През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.
Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела. И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.
Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.
Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.
Това е времето на Мадона, Даяна Рос, Сиси Кеч,Саманта Фокс и още куп музикални и кино звезди.
В синхрон със стила на музиката, модата също се развива и дава на света изключителни тенденции, някои от които и до днес останали като класика, а други дори се завръщат в пълна сила.
Тогава девойките бяха много по-естенствени и като визия и като държание.В течение на годините,тенденциите започват да се променят.Дрехите стават все по-цветни, кройките по-смели, а съчетанията за някои дори скандални.
Големи обеци, клинове, широки тениски с надписи, дънките все по-често вече са носени от дамите и дълги коси, които според модни експерти отново започват да навлизат в модата от наши дни
За децата ни сигурно звучи невероятно, че чичковците на моята възраст също са били деца някога.А когато бяхме шестокласници – някъде в средата на 80-те, имахме много малък избор в коя актриса да се влюбим.Вариантите бяха Принцеса Леа от „Междузвездни войни“ и Джена от „Седморката на Блейк“, но нямаше как и в едната, и в другата.
Феновете на тези два филма бяха отделни секти, много често, който харесваше единия филм, твърдеше, че не харесва другия. Не че не го гледаше жадно всеки път като го пускаха – просто разделението на „Левски“ и ЦСКА го бяхме наложили и върху филмите.
Но имаше едно момиче, което всички харесвахме. Казваше се Алиса Селезньова.
Филмът, от който е Алиса, се казва „Гостенка от бъдещето“. Сценарист е великият Кир Буличов. По същото време, когато по единствената телевизия въртяха филма, в списание „Дъга“ вървеше поредица „Гостенка от бъдещето“.
За 30 години така и никоя телевизия не повтори филма, а списание „Дъга“ някак си не успя да премине в новото време. Почти бях забравил този филм. Тези дни отново го изгледах и се потресох колко е хубав всъщност. И първото, което ми хрумна, е да проверя как изглежда Алиса сега.
Изглежда така:
Но първо няколко думи за самата Алиса. Тя е родена на 17 ноември през 2065, 2070 или 2080 година. Датите са три, защото Алиса се появява в няколко книги на Кир Буличов, но винаги е на 12 години. Разказите, които най-много са използвани в сценария, са от сборника „Момиченцето от Земята“ (както се казваше и поредицата в „Дъга“), издаден през 1974 г. и преведен на български през 1981 г.
Алиса Селезньова, която винаги е на 12, е кръстена на дъщерята на Кир Буличов Алиса Можейко (Истинското име на писателя е Игор Можейко).
Филмът „Гостенка от бъдещето“ излиза през 1985 г. Никога в историята на Съветския съюз филм не е имал такъв успех. Всички деца са луди по него. Всички момчета са влюбени в Алиса. Всички момичета искат да приличат на нея. До голяма степен същото може да се каже и за останалите соцстрани.
И едва ли има момче на моята възраст, което да не си е припявало тази песен:
Главната роля се изпълнява Наталия (Наташа) Гусева. Режисьорът Павел Арсениев я открива през 1983 г., когато снима учебен филм за правилата за пътното движение. На следващата година я кани за главната роля в „Гостенка от бъдещето“.
„Ролята сякаш беше създадена за нея“, казва по-късно режисьорът.
Славата, която се стоварва върху Наташа след филма, е невиждана за Съветския съюз и непослилна за нея. Армия от поклонници всеки ден чака момичето пред входа, изпраща я до училище и я чака след часовете. Получава толкова много писма, че в нейната пощенска станция е заделена специална стая, в която ги складират и после с отделна кола ги доставят до дома й. Снимките й са на първа страница на всички списания, не само в СССР, но и по света. Манията е толкова голяма, че не остава незабелязана и отвъд желязната завеса и австралийската телевизия прави своя версия на филма.
Цялото това внимание не е по силите на Наташа. Тъй като е много стеснителна и не може да понесе вперените в нея погледи, тя винаги ходи със забит в земята поглед и се прегърбва.Наташа почти забравя истинското си име. Всички я наричат Алиса. Образ, от който никога няма да може да избяга.Още следващата година я канят за снимките на нов филм, но той няма успех. Следват още 3-4 филма, но и те са пълен провал. Просто за нея няма друга роля, освен Алиса.
Последната покана е през 1989 г. Във филма обаче има насилие и Наташа отказва да участва в него, за да не развали чистия образ на Алиса.
Съпруг от кутия
Първият й съпруг е един от милионите влюбени в нея тийнейджъри. Вижда я на живо през 1988 г., когато тя е на 16 г. и е на снимки в Беларус. Въпреки че брат му е участник в кинопродукцията, обожателят така и не може да се добере до нея. Алиса не допуска никакви срещи с обожатели, никой не може да припари до нея.
Тогава Денис Мурашкевич измисля план как да достави самия себе си до Алиса. Влиза в един кашон от телевизор „Хоризонт“ и успява да уреди „телевизорът“ да бъде доставен до хотелската стая на Алиса. Когато тя го отваря, от кашона изскача бъдещият съпруг.
Двамата се оженват през 1993 г. Макар да се развеждат през 2001 г. Наталия и досега носи неговата фамилия. Двамата имат дъщеря. Бащата, естествено, настоява тя да се казва Алиса. Наталия отказва. Като компромисен вариант стигат до Алеся.През 2013 година Наташа се омъжва за втори път и на 41 г. ражда втората си дъщеря – София.
Името на измамниците
Вероятно има и още една причина Наталия да запази името Мурашкевич. С развитието на социалните мрежи изведнъж името Наталия Гусева се оказва най-предпочитаното в цялото постсъветско пространство. Ползват го хиляди, които просто желаят да останат анонимни в интернет. Ползват го обаче и измамниците. Понеже образът на Алиса е толкова чист и невинен, изведнъж се оказава, че с името на Наташа Гусева много по-лесно се печели доверие, искат се пари, правят се измами.Истинската Наталия Гусева няма профил в нито една социална мрежа и при редките си телевизионни изяви винаги напомня за това.
Учен
Още докато се снима „Гостенка от бъдещето“, на кинаджиите от екипа им прави силно впечатление, че Наталия е чужда на славата. Всички деца-актьори се оптват да се държат като малки кинаджии, разпитват за тънкостите на занаята, любопитстват, а после разказват за кинокариерата си. По време на всички почивки Алиса само чете и пише домашни. Когато ги питат кой какъв иска да стане, всички отговарят „артист“, а Наталия казва – ентомолог.
Тя почти изпълнява мечтата си. Завършва биотехнология, работи в институт като научен сътрудник по имунология и микробиология, има научни публикации. В момента е собственик на фармацевтична компания.
Казва, че много, много рядко е гледала филма, след като е излязъл. Горе-долу толкова често, колкото човек разглежда албумите с детските си снимки.
На 25-ти юли 1948 г. се открива хладилният завод „Антон Иванов“. Той е първият и единствен завод на хладилното машиностроене у нас.
Първата серия от български абсорбционни домашни хладилници се появява на пазара през 1958 г. Те имат полезен обем от 75 л. и са известни под марката „Мраз-75“. Първоначално те не предизвикват интерес и дълго се задържат в магазините. Скоро обаче „престрашилите се“ да си ги закупят са доволни от тях.
Охлаждането се е извършвало с помощта на херметичен хладилен агрегат — компресорен тип, зареден с хладилен Фреон 12.
А Вие,какъв хладилник имахте и доволни ли бяхте от него?
Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет.
Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета.
И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик.
За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно.
Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?
Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.
На 28 декември 1974 година, в съботния брой на най-големия български ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:
На 25 декември 1974 г. в 20,45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на 6 студенти и 10 са ранени. Между пострадалите 1 убит и 3 ранени са чуждестранни студенти.
Близките на пострадалите са уведомени.
Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката. (БТА)
Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София – че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.
След касапницата в коридора на общежитието остават 6 трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“.Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си.Наръган с нож, бере душа в болницата, Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик
Навръх Коледа 1974 г. 17-годишният Бранимир Дончев, и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм “Кръстникът”. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по “заобиколни пътища” да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет “Валтер” на баща си Дончо Дончев, зам.-генерален директор на ДСО “Стара планина”. Както и една остра финска кама от богатата “хладна колекция” на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието й в Студентския град. Нахълтва в бл.1 стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича “жълти муцуни” и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът й Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.
Равносметката е смразяваща:
Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от “финката” на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28.12.1974 г. в-к „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.
Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.
Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебно-медицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били… фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975г. убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено е покосен от милиционерските куршуми. “Дали е така, не мога да кажа”, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.
Досие на извършителя:
Убиецът Бранимир Дончев Делчев е ученик в столичната 8-ма гимназия. Малко преди кървавия екшън, той бил на кино със свои приятели. Гледали нашумелия тогава филм „Кръстникът“. Явно повлиян от него, изпаднал в параноя. Когато се прибирал, му се струвало, че го следят. Вкъщи се скрил под леглото. По данни на следствието Бранко бил влюбен в своята братовчедка – студентка от провинцията, която живеела в Студентски град. Тя обаче не отговаряла на чувствата му.
Оръдието на зловещото престъпление е пистолет „Валтер“, притежание на баща му, заместник-директор на външнотърговското обединение „Стара планина“. Жертвите пък е доубивал с кама „финка“.
Кръстника, както го нарече градският фолклор преди 40 години, носи лудостта в гените си. Майка му е циклофреничка. Обесва се три години преди касапницата в Студентски град с въже, взето назаем от съседка.
В нощта след масовото убийство апартаментът на столичната улица „Граф Игнатиев“, където Бранко живее със семейството си, е претарашен. Братът на Бранимир и сестра му са изследвани незабавно от психиатри. После ги интернират в Пещера. Бащата Дончо Делчев е арестуван и осъден на 4 години затвор за небрежно съхраняване на оръжие. Излежава цялото наказание. Обвиняват го, че създава деца, без да предвиди психическото заболяване на жена си. С валутата, спечелена от работата в Африка, до края на живота си изплаща огромната кръвнина.
Още по-трагична е съдбата на Делян Делчев. Като близнак на Бранко той е следен под лупа до самата си смърт. За неговия край сестра му Тотка си спомня: „През 1988 г. Делян беше в кюстендилски санаториум. Казаха ни, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбра.“ И досега не се знае дали е ликвидиран по заповед, дали става жертва на вендета, или се самоубива.
Малцина знаят, че студентът, който спасява няколко човешки живота и в крайна сметка обезврежда превъртелия килър, се казва Исмет Север, български турчин от Исперихския край. Тогава той е бил здрав физически младеж, футболист, обожаващ Гунди, и студент по българска филология в СУ. Ето какво казва той за онази черна Коледа преди 39 години.
“Тогава живеех в първи блок в “Дървеница”. Една декемврийска вечер, оживлението по повод празника беше видимо. Заехме места пред телевизора в клуба, за да гледаме поредния епизод от нашумелия сериал “17 мига от пролетта”. Точно когато звучеше прочутата мелодия от филма, в коридора чухме изстрели. Аз не ги оприличих на изстрели. Някакъв удар, силен шум. Защото изстрели по онова време бяха нещо немислимо. Повториха се. Бях близо до вратата и единствен излязох от клуба, защото инстинктивно усетих, че става нещо лошо.
В момента, в който излязох, видях един от нашите студенти с окървавено рамо. Държи се за рамото и тича по стълбите надолу. Вцепених се. Защото картината беше много тежка. По стълбите бягащите слязоха на първия етаж. Клубът ни беше на втория. Проехтя още един изстрел долу. Аз исках да разбера какво става и да помогна. Когато слязох на първия етаж, видях, че те бягат по левия коридор – този с пистолета гони другия. А той се опитва да влезе в една от стаите, но всички стаи са заключени. В дъното на коридора една от стаите се отвори и един колега извика: ”Ела тука”, на този, който бягаше. Той влезе в стаята, а този с пистолета го последва.
Чуха се три изстрела.
И понеже бягах по коридора, той навярно е чул стъпките ми – след изстрелите изскочи и застанахме очи в очи пред вратата. Със силен замах извади дясната си ръка иззад гърба. Видях, че блесна пистолет. Тогава спортувах много активно и с вродена реакция скочих и хванах пистолета. За съжаление точно в този момент той вече беше дръпнал спусъка.
Явно съм успял да отклоня ръката му със сантиметри. Куршумът вместо в гърдите попада в ябълката на крака ми. Но все пак успях да хвана пистолета. И го държа далече от мен. Не знаех, че в другата ръка имал нож. Докато аз съм наведен и държа пистолета, той с ножа три пъти ми намушква гърба. В този момент колегите виждат, идват и го отблъскват от мен. Видях, че са го прилепили на стената и му държат ръцете. Но той под въздействие на шока, а и беше много силен младеж, се съпротивляваше. Реших да стана да помогна. Направих крачка и в този миг една болка се заби буквално в мозъка ми. На панталона ми имаше дупка като изгорено от цигара. И голямо петно кръв. Погледнах към лампите на тавана. Те почнаха да се люлеят. Посегнах към гърба си. Погледнах ръката си – цялата в кръв. Паднах. Подробностите след това вече ги зная от колегите. Суматохата е била голяма, защото телата, които изнасяли пред блока – 9 убити и 16 ранени – тази кървава картина за младите хора е била цяла трагедия.
В “Пирогов” били шокирани. Целият коридор се изпълнил с млади тела. Заради прободните рани, които съм имал в гръдния кош, той се напълва с кръв. Пулсът и дишането спират. Затова и при първия преглед ме слагат при умрелите.
Много тежка операция ми направиха. Не изваждат куршума от бедрото ми, защото той заседнал между вената и нерва и това можело да доведе до ампутация. Досега той си е там. С него имам проблеми по летищата, уредите пищят, та всеки път трябва да обяснявам защо.
В течение на два месеца имаше сериозно усложнение на състоянието ми. Беше ми направена торакотомия – отваряне на гръдния кош. Започнал процес на инфекция, на гноене. Всекидневно се правели съвещания на най-високо равнище. След години тогавашният ректор на Софийския университет ми разказа тези подробности. Седели в стаята на политбюро – другарят Живков, тогавашният министър на образованието, давали информация на Тодор Живков за състоянието ми. Обяснили му, че има усложнения, които тревожат медицинските кръгове. Евентуално би могло да се ползва едно ново тогава лекарство, но те го нямали. Тодор Живков вдига телефона и казва: “Свържете ме с посланика ни в Америка!” И нарежда антибиотикът да бъде купен и за 24 часа да бъде изпратен в България. Казвали са ми, че по тогавашни цени един пакет струвал много долари, но те били заплатени. Посланикът изпраща лекарството. По такъв начин за мен човекът Живков е този, който може би ми спасява живота”, завършва изповедта си оцелелият по чудо Исмет Север.
След като прескача трапа, Исмет отново тръгва на лекции. Куцука на патерици. Докато е по болници, пропуска 2 години от следването. Въпреки това с много упоритост успява да навакса. През 1977г. се дипломира, получава като награда за проявената храброст златен часовник.
Тогава е подписана Изселническата спогодба между България и Турция. Редовите хора обаче не получават никаква информация. В един момент на Север и неговите сънародници им казват, че са включени в спогодбата, връчват им се задгранични паспорти и в рамките на един месец трябва да се изселят.
В Истанбул младият филолог записва второ висше. Насочва се към строителния бранш. Избират го за шеф на Българската изселническа организация в Турция. По време на протестните демонстрации в Истанбул срещу “възродителния процес” гори портрета на своя “спасител” Тодор Живков. “За мен обаче човекът Живков е едно, а политикът Живков е съвсем друго”, уточнява човекът, обезвредил най-масовия килър в новата българска история.
Заради касапницата в Студентски град властите ограничили прожекциите на филма „Кръстникът“ по кината. Най-кървавите сцени от хита на Копола били цензурирани по-това време.
С Балканче тръгнах от Мездра и минах през Роман, Ловеч, Габрово, Шипка, Казанлък, Петолъчката, Карнобат и Бургас. Почивах 14 дена в Лозенец и после Лозенец, Бургас, Казанлък, Сопот, Араба конак, Ботевград, Мездра, към морето пътувах 3 дни, обратно се върнах за 13 часа!
Тези красиви изживявания няма да ги забравя никога, това се случи през 1986 година, тогава бях на 23 години, безкрайно съжалявам че скоро го продадох, ако си намеря друго ще го купя, жалко че няма да е това с което ходих до морето.
Любопитно за родното балканче:
Мотопедите „Балкан“ МК50 и лекият мотоциклет „Балкан“ М75 са оригинални български конструкции, при създаването на които са използвани натрупаният опит и достиженията в тази област на световни производители на мотопеди и мотоциклети.
Те са производство на Обединени заводи „Балкан“ в Ловеч, където се произвеждат също и мотоциклети „Балкан“ 250 cm?. За производството на мотопедите е приложена схемата за производствено коопериране с други заводи, като двигателите се правят в завод „Средец“ в София до 1974 г., а след това в Завода за бензинови двигатели в Пловдив. Произвеждани са от 1958 до 1975 г.
Модификации:
Балкан“ МК50ПМ – двигател с мощност 2,2 кс с педали и гумени пръстени на предното окачване.
„Балкан“ МК50МП2 – използван е същша двигател, но с телескопична предна вилка.
„Балкан“ МК50МПС – с двигател 2,2 кс, но с манивела за първоначално пускане на двигателя.
„Балкан“ МК50МПМ – с нов двигател с мощност 3,3 кс и тръбна рамка.
„Балкан“ МК50-3 с двигател 3,3 кс, с кикстартер, тръбна конструкция на рамата, кутия за филтъра и инструментите.
Мотопедите, произвеждани в гр. Ловеч, са предназначени да транспортират един или двама души с тегло до 150 кг и със скорост значително по-висока от тази постигана с велосипед. Поради наличието на скоростна кутия, мотопедът може да изкачва наклони, да се движи по пътища с всякакви настилки, каменисти терени или такива без път. При създаването му в конструкцията са заложени да се удовлетворяват противоречиви изисквания като висока експлоатационна сигурност, висока якост при ниско тегло, добра маневреност и управляемост при различна скорост на движение, надеждни спирачки, устойчивост и комфорт за пътуващите при достатъчно мощен за експлоатационните условия двигател, но с нисък разход на гориво.
Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци.
В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.
Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина - Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,
подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген "Удушвача", идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща...
Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си
Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: "Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”
На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори - "Кинг Конг", "Кралят на кеча" или "Балканският лъв". Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан "Човекът с хилядата хватки", който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата "Европейски шампион" и блестящия "Диамантен пояс".
Дончо гътва Циклопа
Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.
Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално.
Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет - влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони.
Получава оферта да стане бодигард на Ал Капоне,но отказва.
Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос - протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.
Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.
През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност –купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти
Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова - датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. "Линкълн" тя е неотлъчно до него.
През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза... 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара - последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.
Мистерия
Изчезна диамантеният пояс на шампиона.Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.
“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.
Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.
Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов
Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер "Куин Мери" с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите - на снимки в Япония.
И като резултат - един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.
След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.
Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева
Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: "Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя."Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.
Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва - та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?
След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София
На 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма "Под горещо небе". Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.
Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: "Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм."
Дан Колов и този път не се съгласява.Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е "Под игото".Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а "Под игото" е сниман чак през 50-те години.
И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?
Аз Бай Тошо ви питам, когато с пет лева си купуваше каса бира и метър салам и живееше като цар, спомняш ли си? Как един студент караше цяла седмица с един петак? Помниш ли, че стигаха да отидеш с девойка на сладкарница и кино. Вярно днес за всичко са ви виновни комунистите и макар от 30 години комунисти да няма във властта антикомунистите се борят с тях или с истината за нас, че животът бе далеч по-хубав от този сега.
С пет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията не бе с метилов алкохол. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.
Спомняте ли си цените през Комунизма колко бе цената на бензина и на хляба? Хляб от добружанска пшеница вкусен с мая и заквас, с неповторим вкус и аромат.
Вашите баби и дядовци си спомнят как когато отидат до месната фурна единият хляб винаги бе начупен по пътя към дома залък след залък. Аз Бай Тошо ви питам спомняте ли си колко струваше едно кисело мляко, един билет в градският транспорт, колко беше цената на една кифла с мармалад? Няма да ви питам за цените във заводските столове, защото там със стотинки излизахте сити и пре сити. Днес с пет лева какво можете да си купите?
В края на 70-те и през 80-те можеше вече да се говори за известно автомобилно разнообразие по нашите пътища. Естествено, най-харесвана беше руската марка „Жигули“, но за нея се чакаше най-много. И то след като си направил първоначална вноска от 1500 лв. Даваше се съответен номер и след 7-8 години получаваш съобщение за закупуване. И аз чаках 8 години за жигули.
Немалко бяха и колите „Москвич“, които се славеха, че са най-здрави и непретенциозни. „Волга“ беше ведомствена кола, имаше много малко частни автомобили с тази марка. Руското чудо беше „Запорожец“, а източногерманското – „Трабант“. И днес е трудно да се определи коя от двете конструкции със своите решения е по-шокираща от техническа гледна точка.
В края на 60-те се появи и полската „Варшава“, доста тромава и не особено изящна, изпълнена най-често в сива цветова гама. Повече интерес имаше през 80-те към полските модификации на „Фиат“ или сръбския вариант „Застава-Юго“. Немците правеха и друг двутактов модел „Вартбург“. На пазара и по пътищата се срещаха и няколко последователни модификации на чешкия модел „Шкода“ с двигател, разположен в задната част на автомобила. За краткото време, в което се произвеждаха коли у нас по лиценз на „Рено“ с марките „Булгаррено“ и „Булгаррено Алпин“, те не успяха да наводнят пазара, но отделни автомобили се търкаляха доста години по българските шосета. Естествено, имаше и западни автомобили на българи, работили в чужбина и успели да си ги внесат оттам. В началото на 60-те години в една пресечка на ул. „Иван-Асен II“ – „Светослав Тертер“, беше паркиран един бежов американски „Понтиак“ с кожен салон, който беше софийска атракция. Негов собственик беше бивш служител в българското посолство в САЩ.
Това е в резултат от осемгодишна разработка и изпитания на екип от учени от Машинно-електротехническия институ в София. В първия си програмен ден Българската телевизия излъчва пряко церемонията по награждаване на участниците в изграждането на телевизионната кула в София, празничен концерт и художествен филм.
Но първото предаване на българската телевизия е прякото излъчване на седмоноемврийската манифестация от площад "9 септември" (днес "Александър Батенберг"). С думите на говорителя в 9.45 ч.: "Внимание, излъчваме в ефир", се поставя началото на професионалната телевизия в България. Парадът е заснет от 3 камери, разположени на балкона на Националната художествена галерия, на Мавзолея на Георги Димитров и на ъгъла на улиците "Васил Левски" и "Цар Освободител". Прякото излъчване се осъществява от режисьорите Ангел Вълчанов и Лидия Ишимбаева. Предаването е на 7-ми телевизионен канал, на който и до днес се излъчва програмата Канал 1 на Българската национална телевизия в София.
Предавания през 1950-те години
Телевизионен център на МЕИ, София
предава от 1953 г. до 1960 г., 2 пъти седмично (вторник и събота)
предавател на площад Васил Левски в София
честоти на излъчване: 2-ри ТВ канал – образ на 59,25 мегахерца, звук на 65,75 мегахерца
мощност: образ – 150 вата, звук – 30 вата
Излъчване на френската фирма CSF, Пловдив
излъчва през септември-октомври 1958 г.
предавател на кулата на Пловдивския мострен панаир
мощност 50 вата
Българска национална телевизия, София
излъчва от 1 ноември 1959 г., официално открита на 26 декември 1959 г.
предавател на телевизионната кула в София
честоти на излъчване: 7-и ТВ канал – образ на 183,25 мегахерца, звук на 189,75 мегахерца
Днес сме ви подбрали 30 от най-култовите и остроумни цитати от старите ленти, които със сигурност ще ви накарат да се усмихнете и да си кажете наум : ''Ееех, какви филми се правеха навремето...''
Прочетете тези 30 цитата и почувствайте топлата вълна на носталгията по старите времена...
Ако се сетите други,добавете ги като коментар.
1.
- Риба, ама цаца...
- Цаца, ама риба! (“Кит”, 1970)
2.
- Когато татко се ядоса на мама, чупи чаши. Това е, защото жена не се удря.Ама е по- скъпо.“ (“Таралежите се раждат без бодли”, 1971)
3.
- Ай, ожени се, че да има време да се разведеш. (“Мoмчето си отива”, 1972)
4.
- А какво е командировка?
- Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт. (“С деца на море, 1972 г.)
5.
-Турското ни кафе е виетнамско (Селянинът с колелото, 1974)
6.
-Въх, уби мъ! (Криворазбраната цивилизация, 1975)
7.
-Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам. (Вилна зона, 1975)
8.
-Едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто е да го направиш.(Мъжки времена, 1977)
9.
-Ей, голям човек е дакелът! (Топло, 1978)
10.
-Ау, ти знаеш ли че имаш страшни очи! (Дами канят, 1980)
11.
-Може да е “Сейко”, но е назад. (Оркестър без име, 1982г.)
12.
-Паднал й бил гласът! Ами че наведи се да си го вземеш! (Оркестър без име, 1982)
13.
-Ти какво си мислиш, ма? И ние пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так! (Оркестър без име, 1982)
14.
- Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе! Здравето ми взе! Ти мани ме мене, ами кокошките спряха да снасят, при 20 кокошки – яйца от пазара купувам! Аз и на война съм бил, ама такова чудо! Бомбардират, бомбардират, па спрат. Какво беше това чудо, какво беше това изкуство? (Оркестър без име, 1982)
15.
-Млад съм бе! Живее ми се! (Оркестър без име, 1982)
16.
-Вземи ме, лодкарьо, на своята ладия лека.(Дами канят, 1980)
17.
- Ама и между софиянците имало големи серсеми.
- Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има. (Баш Майстора - На море, 1982)
18.
-Кокошка може да долети отвсякъде, яйце не! (Господин за един ден, 1983)
19.
-Парите са тор, от която изникват красиви цветя. (Опасен чар, 1984)
20.
-Икономията е майка на мизерията. (Опасен чар, 1984)
21.
-Не, дарлинг, ти си трезва като малко пухкаво пингвинче. (Опасен чар, 1984)
22.
-Вече не се казва да построим кочина, вече се казва да реализираме кочина! (Опасен чар, 1984)
23.
-Как може истината да се дели на две? Тя цялата истина е една. Аз на това ги уча всеки ден, че всички деца са равни. Поне докато са в училище. (Вчера, 1988)
24.
- Това какво е?
- Куче. Куче-касичка.
- Куче? Старомодно…
- Имаме модерни! Зар-касичка и шлем-касичка.
- Това куче защо е зелено?
- Това е крокодилче!
- Така ли? Защо не пише?
- Заяжда. От влагата…
- Лошо! Лошо, другарю…
- Седларов.
- Лошо, Седларов, лошо!"Опасен чар", (1984)
25.
-То от кино не се забременява!"Вчера", (1988)
26.
-Имам да спя още 10 минути и идвам. (С деца на море, 1972)
27.
-Бийтълс… Бийтълс… К’ви са тия маймунски танци, вземете изтанцувайте по един валс, покажете че сте млади хора!Вчера (1988)
28.
-Не съм казвал, но пак повтарям. Вчера (1988)
29.
-Няма да си играем тука на абстрактен хуманизъм. Сега ще видите вий, кон боб яде ли!Вчера (1988)
30.
-Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път! (Куче в чекмедже, 1982)
Отивам аз в сладкарницата на Кафето (Западен парк, София) и имам само 10 стотинки. Взимам една боза от 6 стотинки, пия я жадно и си викам:
"Лелеееее, толкова много искам още една, обаче имам само 4 стотинки..." И както допивам оная тежка халба(или тогава ми се е струвала тежка), усещам с последната глътка и нещо, което в последния момент успявам да не преглътна и познайте какво беше?!? Две стотинки, които явно продавачката беше изпуснала в чашата!
Такава радост беше, не можете да си представите! С най-щастливата детска физиономия отидох и си взех още една боза от 6 стотинки.
Поплурни лакомства в сладкраниците от нашето детство бяха,бонбони- Снежанка, Виолетки, Детска радост, Ролки, шоколад Крава-голям и малък, дъвки-Идеал, сладолед - Ескимо, марципани, Родопчета, Карамел Му, плодово мляко , 1 вафла- 5 стотинки и разнообразните натурални нектари.
С 50 стотинки може да отидеш на кино и да ти останат и за нещо сладичко.Спомени от едно безвъзвратно отминало време-време, което никога няма да се върне.
А вие имате ли незабравими спомени от вашето детство? Ще се радваме да ги споделите в полето за коментар или на посочената електронна поща.
Като ученик печелех валута от чужденците в хотел „Верея”, купувах дефицитни вносни цигари,дънки и маратонки от кореком и виетнамски работници и ги продвах на тройни цени в лева.
И до ден днешен не мога да разбера как ме бяха разкрили. Беше 1985 г. Класният ме привика и ми подаде бележка. Видях я и изтръпнах – викат ме в Детска педагогическа стая. Бях едва 8. клас. Обля ме студена пот, изпаднах в паника, не го очаквах. Трябваше да отида при инспектор Вълчев в районната педагогическа стая. Причината за вълненията ми беше проста – имаше за какво да се притеснявам.
Живеех точно на центъра, до големия хотел „Верея“ в Стара Загора. Със съседчетата дебнехме новопристигналите чужденци, носехме им куфарите, помагахме им в магазина. Често печелехме по някой долар, който за онези години беше безценен. Аз бях най-хитрият, бях се договорил с магазинера на валутния магазин в хотела да ми продава дефицитните цигари, шоколади или аудиокасети, а навън ги продавах на двойни и тройни цени. Мои бяха гаджетата от квартала, пушех най-хубавите цигари и носех маратонки, за които всички ми завиждаха. По законите от онези години това се водеше валутно престъпление и това ясно го проумявах. Може и да не е за това, но кой знае за какво друго.
Както ми каза другарят Шопов, класният, шляпайки ме зад врата на изпращане: „Там случайно и без нищо не викат…“
Верея-Стара Загора
Влязох в Детската педагогическа стая с пресъхнала уста и едва казах добър ден на другаря Вълчев, който беше на около 50.
Пушеше в кабинета, беше задимено.
– Не пушим тук като твоите цигари, моето момче. Нямаме пари да си ги купим, пък и с долари не се занимаваме. Ти занимаваш ли се?
След този въпрос се залепих на стола и клюмнах. Мълчах, какво да му кажа.
– Слушай, имам момче, малко по-голямо от теб. Ако него го бяха хванали в твоите далавери, отиваше право в ТВУ. Ти си по-малък и не сме те хванали с пари или с чужди вещи, но ако се постараем, пътят ти към Бойчиновци е отворен.
Още повече се свих в стола. Той се доближи до мен и ми удари такъв шамар, че паднах на земята. Помогна ми да се изправя и ми подаде още една чаша вода да пия и да се измия, че от очите ми бяха текнали сълзи.
– Отивай си и гледай да не се виждаме втори път.
Осъзнавах, че се бях разминал с огромната опасност да напусна дома си и да отида в страшното възпитателно училище в Бойчиновци, за което се носеха легенди.
Сега ще си кажете - ето, стана човек и отличник, след като му дадоха урок. Няколко седмици си траех, но после започна лятото, мина ми притеснението и пак се върнах в стария занаят – носим куфари, правим се на маймуни, данке, долар, данке, марка. Просто не се правех на толкова велик пред келешите от махалата, което явно ми спаси главата. Но и годините бяха такива, че промените се случваха всеки ден, времето изведнъж стана различно.
Инспектор Вълчев повече не го видях, бяха го преместили на друга работа. Съвсем случайно, около 2005 г., един посивял старец ми подвикна от една скамейка:
– Още ли ги пушиш тези хубавите цигари?
Другарят Вълчев. Седнах до него, извадих и запалихме. Като стари приятели, които не са се виждали с години.
– Другарю Вълчев, мина много време от онези години, кой ме издаде, ще ми кажете ли?
Той се позасмя и сериозно ми отговори.
– Моето момче, не са минали толкова много години, човек най-много от приятели страда, нали. Но не бива да ги губи за глупости.
Коледата се свързваше с „гътване“ на прасето, печене на сочни пържоли на трапа,приготвянето на пържунки,бахур и задължителното свинско с кисело зеле готвено на огън в двора на село.Такава бе коледата по моите спомени през далчната 1983 година.
На Балканите празнуването на Коледа и Нова година се върти главно около трапезата и повечето традиции и обичаи са свързани с храната. Вярва се, че Новата година трябва да се посрещне с пълен хладилник, да има пари във всяко портмоне в къщата, за да са пълни цяла година. Да се платят всички сметки преди празника, за да се влезе в новата година без грижи и борчове.А имаше време, когато нямаше Коледа …
Не съвсем, но поне не официално. Православната църква си отбелязваше празника по всички правила на канона, но това оставаше някак си встрани, приглушено, само за най-ревностните вярващи. Въобще 25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година. По онова време, преди повече от 25 години, моето поколение бяхме деца, безкрайно щастливи по тази най-главна причина.
Най-тъжната Коледа и Нова година за Тодор Живков били през 1989-а. И не защото наскоро бил свален от власт и новите управници го местели от вила на вила, та де факто бил бездомен. Не, причината за мрачното му настроение била друга - убийството на румънския му колега Николае Чаушеску.
В онези дни БНТ постоянно въртяла кадри от екзекуцията на букурещкия диктатор и Тато се страхувал да не последва съдбата на колегата си. „Нищо чудно и аз да свърша така. Ето, вече започнаха обиски по домовете ви, а кой знае какво още очаква нашия род. Бъдете подготвени за всичко...”, споделил Живков пред своите приближени и близки роднини в празничните дни.
Екзекуцията на Чаушеску става един от най-известните епизоди на румънската революция. Смъртната присъда е извършена през 1989 година. Така приключило управлението на един от най-бруталните диктатори на Европа, който управлявал страната почти четвърт век. Бившият генерален секретар на румънската комунистическа партия беше застрелян със съпругата си.
Седем семейства украсяват коледна елха, но не вкъщи, а на гробищата. Там слагат играчки и подаръци. Там са погребани децата им, които останаха завинаги тийнейджъри.
Светлана Захариева, майка на загиналата Любомира, във фаталния ден е разрешила на дъщеря си да отиде на дискотека като награда за добрия й успех в училище. На 21 декември 2001 г. още шест деца с трепет очакват последния звънец, за да хукнат към "Индиго" за концерт на рапърите Колумбиеца и Мъглата, обявен за 18,30 ч. Не са и подозирали, че това ще е наистина последният учебен ден. Отхвърлят от съзнанието си по детски дежурното предупреждение на майките си: "И умната".
Към 18 часа близо 2000 деца на възраст 10-15 г. чакат пред някогашния стадион "Юнак", тогава дискотека "Индиго". Температурата е минус 10 градуса. Гардовете отварят решетката. Входът струва 2 лева, но никой не събира пари. По опашката преминава новината:
"Пускат без пари!" и започва блъсканица
Тези, които вече са стигнали до най-долната площадка, са повалени от телата на свои връстници, които губят равновесие, падайки по заледените стъпала. Получава се "ефектът на доминото". Седем от децата със сетни сили ще се опитват да си поемат глътка въздух. Смазани, ужасени и измъчени, ще напуснат този свят завинаги.
Започва разследване. След трагичния инцидент е образувано следствие по член 123 от Наказателния кодекс за причиняване на смърт по немарливост. Обвиняеми са четирима души от управата и охраната на дискотеката, както и ексшефът на Държавната агенция за младежта и спорта Цвятко Барчовски и бившият главен архитект на София Стоян Янев. Заключението на вещите лица по делото е, че смъртта на децата е настъпила заради незаконно и некачествено построени стълби, а лошата организация е допринесла за трагичните събития. След дългия съдебен процес никой не влезе в затвора. Най-голямото наказание беше за Цвятко Барчовски - 1500 лева глоба. Управителят на "Индиго", както и двамата охранители от фаталната вечер, платиха глоба от по 800 лв.
Споменът за трагедията преследва оцелелите деца и приятелите на загиналите. Бившите съученички на Виктория Кабакчиева от 93-о СОУ и досега мислят за нея. Някои от приятелите на Любомира пазят все още снимката й и спомена за звънкия й глас, както и характерните за нея тънки "бодлички", на които е оформяла косата си с гел. Спомнят си и за един комичен инцидент. Отишли на пазар за обувки, но тъй като Люба имала много малък крак, дълго време търсели нейния номер 36. Обиколили всички възможни магазини в центъра на София. Накрая Люба се ядосала и взела 40-и номер, спомнят си приятелите й.
Крадци на два пъти опоскаха паметника
Паметникът на скулптора Ставри Калинов "Дървото на живота" бе открит през 2002 г. Статуята е със 7 клона и с по 7 листа - колкото са и загиналите деца. 3 г. след откриването на паметника двама наркомани "обраха" листата и ги предадоха в пункт за скрап срещу 4,50 лв. Злосторниците бяха заловени. Паметникът бе възстановен от Калинов. През 2010 г. апаши отново задигнаха листата.
Може да не знаете коя е Паша Христова, но задължително сте я чували как пее „Една българска роза“, избрана за песен на столетието през 2000 година.
Който я е слушал на живо, помни гласа й, отприщен като стихия, която превзема залата с искрящата си чистота и плътна сила.За шестте си години като професионална певица момичето от Княжево успява да спечели „Златният Орфей“, да запише над 40 песни за националното радио и за плочи в „Балкантон“, които още звучат, и да остави белег в душите не само със завладяващия си талант, а и със спомена за сърцераздирателната си съдба. Паша е изпепелена в самолетна катастрофа на 25 години.
Загива, стиснала за ръката голямата си любов – пианиста Николай Арабаджиев-Фучо, ръководител на оркестър „София“. Двамата са седнали на втория ред след пилотската кабина. В пожара загиват пътниците в предната половина на машината.
Фаталната дата е 21 декември 1971 г. Часът е 23,40. На борда на самолета Ил-18 цари оживление. Българска културна делегация в състав оркестър „София“, народни изпълнители, фолклорен танцов състав при читалище „Аура“ се готви да излети за Алжир. Паша Христова и Николай Арабаджиев са щастливи, че могат да бъдат заедно, без да ги гложди непрестанно вината за забранената им любов. И двамата имат семейства и деца. Но чувствата са по-силни от дълга и съвестта. Те се допълват взаимно, гледат в една посока и изливат любовта си в музиката
„Това, че се събра с Фучо – Николай Арабаджиев, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също беше невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно“, казва в интервю певицата Мими Иванова, също солистка на оркестъра.
По времето, когато се случва катастрофата, почтената до болка Парашкева Христова Стефанова (както е кръщелното име на певицата) се е изнесла на квартира на ул. „Янтра“ №3, защото моралът не й позволява да лъже съпруга си Васил, от когото има двегодишен син Милен. Тя се разкъсва не само от угризения за зарязаната си половинка, ами и от съвестта, че разваля още.„Беше влюбена, но и това беше мъка, защото човекът до нея също не беше сам. И тази мъка я накара да се затвори още повече в себе си. Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна. Борето Гуджунов ми е казвал – с него сме випускници от ВИТИЗ, той пръв ми съобщи за катастрофата, че тя е била толкова притихнала, сякаш е искала да си отиде тихо и кротко с голямата си любов“, казва актрисата Латинка Петрова в книгата на Иван Георгиев „Една българска роза – 40 години след катастрофата“.
Във фаталната нощ самолетът, в който са Паша и Николай, не успява да се издигне, лявото му крило заорава, машината излиза от пистата и избухва в пламъци. От общо 73-ма души на борда загиват 30, включително и шестчленният екипаж с командир Борис Луканов. Вината не е у пилота, той е толкова добър, че често пъти вози Тодор Живков. Част от пътниците в задната част на Ил-18 успяват да се спасят – с наранявания и изгаряния, скачайки от огнения ад.
Поради бавна реакция и недомислица пожарната и Бърза помощ са държани извън пистата и пристигат катастрофално късно. Паша Христова сякаш предчувства и преди пътуването споделя, че не й се тръгва в навечерието на Коледа. Предпочитала да бъде с двегодишния си син край елхата. И същевременно тайничко се радвала на глътката свобода с любимия човек.
По онова време сякаш по иронична гримаса на съдбата три големи български певици имат връзка с музиканти, които ще допринесат много за развитието на таланта им. Лили Иванова живее със Здравко Радоев, Йорданка Христова – с Кристиан Платов, а Паша се залюбва с шефа на оркестър „София“. Чувствата им са като цунами, което помита всичко след себе си, защото освен любовници са съмишленици, обзети от омаята на хубавата музика. Тя наистина му дължи много за професионалното си израстване – Николай Арабаджиев не само прави аранжименти, при които певицата да изпъкне с уникалния си глас, ами я води при майка си – един от най-добрите вокални педагози, за да шлифова природния й талант.Той самият е известен композитор, диригент и един от най-талантливите аранжори, които променят звученето на българската популярна музика. Под негово ръководство оркестър „София” става един от най-добрите състави, отлично приети в България и в чужбина. Арабаджиев пише за Паша Христова песента „Остани“, която им донася „Златния Орфей“, и парчето „Ах, този дивен свят“, отличено с Голямата награда на фестивала в Сопот.
Една от градските легенди разказва, че Паша не посмяла да скочи от самолета, защото носела в утробата си детето на Николай и не искала да навреди на бебето.
Че Христова е била бременна, твърди и близката й приятелка Марта Баръмова, позовавайки се на майката на певицата. Историята за скока от самолета е поетична, но недостоверна. Просто седналите по-напред в самолета не са имали време да се спасяват с бяг. Огненото кълбо ги поглъща. Телата им са толкова обгорели, че едва ги разпознават по бижутата.
Оцелялата танцьорка от фолклорния състав на читалище „Аура“ Елена Донкова казва, че Паша, като че предчувствайки трагедията, дошла на летището в черно манто и черна рокля „Тогава беше страшно елегантна. Сякаш знаеше, че отива някъде.“
Настроението на обреченост
витае над тази любовна история, повлияно от трагичния й край. Както и вечният въпрос „ако“. Ако Паша беше останала обикновена чертожничка в „Балканкар“, щеше ли да остане жива, пеейки само в прояви на художествената самодейност? Ако бе избрала да се върне при мъжа си – конструктор в същото предприятие, с когото се намират „по профсъюзна линия“, и да бъде на Нова година със сина си, нямаше ли да избегне катастрофата? Ако съвестта бе надделяла над любовта, нямаше ли да бъде оцеляла, но нещастна?
За своите шест години на сцената Паша има постижения, за които много професионални певици могат само да мечтаят. Какво остава за родената на 16 юли 1946-а в покрайнините на София девойка, която израства в бедняшка комунална квартира. Влечението й към музиката е толкова голямо, че тя скача от прозореца и бяга от вкъщи, когато баща й – известен в Княжево фотограф, й забранява да става „кръчмарска певица“. В Школата за естрадни певци тя е най-малко ярката до момента, в който застане зад микрофона. Тогава сякаш красотата й, скрита някъде дълбоко, разцъфва, а спотаяваните чувства избликват с песента. Близки до певицата твърдят, че никога не е влагала толкова сърце в изпълненията си, колкото през последните месеци от живота си. Тогава сякаш раздавала от любовта си към Фучо на публиката – така силни били чувствата й.
Синът на певицата цял живот търси истината за кончината на майката, която не помни, но и той си отива от живота през декември 2014 г. Милен Иванов няма нищо общо със сцената – работи като автобояджия и живее със семейството си в апартаментчето, което баща му купува с парите от „кръвнината“ за Паша – 18 000 лева. Докато угасва от рак, синът не вярва, че жената, която го е родила, е жертва на трагична случайност.Версии за самолетната катастрофа
Милен Иванов, синът на Паша Христова, твърди, че „истината за катастрофата не се търси толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката“. Няколко интересни факта му дават основание за подобно съждение. Първият е, че той притежава оригиналния задграничен паспорт на майка си, без който тя не би могла да излети за Алжир. А ако го е направила, документът би трябвало да е на пепел. Той обаче си е съвсем здрав без никаква виза или печат в него. А паспортът й бил нужен, защото певицата имала подписан 6-месечен договор за ГДР заедно с Борис Гуджунов.
Синът на певицата е озадачен и от смъртния акт на майка си с дата… 23 февруари 1972 г. – точно два месеца след катастрофата. Как са издали разрешение за погребението й без смъртен акт, е третата загадка. В документа е написано: „Починала вследствие на фрактура и на изгаряния трета-четвърта степен.“ Четвърта версия на Милен е, че певицата е била още жива, когато са я закарали в болницата, но там явно не са искали да я спасят.
Естрадната легенда Борис Гуджунов, оцелял заедно с Янка Рупкина и Мария Нейкова, е убеден, че катастрофата е била планирана, колкото и абсурдно да звучи. Той го твръди пред Иван Георгиев, автор на книгата „Една българска роза – 40 години след катастрофата“: „Това го разбрах чак след 6 години от един мой приятел, чийто баща работеше в МВР. Истината е, че е трябвало да умре вторият пилот. А за да не се усъмни никой, си отиват 30 души. Оказва се, че е имало страхотни далавери. Толкова са били назрели вече нещата с черните полети, с пари и кражби в Мека и Африка, че този пилот е поискал среща с Тодор Живков, за да разкаже как стоят нещата“, разкрива Гуджунов. До днес няма нито документално, нито свидетелско потвърждение на думите му.
Друг естраден ветеран – Христо Кидиков, има още по-невероятна гледна точка: „Все още нищо не е доказано и може би никога няма да се разкрие. Димитър Симеонов ми е разказвал, разбрал го от свои източници, че в този самолет е трябвало да пътуват хора от Политбюро начело с Тодор Живков (не е ясно защо – б.р.). Разговарял съм и с останалите четирима живи от катастрофата. Месец преди това самолетът е излязъл от много щателен ремонт, а после изведнъж се оказва, че въжетата на елероните са разместени и това е причинило катастрофата. Странното обаче е, че нито един от хората, които са правили ремонта, не беше наказан.“
Макар и двамата естрадни певци да застават зад думите си, те звучат неправдоподобно и вероятно истината за катастрофата никога няма да бъде разкрита..
Любимата й песен била „Янтра“
Режисьорът Олег Ковачев, който в продължение на три години снима филм за Паша Христова, твърди, че любимата й песен била „Янтра“, а не „Една българска роза“, която е „поръчкова мелодия“. В интервю пред „Блиц“ Ковачев си спомня какво му е разказвал синът на певицата: „Споделяше, че му е много странно как в текстовете на нейните песни има някаква символика. Моят филм завършва с песента „Остани“. Тя е писана за Паша от Николай Арабаджиев и съдържа дълбок подтекст. В нея се пее „Остани си там, далече, в сънищата и в мечтите… остани си при звездите…“. Милен много се вълнуваше от тази песен, от текста. Казваше: „Какво нещо е само… точно този текст все едно че е написан за нея.“
През 1960 г. у нас тайно от обществото се разиграват драматични събития. На 2 януари с писмо до генералния секретар на БКП писателят Димитър Осинин иска да се възстанови празнуването на Коледа. Разбира се, заради господстващата в онези години атеистична идеология не като християнски празник, а само като народна традиция.
Тодор Живков явно се отнесъл сериозно към проблема и поискал мнение от учените от БАН. Те обаче доста се поизпотили, защото не били изследвали подробно проблема. Все пак накрая дали отрицателно становище – според тях "за съжаление" Коледата била християнски празник.За това говорят документи, които “168 часа” разкрива за първи път. Характерно за епохата, в която са писани, те са пълни с абсурдни твърдения и говорят красноречиво не само за липсата на свобода и демокрация, а и на каквато и да е малка радост за населението в онзи период.
Но дали заради тях, или по друга причина някъде от този период политиката на БКП по отношение на Коледа се променя. От радикални забрани културтрегерите се ориентират повече към подмяна на вековните традиции и свързването им с Новата година
Така традиционни коледни обичаи - сурвакане, обикаляне на коледари и изпълнение на народни песни изкуствено са пришити към 1 януари - Нова година. Освен това през 1968 г. Българската православна църква също въвежда реформа и премества честването на Рождество от 7 януари на 25 декември.
Авторът на посланието Димитър Осинин, който макар и учил в духовна семинария на младини, също е заслужил комунист и вероятно умишлено се опитва да вкара в заблуждение Живков, че празникът няма нищо общо с “опасното” християнство и в писмото си риторично пита: “Защо доста некритично се отказваме от едно изключително богатство? ...Коледата няма нищо общо с Рождество Христово. Тя и по име, и по съдържание е чисто новогодишен празник. Черквата нарочно го е свързала с Рождество Христово с надежда да го обезсили. За щастие не е успяла: християнството е оставило следи само в някои имена на светци, на Христос и Богородица. Празникът си е останал величание на възраждащия се живот с издигането на слънцето. Празник на народ земеделец и скотовъдец. Нашият народ не е създал нищо по-бодро, жизнерадостно и поетично от тоя празник. Това е единодушна оценка от всички, които познават добре празника.”
Според Осинин дори изкривеното разбиране за тържеството по-скоро обслужва “реакционните сили” в обществото. “Моята мисъл е, че трябва да възстановим коледуването, като очистим песните от християнски остатъци
и пренесем празника срещу Нова година, където си е мястото му. Бъдни вечер е новогодишната нощ, не Рождественската. Възстановяването на коледуването ще има голям, необикновен ефект у народа. То ще запълни и оживи новогодишната нощ на село. Освен това тоя обичай дава пълна възможност да се свърже миналото с песни за днешния наш живот и по тоя начин ще се дообогати. Въпросът заслужава сериозно обмисляне. С комунистически поздрав и с новогодишни пожелания за здраве и нови успехи: Димитър Осинин”, пише в заключение писателят в посланието си до правешкия диктатор.
Отговорът от отдел "Наука, образование и изкуство" на ЦК на БКП след съгласуване с БАН идва след близо три месеца - на 21 март 1960 г. По своята абсурдност изводите, до които стигат учените, и аргументацията им е още по-забавна от предложението, дало повод за официалното становище.“Етнографският институт е включил в своя научен план изцяло проблемите за старите народни обичаи, с оглед те да бъдат съживени и преосмислени, като им се даде социалистическо съдържание, пише в отговора, който е подписан и от зав. отдел “Наука, образование и изкуство” на ЦК на БКП Рубен Аврамов. Съгласно тазгодишния план Институтът се занимава със сватбата и кръщението (и двете са подчертани), защото това са обичаи с най-масово и ежедневно практикуване. Всички други обичаи с най-масово и ежедневно практикуване ще бъдат разработвани”, уверяват още от БАН, за да не ги заподозрат, че нищо не вършат.
Не е известно каква е била реакцията на Тодор Живков на въпросното “високонаучно становище”, но е факт, че някъде след този период в идеологическо отношение се прави завой
Линията на тотално отрицание на празника се променя и се появява тенденция да се обвържат народните обичаи, свързани с него, с отбелязването на Нова година. В конкретния случай прави впечатление, че иначе неблестящият с интелект генерален секретар с вродения си усет за оцеляване и излизане от трудни ситуации е предпочел да прехвърли неудобния въпрос към учените глави, за да не се ангажира лично с решаването му.
Куриозното е, че случаят с “експертизата” на социалистическата наука и развитието на идеологическата пропаганда след това до голяма степен съвпада с блестящо сатирично есе от Георги Марков, озаглавено “Доклад за осъвременяването на посрещането на Новата година от академик Мончо Пипонков (подслушан тайно и записан дословно)”.
В ироничен "доклад" убитият в Лондон писател майсторски пресъздава отношението на официалната соцнаука към християнския празник
“Другари и другарки, мисля, че е крайно време да спра вниманието ви върху един въпрос, чието важно значение досега е било някак пренебрегвано. Отдадени на упорита работа в борбата за построяването на социализма в нашата страна, за подобряване на материалното и културно равнище на живота у нас, за изграждането на нов тип гражданин с нова душевност и за ликвидиране на всякакви вражески напъни, ние недооценихме известни идеологически аспекти, които в последна сметка се превърнаха в нещо като спирачки, действащи върху колелото на историята. Ние правилно се постарахме да заличим от миналото на нашия народ всичко онова, което малко или много противоречи на нашата идеология и на текущата политика на нашата партия.
Ние също правилно премахнахме традицията, произтичаща от християнския календар с разните там светци, и я заменихме с наша традиция и календар с наши герои. Разбира се, в това отношение бяха допуснати някои крайности, които впоследствие трябваше да се поправят. Ние премахнахме Кирил и Методий, за да ги възстановим по-късно. Ние премахнахме Климент Охридски, също за да го възстановим, защото с известно закъснение разбрахме, че най-добрият начин да се ликвидира една традиция е, като си я присвоим. Но тъкмо тук, другарки и другари, в присвояването на обичаи, ритуали, песни, танци, легенди и предания се появи голямата опасност. Нека бъда съвсем ясен: няма нищо лошо в това да си присвоим една дата, та ако ще да е и датата на свети Иван Главорез. В края на краищата волю-неволю ние трябва да приемем, че Нова година започва на Първи януари, а не на 9 септември (както имаше предложения навремето), нито на 7 ноември (както се внушаваше от съветска страна)".
Дали демокрацията наистина отне на българите високата раждаемост и сигурността? Документите и фактите за социалната политика в НРБ говорят за съвсем други неща. Информациите обобщава Николай Цеков.
„Имаше консултация за бременни, за деца, посещаваха новородените, родилките.Комунистите-каквито искате ги наричайте – но деца се раждаха и всичко беше безплатно“, твърди във Фейсбук един от носталгиците по соца. Равнищата на раждаемост в НРБ често се използват като необорим аргумент в полза на щастливия живот в тогавашната НРБ. Зад тази фасада се крие обаче една от най-мрачните тайни на НРБ. Грижливо охраняваната статистика на абортите в страната прави първите си регистрации през 1953 година.
Днес тази информация е достъпна за всеки Интернет-потребител:
Защо не се роди 9-милионният българин?
Обобщението на събраните до края на 2013 г. данни сочи, че по времето на комунизма броят на регистрираните аборти в България е много близък до броя на ражданията. В тази статистика не са включени множеството тайно извършвани от специалисти и шарлатани изкуствени прекъсвания на бременността. Чак до 1999 година броят на абортите превишава броя на ражданията. Решение на проблема режимът на Живков вижда в челния опит на братска Румъния.
През 1966 г. „Геният на Карпатите“ Николае Чаушеску ликвидира проблема с нежеланието на румънките да раждат с драконски мерки за тотална забрана на абортите. Резултатът е ужасяващ – главоломно нарастват криминалните аборти, често завършващи със смърт или осакатяване на родилките.
Изоставените по улиците и пътищата бебета пълнят в геометрична прогресия сиропиталищата. В същото време приетият от ЦК на БКП указ за насърчаване на раждаемостта от 1968 г. не допринася с почти нищо за повишаване на застрашително падащите равнища на раждаемостта на фона на увеличаващите се аборти.Чак до 1999 година броят на абортите превишава броят на ражданията
Увеличаването на платения отпуск по майчинство по никакъв начин не променя обстоятелството, че младите семейства в НРБ чакат средно по 20 години за жилище, а най-елементарни стоки и удобства, необходими за отглеждането на новородените са в списъка на най-дефицитните неща. В началото на 70-те години режимът в София решава да приложи идеите на Чаушеску за повишаване на раждаемостта като забрани абортите за онези жени, които не раждали или имат по-малко от 2 деца.
Независимо от това броят на легалните и нелегалните аборти продължава да превишава броя на живородените деца до и след падането на комунизма. Тази крайно неблагоприятна за възпроизводството на българската нация тенденция се обръща едва в края на 1999 г. През 10-те години на членство на България в ЕС броят на живородените деца вече превишава над два пъти броя на направените аборти. За периода 2007-2016 г. в страната са родени 645.000 деца, а прекъснатите бременности са 277.000
Спокойно ли беше по улиците на НРБ?
Разсекретените архиви на Държавна сигурност и милицията разбиват на пух и прах мита за спокойствието и безопасността на хората в социалистическа България. Всъщност основен фактор за разпространяваните и сега внушения за липсата на престъпност в НРБ е грифът „Строго секретно“ върху всички информации, справки и анализи за нарастващата до самия край на режима криминална активност.
Редом със сведенията за увеличаващите се убийства, грабежи, изнасилвания, проституция, черна борса, наркомании, през 1988 г. в документацията на ДС се появяват и данни за грабежи по пътищата. Средно за месец в страната са извършвани около 30 убийства, но има и месеци с по 72 регистрирани тежки престъпления против личността. Публикуваните от изследователя Антон Тодоров милиционерски справки за месец март 1989 година говорят красноречиво за „спокойствието“ по улиците на НРБ.Привърженици на бившия диктатор Живков го почитат и днес
„По оперативни данни за месеца в страната са извършени 20 убийства, 9 опита за убийство, 10 изнасилвания, 11 грабежа, 57 кражби на обществено имущество, 240 кражби по домовете. Откраднати са 147 автомобила. В сравнение с данните за февруари 1989 г., умишлените убийства са се увеличили с 3, опитите за убийства – с 2, кражбите на лично имущество – със 71. Устойчивост показват изнасилванията и грабежите, увеличават се и длъжностните присвоявания“, пише в месечната сводка на МВР.
Любопитен детайл в справките на милицията за месец януари 1989 г. показва кой в НРБ наистина се е чувствал сигурен и защитен. „В резултат на активните следствени действия и мероприятия е установено и доказано, че ограбилите вилата на другаря Христо Георгиев Живков, племенник на другаря Тодор Живков във вилна зона „Китка“, са четирима ученици от осми клас в София. Оказа се, че преди това те са били извършили обири на други 15 вили …“
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
10:49:00
