Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Селото отстои на 12 км североизточно от гр. Гулянци, на 43 км северно от гр. Плевен и на 197 км североизточно от гр. София. Съседните села Долни вит и Милковица са съответно на 4 км и на 6 км южно. 

Разположено е на самия бряг на река Дунав, на надморска височина около 50 м. Климатът е умереноконтинентален със студена зима и топло лято, количеството на валежите е малко. В землището му преобладават гори от акациеви и тополови дървета. 

Железопътен и автобусен транспорт го свързват с останалите населени места. Има изграденото пристанище, което заедно с Никопол образува ГПП Сомовит-Никопол.

Селото е едно от големите в общината и е много добре уредено. Главните улици са асфалтирани и осветени, изградени са водопреносна и електропреносна мрежи. Построен е вятърен парк за производството на електричество. В Сомовит се намира най-високият на Балканския полуостров ветрогенератор. Покритие имат всички мобилни оператори. 

Постоянното население наброява 710 души.

Тук функционират кметство, читалище, детска градина, магазин и заведение. За здравето на хората се грижат един общопрактикуващ лекар и един стоматолог. Основно училище има в с. Милковица. Най-близките средни училища, медицински център и болница са на територията на град Гулянци.В миналото рибарите от селото продавали големи сомове в цялата страна, някои от които от река Вит и от там е произлязло името му Сомовит. Хора живеят там от 3 – 4 век преди Христа.

Сомовит – Черковица с дължина 6,253 km, изцяло построено върху подпорна стена по брега на река Дунав. Това е най-дългата подпорна стена в БДЖ.

Поради благоприятното географско разположение край брега на реката тук от най-дълбока древност е имало пристан за лодки и кораби. На запад от селото се намира просторната Карабоазка низина с площ около 200 хил. дка, дъно на голямо пресъхнало езеро между реките Дунав, Вит и Искър. Землището на селото е богато на археологически находки още от най-дълбока древност. Има останки от траките и римляните. Днес още личат останките от големия римски град Улпия Ескус, край с. Гиген. Край Сомовит е преминавал римския път за гр. Нове (при Свищов). Изследванията на археолозите през 1969 г. показват, че тук е била изградена крепостта Луцернариябургу, което означава „Кула снабдена с лампа“ – светещ кастел. В района на селото са разкрити некрополи от римската епоха, бронзови монети и други находки от това време. Вижте още:Най-дългият железопътен тунел в България с дължина 5808,60 м.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от най тежките ЖП-катастрофи на гара Илиянци през 1988 г.Пълна хронология на събитията

„На 14 септември 1988 г. стана тежка железопътна катастрофа. Експрес „Янтра“ от София за Горна Оряховица при транзитно преминаване през гара Илиянци бе блъснат от маневрен влак.“

Равносметката: 11 убити и 95 пострадали, повечето в тежко състояние. Нанесени са материални щети за стотици хиляди левове. Трагедията на Илиянци потресе страната.

Вестниците, радиото и телевизията като рядко друг път бяха във водовъртежа на произшествието: нямаше забрани да сефотографира, да се оглежда, да се разговаря с очевидци, пострадали и виновни. Но колегите ни направиха съпричастни на преживяното в разпрания като с бръснач влак в клиниките на „Пирогов“, Медицинска академия, Военна болница, в семействата на пострадалите. Дори тогавашният председател на СО „Български държавни железници“ и заместник-министър на транспорта Стоил Фердов наруши политиката на мълчаливо изчакване — не избяга от журналистите и отговори на поставените му въпроси. Той каза: „Покрусен съм от катастрофата. От името на ръководството на обединението изразявам най-искрени съчувствия и съболезнования на пострадалите и на техните близки. Причина за нещастието е станалото вече печална традиция грубо нарушаване на железопътните разпоредби и безотговорното поведение на някои наши работници и ръководители.“

Тъжно и страшно откровение!По-късно в своя доклад правителствената комисия, изясняваща причините за катастрофата, допълни общата нерадостна картина в българските железници: „Слаба взискателност, принизена дисциплина и контрол.“

Последиците са известни. Скърбящи и ругаещи – това са двете страни на илиянската драма. Едната с убити, осакатени, осиротели, другата с присъди, уволнения, санкции. Драма, в дъното на която е т. нар. субективен фактор с проявена небрежност при изпълнение на служебните си задължения, с нехайство, документирано по-късно и с определението „Престъпно“, с елиминирането на елементарни азбучни правила и норми за професионално поведение.Две седмици след катастрофата българинът научи от вестниците, че по предложение на правителствената комисия „са освободени от длъжност и са наложени строги административни наказания на различни ръководители от СО „БДЖ“ и Министерството на транспорта, а преките виновници са предадени на органите на прокуратурата и срещу тях се води следствие“. Научихме още, че обединението е оглавено от нов ръководител. Последваха екстрени мерки – около 300 работници бяха освободени за нарушения на дисциплината, над 2000 вагона – спрени от движение. Започна атестиране на персонала. Колективите бяха запознати с пропуските в железопътната мрежа, разясняваше им се къде най-често се греши. Организираха се курсове за обучение и спешни проверки на осигурителните инсталации по гарите…

За катастрофата на гара Илиянци прокурорът Ангел Илиев от Софийска градска прокуратура изправи пред съда четирима обвиняеми: Никола Манолов – ръководител на маневрената бригада; Иван Стояновски – маневрен машинист; Радой Ласков – ръководител движение, който в деня на произшествието е работил като постови стрелочник; Венцислав Кръстев – маневрен стрелочник.

Десет дни в препълнената съдебна зала оживяваше ужасът от онзи злощастен 14 септември.

Какво се бе случило тогава?7 ч. – начало на работния ден. На сутрешния предварителен инструктаж присъствувал единствен Никола Манолов-другите от бригадата закъснели и само се подписали в инструктажната книга. Заместник-началникът на гарата поставил задачата за деня само на бригадира.

8.30     ч. – всички вече са се събрали и започват да… убиват времето – разказвали си вицове, обсъждали какво ще правят през почивните дни, играли карти. Между другото-и работели.

11.30   ч. – част от бригадата отива на обяд.

11.50 ч. – според съдебно-технологическата експертиза часът, до който при добра организация на труда съдбоносната маневра е можела да приключи.

14.30   ч. – дейността по маневрата (композиране на влак за ферибота във Варна) се подновява.

Манолов (пред съда): „По високоговорителя обясних на ръководителя на смяна, че до десетина минути ще свършим, но има да се бутат още вагони за прикачване. На В. Кръстев наредих да преведе локомотива на XI коловоз, а аз отидох да огледам вагоните за ферибота на V коловоз. Действително не запознах колегите с плана и реда на маневрата, изпуснах, противно на инструкциите, въздуха от спирачните апарати на вагоните, не подадох сигнала за потегляне на маневрата според изискванията. Ама това са нарушения на вътрешните правила…“

Прокурорът: „Именно те обаче правят последващите действия на бригадата неорганизирани и хаотични.“

Манолов: „Да, но това не е престъпление. Е, има жертви, пострадали, но за тях не съм отговорен и не се признавам за виновен.“

14.45 ч. – Кръстев прекарал локомотива на XI коловоз и отишъл да пие вода.

14.55 ч. – Ласков поискал разрешение от ръководителя на движение да прекара локомотива на V коловоз. Получил го, но понеже по IV коловоз скоро щял да премине експрес „Янтра“, му разпоредил маневрата да изчака.

Из обвинителния акт: Ласков проявил несъобразителност и недисциплинираност – не предупредил Манолов маневрата да изчака експреса.

14.58 ч. – локомотивът бил свързан с вагоните за ферибота. Манолов се отправил към ръководителя на движение, за да уточни това, за което Ласков вече бил получил указания. Дежурният не казал нищо на Манолов: продължил да дава разпореждания на Ласков. Тогава Манолов се запътил към V коловоз и отдалече видял, че локомотивът е прикачен, но избрал неудобно място за водене на маневрата.

15.00 ч. – от Централна гара София потеглил експрес „Янтра“, преминаващ транзит през гара Илиянци в 15.06 ч. Параграф 118 от Инструкцията за движение на влаковете „задължава дежурният ръководител да даде съгласие за преминаване на влака само след като се убеди, че маневрата е прекратена“. Това трябва да стане 5-10 минути по-рано.

15.04 ч. – дежурният в гара София-север разменил телефонограма с Илиянци, че транзитира експреса, и поискал разрешение да го пропусне. Получил го. Колегата му в Илиянци не допускал, че Ласков формално го е уведомил за преустановяване на маневрата.

Ласков (пред съда): „Видях, че край вагоните на V коловоз няма никой от бригадата и реших, че маневрата ще изчака. По инструкция съм длъжен да уведомя бригадира маневрата да изчака, но от разсеяност ли, от небрежност ли не го направих. Вярно, сгреших, но не мисля, че съм престъпник и отговорен за нещастието…“

Из обвинителния акт:“Тази грешка на Ласков е особено съществена. Тя поставя началото на причинната връзка между допуснатите до момента от останалите обвиняеми нарушения на правилата за движение и последвалите нарушения, от една страна, и престъпния резултат, от друга страна. Той е проявил престъпна самонадеяност.

Ласков все пак ще се сети за повелите на инструкциите, за мегафона в кабинета си, за жълтото флагче, за свирката. Ще вика: Първа маневра, спри!“

Що подава с флаг сигнал „стоп“, но едва когато влакът профучава край него, а срещу му потегля маневрата.

15.05 ч. Манолов се връща на V коловоз. От последния вагон вижда, чо Кръстев е седнал на земята до локомотива и му дава знак да потегля.

Кръстев (Пред съда): „Видях, че бай Кольо размахва шапка над главата си и казах на Стояновски „Това всъщност е опорочен сигнал за потегляне.“ Цял живот няма да си простя, че с небрежността си станах причина за толкова зачернени къщи… А гледката от касапницата във вагоните ще е неизлечим спомен в съзнанието ми…“

15.06 ч. – маневреният влак потегля, без да има разрешение от лостовия стрелочник Ласков, без да е подаден правилен сигнал от Манолов – дъгообразно движение над главата с развято жълто флагче и продължително изсвирване със свирка. Съзнавайки, че е получил неправилен сигнал, Кръстев го препредава на машиниста, макар че всеки неясно подаден или съмнително въз приет сигнал е заповед за спиране. Стояновски не е видял добре какъв знак му е подаден, не е обезпечил влака със спирачна маса. Нещо повече машинистът и Кръстев били в кабината с гръб по посоката на движение. Така и не виждат Ласков, който безпомощно се опитвал да предотврати нещастието.

Логичен е въпросът: не са ли знаели четиримата, че по това време ще мине експресът, не са ли могли да се ориентират по ръчните си часовници?

Из съдебен протокол: „Подсъдимите знаели по кое време и по кой коловоз преминава влак „Янтра“, но не си носели часовниците. Щом идвали на работа, те ги сваляли от ръцете си, за да не ги счупят.“

Всъщност Стояновски нямал представа за времето, а Манолов и Кръстев не съобразили, че експресът всеки момент ще премине по IV коловоз, който се пресичал от V. Нали работели между другото?!

15.07   ч. – за около 30 секунди маневреният състав изминава 75 м със скорост 7-8 км/ч. В същото време експресът се движел със 73 км/ч. Установено е, че видимостта на Стояновски е била 360 м от мястото на удара. Ако е следял пътя, щял да забележи идващия влак и би могъл да спре най-малко 20 секунди по-рано при по-ниска скорост. Тогава ударът е можел да се избегне даже при условията на критично разминаване.

Стояновски и Кръстев възприемат опасността едва при отминаването на електровоза  край техния локомотив 2-2,5 секунди преди удара. Спирачката е задействувана, но под тежестта на маневрения състав – 24 вагона с тегло 818 т, обезвъздушени преди това от Манолов – спирачният ефект е нула. Пред очите на Ласков, Кръстев и Стояновски локомотивът бавно и страшно навлиза в насрещно свистящите пътнически вагони. Челото му се деформира и образува остър, странично издаден ръб, който за 5-6 секунди разпаря в дълбочина почти метър 6 от 10-те вагона.

Митко Димитров, машинист на „Янтра“: „Всичко бе нормално – чист маршрут, сигнал за транзитно преминаване. Изведнъж нещо подръпна влака. Спирачките задействуваха. През прозореца видях, че товарният състав се врязва все по-силно в нас. Извиках. След петнайсетина секунди спряхме.“

Тодорка Цонева, живееща край гарата: „Писъците бяха първият сигнал за нещастието. Веднага се притекохме на помощ – картината бе ужасяваща. И досега пред очите ми са обезобразените безжизнени тела и локвите човешка кръв…“

ПЪТНИЦИ-ОЧЕВИДЦИ ВЪВ ВЛАКА

Валентин Станчев, бюфетчик: „Сякаш някой неистово ритна влака. Всичко се затресе. Опашката пред бюфета като че ли обезумя. Помислих, че това в краят…“

Методи Граматнички: „Видях само как кракът на човека срещу мен отхвръкна в скута ми, а моята седалка подскочи и гова ме спаси. Раздадоха се писъци. Когато се измъкнах, забелязах, че вагоните са срязани като с електрожен. Оказа се, че ми е счупен глезенът. Е, сега съм сакат за цял живот, но поне съм с крак..,“

Крум Начев: „Всичко стана за секунди. Сякаш някой ме жигоса по десния крак. Когато се свестих, върху мен лежеше Мария, моя съгражданка. Беше 14-годишна и тъкмо ми разказваше как е прекарала ваканцията. Това бе последното й лято. Гледката – потресаваща: половината от малката й русолява главичка липсваше, остатъкът от мозъка й се оттичаше по гърдите ми, а очите бяха застинали в усмивка… Повече нищо не помня, но и това ми стига за цял живот. В болницата/когато дойдох в съзнание и се опитах да отида до тоалетната, разбрах, че съм останал без десен крак…

След 7-8 минути на местопроизшествието пристигат пожарните и първите линейки. На помощ се притичват десетки специалисти и граждани. Сред тях и бъдещият подсъдим Венцислав Кръстев, който с помощта на свидетеля Г. Николов натоварва в личния си автомобил едно дете и двама мъже и ги откарва в „Пирогов“.Какво правят другите трима виновници – Манолов, Пасков, Стояновски?– Противно на здравия разум и чувството за съпричастност към човешкото нещастие – каза прокурорът А. Илиев – те, вместо да се включат в спасяването на пострадалите, усърдно започват да заличават и прикриват уликите на престъпното си поведение. Най-страшното е, че те не се чувствуват виновни. Напротив – убедени са, че са осъдени несправедливо. Изключение е В. Кръстев, чието отношение към катастрофата, поведение на делото и емоционално състояние говорят за съпреживян ужас с пострадалите. И още нещо – една малка прокурорска тайна надежда: десетките осакатени свидетели да събудят, да оживят и в останалите трима подсъдими онова елементарно и неизменно чувство, което отличава човека от другите биологични същества – чувството на отговорност!

• • • •

С приключване на делото илиянската катастрофа влезе в черния летопис на БДЖ със своеобразни рекорди – най-много осъдени, най-много пострадали, най-тежки наказания, най-голяма сума на гражданския иск, най-дебело транспортно дело (изписаните страници са хиляди)…

Черният летопис…За първи път се срещнах с последиците на подобна трагедия след злополуката на гара Венчан през 1972 г. Тогава загинаха 26 души – повечето от град Толбухин. Още сутринта градът бе узнал страшната вест. Хората бяха някак странно мълчаливи и сериозни. А погребението? Траурното шествие се точеше с километри. Дни наред над Толбухин витаеше печал и сякаш радостта не смееше да се покаже на улицата – повече от месец в града нямаше сватба. Тогава в. „Работническо дело“ писа: „Причина за катастрофата е грубо нарушаване правилата за безопасно движение, понижена взискателност и контрол. Министерството на транспорта се запозна с произшествието и взе решения за подобряване на железопътния транспорт.“ Вместо подобряване на обслужването и безопасността последваха инциденти на гарите Долно Церово, Руска Бела, Дружба, Орешец, Димово, Поликраище, Сашево, Дралфа, Каспичан, Завой, Побит камък…

Вярно, понякога трагедиите се предотвратяваха. Тогава в печата се появяваха възторжени очерци и репортажи за проявен героизъм,самообладание и съобразителност. Но е вярно и това, че при всеки случай е имало комисия, разследване, решения, наказания, понякога осъдени… И надежда у всеки българин, че нови катастрофи няма да се допускат. Печално е, но всичко казано и решено е оставало на книга. Илиянци е доказателството. Сега отново последва приемане на мерки. Излезе дори постановление на Министерския съвет (както през 1980 г.). Въобще позната картина-сдържана самокритичност и щедри уверения, че всичко ще се промени. Че набелязаните мероприятия ще създадат по-голяма сигурност. Че ще се подобрят стилът и методът на работа. Че…Да, ние отново с готовност щяхме да повярваме в пасторалното настояще и безметежно бъдеще на българските жлезници. Нещо повече през миналата есен щяхме да чевствуваме 100 години от създаването на железниците в България. Щяхме да чуем тържествени и оптимистични рапорти и доклади. Щяха да се раздадат ордени и медали. Катастрофата в Илиянци отмени тържествата. Защото тя бе следствие на трупана с години технологична и кадрова недостатъчност, на компромиси в работата, на подценяване изискванията на времето.. Вместо юбилей последваха нови тежки катастрофи на гарите Одърне, Гривица, Горна баня, Михалци-Стамболово, Повеляново, Левски, Курило, Нова Загора, Пирдоп…

Узнахме, че от 1980 г. до 1987 г. са станали 355 катастрофи с пътнически и товарни влакове. За 1988 г. цифрата е 34. През 1989 г. „черната серия“ продължи! Причините са все същите – груби нарушения на правилата от т. нар. субективен фактор.

В. „Работническо дело“ от 7.02.1989 г. отбеляза: „Предстоят съдебни процеси за железопътните катастрофи…“ и се изреждат фаталните дати.

Да, ще има нови присъди!

Вече са известни наказанията, наложени от Софийския градски съд на виновниците за драмата на гара Илиянци – лишаване от свобода: Н. Манолов 14 г., Р. Пасков и Ив. Стояновски 11 г., В. Кръстев – 4 г. На различни срокове четиримата са лишени и от правото да упражняват професията на железничар.

Наказанията…

Ще помогнат ли те черните забрадки на скърбящите да станат по-малко черни? Ще направят ли те сълзите на осиротелите по-малко горчиви? Ще направят ли те осакатените по-малко сакати? Въпроси, на които всеки от осъдените ще има време да търси своя отговор. А и не само те!

Но Илиянци бе само видимата част на айсберга. Последвалите над 20 катастрофи разкриват симптомите на дълбоко разстройство в работата на БДЖ. Колкото по-бързо то бъде преодоляно, толкова по-малка ще е опасността един ден да бъде зачернен и нашият, вашият дом, ако пътуваме с влак.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата българка – международен шофьор на ТИР.Наричали я „Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“

Николина срещнала съпруга си, докато и двамата били зад волана.Първата българка – шофьор на ТИР, оставя волана. Николина Манева се оттегля от професията след три десетилетия трудов стаж с 40-тонните тежки камиони, съобщи дъщеря й Йона Манева – Генчева.

„Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“, както са наричали Николина в чуждестранния печат и митниците в Азия, очаква да се пенсионира. Сега живее далеч от магистралите и трафика - в тихото планинско селце Кипилово, община Котел, където са корените на съпруга й Йордан. Там ще посрещне и 65-ия си рожден ден на 18 януари,пише ТРУД

„Всички я познават! Здраве и късмет!“, пожела й кметът Йордан Симеонов. Но малцина кипиловци имат представа, че живеят с легенда в транспортния бранш.Николина е обиколила Европа и Азия с камионите. Нещо повече: тя е първата жена-шофьор по пътищата на Изтока и в някои от неспокойните му райони. А в тези географски точки стриктните традиции отреждат на нежния пол пространство в семейството, далеч от „мъжките“ работи. Е, тя успяла – с черни дрехи до земята и фередже на главата, от уважение към тамошните разбирания.

Първата среща на Николина и съпруга й станала, докато и двамата били зад волана.

Той – автобусен шофьор към ДАП – Сливен, я забелязал на пътя, докато тя се прибирала от работа с колата си. При следващата случайна засечка на пътя, Йордан тръгнал след автомобила на крехката красавица. Когато тя спряла, той й се представил, пожелал да се запознаят...И така след време станали семейство, разказа Йона. Романтичната история се знае и от брат й Димитър. Сигурно ще я научат и тримата внуци на Маневи – старши.

Но да се върнем към младите им години. Новите хоризонти се отворили, когато съпрузите се преместили от Сливенския край в София. Мъжът убедил жена си да изкара 6-месечните тогава курсове за международен водач. С отличен успех от обучението я взели в СО МАТ – някогашния гигант за международен автотранспорт във времето на социализма. Била на 33 г., когато се качила на ТИР. Професионалният й живот се свързал с един изцяло мъжки свят. В началото пътувала до Гърция, Италия. Не се огънала, не се оплакала. След приватизацията на предприятието, тя и мъжът й станали шофьори на „Вили Бец“. „Толкова са я уважавали, включително – собствениците, че е получавала на няколко пъти ключове за нови камиони. Медиите писаха, че майка ми тежи в работата си колкото 500 мъже“, разказва дъщеря й.

Най-голямото предизвикателство, през което крехката жена преминала, и до днес удивява познати и колеги. Как се е решила, не е ясно, но приела и изминала хиляди километри от Европа до Азия, през Иран и Ирак.Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че били смаяни. Такова нещо им се случвало за първи път...

Николина е все така отдадена на семейството и близките. Фамилният дом в Кипилово събира всички, когато се завърнат – дъщеря й и семейството й от Франция, където живеят, синът и съпругът й от Германия, след края на поредния курс към транспортна фирма там. За рождения й ден са дошли подаръци, избрани с много любов от близките й.

По време на впечатляващата си кариера „сензацията на Балканите“ е получавала многократно похвали, отличия, уважение от колегите. Какво е оставила след себе си? Първата българка – шофьор на ТИР е отворила територия, запазена за смели, дисциплинирани и отговорни жени. Днес в транспортния бранш като водачи работят десетки българки. Международните шофьори – жени са създали своя група „Дизел и парфюм“ във фейсбук. В нея членуват 298 момичета.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баба Ануйка - историята на една от най-коварните серийни убийци/ВИДЕО/

Млада жена на 20 години среща красив военен офицер, който ѝ оставя ужасна душевна рана за цял живот. Тя започва да мрази мъжете и според различни оценки е отровила между 50 и 150 души... Никой тогава не смятал, че една раздяла ще доведе до такова количество смъртни случаи. Банатската вещица Анна ди Пищоня (по рождение Дракшин или Драксин), известна като баба Ануйка, е родена през 1838 г. (според други източници - 1836 г.) в Румъния. 

Тя израснала в богато семейство, където била обичана и глезена. През 1849 г. семейството се преместило във Владимировац. В град Панчево момичето получило отлично образование - родителите му не жалели пари за частни училища и най-добрите преподаватели. Бъдещата отровителка знаела пет езика, била добре запозната с медицината и сериозно се занимавала с химия. До 20-годишна възраст Анна била мило и приятно момиче. Но срещата с млад австрийски офицер променила всичко. Романът им бил бурен, страстта и любовта замъглили ума на девойката. 

Военният оставил 20-годишната Анна с венерическа болест и разбито сърце. Тя се превърнала в отшелник, търсела усамотение, мразела всички мъже. Тогава започнала да проявява интерес към медицината - традиционна и народна. Но баща ѝ решил да я омъжи за богат земевладелец, който бил много по-възрастен от Анна. За 20 години брак тя му родила 11 деца, но десет от тях починали, преди да навършат пълнолетие. След смъртта на съпруга си тя построила нещо като лаборатория в едното крило на къщата и се заела да лекува. Хората охотно я търсели за помощ. Анна наистина била майстор в занаята си, изкусно смесвала билки и химикали и изправяла на крака много страдащи. 

Селяните се стичали и се молели на билкарката-магьосница, като ѝ дали нежно име - Баба Ануйка. Анна била много талантлива самоука жена с отличен търговски нюх. Тя бързо оценила всички предимства на времената. Скоро редица нещастни селски съпруги започнали да прииждат при Анна, която заради местожителството си в Южнобанатския регион получила прякора Банатската вещица. Жените идвали под прикритието на нощта, разказвали за семейните си проблеми, след което искали наказание за пияни съпрузи, предатели и садисти. Ануйка схванала, че може да печели прилични пари от това. До края на XIX век тя придобила репутацията на „лечителка“ и билкарка. Започнала да продава на клиентите си „баяна водика“ и „чудодейни напитки“ за решаване на проблеми. Божествената вода Основните съставки на „божествената вода“ на баба Ануйка били арсен, живак и татул. „Лечителката” винаги питала всичко за жертвата – теглото и височината ѝ, така че да изчисли дозата, която със сигурност ще убие жертвата. Бабата помагала и на млади мъже във военна възраст да се отбият от армията, като им давала известна доза отрова, която не ги убивала, а ги правела негодни за служба. 

Отровата ѝ действала постепенно, 6-8 дни след приемане на "сместа" жертвите падали и умирали. Това приличало на скоротечна болест, като холера. Жените плащали за отварата около 5 хиляди югославски динара (около 3 хиляди долара). Никой не се досещал за причината за смъртта, тъй като не се провеждала аутопсия и всичко се приписвало на сърдечна недостатъчност. Много често баба Ануйка дори не познавала жертвите си, но смятала, че върши благородно дело, помагайки на хората да решават проблемите си. Жертвите на Банатската вещица обикновено били млади и здрави мъже. Нейни клиенти по-късно твърдели, че не знаели, че нейната „магическа вода“ съдържа отрова, но вярвали, че „лечителката“ има свръхестествени сили и убива хората с магия.

През 20-те години на миналия век баба Ануйка се сдобила с асистентка - Любина Миланкова. Тя търсела потенциални клиенти за "вещицата". При нея идвали генерали, министри, чиновници, богати и влиятелни хора, които искали да знаят бъдещето си и да се отърват от болести. Те наивно вярвали в дарбата ѝ да вижда бъдещето, щедро плащайки за всички услуги. Но Банатската вещица невинаги убивала по поръчка - понякога го правела от чиста злоба, ако просто не харесвала някого. Обикновено баба Януйка седяла в стаята си с черна рокля, с черен шал на главата, което било характерно за вдовиците в селото. Понякога тя излизала на верандата и поздравявала минувачите, като по този начин се оглеждала за жертви. Така например тя се справила с младоженците Мария и Тито Вакареску, които се връщали от празненство в гореща юлска вечер. Ануйка ги почерпила с "лимонада" и точно седем дни по-късно младите хора умрели в съня си. Твърде слаба доза За мистериозните смъртни случаи започнали да се разпространяват ужасни слухове. 

Австроунгарските власти обаче игнорирали всичко, докато Ануйка не била арестувана за първи път през 1914 г. Но колкото и да е странно, тя била оправдана от съда в град Бела църква. И престъпницата продължила да върши своите злодеяния. По-късно Банатската вещица продала от „вълшебната вода” на редовната си клиентка Стана Момирова, която решила да се отърве от съпруга си Лазар. Той изпил "сместа" и починал три дни по-късно. Вдовицата се омъжила за богат мъж, който също починал четири месеца по-късно. Две години по-късно София Момирова решила да се отърве от бащата на съпруга си, 70-годишния дядо Никола, здравеняк, който страдал от алкохолизъм и постоянно биел децата и внуците си. Стана купила от „магическата отвара“ от Ануйка за 5000 динара и я дала на дядото. Той починал 15 дни по-късно, но 16-годишната внучка, която дала отровата на дядо си, разказала на връстниците си и цялата околия разбрала за това. Отровителката обаче и този път излязла суха от водата.

Край на злодеянията на баба Ануйка бил сложен от трагедия, случила се през 1928 г. - дозата отрова за богатия вдовец Гай Прокин се оказала недостатъчна. Той потърсил лекарска помощ и лекарите успели да вземат изследвания и да ги изпратят в Белград. Гай починал седмица по-късно. Резултатите от анализите шокирали всички: в тъканите на Прокин били открити следи от арсен и живак. След това били ексхумирани и други трупове, които показали сходни резултати. Материалите били предадени на съда и на 6 юли 1929 г. Баба Ануйка била осъдена на 15 години затвор. Стана и София Момирови били осъдени на доживотен затвор, Любина Миланкова - на осем години. Присъдата била обжалвана пет месеца по-късно. Прокурорът поискал доживотен затвор за всички обвинени. Момирови признали, че целенасочено са отровили мъжете. В резултат на това към 15-те години затвор за баба Ануйка бил добавен тежък труд. След осем години затвор „лечителката” била освободена поради преклонната си възраст. По това време тя вече била на 98 години. Две години по-късно тя починала в дома си във Владимировац на възраст 100 години.

Източник: www.actualno.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Рядка снимка на Тодор Живков: В отражението на Мерцедес-а обективът е заснел нещо много любопитно

Уникална снимка на Тодор Живков, направена през 70-те години на миналия ХХ век, побърка мрежата. Черно-белият кадър е от посещение на тогавашния Първи човек в държавата в Казанлък.

Снимката обаче е уникална, тъй като на нея в отражението на задното стъкло на Мерцедеса се вижда една от любимките на Тодор Живков.

Познахте ли я?

Някогашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е хванат от обектива на Бончо Миланов, по него време ръководител на фото-клуба на оръжейницата „Фридрих Енгелс“ /преименована в началото на 90-те години в „Арсенал“/.

Именно той е автор на снимката.

Кадърът е направен на площадчето пред някогашния градски комитет на БКП /където днес се намира общинската администрация“, Живков е с характерния си жест след слизането си от „Мерцедес“-а на УБО, в чието задно стъкло се вижда отражението на пловдивчанката Дража Вълчева, която в онези години е била кандидат-член на Политбюро и любимка на първи човек в държавата.

Дража Делева Вълчева е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), кандидат-член на Политбюро през 1974-1981 година и вицепремиер през 1979-1981 година, пише в Уикипедия.

Родена на 10 октомври 1930 година в село Горна махала, Карловско. Член е на Работническия младежки съюз от 1944 година и на БКП от 1954 година. Завършва Полувисшия институт за учители и дружинни ръководители „Макаренко“ в София през 1952 г, след което работи в околийския комитет на комсомола в Пловдив и околийския комитет на БКП в Карлово, през 1958-1961 година е заместник-директор на училище.

От 1961 година Вълчева е секретар, а след това и първи секретар на Градския комитет на БКП в Карлово. През 1966 година става народен представител, член на Централния комитет (ЦК) на БКП и секретар на окръжната организация в Пловдив, на която от 1971 година е първи секретар. През 1968 година получава диплома по философия от Софийския университет „Климент Охридски“.

През следващите години Дража Вълчева е кандидат-член на Политбюро (1974-1981), член на Държавния съвет (1976-1977), министър на народната просвета (1977-1979) и заместник-председател на Министерския съвет (1979-1981) във второто правителство на Станко Тодоров.[3] През декември 1989 година е изключена от ЦК на БКП, а през ноември 1990 година и от Българската социалистическа партия. Почива през 2016 г на 85 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Неразказани истории за Георги Парцалев, които разкриват душата на големия актьор

Тези дни колегата от вестник „24 часа“ Пенчо Ковачев издаде книгата за „Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ“, излязла в ИК „Труд“.

Ковачев е коментатор във в. „24 часа“ вече 18 години. Автор е на 12 книги, от които 6 за българското кино. Сценарист и съсценарист е на 7 документални филма и два игрални сериала – „Едно дете в повече“ и „Людмил и Руслана“, излъчени по БНТ.

Георги Парцалев се снима в 17 игрални филма и 5 телевизионни сериала. Малко за големия му талант, твърде малко. И както и в театъра, не получава никаква награда в България. Нито една! Мнозина в киногилдията смятат, че актьорът ще бъде отличен за ролята на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”. Но ето какво се случва.Около 15 часа в деня на награждаването става ясно, че наградата за най-добра мъжка роля получават актьорите „запасняци” Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. В 17 часа новината е коригирана – наградата се дава само на Господинов.

Кой и защо пак прецака големия Парцалев

Отново ли причината е в сексуалната му ориентация?

Никола Анастасов до края на живота си смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”.

Единственото кинопризнание за актьора идва от чужбина: на XXV фестивал на трудещите се в Карлови Вари, Чехословакия, му връчват награда за ролята на Методи Рашков в “Сиромашко лято”.

1.

Киното открива сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм – комедията “Любимец 13” (1958) – една от и досега най-смешните родни комедии.

В “Любимец 13” той е в тандем с Енчо Тагаров (да не се бърка с Енчо Багаров!). Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат голмайстора на “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).

Преди този филм Парцалев е викан няколко пъти на пробни снимки, но все не го одобряват. Рангел Вълчанов го пробва за “На малкия остров”, но не го взема. Актьорът признава, че се притеснява и дори страхува от камерата. А най-вече се плаши от клапата, която “щраква” преди снимките на всеки дубъл. Стига дотам, че занася една клапа в квартирата си и кара хазяйката всяка сутрин да я удря по няколко пъти пред лицето му, та да свикне.

“Изглежда че съм характерен актьор – гласът ми, физиономията – не се годя за всякакви герои в киното”, казва Парцалев в интервю от 1980 г.2.

След дебюта му в “Любимец 13” обаче киното забравя Парцалев за цели шест години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история” (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка. В “Привързаният балон” (1967) по сценарий на Йордан Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Той е човек от малцинството и се включва с въодушевление в преследването на балона беглец. Тук, докато гледа как циганчетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди мои!”

В “Кит” (1970) Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача – той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита.

Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една-единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.

Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга от журналистите, като се прехвърля през едни тераси. Веднъж гледах филма с Калоянчев у дома му и той каза: “Ама

той беше много страхлив човек,

това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече! Не е, не е Пацо това…”

3.

За ролята на Педрото в “Петимата от “Моби Дик” (1970) е избран без пробни снимки. Той вече е сред доказаните звезди на “Сатирата”, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него. Освен това Парцалев е много добър приятел със сценариста Борис Априлов-Ахото. И Априлов има предвид точно него за ролята.

В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на… кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.

Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му – актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. Пацо започва да надува лодката, а Златина му казва: “Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята”, разказа ми Златина Дончева-Джамбазова. А Парцалев кротко отговаря: “Ей сега ще излезем на двора, нека детето поплува на воля…”. Той иска да се сприятели с малкия, за да станат по-лесно снимките след това.

Вече е заснет доста материал от “Петимата от “Моби Дик” с младите тогава Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев. Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: “Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен.”

Най-неочаквано за всички Ивайло се разплаква и отказва да се снима. Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. “Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам”, признава малкият пред Парцалев. “Виж какво, мойто момче – отвръща актьорът, – аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш.”

Георги Парцалев се държи великолепно по време на снимките на “Петимата от “Моби Дик”. Актьорът е ларж, гостоприемен и както винаги, страшно обича да е в центъра на всяка компания. Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събира цялата група на обяд или вечеря, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И както винаги никога не позволява друг да плати сметката.

4.

В “Тримата от запаса” (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Пръв Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля – Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля – на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.

Зако Хеския търси неочаквана комбинация от трима комици и е щастлив, когато я намира в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма. Тук Парцалев наистина разгръща огромния си талант, но го вкара в друго русло – на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.

Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг – звучи мъдро и житейски правдиво.

И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа. Съботянинът Иван е нещо като малък нашенски Махатма Ганди, който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (след кражбата на гердана), и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).

На финала на филма героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушва с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов.

В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова.

Между другото – една от най-големите приятелки на актьора.

5.

Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат. “Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки”, шегува се Парцалев. Никола Анастасов признава, че докато снимат “Тримата от запаса”, той иска да изглежда по-смешен от Парцалев

Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.

Снимат първите епизоди край Бяла Слатина. Тримата пътуват към фронта в камион, който затъва в калта. Тя нарочно е направена възможно най-лепкава. Тримата слизат да бутат камиона и когато той потегля, падат по очи в рядката кал. Стават омърляни като прасета и с тъжни физиономии – за радост на една бабичка, която се провиква: “Божке, на наш Георги най му отива калта…”. “Е, завидях му”, казваше Анастасов.

Всъщност бабичката е гордата хазяйка на Парцалев – в нейната къща в с. Бърдарски геран е отседнал актьорът. Когато снимачният екип идва в района, 20 семейства от селото отправят покани Парцалев да квартирува у тях. Кметът го праща в семейството, което плаши, че ще си подпали къщата, ако поканата му бъде отказана.

След един снимачен ден Никола Анастасов и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той участва в “Щръклица”, Мазгалов, тогава директор на театър “Сълза и смях”, също има представление. Навалял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в “Сатирата” си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант купува кашон червено вино “Гъмза” и отиват у дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.

6.

В “С деца на море” (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутите си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов, с когото вече са направили страхотен тандем в “Петимата от “Моби Дик” и след това са останали чудесни приятели.

“С деца на море” става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но филмът не е допуснат до варненския фестивал “Златна роза”. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с “таралежите”. И че авторите се изчерпали и тъпчели на място.

Дали това е истинската причина?!

7.

Сценарият на “Сиромашко лято” е написан по поръчка. Нареждането “от горе” е да се направи филм за хората от третата възраст. “Оставете на мира пионерите, дайте филм за пенсионерите”, превеждат в типичния си стил Братя Мормареви „високоотговорната задача“.

Братята

пишат главната роля специално за Парцалев

Той няма още навършени 50 години, но с грим го докарват да изглежда на 60 и малко отгоре. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се труди на финансовия фронт, “преминава в заслужен отдих”. След което на Рашков му се струпват куп беди – от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля влиза чаровната Татяна Лолова.

8.

Последната роля на Парцалев е на хаджи Ахил в 9-серийния телевизионен филм на Янко Янков и Нина Янкова “Под игото”. В това има някаква символика. С герой на Иван Вазов – Михал Мишкоед – е първият му голям успех на сцената на Сатиричния театър. А образа на хаджи Ахил актьорът пресъздава и в телевизионна постановка под режисурата на Магда Каменова. Сериалът е излъчен по БНТ през 1990 г., вече след смъртта на актьора.

Източник: 168chasa

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Влизат в сила големи законови промени, който кара ДИЗЕЛОв автомобил ще бъде най-засегнат!

Oколо половин милион дизелови коли, произведени преди 1 януари 2002 г., ще бъдат изгонени от центровете на големите градове. Това ще се случва в периодите с най-мръсен въздух през зимните месеци. Мерките, насочени срещу замърсяването на въздуха, ще започнат да се прилагат първо в София, а по-късно в Пловдив, Бургас, Варна и други градове, където има проблем с концентрацията на фини прахови частици, уточнява „Телеграф“.

Промените идват, след като от началото на годината на кметовете вече е позволено да създават зони с ниски емисии, както и да налагат забранителни и ограничителни мерки с цел да опазват чистотата на въздуха в общините си.

Те ще могат да използват за това автоматизирани технически средства за контрол, като смарткамери, и ще имат право на достъп до данни за автомобилите от регистрите на КАТ и ДАИ.

За София още от края на 2020 г. е ясно, че зоните ще бъдат две, като първата ще обхваща идеалния център, а втората – широкия. Инфраструктурата за контрола в тях е вече инсталирана и тествана, а 180 камери, способни да четат номерата на колите, са готови да заработят.

Това може да се случи веднага щом Столичният общински съвет приеме наредба, която да определи кога ще работят зоните и какви точно автомобили няма да бъдат допускани в тях през това време. Наредбата се очаква да бъде приета след средата на годината, когато всички леки автомобили у нас вече ще са придобили своята единна екологична категория, за която от юли миналата година се лепят т.нар. екостикери.

Именно екокатегорията ще е критерият, по който ще се решава кои автомобили няма да имат достъп до зоните.

Почти сигурно е, че за София забраната ще обхване екокатегория 1.

В нея влизат всички дизелови автомобили, произведени преди 1 януари 2002 г., както и бензиновите коли от преди 1 януари 1996 г. По данни на ДАИ дизеловите автомобили от тази категория са около 500 000. Още 300 000 са бензиновите. Какви ще са санкциите за всеки един автомобил от тези категории, навлязъл в центъра, предстои да се решава. Очаква се обаче те да са от 50 до 500 лв. за физически лица и от 200 до 1000 лв. за юридически.

Тепърва предстои да се уточнява и кога ще действат забраните. Сигурно е само, че ще е през зимата – сезона с най-мръсен въздух.

„Първоначално идеята бе зоните да се активират в дните с данни за пределно високо замърсяване. Това обаче създава проблема всички шофьори да трябва ежедневно да се осведомяват в кои дни има забрана и в кои – не.

Отделно, този метод според еколозите не дава истински силно отражение върху чистотата на въздуха. Далеч по-ефективно ще е, ако забраната е за определен период от време.Дали ще е месец, два или за целия зимен период, тепърва предстои да бъде подложено на експертно обсъждане“, казва за „Телеграф“ председателят на транспортната комисия към Столичния общински съвет Зафир Зарков. По думите му засега не са обсъждани никакви ограничителни мерки за собствениците на замърсяващи автомобили, които живеят в самите зони и най-вероятно те ще могат безпрепятствено да ги ползват без такси и санкции.

50 лв. глоба за стар пожарогасител

Санкция от 50 лв. ще грози всеки шофьор, който управлява автомобил, оборудван с неправилен пожарогасител или необслужван такъв. Това гласи проект за изменение на Закона за движението по пътищата, изработен от междуведомствена група и публикуван за обществено обсъждане.

С предвидените изменения се цели да се регламентира кои типове МПС какви пожарогасители трябва да имат съгласно приложимите технически наредби. За всяка отделна категория превозно средство ще се изисква определен вид пожарогасител. Най-масовият например, за леките автомобили, ще е прахов, с 1 кг гасително вещество.

В Бургас успокояват автомобилите за чист въздух

Община Бургас е предприела мерки за намаляване на замърсяването на въздуха още преди влизането в сила на разпоредбите в Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ), който дава право на общините да прилагат различни мерки. Засега забрана за влизане на автомобили в центъра на морския град не се предвижда, но са предприети други ограничения, съобщиха от Община Бургас. Едно от тях е въвеждането на „зони с успокоено движение“, в които максималната скорост за движение на автомобили е ограничена до 30 км/ч.

„С въвеждането на тези зони с успокоено движение автомобилите се движат бавно, като по този начин се предотвратява рязко спиране и рязко потегляне. А липсата на резки спирания и потегляния води до намаляване на отработените вредни газове от автомобилите“, обясни Весна Балтина, заместник-кмет по Стратегическо развитие и екология, дигитализация и адаптация към промените на климата.

Пловдив ще черпи опит от европейски градове

Пловдив ще въвежда зони с ниски емисии, с което да се достигнат нормалните показатели за чистота на въздуха. Изготвено е задание, което е съгласувано с РИОСВ – Пловдив и до края на месец януари 2022 след провеждане на процедура по ЗОП се очаква сключване на договор с изпълнител, който да аргументира и изготви механизъм за въвеждане на зона или зони с ниски емисии в Пловдив.

Едновременно с това Община Пловдив инициира форум, на който ще бъдат поканени експерти от България и чужбина (потвърдили са онлайн участие от Краков, Полша), които да споделят своя опит. Очаква се и там ограничението първо да обхване колите от екокатегория 1.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

87-годишният Иван се развежда с 27-годишната Наталия! Отказвала му

През септември 2015 той се ожени за сексапилната и много по-млада от него Наталия. Преди три години той и 27-годишната му булка бяха щастлива двойка.

Сега обаче Иван успя да шокира целия свят не с друго, а със сексуалния си живот и мераците му.Иван подаде молба за развод с Наталия. Причината се оказа нежеланието на младата му жена да правят бебе.

Той споделя, че малко след брака им младата му булка започнала да отказва да го правят, защото се притеснявала, че може да забременее.Самият Иван е баща на пет деца, има и внуци, но иска още наследници.Наталия разбрала за предстоящия й развод докато била на почивка в Испания. Тя обяснила, че е израснала в бедно семейство и се страхувала, че двамата нямат достатъчно пари, за да отгледат дете. 

Двамата живеели в апартамент на Иван, който се намира в центъра на руската столица Москва, а заедно с тях е и един от внуците му. „Не искам да не мога да гледам детето си финансово. Не искам и да бъда самотна майка, ако Иван скоро почине”, обяснила Наталия щом я попитали защо му отказва любовни ласки.

Малко след като обяви, че ще се разведе с младата си настояща съпруга, Иван поясни, че възнамерява да се върне при последната си съпруга, която също се казва Наталия. Г-жа Вял е негова трета съпруга и майка на две от децата му. Дали тя ще се съгласи да му роди още деца – не се знае.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култови заведения, миски по бански и девствени плажове: Непоказвани СНИМКИ от соц България

„Така е изглеждала социалистическата България няколко години преди края на Източния блок“, с това заглавие излезе изданието Slavorum, чиято тематика е концентрирана върху славянската култура, история, традиции, митология, начин на живот, какво и в популяризиране на славянските страни като туристически дестинации.

Под този титул е публикуван забележителна фотогалерия, пресъздаваща една друга епоха в България, която към момента е спомен, прокрадващ се нагледно само оцелялото материално наследство от соцвремената.

С няколко думи, грубо, изданието припомня действията на България по време на размирните 40те години на миналия век. „По време на Втората световна война до 1944 г. България е действала на страна на Третия райх, като през 1941 г. части от българската армия без предупреждение окупират териториите на Македония и Гърция. На 8 септември 1944 г. Червената армия подкрепя военния преврат в държавата и българите са принудени да сменят страната и да влязат в битки в тяхна полза. На 15 септември 1946 г. след референдум се учредява Народна република България, която се заема с изграждането на социализма. Твърди се, че българите дори са искали да се присъединят към СССР, но поради дълговете и факта, че нямат обща граница, амбицията е била отхвърлена. Но връзката им с Източния блок се оказа толкова тясна, че България стана основен курорт на съветския човек“, пише Slavorum. 

Следват поредица от невиждани снимки, които показват соцтуристическата ни реалност, градоустройство, икономическо развитие и дори… модно. Кадрите с дъх на нафталин всъщност разкриват именно това лице на България, което се визира в текст – страната ни като основна туристическа дестинация. 

Именно заради това след снимките има рязък завой към след социалистическа действителност, в който се посочва, че „днес България все още е приятелски настроена към чуждестранните туристи. Понякога се нарича държава на контрастите, тъй като има както шикозни плажове, така и отлични ски курорти. Страната все още привлича голям брой хора от страните от бившия Съюз, благодарение на относително ниските цени и почти европейско ниво на обслужване. Това е, България!“. С този патос завършва материала. 

Но нека видим фотогалерията, която е представена в подкрепа на титлата „България основен курорт на съветския човек“:

Бар „Вариете“ в Слънчев бряг, 1969 г.

Ресторант „Палма“, Слънчев бряг, 60-те години

Мис Варна – 1965 г.

Конкурс за красова, Златни пясъци, 1974 г.

Мис Черно море – 1989 г.

Ресторант „Фрегата“, Слънчев бряг, 60-те години

Созопол, 60-те години на ХХ век

Китен, 1986 г.

Стюардеса на летището Бургас, 60-те години

Варна, 60-те години на миналия век

София, 1964 г.

София, 70-те години

Кафене в София, 70-те години

Хотел Витоша – Ню Отани, София, 1988 г.

Автогарата в Пампорово, 1987 г.

Витоша, 1978 г.

Винарска изба, София, 60-те години

Автобус „Чавдар“, Ботевград, 1980 г.

Завод „Балкан“, Ловеч, 1980 г.

Камион, произведен в завода в Шумен

Уроци по информатика, Плевен, 1980 г.

Магазин за ел. уреди, 1985 г.

Мавзолеят на Геори Димитров, София, 60-те години

Гвардейци на летище София, 1980 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пловдивчанин наследява 16 милиона лева, става мегабаровец, профуква парите за година

Точно преди една година 22-годишният Милен Паунчев е един от големите „баровци“ в Пловдив. Той притежава имоти на стойност близо 8 милиона евро (близо 16 млн. лева), обикаля из града с бентли, хвърля пачки в най-оборотните нощни клубове под тепетата и на Слънчев бряг,  движи се заобиколен от охрана, телефонът му е пълен с номерата на яки мацки. Спонсорира клуб по борба „Локомотив”, канят го и на частни партита.  Живее в къща с италиански дизайн, храни се с позлатени прибори.

Днес младежът няма покрив над главата си, а за да оцелее, разчита на благодеянията на приятели. Твърди, че е станал жертва на престъпна схема, замислена от група пловдивчани. Той разказа пред TrafficNews.bg своята история.

В началото на 2013 година Милен е обикновено момче от квартал „Остромила”, което рядко ходи до центъра. През март обаче баща му Живко умира, а 20 дни по-късно младежът погребва и майка си. Паунчев е единствено дете, няма братя и сестри. Няма и близки роднини. За сметка на това обаче се оказва наследник на близо 100 дка в  „Остромила” – кварталът, който през последните 7-8 години бе доста атрактивен за строителните предприемачи. Земята е наследство от първия съпруг на майка му и се намира близо до Овощарския институт.Месец след като е погребал родителите си, Милен попада в компанията на двама пловдивски бизнесмени.

„Държаха се много добре с мен. Заговорихме за общ бизнес. Аз исках да строя игрища и кооперации, но те ме убедиха, че заради кризата  строителството е в застой и следващите 50-60 години в квартала никой няма да иска да строи. Убеди ме да продам 3 дка”, разказа Милен. Младежът получава една торба пари (45 000 евро) и открива лъскавата страна на живота. Новите му приятели го водят по най-луксозните места в града, а през лятото Паунчев всеки уикенд е на Слънчев бряг. Естествено на Какао бийч.

„В началото бях абсолютно сам. След смъртта на майка ми и баща ми не знаех какво да правя. А тези хора се държаха много добре с мен. Мислех, че са ми приятели. Твърдяха, че са загрижени за мен, почти не ме оставяха сам”, разказва Паунчев.

Първата сделка е сключена на 22 май 2013 година. Веднага след това новите „приятели” на Милен успяват да го убедят, че адвокатката му го мами и му предлагат да работи с тяхната юристка. „Съгласих се. Бяха много убедителни”, твърди младежът. Парите, получени накуп, изстлелват до небето самочувствието на младежа.

Той се сдобива с първата си по-лъскава кола – „Ауди А6” и започва да обикаля чалга заведенията. Признава, че тогава започва да посяга и към наркотиците. Пуши трева, взема и по-твърда дрога – амфетамини, кокаин. След аудито, Паунчев се сдобива и с бентли. Получава го в замяна на поредния имот, който прехвърля на фирма, свързана с новите му приятели.

„Движеше се из града като безсмъртен. Караше колата със свалени стъкла, а от вътре бичеше чалга”, спомнят си негови познати.  Той не отрича.

„Живеех като в някакъв филм. Всички ми бяха приятели, по цели нощи се забавлявахме. Викаха ми Милионера”, разказва Паунчев. Следва серия от сделки, прехвърляния и дарения, след които пловдивчанинът става временно собственик на апартамент в луксозна кооперация на ул. „Янко Сакъзов” (зад ВИХВП) и заведение с размер 70 квадрата. В замяна на това прехвърля всичките си имоти.

Твърди, че при последните сделки е бил отведен насила при нотариус, а документите е подписал след серия от заплахи. Последното прехвърляне е с дата 9 май 2014 година.

През юли Паунчев подава жалба в прокуратурата, в която представя хронология на събитията и твърди, че е жертва на измама. По случая има образувано досъдебно производство, Икономическа полиция разпитва всички замесени лица.

Източник:TrafficNews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той си купи бучка сирене от три лева и един вчерашен хляб от 45 ст. Познах го, този старец ми беше учител

Историята на един възрастен мъж разплака потребителите в социалната мрежа и за часове бе сред най-споделяните. В нея се разказва за възрастен мъж, изоставен от всички.

Ето какво пише Георги Георгиев, който се среща с него случайно:

Той си купи бучка „сирене от три лева“ и „един вчерашен хляб от 45 ст.“ Познах го още щом влязох в магазина.Бил ми е учител. Не съм го виждал четвърт век, но ми се стори, че почти не се е променил.

На касата бях зад него и наведох глава, за да не ме познае, някак притеснен.

Беше си заключил колелото до моето и когато излязох, се заприказвахме. Помнеше ме, помнеше и брат ми. И… близо час разговор. Пенсионирал се е преди десетина години. 325 лева пенсия за 40 години даскалство.

Има син и дъщеря, отдавна заминали за Германия. В началото не му тежало много, говорили по телефона и по скайп, но когато довели внуците му и осъзнал, че трудно се разбира с тях, защото почти не говорели български.

Това много му дотежало. Сега все по рядко ги пита дали ще си дойдат, защото го е страх, че наистина може да се приберат.

„Този град умира, тази държава умира, старите хора мизерстваме, но ми е жал за младите!“ Този човек, когото съжалих, всъщност съжаляваше мен. За това, че живея в родината си.“

Източник: ТРГ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

15 немски танка „Пантера” са изчезнали без следа от Българската армия

Цената на подобна машина в момента като музеен експонат започва от милион евро. Колекционери плащат и много по-високи суми дори когато танковете са изкорубени.

Това разказа инж. Благой Миленов, бивш зам.-директор на Националния военноисторически музей и председател на комисиите, които имаха за задача да направят оценка на немската техника след разкритата кражба на танк „Майбах”.

Предистория

15-те Т-5 „Пантера” България получила като трофеи през април 1945 година, когато участва във Втората световна война на страната на Съветския съюз срещу Третия райх. Дотогава България е въоръжена с 97 танка, получени по немския план „Барбара”. Марките са най-различни: „Фиат”, „Шкода”, „Рено”. 30 от тях обаче са унищожени по време на сраженията, като само в една битка губим 10 машини. Заради големите поражения Съветският съюз разрешава на Българската армия да вземе 15-те трофейни пантери. След войната те са зачислени към I танкова рота в София. Според Парижкия мирен договор от 1947 година обаче България трябва да унищожи немските танкове.

Разкритие

Подполковник Миленов обаче открива, че пантерите са скрити от Съюзниците. Косвено доказателство за това е статия в издание на „Артилерийско въоръжение” от 1974 година, където се посочва, че затворите на 15-танка ще бъдат преработени. От този момент следите им се губят.

”Като председател на оценителните комисии направих всичко възможно да намеря данни за тях, но не срещнах особено съдействие. Полулегално влязох и във Военния архив. Открих снимки на танковете, но никакви данни за съдбата им”, обяснява подполковник о.р. Миленов. „Или става въпрос за страхотна немарливост, което е по-малко вероятно, или някой се опитва да направи пари на гърба на държавата”, допълва той.

Варианти

Според Миленов единият вариант е „някой глупак да е наредил да бъдат нарязани за скрап, за да спечели някой лев, докато България губи милиони”.

„Вторият е танковете да са скрити в някое от почти забравените секретни поделения. Нямате си представа какви пещери и какви скривалища има, които след съкращенията само се охраняват, а почти никой няма представа какво има в тях. Ще ви дам пример, че само складът на II армия е на площ 2400 дка… За какво изнасяне става въпрос, не можете да си представите. Само по пътя до морето знам три места, на които се организират битаци на открито, където се продава снаряжение и униформи”, обяснява военният историк.

Желание

”Запознал съм министър Аню Ангелов с проблема, но няма никакво развитие по въпроса. Не се иска финансов ресурс, а само добра воля да се пратят двама души в архивите, за да проследят следите. Останах обаче с убеждението, че някой не иска да се намерят”, коментира Благой Миленов.

Инж. Благой Миленов:

Ел Дорадо сме за уникални машини, а те гният

„България е Ел Дорадо за всякакви модификации немски танкове. Аз и други експерти имаме подозрения, че не само един „Майбах” е откраднат. В същото време десетина от мечтаните от колекционерите танкове гният по стрелбища, още към 30 в Ямбол”, обяснява инж. Благой Миленов и продължава:

”Когато от комисиите по оценка правихме обход по българско-турската граница, открихме десетки празни дупки, откъдето са били изкопани. В същото време, официално по документи трябваше да има 75 немски танка. А край Ямбол, където са събрани, ние намерихме 85, а накрая се оказаха 97 от всякакви модификации, включително и уникални хибриди. Парадоксите са наистина много. Ще ви дам пример, че попаднахме на карта, която се води от 1975 година, но е писана с флумастер, а тогава чертаехме с туш”.

”Танковете, събрани край Ямбол, гният от години, а по направени от мен разчети, ако се направи търг за колекционери, България би получила десетки милиони лева. При това, като се оставят по няколко бройки за музеите. В момента не се прави нищо по въпроса освен че от Военноисторическия музей бе поискано да се направи оценка. А след като аз се махнах от там, и в музея, и изобщо в България няма нито един регистриран оценител на военна техника”, отбелязва Миленов.Вижте още:Легендарният тежък танк ИС (Йосиф Сталин) "Технически данни и описание"

Aвтор: Владимир Клисуров 

Публикуван:4 февруари 2011 г., в-к Република/Източник:klisurov.blogspot.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Карбовски изригна: Соцът беше в пъти по-успешен, демокрацията ни докара до просешка тояга

Мартин Карбовски възхвали социализма, въпреки че никога не е бил комунист!

Уволненият от bTV Мартин Карбовски направи на пух и прах настоящото управление на България и всички политици за последните 30 години. Той дори определи социализма като по-успешен строй от капитализма, в който живеем сега.

„Аз съм тотален антикомунист, но не мога да не призная заслугите на соца. Беше тоталитаризъм – да, беше.

Имаше затвори – да, отвратително беше. Но социализмът успя да накара хората да раждат деца, а демокрацията не успя. Сега никой не си прави планове и не знае какво го чака. Докато при социализма семействата правеха деца и станахме 9 милиона.Това е единственият критерий, по който се определя един строй дали е успешен. Както и да се хвалят сега какво били направили, отрицателният прираст на демографията те прави неуспешен.“ – каза Карбовски в предаването на Георги Любенов по БНТ.

Самият Карбовски също има дете. Той има син на 14 г., който се казва Марк.

Видео от деветосептемврийска манифестация през 1983 година

Журналистът е бесен, че вече няма никаква свобода на словото у нас и всички медии са подчинени на Бойко Борисов. Той обяви, че истинските му колеги като Сашо Диков и Люба Кулезич са натикани в ъгъла, защото са неудобни за властта.

Мартин Карбовски си изпати наскоро, след като предаването му бе свалено от ефира на БТВ. В момента той се занимава само със сайта си, тъй като няма телевизия, която да го иска в редиците си.

Според слуховете причината за тв краха на журналиста е, че през лятото отразяваше и участваше в протестите срещу правителството. Освен това постоянно защитава президента Радев и пише против премиера Борисов.

Карбовски разкри още, че са му се обадили да го канят в политиката, като участва в листите за депутати, но е отказал.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Програмата “Странджа-Сакар” несбъднатия блян за Република на младостта

През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. Същата година по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-о постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната.

Решението на Политбюро на ЦК на БКП „За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край“ е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, не са решени остри социални въпроси, 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, 550 нямат пряка телефонна връзка, няма осигурено тв и радио покритие. 

Затова Гриша Филипов предлага т. нар. 22-ро постановление, за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС е назначен секретар, който отговаря за набирането на „комсомолски набор“, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена „Република на младостта“.След като на 10 май 1982 г. в. „Работническо дело” уповестява постановлението, то е посрещнато с неописуема радост и възторг от населението в Странджанско-Сакарския край. С изпълнението му се цели комплексно, хармонично, ускорено и с голяма динамика развитие на промишлеността, селското стопанство и изграждането на социалната и техническа инфраструктура на изостаналите райони. В ход е разяснителната работа по изпълнение на постановлението. 

Поставените задачи произтичащи от него са разяснени сред трудещите се, с оглед постигането на главната цел предвидена в него – до 1990 г. в района на Странджа-Сакар условията на живот и труд и жизненото равнище на населението да достигне и в някои отношения да надмине средното развитие за страната. В приетото постановление са заложени три програми – развитие на промишлеността, селското стопанство и социалната и техническата инфраструктура. За живеещите в района обхващащ програмата има облекчение и в образователната сфера. Във висшите учебни заведения, полувисшите и специални училища са отпуснати определен брой места и специалности, за които да се състезават кандидати само от общините „Странджа-Сакар”, при положение, че имат диплом с успех най-малко „добър ”. 

Предвиждали са се и финансови облекчения – освобождаване от данъци, акцизи, такси и т.н. В решението е заложено още в столовете на предприятията и учрежденията, работници и служащи да се хранят като плащат й от стойността на храната. В детските ясли  и градини всичко е безплатно, а в училищата за всички ученици е била предвидена безплатна закуска и обяд.Стотици млади хора и семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново, Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград и др., за да живеят и участват в обновителния процес. Привлечени са от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. 

За да се осигури препитание за новодошлите жители са построени жилища, открити са нови производствени мощности в промишленосттта и селското стопанство, обновен е сградния и пътния фонд.Добър пример за широкия строителен размах през този период е затънтеното край странджанските баири Малко Търново. Преди приемането на 22-ро постановление,населението на града е заето основно в селското стопанство, миннодобива и горскостопанската дейност. За удивително кратко време градчето търпи положителна промяна и не без основание 80-те години на миналия век могат да се нарекат златни в неговото развитие. През 1983 г.отваря врати голям цех за работническа козметика, поделение на „Арома”-София и с гарантиран пазар на продукцията.  Година по-късно е открит филиал на института по техническа кибернетика и роботика към БАН с поделения в с. Граматиково и Ахтопол. 

От общината за подготовка са изпратени младежи и девойки в производствено-експерименталната база на Института в София, за да придобият правоспособност за работа. В близкото с. Граматиково са открити цех на бургаския завод „Хемус“, филиал на техникума по електроника „В.И.Ленин“-София, а във военизираното с. Звездец цех за кабелни изделия към бургаския завод „Васил Коларов“. Значително се увеличава обема на рудоуправление „Г. Кондолов“ и на мраморната кариера край Малко Търново.В цялата Малкотърновска община са построени общо 51 жилищни блока, от които  два жилищни панелни комплексав града, както и 419 еднофамилни и двуфамилни частни сгради. Построен е Младежки дом, нова детска градина, а в болницата е открито родилно отделение.  

През 1987 г. с неимоверния доброволен труд на малкотърновчани е изградено лятно кино с 500 места. Започва строителството и на голям спортен комплекс в края на града, който обаче остава незавършен. В края на 80-те  започва и рехабилитацията на целия пътен участък до областния град Бургас. Населението на общината, което преди постановлението е 7 159  души, до края на 80-те нараства на 8723, от които 4 700 са били на целогодишна работа.Коректно е да се отбележи, че населените места в Странджанско-Сакарския край (Грудово (дн. Средец), Малко Търново, Елхово, Звездец и др.) се намират в пограничната зона с Турция и по времето на Студената война в района са изградени големи военни поделения, което от една страна допълнително спомага за съживяването на региона. 

От друга страна обаче, пограничните райони тогава попадат в т.нар. гранична зона за чийто достъп е необходим специален открит лист, получил названието документ „образец 12” за втора и съответно първа гранична зона. Тази административна мярка допълнително способства за непривлекателността на тези забравени от Бога населени места.Въпреки, че грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” е посрещната с голямо удовлетворение от населението, тя бива  зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното осъществяване и я обрича на неуспех още от самото зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията, за кратко обаче, започват да  идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор.  

Местните започват да  гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта, като сключи договор с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тия места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат и не на последно място – неприветливото отношение на местните, които гледат на тях като на едни облагодетелствани пришълци.Малко след падането на Живков, проектът тихомълком бива зарязан. 

Така поставената цел от правителството, с административна помощ да се засели и възроди икономически районът се проваля безславно. 30 години по-късно, регионът е далеч от представата за република на младостта, а последиците от провала на програмата са видими и до днес. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа-Сакар през последните години, е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, чиито мащаби хората, стоящи зад хубавата иначе идея, едва ли са си представяли, че ще достигне. От някогашната правителствена идея обезлюдената Странджа-Сакар да стане Република на младостта днес са останали само панелните блокчета. Производствените цехове, кината и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единиците останали представители на т.нар. “Комсомолски набор”, вече далеч са надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, а регионът на Странджа-Сакар продължава да бъде един от най-изостаналите и обезлюдени в страната.Тъжно, но факт…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ