Как бе създаден АЕЦ “Козлодуй” – атомното сърце на Родината

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна елктроцентрала в цяла Югоизточна Европа.На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала.

На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка.

През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. 

Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.

На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. 

С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Заплатите ни бяха малки, но имаше работа за всички

По-голямата част от живота ми мина през социализма. Може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен. Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме. Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички. Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук. 

Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците. Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме на воля, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели. Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни на знанията, които ни даваха. Бяхме по-здрави, а лечението на болните беше безплатно. 

Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински. Може да сме нямали лъскави играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко. Може в кината да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко, и то с по 20-30 стотинки и пазехме там тишина, защото за изкуството нямаше нужда нито от пуканки, нито от шумяши бонбонени хартийки. Ходехме и на театър, и на цирк, и на танцови забави…

Ние бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си. Имахме страх, почитахме и възрастните, и законите. Виж, мечтите ни бяха големи – искахме децата ни да имат всичко, което ние сме нямали, и да могат свободно да работят и учат навсякъде по света.

Коментар от мрежата:

Заплатите тогава наистина може и да са били малки , но имаше ДЪРЖАВНО регулирани цени ! Двустайният панелен апартамент на родителите ми например , е струвал 7500 лв. ( тогава ). Покупката на такъв с практически безлихвен заем от ДСК , е било по джоба НА ВСЕКИ Българин. Не случайно тъкмо тогава , се е изградил огромният процент от жилищния фонд на Държавата , който се ползва и до днес . Хайде сега в днешната ни разкошна демокрация - изтеглете кредит и си купете жилище ! Че да видим дали изобщо ще доживеете да го изплатите !

Вчера беше едно, днес е друго – магазините са пълни, но ръцете ни празни, пък и всеки си прави каквото иска.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за една легенда

Един ден Франсиско Корнехо, скаут от академия, партнираща си с Архентинос Хуниорс, отива във Вия Флорито, гето в покрайнините на Буенос Айрес. Корнехо е чул, че там има момче със специален талант. След като вижда въпросното хлапе в действие, треньорът го пита на колко е години. “На 8, сеньор”, отвръща момчето…

Корнехо обаче е убеден, че едно 8-годишно момче няма как да е способно на цялата тази магия с топка в крака. Мисли си, че момчето лъже и всъщност е по-голямо. Затова го кара да отидат до дома му, за да говори с майка му - доня Тота. “Момчето ми е на 8”, потвърждава тя. Корнехо е убеден, че никога не е виждал по-голям талант, но дори той не може да си представи какво ще постигне детето пред него...

Днес това момче на име Диего Армандо Марадона щеше да стане на 61 и си остава най-култовият футболист, който любимата ни игра е виждала някога…

Почивай в мир, Диего! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за един град образец:Над 60 000 души и 50 регионални училища са изчезнали за четвърт век

30 години след 10-ти, някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…

И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?

Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!

Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.

Бизнесът и икономиката – в будна кома

Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.

В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.

Училищата в областта – с  50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.

Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.

Земеделието и животновъдството – на командно дишане

Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.

Люлка на велики спортисти

Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.

ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията

Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.

Културният афиш обедня

Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.

За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.

Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив

Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…

Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.

Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Загиналите бургаски деца в най-мистериозната и необяснена до днес авиокатастрофата през 1978 г.

Забравени, дълбоко скрити зад нови мраморни гробове. Така нещастно изглеждат днес местата, където са оформени надгробните плочи на няколкото бургаски спортистчета, загинали на по 15 години в самолетната катастрофа край врачанското село Тлачене на 16 март 1978 г. Някой помни ли кои са те? 

И някога някой запита ли се какво е имало в ковчезите, зарити под тези паметници? Шумата е покрила всичко – и снимките, и имената им, и епитафиите, самите паметни плочи. Два от гробовете са така обрасли, че отдалеч въобще не се виждат.

Някога градската управа, която е поела всички разходи за погребенията им, ги е положила в обща редица на централната алея в бургаските гробища. По замисъл отпред е оставено достатъчно свободно пространство, оформено стъпаловидно, за да се виждат отдалеч и паметта за децата спортисти, тръгнали да прославят страната ни, да остане напред в годините. И днес все още личат остатъците от някога наредените наоколо плочки.След края на комунизма, площадката пред последните домове на загиналите деца е премахната и мястото е надробено за нови парцели. 

Този процес на „презастрояване“ продължава и в момента, като сега се запълват и последните пешеходни алеи между изградените някога парцели в рамките на целия парк.Преди две години ръководството на гробищата постави информационни насочващи табели към паметниците на поетесата Петя Дубарова и Александър Георгиев Коджакафалията – най-големият дарители на града, но не и към тези на някогашната гордост на бургаското спортно училище и надежда за бъдещи успехи на самата България.

Не само огромните бодливи храсти са скрили имената им. Те на са изписани в страницата за трагедията в Уикипедия. Няма ги споменати в нито един от десетките журналистически материали, телевизионни репортажи и разследвания на инцидента, които се появяват през годините. Памет за тях няма и интернет – понеже никога никой не ги е написал. Когато се говори за катастрофата, неизменно се посочва единствено, че на борда е бил женският ни отбор по художествена гимнастика със своята треньорка Жулиета Шишманова. Но не и че там са били футболистите от българския юношески отбор по футбол, както и състезатели по лека атлетика, сред които са основната част от загиналите бургазлийчета. 

Те не са споменати и върху мраморния паметник на мястото на катастрофата, самият той в момента обрасъл в бурени и напълно недостъпен, защото дотам вече не водят нито път, нито проходима пътека. На фона на постоянните дебати, подклаждани от либералите в „Демократична България“, за съдбата на съветските паметници, съдбата на много от българските изглежда печална.Катастрофата, която е и най-голямата в историята на българската авиация, се случва при странни обстоятелства, които така и не са изяснени до днес. Самолетът „Ту-134“, който 10 минути преди това е излетял от София за спортна надпревара в Полша, задира странично земята и се разбива по гръб, без да има обясними причини. 

Преди това машината е направила необичаен завой на 180 градуса и е започнала спускането си, като е оставила впечатление у селяните, живеещи наблизо, че смята да каца на военното летище във Враца. Загиват всички 73 души на борда. Преди удара самолетът е летял със 800 км/ч, с почти пълни резервоари – 11 тона реактивно гориво. Разследването не стига до никакви изводи, защото и черните кутии са били разрушени. В първите години на демокрацията близките на загиналите се опитваха да възобновят делото по случая. Но не получиха отговор от прокуратурата.Бързината, с която е забравен случаят и проведеното повърхностно разследване неизменно пораждат десетки версии, някои от които ирационални. Те са подхранвани и от типичната за комунистическите държави тайнственост, в която се държат всички нелицеприятни инциденти на тяхна територия. 

Полските медии пишат, че една от версиите е за сблъсък на „Ту-134“ с „МиГ-21“ на българските ВВС, който е извършвал боен полет. Друга версия предполага, че самолетът е свален по погрешка от българската зенитна отбрана. Тези твърдения се дължат на факта, пишат полските журналисти, че в района е имало тайна военна база на Варшавския договор.Летецът Николай Панайотов, който е сред първите, повикани да помагат, разказва в стар телевизионен репортаж, че всичко е било събрано само в един кратер от около 70 метра „с прилична дълбочина“. „Много рядко се случва остатъците от самолетна катастрофа да не са разхвърляни в огромен периметър“, обяснява той. „В този кратер е цялата тайна на катастрофата. А вътре нямаше почти никакви останки“, казва Панайотов. 

Той и останалите мъже признават, че са пълнили ковчезите не с реалните останки, защото такива просто не са намерени. Спазвали са само правилото вътре да има толкова килограма различни вещества, колкото реално е тежал загиналия.Много полски спортисти от националния им отбор по колоездене, както и министърът на културата и изкуствата на Полша Януш Вилхелми – известен литературен крити и ръководител на Комитета по кинематография, също намират смъртта си в този самолет. На тях е посветена паметна плоча, поставена през 2016 година върху сградата на спортната зала „Арена Прушков“ в едноименния полски град Прушков

„Единствената видима останка бе ръка в ръкав на кожено яке, което я е спасило от огъня. Имаше милиарди късчета, но не и кости. Смъртните актове издадохме по списъчния състав, защото нямаше по какво друго“, припомня в друг стар репортаж съдебният медик, пратен на място, Йордан Калчев.

www.flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Шопската салата 70 ст., а голямата ракия вървеше по левче

Типичният градски соцресторант беше голям и просторен, понякога с етноелементи, с кратко меню, но имаше и оркестър. Посещавахме ги семейно, водеха и нас, децата, главно да ядем кебапчета. Рядко отваряхме менюто, защото едно време практиката бе сервитьорът да изброи какво има, а и всичко се въртеше около скарата. С вкиснат поглед той обявяваше: „Кебапчета, кюфтета… шишчета. И мешана скара!”. 

Мешаната салата и мешаната скара заемаха централна позиция в едновремешния ресторант. Скарата включваше кюфте, кебапче, пържола, шишче и гарнитура, и всичко това само за 1,70 лв. Измайсторената от „Балкантурист” шопска салата излизаше по 70 ст., пържените картофки със сирене – с 10 ст. отгоре, а най-скъпият специалитет на заведението не беше повече от 3,50 лв. Помня, че ракията, водката и конякът струваха по 50-60 ст. за 50 г, а руската водка – 0,70 лв.Цялата власт в заведението се държеше от сервитьора с папийонката, а той се държеше като началник с клиентите. 

От него зависеше всичко. Като се започне от това да благоволи да те настани на масата, повече или по-малко да ти разреди питието, да ти намали или не грамажа на салатата и се завършваше с най-важното – не дали, а с колко да ти надпише сметката. Храната често се сервираше изстинала, повече от половината от написаното в менюто липсваше и все имахме съмнението, че ни се сервираше храна от предния ден. Въпреки това обаче винаги му оставяхме бакшиш, за да спечелим благоволението му другия път пак да ни настани във винаги претъпкания ресторант. А и най-важното за нас бе не какво ядем и пием в него, а срещата с приятели и веселата атмосфера.

Тогава поне повечето можехме да си позволим да отидем със семействата си да се позабавляваме в ресторант. Не като сега – в заведенията е скъпо и повечето хора не могат да си позволят този лукс, тъй като си броят стотинките. А пък в модерните ресторанти не можеш и да се нахраниш като хората. Скоро децата ме водиха, порциите са миниатюрни, а ястията – все гурме, все киноа, лимец, булгур, френски десерти и пр. Поисках кебапчета, но ме изгледаха високомерно и казаха, че не предлагат. Какво да се прави, демокрацията ни диктува и евроменю. Вижте още:Мръсните далавери на барманите и сервитьорите през соца,за излишъците „каната без дъно“ и още и още

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Малко известни скандали при строежа на НДК

По време на строежа есента на 1979 г. настъпват персонални промени в ръководствата на строежа, което намалява ритъма на работа. Съпротивата срещу НДК се засилва все повече и Тодор Живков, който първоначално е бил във възторг,  решава  пускът да се отложи за след 10 години. След много дискусии Живков се съгласява отиде да види на място строежа. 

Така през март 1980 г. той се убеждава, че най-сложната и основна част е извършена и остават последните довършителни работи на обекта, който може да бъде финализиран  за една година. Живков дава разрешение работата да продължи. Привличат се  военнослужещи за довършване на инженерната инфраструктура и се започва  денонощна работа.

След преструктурирането на Националния дворец на културата  през 2011 г. от в. Дума излиза информация, че от ГЕРБ обмислят да разпродадат  НДК  "на парче", като за  начало да се започне  от административната сграда, известна като ПРОНО или "малкото НДК".  

Централата на партията се помещава на 16-ти  и 17-ти  етаж. Тези етажи  са прехвърлени на областната управа на София с минимален наем за ПП ГЕРБ. Изключването на тези  два етажа от дружеството става два часа след изготвянето на новия устав на НДК.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Черният четвъртък, 24 октомври 1929 г.,срива на Нюйоркската борса

Голямата депресия: Нюйоркската фондова борса се срива на 24 октомври 1929 г., черния четвъртък, което довежда до серия от банкрути и предизвиква световна рецесия.

Световната икономическа криза, наричана също Голямата депресия (на английски: The Great Depression), е най-тежката световна икономическа криза, започнала през 1929 и продължила няколко години.

Засяга най-тежко Съединените щати, Европа и Британската империя, довеждайки до многобройни фалити на банки и компании, висока безработица и рязък спад на брутния вътрешен продукт, промишленото производство, цените на фондовите борси и практически всички индикатори за икономически растеж. Последствията от кризата са най-тежки в силно индустриализираните градски центрове.

Обикновено се смята, че кризата започва да отшумява през 1933 г., но показателите за промишлено производство, цените на акциите и световният БВП надхвърлят нивата от 1929 г. едва след Втората световна война.

Световната икономическа криза е най-тежкият траен спад в промишленото производство и производителността за последния век и половина, за който период има редовна икономическа статистика.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от едно безгрижно детство по времето на социализма в НРБ

Предвид днешните пандемични времена,да си спомним за едно друго,по-спокойно време-времето на нашето дество.

Имаше едно време когато всички бяхме безгрижни , без уплахи от различни болести. Тогава когато истинското не позволяваше тези неща да надделеят над свободата и живота ни.

Когато ядохме попара със суроватка ,имунитета ни беше толкова силен ,че нямаше вирус,който да го надвие .

Ставахме сутрин закусвайки ,излизахме сред природата по цял ден,без някой да ни търси и нямаше забрани за това.

Ядохме плодове и зеленчуци от собствената си градина . Живеехме спокойно и нямахме нужда от психолози ваксини.

Единствената ваксина беше природата ,труда, на който ни учеха и не на последно място свободното забавление . Забавлението на селския мегдан и....то без "зелен сертификат".

Ето това беше истинското, ЗАМИСЛЕТЕ СЕ?!? 

Автор:Петя Андреева/Селиминово/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Хиляда села изчезват от картата на България при комунизма, а градовете сепълнят с лишени от собственост селяни

Разсекретените документи на ДС правят възможен и такъв прочит на сталинската колективизация.Съветският трактор „Сталинец“ от края на 40-те години е тежал четири пъти повече от внасяните преди това германски трактори. 

Но точно неговата безсмислено голяма маса се оказала много полезна за изпратените от комунистическия режим в селата агитатори, които трябвало да убеждават земеделските стопани доброволно да дарят земята, добитъка и инвентара на изгражданите по модела на съветските колхози ТКЗС-та.

Освен изселванията и затварянето в лагери на непокорните, като доста „убедително“ се утвърдило едно специално издевателство за публично сплашване: къщите на селяните, които отказвали да се превърнат от стопани в послушни надничари на комунистическия режим, били опасвани със стоманени въжета, а след това дърпани от въпросните съветски трактори, за да ги поразтресат малко. Наблюдаващите отблизо наказателните акции активисти на колективизацията услужливо подавали на ужасените стопани за подпис декларация за „доброволно“ влизане в местното ТКЗС.Независимо от бруталните методи за пролетаризиране на „буржоазното“ село, акцията за лишаване на селяните от собственост и повторното им, след края на османското владичество, закрепостяване отнемат на режима 14 години. Мизерията и огромните тегоби принуждават два милиона души да се преселят от селата към градовете в търсене на минимални условия за оцеляване във фабриките и строежите на провежданата по сталински образец допотопна индустриализация.

Подчиняване на селото

Апологетите на завземането на земята и труда на българските селяни от комунистическата номенклатура и до днес тръбят, че благодарение на българските колхози –ТКЗС и АПК – животът на село се бил подобрил, а механизацията спасила селяните от тежкия труд. В монографията си за колективизацията и социалната промяна в Северозападна България, историкът Михаил Груев доказва, че обитателите на селските райони по време на комунизма са платили огромна цена за „благините“ на народната власт. Вероятно много малко българи знаят, че за да се прокара електричество в селата, техните жители са били принуждавани сами да правят електрическите стълбове – в рамките на така нареченото „самооблагане“. Допълнително всяко домакинство трябвало да предава по 5 кг медни съдове за жиците до дома му.Всъщност истинският терор за подчиняване на селото започва с обезглавяването на политическата опозиция през 1947 година. Още по време на инсценираните процеси срещу лидера на антикомунистическата опозиция Никола Петков и неговите земеделски съпартийци, крепеното от щиковете на окупационната съветска армия марионетно управление издава постановление, с което се реквизира цялото зърно на производителите. За да не измрат селяните от глад, като сталинския Голодомор в Украйна 15 години по-рано, свитата на Георги Димитров в Министерския съвет милостиво отпуска на селяните по 600 грама пшеница и 200 грама царевица на ден. Година по-късно държавното „изкупуване“ (безпрекословно изземване по минимални цени) на зърно, фасул, картофи, фуражи, месо, кожи, вълна, мляко и т.н. достига непоносими за производителите размери. В сила е принципът да се изземва най-много от най-предприемчивите и заможни стопани, наричани по съветски образец кулаци.

Масовизацията на терора

Кулминацията в гоненията срещу селото достига с решението за „масовизация“ на колективизацията от месец юли 1948 година. За целта партийният велможа Титко Черноколев съчинява чудовищен план за тотална война с нежелаещите да влязат в ТКЗС средни и по-заможни стопани. За претворяването му в действие е използван целият апарат на комунистическата диктатура, а мерките срещу непокорните са най-разнообразни – от изселвания, затвори и лагери, до непоносими данъци върху къщите и имотите, които трябвало да принудят поне 200 000 кулаци да изоставят всичкото си имущество по селата и да отидат да работят като надничари и каруцари по строежи, мини и фабрики.Съпротивата в селата и засилващото се горянско движение накарало властта да преразгледа някои от най-драконовските мерки. На малка част от насила вкараните в ТКЗС им е било позволено да го напуснат. Достатъчно било да се съгласят земята им да остане за псевдокооперациите. Под угрозата за налагане на жестоки глоби, „освободените“ трябвало задължително да полагат труд на „общите“ ниви.

Въпреки това терорът срещу селото продължава чак до края на 1962 година. В доклад на ДС от март 1951 г. за допуснатите „извращения и безобразия“ при изграждането на ТКЗС в с. Раброво край гр. Кула се  посочва, че отказалите да подпишат заявление за членство в кооператива са били заставяни да вадят по 10 кубически метра камъни.

Плодовете от колективизацията

Заченатата с нечувани насилия „социалистическа модернизация“ на българското село започва да дава отровните си плодове още в края на 60-те и началото на 70-те години. Обезлюдяването на селските райони десетилетия наред тече с невиждани в световната демографска история темпове от 2-3%  ежегодно, а в някои райони то надхвърля 4% . Разкъсаната вековна връзка между селяните и земята-кърмилница заедно с мизерните заплати и пенсии от 30 лева на месец икономически демотивират бързо застаряващото селско население. Кражбите от „общото“ стават ежедневие – далеч преди съвременните набези по полетата.Към края на комунизма България внася много земеделски продукти, които преди това сама е произвеждала

От 1980 г. до края на комунистическия режим селското стопанство на НРБ окончателно минава на дотации и търпи ежегодни загуби от над 800 милиона лева, сочат отчетите на БНБ. Когато в края на 1989 г. новият първи в БКП – Петър Младенов – нарежда да бъде спрян всякакъв износ на български храни за „братските“ страни, за да не се допусне глад в разпадащата се НРБ, корифеите на социкономиката Андрей Луканов и Огнян Дойнов с почуда му отговарят: „Какво да изнасяме? Че ние вече нямаме натури!“

Страната, която някога е била прочута в цяла Европа със своето селско стопанство, в края на комунизма се оказва вносител на най-необходимите за населението хранителни продукти и селскостопански суровини. В редица случаи те идват от Полша, където обединената съпротива на селячеството и католическата църква осуетяват в зародиш плановете на местните сталинисти за тотална колективизация. Днес полското село процъфтява стопански и демографски, а България продължава да внася значителни количества полски домати, картофи, ябълки, лук, месо и млечни продукти. Съвземането на българското селско стопанство става факт едва след влизането на страната в Европейския съюз и благодарение на фондовете на Общата земеделска политика на Обединена Европа.

И селяните станаха граждани

Колективизацията има и още един немаловажен ефект – масовото преселение в градовете на милиони селски жители погребва създадената след Освобождението уникална градска култура. „Българските градове се оселянчиха“, пише историкът Михаил Груев по повод на повсеместно възникналите бетонни гета, заселени с бивши селски жители и техните наследници.

Източник:www.dw.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

 

Бързайте с АЕЦ „Козлодуй“, че загиваме!

Днес отново се спори дали там да не са реакторите на “Белене”Енергийната криза в Европа, изглежда, ще доведе до ренесанс в ядрената енергетика. България и още 9 страни в Европа, сред които и Франция, поискаха да изградят нови атомни мощности, за да се справят с недостига и с предизвикателствата, свързани със Зелената сделка.У нас все още се спори дали да се строи АЕЦ “Белене”,или реакторите да се поставят на лицензираната площадка на АЕЦ „Козлодуй“.

Това е добър повод да си припомним как бе открита тази централа, благодарение на която вече 47 години имаме достатъчно електроенергия на поносима цена. Подобна кризисна ситуация с фрапантен дефицит има и през 60-те години, когато токът не стига и се налага режим. Тогава Тодор Живков повтаря: “Давайте, бързайте, че загиваме”.

Така на 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за искане на помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала. Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли следващата година с подписването на спогодба за сътрудничество между България и Съветския съюз. 

След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав в близост до Козлодуй. Проектите за централата са изготвени съвместно от „Топлоелектропроект“ – Москва, и „Енергопроект“ – София. Основното оборудване е доставено от СССР, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

Първата копка е през 1969 г., а година по-късно започва мащабното строителство.Ангажирани са над 100 хил. строители и монтажници. Реакторът е доставен през 1972 година.

На 5 септември 1974 г. тогавашният държавен глава и първи партиен ръководител Тодор Живков официално открива АЕЦ „Козлодуй“. Първият български ядрен блок е пуснат да работи два месеца по-рано. Въвеждането в експлоатация на атомната централа е ударно – за по-малко от 5 години след първата копка.

Този момент е запечатан на старите ленти от фотографа Иван Григоров, който предостави снимките на „168 часа“. На събитието присъства целият град, както и всички висши партийни лидери. Тодор Живков изнася речта си пред огромен портрет на бившия генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев.Вижте още:Сметки за ток за 2-стаен апартамент през 1972г. и сметка за консумация в заведение през 1983г./Снимки/

Източник:„168 часа“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имало едно време в Гимназията… Излез на дъската!

Излез на дъската!… Колкото и години да са минали от завършване на училище, споменът за този израз не избледнява. Всеки чува строго императивния тон, с който учителят изричаше тези думи при изпитване. 

Това означаваше – искаш – не искаш – да излезеш не където и да е, а най – ОТПРЕД! Пред целия клас, лице в лице с учителя… И не само – лице в лице с картата на България, с нейното Минало, победи и поражения, градове и селца, планини и реки…Лице в лице с голата Истина – знаеш ли, или не знаеш урока!…

Там – ОТПРЕД, всеки беше себе си – смел или страхлив, готов или неподготвен. И беше така, защото нямаше зад какво да се скрие, на какво да се опре, на какво да разчита, освен само и единствено на себе си. И на България! На онези малки червени стрелки, които показваха устрема на българските атаки „На нож!“ по картата. На онези кръстосани мечове, обозначаващи битките по бойните полета …Битки, в които някой е бил най – ОТПРЕД! Начело! Колкото и да е бил подготвен или неподготвен..

Ето защо „Излез на дъската!“ беше безценен израз и начин на изпитване. Защото ни учеше как да стоим най – отпред. Пред всички. И пред себе си дори!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Моето детство има дъх на тютюн…По ръцете ми имаше катран,а по краката–роса…

В моето лято сънят все недостигаше, защото тютюнът се береше в ранни зори.

В моето детство игрите бяха лукс, защото трябваше да помагам на родителите си, а трудът беше възпитание.

Моето детство имаше дъх на сено и вкус на селски бостан…

В моето детство децата растяха редом с възрастните – по полето, в градината, в обора при добитъка..

В моето детство, наред с писалката, познавахме и мотиката.

В моето детство и раните по колената не боляха, защото ние бяхме калени.

В моето детство нямаше циганин, българин, турчин, защото имаше само Човеци…

В моето детство имаше онова, което в сегашните го няма…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато даваха „На всеки километър“ улиците опустяваха. Ето как беше създаден сериалът!

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. 

Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. 

Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. 

В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.

Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.

Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда. Най-колоритният герой в сериала е Димитър Бомбов, известен повече като Митко Бомбата. Приятел на Серго от детството, негов верен съратник. 

Простодушен, но живописен характер. Той е рожба на единствената жена в екипа Свобода Бъчварова. Много от най-смешните реплики обаче актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник. Първоначално героят му е доста слабо разработен, цялата драматургична сила била хвърлена върху образа на Сергей. Когато обаче снимат епизода „Циганката“ с незабравимата Пепа Николова в ролята на Джалма, статистите и натрупалите се да гледат сеир селяни от Долни Пасарел умират от смях при изпълненията на Григор Вачков. Редакторът на филма Никола Петров споделя това със сценаристката Свобода Бъчварова и тя задълбочава образа на Бомбата.

Други запомнящи се образи във филма са:

Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен. В ролята Петър Пенков.

  Войводата— стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина. В ролята Георги Георгиев – Гец.

  Алексей Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов. В ролята Любомир Кабакчиев.

  Гимназистът— появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.

Появата на „На всеки километър“ по телевизията се превръща в истински празник за социалистическия труженик. Филмът има огромен успех, а героите му стават истински звезди. Хората над 55 годишна възраст и до днес си спомнят как улиците опустявали, когато почнел поредният епизод от „На всеки километър“. Топ сериалът е излъчван по всички социалистически телевизии, включително и в Китай, както и в някои западни страни. Най-високомерно е отношението към него в Съветския съюз, там не приемат, че някой друг може да направи по-добър сериал от техните „Щит и меч“, „17 мига от пролетта“ и др. 

Според редактора Никола Петров сериалът е гледан от над 400 милиона зрители. На БТ обаче не донася и един лев. Според тогавашната практика „братските телевизии“ си разменят на бартер филми, сериали и забавни програми.45 години след първото му излъчване от този свят си отидоха всички актьори, изиграли главните и някои от второстепенните роли в телевизионния сериал, без Ламбо, разбира се. Няма ги Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Коста Карагеоргиев, Петър Пенков, Евстати Стратев, Петър Чернев, Георги Попов, Васил Попилиев, Стефан Гецов, Коста Цонев, Андрей Чапразов, Богомил Симеонов, Невена Коканова, Пепа Николова…

Отдавна не са сред нас двамата режисьори Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, операторът Емил Вагенщайн, композиторът Петър Ступел, редакторът Никола Петров, художникът Петко Бончев. Няма я и бойната група от сценаристи.

Но е жив поетът Найден Вълчев, който написва текста към песента във филма:

Нас червеното знаме

роди ни,

нас не ще ни уплаши

смъртта

– ние сме на всеки километър

и така – до края на света…

Източник: www.24chasa.bg, bg.wikipedia.org

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на първото Ин Витро бебе в България

Създаването на деца в епруветка днес вече е рутинен метод по целия свят. Но в края на миналия век това е истинска сензация. Бумът настъпвa през 1978 г. в Англия. Тогава в Кембридж се ражда Луиза Браун – първото официално признато в света дете оплодено чрез метода ин витро.

Точно 10 години по-късно България става първата страна в Югоизточна Европа, където на бял свят се появява бебе в епруветка. Щастливите родители са Таня и Крум Тирилови от малкото планинско градче Рила. Те били най-личната двойка в градчето. Единственият им проблем, за който околните си говорели на ухо, бил детенцето, което все не идвало. Известната фризьорка прекарала една извънматочна бременност с тежки последици. Лекарите били почти 100% убедени, че младата жена няма да може да има деца. Започнало се ходене по мъките, но както се казва – Господ си знае работата, и веднъж Таня научила за чудесата, които прави гинекологът, доцент Атанас Щерев. 

Опитният доктор я прегледал и заключенията му никак не зарадвали младата жена. Той обаче й казал, че надежда все пак има – стига Таня да се съгласи да участва в един експеримент. Ставало дума за “бебе в епруветка” – технологията ин витро, която от десетилетие се практикувала в Англия и във Франция, но в България хората, които били наясно с нея, се брояли на пръстите на едната ръка.Близки и роднини се опитали да я разубедят, но тя искала на всяка цена да си има дете. и изобщо не се колебала. Съгласила се да участва в експеримента…и чудото станало!

Илияна – първото българско дете, създадено по метода „ин витро”се ражда на 3 януари 1988 г. в 16 часа и 11 минути в софийския „Майчин дом”. Неудържани топли прегръдки последват думите на дежурната акушерка Нора Цанкова, поела първо бебето: „Роди се момиче”!И в радостната суетня научаваме подробностите – бебето е здраво и хубаво, тежи 3,650 грама и е с дължина 52 сантиметра. За по-голяма сигурност раждането е извършено чрез т. нар. Цезарово сечение, с местна (епидурална) упойка, която позволява на майката да бъде през цялото време в контакт с дежурния екип и веднага да види рожбата си.

„Много се радвам, че всичко мина благополучно – споделя Таня Тирилова веднага, след като целува дъщеря си. – Искам да пожелая много щастие на всички, които се грижеха за мен. А благодарността си с моя мъж изразяваме с това, че ще назовем рожбата си Илияна на моя доктор Илия Ватев, който извърши оплождането.

Освен него в създаването на Илияна участват и поканените от д-р Ватев д-р Евелина Матеева, доц. Методи Истатков и д-р Атанас Щерев. А за Таня по време на бременността се грижи д-р Любомир Новачков. Тя се появява благодарение на изключителните грижи и умение на доц. Георги Йорданов, д-р Стоян Стоянов, акушерката Евелина Кръстева, реаниматорите д-р Чавдар Чернев и Радка Петкова, както и на детската лекарка д-р Ирена Савова. Това са имената на хората, които за малка България тогава извършват този голям подвиг!Малко известна подробност е, че една седмица след нея се ражда и второто българско бебе, заченато извън организма – Христо. Но както винаги в светлината на прожекторите е уречен да бъде първия. За щастливото събитие научава цяла България, а новината дори надхвърля пределите на страната ни. Все пак това е първото бебе в епруветка не само на Балканите, а и в целия соцлагер!

Радостта на щастливите родители обаче е посрещната с недоверие и неодобрение от съгражданите им. Неведнъж Таня чувала шушукане зад гърба си, а бабите нескрито се възмущавали от това, че хората се бъркат в работите на Господ. Кураж през цялото време й давал доцент Илия Ватев, на който Таня кръщава рожбата си. Д-р Ватев и до днес е най-близкият приятел на семейство, а на Илияна е съветник и довереник.Когато била на годинка и половина, бащата на Илияна заминал за Америка и повече не се върнал. След време Таня се омъжила повторно в родния си град. И ето ти още едно чудо: родила второ дете, този път зачевайки естествено. Малко преди на бял свят да се появи синът й отишла при докторите, които й били предрекли бъдеще без деца. Похвалила се, но им препоръчала да си скъсат дипломите. Те направо не повярвали – но сетне се измъкнали от ситуацията с уверението: първото дете е било изпитание, а второто – награда.

От 15 години Илияна живее при баща си в Америка. Крум Тирилов е собственик на фирма за ВиК услуги, а след завършването на Чигагския университет Илияна започва работа в банка. Преди време се запознала с хубавеца Данчо от Добрич. Студентът отишъл в Америка на лятна бригада, но срещнал Илияна и двамата се оженили. Днес бебето в епруветка се е превърнало в една красива млада дама, която е много щастлива.Опитите за ин витро оплождане на яйцеклетка у нас започават в Катедра по обща биология на Научния медикобиологичен институт на Медицинска академия още през 1976 г. В онези години в световен мащаб все още е нямало публикувани резултати. Известни успехи били постигнати при опити с гризачи.

Първите успешни резултати постига д-р Илия Ватев, кмн с научен ръководител доц. Стефан Живков, под егидата на министъра на народното здраве акад. Радой Попиванов.

След сключване на договор за съвместна работа с „Майчин дом”, започват началните опити в тази насока. Годината е 1981 г. През 1984 г. се одобрява програма за оплождане ин витро, чието изпълнение се възлага на специалисти от Катедрата по обща биология и „Майчин дом”. В програмата участват и проф. Божил Василев, д-р Трепечов, д-р Крутилин и др.Трима сътрудници от Развойната база  на Медицинска академия: инж. Янко Малинов, Ивайло Ненчев и Николай Станков също участват в тази програма, като разработват и внедряват българска апаратура, която замества скъпоструващите чуждестранни инкубатори и други устройства. Тя заработва безотказно и дава възможност на няколко български семейства да се сдобият с наследници.

„Това бе романтичният период на програмата „ин витро” – спомня си днес станалият вече професор български пионер в областта на бебетата „в епруветка” д-р Илия Ватев. – Нашата катедра бе първа в разработването и внедряването на техниките за оплождане ин витро не само у нас, но и в Югоизточна Европа. За постигнатите първи резултати при лечението на тежките форми на човешкото безплодие през 1988 г. катедрата получава международен сертификат за интелектуална собственост върху метода „ин витро” оплождане.

Източници:http://pravda.bg; http://mamita-bg.com; zachatie.org; desant.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Eксшефът на „Мототехника” разкри кой спря производството на БГ автомобили

Борис Мареков е един от хората, представящи живата история на българския автомобилен бизнес. 77-годишният инженер е започнал трудовата си дейност в първите дни на 1960 година като конструктор в тогавашния Завод 12 с „дребно” участие при създаването на двигателя на първия български лек автомобил „Балкан”, произведен в Ловеч, в края на 80-те става генерален директор на „Мототехника”, а в началото на 90-те създава „Мото-Пфое”. Казано с други думи, Мареков посвещава повече от половин век от своя живот на автомобила.

Посреща ни в кабинета си в „Мото-Пфое”. И въпреки че вече е пенсионер, човекът, сочен за един от доайените в бранша, продължава да работи като консултант в основаната от него и Карл-Хайнц Пфое компания – макар и не постоянно. Признава, че това му доставя удоволствие. От стените в подредения му офис ни „гледат” двама достойни мъже – Васил Левски и Хенри Форд. Предлагаме му една от фотографиите към интервюто да бъде с големия индустриалец – но Мареков бързо отказва: „Той е толкова велик – не ме слагайте до него”. И прехвърля вниманието ни върху актуалните проблеми на свиващия се пазар на нови автомобили у нас.

– Какви са основните причини, поради които България и до днес изостава от държави като Румъния и Турция по отношение на производството на автомобили?-Отговорът на този въпрос е много труден и не е еднозначен. Може би една от основните причини се крие в разединението и липсата на съгласуваност – както по време на социализма, така и днес. Навремето първоначално „Булет” започна монтаж на Bulgarrenault в Пловдив, a след това, за да не остане по-назад, и ДСО „Автопром” „докара” разглобени Fiat 124 и 850 в Ловеч. Между двете структури „съревнованието” продължи две-три години. Малко хора знаят, че и „Мототехника” по времето, когато бях зам. гл. директор там, също искаше да се включи в съревнованието, като започне производството на Saab – но така и не успя.

Несъмнено, решаваща роля за прекратяване на проектите в Пловдив и Ловеч изигра и решението на СССР да започне производството на автомобили „Жигули”, аналога на Fiat 124, по италиански лиценз, за което беше изграден заводът в Толиати. България обаче беше включена в доставките на възли и агрегати за новия завод с по 400 хил. стартера и алтернатора, 400 хил. акумулатора и още 8 типа продукти годишно. Срещу тях в годишните протоколи за стокообмен беше предвидена доставката на леки автомобили. През годините след това бяха правени няколко опита за намиране на чуждестранен инвеститор, но без резултат.

Единствено, пак в Ловеч, години наред се монтираха по 15 000 леки автомобила „Москвич”. И аз имах участия в две такива акции. Преди т.нар промяна бях секретар в българо-сръбска работна група за съвместно производство на Zastava, на принципа на насрещни доставки. Остана ми само споменът от честите пътувания до Крагуевац. По време на правителството на Иван Костов беше последният опит за организация на автомобилно производство с мое участие. Тогава, когато бях председател на Съюза на вносителите на автомобили в България, бях включен в работна група към Агенцията за чуждестранни инвестиции, която трябваше да създаде концепция за привличане на инвеститори. Концепция написахме, но проектът така и не беше реализиран.

-Колко е най-дългият срок, за който „Мототехника” е изпълнявала поръчка? Какво е налагало легендарното чакане преди покупка на нов автомобил?

-Трудно бих могъл да отговоря. Напоследък често се приказва за 10-15 години, но истината според мен е някъде между 7 и 8. Бил съм свидетел и на други случаи. Когато например пристигне партида само от бели „Жигули”. Тогава много клиенти, чийто ред е излязъл, отказват да купят, защото не им харесва цветът – например търсят син и номерата вървят бързо нагоре. Продавали сме автомобили и на изплащане – спомням си за Fiat 125 Р (полски) и „Запорожец“. Причините за дългото чакане сигурно са няколко. Най-напред продажбата срещу левове на нови автомобили се извършваше само от „Мототехника”, а количеството им зависеше от договореностите на държавата с другите социалистически страни и винаги беше по-малко от търсеното. Покупката на употребявани автомобили от чужбина по принцип не беше разрешена и ставаше само в много редки случаи. Но каквото и да си говорим, не можем да подминем и факта, че тогава имаше хора с достатъчно пари. Няма да забравя участието на „Мото-Пфое” на първия автосалон у нас през 1991 г. – тогава двамата ни търговци не смогваха да подготвят договорите за продажба. А предлаганите от нас Ford-ове бяха значително по-скъпи от соцвозилата.

– Как е бил организиран пазарът на леки автомобили преди 1989 г.? Бихте ли го сравнили с този днес?

-Вече споменах, че стопанското обединение „Мототехника” продаваше нови автомобили само в български левове. Освен продажбата „Мототехника” беше задължена да организира сервизното обслужване и доставката на резервни части. Разбира се, сервизите и магазините бяха държавна собственост. Продажбата на автомобили срещу валута по т.нар. ІІ направление, в т.ч. и доставяни от социалистически страни, беше възложена на държавното предприятие „Кореком”. Едва след излизането на Указ 56 и на „Мототехника” беше разрешено да продава автомобили и срещу валута. А на втората част от въпроса бих казал само – няма място за сравнения!

-Кога ви беше по-трудно – в началото на 90-те или днес?

-Всеки период си има своите трудности. В началото на 90-те трябваше бързо да се създават търговската и сервизната мрежа на фирмата. След това – да се усъвършенстват, за да отговарят най-точно на постоянно растящите изисквания на клиентите. Тръгнахме добре, но дойде „Виденовата зима”. А за днес какво да кажа? Трудно е, но трябва да се издържи. Това го изискват нашите сегашни и бъдещи клиенти.

-Къде се крие ключът към успешните продажби на автомобили?

-В постоянната грижа към клиента и стремежа за отговор на неговите постоянно растящи изисквания.

-Кои известни българи са карали автомобили на „Мото-Пфое”?

-Трудно ми е да изброя всички, но сред тях са Лили Иванова, Стефан Данаилов, Веселин Маринов, Георги Мамалев, Данчо Караджов и много други. Много преди създаването на „Мото-Пфое”, в годините ми в „Автоимпекс”, през мен минаха сделките за покупката на легендарното Renault Alpine, с което Илия Чубриков спечели рали „Златни пясъци”, както и за Renault 8 Gordini, което караше по-късно.

-Какво трябва да бъде направено, за да се увеличи пазарът на нови коли у нас?

-Най-напред да се стабилизира икономиката на страната, да бъдат създадени нови работни места и работещите да получат сигурност за себе си и своето семейство, а пенсионерите – за спокойни старини. Конкретно за бранша – преференции за фирми и граждани при покупката на нови автомобили, а на второ място – икономически и други мерки за редуциране вноса на употребявани автомобили.

-Какви бяха основните трудности, пред които се изправихте при създаването на „Мото-Пфое”?

-Историята около създаването на компанията е много интересна. През есента на 1989 година Карл-Хайнц Пфое – автомобилен дилър в Хамбург, подочул нещо за Указ 56, идва с осем автомобила Ford, които излага пред хотел „Шератон” в София и иска да продаде. Докато бях на Пловдивския панаир, получих обаждане от Министерския съвет, откъдето ме помолиха да взема колите на временен внос, защото не могат да му разрешат продажбата. Така започнах контактите си с г-н Пфое. Четири от колите – модел Scorpio, продадохме на МВР, а останалите – на частни лица. Впоследствие стигнахме до решението да създадем смесена българо-немска фирма и така на българския автомобилен пазар се появи фирмата „Мото-Пфое”, а името идва от неговата фамилия и началото на думата „Мототехника”. Сериозен проблем в самото начало на 90-те се оказа намирането на магазини. Не че нямаше предлагане – напротив, тогава реституцията тъкмо беше настъпила, но просто не съществуваха много подходящи помещения. Няма да забравя как един господин във Варна ни предлагаше обект без врати и без прозорци, със същински кратер с диаметър 3 метра в центъра, срещу месечен наем от 1000 щатски долара! Иначе първият ни магазин беше на бул. „Христо Ботев“ 131 в столицата, а след това само за около две години успяхме да създадем представителства и сервизи в 12 града на страната – една от основните причини за успешното развитие на фирмата.

-Колко автомобила сте продали през живота си?

-Трудно ми е да определя точно, но оглавяваните през годините от мен организации са реализирали стотици хиляди, ако не и милион. По-интересното е, че българинът е особена порода клиент и винаги държи „най-големият началник” лично да съдейства за продажбата. Затова само в годините си като директор на „Мото-Пфое” лично съм продавал по 20-30 коли годишно.

-Какъв беше първият ви автомобил и какъв шофирате в момента?

-В момента карам дизелов Range Rover Evoque, а първият ми автомобил беше „Москвич” 407.

-Какъв мечтаехте да станете като дете?

-Като малък мечтаех да се занимавам с летателна техника, но за съжаление в годината, когато кандидатствах за студент, не приемаха по специалността „Самолетостроене”. Така избрах „Двигатели с вътрешно горене” като най-близка и я завърших през 1960 г.

Използвани материали от Агенция Speed-Press

Източник: nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-мистериозната авиокатастрофа с български самолет-версии много,причината и до днес неизвестна

На 24 ноември 1966 г. самолет ИЛ-18 на българската държавна авиокомпания ТАБСО катастрофира край Братислава. Загиват всички 82-ма души на борда – 74 пътници и 8-членен екипаж. Сред пътниците са оперната певица Катя Попова и бившият началник на Генералния щаб на БНА ген. Иван Бъчваров, който по това време е посланик в ГДР. 

Сред жертвите са и членове на делегации на братски партии, присъствали на приключилия преди това ІХ конгрес на БКП.Когато пада самолетът, се образува Правителствена комисия, която да разследва причините за катастрофата. Неин председател е членът на ЦК на БКП Нинко Стефанов, а в състава й са и генерал Август Кабакчиев, изявен авиационен специалист, експерти инженери по авиоконструкции, шефът на ТАБСО ген. Лазар Белухов и др. Има и следовател от ДС – полк. Иван Охридски.

Членовете й заминават с два самолета за Братислава. Според международните норми нашата комисия няма право да разследва и да прави огледи на място – това се прави от чехословашките специалисти, а българите са само странични наблюдатели. Нинко Стефанов нарежда на нашия лекар д-р Йордан Пейчев, който е съдебномедицински експерт при Дирекцията на Народната милиция при МВР, да помогне на техния съдебен лекар и той участва в огледа на мястото, в аутопсиите и идентификациите.

Установява се, че в самолета е имало и два контейнера с радиоактивни изотопи за медицински цели, които не са отваряни. 

Комисията обаче се интересува дали екипажът и стюардесите са консумирали алкохол и къде са се намирали. Тази дейност продължава близо месец.Съдебният медик д-р Пейчев и представителят на ТАБСО в Прага Даскалов остават в Чехословакия, за да се идентифицират и запечатят ковчезите и да се изпратят в България. От София получават нареждане да се кремират чужденците, а заместник-министърът на МВР Григор Шопов заповядва труповете на българите да се върнат в България.

Основните веществени доказателства са части от вътрешностите на загиналите

В Прага изследват веществените доказателства, взети при аутопсията. Това са части от сърце, от черен дроб и т.н. Изследват ги за гликоза, гликозени и мравчена киселина, дали има от тях в парченца от труповете на нашите пътници и стюардесите. Това става по методика на НАСА, за да се покаже мускулната работа на първия и втория пилот и психическото напрежение. Дали са знаели предварително за катастрофата или не са знаели.Това се прави, защото свидетели от Братислава казали, че нашите пилоти и екипажът отишли в специалната стая, където е трябвало да си почиват, докато се махне мъглата. Според тях през това време са консумирали алкохол. Съдебните медици трябва да докажат дали това е вярно или не. Изследването доказва, че екипажът не е консумирал алкохол.

Впоследствие се появяват най-различни версии за катастрофата

Най-разпространяваната е, че инцидентът е предизвикан от специалните служби. Мишената уж бил генерал-полковник Иван Бъчваров, когото Тодор Живков искал да отстрани заради несъгласие на висшия военен с неговата политика. Други подозират едва ли не поръчка от Москва, която имала за цел да ликвидира някои от ръководителите на леви партии и движения от арабския свят и Латинска Америка.

Не бе подминато и наличието на радиоактивни изотопи на борда на самолета.

В края на краищата нито една от тези версии не издържа проверката на времето, а и никакви документи и доказателства по случая не бяха открити.Чехословашката комисия казва в доклада си, че те не могат да установят причината за катастрофата и за смъртта на пътниците. Знае се със сигурност, че екипажът е бил добре подготвен, че пилотите са били едни от най-добрите, с голям опит. Моето лично мнение за катастрофата е самонадеяност на екипажа. Но това никой не може да докаже. Намери се и черната кутия. Но след разчитането на записаното в нея допълнителна информация не се получи и нищо не можа да се докаже.

Източник:www.blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Защо Тодор Живков отказал да се поклони пред тленните останки на Георги Парцалев?

Зетят на Георги Парцалев и наследник на имуществото му – арх. Георги Натов, се е споминал, съобщават от родата на актьора. Той бе съпруг на неговата сестра Теодосия. Именно на негово име бил апартаментът на комика в родния му град Левски, след като Теодосия се споминала. Сега съдбата на жилището била неясна. Всички братовчеди и братовчедки до девето коляно имали интерес към имота, който години наред стои под ключ и събира прах, без да бъде обитаван.

Всъщност той се намира на мястото на родната къща на легендарния актьор. Отдавна тя била срината със земята, а на мястото на парцела вдигнали блок. Така Парцалев бил компенсиран с имот в кооперацията, но впоследствие той отишъл в ръцете на неговата сестра Теодосия. Тя обаче се спомина 14 години след него, а смъртта й разпали скандал в арт гилдията. Наложи се останките на актьора да бъдат изровени, за да бъде положена роднината му там.Много негови колеги и приятели изказаха несъгласие сестра му да бъде погребвана в неговия гроб, който се намира на алеята на артистите на Централните софийски гробища, защото приживе двамата хич не се имали и не били близки. Покрай спора стана ясно, че таксата на вечния му дом не е била плащана години наред от роднините му, но заради смъртта на Теодосия се наложило да бъде наплатена накуп.

Сестрата на артиста стана известна публично със съдебните си дела срещу иконома на актьора Петър Брезински, който се грижеше за него през последните години. Човекът бе обвинен, че е обрал Парцалев, защото от дома изчезнали скъпи картини, бижута, сервизи и книги. Въпреки спекулациите как Парцалев е погребан с пръстените си и още куп бижута, с които обожаваше да се кичи приживе, гробарите твърдели, че роднините прибрали бижутата му след смъртта на комика.

После мъжът на Теодосия придобил въпросния апартамент в Левски, но и той починал на преклонна възраст. На тях комикът остави и спестяванията си, които по онова време възлизаха на 30 хиляди лева, както и голяма част от своите ценни мебели, икони и произведения на изкуството.

Всъщност до последния си дъх комик № 1 не заживява в свой собствен дом в София, макар да имал възможност да си купи имот. Предпочитал да пребивава под наем в жилище до Борисовата градина. Днес съдбата на апартамента е необичайна. От няколко години той е превърнат в терен за забавления и игри от частна фирма, която посрещала клиенти всеки ден. Никой от тях обаче не подозирал каква е историята на конкретния адрес и кой всъщност е обитавал помещенията в продължение на дълги години. Там звездата от „С деца на море” изкарва най-тъжните си мигове.

През последните години властта го мачка колкото може, отказват му роли в Сатирата, дори не го канят и в новогодишното тв шоу, където винаги е бил гвоздеят в програмата. Самият Тодор Живков, който още приживе недолюбвал Парцалев и дори не ръкопляскал на негови представления, накрая отказал поклонение на тленните му останки в Сатиричния театър.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стюардеса оцелява след падане от 10 000 метра височина без парашут

Тази история, случила се преди повече от 45 години, наистина е невероятна. Някои не вярват в нея и дори има недоказана теория, че е изфабрикувана от тайни служби, които си измислят атентат. Но главата героиня и до днес е записана в Книгата с рекордите на Гинес.

Това е феноменалният случай със сръбската стюардеса Весна Вулович, останала в историята като най-дълго летелия без парашут човек в света - при свободно падане от над 10 000 метра височина.

Всичко се случва на 26 януари 1972 г. Самолет McDonnell Douglas DC-9-32 на югославските авиолинии JAT изпълнява редовен полет от Стокхолм до Белград с междинни кацания в Копенхаген и Загреб. Весна, която по това време все още е стажант-стюардеса, не трябва да лети с него, но се оказва на борда заради недоразумение - диспечерът слага на смяна нея, вместо друга Весна - Николич.По-късно Вулович си спомня, че докато пътниците се качват на самолета в датската столица, забелязва мъж, който изглежда видимо притеснен.

"Не само аз го забелязах. Другите членове на екипажа също, видя го и шефът на летището. Мисля, че е качил багаж в Стокхолм, слязъл е в Копенхаген и повече не се е качил на борда", разказва стюардесата.

Полет 367 излита в 15,15 ч. Изведнъж - точно в 16,01 ч., когато самолетът е над Чехословакия, експлозия избухва в багажното отделение. Самолетът се разцепва и пада край село Ческе Каменице. От 10 160 метра (33,330 фута). 27 души от общо 28 на борда - 23-ма пътници и 5-ма членове на екипажа, загиват.Взривът е чут и видян от много местни жители, които се втурват към мястото, макар да никой да не вярва, че може да има оцелели. Сред част от останките от машината в близката гора един фермер от немски произход - Бруно Хонке, открива единствената жива - Весна. Той чува, че някой вика и с изумление се натъква на младата жена. Първо вижда, че нейната тюркоазена униформа е покрита с кръв, а високите токчета на обувките й са буквално откъснати. Хонке, който е бил медик по време на Втората световна война, й оказва първа помощ, докато спасителите пристигнат.

Весна е в изключително тежко състояние - със счупени череп, таз, два крака, няколко ребра и три гръбначни прешлена, единият от които напълно смазан. Заради това тя е парализирана под кръста и дни наред е в кома. А когато идва в съзнание, се оказва, че има пълна амнезия. Научава за катастрофата в болницата от родителите си. Когато й показват заглавията във вестниците, тя припада.До 12 март стюардесата е лекувана в болница в Прага, след което е транспортирана в Белград. Предложена й инжекция, която да й помогне да заспи по време на полета, но отказва, защото противно на очакванията няма страх от летене - просто не си спомня нищо от преживения кошмар.

В болничната стая тя е поставена под 24-часова полицейска охрана, тъй като властите се опасяват, че извършителите на атентата може да опитат да я убият. Могат да я виждат само лекарите и майка й баща й. Остава там до юни, когато е изпратена в морски курорт в Черна гора, за да възстанови, а лекари я посещават на всеки два-три дни.

Весна претърпява няколко операции за възстановяване на движението си - отначало може да мести само левия си крак, а след месец успява и с десния. Родителите й - бизнесмен и фитнес инструкторка, са принудени да продадат и двете си коли, за да си платят всички медицинските грижи.

След 16 месеца лечение, 10 от които обездвижена, сръбкинята се възстановява почти напълно, накуцвайки леко. 

До края на живота си обаче тя има проблеми с гръбначния стълб."Никой никога не е очаквал да живея толкова дълго", казва тя през 2008 година, обяснявайки това със "сръбската си упоритост" и "детска диета, включваща шоколад, спанак и рибено масло".

Затова веднага щом пак е на крака, е готова да се върне към професията си. Ръководството на авиокомпанията обаче преценява, че известността й би създала проблеми и не разрешава това на Весна - дават й работа на бюро. Въпреки това, тя продължава да лети като пътник и разказва как хората, които я разпознават, са изумени и искат да седнат до нея.

Какво открива разследването?

Междувременно тече разследване на невиждания въздушен инцидент. Според официалните данни преди взрива самолетните системи са работили нормално и пилотите са били на местата си. Проверката не открива в кръвта им алкохолни или наркотични вещества. Не са предавани сигнали за бедствие или съобщения за повреди. А самолетът е нов - започва да функционира по-малко от година преди катастрофата.10 дни след нея Чехословашката държавна служба за сигурност обявява, че са открити части от часовник, който е идентифициран като част от взривно устройство. Обявено е, че най-вероятно става дума за терористична атака на хърватската крайнодясна организация "Усташи", която е поставила взривно вещество в багаж. Въпреки това, официално престъплението остава неразкрито и никой не е задържан.

Между 1962 г. и 1982 г. хърватските националисти извършват 128 терористични атаки срещу югославски граждански и военни цели. А точно в деня, в който самолетът пада, във влак от Виена до Загреб също избухва бомба. На другия ден мъж, който се представя за хърватски националист, се обажда в шведския вестник Kvallsposten и поема отговорността за атаката срещу полет 367.Обяснението за оцеляването на Весна е отново късмет. Следователите по авиационна безопасност смятат, че тя е била заклещена от количка за храна в корпуса на самолета, и затова не е изхвърчала като останалите пътници и екипаж. Смята се, тази част от машината, в който е Весна, се приземява под ъгъл върху силно залесени и покрити със сняг планински склонове, което омекотява удара.

Има обаче и още едно обстоятелство.

"Винаги съм имала много ниско кръвно налягане. Когато човек рязко се издигне на голяма височина, където почти няма кислород, умира практически моментално - сърцето му се пръсва. След взрива съм загубила съзнание. И това, съчетано с ниското ми кръвно, ме е спасило от бърза смърт във въздуха. А защо съм останала цяла, падайки на земята, това и самата аз не знам. Винаги съм спортувала. Тялото ми беше гъвкаво, извиваше се на всички страни... Вероятно затова съм получила по-малко счупвания, отколкото би трябвало да имам", казва години след инцидента самата тя.

Весна обаче е измъчвана от чувство за вина.

"Всеки път, когато мисля за инцидента, имам тежко чувство на вина, че не умрях заедно с колегите си и плача. Тогава си мисля, че може би не трябваше да оцелея изобщо", добавя тя.Отказва терапия при психолог, за да се справи с травмата и се обръща към религията.

Тъжната слава

Междувременно светът полудява по Весна - показват я всички телевизии и тя се превръща в нещо като национален герой на Югославия. Нейната репутация като "героиня от Студената война" достига дори до Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор. След катастрофата е наградена лично от югославския лидер Йосип Броз Тито, а сръбският фолклорен певец Мирослав Илич записа песен, озаглавена "Весна стюардесата".

Скоро тя става и почетен гражданин на Ческе Каменице. А фермерът Хонке, който а открива, кръщава внучката си - родена само шест седмици по-късно - Весна.През 1985 година стюардесата е вписна в книгата "Гинес", а лично сър Пол Макартн от "Бийтълс" й връчва наградата. Тя е особено щастлива от този факт, след като на стаж във Великобритания в младежки години е станала луд фен на Ливърпулската четворка. На сцената Весна иска от Пол автограф, но преди да й го даде, той казва: "Разбира се, но първо ти ми дай твоя!".

През 1977 г. Весна се омъжва за машинния инженер Никола Брека. Двамата обаче нямат деца. Макар лекарите да й казват, че няма да има проблем да забременее след катастрофата, тя преживява тежка извънматочна бременност, която се оказва почти фатална и не прави друг опит. След години тя се развежда.

Междувременно родителите й умират в рамките на няколко години от падането й. Така тя остава сама. А през 1990 г. губи и работата си, след като се включва активно в продемократичните протести на опозицията срещу социалистическия лидер Слободан Милошевич. В този момент тя е развенчана като героиня и проправителствени вестници започват атака срещу нея. Все пак избягва арест, защото властите се опасяват, че би се вдигнал твърде много шум.

Така, в последните години от живота си, тя живее с 300 евро пенсия в стария си апартамент. И казва, че катастрофата е разрушила и нейния живот, и този на родителите й, които вероятно не биха се споминали толкова рано. Весна Вулович умира на 66-годишна възраст през 2016 г. Сръбският вестник "Телеграф" съобщава, че трупът е открит в дома й в Блеград от полицията, която разбива вратата, след като нейни приятели подават сигнал, че от няколко дни не отговаря на телефона си. Намерена е във ваната, като основната версия за смъртта е сърдечен удар.

Теория на конспирацията

През 2005 г. падането на Весна Вулович е пресъздадено от американската телевизионна програма MythBusters. 4 години по-късно чешките журналисти Питър Хорнунг-Андерсен и Павел Тейнър излизат с теорията, че полет 367 не е бил обект на терористична атака, а е сбъркан с вражески самолет и свален от местните ВВС на надморска височина едва от 800 метра. Двамата твърдят, че чехословашката тайна полиция е измислила рекорда на Вулович, за да прикрие това, а обаждането до шведския вестник е измислица. 

"Смятаното по онова време от цял свят за "чудо" е само обикновена измама на тайните служби", заявява Андерсен.Чешката администрация за гражданска авиация обаче отхвърля твърдението на журналистите, наричайки го теория на конспирацията.

Андерсен признава, че доказателствата на двамата са само косвени, макар да твърди, че за разследването са използвани материали от тайните служби и разговори със специалисти и свидетели.

Самата Весна Вулович коментира, че е запозната с твърденията на двамата, но тъй като не си спомня инцидента, не може да потвърди или отрече.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

27.XI.1981 г. в управлението на МВР в Шумен звъни телефонът. Мъжки глас казва „утре в 10 часа Тодор Живков ще бъде убит“!

На  28 ноември 1981 г., в Шумен е открит паметникът “Създатели на българската държава”. Денят е определен за откриване и на други обекти, което е кулминацията на честванията на 1300-годишнината на България. Месеци наред Шуменски окръг е на крак за голямото събитие. 

За церемонията е поканено цялото Политбюро на ЦК на БКП, а лентите ще реже лично първият човек в държавата Тодор Живков. По предварителния план той ще открие големия паметник и новопостроения алуминиев комбинат, а Пенчо Кубадински – новия музей във Велики Преслав.

Ден преди това – на 27 ноември, се случва нещо, което едва не преобръща цялата организация наопаки. Около 10 ч в кабинета на тогавашния първи секретар на Окръжния комитет на партията Георги Начев върви поредното заседание. Обсъждат се последни подробности от предстоящото високо посещение. В този момент при секретарката на началника на окръжното управление на МВР звъни телефонът. Обадил се мъжки глас. Без да се представя казал:

Меверето ли е? Предайте на началника, че утре в 10 часа Тодор Живков ще бъде убит. И затворил телефона.След 10 минути това обаждане се повторило, този път на телефона при техническия секретар на Георги Начев. Там успели да запишат обаждането на магнетофон.

Всички настръхват. Такава открита заплаха към Тодор Живков се случвала за първи път. Веднага е уведомен лично шефът на УБО ген. Илия Кашев. Партийното ръководство е на нокти. Под въпрос е дори идването на Живков в Шумен,а това означава много през тези години.Със случая се заема тогавашният шеф на Шесто управление в Шумен подп. Атанас Цанков. Събира сътрудниците си, слушат записа около 50 пъти. Първият извод е, че гласът не е на българин поради лекия акцент. В това време звъни шефът на Оперативния отдел на УБО полк. Бончо Бончев и пита какво става.“На своя отговорност заявих, че тържествата ще се състоят и до час-два ще имаме резултат”, спомня си сега Цанков. Нещо в гласа му се сторило познато. Според тогавашната практика ДС работи “профилактично” с всички малцинствени групи в града. Цанков отговарял и за арменската група. По това време в Шумен живеят 397 арменци. “Бях говорил с всеки от тях и изведнъж гласът ми напомни на бай Сероп Шалджиян. Бивш директор на пазара, член на БКП.”

Моментално е организирано наблюдение над дома му на ул. “Асен Златаров”. Сега там са руините на т.нар. пощенска палата, чието строителство почнало също по това време и още е незавършено. Около 13 ч на 27 ноември 1981 г. арменецът е доведен в МВР. Отначало не признава. Цанков нарежда да подготвят кола и да го карат в София. По пътя между Търговище и Антоново спират да пият вода. Бай Сероп не иска да излезе от колата, мислел, че ще го гръмнат в гърба. Накрая не издържал и казал: “Цанков, аз я направих тая глупост.”По това време Сероп Шалджиян е на 69 г. Вече пенсионер, но преди това е бил директор на шуменската печатница, на кооперативния пазар и на предприятие “Столове” в града. Сериозен и уважаван човек, с добро семейство, член на БКП. Оказало се, че бил недоволен от политиката на партията по отношение на цените. “Отивам на пазара – зелето скъпо, лукът и картофите – също. В магазините няма нищо. Затова се и обадих. Не че ще убивам Живков. Пък и исках да видя как ще реагирате”, разказал бай Сероп. Е, видял как реагирали. За него случката няма последици – само го изключили от партията. Смята се, че това е първият опит за политически телефонен тероризъм у нас. Сероп Шалджиян изживява спокойни старини, почина на 31 август 2011 г. на 99 г. при децата си във Варна.

Случката не е била любима за семейните срещи, но когато ставало дума за нея, обикновено я обръщали на смях, разказаха близки на семейството.

Въпреки че “терористът” е разкрит за няколко часа, и то с много късмет и шанс, мерките за охрана на Живков са драконовски. По програма първо държавният глава трябва да бъде посрещнат на площада пред кино “Херсон”, с почетна рота и знаме, след това да се качи на Шуменското плато и да открие паметника. Предвидено е и тържествено събрание с целия партиен и стопански актив на Шуменско. Заради заплахата от покушение се налага няколко пъти да сменят мястото, където ще се проведе тържеството с Живков и Политбюро. Отначало в “Херсон”, след това решават в другото кино – “Млада гвардия”, накрая пак в “Херсон”. Служители на ДС обикалят стотици апартаменти, чиито прозорци гледат към пл. “Толбухин” и предупреждават писмено собствениците, че на 28 ноември не трябва да отварят прозорците и да не пускат непознати вкъщи. До минимум са ограничени пропуските за фотографи. В киното и на самия паметник е проверен всеки сантиметър, запечатани са шахти и вътрешни входове.

Спомням си, че отнесох много критики от шефа на протокола Борис Джибров. Тръгнах по-рано да рапортувам на Живков. А той спря. Очаквах той да продължи да върви, докато стъпи на червения килим. Вместо това той ме изчака на асфалта, което беше извън всякакви правила”, спомня си след 35 г. командирът на почетната рота, полковникът от резерва Йордан Йорданов. По това време той е командир на дивизион във Военното училище в Шумен. Джибров го завел при тогавашния военен министър Добри Джуров, да му дърпа ушите”. Както и се очаква, откриването на юбилейните обекти в Шумен минава без инциденти. 28 ноември се празнува и до днес като рождена дата на шуменския паметник, на преславския музей и на комбината за алуминий “Алкомет”, който тогава носи гордото име Стопански комбинат за обработка на алминий, или СКОА, както дълги години му викат шуменци.

Източник:24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ