Според ген. Божидар Попов взривът вероятно е бил предизвикан от капсулдетонатори. На мястото са намерени голямо количество остатъци, които потвърждавали тезата за престъпно нарушение на инструкциите за съхранение на взривните вещества. Те били съхранявани в отделно помещение. Проф. Славчо Лазаров не е съгласен с това обяснение. Според него взривът е предизвикан от пожара. В помещението били оставени на съхранение пет тона готова смес от грубодисперсен амонит и около 10 тона амонит. Според професора, който бе един от най-големите специалисти в областта на взривното дело у нас, сместа е слабо активна и не може да се взриви директно от електродетонатор или детониращ шнур без участието на междинен детонатор, какъвто липсвал в склада. Според проф. Лазаров всички взривни вещества могат да се възпламенят от огън след определени условия. Другата възможност бе взривът да е предизвикан от газово-въздушна експлозия вследствие на нахлуването на кислород в помещението при отварянето на вратите на помещението, където е имало силна концентрация на въглероден двуокис от пожара.


26 години по-късно така и не беше разкрита причината за взрива и възникналия пожар, който отне живота на младите мъже в разцвета на силите им.

По времето на СОЦА отвлече самолет, лежа в затвора, стана мутра и сложи край на живота си преди 10 години

Преди 10 години висаджия – близък приятел на Георги Илиев, се самоуби.Дърво спира баровския му джип да не падне в пропастта


Не се гордее с миналото си 


Това е един от малкото случаи, когато е разкрито кой е гръмнал  висаджия. Бил е приближен на  Мето Илиенски, дружал е и с братя Галеви. Той е един от основателите на ВИС, близък приятел на Георги Илиев през 90-те години. Лъчезар Иванов не умира от ръката на килър. Доказано е, че сам пуска куршум в главата си, притиснат от тежка депресия. Мъжът, който има прякор Лъчо Терориста, заради младежката глупост да отвлече самолет, не се гордеел със своето минало. Създава печеливш бизнес, но нещо отвътре го кара на фаталния ден да избере смъртта. 



10 юли 2015 г. е обикновен летен ден. София е полупразна, хиляди жители са на почивка и по родните си места. Иконом от баровска къща на ул. „Беловодски път“ в Бояна върви към работното си място в 9 ч. сутринта, когато вижда джип, забил се в дърво. Моторът на автомобила работи и минувачът решил, че на шофьора му е прилошало. Надникнал в джипа и видял, че зад волана седи мъж в локва кръв. Незабавно звъннал на тел. 112, а мястото след броени минути се изпълнило с полиция. Дошлите на място криминалисти установяват – това е 52-годишният Лъчезар Иванов, с прякор Лъчо Терориста. До него лежи законно притежавания пистолет „Смит и Уесън“. 


По-късно разследващите ще възстановят цялата картина на трагедията. Лъчо опрял дулото до дясното си слепоочие и дръпнал спусъка, докато стоял на включен двигател в баровския си джип „Ауди Q7“. Куршумът пробил лявото странично стъкло на возилото и паднал в тревата. В хода на разследването се оказало, че щом се гръмнал, Лъчо Терориста леко натиснал педала на газта и аудито се бутнало в дървото пред него. „Ако го е нямало, джипът е щял да полети в бездната“, твърдят криминалисти. 


Първоначално ченгетата решили, че става въпрос за убийство. Щом опитали да отворят вратата обаче разбрали, че автомобилът е заключен. На таблото над волана пък била оставена малка бележка с телефонния номер и името на съпругата на Терориста – Светослава и текст: „Не искам да съм в тежест на никого“. 


Според полицаи мъжът се гръмнал 15 минути преди да отиде на работа, както всяка сутрин. В джипа ченгетата се натъкнали и на още един пистолет, който обаче бил без патрони. Иванов носел в себе си телефон, документи и 1000 лв.


Полицията започва работа по три версии за трагедията. Според една от тях един от основателите на ВИС 2 се е гръмнал заради финансови проблеми. Според друга версия имал здравословни проблеми и не искал да продължава да се мъчи. Според трета пък страдал от депресия и дори посещавал психолог. Последната надделява, след като него приятел споделя, че нещо тревожело бизнесмена.


„Беше изключителен мъжкар! Споделяше за проблемите си в много тесен кръг. Не се оплакваше, но си личеше, че нещо много го измъчва“ твърдял той. Бизнесменът не се гордеел с миналото си и избягвал да говори за него. 


Лъчезар Иванов е един от най-близките приятели на Георги Илиев и един от основателите на ВИС-2, но никога не парадирал с това. Той се запознал с Главния по времето, в което двамата лежали в затвора. Главния бил осъден за изнасилване, а Лъчезар – за отвличане на самолет по времето на Тодор Живков. Приятелите му го обичали, защото е мъжкар и винаги помагал.

Иванов започва бизнеса си през 1998 г. заедно с небезизвестния в подземния свят Мико Цанов-Цайса, който също е приближен до групировката ВИС и личен приятел на Димитър Димитров-Маймуняка. Срещу съдружника на Лъчо Терориста имаше два неуспешни атентата. Третият бе успешен – Цайса бе застрелян през 1999 г.


Същата година Лъчо Терориста основава дружеството „Бетон 1“ с производствена база в кв. „Люлин“. По това време той е концесионер на централния плаж в Св. Влас. От 2003 г. Иванов ударно навлиза в бизнеса с добив на инертни материали за строителство. Собственик е и на 10 вятърни генератора в Сливен. През 2012 г. едно от дружествата на Лъчо Терориста получава разрешително да проучи добив на метали край Невестино. Фирмите му печелят концесии, произвеждат зелена енергия и имат сключени договори за изкупуване на ток.


Едно от дружествата има кариера в софийското село Горна Малина. Срещу добива на инертни материали там се надигна недоволство преди 2 г., подкрепено от артисти, певци и общественици. При всички правителства фирмите, свързани с Лъчо Терориста, са получавали разрешителни за добив на материали. Бизнесът му е успешен, има прекрасно семейство, приятелите му го обичат. Но нещо измъчва Лъчо и го кара да направи фаталната стъпка в юлското утро на 2015 г. Само той си знае каква тайна движи ръката му, когато вдига пистолета към главата си.


Разследващите работеха и по версията за убийство, маскирано като самоубийство, но тя не се потвърди. Куршумът е пробил страничното стъкло на заключеното отвътре ауди, по ръцете на Иванов има барутни следи. Самоубийството е обмислено, това не е спонтанен акт, твърдят полицаи. Какви са причините, знае само Лъчо Терориста, който ги отнесе в гроба.


По времето на Тодор Живков отвлича самолет, за да избяга във Виена


Лъчезар Иванов е един от четиримата българи, които на 7 март 1983 г. правят опит за отвличане на самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, извършващ полет от София до Варна. Така бъдещият основател на ВИС се сдобива с прякора си Терориста. Тогава Лъчо е само на 20 години. Заедно с приятелите си  Красен Гечев, Ивайло Владимиров и Валентин Иванов, решават да избягат от социализма и да заминат за Австрия. Легално тогава това е невъзможно. Те хващат стюардесата като заложник и обявяват, че на борда има бомба, която ще бъде взривена, ако самолетът на кацне във Виена. Властите тогава реагираха мълниеносно, правейки постановка, за да заблудят похитителите. 


Те гасят цялото осветление във Варна и обявяват, че летището в морската столица всъщност е това във Виена. Отначало терористите се хващат, но виждат българските обувки на една от стюардесите, която ги посреща и разбират, че е постановка. Правят опит отново да заплашат всички, но самолетът е атакуван от барета от Отряда за борба с тероризма. При операцията е убит един от похитителите, останалите са изправени пред съда. Председател на съда, който гледа делото им, е Димитър Попов, по-късно министър-председател на България. Адвокат на един от подсъдимите пък е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Лъчо Терориста получава 10-годишна присъда, за което приживе не обича да си спомня.

Източник:trud.bg

Вечният бохем на България отпразнува пищно 70-годишния си юбилей и си отиде тихо


Иван Тенев е роден на 2 септември 1955 г. в София. Още от ранните си години проявява изключителен артистичен талант и усет към изкуството. 


В ученическите си години се увлича по рисуването и карикатурата, а първите му публикации се появяват в младежки и студентски издания като „Средношколско знаме“ и „Студентска трибуна“. Младият Иван е остър наблюдател на живота около себе си, а сатирата му е едновременно забавна и социално прозорлива.


Първи стъпки в карикатурата и артистичните среди


След като завършва, започва работа като художник-карикатурист към Столичната община. През 70-те и 80-те години участва в изложби, работи с различни редакции и постепенно се превръща в познато име сред артистичните среди на София. В онези години културният живот е под строг контрол, но в същото време кипи от енергия и скрито вдъхновение. Иван Тенев намира своето място в този паралелен свят — между официалното изкуство и неофициалния бохемски дух на столицата.


Софийските нощи на соца


В спомените си той често се връща към легендарните нощни заведения на соца – баровете около „Панорамата“ в хотел „София“, клубовете на артистите и скритите „салони“ на бохемите. Там, под приглушената светлина на лампите и звуците на джаз, се раждат идеи, приятелства и истории. „От „Панорамата“ се слизаше в бара…“ – спомня си Тенев. Нощният живот на столицата по онова време е особен – официално подтискан, но реално жив, пълен с чар, талант и авантюра.


Преходът към музиката и медиите


С времето Тенев започва да се занимава и с писане на текстове за песни. Така от карикатурист той постепенно се превръща в един от най-разпознаваемите текстописци на българската естрада. Автор е на над 650 песни, много от които се превръщат в хитове. Сред тях е и емблематичната „Черно и бяло“, изпята от Георги Христов — песен, която се нарежда сред класиките на 80-те.


Иван Тенев притежава рядкото качество да обединява думи и емоции така, че да звучат едновременно човешки и поетично. Във всяка негова песен има меланхолия, усмивка, любов и лека самоирония.


„Агент Тенев“ – раждането на един образ


През 90-те години, когато България преживява своя бурен преход, Тенев създава псевдонима „Агент Тенев“ и основава своя светска „Агенция“. С това се превръща в един от първите и най-колоритни хроникьори на шоубизнеса. С усмивка и самоирония отразява събития, партита и знаменитости, а стилът му съчетава чувство за хумор и неповторим градски чар.


Той е не просто журналист, а човек, който разбира сцената отвътре – от артист, който сам е живял сред музиката и прожекторите.


Любов, семейство и приятелства


Иван Тенев има дългогодишна връзка с певицата Кристина Димитрова, с която имат син – Димитър. Макар двамата да поемат по различни пътища, между тях остава взаимна обич и уважение. Тенев често говори с нежност за нея и не крие, че тя е била една от големите му музи.


Приятелският му кръг включва редица известни личности от културния живот – музиканти, актьори, художници, журналисти. За мнозина той остава символ на бохемството – човек, който живее за изкуството, за срещите, за добрата история и за шегата в трудните времена.


От соца към новото време


След промените през 1989 г. Иван Тенев запазва своята популярност и продължава да твори. Пише, снима, участва в телевизионни предавания и организира културни събития. Въпреки промените, той запазва същия жизнен тонус, остроумие и неподражаем стил.


През годините издава книги, участва в документални филми и концерти. През 2025 г. БНТ излъчва документалния филм „Вечният бохем“, посветен на неговия живот и творческо наследство.


Последните години


В последните си години Иван Тенев не крие, че се бори с различни здравословни проблеми, но продължава да твори и да присъства в обществения живот. През юбилейните му вечери той неведнъж казва:


„Преди да умреш – живей! И го правя!“


Неговите думи обобщават целия му живот – бурен, артистичен, понякога тъжен, но винаги изпълнен с вдъхновение и усмивка.


Наследството


Иван Тенев остава в паметта на публиката като поет на живота, повелител на думите и летописец на софийския бохемски дух. Той беше част от онази генерация творци, които свързаха соца с прехода, миналото с настоящето, а сцената – с улицата и човека.


Отиде си скромно, така, както живя – с усмивка и лека ирония към света. Но песните му, историите му и духът му ще продължат да носят онова усещане, което малцина умеят да оставят след себе си – човечност, чар и неподправена любов към живота.

Той беше любимецът на жените. Отиде си млад, докато чака да го прегледа лекар


Нарича себе си Робърт де Киро – с намигване към големия Робърт де Ниро. Талантлив и чаровен, раздаващ се, влюбчив и обичан, бохем. Вулкан от емоции. Актьор и поет. Такъв бе Кирил Варийски, познат от десетки български филми и спектакли и най-вече от филма „Йо-хо-хо”. Една от големите звезди на българското кино, угаснал твърде, твърде млад, но оставил ярка диря в съзнанието на публиката.


Жените пощуряват по сините му очи и копнеят за един негов поглед. И макар самият Варийски да не възприема себе си като „мачо”, близките и приятелите му нямат съмнения, че е истински мъжкар. Човек на честта, който до края си остава единак, ярко открояващ се сред множеството. Но както често става, единственият му порок го убива. За съжаление страстта към чашката го сваля от сцената и го отнася в гроба едва на 41, в разцвета на творческите сили. Макар до последно да е канен за епизодични роли във филми, Кирил Варийски чувства тъга и неудовлетвореност от живота, от прехода, от държавата.


„Казвам се Кирил Петров Варийски. Роден съм на 28.Х.1954 г. в Пловдив. Завършил съм ВИТИЗ през 1980 г. – специалност „актьорско майсторство”. Играл съм в театрите в градовете Смолян, Пазарджик, Сатиричен театър гр. София, ТНА – София, НТ „Ив. Вазов” – София, Театър „199” – София. Имам участия в над 30 български и чуждестранни филма. Участвал съм в много предавания на БНР и БНТ. Имам и журналистически публикации във в. „Континент”. Неотдавна излезе от печат и книгата ми „ЛОРА” (сънища), българска поезия – издателство „Христо Ботев”. Имам няколко национални и международни награди. Завършил съм 9-а гимназия с преподаване на френски език в София. Владея говоримо английски, италиански и руски език. В момента съм безработен. Търся си работа. Спешно.”


Бохем и бунтар – така описват актьора неговите приятели


На 14 юни 1996 г. актьорът пише своята автобиография, отчаян от пълната мизерия, до която е докаран в смутното „демократично” време. Само седмица по-късно умира. В джоба на прокъсаните му дънки намират последните му останали пари – 2 лева и 84 стотинки. Има и дългове в кварталното магазинче. Спестявания и банкови сметки няма. А бе наистина легенда… В средата на 80-те получава наградата за актьорско майсторство от Националния преглед на камерните постановка за ролята си в пиесата на Станислав Стратиев „Животът, макар и кратък”.


Този спектакъл се очаква пророчески и за самия артист – той си тръгва от този свят твърде млад. Още от малък Кирчо, както го наричат всички познати, е запленен от сцената и големия екран. В родния си Пловдив с интерес попива всички филми, които излизат на голям екран. Преди да завърши ВИТИЗ, Варийски играе в студентския сатиричен театър „Стоножка” в Софийския университет. Тогава следва строително инженерство, но решава, че неговото призвание е изкуството. Кандидатства в театралната академия и е приет в класа на режисьора и изкуствоведа проф. Сашо Стоянов. Състудент е заедно с Пламен Сираков и Ивайло Христов. След това е разпределен в театъра в Смолян.


Ролята на Черния пират през 1981 г. в дебютния му филм „Йо-хо-хо” на режисьора Зако Хеския по сценарий на Валери Петров го превръща в звезда. Успех му носи и вторият филм, за който получава покана от режисьора Владислав Икономов – „24 часа дъжд”. Създаден е по разказа „Частният учител” от цикъла „Вечери в Антимовския хан” на Йордан Йовков. Варийски е фелдшерът Марински, който иска да спечели сърцето на красива чужденка от пътуваща театрална трупа, изиграна от богинята на полското кино Ева Шикулска.




Ролята на Актьора-пират във филма „Йо-хо-хо” превръща Кирил Варийски в звезда



Кирил трябва да мери мускули с героите на Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов и Вельо Горанов. При това за сърцето на самата Шикулска. От тогава насетне постоянно го ангажират във филми и сериали, играе редовно в театъра, участва в радиото, снимат го в телевизионни програми, дублира и озвучава. Ролите му са второстепенни, но той им привнася чар и колорит, така че всъщност да бъдат запомнящи се като него самия, а не безлични.


Следват роля след роля в киното – „Синът на Мария”, „Инспектор без оръжие”, „В името на народа”, „Ударът”, „Мечтание съм аз”, „Борис I”, „Жребият”, „Единственият свидетел”, „Бързо, акуратно, окончателно”. Публиката знае, че всеки път ще направи забележителна роля. Филмите с негово участие са сред най-гледаните по кината. Жъне успехи и с участията си в театрални постановки. На различните сцени, на които играе прави силни роли – като Меркуцио в „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир, Славчо – в „Максималистът” от Станислав Стратиев, музикантът в „Ако откраднеш влак” от Дарио Фо. Той играе Горилков в „Големанов”, дяволът/редакторът в „Приказка за стълбата”, Бодков в „Господин Балкански”, Нерон в „Антихрист-суперзвезда”, Хилавия в „А на сутринта те се събудиха”. Той е и Дьо Гиш в „Сирано” на Теди Москов. След като умира, режисьорът вади персонажа от постановката в знак на уважение към приятеля си Кирил Варийски, който никога не е предавал колегите си.


Самият Москов си спомня с обич за талантливия актьор: „Помня го от представлението на Здравко Митков „Ромео и Жулиета” като най-добрия Меркуцио, когото съм гледал. Още тогава се промъкваше силата на саморазрушението като част от неговото аз. С насмешливото си държание към себе си той не ми позволи нито веднъж да изговоря възхищението си. Когато най-сетне имах възможност да репетирам с него, му дадох роля под неговия актьорски талант, но Киро се нахвърли да я направи без никакви резерви. Помня нещо, което ми каза по време на репетициите: „Не бързай пред таланта си!”. Никой по-лаконично и по-точно не е изразявал моя характер”.


Режисьорите Пламен Марков и Здравко Митков казват, че Варийски е горял на сцената и всъщност е изгорял на нея, защото не е могъл да потуши пожара, който сам е разпалил. В средата на 80-те големият режисьор Крикор Азарян кани Варийски в Сатиричния театър. Там бохемът и бунтар Кирил се сприятелява със своя сродна душа – Пепа Николова – също бунтарка, която не робува на норми, клишета и не коленичи пред силните на деня. Варийски е поканен и в Народния театър, до който малцина по онова време са допускани. Там отново разгръща своя талант в „Престъпления на сърцето”, „Бресткият мир”, „Пред залез слънце”, „Животът на Галилей”, „Синята птица”. В НДК участва в нашумелия мюзикъл „Нека да е лято” по Миряна Башева и Стефан Димитров.


Във филма „Бързо, акуратно, окончателно” на своя състудент – режисьора Михаил Мелтев, по сценарий на Свобода Бъчварова Варийски без да проявява каквито и да било претенции се съгласява да бъде заровен „жив” в гроб, изкопан в замръзналата земя. Не желае да има дубльор и сам скача в един ручей край Бояна, въпреки че е декември и стои в ледената вода, докато заснемат драматичния епизод.


Последният филм с негово участие е френската кримка „Бюро за убийства”, където си партнира с Орнела Мути. По ирония на съдбата Кирил играе тъжен и отчаян тип, почти изхвърлен от живота. Неудобно му е даже да застане до ослепителната италианка. По-късно се шегува: „Че аз дори нямам пари да я поканя на едно кафе. Как да имаш самочувствие като мъж пред такава жена?”.


Филмът излиза на екран година след смъртта му. На екрана се изписва надписът „Посвещава се на големия български актьор Кирил Варийски”.


Актьорът бохем обича да пее и да пише стихове, а и великолепно свири на китара. Кирил Варийски дори участва на популярните музикални фестивали „Златният Орфей” и „Златният кос”. На сцената на Орфея геният излиза с песента „Мъже” заедно с Борислав Чучков. На фестивала на хумористичната и сатирична песен в България „Златният кос” участва с „Щастливецът” по текст на Димитър Арабаджиев и музика Димитър Вълчев. Ето и няколко лирични изповеди на Кирил Варийски:


Роля. Живот.


Не ме обичаш.


Чудя се защо?


Нормално…


Скандално живея,


скандално обичам.


Скандално немея.


Скандално се вричам.


Скандално пия.


Скандално мразя.


Не се и бия.


Какво да пазя…?



Скандално ме гледат


и все е скандално…


А всичко свързано с тебе


е ужасно нормално.


 Малко преди смъртта му излиза стихосбирката „Лора: сънища”, която актьорът посвещава на своята дъщеря.


ЗАВЕЩАНИЕ ЗА СБОГОМ


на Лора


 Когато настане време,


когато светът ми задреме.


Ти не плачи за мене.


Моля те, не плачи за мене…


 Когато отида дори в рая –


и това не е сигурно, Лори, и това не зная…


Помни, това не е края.


Remember me, това не е края…


 Защото когато и ти ще създаваш,


чрез теб, Лори, и аз малко оставам.


Така че недей се предава.


Моля те, не се предавай…


 Та когато, коте, настане време,


когато светът ми задреме,


ти недей плака за мене,


моля те, не плачи за мене.


 Знай, че ще ми е страшно прекрасно,


дори и в съня ти,


да чувам отгоре по няколко пъти, ясно,


твоето нежно и моето любимо


„ТАТИ?…”


Кирил Варийски завършва ВИТИЗ през 1980 г. и получава покана от режисьора Зако Хеския да играе главната роля в „Йо-хо-хо”. 9-годишният тогава Виктор Чучков, който днес е успешен режисьор и продуцент, партнира блестящо на Варийски. Филмът печели куп отличия на фестивалите в София, Варна и Москва. Лентата разказва за отделението по травматология в една болница. Тук започва приятелството между Актьора – млад мъж със счупен гръбначен стълб и Леонид – десетгодишно момче със счупена ръка. За да забавлява детето, а и да спаси себе си от самотата и отчаянието, парализираният актьор измисля приказни истории за пирати, в които герои са другите болни. Това е накратко сюжетът на популярния през 80-те години детски филм.




Заедно с Виктор Чучков-син в „Йо-хо-хо”


След като е одобрен за ролята, Кирил Варийски, който изпълнява ролите на Актьора и на Пирата, започва да тренира фехтовка. Отива в болницата в Каварна, където ще се снима филмът, правят му гипсово корито и той лежи 3 дни в него. Актьорът иска емоциите и реакциите на пострадалия му герой да бъдат автентични. По време на снимките по негова идея е заснет епизодът, в който се дуелират с малкия Леонид (Виктор Чучков).


На Международния филмов фестивал в Москва Кирил Варийски е номиниран за най-добра мъжка роля с „Йо-хо-хо”. Наградата обаче е връчена на полския актьор Роман Вилхеми. По този начин артистичният свят от соцлагера показал симпатиите си към „Солидарност” и Лех Валенса, които по това време набират скорост в Полша. Кирил Варийски обаче въобще не е съкрушен. Самият той се радва, че диктатурата в „братска” Полша може и да падне в най-скоро време…


Кирил Варийски среща съпругата си Елза Лалева, нашумяла главно от ангажиментите си в дублажа, като първокурсник във ВИТИЗ. Той учи актьорско майсторство, тя е четвърти курс куклено майсторство. По-късно Елза става режисьор и драматург. Дамата е пленена от тъмнокосия и мургав невисок мъж с искрящи сини очи. Тя твърди, че в онзи момент в края на 70-те е видяла най-хубавите, романтични, дълбоки сини очи, които можело да съществуват на света.


Любовта между двамата пламва в коридорите на театралната академия. Сключват брак в понеделник, когато по традиция повечето театри почиват. Близки до артистичното семейство разкриват, че Елза и Кирил взаимно се допълвали. Като творци взаимно се усещали, помагали и подкрепяли. Но, уви, и в тяхното щастливо семейство настъпва разрив, породен от любовта на Варийски към алкохола. Съпругата на актьора го умолява да изостави страстта към пиенето, но нещата все не се получават. Колеги на артистичната двойка твърдят, че жена му била на крачка да го изостави, но сърце не й давало да го нарани. „Страх ме е и ме е жал за него. Той има саморазрушителен талант. Как да го напусна, като го обичам въпреки всичко?”, казва тя пред колеги.


Дъщерята на Елза и Кирил – Лора Варийска, противно на очакванията, не става актриса. Красавицата завършва маркетинг и комуникация в Братислава и от години върти свой бизнес като един от създателите на архитектурно студио Funkt. Преди години Лора разказа спомени за своя татко, с които зарадва почитателите му. Ето какво сподели дъщерята на актьора:


„Моят тати не работи, той играе, съм казала в първи клас. Може да пее. Рано сутрин замеря с бирени капачки шумните ни съседи гълъби. Говори френски с гостите чужденци. Гости имаме постоянно и ме слагат да спя при дядо ми. Ходи „на турнета” и ми носи купища подаръци – несесер с цветни моливи, дето могат да пишат, и в училище ми завиждат. Гледа мачове и много се пали. В яслата се маскира на Дядо Мраз, но го познах по часовника. Сребърен със син циферблат. На Нова година си правим дискотека на „Джипси Кингс” и Джана Нанини. Никога не закусва.


Слушам го в детските по телевизията. Носи ме на конче и брадата му винаги боде. Чете дебели книги винаги с кафенце и цигарка. Нося му червени точки от детската и се пръска от гордост. Води ме да яздим в Киноцентъра, а понякога и на снимки, както когато в двореца „Врана” с другите деца от екипа ловихме гущери. Нямам твърде много спомени, понеже тати през повечето време го няма. Репетиции. Представления. Снимки. Дублажи. Участия. Фестивали. Турнета. Помня гъсто изписания му тефтер, няма празни дати. Но винаги навсякъде, във всяка поща, банка, гише, всеки път името ми предизвиква усмивка, радост и признанието, че „това беше любимият ми актьор”. И до днес. Моят тати.” Кирил Варийски има внуци – Кирил, който е наследил същите сини очи като него, и Яна. Казват, че дядото всъщност се е преродил в своя внук – толкова голяма е приликата им. 


Последната година от живота на актьора е доста тежка. Той няма постоянна работа, не играе в театъра, тъй като заради непрекъснатите алкохолни запои е уволнен. Въпреки че е невероятно талантлив, режисьорите не го искат. Киното в този момент е зациклило, нищо не се снима. И мизерията сграбчва Кирил Варийски за гушата… Канят го за малки епизодични роли в киното, когато се снима нещо. Хонорарите са толкова символични, че не стигат за нищо, а когато ги получи, инфлацията вече ги е „изяла”. Отчаян и омерзен, в разцвета на силите си, талантливият актьор затъва все повече и повече в алкохолния делириум. Продължава обаче да пише нежни стихове, същевременно тъжни и романтични като него самия.


В средата на 90-те Варийски обрисува родината си като „държава на милионерите, кучетата и пенсионерите”. Той презира истински новобогаташите, трупащи пачки силово, ограбвайки сънародниците си. Отказва да се подмазва на силните на деня, отхвърля ангажименти в театър, спонсориран от знакови мутри.


Отива си на 21 юни 1996 г. на 41. Получава инсулт, който го отнася. Намират го на една пейка до Военна болница. По думите на съпругата му Елза Лалева след запис в радиото той се почувствал много зле и тръгнал да търси помощ. Седнал на пейка пред болницата, докато чакал да го прегледа лекар. И умира. Сам. Минаващите наблизо хора го взели просто за пияница, който спи. Открили трупа му 3 часа по-късно. На надгробния му камък пише „Кирил Варийски, „Йо хо хо”.


Автор:Марина Чертова /Източник:lupa.bg

Абонамент за: Коментари (Atom)
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

Copyright© Сензация