Ватманът Евгени Минчев разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…

Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Текста е свален от списание. „София“, бр. 9, 1988 г. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вестник “Super сензация” брой 3 от 1991 г.

Представяме ви вестник “Super СЕНЗАЦИЯ” брой 3 от 1991 г. Основатели и редактори са Румен Балабанов и Анго Стоянов. 

Разказ на Сергей Медведев за присъствието на съветски войски в България по искане от правителството на Васил Коларов по време на процеса срещу Тройчо Костов и “неговата група”. Кой пожела смъртта на Мерилин Монро? Повече от четвърт век след гибелта на звездата няма еднозначен отговор.

А помните какви други вестници излизаха и бяха популярни в зората на демокрацията у нас?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1982 г. в курорта Златни пясъци става грандиозен скандал, в който са замесени наши футболисти. Всички са потресени от случката

Националите ни паднаха от Норвегия в турнира Лига на нациите. Последният ни успех като гост на скандинавската страна датира отпреди 35 години. На 7 септември 1983 година България печели в Осло с 2:1 в евроквалификация, а головете бележат Стойчо Младенов и Наско Сираков.

Доста интересно обаче е точна година преди мача. През септември 1982 г. идва разкритието за грандиозен скандал, в който са замесени наши футболисти. Всички са потресени от случката, разиграла се в Златни пясъци. Жертвата е норвежка туристка – 34-годишната Роуз.Темида е безмилостна към провинилите се. Осъдени са седем души, а присъдите варират между една година условно и три години и половина ефективно. 

Опандизени са надежди на благоевградския футбол. Най-много лежат Йордан Мурлев, Иван Муларов – Алдо Моро и Митко Димитров – Катеричката. Тримата са одрусани по три години и половина. 

По-леко минават другите, минали през кревата на норвежката – Румен Стойчев, Кръстю Пенев и Иван Бербатов. Условно се отървава само Васко Попов. Той е комсомолски секретар на отбора, а баща му е шеф на РПУ в Белица. Доколкото е известно, Попов-старши е офицер от Държавна сигурност. Останал без важните си футболисти Пирин изпада в „Б“ група.

34-годишната Роуз летува в Златни пясъци със своя сънародничка. Футболистите на Пирин твърдят, че жителката на Осло е проститутка, която се съгласява на групов секс срещу заплащане. Тарифата й била 100 долара на калпак. Белята става, след като Роуз и приятелката й се нафиркала до козирката. Впрочем така правят повечето скандинавци, щом попаднат в държава без сух режим и с евтин алкохол.

Хардс*ксът се разиграва в началото на септември 1982-а, когато Пирин (Благоевград) акостира край морето за мач със Спартак (Варна). Вечерта преди двубоя треньорът Васил Методиев – Шпайдела праща всички в леглата точно в 22:00 часа. Според каноните на спортния режим. Обаче на „орлетата“ им се отваря глътка. Те правят десант от втория етаж. Първи се измъкват вратарят Христо Христов – Бараката и Борислав Хаджиев – Шмайзера. По-късно към тях се присламчват и съотборниците им. Двете норвежки хващат окото на родните футболисти, които решават „да атакуват“. Алкохолът започва да се поръчва с бутилки. Засуканите норвежки сядат на коленете на играчите. Палавата игра продължава и не след дълго няколко от футболистите и Рoуз се озовават в хотелската стая, където се досещате какво се е случило…

Осъдените не отричат любовните ласки с чужденката. Но се кълнат, че срещу 300 долара тя доброволно им е пуснала.

Под ударите на закона попадат само футболните новобранци. Старите кучета: Христо Христов – Бараката, Методи Стоянов – Мечо, Борислав Хаджиев – Шмайзера и Борис Николов – Заека, минават метър.

След случката Роуз с помощта на хотелската администраторка пише оплакване за групово изнасилване. Районното в Златни пясъци се задейства.

През това време изцедените през нощта футболисти на Пирин се потят и на терена. Пиянството и оргията си казват думата. „Орлетата“ губят от Спартак (Варна) с 0:4. На полувремето милиционерите се обаждат на треньора на домакините Иван Вуцов. За карък на благоевградчани Спартак е МВР-отбор, а Вуцата е майор от ДС. Габровецът обещава на колегите си да им съдейства при задържане на престъпниците.

Вуцата отива при треньора на Пирин Васил Методиев. Съобщава му за жалбата на норвежката. Моли го да остави играчите си за кратка справка. Това било дреболия. А все още не е късно да се измъкнат. Духнат ли в този момент, иди ги гони сетне. Шпайдела се колебае, но Вуцата настоява. Гарантира, че ще потули случая. Целият отбор на Пирин остава за показания. Организира се разпознаване. Норвежката посочва седем души. Според следователите това са хората, които не са я уважили достатъчно. Следва поставянето на белезници и отвеждането на играчите в милицията. „Орлетата“ прекарват три месеца в ареста, а след осъждането някои са за по-дълго в килиите.

След като обезкръвеният му отбор изпада в „Б“ група, Васил Методиев отива в Левски. Именно под негово ръководство „сините“ постигат най-големите си успехи.

Година след грандиозния секс скандал пък националите ни побеждават в Норвегия. Нещата в Осло на 7 септември 1983 г. не тръгват добре. На вратата застава 20-годишният Борислав Михайлов, тъй като по-опитният Илия Вълов получава контузия на тренировката в деня преди двубоя. За да има на разположение повече полеви играчи, Вуцов е оставил в София Антонио Ананиев и така Михайлов трябва да играе в два поредни дни, след като пази и за младежките национали. Още в 4-ата минута норвежците повеждат в резултата с гол на Оге Харейде (по това време играч на Норич). Седем минути по-късно обаче България изравнява – Стойчо Младенов е точен след триково изпълнение на пряк свободен удар.

В 51-ата минута удря моментът на Наско Сираков. Той получава топката на тъчлинията, но усеща, че никой не го пресира и се втурва в атака. Топката е на неудобния му ляв крак, но Сираков шутира и вкарва. Това е първият му гол за националния отбор. Той идва в първия му официален мач за България, след като преди това има участия в контролите срещу Алжир (3:2) и Гърция (3:2).

След края на мача българските национали са почерпени от посланика ни в Норвегия Георги Атанасов. Поводът е двоен – футболната победа и 72-ият рожден ден на държавния глава Тодор Живков. Успехът в Осло дава шанс на България за класиране на европейското първенство във Франция. Още повече, че на 16 ноември побеждаваме Уелс с 1:0 в София. Следва решителен мач с Югославия в Сплит, в който в истинска драма отстъпваме с 2:3 и „плавите“ отиват на Европейско.

И преди евроквалификацията в Норвегия има скандал. Наско Сираков напуска самоволно лагера на националите в базата на „армейците“ „Червено знаме“… заради Илиана Раева. По това време двамата са започнали бурна любовна връзка. Наско и Илиана не са се виждали повече от месец и футболистът решава една нощ да избяга от лагера и да се види с гимнастичката. Иван Вуцов обаче научава за бягството. Треньорът е бесен на 21-годишния играч и дори е готов да го отстрани от отбор.

„Не те е срам! Как можа! Викнал съм те да си титуляр с Норвегия! А ти!? Престъпник! Ще ми ходиш по нощите да се правиш на мъж! Ще се обадя на баща ти!“, фучи разбеснелият се Иван Вуцов.

В Осло обаче Сираков бележи победното попадение, което е негов първи гол за националния отбор. Явно срещата посред нощ с Илиана Раева му се отразила много добре.

Източник:www.blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

А бяхме някога деца с безгрижно и щастливо детство

Бяхме някога деца ,сега сме над четиридесет години.

Всеки има свой дом , семейство деца и внуци.

Родени бяхме в България във  времето на комунизма .

Живеехме и бяхме щастливи

Ходихме на училище ,с ученически униформи .

 Животът ни бе различен ,ходихме на кино ,и ядяхме сладолед за двадесет стотинки .

Нямаше страх ,нямаше лъжци и измамници .

Над нас бе разперила крила милицията и, власта народна .

Живеехме и бяхме щастливи нямаше ,гладни хора ,нямаше безработни.

Настъпи време ,време на промяната , комунизма си отиде ,демокрацията дойде .

И настъпиха промените , свалихме униформите  и обухме дънките.

няма ги вече , заводите няма вече ТКЗС .

Няма , вече БКП има партии различни .

Пръснаха се нашите деца ,хлябът чужд да ядът по света .

Пръснаха се , щастие да търсят в чуждите страни.

Тъжни майки, децата си изпращат  .

Дай боже децата ни да са  добре . 

И молим се всеки ден ,живи и здрави да се върнат у дома .

Сега всеки грижи се за насъщният  хляб.

Картофи садиме, чушки лук и боб.

Вече сме различни и грижим се сега ,къщата да е пълна със радост ,здраве и храна.

Автор Ивайло Маринов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато Sin City беше Профсъюзен дом „Г.Димитров“

Ето така изглeждаше читалище „Възраждане“ (преди това – Профсъюзен дом на културата „Георги Димитров“, в който се помещаваше и едноименното кино, а още преди това – Театър „Ренесанс“) по времето, когато се запознавах и навлизах в обсебващите дебри на класическата музика. Читалище „Възраждане“ – на няколко крачки от къщата на баба.

Тук се учех да свиря на пиано, на китара, а за известно време – и на състезателни танци. Може и да не е с днешната ярка, лъскава и помпозно отрупана с реклами фасада, но вътре пулсираше… Живот, ставаше нещо истинско, нещо красиво и необятно, извършваха се трансформации, посяваха се мечти.

Цветът на сградата беше по-мек и приятен, а вътре кипеше дух на творчество и съзидателност. На всеки, който пристъпеше прага, очите му засияваха, а духът му се изпълваше с вдъхновение и възторг. Що се отнася до малката китна градинка до сградата – вече безвъзвратно асимилирана – от нея останаха само най-мили детски спомени.

В това читалище се запознах със страхотни хора – сега изявени пианисти и артисти, с които и до ден днешен сме в най-прекрасни приятелски отношения.

Днес на това място витае друг дух. Той мен не ме интересува…, но ме боли, че с такъв лек замах у нас читалищата си отиват едно по едно, а тези, които, някак си, успяват да оцелеят… гледаш ги и ти става тягостно от вида им – смущаващ, тъжен, окаян, съсипан…

Жал ми е най-много за поколението, което и представа си няма какво е изгубило… днес, когато тези духовни огнища вече ги няма…

Aвтор: Антония Михайлова ladyzone.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 1989 г. България е единствената държава в света, която тържествено празнува националния празник на СССР

Манифестация на пл. „Девети септември“ в София по повод годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция, 60-те

На 25-ти октомври 1917 г. с въоръжено въстание в Петроград (днес Санкт Петербург) болшевиките предвождани от В.И. Ленин налагат диктатурата на пролетариата и установяват съветската власт в Русия.  Тази трета руска революция 75 години си има официално име – Великата октомврийска социалистическа революция /ВОСР/. 

Денят на революцията е обявен за празник още на следващата 1918 година, но тъй като по това време вече е въведен новият Григориански календар, той я измества.До самия разпад на Съветския съюз годишнината от революцията се отбелязва с червено в календара и е национален празник на най-огромната държава в света обединила в себе си 15 съюзни републики. От 1927 година, в чест на десетилетието от революцията, за празнични са обявени два дни – 7-ми и 8-ми ноември. 

След разпадането на Съветския съюз през 1991 година, в Русия ВОСР се празнува вяло само на 7-ми ноември, а след 2005 г. става отново работен ден.Последният парад в СССР ознаменуващ победата на Октомврийската революция е проведен през 1990 година. Всяка година дотогова в чест на революцията се провеждат многохилядни манифестации на трудещите се, като главната от тях – на Червения площад в Москва, завършва с грандиозен  военен парад, който се предава директно по телевизията. По централните площади на градове в страната, хората маршируват носейки  червени знамена, транспаранти на Ленин и лозунги за партията и революцията.

Тъй като НРБ неофициално беше наричана 16-та съветска република, нямаше как да остане по- назад от Големия брат дори и в честването на празниците му. Така България се оказва единствената държава от социалистическия блок, която отбелязва годишнините от ВОСР не само като официален празник, но и със задължителна манифестация.

И ако бившият национален празник 9-ти септември, независимо от идеологическата помпозност и задължителните манифестации се бе превърнал в неформален празник за хапване и пийване, то на 7-ми ноември, трудещите се бързаха да отбият номера с манифестацията, а после да си лекуват настинката с греяна ракия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

5 ноември - 1957 - открит е паметникът на"АЛЬОША" в Пловдив.Какво не знаем за “Альоша”?

Височината му е около 15 м, а на самата фигура, изработена от гранит - 10,5 м. Автори на паметника на Съветската армия в Пловдив са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков. Издигнат е на едно от тепетата - "Бунарджик", наричано още Хълм на освободителите. 

За прототип на съветския войник, държащ "Шпагин", е послужил Алексей Иванович Скурлатов - жител на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. През 1944 г., докато Скурлатов работил по възстановяване на телефонната линия София-Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно от скулпторите за изработка на фигурата на войника. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи: "Слава на непобедимата Съветска армия освободителка".

Паметникът на съветския воин, наричан и досега от пловдивчани гальовно „Альоша” е открит на 5 ноември 1957 г. в Пловдив. Това е най-известният в България паметникът на Съветската армия. Височината на паметника е около 15 метра, а на самата фигура, изработена от гранит – 10,5 м. Негови автори са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков.Паметникът е издигнат на второто по височина тепе на Пловдив – “Бунарджика” и е в близост до паметника на Александър II и на руските войски, освободили Пловдив от османско владичество. 

Изобразява изправен съветски войник, държащ картечен пистолет “Шпагин” (ППШ-41) с цевта надолу. Обърнат е на изток към Русия. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи “Слава на непобедимата Съветска армия освободителка”. До статуята се стига по обвиващи хълма павирани пътеки. През 60-те години на миналия век в Пловдив гостуват първите руски космонавти, сред които и самият Юрий Гагарин. Те засаждат смърчове около паметника на руския цар.

За прототип на “Альоша” е послужил Алексей Иванович Скурлатов, жител на селцето Налобиха в Косихинския район на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. Участва в най-голямата танкова битка край Курск, служи в 217-а танкова бригада и 234-ти артилерийски корпус. Той е носител на бойните ордени „Червена звезда”, „За храброст” и „За победата над Германия”.През 1944 г., докато Скурлатов работи по възстановяване на телефонната линия София – Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно за изработка на фигурата на войника. Външността му олицетворява руския воин – висок, рус, със сини очи. Тя впечатлява български скулптор, който рисува няколко скици.  

Алексей Скурлатов не подозира за своя гранитен двойник в България почти четвърт век до 1981 година, когато е оповестено истинското име на войника, от чийто лик скулпторите са почерпили вдъхновение. Алексей получава покана да посети Пловдив и вижда „Альоша“ за пръв път точно на своята 60-а годишнина. На прием в българското консулство е удостоен с отличието „Розетата от Плиска”.  Скурлатов е на фронта от септември 1941 г., участвал е в битката при Курск и освобождаването на Харков, Николаев и Вознесенск. Отличен е с два ордена “Червена звезда”, като втория получава 68 години по-късно. У дома се завръща през 1946 г., след което работи като бригадир на машинно-тракторна станция, комбайнер, шлосер, инженер.Пловдивският „Альоша” е изключително известен в страните от бившия Съветски съюз, където е популярна песента за него от Ян Френкел. 

Нежната мелодия съдържа силен емоционален заряд, а тъжният текст разказва за войник от камък, стоящ на хълма в порои и сняг, пазещ спомена за всички безименни руски герои, загинали в Европа. Паметник в Пловдив е толкова известен, че през 70-те години гражданите на полярния град Мурманск кръщават Альоша и тамошния монумент, издигнат в чест на полярния съветски войник.  В периода на тоталитарното управление у нас паметниците на Съветската армия са смятани за символи на българо-съветската дружба. 

След промените от 1989 г. те са оценявани предимно негативно поради факта, че са изградени от комунистическия режим, обявен със закон за престъпен, както и поради факта, че възхваляват армия, която на практика е окупирала България. Освен това на сериозна критика са подложени и естетическите им качества.  Под натиска на някои десни политически сили, в началото на 90-те години някои от паметниците са премахнати. Други, сред които и „Альоша”, остават на мястото си, но са оставени без грижи по поддръжката от страна на общинските власти. Не веднъж Русия реагира по дипломатически път и се позовава на международните конвенции за паметниците, докато Върховният съд постановява, че „Альоша” е монумент, свързан с Втората световна война, и не може да бъде разрушен.

Всичко в Централна и Източна Европа има около четири хиляди военни мемориала, в които са погребани над 2,5 милиона войници и офицери от Червената армия, загинали в боеве в годините на Втората световна война. В някои държави, бивши сателити на Съветския съюз в източния блок, след разпадането на СССР е обсъждан въпроса за преместване на мемориалите. В повечето централни европейски страни паметниците на съветските войници стоят на гробищата, където са погребани воините, но в някои градове, като Будапеща или Виена, те са поставени на градски площади. Най-голям е мемориалният комплекс в Трептов парк в Берлин, за да напомня на германците за фашизма и неговите престъпления против човечеството.

Източник: snews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родена съм през 1958 г.Ето как живях тогава

 

РПК- с. Войника, Ямболско

Живяла съм в онова време, кога хората бяха истински човеци и бяха щастливи. Моето семейство никога не е имало недоимък от храна, храна имахме достатъчно, защото си произвеждахме и то почти всичко. 

Детството ми е минало в едно селце сгушено между полите на Сакар планина, селцето се казва Сакарци, за съжаление в днешно време хора вече няма там. Но през соца имаше всичко. Хората бяха добродушни и си помагаха. Работата на село беше свързана със земеделие и животновъдство. Имахме държавно селското стопанство във всяко село имаше овцеферми, кравеферми, свинеферми, птицеферми. 

Хората имаха работа, а и селското стопанство на една държава я държи здраво, тъй като е гръбнака на икономиката на тази държава. Всичко което се отглеждаше по селата отиваше в градовете. Животните на кланицата, плодовете в завода за консерви. Имахме най- чистата екологична храна, имахме качество и контрол. 

Освен това във всеки селски двор хората си отглеждаха животни, като краве, овце, кокошки и прасета, а, градините им бяха пълни с фиданки и разни други зеленчуци. Специално в моето семейство всяка година по Коледа колехме по две прасета. Правехме най - вкусната домашна луканка!

Минка Георгиева,Ямбол

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Паша Христова и нейната голяма любов загиват заедно един до друг на 21 декември 1971

Паша Христова и нейната голяма любов Николай Арабаджиев. Съдбата насища краткия живот на Паша с много емоции, сякаш е ясно, че земният й път няма да е дълъг. Бракът на гласовитата българка с Васил не потръгва, а нещата окончателно приключват, когато се влюбва безпаметно в своя колега - известния композитор, пианист и диригент Николай Арабаджиев - Фучо. 

Между двамата пламва толкова силна искра, че скоро разбират, че няма как да продължат да живеят разделени. Много от колегите на Паша в гилдията разказват, че те наистина са били две половинки от едно цяло. Докато с Васил отношенията са били мъчителни и трудни, усмивката на Паша винаги грейвала, когато наблизо бил любимият Фучо.„Това, че се събра с Фучо, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. 

Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също бе невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно”, без колебание отсъжда певицата Мими Иванова, която е солистка на оркестър „София”. Голямата любов обаче иска жертви и чувствителната Паша страда – веднъж, защото Фучо също трябва да изостави семейство и втори път, защото самата тя се измъчва от вина заради невръстния си син. 

Чувства се гузна, затваря се в себе си и дори спира да разговаря с колегите си. „Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна”, разказват нейни колеги. Двамата загиват заедно един до друг в самолетна катастрофа на 21 декември 1971 на летище София със самолет на авиокомпания Балкан.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Човешките зоологически градини – една от най-срамните тайни на Европа

Човешките зоологически градини (известни също с наименованието „етнологични експозиции“, „изложба на хора“ и „негърски села“) са широко разпространени на Запад в миналото, като развлечение за широката публика през 19 – началото на 20 век. 

Целта е да се демонстрират чужденци от Азия и Африка в естествения им, дори по възможност в примитивно-дивия им вид. Подобни зоологически градини имало и в Германия. Те са с ярко изразени расистки подтекст. Често африканците са поставяни редом до маймуни, за да се покаже общия им уж произход.

Започвайки от 1870 г., човешките зоологически градини се превръщат в символ на втората вълна на империализма, обхванала Запада, борещ се за колонии. Тогава подобни зоологически градини се появяват в Антверпен, Лондон, Барселона, Милано, Ню -Йорк, Варшава, Хамбург. Всяка от зоологическите градини е посетена от 200 до 300 хиляди човека.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Изобретателят на уличния телефон спести на държавата над 6 млн лева

За Димитър Сеизов не е писано много, няма го и в библиотеките. Може би защото дейността му е стратегически важна за социалистическия строй и трябва да остане засекретена и осигурена откъм империалистически посегателства. А това е много трудно. Само до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект за режима на Тодор Живков за над 3 милиона тогавашни лева.

Още като ученик Сеизов често ходи при баща си – майстор в жп работилницата в София. Там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявява голямо влечение към физиката и изработва редица модели и прибори за физическия кабинет на гимназията, в която учи. След завършване на гимназия през 1923 г. по липса на средства не можел да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Централната телеграфна станция в София. Благодарение на добрата си обща и техническа култура бързо изучил наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Интересувал се живо от новостите в областта на свързочната техника и следял за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприемник, който демонстрира в тогавашното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След няколко години създава първото си изобретение – нов вид телеграфен апарат, с помощта на който може да се предават окръжни телеграми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ помества снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възможност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телеграми само чрез един морзов манипулатор. Това прави чест както на българската техника, така и на българския работник.“Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Дирекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Париж. Поради липса на средства Сеизов не може да замине. През периода от 1940-1941 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишещата връзка в България.

Пострадал със здравето през време на бомбардировките над София, той е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната пощенско-телеграфна работилница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпросът за производството на улични телефонни апарати. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апарат, след като избраният номер-абонат се обади, за да се проведе разговорът, трябва да се пусне определена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чужда валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати са задоволени. Апаратите са произвеждани (от ЗАТ-София) и монтирани из България още от края на 50-те години, преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951-1952 г. Сеизов създава няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560 хиляди тогавашни лева; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, чийто икономически ефект е 380 хиляди тогавашни лева; уред за отваряне и затваряне на нов модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“ с икономически ефект тогавашни 180 хиляди лева.

С цел да се автоматизират напълно уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е конструирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват отделни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токовите кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигурността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на задържащото и касиращото реле като отделни органи и опростяването на схемата довежда до значително опростяване на механичната конструкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апарата е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачването на слушалката за момент каналът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пуснатите предмети, чрез които се избягва задръстването на апарата.

Този апарат е признат за изобретение и на Сеизов се издава авторско свидетелство от тогавашния ИНРА (Институт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването само на това изобретение ще се реализират икономии над 3 милиона лева в чужда валута.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как бе създаден АЕЦ “Козлодуй” – атомното сърце на Родината

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна елктроцентрала в цяла Югоизточна Европа.На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала.

На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка.

През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. 

Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.

На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. 

С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Заплатите ни бяха малки, но имаше работа за всички

По-голямата част от живота ми мина през социализма. Може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен. Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме. Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички. Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук. 

Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците. Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме на воля, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели. Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни на знанията, които ни даваха. Бяхме по-здрави, а лечението на болните беше безплатно. 

Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински. Може да сме нямали лъскави играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко. Може в кината да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко, и то с по 20-30 стотинки и пазехме там тишина, защото за изкуството нямаше нужда нито от пуканки, нито от шумяши бонбонени хартийки. Ходехме и на театър, и на цирк, и на танцови забави…

Ние бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си. Имахме страх, почитахме и възрастните, и законите. Виж, мечтите ни бяха големи – искахме децата ни да имат всичко, което ние сме нямали, и да могат свободно да работят и учат навсякъде по света.

Коментар от мрежата:

Заплатите тогава наистина може и да са били малки , но имаше ДЪРЖАВНО регулирани цени ! Двустайният панелен апартамент на родителите ми например , е струвал 7500 лв. ( тогава ). Покупката на такъв с практически безлихвен заем от ДСК , е било по джоба НА ВСЕКИ Българин. Не случайно тъкмо тогава , се е изградил огромният процент от жилищния фонд на Държавата , който се ползва и до днес . Хайде сега в днешната ни разкошна демокрация - изтеглете кредит и си купете жилище ! Че да видим дали изобщо ще доживеете да го изплатите !

Вчера беше едно, днес е друго – магазините са пълни, но ръцете ни празни, пък и всеки си прави каквото иска.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за една легенда

Един ден Франсиско Корнехо, скаут от академия, партнираща си с Архентинос Хуниорс, отива във Вия Флорито, гето в покрайнините на Буенос Айрес. Корнехо е чул, че там има момче със специален талант. След като вижда въпросното хлапе в действие, треньорът го пита на колко е години. “На 8, сеньор”, отвръща момчето…

Корнехо обаче е убеден, че едно 8-годишно момче няма как да е способно на цялата тази магия с топка в крака. Мисли си, че момчето лъже и всъщност е по-голямо. Затова го кара да отидат до дома му, за да говори с майка му - доня Тота. “Момчето ми е на 8”, потвърждава тя. Корнехо е убеден, че никога не е виждал по-голям талант, но дори той не може да си представи какво ще постигне детето пред него...

Днес това момче на име Диего Армандо Марадона щеше да стане на 61 и си остава най-култовият футболист, който любимата ни игра е виждала някога…

Почивай в мир, Диего! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за един град образец:Над 60 000 души и 50 регионални училища са изчезнали за четвърт век

30 години след 10-ти, някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…

И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?

Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!

Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.

Бизнесът и икономиката – в будна кома

Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.

В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.

Училищата в областта – с  50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.

Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.

Земеделието и животновъдството – на командно дишане

Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.

Люлка на велики спортисти

Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.

ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията

Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.

Културният афиш обедня

Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.

За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.

Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив

Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…

Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.

Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Загиналите бургаски деца в най-мистериозната и необяснена до днес авиокатастрофата през 1978 г.

Забравени, дълбоко скрити зад нови мраморни гробове. Така нещастно изглеждат днес местата, където са оформени надгробните плочи на няколкото бургаски спортистчета, загинали на по 15 години в самолетната катастрофа край врачанското село Тлачене на 16 март 1978 г. Някой помни ли кои са те? 

И някога някой запита ли се какво е имало в ковчезите, зарити под тези паметници? Шумата е покрила всичко – и снимките, и имената им, и епитафиите, самите паметни плочи. Два от гробовете са така обрасли, че отдалеч въобще не се виждат.

Някога градската управа, която е поела всички разходи за погребенията им, ги е положила в обща редица на централната алея в бургаските гробища. По замисъл отпред е оставено достатъчно свободно пространство, оформено стъпаловидно, за да се виждат отдалеч и паметта за децата спортисти, тръгнали да прославят страната ни, да остане напред в годините. И днес все още личат остатъците от някога наредените наоколо плочки.След края на комунизма, площадката пред последните домове на загиналите деца е премахната и мястото е надробено за нови парцели. 

Този процес на „презастрояване“ продължава и в момента, като сега се запълват и последните пешеходни алеи между изградените някога парцели в рамките на целия парк.Преди две години ръководството на гробищата постави информационни насочващи табели към паметниците на поетесата Петя Дубарова и Александър Георгиев Коджакафалията – най-големият дарители на града, но не и към тези на някогашната гордост на бургаското спортно училище и надежда за бъдещи успехи на самата България.

Не само огромните бодливи храсти са скрили имената им. Те на са изписани в страницата за трагедията в Уикипедия. Няма ги споменати в нито един от десетките журналистически материали, телевизионни репортажи и разследвания на инцидента, които се появяват през годините. Памет за тях няма и интернет – понеже никога никой не ги е написал. Когато се говори за катастрофата, неизменно се посочва единствено, че на борда е бил женският ни отбор по художествена гимнастика със своята треньорка Жулиета Шишманова. Но не и че там са били футболистите от българския юношески отбор по футбол, както и състезатели по лека атлетика, сред които са основната част от загиналите бургазлийчета. 

Те не са споменати и върху мраморния паметник на мястото на катастрофата, самият той в момента обрасъл в бурени и напълно недостъпен, защото дотам вече не водят нито път, нито проходима пътека. На фона на постоянните дебати, подклаждани от либералите в „Демократична България“, за съдбата на съветските паметници, съдбата на много от българските изглежда печална.Катастрофата, която е и най-голямата в историята на българската авиация, се случва при странни обстоятелства, които така и не са изяснени до днес. Самолетът „Ту-134“, който 10 минути преди това е излетял от София за спортна надпревара в Полша, задира странично земята и се разбива по гръб, без да има обясними причини. 

Преди това машината е направила необичаен завой на 180 градуса и е започнала спускането си, като е оставила впечатление у селяните, живеещи наблизо, че смята да каца на военното летище във Враца. Загиват всички 73 души на борда. Преди удара самолетът е летял със 800 км/ч, с почти пълни резервоари – 11 тона реактивно гориво. Разследването не стига до никакви изводи, защото и черните кутии са били разрушени. В първите години на демокрацията близките на загиналите се опитваха да възобновят делото по случая. Но не получиха отговор от прокуратурата.Бързината, с която е забравен случаят и проведеното повърхностно разследване неизменно пораждат десетки версии, някои от които ирационални. Те са подхранвани и от типичната за комунистическите държави тайнственост, в която се държат всички нелицеприятни инциденти на тяхна територия. 

Полските медии пишат, че една от версиите е за сблъсък на „Ту-134“ с „МиГ-21“ на българските ВВС, който е извършвал боен полет. Друга версия предполага, че самолетът е свален по погрешка от българската зенитна отбрана. Тези твърдения се дължат на факта, пишат полските журналисти, че в района е имало тайна военна база на Варшавския договор.Летецът Николай Панайотов, който е сред първите, повикани да помагат, разказва в стар телевизионен репортаж, че всичко е било събрано само в един кратер от около 70 метра „с прилична дълбочина“. „Много рядко се случва остатъците от самолетна катастрофа да не са разхвърляни в огромен периметър“, обяснява той. „В този кратер е цялата тайна на катастрофата. А вътре нямаше почти никакви останки“, казва Панайотов. 

Той и останалите мъже признават, че са пълнили ковчезите не с реалните останки, защото такива просто не са намерени. Спазвали са само правилото вътре да има толкова килограма различни вещества, колкото реално е тежал загиналия.Много полски спортисти от националния им отбор по колоездене, както и министърът на културата и изкуствата на Полша Януш Вилхелми – известен литературен крити и ръководител на Комитета по кинематография, също намират смъртта си в този самолет. На тях е посветена паметна плоча, поставена през 2016 година върху сградата на спортната зала „Арена Прушков“ в едноименния полски град Прушков

„Единствената видима останка бе ръка в ръкав на кожено яке, което я е спасило от огъня. Имаше милиарди късчета, но не и кости. Смъртните актове издадохме по списъчния състав, защото нямаше по какво друго“, припомня в друг стар репортаж съдебният медик, пратен на място, Йордан Калчев.

www.flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Шопската салата 70 ст., а голямата ракия вървеше по левче

Типичният градски соцресторант беше голям и просторен, понякога с етноелементи, с кратко меню, но имаше и оркестър. Посещавахме ги семейно, водеха и нас, децата, главно да ядем кебапчета. Рядко отваряхме менюто, защото едно време практиката бе сервитьорът да изброи какво има, а и всичко се въртеше около скарата. С вкиснат поглед той обявяваше: „Кебапчета, кюфтета… шишчета. И мешана скара!”. 

Мешаната салата и мешаната скара заемаха централна позиция в едновремешния ресторант. Скарата включваше кюфте, кебапче, пържола, шишче и гарнитура, и всичко това само за 1,70 лв. Измайсторената от „Балкантурист” шопска салата излизаше по 70 ст., пържените картофки със сирене – с 10 ст. отгоре, а най-скъпият специалитет на заведението не беше повече от 3,50 лв. Помня, че ракията, водката и конякът струваха по 50-60 ст. за 50 г, а руската водка – 0,70 лв.Цялата власт в заведението се държеше от сервитьора с папийонката, а той се държеше като началник с клиентите. 

От него зависеше всичко. Като се започне от това да благоволи да те настани на масата, повече или по-малко да ти разреди питието, да ти намали или не грамажа на салатата и се завършваше с най-важното – не дали, а с колко да ти надпише сметката. Храната често се сервираше изстинала, повече от половината от написаното в менюто липсваше и все имахме съмнението, че ни се сервираше храна от предния ден. Въпреки това обаче винаги му оставяхме бакшиш, за да спечелим благоволението му другия път пак да ни настани във винаги претъпкания ресторант. А и най-важното за нас бе не какво ядем и пием в него, а срещата с приятели и веселата атмосфера.

Тогава поне повечето можехме да си позволим да отидем със семействата си да се позабавляваме в ресторант. Не като сега – в заведенията е скъпо и повечето хора не могат да си позволят този лукс, тъй като си броят стотинките. А пък в модерните ресторанти не можеш и да се нахраниш като хората. Скоро децата ме водиха, порциите са миниатюрни, а ястията – все гурме, все киноа, лимец, булгур, френски десерти и пр. Поисках кебапчета, но ме изгледаха високомерно и казаха, че не предлагат. Какво да се прави, демокрацията ни диктува и евроменю. Вижте още:Мръсните далавери на барманите и сервитьорите през соца,за излишъците „каната без дъно“ и още и още

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Малко известни скандали при строежа на НДК

По време на строежа есента на 1979 г. настъпват персонални промени в ръководствата на строежа, което намалява ритъма на работа. Съпротивата срещу НДК се засилва все повече и Тодор Живков, който първоначално е бил във възторг,  решава  пускът да се отложи за след 10 години. След много дискусии Живков се съгласява отиде да види на място строежа. 

Така през март 1980 г. той се убеждава, че най-сложната и основна част е извършена и остават последните довършителни работи на обекта, който може да бъде финализиран  за една година. Живков дава разрешение работата да продължи. Привличат се  военнослужещи за довършване на инженерната инфраструктура и се започва  денонощна работа.

След преструктурирането на Националния дворец на културата  през 2011 г. от в. Дума излиза информация, че от ГЕРБ обмислят да разпродадат  НДК  "на парче", като за  начало да се започне  от административната сграда, известна като ПРОНО или "малкото НДК".  

Централата на партията се помещава на 16-ти  и 17-ти  етаж. Тези етажи  са прехвърлени на областната управа на София с минимален наем за ПП ГЕРБ. Изключването на тези  два етажа от дружеството става два часа след изготвянето на новия устав на НДК.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Черният четвъртък, 24 октомври 1929 г.,срива на Нюйоркската борса

Голямата депресия: Нюйоркската фондова борса се срива на 24 октомври 1929 г., черния четвъртък, което довежда до серия от банкрути и предизвиква световна рецесия.

Световната икономическа криза, наричана също Голямата депресия (на английски: The Great Depression), е най-тежката световна икономическа криза, започнала през 1929 и продължила няколко години.

Засяга най-тежко Съединените щати, Европа и Британската империя, довеждайки до многобройни фалити на банки и компании, висока безработица и рязък спад на брутния вътрешен продукт, промишленото производство, цените на фондовите борси и практически всички индикатори за икономически растеж. Последствията от кризата са най-тежки в силно индустриализираните градски центрове.

Обикновено се смята, че кризата започва да отшумява през 1933 г., но показателите за промишлено производство, цените на акциите и световният БВП надхвърлят нивата от 1929 г. едва след Втората световна война.

Световната икономическа криза е най-тежкият траен спад в промишленото производство и производителността за последния век и половина, за който период има редовна икономическа статистика.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от едно безгрижно детство по времето на социализма в НРБ

Предвид днешните пандемични времена,да си спомним за едно друго,по-спокойно време-времето на нашето дество.

Имаше едно време когато всички бяхме безгрижни , без уплахи от различни болести. Тогава когато истинското не позволяваше тези неща да надделеят над свободата и живота ни.

Когато ядохме попара със суроватка ,имунитета ни беше толкова силен ,че нямаше вирус,който да го надвие .

Ставахме сутрин закусвайки ,излизахме сред природата по цял ден,без някой да ни търси и нямаше забрани за това.

Ядохме плодове и зеленчуци от собствената си градина . Живеехме спокойно и нямахме нужда от психолози ваксини.

Единствената ваксина беше природата ,труда, на който ни учеха и не на последно място свободното забавление . Забавлението на селския мегдан и....то без "зелен сертификат".

Ето това беше истинското, ЗАМИСЛЕТЕ СЕ?!? 

Автор:Петя Андреева/Селиминово/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ