Дан Колов,най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 година /Видео/

Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци.

В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.

Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина - Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,

подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген "Удушвача", идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща...

Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си

Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: "Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”

На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори - "Кинг Конг", "Кралят на кеча" или "Балканският лъв". Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан "Човекът с хилядата хватки", който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата "Европейски шампион" и блестящия "Диамантен пояс".

Дончо гътва Циклопа

Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.

Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално.

Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет - влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони. 

Получава оферта да стане бодигард на Ал Капоне,но отказва. 

Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос - протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.

Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.

През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност –купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти

Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова - датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. "Линкълн" тя е неотлъчно до него.

През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза... 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара - последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.

Мистерия

Изчезна диамантеният пояс на шампиона.Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.

“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.

Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.

Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов

Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер "Куин Мери" с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите - на снимки в Япония.

И като резултат - един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.

След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.

Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева

Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: "Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя."Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.

Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва - та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?

След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София

На 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма "Под горещо небе". Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.

Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: "Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм."

Дан Колов и този път не се съгласява.Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е "Под игото".Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а "Под игото" е сниман чак през 50-те години.

И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?

Източник: glas.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

А ти помниш ли когато с пет лева живееше като цар?

Аз Бай Тошо ви питам, когато с пет лева си купуваше каса бира и метър салам и живееше като цар, спомняш ли си? Как един студент караше цяла седмица с един петак? Помниш ли, че стигаха да отидеш с девойка на сладкарница и кино. Вярно днес за всичко са ви виновни комунистите и макар от 30 години комунисти да няма във властта антикомунистите се борят с тях или с истината за нас, че животът бе далеч по-хубав от този сега.

С пет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията не бе с метилов алкохол. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.

Спомняте ли си цените през Комунизма колко бе цената на бензина и на хляба? Хляб от добружанска пшеница вкусен с мая и заквас, с неповторим вкус и аромат.

Вашите баби и дядовци си спомнят как когато отидат до месната фурна единият хляб винаги бе начупен по пътя към дома залък след залък. Аз Бай Тошо ви питам спомняте ли си колко струваше едно кисело мляко, един билет в градският транспорт, колко беше цената на една кифла с мармалад? Няма да ви питам за цените във заводските столове, защото там със стотинки излизахте сити и пре сити. Днес с пет лева какво можете да си купите?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как чаках 8 години за Жигула след като бях направил вноска от 1500 лв.Разказ от първо лице:

В края на 70-те и през 80-те можеше вече да се говори за известно автомобилно разнообразие по нашите пътища. Естествено, най-харесвана беше руската марка „Жигули“, но за нея се чакаше най-много. И то след като си направил първоначална вноска от 1500 лв. Даваше се съответен номер и след 7-8 години получаваш съобщение за закупуване. И аз чаках 8 години за жигули.

Немалко бяха и колите „Москвич“, които се славеха, че са най-здрави и непретенциозни. „Волга“ беше ведомствена кола, имаше много малко частни автомобили с тази марка. Руското чудо беше „Запорожец“, а източногерманското – „Трабант“. И днес е трудно да се определи коя от двете конструкции със своите решения е по-шокираща от техническа гледна точка.

В края на 60-те се появи и полската „Варшава“, доста тромава и не особено изящна, изпълнена най-често в сива цветова гама. Повече интерес имаше през 80-те към полските модификации на „Фиат“ или сръбския вариант „Застава-Юго“. Немците правеха и друг двутактов модел „Вартбург“. На пазара и по пътищата се срещаха и няколко последователни модификации на чешкия модел „Шкода“ с двигател, разположен в задната част на автомобила. За краткото време, в което се произвеждаха коли у нас по лиценз на „Рено“ с марките „Булгаррено“ и „Булгаррено Алпин“, те не успяха да наводнят пазара, но отделни автомобили се търкаляха доста години по българските шосета. Естествено, имаше и западни автомобили на българи, работили в чужбина и успели да си ги внесат оттам. В началото на 60-те години в една пресечка на ул. „Иван-Асен II“ – „Светослав Тертер“, беше паркиран един бежов американски „Понтиак“ с кожен салон, който беше софийска атракция. Негов собственик беше бивш служител в българското посолство в САЩ.

Тодор Тодоров, София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 26 декември 1959 г. става официалното откриване на Българската телевизия

Това е в резултат от осемгодишна разработка и изпитания на екип от учени от Машинно-електротехническия институ в София. В първия си програмен ден Българската телевизия излъчва пряко церемонията по награждаване на участниците в изграждането на телевизионната кула в София, празничен концерт и художествен филм.

Но първото предаване на българската телевизия е прякото излъчване на седмоноемврийската манифестация от площад "9 септември" (днес "Александър Батенберг"). С думите на говорителя в 9.45 ч.: "Внимание, излъчваме в ефир", се поставя началото на професионалната телевизия в България. Парадът е заснет от 3 камери, разположени на балкона на Националната художествена галерия, на Мавзолея на Георги Димитров и на ъгъла на улиците "Васил Левски" и "Цар Освободител". Прякото излъчване се осъществява от режисьорите Ангел Вълчанов и Лидия Ишимбаева. Предаването е на 7-ми телевизионен канал, на който и до днес се излъчва програмата Канал 1 на Българската национална телевизия в София.

Предавания през 1950-те години

Телевизионен център на МЕИ, София

предава от 1953 г. до 1960 г., 2 пъти седмично (вторник и събота)

предавател на площад Васил Левски в София

честоти на излъчване: 2-ри ТВ канал – образ на 59,25 мегахерца, звук на 65,75 мегахерца

мощност: образ – 150 вата, звук – 30 вата

Излъчване на френската фирма CSF, Пловдив

излъчва през септември-октомври 1958 г.

предавател на кулата на Пловдивския мострен панаир

мощност 50 вата

Българска национална телевизия, София

излъчва от 1 ноември 1959 г., официално открита на 26 декември 1959 г.

предавател на телевизионната кула в София

честоти на излъчване: 7-и ТВ канал – образ на 183,25 мегахерца, звук на 189,75 мегахерца

мощност: образ – 500 вата, звук – 250 вата

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

"Ти кво си мислиш, ма? И ние пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так!" и още 30 култови цитата

Днес сме ви подбрали 30 от  най-култовите и остроумни цитати от старите ленти, които със сигурност ще ви накарат да се усмихнете и да си кажете наум : ''Ееех, какви филми се правеха навремето...''

Прочетете тези 30 цитата и почувствайте топлата вълна на носталгията по старите времена...

Ако се сетите други,добавете ги като коментар.

1.

- Риба, ама цаца... 

- Цаца, ама риба! (“Кит”, 1970)

2.

- Когато татко се ядоса на мама, чупи чаши. Това е, защото жена не се удря.Ама е по- скъпо.“ (“Таралежите се раждат без бодли”, 1971)

3.

- Ай, ожени се, че да има време да се разведеш. (“Мoмчето си отива”, 1972)

4.

- А какво е командировка?

- Когато ти плащат, е командировка, а когато ти си плащаш, е курорт. (“С деца на море, 1972 г.)

5.

-Турското ни кафе е виетнамско (Селянинът с колелото, 1974)

6.

-Въх, уби мъ! (Криворазбраната цивилизация, 1975)

7.

-Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам. (Вилна зона, 1975)

8.

-Едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто е да го направиш.(Мъжки времена, 1977)

9.

-Ей, голям човек е дакелът! (Топло, 1978)

10.

-Ау, ти знаеш ли че имаш страшни очи! (Дами канят, 1980)

11.

-Може да е “Сейко”, но е назад. (Оркестър без име, 1982г.)

12.

-Паднал й бил гласът! Ами че наведи се да си го вземеш! (Оркестър без име, 1982)

13.

-Ти какво си мислиш, ма? И ние пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так! (Оркестър без име, 1982)

14.

- Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе! Здравето ми взе! Ти мани ме мене, ами кокошките спряха да снасят, при 20 кокошки – яйца от пазара купувам! Аз и на война съм бил, ама такова чудо! Бомбардират, бомбардират, па спрат. Какво беше това чудо, какво беше това изкуство? (Оркестър без име, 1982)

15.

-Млад съм бе! Живее ми се! (Оркестър без име, 1982)

16.

-Вземи ме, лодкарьо, на своята ладия лека.(Дами канят, 1980)

17.

- Ама и между софиянците имало големи серсеми.

- Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има. (Баш Майстора - На море, 1982)

18.

-Кокошка може да долети отвсякъде, яйце не! (Господин за един ден, 1983)

19.

-Парите са тор, от която изникват красиви цветя. (Опасен чар, 1984)

20.

-Икономията е майка на мизерията. (Опасен чар, 1984)

21.

-Не, дарлинг, ти си трезва като малко пухкаво пингвинче. (Опасен чар, 1984)

22.

-Вече не се казва да построим кочина, вече се казва да реализираме кочина! (Опасен чар, 1984)

23.

-Как може истината да се дели на две? Тя цялата истина е една. Аз на това ги уча всеки ден, че всички деца са равни. Поне докато са в училище. (Вчера, 1988)

24.

- Това какво е?

- Куче. Куче-касичка. 

- Куче? Старомодно… 

- Имаме модерни! Зар-касичка и шлем-касичка. 

- Това куче защо е зелено? 

- Това е крокодилче! 

- Така ли? Защо не пише? 

- Заяжда. От влагата… 

- Лошо! Лошо, другарю… 

- Седларов. 

- Лошо, Седларов, лошо!"Опасен чар", (1984)

25.

-То от кино не се забременява!"Вчера", (1988)

26.

-Имам да спя още 10 минути и идвам. (С деца на море, 1972)

27.

-Бийтълс… Бийтълс… К’ви са тия маймунски танци, вземете изтанцувайте по един валс, покажете че сте млади хора!Вчера (1988)

28.

-Не съм казвал, но пак повтарям. Вчера (1988)

29.

-Няма да си играем тука на абстрактен хуманизъм. Сега ще видите вий, кон боб яде ли!Вчера (1988)

30.

-Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път! (Куче в чекмедже, 1982)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една история с боза от моето детство, която винаги ще помня

Отивам аз в сладкарницата на Кафето (Западен парк, София) и имам само 10 стотинки. Взимам една боза от  6 стотинки, пия я жадно и си викам: 

"Лелеееее, толкова много искам още една, обаче имам само 4 стотинки..." И както допивам оная тежка халба(или тогава ми се е струвала тежка), усещам с последната глътка и нещо, което в последния момент успявам да не преглътна и познайте какво беше?!? Две стотинки, които явно продавачката беше изпуснала в чашата! 

Такава радост беше, не можете да си представите! С най-щастливата детска физиономия отидох и си взех още една боза от 6 стотинки.

Поплурни лакомства в сладкраниците от нашето детство бяха,бонбони- Снежанка, Виолетки, Детска радост, Ролки, шоколад Крава-голям и малък, дъвки-Идеал, сладолед - Ескимо, марципани, Родопчета, Карамел Му, плодово мляко , 1 вафла- 5 стотинки и разнообразните натурални нектари. 

С 50 стотинки може да отидеш на кино и да ти останат и за нещо сладичко.Спомени от едно безвъзвратно отминало време-време, което никога няма да се върне.

А вие имате ли незабравими спомени от вашето детство? Ще се радваме да ги споделите в полето за коментар или на посочената електронна поща.

Петя Петкова,София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА: Щяха да ме вкарат в ТВУ заради долари и марки

Като ученик печелех валута от чужденците в хотел „Верея”, купувах дефицитни вносни цигари,дънки и маратонки от кореком и виетнамски работници и ги продвах на тройни цени в лева.

И до ден днешен не мога да разбера как ме бяха разкрили. Беше 1985 г. Класният ме привика и ми подаде бележка. Видях я и изтръпнах – викат ме в Детска педагогическа стая. Бях едва 8. клас. Обля ме студена пот, изпаднах в паника, не го очаквах. Трябваше да отида при инспектор Вълчев в районната педагогическа стая. Причината за вълненията ми беше проста – имаше за какво да се притеснявам.

Живеех точно на центъра, до големия хотел „Верея“ в Стара Загора. Със съседчетата дебнехме новопристигналите чужденци, носехме им куфарите, помагахме им в магазина. Често печелехме по някой долар, който за онези години беше безценен. Аз бях най-хитрият, бях се договорил с магазинера на валутния магазин в хотела да ми продава дефицитните цигари, шоколади или аудиокасети, а навън ги продавах на двойни и тройни цени. Мои бяха гаджетата от квартала, пушех най-хубавите цигари и носех маратонки, за които всички ми завиждаха. По законите от онези години това се водеше валутно престъпление и това ясно го проумявах. Може и да не е за това, но кой знае за какво друго.

Както ми каза другарят Шопов, класният, шляпайки ме зад врата на изпращане: „Там случайно и без нищо не викат…“

Верея-Стара Загора 

Влязох в Детската педагогическа стая с пресъхнала уста и едва казах добър ден на другаря Вълчев, който беше на около 50.

Пушеше в кабинета, беше задимено.

– Не пушим тук като твоите цигари, моето момче. Нямаме пари да си ги купим, пък и с долари не се занимаваме. Ти занимаваш ли се?

След този въпрос се залепих на стола и клюмнах. Мълчах, какво да му кажа.

– Слушай, имам момче, малко по-голямо от теб. Ако него го бяха хванали в твоите далавери, отиваше право в ТВУ. Ти си по-малък и не сме те хванали с пари или с чужди вещи, но ако се постараем, пътят ти към Бойчиновци е отворен.

Още повече се свих в стола. Той се доближи до мен и ми удари такъв шамар, че паднах на земята. Помогна ми да се изправя и ми подаде още една чаша вода да пия и да се измия, че от очите ми бяха текнали сълзи.

– Отивай си и гледай да не се виждаме втори път.

Осъзнавах, че се бях разминал с огромната опасност да напусна дома си и да отида в страшното възпитателно училище в Бойчиновци, за което се носеха легенди.

Сега ще си кажете - ето, стана човек и отличник, след като му дадоха урок. Няколко седмици си траех, но после започна лятото, мина ми притеснението и пак се върнах в стария занаят – носим куфари, правим се на маймуни, данке, долар, данке, марка. Просто не се правех на толкова велик пред келешите от махалата, което явно ми спаси главата. Но и годините бяха такива, че промените се случваха всеки ден, времето изведнъж стана различно.

Инспектор Вълчев повече не го видях, бяха го преместили на друга работа. Съвсем случайно, около 2005 г., един посивял старец ми подвикна от една скамейка:

– Още ли ги пушиш тези хубавите цигари?

Другарят Вълчев. Седнах до него, извадих и запалихме. Като стари приятели, които не са се виждали с години.

– Другарю Вълчев, мина много време от онези години, кой ме издаде, ще ми кажете ли?

Той се позасмя и сериозно ми отговори.

– Моето момче, не са минали толкова много години, човек най-много от приятели страда, нали. Но не бива да ги губи за глупости.

Т.Тенев,Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Коледа със сочни пържоли,пържунки и свинско с кисело зеле

Коледата се свързваше с „гътване“ на прасето, печене на сочни пържоли на трапа,приготвянето на пържунки,бахур и задължителното свинско с кисело зеле готвено на огън в двора на село.Такава бе коледата по моите спомени през далчната 1983 година.

На Балканите празнуването на Коледа и Нова година се върти главно около трапезата и повечето традиции и обичаи са свързани с храната. Вярва се, че Новата година трябва да се посрещне с пълен хладилник, да има пари във всяко портмоне в къщата, за да са пълни цяла година. Да се платят всички сметки преди празника, за да се влезе в новата година без грижи и борчове.А имаше време, когато нямаше Коледа …

Не съвсем, но поне не официално. Православната църква си отбелязваше празника по всички правила на канона, но това оставаше някак си встрани, приглушено, само за най-ревностните вярващи. Въобще 25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година. По онова време, преди повече от 25 години, моето поколение бяхме деца, безкрайно щастливи по тази най-главна причина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-тъжната си Коледа Тодор Живков изкарал през 1989-а.Гледайки екзекуцията на Чаушеско

 

Тато възкликнал:"И мен ме чака това"

Най-тъжната Коледа и Нова година за Тодор Живков били през 1989-а. И не защото наскоро бил свален от власт и новите управници го местели от вила на вила, та де факто бил бездомен. Не, причината за мрачното му настроение била друга - убийството на румънския му колега Николае Чаушеску.

В онези дни БНТ постоянно въртяла кадри от екзекуцията на букурещкия диктатор и Тато се страхувал да не последва съдбата на колегата си. „Нищо чудно и аз да свърша така. Ето, вече започнаха обиски по домовете ви, а кой знае какво още очаква нашия род. Бъдете подготвени за всичко...”, споделил Живков пред своите приближени и близки роднини в празничните дни.

Екзекуцията на Чаушеску става един от най-известните епизоди на румънската революция. Смъртната присъда е извършена през 1989 година. Така приключило управлението на един от най-бруталните диктатори на Европа, който управлявал страната почти четвърт век. Бившият генерален секретар на румънската комунистическа партия беше застрелян със съпругата си.

*снимка:24часа

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 2001 година загиват 7 деца, а 12 са стъпкани и задушени пред входа на столична дискотека

Седем семейства украсяват коледна елха, но не вкъщи, а на гробищата. Там слагат играчки и подаръци. Там са погребани децата им, които останаха завинаги тийнейджъри. 

Светлана Захариева, майка на загиналата Любомира, във фаталния ден е разрешила на дъщеря си да отиде на дискотека като награда за добрия й успех в училище. На 21 декември 2001 г. още шест деца с трепет очакват последния звънец, за да хукнат към "Индиго" за концерт на рапърите Колумбиеца и Мъглата, обявен за 18,30 ч. Не са и подозирали, че това ще е наистина последният учебен ден. Отхвърлят от съзнанието си по детски дежурното предупреждение на майките си: "И умната".

Към 18 часа близо 2000 деца на възраст 10-15 г. чакат пред някогашния стадион "Юнак", тогава дискотека "Индиго". Температурата е минус 10 градуса. Гардовете отварят решетката. Входът струва 2 лева, но никой не събира пари. По опашката преминава новината:

"Пускат без пари!" и започва блъсканица

Тези, които вече са стигнали до най-долната площадка, са повалени от телата на свои връстници, които губят равновесие, падайки по заледените стъпала. Получава се "ефектът на доминото". Седем от децата със сетни сили ще се опитват да си поемат глътка въздух. Смазани, ужасени и измъчени, ще напуснат този свят завинаги.

Започва разследване. След трагичния инцидент е образувано следствие по член 123 от Наказателния кодекс за причиняване на смърт по немарливост. Обвиняеми са четирима души от управата и охраната на дискотеката, както и ексшефът на Държавната агенция за младежта и спорта Цвятко Барчовски и бившият главен архитект на София Стоян Янев. Заключението на вещите лица по делото е, че смъртта на децата е настъпила заради незаконно и некачествено построени стълби, а лошата организация е допринесла за трагичните събития. След дългия съдебен процес никой не влезе в затвора. Най-голямото наказание беше за Цвятко Барчовски - 1500 лева глоба. Управителят на "Индиго", както и двамата охранители от фаталната вечер, платиха глоба от по 800 лв.

Споменът за трагедията преследва оцелелите деца и приятелите на загиналите. Бившите съученички на Виктория Кабакчиева от 93-о СОУ и досега мислят за нея. Някои от приятелите на Любомира пазят все още снимката й и спомена за звънкия й глас, както и характерните за нея тънки "бодлички", на които е оформяла косата си с гел. Спомнят си и за един комичен инцидент. Отишли на пазар за обувки, но тъй като Люба имала много малък крак, дълго време търсели нейния номер 36. Обиколили всички възможни магазини в центъра на София. Накрая Люба се ядосала и взела 40-и номер, спомнят си приятелите й.

Крадци на два пъти опоскаха паметника

Паметникът на скулптора Ставри Калинов "Дървото на живота" бе открит през 2002 г. Статуята е със 7 клона и с по 7 листа - колкото са и загиналите деца. 3 г. след откриването на паметника двама наркомани "обраха" листата и ги предадоха в пункт за скрап срещу 4,50 лв. Злосторниците бяха заловени. Паметникът бе възстановен от Калинов. През 2010 г. апаши отново задигнаха листата.

Източник:standartnews

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Паша Христова загива стиснала за ръката голямата си любов.Пълна хронология на събитията

Може да не знаете коя е Паша Христова, но задължително сте я чували как пее „Една българска роза“, избрана за песен на столетието през 2000 година. 

Който я е слушал на живо, помни гласа й, отприщен като стихия, която превзема залата с искрящата си чистота и плътна сила.За шестте си години като професионална певица момичето от Княжево успява да спечели „Златният Орфей“, да запише над 40 песни за националното радио и за плочи в „Балкантон“, които още звучат, и да остави белег в душите не само със завладяващия си талант, а и със спомена за сърцераздирателната си съдба. Паша е изпепелена в самолетна катастрофа на 25 години.

Загива, стиснала за ръката голямата си любов – пианиста Николай Арабаджиев-Фучо, ръководител на оркестър „София“. Двамата са седнали на втория ред след пилотската кабина. В пожара загиват пътниците в предната половина на машината.

Фаталната дата е 21 декември 1971 г. Часът е 23,40. На борда на самолета Ил-18 цари оживление. Българска културна делегация в състав оркестър „София“, народни изпълнители, фолклорен танцов състав при читалище „Аура“ се готви да излети за Алжир. Паша Христова и Николай Арабаджиев са щастливи, че могат да бъдат заедно, без да ги гложди непрестанно вината за забранената им любов. И двамата имат семейства и деца. Но чувствата са по-силни от дълга и съвестта. Те се допълват взаимно, гледат в една посока и изливат любовта си в музиката

„Това, че се събра с Фучо – Николай Арабаджиев, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също беше невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно“, казва в интервю певицата Мими Иванова, също солистка на оркестъра.

По времето, когато се случва катастрофата, почтената до болка Парашкева Христова Стефанова (както е кръщелното име на певицата) се е изнесла на квартира на ул. „Янтра“ №3, защото моралът не й позволява да лъже съпруга си Васил, от когото има двегодишен син Милен. Тя се разкъсва не само от угризения за зарязаната си половинка, ами и от съвестта, че разваля още.„Беше влюбена, но и това беше мъка, защото човекът до нея също не беше сам. И тази мъка я накара да се затвори още повече в себе си. Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна. Борето Гуджунов ми е казвал – с него сме випускници от ВИТИЗ, той пръв ми съобщи за катастрофата, че тя е била толкова притихнала, сякаш е искала да си отиде тихо и кротко с голямата си любов“, казва актрисата Латинка Петрова в книгата на Иван Георгиев „Една българска роза – 40 години след катастрофата“.

Във фаталната нощ самолетът, в който са Паша и Николай, не успява да се издигне, лявото му крило заорава, машината излиза от пистата и избухва в пламъци. От общо 73-ма души на борда загиват 30, включително и шестчленният екипаж с командир Борис Луканов. Вината не е у пилота, той е толкова добър, че често пъти вози Тодор Живков. Част от пътниците в задната част на Ил-18 успяват да се спасят – с наранявания и изгаряния, скачайки от огнения ад.

Поради бавна реакция и недомислица пожарната и Бърза помощ са държани извън пистата и пристигат катастрофално късно. Паша Христова сякаш предчувства и преди пътуването споделя, че не й се тръгва в навечерието на Коледа. Предпочитала да бъде с двегодишния си син край елхата. И същевременно тайничко се радвала на глътката свобода с любимия човек.

По онова време сякаш по иронична гримаса на съдбата три големи български певици имат връзка с музиканти, които ще допринесат много за развитието на таланта им. Лили Иванова живее със Здравко Радоев, Йорданка Христова – с Кристиан Платов, а Паша се залюбва с шефа на оркестър „София“. Чувствата им са като цунами, което помита всичко след себе си, защото освен любовници са съмишленици, обзети от омаята на хубавата музика. Тя наистина му дължи много за професионалното си израстване – Николай Арабаджиев не само прави аранжименти, при които певицата да изпъкне с уникалния си глас, ами я води при майка си – един от най-добрите вокални педагози, за да шлифова природния й талант.Той самият е известен композитор, диригент и един от най-талантливите аранжори, които променят звученето на българската популярна музика. Под негово ръководство оркестър „София” става един от най-добрите състави, отлично приети в България и в чужбина. Арабаджиев пише за Паша Христова песента „Остани“, която им донася „Златния Орфей“, и парчето „Ах, този дивен свят“, отличено с Голямата награда на фестивала в Сопот.

Една от градските легенди разказва, че Паша не посмяла да скочи от самолета, защото носела в утробата си детето на Николай и не искала да навреди на бебето.

Че Христова е била бременна, твърди и близката й приятелка Марта Баръмова, позовавайки се на майката на певицата. Историята за скока от самолета е поетична, но недостоверна. Просто седналите по-напред в самолета не са имали време да се спасяват с бяг. Огненото кълбо ги поглъща. Телата им са толкова обгорели, че едва ги разпознават по бижутата.

Оцелялата танцьорка от фолклорния състав на читалище „Аура“ Елена Донкова казва, че Паша, като че предчувствайки трагедията, дошла на летището в черно манто и черна рокля „Тогава беше страшно елегантна. Сякаш знаеше, че отива някъде.“

Настроението на обреченост

витае над тази любовна история, повлияно от трагичния й край. Както и вечният въпрос „ако“. Ако Паша беше останала обикновена чертожничка в „Балканкар“, щеше ли да остане жива, пеейки само в прояви на художествената самодейност? Ако бе избрала да се върне при мъжа си – конструктор в същото предприятие, с когото се намират „по профсъюзна линия“, и да бъде на Нова година със сина си, нямаше ли да избегне катастрофата? Ако съвестта бе надделяла над любовта, нямаше ли да бъде оцеляла, но нещастна?

За своите шест години на сцената Паша има постижения, за които много професионални певици могат само да мечтаят. Какво остава за родената на 16 юли 1946-а в покрайнините на София девойка, която израства в бедняшка комунална квартира. Влечението й към музиката е толкова голямо, че тя скача от прозореца и бяга от вкъщи, когато баща й – известен в Княжево фотограф, й забранява да става „кръчмарска певица“. В Школата за естрадни певци тя е най-малко ярката до момента, в който застане зад микрофона. Тогава сякаш красотата й, скрита някъде дълбоко, разцъфва, а спотаяваните чувства избликват с песента. Близки до певицата твърдят, че никога не е влагала толкова сърце в изпълненията си, колкото през последните месеци от живота си. Тогава сякаш раздавала от любовта си към Фучо на публиката – така силни били чувствата й.

Синът на певицата цял живот търси истината за кончината на майката, която не помни, но и той си отива от живота през декември 2014 г. Милен Иванов няма нищо общо със сцената – работи като автобояджия и живее със семейството си в апартаментчето, което баща му купува с парите от „кръвнината“ за Паша – 18 000 лева. Докато угасва от рак, синът не вярва, че жената, която го е родила, е жертва на трагична случайност.Версии за самолетната катастрофа

Милен Иванов, синът на Паша Христова, твърди, че „истината за катастрофата не се търси толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката“. Няколко интересни факта му дават основание за подобно съждение. Първият е, че той притежава оригиналния задграничен паспорт на майка си, без който тя не би могла да излети за Алжир. А ако го е направила, документът би трябвало да е на пепел. Той обаче си е съвсем здрав без никаква виза или печат в него. А паспортът й бил нужен, защото певицата имала подписан 6-месечен договор за ГДР заедно с Борис Гуджунов.

Синът на певицата е озадачен и от смъртния акт на майка си с дата… 23 февруари 1972 г. – точно два месеца след катастрофата. Как са издали разрешение за погребението й без смъртен акт, е третата загадка. В документа е написано: „Починала вследствие на фрактура и на изгаряния трета-четвърта степен.“ Четвърта версия на Милен е, че певицата е била още жива, когато са я закарали в болницата, но там явно не са искали да я спасят.

Естрадната легенда Борис Гуджунов, оцелял заедно с Янка Рупкина и Мария Нейкова, е убеден, че катастрофата е била планирана, колкото и абсурдно да звучи. Той го твръди пред Иван Георгиев, автор на книгата „Една българска роза – 40 години след катастрофата“: „Това го разбрах чак след 6 години от един мой приятел, чийто баща работеше в МВР. Истината е, че е трябвало да умре вторият пилот. А за да не се усъмни никой, си отиват 30 души. Оказва се, че е имало страхотни далавери. Толкова са били назрели вече нещата с черните полети, с пари и кражби в Мека и Африка, че този пилот е поискал среща с Тодор Живков, за да разкаже как стоят нещата“, разкрива Гуджунов. До днес няма нито документално, нито свидетелско потвърждение на думите му.

Друг естраден ветеран – Христо Кидиков, има още по-невероятна гледна точка: „Все още нищо не е доказано и може би никога няма да се разкрие. Димитър Симеонов ми е разказвал, разбрал го от свои източници, че в този самолет е трябвало да пътуват хора от Политбюро начело с Тодор Живков (не е ясно защо – б.р.). Разговарял съм и с останалите четирима живи от катастрофата. Месец преди това самолетът е излязъл от много щателен ремонт, а после изведнъж се оказва, че въжетата на елероните са разместени и това е причинило катастрофата. Странното обаче е, че нито един от хората, които са правили ремонта, не беше наказан.“

Макар и двамата естрадни певци да застават зад думите си, те звучат неправдоподобно и вероятно истината за катастрофата никога няма да бъде разкрита..

Любимата й песен била „Янтра“

Режисьорът Олег Ковачев, който в продължение на три години снима филм за Паша Христова, твърди, че любимата й песен била „Янтра“, а не „Една българска роза“, която е „поръчкова мелодия“. В интервю пред „Блиц“ Ковачев си спомня какво му е разказвал синът на певицата: „Споделяше, че му е много странно как в текстовете на нейните песни има някаква символика. Моят филм завършва с песента „Остани“. Тя е писана за Паша от Николай Арабаджиев и съдържа дълбок подтекст. В нея се пее „Остани си там, далече, в сънищата и в мечтите… остани си при звездите…“. Милен много се вълнуваше от тази песен, от текста. Казваше: „Какво нещо е само… точно този текст все едно че е написан за нея.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1960 г. Тодор Живков пита да се празнува ли, БАН отсъжда, че не бива

През 1960 г. у нас тайно от обществото се разиграват драматични събития. На 2 януари с писмо до генералния секретар на БКП писателят Димитър Осинин иска да се възстанови празнуването на Коледа. Разбира се, заради господстващата в онези години атеистична идеология не като християнски празник, а само като народна традиция.

Тодор Живков явно се отнесъл сериозно към проблема и поискал мнение от учените от БАН. Те обаче доста се поизпотили, защото не били изследвали подробно проблема. Все пак накрая дали отрицателно становище – според тях "за съжаление" Коледата била християнски празник.За това говорят документи, които “168 часа” разкрива за първи път. Характерно за епохата, в която са писани, те са пълни с абсурдни твърдения и говорят красноречиво не само за липсата на свобода и демокрация, а и на каквато и да е малка радост за населението в онзи период.

Но дали заради тях, или по друга причина някъде от този период политиката на БКП по отношение на Коледа се променя. От радикални забрани културтрегерите се ориентират повече към подмяна на вековните традиции и свързването им с Новата година

Така традиционни коледни обичаи - сурвакане, обикаляне на коледари и изпълнение на народни песни изкуствено са пришити към 1 януари - Нова година. Освен това през 1968 г. Българската православна църква също въвежда реформа и премества честването на Рождество от 7 януари на 25 декември.

Авторът на посланието Димитър Осинин, който макар и учил в духовна семинария на младини, също е заслужил комунист и вероятно умишлено се опитва да вкара в заблуждение Живков, че празникът няма нищо общо с “опасното” християнство и в писмото си риторично пита: “Защо доста некритично се отказваме от едно изключително богатство? ...Коледата няма нищо общо с Рождество Христово. Тя и по име, и по съдържание е чисто новогодишен празник. Черквата нарочно го е свързала с Рождество Христово с надежда да го обезсили. За щастие не е успяла: християнството е оставило следи само в някои имена на светци, на Христос и Богородица. Празникът си е останал величание на възраждащия се живот с издигането на слънцето. Празник на народ земеделец и скотовъдец. Нашият народ не е създал нищо по-бодро, жизнерадостно и поетично от тоя празник. Това е единодушна оценка от всички, които познават добре празника.”

Според Осинин дори изкривеното разбиране за тържеството по-скоро обслужва “реакционните сили” в обществото. “Моята мисъл е, че трябва да възстановим коледуването, като очистим песните от християнски остатъци 

и пренесем празника срещу Нова година, където си е мястото му. Бъдни вечер е новогодишната нощ, не Рождественската. Възстановяването на коледуването ще има голям, необикновен ефект у народа. То ще запълни и оживи новогодишната нощ на село. Освен това тоя обичай дава пълна възможност да се свърже миналото с песни за днешния наш живот и по тоя начин ще се дообогати. Въпросът заслужава сериозно обмисляне. С комунистически поздрав и с новогодишни пожелания за здраве и нови успехи: Димитър Осинин”, пише в заключение писателят в посланието си до правешкия диктатор.

Отговорът от отдел "Наука, образование и изкуство" на ЦК на БКП след съгласуване с БАН идва след близо три месеца - на 21 март 1960 г. По своята абсурдност изводите, до които стигат учените, и аргументацията им е още по-забавна от предложението, дало повод за официалното становище.“Етнографският институт е включил в своя научен план изцяло проблемите за старите народни обичаи, с оглед те да бъдат съживени и преосмислени, като им се даде социалистическо съдържание, пише в отговора, който е подписан и от зав. отдел “Наука, образование и изкуство” на ЦК на БКП Рубен Аврамов. Съгласно тазгодишния план Институтът се занимава със сватбата и кръщението (и двете са подчертани), защото това са обичаи с най-масово и ежедневно практикуване. Всички други обичаи с най-масово и ежедневно практикуване ще бъдат разработвани”, уверяват още от БАН, за да не ги заподозрат, че нищо не вършат.

Не е известно каква е била реакцията на Тодор Живков на въпросното “високонаучно становище”, но е факт, че някъде след този период в идеологическо отношение се прави завой

Линията на тотално отрицание на празника се променя и се появява тенденция да се обвържат народните обичаи, свързани с него, с отбелязването на Нова година. В конкретния случай прави впечатление, че иначе неблестящият с интелект генерален секретар с вродения си усет за оцеляване и излизане от трудни ситуации е предпочел да прехвърли неудобния въпрос към учените глави, за да не се ангажира лично с решаването му.

Куриозното е, че случаят с “експертизата” на социалистическата наука и развитието на идеологическата пропаганда след това до голяма степен съвпада с блестящо сатирично есе от Георги Марков, озаглавено “Доклад за осъвременяването на посрещането на Новата година от академик Мончо Пипонков (подслушан тайно и записан дословно)”.

В ироничен "доклад" убитият в Лондон писател майсторски пресъздава отношението на официалната соцнаука към християнския празник

“Другари и другарки, мисля, че е крайно време да спра вниманието ви върху един въпрос, чието важно значение досега е било някак пренебрегвано. Отдадени на упорита работа в борбата за построяването на социализма в нашата страна, за подобряване на материалното и културно равнище на живота у нас, за изграждането на нов тип гражданин с нова душевност и за ликвидиране на всякакви вражески напъни, ние недооценихме известни идеологически аспекти, които в последна сметка се превърнаха в нещо като спирачки, действащи върху колелото на историята. Ние правилно се постарахме да заличим от миналото на нашия народ всичко онова, което малко или много противоречи на нашата идеология и на текущата политика на нашата партия. 

Ние също правилно премахнахме традицията, произтичаща от християнския календар с разните там светци, и я заменихме с наша традиция и календар с наши герои. Разбира се, в това отношение бяха допуснати някои крайности, които впоследствие трябваше да се поправят. Ние премахнахме Кирил и Методий, за да ги възстановим по-късно. Ние премахнахме Климент Охридски, също за да го възстановим, защото с известно закъснение разбрахме, че най-добрият начин да се ликвидира една традиция е, като си я присвоим. Но тъкмо тук, другарки и другари, в присвояването на обичаи, ритуали, песни, танци, легенди и предания се появи голямата опасност. Нека бъда съвсем ясен: няма нищо лошо в това да си присвоим една дата, та ако ще да е и датата на свети Иван Главорез. В края на краищата волю-неволю ние трябва да приемем, че Нова година започва на Първи януари, а не на 9 септември (както имаше предложения навремето), нито на 7 ноември (както се внушаваше от съветска страна)".

източник: faktor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо не се роди 9-милионният българин и спокойно ли беше по улиците на НРБ?

Дали демокрацията наистина отне на българите високата раждаемост и сигурността? Документите и фактите за социалната политика в НРБ говорят за съвсем други неща. Информациите обобщава Николай Цеков.

„Имаше консултация за бременни, за деца, посещаваха новородените, родилките.Комунистите-каквито искате ги наричайте – но деца се раждаха и всичко беше безплатно“, твърди във Фейсбук един от носталгиците по соца. Равнищата на раждаемост в НРБ често се използват като необорим аргумент в полза на щастливия живот в тогавашната НРБ. Зад тази  фасада се крие обаче една от най-мрачните тайни на НРБ. Грижливо охраняваната статистика на абортите в страната прави първите си регистрации през 1953 година. 

Днес тази информация е достъпна за всеки Интернет-потребител:

Защо не се роди 9-милионният българин?

Обобщението на събраните до края на 2013 г. данни сочи, че по времето на комунизма броят на регистрираните аборти в България е много близък до броя на ражданията. В тази статистика не са включени множеството тайно извършвани от специалисти и шарлатани изкуствени прекъсвания на бременността. Чак до 1999 година броят на абортите превишава броя на ражданията. Решение на проблема режимът на Живков вижда в челния опит на братска Румъния.

През 1966 г. „Геният на Карпатите“ Николае Чаушеску ликвидира проблема с нежеланието на румънките да раждат с драконски мерки за тотална забрана на абортите. Резултатът е ужасяващ – главоломно нарастват криминалните аборти, често завършващи със смърт или осакатяване на родилките.

Изоставените по улиците и пътищата бебета пълнят в геометрична прогресия сиропиталищата. В същото време приетият от ЦК на БКП указ за насърчаване на раждаемостта от 1968 г. не допринася с почти нищо за повишаване на застрашително падащите равнища на раждаемостта на фона на увеличаващите се аборти.Чак до 1999 година броят на абортите превишава броят на ражданията

Увеличаването на платения отпуск по майчинство по никакъв начин не променя обстоятелството, че младите семейства в НРБ чакат средно по 20 години за жилище, а най-елементарни стоки и удобства, необходими за отглеждането на новородените са в списъка на най-дефицитните неща. В началото на 70-те години режимът в София решава да приложи идеите на Чаушеску за повишаване на раждаемостта като забрани абортите за онези жени, които не раждали или имат по-малко от 2 деца.

Независимо от това броят на легалните и нелегалните аборти продължава да превишава броя на живородените деца до и след падането на комунизма. Тази крайно неблагоприятна за възпроизводството на българската нация тенденция се обръща едва в края на 1999 г. През 10-те години на членство на България в ЕС броят на живородените деца вече превишава над два пъти броя на направените аборти. За периода 2007-2016 г. в страната са родени 645.000 деца, а прекъснатите бременности са 277.000

 Спокойно ли беше по улиците на НРБ?

Разсекретените архиви на Държавна сигурност и милицията разбиват на пух и прах мита за спокойствието и безопасността на хората в социалистическа България. Всъщност основен фактор за разпространяваните и сега внушения за липсата на престъпност в НРБ е грифът „Строго секретно“ върху всички информации, справки и анализи за нарастващата до самия край на режима криминална активност.

Редом със сведенията за  увеличаващите се убийства, грабежи, изнасилвания, проституция, черна борса, наркомании, през 1988 г. в документацията на ДС се появяват и данни за грабежи по пътищата. Средно за месец в страната са извършвани около 30 убийства, но има и месеци с по 72 регистрирани тежки престъпления против личността. Публикуваните от изследователя Антон Тодоров милиционерски справки за  месец март 1989 година говорят красноречиво за „спокойствието“  по улиците на НРБ.Привърженици на бившия диктатор Живков го почитат и днес

„По оперативни данни за месеца в страната са извършени 20 убийства, 9 опита за убийство, 10 изнасилвания, 11 грабежа, 57 кражби на обществено имущество, 240 кражби по домовете. Откраднати са 147 автомобила. В сравнение с данните за февруари 1989 г., умишлените убийства са се увеличили с 3, опитите за убийства – с 2, кражбите на лично имущество – със 71. Устойчивост показват изнасилванията и грабежите, увеличават се  и длъжностните присвоявания“, пише в месечната сводка на МВР.

Любопитен детайл в справките на милицията за месец януари 1989 г. показва кой в НРБ наистина се е чувствал сигурен и защитен. „В резултат на активните следствени действия и мероприятия е установено и доказано, че ограбилите вилата на другаря Христо Георгиев Живков, племенник на другаря Тодор Живков във вилна зона „Китка“, са четирима ученици от осми клас в София. Оказа се, че преди това те са били извършили обири на други 15 вили …“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо бяхме здрави при соца и не ни беше страх от вируси? (ПЪЛЕН РАЗБОР)

Най-належащите за реформа сектори на държавата са: здравният, пенсионният, правният и образователният. Днес ще се занимаем със здравеопазването. За него може да се пише много и никога няма да се каже всичко. Ще се опитам да ви покажа различна гледна точка. Когато се доближиш до една картина прекалено близко, виждаш част от размазани цветове. Трябва да се отдръпнеш на достатъчно разстояние, за да я видиш истински. Другият подход е историческият. Откъде идва дадена система и накъде отива? 

Ще приложим и двата: 

Каква беше здравната система при социализма? Тогава всичко принадлежеше на държавата: собствеността, земята, заводите, средствата за производство и в някаква степен и хората. Режимът бе репресивен, нямаше свобода на придвижване, имаше жителство, не можеше да напускаш родните предели, а в капиталистическа държава абсурд, и т.н. Държавата, това беше БКП, а тя – Тодор Живков. Когато той си отиде, дойде и разпадът.

Представете си една стройно организирана тоталитарна система, която зависи от един човек и решенията са задължителни и се спускат от горе надолу, това е демократичен централизъм. Каква беше целта? Пълната победа на социализма. Кой беше враг? Естествено, че капитализмът. Как трябваше да го победим? Военно и икономически. Резултатът? Не ние, те ни победиха. Значи тяхната система е по-конкурентна. В този контекст здравето на хората при социализма бе важно, но не беше целта, а беше важно, защото трябваше някой да работи в заводите.

Ако човек е болен, ще произвежда по-малко и ще му се плащат болнични, т.е. ще се трупат загуби.

Затова целта на здравеопазването тогава беше хората да боледуват по-малко, за да са по-здрави и така да се правят по-малко разходи за тях, да има пари за основната цел – победата над капитализма. Затова хората бяха задължени да ходят на профилактични прегледи, не проформа като сега. Имаше училищни лекари и зъболекари, пътуващи флуорографи, работнически болници, санаториуми, почивни станции и т.н. и всичко, за да се предотврати заболяването. В храненето, което е основата на здравето, имаше БДС, за храните, а в столовете имаше постен и рибен ден. За знанията от онази епоха това беше правилен, но наложен със сила хранителен режим.  И пак повтарям това не е от любов и човечност, а поради чисто икономически причини, държавата така ще работи най-добре и ще има най-малко разходи. Това е централизиран подход. Как е сега? Държавата се използва като чужда кола или чужда жена. Колкото може повече да се вземе, е по-добре. Целта сега не е здравето на човека, а това, колко пари той може да донесе, а това значи да не си здрав. Което води след себе си повече и по-скъпи лекарства, методи на лечение, клинични пътеки. Ти трябваш на здравната система болен, възможно най- тежко, най-дълго време, но не умрял. Така се получава следният парадокс, който е характерен не само за България, но и за развитите страни.

От началото на прехода живеем с 2,5 години по-дълго, но сме много по-болни.

Като следствие от необходимите около 100 болници ние имаме 400 и тази година се откриват нови 10. Те се делят на две. Частните са нови, хубави, с възможно най-добрите специалисти, с най-високи заплати и най-качествено обслужване, най-нови техники и технологии.

Държавните и общинските са стари, амортизирани, в които работят лекари пред пенсия или съвсем млади кадри, които се учат на занаят и като станат добри, отиват в частните болници или чужбина. Пациентите на тези болници са основно неосигурени хора, които постоянно се увеличават и вече са 2 034 000 души. Това са близо 30%, а в Германия са едва 6%, или 50 000 души. Тези болници трупат дългове, които са вече над 402.5 милиона, които плаща държавата от данъците, събрани от тези, които се осигуряват и плащат данъци. Т.е нас ни стрижат два пъти, а може би и повече. Разходите за цялата система за 11 години растат от 1 236.3 милиона лева, на 5 242 милиона лева или 4.2 пъти. При това хората са по-болни и по-недоволни. Вече всички виждате къде е грешката, но по-лошото е, че тя няма да се оправи. Старата система умря със социализма. При новата ще продължи тази тенденция, защото световното здравеопазване лежи на тези основи. Като следствие системата ще става скъпа и по-скъпа, с по-нови и модерни технологии. Вътрешно тя ще се стикова и подобрява, но хората ще са по-болни и като цяло здравеопазването ще е по-зле. Две противоположни, но неизключващи се тенденции. Време е българинът да разбере, че здравето си е само негов проблем и той трябва да се грижи за него. Колко са хората, които се хранят правилно, живеят здравословно, спортуват? Малко са, но се увеличават. Парите за здраве има кой да ни ги вземе. За здравеопазването ние сме като кредитна карта, която трябва да бъде изпразнена. Еволюцията на системата доведе до това, че колкото повече операции и манипулации има, толкова по-добре. А много от тях са ненужни, а други вредни. Ще ви разкажа личен случай. Примерите винаги учат най-добре. Наложи се с мой много близък да потърсим лекарска помощ в САЩ. В един от най-хубавите градове, които гледате по телевизията, в най-добрата и хубава болница. Само спешното им отделение е по-голямо от най-голямата болница в България, а по архитектура, чистота и ред няма сравнение. Само паркингът беше две сгради по на 15 етажа. Касаеше се за сърдечен пристъп. Пристигнахме по спешност в 18.30 часа. Самолетът ни беше в 21, 30 ч. Аз съм преживял същото съмнение за инфаркт в България. Отидох сам в Бърза помощ. Беше мръсно, гадно, с кушетки от 50-60 години. Като разбраха от какво се оплаквам, веднага се разтичаха и с внимание ми направиха кардиограма (15 сек.) и за няколко минути си отидох, като се разбра, че няма да се мре сега.

В САЩ ни приеха, като попълнихме въпросник, който дадохме на фелдшер. После седнахме в чакалня с още 20-30 души. Имаше всякакви, с температура, повръщащи, наркомани, двама затворници с белезници. Едно момиче беше с епилептичен припадък, крещеше, повръщаше, въргаляше се в повръщаното, удряше си главата в пода, само майка му се опитваше да си сложи крака да не си разбие главата. Никой не є помогна, докато не є дойде редът след 35-40 минути. За всички тя сякаш не съществуваше. После при нас дойде момиче като от Холивуд, за да ни провери застраховката, беше за $250 000. Беше валидна и неизчерпана. Пак се попълваха формуляри. След 1-2 часа ни викнаха да дадем кръв и урина, мериха кръвно. Казах, че не искам, че бързам, че изпускам самолет и че не е нужно нищо. Такъв бил редът. Казаха, че след 1 ден мога да си взема изследванията. Към 23.30 ч. ни прие доктор и по- живо по-здраво в 00.30 ч. си отидохме, като изпуснахме самолета и си търсихме хотел за през нощта. За тези 6 пропилени часа човек може да умре 100 пъти или да бъде спасен. Това не ги интересуваше, защото имахме застраховка. Тя щеше да ги обезщети. И, между другото, по филмите викат на поразия 911 и докато затвориш, те вече са при теб – ангелите на спасението. На практика със застраховка това струва от $250 до $1750 за първо повикване. Съпоставимо с България плащаш между 100 и 800 лева. Ще я викаш ли? И там 50 милиона американци не я викат. Всеки българин може да ви засипе с такива покъртителни истории. Изводът е:

Обичайте българските лекари.

Те са много по-добри и по-човечни от западните. Повечето имат друг, лекарски морал от старата система, която беше по-добра. Към такава система вървим, скъпа и некачествена. На всичко отгоре, здравеопазване няма да има за всички. Ние копираме лошия чужд опит само заради това, че всичко западно е прекрасно. Не е. Нашето здравеопазване все още не е достигнало тяхното дъно, но упорито се стреми към него, защото там има много пари, много лечение, но няма здраве. Кое е по-добре? Да имаш последен модел машини за лечение на рак или изобщо да не се разболяваш? Ако може, трябва да се поучим от нашия си собствен опит, който беше по-добър. Иначе здравеопазването ще става по-лошо, по-вредно и по-опасно за нашето здраве. Всъщност, то вече започна да става такова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какви бяха наказанията на учениците по времето на СОЦА в НРБ

Образованието на децата по времето на социализма бяха ръководени от принципа всички да са равни. За тази цел учениците бяха длъжни да ходят на училище облечени в униформи, да не се вижда кой е богат и кой беден. 

Това беше времето на червените и сини вратовръзки, на забраните, на късите прически, на дърпането на уши и изкарването пред строя, а за най-непослушните -Трудово възпитателните училища.

Имаше опъване на уши и това беше най-безобидното. Показалката често служеше за уред на превъзпитание. Колкото по-дълга е показалката, толкова по-лошо за учениците от последния чин.

Имаше и наказание -подстригване „нула” номер за момчетата и „първи” номер за момичетата“.

Учениците бяха наказвани с намаляване оценката за поведението (дисциплината). Учениците бяха оценявани по четирибална система: ‘Отлично поведение’, ‘Добро поведение’, ‘Задоволително поведение’, ‘Незадоволително поведение’. При ‘Незадоволително поведение’ учениците бяха изключвани от училище. Тъй като средното образование, по времето на Бай Тошо беше задължително, след изключване, учениците отиваха в друго училище с по-нисък ранк или в по-малък град, за срок от една година.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Саманта Смит – момичето, което написа писмо на Андропов и отиде в СССР, но загина само на 13 г.

През 1983 година, в разгара на Студената война, едно малко американско момиче заминава за СССР. Това пътуване, което по-късно ще се окаже фатално, остава в историята като част от отношенията между Съветския съюз и САЩ.

Това момиче се казва Саманта Смит. В родината й е обявена за „Най-младия посланик на Америка“, а руснаците я наричат „Посланик на добра воля“. Тя става световноизвестна само за дни, след като дръзва да напише писмо до тогавашния главен секретар на комунистическата партия Юрий Андропов, в което споделя страховете си от ядрена война между Съединените щати и СССР. Неочаквано, той й отговаря и дори я кани да посети страната му.

Саманта е родена в Холтън, щата Мейн, където живее с родителите си – Артър – преподавател по литература, и Джейн – социална работничка. Момиченцето харесва хокей на трева, каране на кънки, четене, науки и играе в училищния отбор по софтбол. На пръв поглед, съвсем обикновено дете. Но още на 5-годишна възраст тя пише писмо до Кралица Елизабет II, за да и каже, че я харесва.

След като Андропов става лидер на СССР, големите американски вестници и списания публикуват обширни статии, които описват как той завладява властта и какви са очакванията за нови заплахи в света. По това време в Европа и Северна Америка има масови антиядрени протести, докато президентът Роналд Рейгън изоставя концепцията за „Разведряване на международните отношения“ и прибягва към разгръщане на ракетите „Круз“ и „Пършинг II“ в Европа. Съветският съюз пък влиза във войната в Афганистан за три години, което още повече покачва международното напрежение.

На фона на всичко това статия в списание „Тайм“ от ноември 1982 г. попада пред погледа на малката Саманта. И тя веднага пита майка си: „Ако толкова се страхуват хората от него, защо някой не му напише писмо, за да го попита дали и той иска война?“. А тя й отвръща: „Защо не му напишеш ти?“.

И така, само след дни, и когато Саманта е едва в 5-и клас, пише на Андропов, опитвайки се да разбере, защо връзките между Съветския съюз и Съединените щати са толкова напрегнати:

„Скъпи г-н Андропов,

Името ми е Саманта Смит. На 10 години съм. Поздравления за новата ви работа.

Загрижена съм за Русия и САЩ да не влязат в ядрена война. Вие за война ли сте или не?

Ако не сте, моля кажете как ще помогнете да няма война. На този въпрос не сте длъжен да отговаряте,

но бих искала да знам, защо искате да завладеете целия свят или поне нашата страна.

Бог е направил света за нас да живеем заедно в мир, а не да воюваме.

Искрено ваша,Саманта Смит“.

Писмото и е публикувано във вестник „Правда“, а на 25 април 1983 година, момичето получава отговор от Андропов. 

В него той пише:

„Скъпа Саманта,

Получих писмото ти, както и много други, които пристигат тези дни от твоята и други страна. Струва ми се – като съдя по писмото ти, че ти си смело и честно момиче като Беки, другарчето на Том Сойер от прочутата книга на твоя съотечественик Марк Твен. Всички момчета и момичета в нашата страна познават и обичат много тази книга.

Ти пишеш, че си много обезпокоена дали няма да избухне ядрена война между нашите две страни. И питаш правим ли нещо, за да не позволим това. Твоят въпрос е най-главният от онези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него сериозно и честно.

Да, Саманта, ние в СССР се стараем да правим и правим всичко, за да няма война между нашите две страни, за да няма изобщо война на земята. Така иска всеки съветски човек. Така ни учеше великият основател на нашата държава Владимир Ленин.

Съветските хора добре знаят колко ужасна и разрушителна е войната. Преди 42 години нацистка Германия, която се стремеше към господство над целия свят, нападна нашата страна, опожари и разруши хиляди и хиляди наши градове и села, изби милиони съветскимъже, жени и деца. В тази война, която завърши с победа за нас, ние бяхме в съюз със САЩ, заедно се борихме за освобождението на много народи от нацистките завоеватели. Надявам се, че ти знаеш това от уроците по история в училище.

И днес ние много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всички свои съседи на земното кълбо – и с далечните и с близките. И разбира се, с такава велика страна като Съединените американски щати. И Америка, и ние имаме ядрено оръжие – страшно оръжие, което може за един миг да убие милиони хора. Но ние не искаме то да бъде употребено когато и да е. Именно затова СССР тържествено, пред целия свят обяви, че никога, никога няма да употреби пръв ядрено оръжие срещу никоя държава. И изобщо ние предлагаме да бъде прекратено по-нататъшното му производство и да се пристъпи към унищожаване на всичките запаси от него на земята.

Мисля, че това е достатъчен отговор на втория ти въпрос: „Защо искате да завоювате целия свят или най-малкото САЩ?“ – ние не искаме нищо такова. Никой в нашата огромна и прекрасна страна – нито работниците и селяните, нито писателите и лекарите, нито възрастните и децата, нито членовете на правителството – не иска нито голяма, нито „малка“ война. Ние искаме мир, ние имаме какво да правим: да отглеждаме жито, да строим и изобретяваме, да пишем книги и да летим в Космоса.

Ние искаме мир за нас и за всички народи на планетата. За нашите деца и за теб, Саманта.

Каня те, ако родителите ти те пуснат, да посетиш нашата страна, на едно прекрасно място през лятото. Ще разгледаш нашата страна, ще се срещнеш с твои връстници, ще посетиш международния детски лагер – „Артек“ – край морето. И сама ще се убедиш: всеки в СССР е за мир и дружба сред хората.

Благодаря ти за писмото. Желая ти всичко най-добро през младия ти живот.

„Ю. Андропов„.

Новината за това необичайно събитие веднага плъзва из цяла Америка. Саманта е поканена да даде интервю пред водещите Джони Карсън и Тед Копъл, както и в много други телевизионни предевания на големи новинарски мрежи.Саманта с родителите си преди визитата в Русия.

А на 7 юли 1983 г. момичето заминава за Русия заедно с родителите си. Прекарват там две седмици, като посещават Москва, Ленинград и  най-големия съветски пионерски лагер „Артек“, който се намира на Кримския полуостров. Саманта обаче не се вижда лично с Андропов, защото по това време той вече е сериозно болен. Затова и няма нито един кадър, на който двамата да са заедно. Разговарят обаче по телефона.

По всичко личи, че на Саманта й харесва в Русия. По-късно тя пише книга, в която разказва, че в Ленинград тя и родителите ? са били изключително впечатлени от гостоприемството на хората. А на пресконференцията в Москва американското момиче казва: „Руснаците  са също като нас“.

В „Артек“ тя избира да спи със съветски деца, вместо да се възползва от отделната стая, която ? предлагат. За да улеснят общуването й, учителите и децата, които говорят английски език, са избрани да живеят в сградата, в която е настанена. Докато учи руски песни и танци със съветските деца, местните медии следят всяка нейна стъпка и публикуват репортажи и снимки.

Така американското момиче става широко известно в СССР.

А когато на 22 юли Саманта се завръща в САЩ, пристигането ? е отпразнувано от жителите в щата Мейн и популярността и продължава да расте в цялата страна. Така тя се превръща на практика в политически активист за мир и дори следващата година започва да води специално детско предаване на „Дисни“, посветено на политиците. В него Саманта прави интервюта с няколко от кандидатите за президентските избори през 1984 – включително Джордж Макгавърн и Джес Джексън.

В същото време пътуването и вдъхновява визитата на съветското момиче Катя Лъчева в САЩ.

А Саманта заминава заедно с майка си в Япония, където се среща с министър-председателя Ясухиро Накасоне и участва в Детския международен симпозиум в Кобе. В речта си там момичето предлага съветските и американски лидери да разменят внучките си за по две седмици годишно, защото никой президент „няма да иска да бомбардира страната, в която се намира внучето му“.

По-късно Саманта написва книга – „Пътешествие в Съветския съюз“ и дори заради известността си получава роля в телевизионния сериал на Робърт Вагнер „Лайм Стрийт.

Последното обаче, вместо да е поредното щастливо събитие в живота й, се оказва фатално. По време на обратния полет от снимките на филма на 25 август 1985 година малкият самолет, с който тя и баща й се връщат, не успява да кацне на пистата на летището в Оубърн, Мейн, и се разбива близо до него. Загиват всички 8 души на борда – шестима пътници и двама екипаж, включително Саманта и татко й.

Внезапната трагедия с едва 13-годишната Саманта потриса света. Раждат се и конспиративни спекулации около причината за катастрофата. В официалния доклад от разследването обаче заключенията са, че инцидентът е станал в тъмна и дъждовна вечер – около 22 часа, пилотите са били неопитни, и инцидентно и случайно е имало повреда в наземния радар.

„Относително стръмен ъгъл на полета с ориентация на самолета по хоризонта, по посока на движението и скоростта при удара в земята изключват възможността жертвите да имат шанс за оцеляване“, пише още в публикувания документ за катастрофата със самолет „Бийчкрафт 99“.На погребението на Саманта Смит в Аугуста, Мейн, присъстват над 1000 души. Лично съветският посланик във Вашингтон Владимир Кулагин прочита съболезнователно обръщение от новия лидер на СССР – Михаил Горбачов.

Президентът Рейгън пък изпраща на майката на момичето съболезнователна телеграма, в която пише:

„Можете да бъдете уверена в това, че милиони американци, милиони хора споделят бремето на вашата скръб. Те ще помнят Саманта, усмивката, идеализма и незасегната и духовна красота.“

Майката основава „Фондация Саманта Смит“, която насърчава обмен на студенти между СССР и САЩ. Организацията съществува до 1995 г.

В памет на смелото момиче всеки първи понеделник на месец юни е обявен за ден на Саманта Смит със закон на щата Мейн. Близо до музея в Аугуста пък е издигната статуя, която я изобразява как пуска с ръце гълъб, докато мече, което символизира Мейн и СССР, се е свило в краката и.

В университета в Мейн пък едно от общежитията е кръстено на нея, дори начално училище в щата Вашингтон носи нейното име.

В същото време Съветският съюз издава мемориална пощенска марка с лика на Саманта.И с това почитта към нея не спира – диамант, култивирано лале и далия, морски плавателен съд и планина са кръстени на нея. В Москва даже й издигнат паметник, а в „Артек“ правят алея „Саманта Смит“.Дори когато съветският астроном Людмила Черних открива астероид 3147, му дава името 3147 Саманта.

А през 1985 г. датският композитор Пер Нюргард пише в нейна памет концерт за виола, който озаглавява „Помним Детето“.

Но с времето историята за момичето, осмелило се да пише на съветски комунистически лидер, започва да се позабравя, особено след разпадането на СССР през 1991 г. През 2003 година паметникът в руската столица, построен в нейна чест, е откраднат от крадци на метали…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Удостоверение даващо право на работа на жрица на любовта в Русия

Николай I на практика легализира платената любов в Русия. Според предходни закони тя формално е била забранена, но през 1843 г. е учреден "Лекарско-полицейски комитет", който държи на отчет жриците на любовта. 

Вместо паспорт са им издавали "заместваща карта", в която са нанасяли данни за медицински прегледи и плащането на държавни такси. През 1844-а излизат и  "Правила за съдържателките на бордеи" и "Правила за публичните жени". 

Николай I (който, между другото е имал няколко известни фаворитки) е бил военен и е разбирал, че на мъжете на дълга изнурителна военна служа им е липсвала женската компания. Човешката природа, според логиката на царя, не бива да бъде изкоренявана, а да се регулира.От 1844 г. "благонадеждни" жени на възраст от 30 до 60 години са можели да отворят бордеи. А да работят в тях са имали право жени на не по-малко от 16 години, или минималната възраст за сключване на брак по онова вре. Съдържателката е била длъжна да се грижи за здравето на живеещи в публичния дом. Лекари редовно са посещавали домовете. Те са пращали жените с явни признаци на "френски болести" в болници, а на здравите са вписвали резултатите от прегледите в картите.

"Маман"-ите са били наказвани за това, че са допускали "жените да стигнат до крайно изтощение заради неумерена употреба". Възможно е било между другото дадена жена да бъде извадена от регистъра на проститутките и да си получи обратно паспорта при следните обстоятелства: ако се омъжи, при определена възраст, ако се разболее или роднини поемат попечителство над нея като се задължат да следят за нравствеността и. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-рядко срещаната българска монета 2 стотинки и половина

Рядко срещана монета от 2 стотинки и половина, която е от 1888 година, съхранява в колекцията си повече от 30 години компютърният оператор Викторио Попов от Благоевград. Благоевградчанинът събира монети от училищна възраст, сред ценностите в колекцията му е и банкнота 20 лв. от 1947 година,пише struma.bg

„Занимавах се със събиране на български монети още като петокласник, тогава разменяхме помежду си и пощенски марки, имах голяма колекция с около 100 монети, но се отказах, съхранението им през годините е трудно“, каза В. Попов.

Първият ми интерес към монетите е още в предучилищна възраст. Помня, че намерих стари монети на село в община Търговище, и тогава се запалих. После през годините като юноша също продължих, с течение на времето се отказах, но съхраних част от колекцията си. Разбира се, пазя част от тях не заради стойността им, а заради тръпката, защото такива рядко се намират.

Монетата от 2 стотинки и половина влиза в обръщение през 1888 година, тя е с диаметър 15 мм и тежи 2 грама, и за мен лично е ценна. Наскоро, докато си играеше, 5-годишният ми внук я откри в шкафа, показах му и другите стари монети, радвам се, че мога да му предам такава колекция, има хора, които дори не са чували, че през годините в българските финанси е имало такива парични знаци“, каза В. Попов.

Той допълни още, че двадесетолевката е от 1947 г., тогава се изтеглят от обращение банкноти от емисии до 1943 г. и влизат новите, сред тях и банкнота от 20 лв., която е с два подписа. „Тези банкноти са част от нашата история и затова не трябва да губят“, заключи В. Попов.

СЛАВА ИВАНОВА

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ