Вируси, болести и други подобни явления по времето на социализма бяха известни само на възрастните. В сравнение само, сегашните деца знаят всичко за коронавируса, рака и другите опасни болести. Още от детската градина държавата се грижеше за здравето на децата. Сеансите с кварцова лампа бяха задължителни през студените сезони. Облъчването с нея беше под формата на игра, а миризмата – незабравима, припомня novini.store.
Обяснението беше, че това е нещо като изкуствено слънце, за да си набавяме витамин D през зимата, против рахит, бактерии и вируси. Беше ни интересно, а и всички искахме да носим такива очила. Понякога очилата не достигаха и част от децата трябваше да стоим пред кварцовата лампа със затворени очи. Едва ли не се карахме за тези очила.Облъчването продължаваше и в началните ученически години. Редяхме се в коридора пред стаята до лекарския кабинет, изчаквайки реда си за няколко минутки пред кварцовата лампа. И така всяка година до момента на ваксинация.
Ваксини на децата се поставяха в класните стаи. Идваха сестрите с поднос спринцовки, памук и шишенце спирт. Навивахме ръкавите и изчаквахме реда си в редичка пред черната дъска. Имахме и групови посещения при зъболекар. Там беше страшно.
Времето през зимата летеше в игри и забавления. Играехме по цял ден навън. Ходехме на пързалки с шейни и найлони. Прибирахме се само да хапнем и да сменим мокрите дрехи и пак излизахме. И така цяла зима. И като че ли болни деца нямаше.
Аз и моите приятелки пенсионерки, макар да гоним 80-те, опитваме да сме в крак с новите технологии. Внуците ни учат как да влизаме във Фейсбук, за да си уплътняваме многото свободно време.
На мен например младите ми купиха таблет и всеки ден ми показват как да действам. Така в мрежата си говорим понякога със съученички от други градове, които все още са живи, обменяме си готварски рецепти и се поздравяваме за празниците, че даже коментираме и политиците, дето най-много ни ядосват.
Едно време нашият Фейсбук бяха опашките по магазините, на които се редяхме всеки ден. Удоволствие беше да чакаме и да си бъбрим с комшийките, да споделяме в кой магазин са „пуснали“ някоя хубава стока, да се оплачем от снахите и зетьовете, да обменим най-пресните клюки от квартала.
Да вметна, че наистина се редяхме за карантия, за хляб, за дефицитни плодове и зеленчуци, ама поне всички продукти бяха истински и питателни, не като днес.
Сега вече сме запалени по Фейсбук и гордо можем да се наречем интернет пенсионерки. Какво да се прави – нали трябва да сме модерни баби.
В брой 5 от 1-15 март 2016 г. на в-к „Работническо дело“, орган на ЦК на Партията на българските комунисти, четем интервю с доц. Иво Христов – социолог, юрист и преподавател във ВУЗ. Как попадна при мен официозът на ПБК?
Оказва се, че вестникът се разпространява и в Стара Загора „на ръка“…Топ социологът Иво Христов разкрива любопитни факти от близкото минало на България.
5 милиона българи напуснаха страната за последните 2 десетилетия. Това не е миграция, а евакуация. От София до Бургас, България е само един трагичен микс от старчески домове и цигански катуни. Преди 25 години, ние бяхме сред 35-е най-развити страни в света, в момента сме след 80-о място по индекса на ООН за човешко развитие.
Някога бяхме космическа държава, а сега ни обясняват, че трябва да развиваме „кънтри туризъм“ и да садим боб. Преди 25 години страната имаше гръбнак и с нас се съобразяваха, включително и във военно отношение. Имахме толкова танкове, колкото Гърция и Турция взети заедно. И от нас се страхуваха и ни уважаваха, казва в интервюто социологът.
Имахме работеща икономика, работеща власт…
Бяхме една от водещите страни в електрониката, въпреки ехидните подмятания за качеството на нашата електроника. Но България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в Силиконовата долина, а третият в Япония. Тогава бяхме нещо, а сега сме нищо.Народ се спасява не през бягане поединично, а да спасим себе си, като спасим обществото.
В България остана демографската шлака. За тези си думи, които казах по-рано бях критикуван, но… За тези 25 години, у нас израснаха няколко генерации деца, които считат омерзителното ни настояще за нещо нормално. И ако някой някога реши, че тази страна трябва да се спасява, най-страшното е, че и сега вече няма с кого да го прави. Има четири-пет генерации, които просто трябва да бъдат прескочени. Разбира се, в тях има някои изключения, казва накрая в интервюто доц. Иво Христов
Законът за съдене на министрите от 1880 г. е актуален и днес!Първото българско правителство, обвинено в злоупотреба с държавни средства и изправено пред съд, е 19-ото правителство (1899–1901) на Тодор Иванчов
За случая е свикан Първият държавен съд, създаден със Закона за съдене на министрите от 10 декември 1880 г. на основание чл. 155 от Търновската конституция, свикан по искане на 11-ото Народно събрание.
Председател на съда е Александър Малинов. Министър-председателят Тодор Иванчов, министърът на вътрешните работи Васил Радославов и министърът на външните работи и изповеданията Димитър Танчев са осъдени през юни 1903 г. на по 8 месеца затвор и лишаване от граждански и политически права. Но както можем да се досетим, през декември същата година са амнистирани от 13-ото Народното събрание.
Следващите български правителства, изправили се пред Втория държавен съд, свикан от 14-ото Народно събрание са: 26-ото правителство (1903-1906) на Рачо Петров, 27-ото (1906-1907) на Димитър Петков и 29-ото (1907-1908) на Петър Гудев. Както може да се досетим, обвиненията са за корупция (колко съвременно и банално звучи). Ето една малка част от тях.
Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лична лихвена сметка в Българската народна банка.Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. Димитър Петков внася парите от фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, който управлява в качеството си и на вътрешен министър, в лична лихвена сметка в Българската народна банка.
Петър Гудев изтегля над 400 хиляди лева от различни държавни фондове, които използва за свои лични цели.Почти лишен от собствени средства в началото на мандата, в края му той разполага с почти 200 хиляди лева. И трите правителства са замесени в злоупотреби при доставки за военното министерство.
Всички те взимат добри комисиони от доставките за армията. Познато ви е, нали. След 4 години протакане и адвокатски трикове до присъди не се стига. Правителството на Васил Радославов прекратява процеса и на свой ред след 10 години застава на подсъдимата скамейка.
През октомври 1919 г. правителството на Александър Стамболийски заповядва да бъдат задържани и съдени лицата, виновни за въвличането на страната в Първата световна война
Бившите министри са посочени като основните виновници за втората национална катастрофа. Третият държавен съд е най-продължително заседавалият и обхващащ най-голям брой обвиняеми. Съдът е свикан на 12 януари 1920 г. по искане на депутати от 18-ото Обикновено народно събрание, като първоначално обвиняеми са министри от кабинета на Васил Радославов, управлявал по време на Първата световна война. След 1922 г. обвинението е разширено и в него са включени правителствата на Иван Евстр. Гешов (1911-1913), Стоян Данев (1913) и Александър Малинов, чието правителство подписва Солунското примирие и потушава Войнишкото въстание (1918). Държавен обвинител е Райко Даскалов, обявил Радомирската република и предвождал войниците към София.
Обвиняемите са сочени като виновници за националните катастрофи след Балканските и Първата световна война. Най-тежката присъда, доживотен строг тъмничен затвор, получават шестима осъдени - Васил Радославов (избягал предвидливо в Германия), Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков. И тъй като в България всичко е предпоследно, след Деветоюнския преврат всички, с изключение на Васил Радославов и Димитър Тончев, са помилвани.
Но всичко дотук може да се определи като дилетантско на фона на така наречения Народен съд (1944 – 1945). Невиждан по мащабите и жестокостта си. С Наредба-закон от октомври 1944 г. е създаден гореспоменатият съд и под отговорност са подведени министрите от януари 1941 до септември 1944 г.
Всичко това звучи жестоко за нежните ни демократични уши. Но аз бих попитал: Днес има ли основания един съд на депутати и министри, извървели се през последните двадесет години. Но да бъде отново Народен съд, защото, както виждаме, Държавният съд не е свършил много работа.
Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота.
През февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание.
За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.
Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.
И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.
След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:
-Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!
И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:
„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."
Не след дълго идва отговор.
„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.
И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.
След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.
Зинаида е родена на 23 ноември 1920.
Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.
Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише.
Първата дума, която написва е "мама". А после и това:
“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”
През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!"
И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.
От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:
„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”
Целият свят знае за нея.
Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.
Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.
Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.
След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие.
През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.
Зинаида категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се опитва да живее пълноценно.
Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.
“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син Владимир Марченко.
В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:
„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.
На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.
Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва
Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.
И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.
Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.
Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.
На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: "Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.
Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".
На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!
А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".
МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.
Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.
Елена Мухина в документален филм от 1978 година
Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.
"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!
Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."
Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:
"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."
Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.
Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.
В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.
То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.
На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."
След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.
После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.
"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.
Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."
За самата контузия признава:
"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."
Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.
Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.
През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.
Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.
Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.
Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история.
"Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.
В едно от последните си интервюта тя казва:
"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."
Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:
"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".
И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.
На 17 ноември 1956 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се въведат -трудововъзпитателните общежития“, т. е. в лагера в Белене да се изпращат „най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи“.
Малцина са днес тези, които знаят кoй e Илия Bълĸoв и ĸaĸ cтaвa извecтeн зa cвeтa пoд имeтo Юл Бpayн. Toй e eднa ĸoлopитнa личнocт, зa ĸoятo ce чува мaлĸo извън нayĸaтa, зaщoтo изoбpeтeниeтo мy caмo пo ceбe cи e peвoлюция. Toзи твъpдe ocoбeн чoвeĸ имa живoт, изпълнeн c oбpaти, пpecлeдвaнe нa мeчти и тъpceнe нa вeчнaтa мy cтpacт – бpayнoвия гaз, ĸoйтo e дeлoтo нa живoтa мy!
Бългapcĸият гpaждaнин Bълĸoв e poдeн нa 16 aпpил 1922 г. във Bapнa. Cмътнитe cпoмeни нa близĸитe мy зa нeгo гo coчaт ĸaтo мнoгo cpъчeн и oтдaдeн нa тexниĸaтa и нayĸaтa чoвeĸ. Oщe ĸaтo мaлъĸ yчeният e бил cпocoбeн дa cглoби paдиoaпapaт oт пoдpъчни мaтepиaли. Cтpaннo, нo тoзи ocтъp yм e възпитaниĸ нa Πлoвдивcĸaтa ceминapия и дълбoĸo вяpвaщ чoвeĸ. Идeятa зa бpayнoвия мy гaз ce paждa oщe тoгaвa в бeгли гpaници, пoнeжe пacaжът зa нaĸaзaниeтo нa чoвeчecтвoтo в библиятa c oгън cилнo впeчaтлявa Bълĸoв. Toгaвa тoй, ĸaтo cилнo вяpвaщ чoвeĸ, нe ce cъмнявa в тoвa и зaпoчвa дa тъpcи нaчини ĸaĸ вoдaтa мoжe дa бъдe зaпaлeнa, зaщoтo e yбeдeн, чe e възмoжнo!
Зa cъжaлeниe, ocтpият yм нa Илия Bълĸoв мy oтвapя бeля cлeд бeля. Ocвeн вяpвaщ чoвeĸ тoй e cилнo зaинтepecyвaн oт cлyчвaщoтo ce пo cвeтa и cлyшa чyждecтpaнни paдиocтaнции. Taĸa cлeд вoeннa cлyжбa нa ocтpoв Caмoтpaĸи ĸaтo cтyдeнт пo eлeĸтpoинжeнepcтвo в Coфийcĸия yнивepcитeт тoй e apecтyвaн oт влacттa пpeз 1948 г. Дo 1950 г. paбoти в минитe пpи изĸлючитeлнo тeжĸи ycлoвия, нo нeгoвият yниĸaлeн yм e бил изпoлзвaн oт peжимa, зa дa пoпpaвя cлoжнa тexниĸa в yнивepcитeтa, cпoмнят cи cъcтyдeнтитe мy. Попада и в Белене. Cлeд ĸaтo e ocвoбoдeн oттам, Илия Bълĸoв ce жeни пpeз 1950-а, нo тoвa нe тpae дългo. Πocтoяннo е cлeдeн и пocтaвян пoд cъмнeниe. Затова peшaвa, чe в Бългapия зa нeгo бъдeщe нямa! Taĸa пpeз 1952-ра пpeз peĸa Peзoвcĸa пpeминaвa нa тypcĸa тepитopия. Taм мъĸитe мy пpoдължaвaт, зaщoтo e oбявeн зa шпиoнин и пpeĸapвa цeли 6 гoдини в тypcĸи зaтвop. Heзнaйнo пo ĸaĸви oбcтoятeлcтвa e ocвoбoдeн oт cлyжитeл нa ЦPУ – мaйop Бpayн, и ce oзoвaвa нa авcтpaлийcĸa зeмя. Taм бългapинът Илия Bълĸoв ce пpeвpъщa в aвcтpaлиeцa Юл Бpayн. Зaпoчвa paбoтa в aвcтpaлийcĸa фиpмa и ce издигa дo пocтa тexничecĸи диpeĸтop, нo cĸopo нaпycĸа, зa дa ocъщecтви дeлoтo нa живoтa cи – oтĸpитиeтo нa бpayнoвия гaз!
1971 e гoдинaтa, в ĸoятo oтĸpивaнeтo нa бpayнoвия гaз cтaвa фaĸт. Πpoфecop Бpayн пpaви мнoгo изcлeдoвaтeлcĸи oпити, в ĸoитo пoлyчaвa yниĸaлнa cмec oт ĸиcлopoд и вoдopoд в cъoтнoшeниe 1 ĸъм 2 и гaзooбpaзнo cъcтoяниe. Taзи cмec в xимиятa e извecтнa ĸaтo „гъpмящ гaз“, нo yчeният ycпявa дa oпoлзoтвopи yниĸaлнaтa eнepгия oт вътpeшнoтo ѝ гopeнe пo eдин yниĸaлeн нaчин – зa двигaтeл нa aвтoмoбил c вaĸyyмeн пpинцип. Toзи двигaтeл гopи вoдopoд, нo бpayнoвият гaз гo oĸиcлявa и пo-тoчнo ĸиcлopoдa в нeгo. Бpayнoвият гaз ce пoлyчaвa блaгoдapeниe нa cъвceм пpocтa eлeĸтpoлизa, тoecт paзпaдaнe нa вoдaтa. Зa тaзи цeл Бpayн изoбpeтявa eлeĸтpoлизeн гeнepaтop, зa дa cъздaвa гaзa cи.
Aĸo cвъpжeм oбиĸнoвeнa гopeлĸa ĸъм гeнepaтop, тя имa cин дo бял плaмъĸ и cлyжи ĸaтo мoщeн cпoявaщ или пpoбивeн ypeд. Ho мнoгo вaжнo e дa ce oтбeлeжи, чe плaмъĸът нa тaзи гopeлĸa нямa дa изгopи ĸoжaтa ви, a caмo щe я нaмoĸpи c ĸaпĸи вoдa! Илия Bълĸoв, или пpoфecop Юл Бpayн, пpaви мнoжecтвo дeмoнcтpaции нa paбoтaтa нa cвoя yниĸaлeн гaз и cтигa дopи дo Kитaй, ĸъдeтo e paдyшнo пocpeщнaт. Зa paзлиĸa oт Бългapия, ĸъдeтo зa пocтижeниятa мy нe ce гoвopи, a дopи тe ce пpиĸpивaт. Любимaтa дeмoнcтpaция нa твopeниeтo нa Бpayн e дa изминe 1600 ĸилoмeтpa c ĸoлa – бeз тpaдициoннo гopивo ĸaтo бeнзин и дизeл. Toвa e възмoжнo блaгoдapeниe нa бидoн c вoдa oт 4 литpa и чифт бpayнoви бaтepии, пpeoбpaзyвaщи вoдaтa в гaз.
Бpayнoвият гaз peжe cтoмaнa c лeĸoтa, тoпи и cпoявa мeтaли oт paзличнo ecтecтвo, paзгpaждa paдиoaĸтивни oтпaдъци, cлyжи ĸaтo гopивo зa aвтoмoбилa, пpoизвeждa eлeĸтpичecтвo, cyши въглищa и пpeчиcтвa pyдa. Температурата, която развива пламъкът, проявява избирателна способност към всеки отделен елемент. Горелка с браунов газ сублимира волфрамова пръчка, чиято температура на топене е 3410 градуса по Целзий. Сублимация означава вещество да премине от твърдо в газообразно състояние, без да преминава в течно.C двe дyми, e yниĸaлнo cpeдcтвo в peдицa oблacти и индycтpии.
Може да се използва в Космоса. Πpeз 1977 и 1978 г. Илия Bълĸoв пaтeнтoвa изoбpeтeниeтo cи ĸaĸтo в Aвcтpaлия, тaĸa и в Aмepиĸa. Oбaчe зa жaлocт въпpeĸи гoлeмия интepec oт cтpaнa нa мeдии и oбщecтвo, въпpeĸи гoлeмитe пoлзи тoвa изoбpeтeниe нe ce e нaлoжилo и дo днec. Зaщo ли? Зaщoтo нe e изгoднo зa cвeтoвнитe интepecи и щe бpъĸнe в джoбa нa мнoгo мoнoпoлиcти, ĸoитo нe иcĸaт тoвa. Зa дa oпpaвдaят нeпpиeмaнeтo cи, yчeнитe твъpдят, чe peaĸциитe нa гaзa и нeгoвият „жив плaмъĸ“ ca нeoбяcними нитo физичнo, нитo xимичнo.
Пpeз 1981 г. Юл Бpayн cъздaвa фиpмaтa „Вrоwn Еnеrgу“ в Cидни c цeлтa дa пpoизвeждa гeнepaтopитe, изoбpeтeни oт нeгo зa бpayнoв гaз. Πъpвият гeнepaтop e пpoдaдeн в Kитaй, ĸъдeтo ce изпoлзвa зa цeлитe нa изгapянe нa paдиoaĸтивни oтпaдъци. Гeнepaтopи имa и в Kaнaдa./Ретро.бг/
Името на Георги Димитров вече не значи нищо за младото поколение, още по-малко пък то знае коя е Нушка Григорова. За възрастните, които все още вярват в светлото бъдеще и в победата на комунизма, и двете имена значат много.Всъщност преди 1989 г. Нушка Григорова е смятана за легендарна личност, която била любимка на героя от Лайпциг.
Тя е онова усмихнато дете, прегърнало Георги Димитров на така популярната преди 10 ноември снимка, която е обезсмъртена и на плакат, и на стотици хиляди пощенски картички по онова време, пише „Всеки ден“ Историческото фото е направено навръх 1 януари 1947 г. в дома на комунистическия лидер в Княжево, когато бъдещата известна режисьорка и актриса е на 9 години. Всъщност само преди дни Нушка Григорова, която направи филмова и тв кариера благодарение на тази снимка от детството си, изпрати своята приятелка и колежка Мария Русалиева.
Днес обаче няма и помен от онова малко усмихнато и безгрижно русо момиченце с плитки, облечено с бяла блузка със синя яка и червена панделка, което е в прегръдките на Георги Димитров и го гледа засмяно. Самата Григорова, която днес е на 76 години, признава, че тази снимка и многобройните й срещи с вожда и учителя на българския народ са белязали целия й живот.
Възрастните хора, които разпознаха режисьорката на погребението на Русалиева, бяха изненадани, че някога напетата телевизионерка се е запуснала, ходи раздърпана и с полузакопчана риза, която не е в тон с полата й. Нушка е родена на 28 септември 1938 г. в София в семейство на комунисти. Днес споделя, че още като съвсем малка родителите й, които били функционери в БКП, я учили, че Георги Димитров е герой и много светла личност. Затова и още на 5 години малката Нушка мечтаела да се запознае с вожда и да го прегърне. Съдбата й се усмихва през 1946 г., когато героят от Лайпциг присъства на концерт с партизани във Военния клуб в столицата. 8-годишната Нушка е определена да поздрави другаря Димитров със стихотворението на Асен Босев „Цял народ те слави, чичко Димитров“.
Коминтерновският деец толкова много се развълнувал от топлите думи, че станал, взел момиченцето на ръце и го прегърнал. След това „чичко Димитров“ извикал родителите на Нушка и докрая на концерта тя седяла в скута му.От въпросното събитие обаче Григорова твърди, че няма запазени снимки, но тя и до днес пази топъл спомен от така желаната си първа среща с героя от Лайпциг. Оттогава обаче той канел момиченцето заедно с майка му и баща му на всяко партийно тържество, организирано в дома му. Момичето е прието в хор „Бодра смяна“, който е избран да поздрави Георги Димитров за новата 1947 г. Куп деца, сред които и Нушка, отиват в къщата му в Княжево, играят, пеят, ядат и се веселят заедно с вожда, а точно в 12 часа през нощта го сурвакат за Честита Нова година. Министър-председателят и жена му Роза се радват от сърце на хлапетата. Димитрови тъкмо са осиновили малкия Бойко, след като губят сина си Митя.
Нушка Григорова
Героят от Лайпциг проявява особено отношение към Нушка и отново, след като тя го поздравява със стихче, той я вдига на ръце. По традиция партийният фотограф запечатва историческия миг насред бурните аплодисменти на комунистическия елит. На следващия ден снимката се появява в официоза на БКП „Работническо дело“. След това фотото е използвано от редица художници, за да покажат любовта на вожда и учителя към децата на България.
Снимката десетилетия наред виси в училищата и в държавните институции. От този миг животът на Нушка Григорова тръгва стремително нагоре – завършва с отличие гимназия, следва актьорско майсторство и режисура у нас, после специализира в братския Съветски съюз. Работи като режисьор в БНТ, кореспондент е на телевизията в Москва. Григорова е една от най-видните русофилки, доскоро бе режисьор на партийните концерти и тържества на БСП.
Дебютът й като актриса е в ролята на учителката в партизанския сериал „На всеки километър“. Нушка Григорова има зад гърба си два брака. Първата й дъщеря загива трагично в Москва. От втората си щерка Рада има две внучета. Режисьорката винаги е смятала Димитров за светец и продължава да го тачи и днес, като носи цветя на гроба му на Централните софийски гробища, където бе препогребана мумията му, след като бе извадена от мавзолея през 1990 г. Нушка ходи и на паметни за нея места, свързани с комунистическия вожд./Блиц/
На 18 юни 1963 г. в Димитровград се ражда Румен Радев, бъдещият летец изтребител и президент на Република България.
Детството му обаче минава в хасковското село Славяново, където и днес живеят родителите му, вече пенсионери.Майка му Станка е на 76 г. 35 години тя е работила като главна счетоводителка на горското стопанство в Хасково. Баща му Георги Радев е на 79 г. Има зад гърба си 40 г. работа, минал е през много нива в енергоснабдяването, преподавал е и електротехника в тогавашния механотехникум.
„Обикновени хора, много работливи, честни, добри. Те са образец за мен“, описва ги Радев. И с гордост казва, че от баща си наследил идеализма. „Все се опитваше да ми покаже, че светът е идеален, че човек трябва да вярва в своите идеали. Ако говорим, че мечтата му е била да живее честно и достойно през живота си – да, постигнал я е“, допълва синът.
Двамата пенсионери живеят в приветлива къща на тихата уличка „Митко Тръндев“ в Славяново. И двамата са много уважавани и в селото, и в Хасково, и в Димитровград. И винаги са усмихнати. Никога не са се интересували от власт и партии и преди, и след 1989 г. не са членували в никакви политически формации. Свикнали са да живеят скромно. Сами се грижат за къщата и двора и не се плашат от работа.Радеви научили Румен и две години по-голямата му сестра Лозана от малки на труд. Когато не бил на училище малкият Румен помагал на баба си и дядо си. Ставал рано сутрин да бере тютюн, копаел градината, никаква селска работа не може да му се опъне. Всъщност прави това и до днес – хваща мотиката винаги когато е при родителите си, помага им в тежаката работа.
„Каквито и задания да му дам, винаги се справяше по-бързо от останалите. Оправно дете беше“, спомня си първата учителка на Радев в детската градина в Славяново Ладка Петрова.
„От малък беше с характер. Още тогава се проявяваше като водач на останалите деца и знаех, че от него един ден ще стане лидер“, допълва тя.
Най-гордият спомен на самия Радев от детските му години е, когато в първи клас му поверили грижата за коня. Яхвал го без седло като Винету и го водел на един-два километра от селото на паша. „Чувствах се много горд, че имах отговорност и ми се гласува доверие. Доверието много възпитава“, казва днес Радев. И разказва, че въпреки работата, имал много волно детство. „Лудеех из гората, край реката имах огромната свобода, каквато за съжаление много от нашите деца днес нямат“, спомня си той.
Първата мечта на днешния генерал като дете била да стане добър рибар. Двамата с баща му често хващали въдиците и заедно дебнели рибата край реката.
След това искал да стане бригадир в ТКЗС-то. Често в селото им идвал чичко с чанта, който изглеждал важен човек в очите на малкото момче.
Но най-голямата му мечта била да работи в мандра. „Имаше мандра на края на селото и когато минехме покрай нея, мандраджията, много добър човек, ни гощаваше с истинско прясно сирене. Показваше ни как се прави и всичко ми изглеждаше като магия. А и накрая се получаваше нещо много вкусно“, спомня си Радев.В трети клас обаче рязко променил намерението си. Всичко станало съвсем случайно. В двора на селското училище дошла пътуваща книжарница – автобус, пълен с книги. Любознателният Румен бил сред първите, влезли в него. Харесал си книгата „33 стъпала в небето“ на Анатолий Маркуша, но нямал достаточно пари в себе си. Хукнал към дома, където дядо му му дал недостигнатите стотинки и успял да я купи. Изчел книгата на един дъх, бил запленен от написаното и от илюстрациите в нея. И решението му било категорично – ще стане пилот.
Веднага започнал да се готви. Не му било трудно, защото бил добър ученик, а и любимият му предмет била математиката.
В четвърти клас семейството му се преместило в Хасково, а до седми клас Румен учил в ОУ „Иван Рилски“. След това, повлиян от страстта на кака си Лозана към езиците, Румен влязъл в немската гимназия. Изкарал обаче само подготвителен клас, където учил интензивно езика, а след това решил, че е по-добре да наблегне на математиката, ако иска да кандидатства за военното училище.Така през 1979 г. се прехвърлил в VIII „в“ клас на хасковската математическа гимназия. Негова класна и преподавателка по история е Стефана Сивова, „Още в първия миг, когато директорът ми представи Румен, ми направи силно впечатление с възпитанието и сериозността си“, спомня си тя. Бил добър ученик, но любимият му предмет била математиката.
Станал любимец на всички в училище. Помагал на съучениците си в трудните задачи, подавал им ръка и като приятел. Участвал много в олимпиади и републикански първенства по математика. Бил знаменосец на гимназията. Завършил я с пълно отличие и златен мелал.
„Беше много отговорен и харизматичен“, разказват днес съученици и учители. Те припомнят и друга негова страст – всяко междучасие хващал китарата, свирел и в училищния оркестър.
Паралелно с математиката Радев наблягал и на спорта. Играел основно баскетбол и бокс. Но когато дошло време да кандидатства, приятел доктор го предупредил да не споменава бокса, защото няма да получи медицинско. Тренирал е какво ли не – бягане, гимнастика, фитнес, плуване.Въпреки многото уроци в училище правел плановете си така, че да му остава време да отскача до Стара Загора, за да лети — карал безмоторен самолет и скачал с парашут. Така стартирал кариерата си във въздуха още като ученик.
Правел го обаче тайно от родителите си. „Това са единствените му провинения. Като дете, ученик и мъж никога не ни е създавал проблеми“, казват днес те за него.
Избягал от вкъщи, за да стане пилот
За да стане пилот, Румен Радев избягал от дома си и на своя глава заминал за Долна Митрополия. И днес, запитани коя е най-голямата генералска беля, която е направил, родителите му са единодушни — когато се записал зад гърба им в авиаторското училище.
„Категорично не бяхме съгласни с тази му постъпка. Бяха го приели ядрена физика, а той тихомълком си изтеглил документите и ги подал във военното училще“, казва баща му Георги пред „24 часа“.
А пък Радев свързва кандидатстването си във Военновъздушното училище в Долна Митрополия с почти куриозна случка.
На изпита ги затворили както си му е редът в зали, за да решават задачите. На него обаче му трябвал само половин час, за да се справи с тях. При това ги решил дори без да използва листите за чернова, а директно на тези за белова.
Пъхнал отговорите в плика и тръгнал да го предава на комисията. Пазещият го майор обаче го върнал със съвет да не се отказва и да напише нещичко поне.„Ама аз съм готов“, заявил му младежът. Майорът обаче отказал да му повярва. Двамата започнали да спорят, а накрая пазещият го направо му заявил, че не може да го пусне да излезе, преди да са минали 2 часа.В този момент покрай тях минал преподавателят по висша математика Нино Ставров, който чул разправията в искал да види плика със задачите. Прегледал го и пуснал Радев да си ходи.
В крайна сметка Радев бил приет първи по бал. А когато за първи път влязъл в час по математика при Ставров, той директно го освободил от занятия.
В Долна Митрополия се качил първо на L-29 – реактивен учебен самолет, който тогава му се видял бърз като ракета, а сега нарича играчка. Най-трудно му било да преодолее страха от височината, от огромния риск. Но успял благодарение на абстрактното си мислене, което му помагало да се абстрахира. „Като преодолееш страха, трябва да преодолееш и красотата от гледката наоколо. Трябва да се абстрахираш от себе си, докато мозъкът ти стане като компютър, който хладно и безпристрастно решава всичко на секундата, без да допуска чувства и емоции. Иначе си загубен“, казва днес той.
Във военното училище младият курсант имал винаги отличен успех. На атестацията бил класиран първи и му предложили да специализира гражданска авиация. „Аз да не съм файтонджия“, казал пред близките си бъдещият въздушен ас и продължил към призванието си боен пилот на изтребител.
Две години по-голямата сестра на Радев – Лозана, също е свързана с авиацията. Тя е завършила с отличие психология и педагогика, но дълги години е била стюардеса.
В началото бе Равнец
Като първенец на випуска от военновъздушното училище Румен Радев е имал право да избира къде да служи. Защо обаче е избрал Равнец, а не Узунджово, не е ясно, коментира полк. о.з. Илия Милушев, колега и приятел на Радев. Според него обаче това правило не винаги се спазва. И той бил първенец на випуска и поискал да служи в Каменец или Доброславци, но го пратили в Узунджово, а след това в Равнец.
А може би Радев е знаел, че скоро в Равнец ще постъпят новите изтребители МиГ-29. „Едва ли, никой не знаеше“, смята Милушев. Тогава всичко се развило скоротечно. Щом се чуло за новите машини и веднага пратили група авиатори да се обучават в СССР.
Радев започнал подготовка с курс за приучване. Всички пилоти със семейства живеели в т.нар. городок. За ергените като Радев имало общежитие. Городокът често страдал от липса на вода. Блокчетата обаче били извън регулацията на селото и с този аргумент кметът се измъквал.
По това време битовите условия в Граф Игнатиево, Балчик, дори Безмер били по-добри. Освен това някои летища се намирали по-близо до големия град. А Равнец бил на 22 км от Бургас. Имало само един магазин, в който карали кисело мляко веднъж седмично. Било проблем дори хладилник да си купиш, за да държиш там млякото, особено необходимо на семействата с малки деца, си спомня Милушев.
На днешните пилоти сигурно им се струва смешно, но тогава бе изключено да тренираме някакво по-сложно упражнение, разказва Милушев. Важното е да е безопасно. В началото изглеждало нормално, но после-съмнително. Уж излитаме за въздушен бой, а пък работим на един и същ радиоканал. „Готов ли си – готов. Ама аз знам какво точно условният противник направи – завой, атака с единия маньовър, атака с другия. След това готов ли си – хайде стръмно пикиране. Въобще канцеларска работа!“, с яд си спомня Милушев.
Докато не решили, че така повече не може. Това станало с подкрепата на майор Радев, който се върнал в Равнец, след като завършил военната академия. С него постигнали единомислие по това какво трябва да се промени в бойната и летателната подготовка.
Все пак това била единствената ескадрила с МиГ-29 във ВВС — каквото и да се случи, тя ще бъде на острието, на предната линия.И ще е престъпление да се използват вече остарели методи. Милушев вече бил успял да наложи тренировки на различни радиоканали, без да се знае предварително какво ще направи противникът. Но това не било достатъчно. Трябвало да се внесе елемент на противоборство и равнопоставеност. Неизвестността да е еднаква и за двамата пилоти.Когато Радев пристигнал, дошъл Милушев, ръководител на методическия на базата. И с негова подкрепа предложили на командира на полка подп. Дунев редила нововъведения, а той, лека му пръст, се съгласил. Най-напред разработили карта на тактическата обстановка. Много време отделили да успокоят шурманите-насочвачи, които имали най-големи притеснения. Защото при маневрения въздушен бой при малките дистанции те не виждали самолетите. Отметките почти се налагали една върху друга на локатора.
„Ами ние сега какво ше правим?“, питата те. „Ама кой иска от вас нещо да правите? Гледайте минималната височина и това е! Щом пилотът казва: ,,Наблюдавам, атакувам!“, вие нямате вина“, отговорили Радев и Милушев.
Постепенно наложили този стил. Включили и младите пилоти – все нахъсани момчета Харесало им. Сутрин, на обед, вечер, дори в автобуса до Бургас и обратно само за въздушните боеве си говорели. А Радев умеел да ги надъхва. И противно на опасенията нямало инциденти, сблъсъци, катапултирания. В историята останали приказките на старши офицери по служебни събирания: „Ще се избиете, ще изтрепете хората!“…
Откъс от книгата „Румен Радев – петия президент“ с автори Лиляна Клисурова и Любомир ДеновИК „Труд“, София – 2017 г.
На 29 януари 1959 г. е взето решение да бъде построен паметник на връх Бузлуджа. Той трябва да увековечи Бузлуджанския конгрес от 2 август 1891 г. на поляните под върха, където тайно се учредява Българската социалдемократическа партия. Конгресът се състои по време на традиционните ежегодни тържества в памет на Хаджи Димитър. Участие вземат Димитър Благоев и около 30 други социалдемократи и гости от Търново, Дряново, Габрово, Севлиево, Казанлък, Стара Загора и Сливен.
Началото на строителните дейности е поставено на 23 януари 1974 г., когато над 15 000 куб.м скална маса са изкопани, за да бъдат хванати основите на монументалната конструкция. По този начин височината на върха намалява – от 1441 метра той става 1432. Строежът се финансира с дарения на стойност 14 186 000 лв. Всъщност са събрани почти 16 милиона лева, като от разликата са построени 3 детски градини. До монумента са прокарани асфалтови пътища от връх Шипка и от главния път Стара Загора-Русе в отсечката след Казанлък, като отбивката за паметника е означена с огромен паметник в цял ръст на Димитър Благоев.
Архитектурният проект е дело на арх. Георги Стоилов и колектив. Сградата има визуална прилика с Олимпийския стадион в Монреал, както и със сграда, проектирана около 1955 г. от Франк Лойд Райт на Гръцката православна църква в Уисконсин, САЩ. Издигнат на едноименния връх, почти в идеалния център на България, от него се разкрива неповторима гледка към Балкана.Конструкциите са проектирани от колектив, ръководен от проф. инж. Добромир Коларов. В строежа участват някогашните Строителни войски и доброволци бригадири. Ръководител на обекта е командирът на старозагорската строителна дивизия ген. Делчо Делчев.
Сградата се състои от куполна зала и 70-метров двоен пилон. На върха на пилона са монтирани 2 петолъчки с размери 6,50/12 м. Тържествената зала е с диаметър 42 м и височина 14,5 м и е декорирана с мозайки с обща площ от 550 кв.м. Мозайките пресъздават „изграждането на социалистическо общество” и „борбите” на БКП. В коридора около залата има 14 композиции, отразяващи мирния труд. Художественото оформление на паметника на Бузлуджа отнема 18 месеца и усилията на над 60 творци.Тържественото откриване е насрочено за 23 август 1981 г. в присъствието на първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Хиляди хора от цяла България се стичат да видят чудото на родната архитектура. През следващите няколко години сградата е посетена от над 2 милиона души. Всички те имат печат в специалните си туристически книжки.
След 10 ноември 1989 г. идва краят на щастливите дни за огромния паметник. Функционирал в продължение на само 8 години, той потъва в забвение и бива оставен на произвола на съдбата. Във вътрешността му се приютяват диви коне.
Монументът на върха и днес е уникално място с огромен потенциал да се превърне в изключителна туристическа атракция. Идеята е хора от Канада, Австралия и Япония ежедневно да се отправят на пътешествие до България, за да видят „летящата чиния“, кацнала на планинския връх. Вместо това обаче периметърът не само е затворен за посещения, но дори е и опасен.
В момента паметникът е собственост на държавата и е предоставен за управление и стопанисване на Областната управа в Стара Загора. БСП пожелава собствеността още през 2011-а и получава предложение за прехвърлянето й, което не приема. Според експертите обаче Бузлуджа е национален и надпартиен въпрос и собствеността, както и отговорността за него, трябва да бъде държавна.
Най-логичното нещо, което може да се случи с паметника, е да бъде обезопасен, охраняван и да бъде искан вход за посещенията му. Все пак ежедневно десетки влизат в него – това би било лесно и ефективно решение, подобряващо регионалния туризъм. Областната администрация, представляваща държавата, обаче предприе най-неадекватното действие в случая – затвори го за пореден път, и то показно.
„Нелегалният“ туризъм въпреки това е показателен за потенциала на сградата, но и опасен за самите посетители. Сградата няма да се срути върху главите на хората, но по-непредпазливи или невнимателни могат да пострадат.
Ако сградата бъде взривена, а мястото – разчистено, това би било пълна лудост, защото би струвало повече от това да бъде консервирана. Чрез потока от туристи Бузлуджа ще може да бъде поддържана и да носи приходи на собственика си и дивиденти за туризма в региона и в страната, смятат експертите.Те са наясно, че Бузлуджа е строена за възхвала на БКП, но днес не се цели възхвала на партия или режим, а опазване на културно-историческото наследство. Затова правилният подход според тях е консервиране вместо реставриране.
Друга щекотлива тема е дали в сградата трябва да бъде представена цялата българска история, или само на социализма.Какви са разликите между нагласите на българските и чуждестранните туристи към паметника като към потенциална туристическа дестинация?
За голяма част от чужденците е ясно, че Бузлуджа представлява изключителен обект с много голям потенциал. Много от тях я смятат за най-интересното, най-вълнуващото, дори най-доброто място, което може да се посети в България. Българите не разбират защо Бузлуджа би била по-интересна от Шипка например.
Разликата е, че българинът приема обектите през призмата на емоциите, които свързва с определените исторически събития, а чужденецът вижда директно обекта, без изкривяване на неговата материална същност. Така за един българин Шипка е много по-важна и значима емоционално, а за един чужденец Бузлуджа е по-ценна и интересна визуално.Разбира се, този процес е съвсем естествен и правилен, защото паметниците са не само визия, а и смисъл, затова и сравнението Шипка-Бузлуджа всъщност е неуместно.
Финансирането най-общо може да се случи по европейска оперативна програма чрез публично-частно партньорство или чрез международна компания за набиране на средства.И по първоначални изчисления става въпрос за 2,5 млн. лв. за най-общото консервиране на паметника. Ако конструкцията е увредена, сумата може да бъде и доста по-висока.
Преди 1989 г. ДСО „Родопа“ беше единствената държавна фирма, осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът имаше клонове във всеки окръжен град. Помня, че наденицата македонка, известна като „кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 лв.
Цената на билет за градския транспорт в столицата и в големите градове на страната до 1973 г. беше 4 ст. От началото на 80-те цената на билетчето за автобус, тролейбус или трамвай стана 6 ст. Билет за самолет София–Бургас в края на 80-те струваше 22 лева. Билет за кино струваше 0,25 лв., входът за театър беше 1 лев.Цените на стоките бяха народни и се определяха от Комитет по цените. Ето какво си спомням. Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене – от 15 до 20 ст. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето. Виното също беше по джоба на всеки – 97 ст. Конякът „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракията – по 4-5 лв. Лимонадата от 330 мл – 5 стотинки, оранжадата – 9 стотинки, швепсът – 15 стотинки.
През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 ст. без бурканчето, краве сиренето беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140.
Какво още си спомняте за живота по времето на социализма в НРБ ? Ще се радваме ако напишете и вашите спомени,като Ви помолим да спазвате добрия тон.
Тези от вас, които не са твърде млади, със сигурност помнят огромния успех, с който премина по малкия екран сериалът "Седморката на Блейк". Първият сезон беше излъчен някъде в средата на 80-те, а две-три години по-късно пуснаха и втория.
По онова време фантастичните филми бяха рядкост, затова жадните за зрелища български зрители се залепяха за телевизора в началото на всеки епизод и не се откъсваха до самия му край. Това с особена сила важеше за нас, учениците, които с огромен ентусиазъм си правехме "гривни за телепортиране" и си играехме на "Блейк".През 1977 година сценаристът на Би Би Си Тери Нейшън предлага проект за фантастичен сериал, в който група престъпници-революционери се бори срещу тираничната Земна федерация.
Първоначално се предвижда Блейк да има седмина спътници, но по финансови причини броят на героите е орязан до шестима, включително самия Блейк, а по-късно стават даже петима. За да няма несъответствие със заглавието, е дадено мъглявото обяснение, че компютрите също са членове на екипажа, като по този начин числото се "допълва" до седем.
Поетът Иван Бурин чрез своето творчество възпя три епохи и трябва да има заслужено място в пантеона на безсмъртието. Голяма част от стиховете му са музицирани и българите си ги тананикаха във всекидневието. Кой не помни песните „Пред нас са блеснали житата” или „Напред неуморно, другари”.
Рожденото му име е Иван Трифонов Алексиев, и е роден на 25 декември 1912 г. в с. Ребърково, Врачанско. Следва ветеринарна медицина и право в Софийския университет. Избиран е в централното ръководство на БОНСС, бил е редактор на в.’’Студентско знаме’’ и в.’’Академик’’. Автор е на стихосбирките ‘’Мана’’/1938/, ‘’Плодът изкърши клонките’’/1939/.
Участва във Втората световна война като военен кореспондент. За войната написва два сборника с очерци: ’’Как минахме Драва /1945 / и ‘’С Григорий Орда на Драва’’ /1972/.
Взема участие и в бригадирското движение с ръчен труд през деня, а вечер пише стихове, очерци и дописки до централните български вестници. И ако някой прави класация за певец на бригадирското движение, то Пеньо Пенев ще отстъпи със своята ватенка първото място на Иван Бурин. Иван Бурин е работил като като редактор в издателство ‘’Български писател‘’ в периода 1960-1965 г. Член е на Съюза на българските писатели.През годините 1965 -1985 г. издава тринадесет стихосбирки, един роман и пет сборника с фолклористика. Романьт е ‘’Стоян Глога’’/1968/, а стихосбирките: ’’Пролетта и трактористьт’’/1950/, ‘’Огньовете на Бузлуджа’’/1952/, ‘’Песента се врьща над полята’’/1962/, ‘’С твоят глас майко’’/1964/, ‘’Под бьлгарско небе’’/1966/, ‘’Лято’’ /1968/, ‘’Цветовете на дьгата’’/1972/, ‘’Лозето на бьлгарина’’/1973/ и др.
Награждаван е с Димитровска награда /1951 / и сьс званието ‘’Заслужил деятел на културата’’/1965/, както и с орден ‘’Народна република България’’ пьрва степен. Иван Бурин извървя своя житейски път, през епохи на погроми, победи и вьзторзи и преживя тежко разрухата по време на безрасъдната лъжедемокрация.На 29 септември 1991 г. този доблестен син на българския народ си отиде огорчен от този свят, за да тъне днес недопустимо в безмълвния мрак на забвението. И ще останем с надеждата, че еднн ден българската съвест и морал, ще му отредят заслужено място в Пантеона на безсмъртието .
След няколко месеца се навьршват тридесет години от неговата кончина и обществеността на Враца, като първа стъпка е съвсем в реда на нещата да обяви певецът от Ребьрково за почетен гражданин.
Д-р Найден Николов Найденов е роден на 20 януари 1902 г. в с. Средно Градище, Чирпанско в учителско семейство. Майка му Екатерина Тотю-Крачолова е сестра на поета П.К.Яворов. Писателската му дарба се проявява още като осем годишен, когато публикува разказче вьв в-к ‘’Славейче’’ озаглавено ‘’Какво изпатил вуйчо Пейо’’.
Завършва гимназия в Стара Загора и през 1923 г. учи два семестъра вьв Висшето агрономическо училище ‘’Вайнщефан в град Фрайзинг Германия.През 1924 г. следва ветеринарна медицина в град Парма, Италия,като през 1928 г.завършва обучението си и защитава докторат. По това време издава книгата ‘’Истината за трагичната случка с Лора и Яворов’’. А заедно с д-р Иван Лабутов /съпруг на сестра му Малина/ и други съидейници основават в София БНСС ‘’Христо Ботев’’.
В България е назначен за участъков ветеринарен лекар в Брацигово, където се запознава и сключва брак с учителката Куна Ракова, родом от Панагюрище.След 1930 г. е околийски ветеринарен лекар в Пещера, а от юли 1931 г. е началник по здравеопазването в Пловдивската окръжна постоянна комисия . Същата година издава книгата си ‘’Спомени за Яворов’’.В 24-то Обикновено народно събрание /май1938 г.-октомври 1939 г./ е най-младият народен представител.
От това време датира дружбата му с Иван Багрянов, който е министър на земеделието и горите, а през 1944 г. е министър-председател на Царство България. Д-р Найденов става началник на политическият кабинет на Багрянов. През септември 1939 г. е избран за председател на Българския ветеринарно-лекарски съюз. През този период заедно с проф. Михаил Арнаудов подготвят книгата "Истината за трагедията на Яворов", която не е издадена и до ден днешен.
След 9 септември 1944 г. д-р Найденов е подложен на репресии. През 1948 г. е арестуван и осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Поради измръзване в лагера Белене са му ампутирани и двата крака.
В периода 1958 -1961 г. докторът подготвя ръкопис от 360 страници ‘’Спомени с Иван Багрянов’’. Описва срещите си в чифлиците ‘’Махзар паша ‘’/Воден/ и в с. Избул, Новопазарско, срещите с цар Борис трети , Богдан Филов и др. политическите срещи в руското и немското посолства, изпращането на делегацията за преговори в Кайро, Народния съд и др.
Ръкописът е бил неизвестен дори и на близките му, докато през 1991 г. е открит случайно прибран в куфар в едно мазе. Книгата вижда бял свят през 2002 г. и е издадена сьс средства на Българския национален фронт ,Чикаго САЩ.Д-р Найден Найденов умира от левкемия на 16 септември 1965 г.в ИСУЛ, в ръцете на искрения си приятел проф. Бойчо Бойчев. До края на дните си, той контактува и с проф.Михаил Арнаудов. А общата им книга за Яворов, може би се крие в някое мазе. Такава е съдбата на скритите ръкописи, подобна е съдбата и на скритата ни история.
Партизанки от бригада "Чавдар" на 9 септември 1944 г. в София
Антифашистът Стефан Халачев бяга от концлагера „Кръсто поле”, като боец от отряда „Чавдар” в землянка под връх Вежен издава вестник "Въстаник"Името на Стефан Иванов Халачев (Велко) е сред най-известните антифашисти от партизанската бригада „Чавдар”. Той е роден в Пловдив на 14 май 1917 година в семейството на учители — комунисти.
От малък Стефан расте като будно и любознателно дете. Проявява голям интерес към книгите. Учи се добре. В първите класове на гимназията става член на марксистко-ленински кръжок, а след това и на РМС. Участва активно в работата на организацията. Размножава позиви, пише лозунги, не се разминава с полицията, където е бит. Член на РМС (1933). През 1935 г. е изключен от всички гимназии в страната заради активното му участие в дейността на Комунистическия младежки съюз.А той е един от най-добрите ученици в Пловдивската мъжка гимназия. Учи не само по учебници, а вече е прочел много странична литература… Знае наизуст и декламира стиховете на Смирненски, на Ботев и други големи поети.
Неговите сигурни знания и висока култура го открояват сред другите ученици и правят силно впечатление на неговите учители. Увличайки се от поезията, Стефан сам пише стихове… Стефан Халачев е бил душата на младежките сбирки. Пеел много хубаво. Захласвал се по народните песни. Свирел добре на китара. По късно успява да завърши гимназия. Записа се да следва право в София. Свърза се с БОНСС и работи сред студентите. Развива активна дейност сред тютюноработниците.Бил е член на РК на РМС. По-късно — от 1941 г., става член на окръжния комитет, отговарящ за селските райони в Средногорието. Арестуват го през 1941 г. за 1 май и намират у него позиви. Бил жестоко бит, а след това освободен под гаранция. След нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз на 22 юни 1944 г. е арестуван от полицията и е интерниран в концентрационните лагери „Гонда вода“, Асеновградско, а по-късно преместен в „Кръсто поле“, Ксантийско. Подготвил се и като намерил удобен момент към края на 1941 г., при извеждането им на работа, се отклонява от групата и преминава в нелегалност. С големи трудности Стефан се добрал до Асеновград. Изпратили го в София. Тук му поверили да работи по младежка линия в софийските подбалкански села, където дълго време развива кипяща дейност. Обаче полицията влязла в дирите му.
След това излиза в нелегалност и става партизанин. На 15 януари 1944 г. в землянката „Въртопа“ под връх Вежен излиза вестник „Въстаник“. Стефан Халачев е в редколегията. Там е и Христо Ганев (Кольката) и още неколцина. Като партизанин Велко е дисциплиниран и изпълнителен. Отначало отговаря за младежката работа в района на отряда. Неуморно обикаля селата, затяга младежките организации. Проявява своята изключителна смелост. Неведнъж с престрелки се отскубва от вражеско обкръжение.
Назначаването на Велко за комисар на отряда е резултат на неговата широка дейност, която той развива сред чавдарци… През месец април 1944 г. отрядът „Чавдар” наброява вече 437 партизани и прераства в бригада „Чавдар“, с командир Добри Джуров, разделена на три дружини. Стефан израства до политкомисар на бригадата (1943) и е определен за командир на трета дружина на партизанската бригада. На 26 април 1944 г. командваната от него трета дружина извършва редица успешни акции. Помни се нападението на оръжейния склад на гара Саранци, при което е взето много оръжие и боеприпаси, а накрая по заповед на Халачев останалото е запалено. След това първа и втора дружина се насочват към Мургаш, а трета дружина заминават за връх Баба.
През месец юни 1944 г. трета дружина от партизанска бригада „Чавдар” и Ихтиманския отряд създават Четвърта Софийска въстаническа бригада.
Стефан Халачев е избран за неин командир. Бригадата действа в района, северозападно от София и участва в установяването на властта на ОФ в столицата на 9 септември 1944 година.След победата на ОФ Стефан Халачев е офицер в БНА. Той участва в първия период от заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 година. Получава звание подполковник и е назначен за помощник-командир на Първа пехотна софийска дивизия, с командир генерал-майор Тодор Тошев. По време на Страцинско-Кумановската настъпателна операция на Първа българска армия, в боя за хребета Длабочица, в Македония, на 18 октомври 1944 г., след силна авиационна и артилерийска подготовка, 6-ти пехотен полк се вдига в атака , за да овладее село Длабочица, но скоро е посрещнат от силен артилерийски огън на противника. За усилване на полка в боя е въведена Първа дивизионна тежкокартечна дружина, но поради силния вражески огън и тя забавя темпа на настъпление. Тогава помощник командирът на Първа пехотна Софийска дивизия, подполковник Стефан Халачев излиза в най-предните редици на дружината с пушка в ръце и извиква: „Другари картечари, сега целият народ ви гледа.
Бийте омразните фашисти!” Бойците го последват в атаката. Вражески куршум пронизва героя, но увлечени от личния му пример, бойците прогонват хитлеристите от селата Петралица и Длабочица.
Посмъртно Стефан Халачев е повишен в чин полковник. По повод смъртта на Стефан Халачев, командирът на Първа пехотна Софийска дивизия генерал-майор Тодор Тошев издава заповед № 83 от 19.Х.1944 г. в която пише: „Драги офицери, подофицери и войници от 1-ва пехотна Софийска дивизия .На 18 октомври тази година, в боя за Длабочица загина геройски от вражески куршум помощник командирът на дивизията, подполковник Стефан Иванов Халачев, когато с пушка в ръка бе излязъл в първата линия на Първа дивизионна тежкокартечна дружина, за да я импулсира и подтикне напред, тъй като германците със силен картечен огън спираха напредването й. И действително със своят храброст, смелост и решителност той успя да вдигне дружната напред към врага, но с цената на своя живот. Цели 3 години, като командир в народно-освободителната бригада той броди из родните балкани и бранеше народа от омразния фашизъм. За този смел и решителен подвиг обявявам подполковник Стефан Иванов Халачев, като ПЪРВИ ГЕРОЙ на 1-ва пехотна Софийска дивизия!”Посмъртно Стефан Халачев е награден от командването с орден „За храброст“.
Вестник „Народна войска“ в брой 35 от 14 октомври 1944 г. описва героичната смърт на подполковник Стефан Халачев. В същия брой на вестника, един от щабните офицери на дивизията, подпоручик Христо М. Данов изразява своето възхищение от героичното поведение на подполковник Стефан Халачев на фронта: „Имах рядкото щастие през последните седмици да общувам отблизо с него. Мога смело да кажа, че подполковник Халачев бе образец на доблестен войник и гражданин. Не се минаваше и ден той да не бъде на позицията. И то в първите редове на бойците. Нямаше ни една по-смела и рискована задача на нашата дивизия, в чието изпълнение той да не бъде начело. Неведнъж се опитах да го възпирам от някои негови дръзновени стъпки, но той ми отвръщаше само със своята скромна и пленителна усмивка.“Партизанката Калина Иванова Вескова (Катя) е родена на 10 октомври 1922 г. в София. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война като влиза в редицита на отряд „Чавдар“. Убита е в сражение с жандармерията на 25 април 1944 г. (на 21-годишна възраст). През 1969 г. излиза книгата „Калина” (Документална повест за ремсистката Калина Вескова) от писателката Кинка Константинова.
Съвременици твърдят, че преди 30 години, че името на Калина Вескова са били кръстени много пионерски отряди и дружини. А в Ботевград е имало целодневна детска градина също с името „Калина Вескова”, прекръстена по време на демокрацията.Запазени са свидетелства за гаврата със простреляната в сражение с жандармерията Калина Вескова. Още полужива тялото й е взето от полицията. Там отрязват главата на партизанката. О.з. ген.-лейт. Иван Кошинов, председател на дружеството на о.з. генералите и офицерите от 69-и Втори Димитровски випуск на военните училища в своите спомени разказва за тези кървави екзекутори: „Садистът-изверг Вълко Дицов-Печурката от Етрополе Дицов лично е отрязал главата на полуживата партизанка Калина Иванова Вескова от София и на още двама партизани. За тези му деяния той получил не само похвала, а и голяма държавна награда.
В годините на "демокрацията" неговите наследници също са получили солидно парично държавно обезщетение...”Вера Цекова Начева е родена на 15 юли 1904 г. в с.Гаврил Геново, Монтанско в семейството на Цеко Тодоров. Сестра ѝ Станка Цекова също се занимава с революционна дейност. От 1921 г. Вера Начева е член на БКМС, а от 1926 г. на БКП. През 1942 г. е осъдена задочно на смърт. От 1944 г. е партизанка последователно в Трънския партизански отряд, в отряда „Чавдар“ и накрая е политкомисар на Втора средногорска бригада „Васил Левски“.През 1944 – 1945 г. е член на Първи състав на Народния съд, който съди бившите регенти, дворцови съветници и министри от периода 1940 – 1944 г. След 9 септември 1944 г. е назначена за член на Бюрото на Софийския областен комитет на БКП. Била е член на НС на ОФ.Освен това е в ЦК на Съюза на партизаните. От 1948 е кандидат-член на БКП, а от 1958 до 1990 г. член на ЦК на БКП. Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната демократична федерация на жените. В периода 1953 – 1975 г. е първи заместник-завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ при ЦК на БКП.Носител е на четири ордена „Георги Димитров“, „Герой на социалистическия труд“ и „Герой на Народна република България“ (1989). Пише мемоари, озаглавени „Времето е в нас. Спомени и размисли“, 1984. Умира през 1996 г. (на 91 години). Била е народен представител в 6 парламента.
Величко Димитров Керин, известен с псевдонимите си Владо Георгиев Черноземски, е деец на Вътрешната македонска революционна организация. Черноземски е известен атентатор, привърженик на тактиката на терористични атаки, характерна през онзи период за организацията. Остава в историята като изпълнител на атентата в Марсилия срещу краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г.
Вероятно Владо Черноземски избира псевдонима си Петър Келеман по името на терориста от ВМОРО Спиро Килиманов. Владо Черноземски става член на ВМРО през 1922 и се включва в четата на войводата Иван Бърльо. Именно тогава тръгва и легендата за македонския произход на Владо Шофьора, наричан така заради краткотрайната му работа като шофьор в дупнишките тютюневи складове. В началото на 20-те години Черноземски се преселва в Банско, където изпълнява задачи на възстановената от Тодор Александров македонска освободителна организация. През 1923-1924 г. е в четата на Траян Лакавишки. Като четник действа в Щипско, Кочанско и Радовишко. Участва в общо над 15 престрелки с полиция и жандармерия в Югославия. Става известен като един от най-добрите стрелци в организацията, смел, хладнокръвен и дисциплиниран човек.
През 1924 г. Тодор Александров го призовава в София и оттогава Владо Черноземски е на разположение на ЦК на ВМРО за изпълнение на специални задачи. Смъртта на Александров през същата година обаче отприщва поредица от убийства и разчистване на сметки сред македонската емиграция в София. Новото ръководство на ВМРО начело с Иван Михайлов възлага на Владо убийството на народния представител от БКП и бивш деец на ВМРО Димо Хаджидимов. През 1924 г. Софийският окръжен съд го осъжда на смърт чрез обесване, но присъдата не е изпълнена, а през 1925 г. Черноземски бяга от конвоиращите го полицаи. Готовността за саможертва в името на каузата при него граничи с фанатизъм.
През 1927 г. е изявил готовност да организира атентат в заседателната зала на Обществото на народите, като се самовзриви, за да обърне внимание на световната организация върху съдбата на македонските българи, но неговото предложение не е било прието. През 1930 г. убива и друг функционер на ВМРО по поръчка на Михайлов, с когото става много близък – бившия член на Задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски. Заловен и осъден на доживотен затвор, той е амнистиран и освободен през 1932 г. Междувременно през 1929 г. в България по покана на ЦК на ВМРО е д-р Анте Павелич. При това посещение се сключва споразумение за съвместна борба за извоюването на независимост за Македония и Хърватия. Факт е, че след освобождаването си от затвора през 1932 г. Владо изчезва. Той тайно отпътува за Италия, където е назначен за инструктор-терорист в специалния лагер на Усташа в Боргеторо, а след това е изпратен за инструктор-терорист в базата им в Унгария, Янка Пуста.
Най-голямата планирана акция на усташите е бил атентатът срещу сръбския крал Александър. Според първоначалния замисъл той е само инструктор на бойната група. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия, след като преценява, че хърватите психологически не са в състояние да осъществят акцията и тя е пред провал, Владо Черноземски поема инициативата. Той лично прострелва смъртоносно краля на Югославия Александър I Караджорджевич, като убива или ранява и част от придружаващите го официални лица. Ранен тежко от полицията и ритан от тълпата, той е откаран в полицейски участък, където е подложен на разпит. Умира същата вечер, без да издаде нищо.
Идентифициран е впоследствие по татуираните на ръката му изображение на череп с пресечени кости и надпис под тях В.М.Р.О. Погребан е на неизвестно място, като на погребението присъствали само двама детективи и гробари. По този повод Черноземски е смятан за най-опасния терорист в Европа по онова време. Следва да се отбележи, че политическото определение тероризъм тогава е използвано предимно от някои антибългарски среди, както и от правителството на Александър Цанков, което работи срещу ВМРО. Все пак определението „терористична дейност“ за действията на Черноземски се потвърждава от чужди специалисти по македонския въпрос и научни публикации на БАН.
След края на Втората световна война се твърди, че атентатът е организиран от Абвера като част от операция „Тевтонски меч“. Главен координатор на операцията е помощникът на германския военен аташе в Париж капитанът от Генералния щаб Ханс Шпайдел, който след Втората световна война е главнокомандващ Сухопътните сили на НАТО в Централна Европа.
На 3 ноември 1988 г. в 65-а аудитория на Софийския университет е учреден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе той е сред първите дисидентски организации в социалистическа България. Инициатор на проекта е Желю Желев, който намира подкрепа в противници на тоталитарната система.
По-късно Желю Митев Желев, който е български учен, дисидент и политик, ще стане държавен глава на България за времето между 1 август 1990 и 22 януари 1997 г. Той е първият демократично избран президент на Република България.
Сред учредителите тогава са общо 80 души, като на самата сбирка се присъединяват още 40. От тях 39 са членове на БКП. През септември 1988 г. Желев подготвя Програмната декларация. През октомври тя е обсъдена, като за секретари на клуба първи са избрани Евгения Иванова и Росица Антонова. Определено е, че председателите ще ръководят на ротационен принцип по азбучен ред за по два месеца. На 3 ноември е приета Учредителната (програмната) декларация, избран е Управителен съвет (УС), полагат се принципите на функциониране на клуба.
Учредителната декларация е изпратена до Централния комитет на БКП, творческите съюзи и средствата за масова информация. Основната дейност на клуба се състои в приемането и разгласяването на декларации и становища по общополитически въпроси, в които рязко се критикува властта на Тодор Живков. Клубът заедно с другите неформали застава в защита на правата на българските мюсюлмани и се обявява против така наречения Възродителен процес. Членовете на клуба проявяват голяма активност по западните радиостанции, като особен отзвук имат есетата на Блага Димитрова и Марко Ганчев.
ЦК на БКП обсъжда клуба и се опитва да окаже натиск на членовете му чрез използване на различни способи. На 16 декември при заседание на Управителния съвет в жилището на Евгения Иванова и Георги Величков са арестувани Мария Бойкикева (майката на днешния лидер на „Демократична България“ и бивш правосъден министър Христо Иванов), Невена Стефанова, Евгения Иванова, Желю Желев, Борис Спасов, Деян Кюранов и Лъчезар Кунчев. Извършен е обиск и са конфискувани материали на клуба. Осъществяват се редица репресивни мерки срещу членовете.
На 19 януари Франсоа Митеран дава закуска във Френското посолство в София на 12 български дисиденти, част от които са членове на клуба: Блага Димитрова, Желю Желев, Николай Василев, Радой Ралин, Копринка Червенкова, Алексей Шелудко, Стефан Продев. На 17 март на заседание на Политбюро на ЦК на БКП Живков засяга въпроса за отношението към клуба като опозиция. В партийните организации в цялата страна започва кампания против членовете на клуба, за които се пускат умишлено лъжи.
На заседание на Политбюрото Тодор Живков обяснява как на предстоящи митинги и събрания той публично ще обяви членовете на клуба за предатели и демагози. На 5 май Държавна сигурност извършва най-мащабната си акция срещу членове на клуба, мнозина са арестувани. В София и в други градове на 31 май, 1 и 2 юни властта организира казионни митинги против дейността на клуба под лозунга „Съд за родоотстъпниците и предателите“. Членовете на клуба и техните семейства изпадат в изолация.
На 2 ноември в кино „Петър Берон“ се провежда първото публично събрание на клуба на тема „Екология и демокрация“. На него е приета „Харта’89“ за опазване на българското природно наследство. Това събрание има голям ефект. В следващите дни са подадени десетки молби за членство в клуба.
На 10 ноември на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков е свален от поста си ръководител на държавата. На 17 ноември неформалите се обединяват и създават СДС. На 7 декември Управителният съвет решава клубът да стане съучредител на СДС. Членовете, които остават в БКП, са против. На 17 февруари е проведено последното заседание на Управителния съвет на клуба.
Генерал-майор от запаса Стефан Ангелов е роден на 22 ноември 1926 г. в с. Пауново, Софийска област. Бил е командир на застава и на граничен отряд. От 1989 до 1991 г. е командващ войските на МВР, а от 1991 до 1992 г. е командващ Гранични войски. Уволнява се, защото не е несъгласен с промените в охраната на държавната граница.
Лично съм бил на граничната застава до с. Голям Дервент, Елховско. Даже мога да покажа къде имахме от старите немски прожекторни станции. Местността е пресечена и трудно се наблюдава. Разбирам, че сега там се изгражда инженерно-защитно съоръжение от 33 км във връзка с бежанската вълна. Има обаче класически норматив, който трябва да се спазва. По-малко от двама души на километър фронт на границата не бива да има. Не говоря за допълнителните технически средства – прожектори, кучета, радиостанции и др. Границата ни с Турция е 270 км. Всеки може да сметне колко души трябва да я охраняват.
По мое време цялата южна граница беше заградена с т.нар. кльон. По тактико-технически данни той дава надеждност за предотвратяване на нарушения на границата до 75 процента. Останалото до 100 процента може да се постигне с използването на личен състав, автомобили, служебни кучета, прожекторни и радиолокационни станции. Имали сме участъци от 200 до 500 км, където нямаше безнаказано нарушение.
Успяхме да постигнем 97 процента надеждност при охраната на границата.През 1972 г. започна да се мисли за укрепване на западната граница. Заставата на Габрене, Петричко, например държеше и западната, и южната граница. На южната има кльон, а на западната няма. Тогава бях в оперативния отдел на Щаба на Гранични войски. Отивам там и виждам, че хората си ходят по седенки от двете страни на браздата. Това засилваше много македонисткото влияние. Пращаха хора, литература, говореха против България. Нито един, който беше нарушил границата от България за СФРЮ, не беше върнат. Даваха му веднага апартамент в Скопие и политическо убежище. Затова на Габрене направихме кльона,без да има държавно решение.
Продължихме на Златарево, където е КПП. Едва през 1974 г. излезе решение Б-9 на Политбюро на ЦК на БКП за укрепване на западната граница и започнаха да се правят кльонове и там. Първата работа на генерал-полковник Атанас Семерджиев, когато стана министър на вътрешните работи, бе да разпореди да се премахнат кльоновете през 1990 г. Не можело чужденец да мине и да гледа огради. Аз му казвах, че на стадионите също има огради, но това не пречи на 100 000 души да гледат футболни мачове. Въпреки това се взе решение да се премахнат граничните зони и съоръженията по западната граница.Имаше обществен дебат.
Много активни бяха някои групи, които смятаха охраната на държавната граница за тоталитарна отживелица. Други защитаваха изграденото с мотива, че то върши работа независимо от цвета на управлението. В специално становище през 1990 г. министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров уведоми председателя на Народното събрание Станко Тодоров, че снемането на инженерно-техническите съоръжения ще донесе негативи за сигурността на държавата. Единствено националните ветеринарни органи бяха категорично против. Останалите институции се държаха много предпазливо.
Предупрежденията на служителите от Гранични войски не бяха взети под внимание.На 6 април 1990 г. от с. Калотина започна показно снемане на западната граница с дължина 453 км. Намерението беше материалите да бъдат предоставени на стопанствата и населението. Съоръженията на достъпните участъци обаче се разграбваха. Оказа се илюзия на ден да се демонтират по 150 м.
Веднага възникнаха опасения от разрастване на контрабандата. На оперативно заседание на МВР с директорите на национални и централни служби докладвах, че за първи път започват да се наблюдават явления като търговия с червен живак, нарастване на наркотрафика, активизиране на криминалния контингент, зараждане на каналджийството, терористична активност и използване на самоделни взривни устройства.
Запазил съм информация за данните, които са много показателни за последствията от снемането на съоръженията. През цялата 1989 г. бяха регистрирани 406 опита за нелегално преминаване на границата. През 1991 г. те вече са 3126, т.е. осем пъти повече.
Зачестиха груповите нарушения от 15-30 души. Ефективността по охраната на западната граница падна на 40 процента, докато на южната бе 80-100%. Неоспорим факт е, че след 1989 г. ефективността непрекъснато спада поради премахването на инженерно-техническите съоръжения на западната граница и влошаващата се поддръжка на южната. Своето отражение имаха и намеренията за трансформация на войските в полиция.Министърът на вътрешните работи Йордан Соколов беше раздвоен.
Ставаше дума за трудно решение. Тогава почти в цяла Европа охраната на границата се осъществяваше от армията, особено на Балканите. Факт е, че Гранични войски натрупаха най-голям опит, когато бяха в състава на Министерството на отбраната. Застъпваха се становища, че лишаването от военнослужещи ще доведе до огромни проблеми с човешкия фактор. Той тепърва трябваше да се набира и обучава. Показателно е, че по мое време Гранични войски бяха интелигентни войски. Така се подбираха войниците, че почти всички бяха най-малко със средно образование.
Моето мнение е, че кльон може да има само с войници на срочна служба. Необходима е и база, а заставите бяха разрушени. Кльонът иска да бъдеш при него. Не може да отидеш с колата за малко, да го видиш и да се върнеш. Той е изграден на основата на т.нар. електрически баланс. Всяко срязване на проводник или допиране на два съседни даваше сигнал, който излизаше в заставата. Имаше, разбира се, различни хитринки, но много малко от тях успяваха. Масово преминаване на границата обаче нямаше.Имахме данни, че това може да се случи по време на т.нар възродителен процес. Очакваше се български турци, които не успяха да се устроят в Турция, след като отворихме границата, групово от 150-200 души да почнат да се връщат. Тогава мерки се взеха от МВР, Гранични и Вътрешни войски и от Министерството на отбраната. Имали сме случаи граждани от ГДР, които са у нас на туризъм или по друг повод, да се опитват да минат нелегално южната и западната граница. Сред тях имаше професори. Питал съм ги защо търсят път към Западна Германия. Отговорът бе, защото леля му има фабрика или друг имот и той може да го наследи.
Военната си служба започнах през 1958 г. в 22-ри пехотен полк в Харманли.Като курсант там бях и на стаж. Сварих същите войници, но вече им предстоеше да се уволняват. По това време конете напускаха войската. Оставиха най-добрите само за файтона на командира на полка, подполковник Топалов. Приехме първите автомобили. Имаше много сериозно съревнование между полковете. Военнослужещите бяха много надъхани. Участвах в състезателни стрелби между полковете. Качваме се на ГАЗ-51 и един младши сержант от Маришкия полкоткри огън по джантите на нашия автомобил.
Представяте ли си каква атмосфера беше? Всеки полк държеше да бъде първи. След четири години отидох в Гранични войски в състава на Ивайловградския отряд.
Шест години изкарах като командир на застава. Там отново бяхме на коне. Единият беше много голям. Казваше се Пакистан. Много интересни бяха имената на всички коне. Кобилата се казваше Ница. Тя не допускаше пред нея да има кон. Само в галоп до заставата. Веднъж ни докараха кон от цирка. От това, че дълго време се е въртял в кръг, вървеше настрана, левите му крака бяха по-къси от десните. Спре ли се пред конюшнята, заспиваше. Сложиш ли му обаче юздата, веднага тръгва. На шестата година ни дадоха една газка. Това ни създаде работа. Трябваше да правим пътища. Искам да уточня нещо важно. През 1985-1989 г. на българо-гръцката граница в участъците на Смолянския и Момчилградския полк бяха изградени минни полета. Целта, естествено, бе да се намалят нарушенията. Те са разминирани окончателно в периода 1997-1999 г.
(Текста е препечатан от вестник "Преса", брой 39 от 9 февруари 2014г.)
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
21:36:00
