Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Тогава огласяхме летата с детските си викове и смехове и от ранни зори до късни нощи прашният път пред къщата на село и потайните места зад блока не можеха да си починат от нашите игри.

Някога, преди не чак толкова много години, да си стоиш вкъщи си беше наказание, а основното притеснение на нашите баби беше как да ни догонят с филията с лютеница, за да хапнем поне нещичко. Тогава за ядене се сещахме само в моментите, когато казанът с домашната лютеница или маджун вече бе запечатан в буркани и на цялата тайфа оставаше задачата да оближе остатъка.

Някога, преди не чак толкова много години, нямахме смартфони, таблети, нито дори лаптопи и затова ни се налагаше по цял ден да караме колело и да играем на гоненица, стражари и апаши, ластик, народна топка, ръбчета… Абе, все първобитни игри. В най-цивилизования случай прибягвахме до четенето на книги.

Някога, преди не чак толкова много години, имаше само един продавач на сладолед. Идваше в селото веднъж на седмица, носеше 2 големи кофи с различен вкус, но сладоледът пак не стигаше за всички хлапета. Затова през останалото време изстудявахме дини и пъпеши в реката и се катерехме по дърветата, за да берем плодове.Дааа… Някога, преди не чак толкова много години, детството беше истинско..

Meri Nikolova



Как пътувате до София? Въпрос, на който повечето читатели ще отговорят, че стигат до столицата с автобус или кола. Други, все по-малко, ще споделят, че предпочитат влак. Четвърта възможност просто не съществува. Но до края на 80-те години жителите на триградието са обичали да ходят на пазар и по работа в София, връщайки се след няколко часа. Това, разбира се, е било възможно единствено с българските авиолинии и модерното за времето си летище в Горна Оряховица. Със сигурност по-възрастните читатели въздишат по загубеното удобство, а младите се подсмихват недоверчиво.

За 40 минути до столицата

Истината обаче е факт, макар и всичко вече да е история, която трудно ще стане реалност отново в днешни дни. До 1989 година националният авиопревозвач „Балкан“ е поддържал най-гъстата мрежа от вътрешни полети в Европа. София-Видин, София-Русе, София-Силистра, София-Търговище, София-Варна, София-Бургас, София-Кърджали, София-Стара Загора и София-Горна Оряховица са били от редовните линии, изпълнявани в продължение на десетилетия. За щастие на всички жители от област Велико Търново родната ни авиокомпания е поддържала цели три полета на ден  от железничарския град до столицата. Това е давало възможност на хиляди жители от областта да тръгват сутрин за София, а след като свършат работа да се приберат в ранния следобед вкъщи. Всъщност полетът до София е бил не повече от 40 минути.

12 лв. са били сериозна сума през 80-те

12 лв. е струвал билетът за София от Горна Оряховица. Сега тази сума изглежда малка, но през 80-те години на миналия век си е била сериозна цифра, защото повечето хора са получавали заплати около 150-200 лв. Въпреки това пътуването със самолет е било предпочитано от мнозина, а билетите са свършвали бързо. На гишетата често се извивали опашки, а загубените билети не се възстановявали. Това бил един от минусите на докомпютърната ера.  В средата на 80-те е въведена видеорезервационна система „Габриел“, която се явява предшественик на компютърните.

Със самолет на морето

В различни периоди от съществуването на граждански полети в Горна Оряховица е имало и линии до Варна и Бургас. Те са били пускани през лятото, а пътя до морето е бил приблизително толкова, колкото и до столицата. Много семейства са се възползвали от удобствата на това пътуване и с по няколко сака тръгвали за родното Черноморие. Хубавото е било, че цените за билетите били твърди и не се променяли зависимост от това колко дни преди полета са били закупени. Нещо, което днес е от огромно значение.

„Ан 24“ обслужваше полетите от Горна Оряховица

„Ан 24“ е самолетът, който най-често е летял от Горна Оряховица до София. Други самолети, които са излитали от железничарския град са „Ту-134“, „Ил-18“ и „Як-40“. Интересното е, че България е ползвала и хеликоптери за осъществяване на полети до Кърджали, където се е използвал вертолетът „Ми 8“. Самолетът „Ан 24“ е побирал около 50 души на борда. Това е и причината да е ползван най-често за полети до по-малките градове като Горна Оряховица. Нямало особени удобства, но условията наподобявали тези на днешните нискобюджетни авиокомпании.

Днешната действителност

Днес летището в Горна Оряховица е едно от петте в България, които работят. За съжаление в железничарския град не се извършват граждански полети до нито един град. Всъщност аеропорта в Горна Оряховица разполага с международен лиценз, но сагата с отдаването му на концесия продължи твърде дълго. През годините много пъти се говореше, че чужденци искат местния аеропорт, но до подписване така и не се стигна. В началото на 2016-та година все пак летището беше отдадено на концесия. Единственият явил се беше консорциумът „Гражданско летище Горна Оряховица“, учредил се между „Кристална вода“ АД и държавната фирма „Летище Горна Оряховица“ ЕАД. Концесионерът е длъжен да инвестира, според договора, над 31 млн. лв., от които 22 млн. през първите 4 години.  Предвижда се проектиране и изготвяне на генерален план и подробен устройствен план за развитие на летището, който би следвало вече да е готов. Всичко това обаче едва ли ще доведе до отваряне на нова авиолиния до София. Нещо, за което хиляди мечтаят и до днес…

Михаил МИХАЛЕВ



Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.

Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.

Готов съм винаги по заповед на народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.



По това време въпросният експресен влак беше първият, боядисан в цветове, различни от стандартното тъмно зелено,а именно тъмно/светло синьо с белите крила! Във всяко купе и в първа и във втора класа имаше килим и пердета,в коридорите също текстилна пътека. В багажния вагон имаше радио възел, от който се излъчваше програма във влака.

А през 1979 в този влак беше въведена една много луксозна за времето услуга-резервиране на такси от влака (за пътниците, слизащи на централна гара София).

Експресен влак " Синият Дунав " се движи като такъв до 9.01.1994 г. ,когато с частична промяна в тогавашното разписание - в онзи период в сила от 29.05 до 28.05 на следващата година, е преобразуван във влак тип " интерсити " заедно с тогавашния експрес "Диана " . По-късно експрес " Диана " възстановява стария си статут , но "  Синият Дунав " -не 



Едно време при соца сред учениците имаше ред и дисциплина, както и уважение към учителите. Залягахме над уроците и спазвахме добро поведение, защото иначе следваха наказания.

Сутрин при влизане в училище дежурен учител и дежурни ученици, които ни посрещаха. Правеше се проверка за облеклото, нокти, коса, носна кърпа, връзка – пионерска или чавдарска. Оставяхме си чантите и излизахме на двора на физзарядка. Всички спортуваха и нямаше няма болни.

След това се правеше уборка на двора. После миене на ръце и в класните стаи.

Бие ли първият звънец, задължително всички са в стаята и приготвят учебници, тетрадки и пр. За това следеше дежурен ученик по клас. Редувахме се по пореден номер. Дежурният стоеше на вратата и когато другарката се зададеше, казваше „Клас стани, клас мирно“ и така стояхме, докато тя влезе в стаята, остави дневника на бюрото и каже „Седнете“.В часа слушаш и внимаваш, а ако не – дървената показалка „играеше“. А това да те извикат в стаята на директора си беше голям стрес, защото там се явяваш с родител, че и бой ядяхме пред класен и директор, а после и вкъщи пак.

Училището тогава не беше зависимо от броя ученици и затова при лошо поведение или слаб успех те изключваха, без да им мигне окото. Второ – нашите родители ни набиваха в главите, че учителят е нашият родител в училище и каквото каже, се изпълнява! Ред и дисциплина, ако не внимаваш или пречиш в час, напускаш и ти пишат неизвинено. Ако някой ученик имаше много отсъствия, идваше без домашни, се викаха родителите. Ако продължава, се намаляваше поведението и като крайна мярка следваше преместване в друго училище. Учителите някак знаеха как да ни накарат да внимаваме.

Имаше много кръжоци, екскурзии, рецитали, спортни мероприятия, което ни сближаваше и бяхме организирани деца.

В XI клас някой от нас пушехме, само че пушкомът беше много далеч от училището и на скрито място, защото хванат ли те с цигара, ако не си на 18 – при директора и намалено поведение.



През 1999 бях по морето, пресен-пресен от руския ми престой (КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш) и беден покрай провала в село Дълги дел (Как ме измамиха с 1000 долара в с. Дълги дел през 90-те). Малко отчаян, но спретнат, наточен и всеки ден с бяла риза и черни панталони. Слънчев бряг пълен, пари се харчат, туристи в изобилие. Течеше и Златният орфей, както се оказа, последното издание. Все исках да отида да гледам, но нямах време, трябваше да работя. Така си мислех.

Една компания пиеше и ядеше още от обяд, бяха много дръпнали в ресторанта. Един от тях буквално лежеше на масата, а другия лазеше на пясъка. Имаха сили само да се изправят и да поръчат пак. Другите не бяха така зле, но и те бяха вече пред пълна неадекватност. Чужденци, сега им се е паднало. Напълно нормално приех полицейската кола, която спря пред заведението и полицаите с един цивилен отидоха на масата им. Но не им направиха забележка или глоба, а седнаха да говорят. Пияната компания тихо се извиняваше нещо на руски, а човекът им говореше. Отидох да оправям сметката. 

Цивилният извади една пачка пари, огледа се, плати отгоре доста солиден бакшиш и ме погледна в очите„

- Момче, ти са българо-руската дружба готов ли си да направиш подвиг?

Сякаш ток премина през мен. Аз за Русия - всичко!

Какво се оказа, днес пеел Филип Киркоров, а най-пияните били беквокалисти. Но не могат така да излязат на сцената, а Филип трябва да пее.Всичко е на запис, само двама трябва да се движат. Повиках Тишо, стар приятел, също сервитьор. Като струна се изпъна, съгласен!

И с полицейската кола и с пусната сирена-към залата. Сложиха ни по едни ленти на главите, гирлянди на ризите, до две страшни рускини. И светнаха лампите - мале, телевизия, хора, побърках се. Треперя целия, но си викам  -Гошка, зад теб е България, никакво предаване.

Бяхме ударили по 200 ракия за блясък в очите, той дойде. Един час си отваряме устите само и се правим, че пеем. Страхотен купон, публиката в екстаз, на края на концерта на Филип Киркоров не може да слезем от сцената. Викаме - да оставаме, да продължаваме, добри сме.

Но ни свалиха, следващият певец нямал беквокалисти. Киркоров дойде, викаше Молодцы, аз му разказах за моя престой в Русия, но не ме слушаше. Дойде организаторът и той ни каза, че много благодари и ни даде по един плик. Разбогатяхме, тичаме навън, потни и още с гирляндите.

И какво да видим, късаме плика, а вътре по 10 снимки на Филип Киркоров с автограф. Това ли беше, друго очаквахме??

Вечерта в 3 часа ме разбудиха в квартирата, спешна телеграма от майка ми и баща ми. Видели ме по телевизията и плакали как хубаво пея. Кметът на града искал да пея за празника. Ама се набутах, но ще измисля нещо. Аз българо-руската дружба спасих, на панаира в моя малък град ли няма да пея?



През 1989 г., когато още преди падането на Живков беше улеснено пътуването на българите в чужбина, а цяла София се втурна на море в Гърция, се появи глад за валута, тъй като държавата отпускаше смешни суми като например 50 долара на човек (нещо като $150 в днешна равностойност).
 

Беше разрешена и стопанската дейност извън държавните фирми и веднага се нароиха чейнджаджии – хора, които сменяха валута – главно долари и марки на черно.

Понеже те започнаха да се събират баш около хитовото заведение Магура, а го правеха поради неспирния поток от хора от ранни зори до късен мрак, то даде името на тяхната прослойка.Магураджии девалвираха курса на соц.лева към долара от 2 наши за 1 американски до 5 и повече български за един щатски. Направиха дебели вратове, купиха също така дебели златни ланци, подкараха стари мерцедеси.

Като всяка прослойка и тази се сдоби със свой запазен знак – наречете го имидж. Магураджиите облякоха своята униформа: светли дънки тип лъвски гащи, кафеви кожени якета и прически в стил футболно киче, обилно гелосани. Така посрещнаха 90-те години, без да падат от гребена на вълната поне до средата им.

Новобогаташката класа, изместила от тавана на доходите келнерите и барманите, които доминираха при соца, понеже заработваха яко на черно, се сдоби и със свой медиен символ.



Навремето, като работех в „Георги Димитров“, имахме един партиен секретар, Митко се казваше. Той беше от съседното село. И понеже аз бях горе-долу добър работник, съвестен, той ми предложи да ме приемат за член на партията.

Дойдоха у нас, един вид да ме агитират, но аз нямах много нужда от агитация, просто с две думи се разбрахме. Аз се съгласих, естествено, и така един ден се проведе нещо като събрание и гласуваха дали да бъда приет или не. Постигнаха пълно единодушие. След като бях приет за член на партията, вече отговорностите бяха по-големи, работата беше по-сериозна…

Аз се представих добре според мен. Бях изпитател на различни машини, които произвеждахме. Като член на партията ходих в Съветския съюз – бях пратен на една командировка за 45 дни. Следващата година – 1985-а, бях пратен в Чехословакия. И там изкарахме 25 дена. След като се завърнах, ръководството на „Георги Димитров“ беше доволно от моето представяне.Имаше облаги от това да си партиен член. Дадоха ни жилище. 

То първоначално беше общинско и бяхме към „Жилфонд“, обаче след известно време направихме молби за изплащане и си го изплатихме. Днес тристайният ми апартамент в кв. Сатина струва 100 000 евро.

Пазя си книжката – това все пак ми е един спомен от бившата партия.


Б. Иванов



А минаха години " , " Годините на моето детство " , " Времето лети напред и никога не обръща глава назад " и т. н.  " За риба на река Марица " Моето детство премина в село Златна ливада , Старозагорски окръг . В днешно време селото доби популярност с това , че тук се намира най - старият християнски манастир в Европа , действащ и днес ! 

Аз съм от поколението на 60-70 -те години на миналия век , " бабино внуче " на село през летните ваканции . Дядовци и баби работеха в ТКЗС -то - единствен поминък в района ! А децата сме свободни и на " самоконтрол " . Правим организация за риболов . Ще ходим на река Марица . А аз много й разбирах на тази риба , бе ! Много я хващах ! Сборен пункт - в центъра на селото пред хоремака ( селската кръчма ). Тръгваме цяла чета с викове и крясъци , весели и превъзбудени ! Без вода и без храна ! 

Минаваме край селската воденица , вадим торен червей за стръв и по пътя край манастира се отправяме към река Марица . Само на 2 километра е от селото ! Месец юли е , царевичните ниви вече имат кочани с млечна царевица и всяко хлапе си отчупва по 3 - 4 кочана . Колко ще носиш , колко ще изядеш !? 

А и не ни се караха , защото виждаха възрастните , че не нахалстваме и не опустошаваме . С шеги и закачки вече сме на реката . 

Който ще лови риба с въдица се изтегля в страни на по - тихо и спокойно място , а тези , които ще се къпят и ще ловят риба с ръце и ще правят " плаж " - в друг район . И да не забравя да подчертая ! С нас имаше и по - големи батковци и каки , които по неписани закони си ни контролираха и пазеха , а и ние си ги слушахме ! Не им се сърдехме ! До тук - добре ! Става обяд, слънцето напича , дружината огладнява и ожаднява ! А ония години по река Марица нямаше питейна вода ! Имаше 1 - 2 кладенеца , но водата беше застояла и пълно с жаби ! Как да пиеш !? По - големите дават идея ! 

На отсрещния бряг на Марица е село Сталево ! Техният бостан с дини е съвсем до водата ! Значи - атака ! Река Марица е в лятно безводие и е само на плитки ръкави ! Динята , хвърлена във водата плува ! Ихаааа ! Лесна плячка ! Давааай - на нашия бряг ! От 20 дини само 3 стават за ядене , останалите " зелени тикви " ! Но сме доволни и щастливи ! По - малките са събрали съчки и дърва за огън , пекат царевицата . Къде изгорена къде опечена , къде сурова , ръбаме и сме щастливи ! А и аз майстор - рибар ! Ей , вървеше ми , бе ! Докато няма , няма , че като почнах да вадя едни едри каракуди и шаранчета - виж ти късмет ! И за тях веднага се намериха " хирурзи " и " патоанатоми " и на жарта ! 

Духовете са спокойни , гладни и жадни вече няма . Игрите продължават до залез слънце ! Под контрола на по - големите си правим една привидна проверка , убеждаваме се , че личният състав е на лице и спокойни се прибираме в село . След кратка почивка  и лична хигиена , без уговорка и покана сме отново сред село ! Игри и закачки до късна нощ ! ....... А минаха години ! Времето лети , поумняваме , остаряваме и НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД !



Напоследък много чета и слушам колко хубаво било през социализма. Онзи ден един таксиметров шофьор ронеше сълзи за времето на Бай Тошо, когато си живеел много добре и тогава всеки можел да си позволи всичко в магазините.

Какво обаче имаше във въпросните магазини тогава, помните ли?

Да вземем супермаркета. Прах за пране 2 вида – „Алфа“ и „Гама“, сапун – два вида. На рафтовете с консерви – русенско варено, скумрия, копърка и „Ропотамо“. По-нататък – шипков мармалад, бисквити – обикновени и чаени „Чайка“. На щанда за салами – кучешка радост и кренвирши.

На рафта за парфюмерия и козметика имаше шампоан „Зелена ябълка“, крем за бръснене „Каро“, крем за ръце и яйчен шампоан. С дезодорант „Рексона” можеше да се сдобиеш само ако имаш дебели връзки с магазинерката.

В плод-зеленчука преобладаващите артикули бяха бутилките с нектари и бурканите с домати. За бананите за Нова година няма и да споменавам. В рибния магазин – скумрия, цаца и хамсия.

Речта на таксиметровия шофьор завърши с думите: „При Тодор Живков си беше много по-хубаво. Сега трябва много да се работи, от сутрин до вечер въртя волана.” Е, да, сега дойде време да се работи. Едно време никой не работеше, всеки се скатаваше и затова социализмът го докара до под кривата круша.

В. Паскалева, Русе



Бях още дете и не разбирах защо около едно писмо, облепено с шарени марки. Получихме го отворено, мама и тате го четоха тайно, мама плака. Така разбрах и за нейния брат, който още през 70-те бе избягал от България и бе стигнал чак до Лос Анджелис. Не бях чувал нищо за него до момента, докато не дойде този плик в кутията ни.

После разбрах, че вуйчо ми работи в автомобилен завод, има един син на име Петър. Отговорихме, съвсем телеграфно. Не знаехме какво да пишем, да не се издъним в нещо.

Отговор не дойде, но след месец те позвъниха по телефона. Беше посред нощ, майка плачеше и само слушаше. Дадоха ми и на мен да говоря, а аз съненото хлапе не можах да кажа нищо друго освен "Ало". Не бях добре с езиците, освен някакъв лош немски. Весел глас ми каза "Ай ем Пииита от Калфоня", което аз тогава въобще не проумях какво означаваше. Гласът говореше, а аз само повтарях "да" и "по-бавно, бате, по-бавно" сякаш нещо щях да проумея. Чух няколко пъти "Пииита от Калфоня" и това ми се наби в мозъка.Минаха много месеци без никакъв сигнал от вуйчо ми и Пииита.

В началото на пролетта пристигна малък колет, който беше пътувал почти 8 месеца до дома ни. Тоест, 1 месец бе пътувал от от САЩ до България и след това 7 месеца бе стоял в София, отварян, разравян на няколко пъти. Снопче пощенски картички и една дънкова риза, която ми беше малка.

Не можете да си представите емоцията от тази риза, истинска американска дънкова риза. За да мога да я нося, скъсах ръкавите. По-скоро ми стоеше като потник, но се бях научил да свалям мацките. Вървя с впитата риза със скъсаните и вече разръфани ръкави, нося няколко картички и бавно казвам "Ай ем Гошо от Калфоня", на което никоя жена не издържаше.

Така и така не научих нищо съществено за Петър от Калифорния. В детските ми мисли той беше каубоец, който има ферма и оръжие. Вероятно той работеше някъде в завода на вуйчо, а може би и беше сервитьор като мен. Изминаха години.

Използвам тази трибуна, за да попитам всички - познавате ли моя братовчед Петър от Калифорния? И ако го познавате, кажете му да се свърже с мен.

Още от историите на сервитьорът Гошо ТУК



Покрай умората в работата се запалих по комара. Достатъчно много, за да висна с пари на всички. Признавам си, започнах да правя най-простото - да надписвам сметките.Не ги надписвах на всички, имах правила, на семейства никога, но на пияни компании - винаги. Глоба за това, че ги търпя.

Мъчеше ме съвестта, защото аз не съм възпитан така. Вечерт трудно заспивах, съвестта ме мъчеше. Взех и да пия по 100 грама ракия преди лягане, за да дам почивка на всичко това, което ме мъчеше.

Една вечер бях много уморен, ударих дежурната водна чаша с ракия и тъкмо взех да затварям очи, в ушите ми се чу музика. Такава лека и мелодична и пред очите ми изплува един мъж, заедно с две летящи деца. Свикнал съм да разсъждавам много трезво, мъжът ми запририлича много на Том Круз, но леко по-напълнял и с дълга коса. Може би беше моят братовчед "Пииита от Калфоня", с когото се бях чувал само един път. Така сигурно изглеждаше, с бяла дънкова риза, леко коремче, бели дънки и сандали. Сигурно халюцинирах, но усещах миризма на скъп парфюм. Мъжът отвори уста и още щом го чух, изтръпнах.

"Гошка, ние с теб имаме разговор! Наблюдавам те отгоре, виждам, много играе този химикал, много бърка сметките."

(Гошка ми викаше само тате, при това когато съм се издънил с нещо жестоко, както оня път като обрахме луканките на шефа на милицията и жена му по гащи ни гони)

Чак сега разбрах, че това е Исус - божият син! Само той знаеше как да подходи към мен така, че хем да изтръпна, хем да изпадна в благовение. Никога не го бях виждал, но той беше много модерен с тези бели дънки и сандалите на бос крак. Истински господин!

"Гошка, няма да говоря много. Видя ли те още един път да надпишеш сметка, повече няма да говоря и те давам на Него"

Посочи ми с ръка един брадат и ухилен дребен човек, който много ми напомняше на председателя на СДС-то, който обра членския внос и други пари и избяга в Гърция още 1990. Дяволът (явно беше той)ми помаха подканващо.

"Гошка, ти си роден за велики дела. Ще се срещнеш с лидерите на епохата (прав беше, разказах ви за Живков , Тръмп, Путин,) ще помогнеш на всеки. Само моето момче, не кради от хората. Ако не ми беше много интересен и малко да те съжалявах, досега да съм взел други мерки. Стига толкова, че утре си на работа. Ще те гледам отгоре!"

Събудих се и разбрах, че имам божие послание пред мен и не трябва да го разочаровам. Вярващ съм, въпреки това, че считам Ленин и Живков за равни на Исус, защото и тримата са били за това хората по света да са добре. От този ден станах такъв, какъвто ме познавате - разчитам само на бакшиш и заплата. Не посягам да надпиша и стотинка, защото оня брадатия дявол ми е много страшен. Казваха, че го видели в София, бил добре, ама аз на клюки не вярвам.



Кралят се движел навсякъде без охрана и обичал да казва, че него го охраняват 4 милиона (цялото население на Норвегия по това време)

За Олаф V

Олаф е роден в Сандрингам, Великобритания, на 2 юли 1903 като принц Александър Едуард Кристиан Фредерик. Той е син на датския принц Карл и на британската принцеса Мод. През 1905 г. бащата на Олаф е избран за крал на Норвегия и малкият Александър пристига със семейството си в Норвегия, където, вече като неин престолонаследник, получава ново име — Олаф. След крал Олаф IV Олаф е първият норвежки престолонаследник, който израства в Норвегия, а родителите му полагат старание, той да бъде възпитан като норвежец. Подготовката на Олаф за бъдещата му роля на монарх е причина той да получи гражданско и военно образование.

През 1929 г. той се жени за братовчедка си — шведската принцеса Мерта, която му ражда три деца.

По време на германската окупация на Норвегия Олаф и семейството му са евакуирани във Великобритания. През 1944 г. е назначен и за главнокомандващ норвежките въоръжени сили.

Олаф се възкачва на норвежкия престол през 1957 г. като крал Олаф V. По време на царуването си той става изключително популярен сред норвежците. Умира на 17 януари 1991 г. в Осло и е наследен на престола от сина си Харалд V.



Подп. о.р. д–р инж.Красимир Михайлов Стоянов летец–пилот от ВВС

От 2012 г. е ръководител на Авиокосмическия център с Планетариума в Учебно–възпитателен център на СОК „Камчия“.Роден е на 24.01.1961 г. в гр.Варна. Основно и средно образование завършл в родния град.

В периода от 1979 до 1984 учи и завършва успешно ВНВВУ „Г. Бенковски“ в гр. Долна Митрополия.

На 10.01.1987 г. след избирането му заминава за Звездното градче, където в Центъра за подготовка на космонавти преминава пълния курс на подготовка за космонавт–изследовател за втория Българо–руски космически полет, осъществен от 07 до 17.06.1988 г., но остава в дублиращия екипаж.През 1991 г. защитава дисертация във ВВИА „Н.Е. Жуковски“ гр.Москва, и след завръщането си заема различни длъжност в Института за космически изследвания и технологии към БАН, включително и до негов пом.директор.

През периода 2000–2008 г. се завръща отново и служи в редиците на Българските ВВС. След което се пенсионира.„Учени и специалисти от различни институции на България приемат предизвикателствата за изследване и изучаване на космоса и резултатите не закъсняват. През 1972 г. България се нарежда като 18 космическа държава в ранглистата на ООН, запускайки първия свой космически прибор. През 1979 г. с полета на първия български космонавт Георги Иванов нашата страна се включи в пилотирани космически полети и стана шестата държава в света, която има свой космонавт.

Към космическите победи е и осъществяването на полета на втория български космонавт Александър Александров през 1988 г. За космическия полет беше утвърден космически проект „Шипка“ , получил това име, тъй като „Шипка“ е символ на историческата дружба между нашите народи – Бълтария и Русия. Той включваше научно-техничеката програма и цялостната дейност по подготовката и провеждането на втория българо-руски /тогава съветски / космически полет и стана венец на научно-техническите достижения на Република България в космическите изследвания.

За мое щастие бях одобрен, след подбора от около 300 летци от ВВС, да премина и успешно да завърша пълния курс на подготовка за космонавт–изследовател в Центъра за подготовка на космонавти в Звездното градче през 1987–1988 г. Всички сме чували за невероятните психически и физически трудности, сложности, проблеми и прегради, с които се сблъскват бъдещите космонавти, особено тези от тях, които бяха първопроходци. А да не говорим за изпълнението на космическите полети, тъй като всеки сам по себе си носи своя характерна особеност и идивидуалност. Информативно мога да спомена, че подготовката, както и нашата, се състои от два основни етапа – теоретическа и практическа (в състав на космическия екипаж), и протича в различен времеви период – в зависимост от типа на експедицията (дълговременна или краткосрочна), от година и половина, две, та дори и три, четири.

Който има желание, винаги може да намери по–подробна информация както за космическите полети, така и за самата подготовка, но не и в достатъчно подробности и детайли. Имено това ме провокира да опиша по–пълно една от съпътстващите тренировки, оставила своя отпечатък и спомен завинаги. Разбира се, далеч съм от мисълта да забравя за неописуемите преживявания, общуване, срещи и разговори с летците–космонавти, а още повече с тези, които бяха в първия отряд (за съжаление много от тях вече не са сред нас), но да се върна на темата.

По време на подготовката за космически полет всеки един от екипажите, които минимум са два, а понякога и повече, провеждат тренировки за оцеляване при приземяване в сурови климатични условия и географски зони или при приводняване в море, океан и т.н. В зависимост от годишното време на планирания полет се изпълнява, ако е през зимните месеци първия вид тренировка, а през летните – втория.

Понякога на екипажите се налага да преминат и през двете. Тъй като нашият втори българо–руски космически полет предстоеше да се изпълни през м. юни 1988 г. двата екипажа преминахме тренировки за оцеляване при приводняване. Казвам тренировки защото има две възможности след приводняването. Ако евакуацията е срочна и не търпи отлагане, то тогава космонавтите, намиращи се в скафандри, ги херметезират, поставят надуваеми пояси и напускат спускаемия апарат, като предварително са изхвърлили във водата необходимите и поставени в херметични пакети документации. 

В случай, че условията позволяват, екипажа преминава към втория начин на евакуация.Спускаемият апарат с космонавтите, облечени в скафандри, се спуска от кораб, който се намира в открито море (тренировката се провежда в Черно море). Позата в която се намира космонавта може да се оприличи като ембриона в утробата на майката. Пространството е изключително малко в спускаемия апарат, особено за трима човека, а креслата в които се намират са V–образно разположени. Пристъпва се към сваляне на скафандрите, които се обличат и събличат сравнително трудно, особено без помощ и съдействие. За целта, по определен ред, всеки член от екипажа ляга напречно върху другите два и сваля скафандъра. Следва обличане на полетния костюм, топлозащитния костюм (осигуряващ нормална телесна температура при минус 70 градуса), водонепроницаемия костюм и поставяне на надуваемия пояс. Остава единствено открито лицето. Отаря се люка и подред напускат или по скоро скачат във водата космонавта–изследовател, бордния инженер и командира на екипажа. Може да си представите формата на спускаемия апарат, която е пресечен конус или наподобяваща на автомобилен фар.

При спокойни води той е стабилен, но при вълнение започкат колебания по трите му оси и се добавя и едно постъпателно движение нагоре–надолу. Нашата тренировка започна при спокойно море, но вълнението, което се появи, започна постепено да се услива и достигна до 4,5 бала. При 4 бала по инктрукция тренировката се прекратява, но ръководителя ни гласува доверие и продължихме до края. В противен случай трябваше да я повторим на следващия ден. Тренировка и евакуация продължили 4:30 ч. по време на която загубих около 5 кг. от собственото си тегло. Човек не би издържал в сауна дори и 20 мин., а ние в подобни условия успяхме. Лекарите твърдят, че човек загубил 6 кг. от теглото си за такъв кратък период от време, загива. Не мога да ви опиша онова чувство на блаженство, което изпитах след напускането на спускаемия апарат и попадайки във водата. Само това, че лицето ми се намокри и разхлади, създаваше удовлетворение и усещане, че отново съм се родил.

Трудно е да си представя как един обикновен човек без психическа и физичаска подготовка би издържал всичко това. И силните колебания на спускаемия апарат, вследствие на голямото вълнение, и непредсказуемите удари по главата и крайниците, които трябваше да понасяме, и високата температура, както в апарата, така и телесната, и обилното потоотделяне вследствие на липсваща вентилация в костюмите. Независимо от сложноста и трудните моменти, тренировката за оцеляване при приводняване премина успешно и нашия космически екипаж заслужено получи отлична оценка. Ще си позволя да кажа само това, че не може да се деференцира кои етапи от подготовката са по–леки или по–трудни, тъй като всички те имат своите специфични особености и сложност.



Татко ме чакаше на вратата и силно развълнуван се опитваше да ми каже нещо, размахвайки лист хартия във въздуха. Инстинктивно се свих, още помнех какъв шамар ми беше завъртял, когато ме бяха хванали да обирам касетофонче от колата на единствените чужденци, объркали се да дойдат в града ни през 1986. 

Но тук случаят беше друг, прегръщаше ме и ми тикаше ръждива връзка с ключове в ръцете. На татко се бяха паднали половината бунгала от почивната база на завода в Обзор. В него бяха ключовете, беше късен април. На другата сутрин той, аз, мама и моето гадже (една приятелка от Враца) се натоварихме на москвича и тръгнахме да видим къде ни е късметът.

Огромна борова гора, 16 бунгала, две от които шефските, зала за стол, барче, кухня, а на 100 метра - пустинен морски бряг с мек пясък.

Видяхме го и разбрахме, че това ни е късметът. Татко плачеше на връщане, мама и тя. Взехме заеми и се върнахме, за да вкараме бунгалата в ред. Врати, прозорци, легла - оправихме всичко. Водата течеше по тръбите, никой не я беше спирал. Тате се позавъртя в едни храсти, не разбрах какво направи, но целият лагер светна. В столовата сложихме един съветски Електрон и чудо, той тръгна.

Не закъсняха и гостите. И като се започна - всяка сутрин на пътя чакаме да минат коли с табели, остават за по няколко дни. Условията са лоши, но бяхме евтини, а природата беше страхотна, а морето - близо. Усетихме се да накупим вафли, консерви, хляб, да храним в стола. Дори вечер пускахме телевизора за гостите. Никой не ни притесняваше. Юли месец дойде колега на тати от завода, който беше взел другите 8 бунгала. Тате му даде парите изкарани до момента, обеща му и още след края на сезона. Написаха на хартийката, че колегата ги подарява на тате, той му даде и ключовете. Удвоихме бизнеса. Септември завършихме с една торба с пари. Тате си беше купил бермудки, хавайска риза и едно радио на батерии и по цял ден обикаляше важно бунгалата, за да наглежда. Покрихме москвича с покривало, татко важно паркира един стар мерцедес, вървеше подмяна на автопарка. Дори мама смени своите дълги поли с едни цветни бермудки и джапанки. Те бяха селски хора, трудно свикваха с новото.

Първата седмица на октомври туристите изчезнаха, а ние цяла седмица изкарахме в комплекса, за да ремонтираме, поправяме, зазимяваме. Накупихме евтини одеала, кревати, огледала, предплатихме за боядисване и освежаване в ранна пролет. Бяхме готови да се върнем с мерцедеса в родния град и да разкажем на всички колко сме спечелили от късмета на тате.

Гоше, Гоше, ти и късмет. Една сутрин намерих между бараките да пълзи един човек със сиви панталони, вратовръзка, който мереше и записваше нещо. Помислих го, че не е добре нещо и го помолих да си тръгне. Той ни попита кои сме, аз го смъмрих и го изгоних. В ранния следобед той се върна, оказа се, че бил от общината. От този ден намразих всички държавни служители. За половин час през нашия скромен лагер се изсипаха 3 полицейски коли, енергото, водоснабдяване, не помня още кой. Тате размахваше хартиите и страшно крещеше. Чак сега бяхме разбрали, че татко и колегата му са получили...бараките, но не и земята под тях. И ако към тях претенции нямат никакви от страна на новите собственици, дължим наем за използването на земята. Енергото използваха момента, за да попитат за кабела. Тате го беше забравил вързан. Водоснабдяване ни набутаха една огромна сметка. Цяла вечер отговаряхме на въпроси, аз изядох и няколко шамара от мутрите, които собственикът беше довел да ни гонят. На сутринта ни пуснаха да си идем, като ни задържаха и колата. Тате извади от покривалото москвича, в него имаше 8 огледала, с тях си тръгнахме. В града ни бяха организирали цяло посрещане, за да видят мерцедеса. Ние се върнахме със старата кола, тъжни и смачкани.

Подарихме по едно огледало на най-близките, оставихме едно и за у дома. Гаджето ми не можа да преживее всичко. Още на Пловдив слезе, каза ми, че винаги е подозирала, че лошият ми късмет е изключително силен, но не е предполагала, че ще се предаде и на нея.  Взе ми 50 лв в заем и се качи на автобуса за София. Повече не я видях.

Тук таме още приятели ме бъзикат да ги водя на хотела в Обрзор, а аз стискам зъби. Ако Тодор Живков още управляваше България, щях да пиша до него. Но сега нямам на кого и да се оплача.

Още от историите на Сервитьорът Гошо вижте ТУК



От готвените храни хората са могли да избират примерно свинско със зеле за 24 стотинки или пиле фрикасе за 20 стотинки.

Меню отпреди доста години разкрива колко е струвала храната в заведенията за бързо хранене,така наричаните закусвални по времето на социализма у нас.Супите рядко са надвишавали 10 стотинки, освен любимото и до днес на всички шкембе, което е струвало цели 17 стотинки.

Сходни и по-ниски бяха цените в работническите столове из заводите на България


В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв.

През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар. В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.

По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна. Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.




Много често ме бъзикат за историята на рода ми. Какви сме били, какво сме правили. Особено ако пили една ракия в повече, младите не се спират.

Дядо ми бил келнер в бистрото в нашия малък град. Преди 9 септември градът бил малък, само с едно бистро. Дошли при него нелегалните, Митко, това, онова...помагай! Гладни сме. И дядо Димитър почнал да краде от бистрото, за да храни нелегалните и партизаните. Било гладно време, а вечер дядо излизал с голяма торба - наденица, готвено, хляб и всичкото на другарите. Хванал го собственикът, бил го голям бой и го вкарал в затвора като крадец. Как да каже дядо, че за партизаните давал, от затвор на смърт отивал?

Малко след 9 септември излязал дядо, потърсил нелегалните, за да изчисти името си. Всички се правили, че не го познават. За дядо това било страшен удар, но продължил по своя път. В началото на 60-те отворили едната от двете големи фабрики и дядо станал там работник в стола. Продължавал да бъде много добър и да изнася храна, за да храни гладните. В това той намирал истината за комунизма. За негов късмет, баща ми бил инженер там, а после бавно се издигнал до директор. Татко все го прикривал и плащал за разминаването по ревизиите, защото знаел - дядо е комунист, но от истинските.

Ето ме и мен, Гошо. Вече съм на 50 и нагоре. От дядо и татко знам кои са най-великите хора на света - Ленин и  Тодор Живков. Ленин - защото дал насоката на един по-добър свят, а Живков - защото спаси България от глад и мизерия. Сега мога да добавя и Тръмп и Путин, които мога да нарека мои приятели! (линкове към статиите)

Храня и поя всеки ден капиталистите, които ядат и пият по кръчмите. Нормално е, не ме е срам, защото срамен труд няма. Вярвам, че народните изедници рано или късно ще отворят очи и ще разберат, че са в грешка. До този момент - нямам против да нахраня беден или гладен, както е правил дядо, баща ми и вярвам, всички от рода ни!

Добявям към важните хора за мен и Исус, който един път ми се е появявал, за да ми се скара, но това е друга история.

Още от историите на Сервитьорът Гошо ТУК



Детските градини не са това, което бяха, разказва ми учителка със стаж около 40 години в забавачките в София и околността.

Ето нейния разказ:

Децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режимът им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде бобът с наденица. Разбира се ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат, да са в системата.Госпожи нямаше, имаше другарки. А родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Пак гледахме по около 30 -35 деца в група, но се справяхме.Кренвирши имаше често за обяд, родителите не знаеха какво е глутенова непоносимост. Диети нямаше, а децата израстваха здрави и с бузки. Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар час след като си го оставил “Ела да си го прибереш”.

Директорките не ни позволяваха да  идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прически, грим и настроение на работа. “Вие трябва да се пример за подръжание и на родителите и на децата”, казваше тя.Кренвирши имаше често за обяд, родителите не знаеха какво е глутенова непоносимост. Диети нямаше, а децата израстваха здрави и с бузки. Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар час след като си го оставил “Ела да си го прибереш”.

Директорките не ни позволяваха да  идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прически, грим и настроение на работа. “Вие трябва да се пример за подръжание и на родителите и на децата”, казваше тя.Бащата на Митко бе директор на Кремиковци, човек с възможности, и реши да се отблагодари, като заведе цялата детска градина на море за две седмици.

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктури и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.Играта преминаваше тихо, без много крясъци, защото децата пак казвам – бяха спокойни.Нямаха търпение за Дядо Мраз и Снежанка и Баба Марта да дойдат, защото все подаряваха хубави подаръци, а и тук-там разбираха, че това не са те, а другарките!Акордеоните бяха голяма забава в часовете по музика, а песните се знаеха наизуст. Всеки месец имахме “наблюдения”, от тригодишни ги водихме в парка, на жп гарата, автогарата, дори и на летището. Всяко лято отивахме на лагер на морето – по цял месец две лели, една учителка и тук-таме някой родител с нас. Все пак бяха 30-35 деца.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.С интерес ми разказваше истории за много поколения деца и помнеше имената им. А дали сега е по-добре, вие преценете.



Със сигурност сте виждали по новините как на Черния петък стотици американци чакат нетърпеливо пред магазините и веднага щом отворят вратите, те буквално щурмуват стоките, като често пъти се стига до бой и скубане на коси само заради някоя рокля, пише в свой коментар сайтът Flashnews.bg.

Е, така са изглеждали някога магазините и у нас, но не на Черен петък, а щом някъде се понесяла мълвата, че са заредени дънки или маратонки Ромика.


Или пък така дефицитните чорапогащници. С тези спомени ви връщаме към времената на соца, за да открехнем гардероба на българите и да си спомним как се обличахме при Бай Тошо. Времето, в което българките десетилетия наред гледаха с влажни очи страниците на немските списания като „Некерман“ и „Бурда“ и си правеха прически със захарна вода вместо лак за коса.

Най-общо модата в България преди демокрацията може да се раздели условно на два периода – ранния комунизъм и късния социализъм.В първия период на жената се гледа като на равна другарка, целомъдрена работничка и добра домакиня. С идването на комунизма външния вид и на двата пола започва да се унифицира, а дрехите се предлагат под формата на масова конфекция.Ловим бримки

Едва ли има някой, роден преди 1990-та, който не е срещал този чудат надпис. За днешните жени е напълно нормално щом им се скъса чорапогащника моментално да го изхвърлят. Но, някога купуването на нов хич не е било лесна работа, по простата причина, че просто са липсвали от рафтовете по магазините.

Зареждането с чорапогащници се превръщало в истинска истерия, съпроводена с писъци и дърпане на коси ако някоя другарка заграби повече от така дефицитната стока. Затова копринен или чорапогащник от креп найлон били сред най-обичаните подаръци за 8-ми март, често давани на жените в колектива от мъжете или началниците. И когато се пуснела бримка, просто отиваш да ти я „уловят“…В разгара на комунизма късите поли стават абсолютно табу, а на момичетата, които си позволят да покажат бедра се биели печати, които не могат да бъдат изтрити седмици наред. На плитките тип конски опашки също не се гледало с добро око, дори на тези модерни момичета им излиза име – наричат ги зози. Техният мъжки аналог са суингите, които носят ризи и тесни панталони, които според комунистическата власт са символ на „упадъчната западна култура“.

Макар, че по време на социализма у нас не е имало особено голямо разнообразие на облекла, модата все пак не е била нещо непонятно.

Особено към 80-те години, когато партията решава, че за да противодейства на западното влияние, НР България трябва да създаде собствени модни тенденции.За да бъдат възпитани определени вкусове в обществото се впряга тогавашното ЦНСМ – Център за нови стоки и мода. Откриват се дузина модни предприятия като „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“ и т.н. Но, те шият предимно и само за износ и на ишлеме. Малкото дрехи от конфекцията, които се пускат в магазините, се разграбват за секунди. По това време нелегалните шивачници процъфтяват, защото българките масово си поръчват костюми по модели от „Бурда“ или „Некерман“, ако разбира се са

Маратонките Ромика и дънките Панака – емблемите на соц модата

В онези времена по „Корекомите“ са се продавали дънки Rifle, Levi’s и Wrangler. Но, както е добре известно не всеки е можел да пазарува във валутните магазини, преди всичко поради липсата на долари.

Като алтернатива на вносните дънки, в луковитската шивашка фабрика започват да се шият джинси българско производство под марката „Панака“. Правят се от грубоват дънков плат, имат месингови копчета и прословутия месингов ключодържател-отварачка.


Но, дори и тези дънки се оказват дефицит и не стигат за всички мераклии, искащи да бъдат модерни – създава се черен пазар, на който така желаните джинси се продават или с връзки, или на двойна цена.

Свои дънки произвежда и софийския завод „Рила“.

Но, какво бяха по онова време дънките без чифт маратонки?


Първите български спортни обувки излизат на пазара през 80-те години под марката ROMIKA. Собствениците на така желаните маратонки са обект на истинска завист, защото сдобиването с тях отново става предимно с връзки. По това време повечето деца просто ходят с прословутите сини гуменки.

През 1984-та младия дизайнер Васко Василев получава поръчка да изработи колекция, която е ориентирана към младежта. В родното му Елхово по това време работят две модни къщи – „Яница“ и „Невен“. Намира залежал стар плат, от който се ражда прословутата колекция „Студио В2“, за която и млади и стари се редят на километрични опашки пред ЦНСМ и магазините в страната.


Модата на шушляците

Шушляковите якета също са една от емблемите на соц модата. Към средата на 80-те се появяват и анцузи „Kappa“, също шити на ишлеме.


Малко хора ще си спомнят вероятно, но няколко години преди това у нас започват да се правят и маратонки по лицензи от „Пума”, „Адидас” и „Трейнинг”.



В началото на новия век се оказах сервитьор в един етноресторант в голям бизнес център в Париж. Това начинание беше импровизация, както всичко в моя живот - приятел на приятел вика, че негов познат имал такъв ресторант, искал да го развива. Но бил в Париж. И ето ме, вече на почти 38, в нова страна, почвам да уча френски и заедно с това всеки ден до 23 часа обслужвам клиенти. Ресторантът предлагаше една смесица от балканска кухня, която беше интересна за посетителите на центъра. Стандартните неща, но тройно по-скъпо. Това беше добра рецепта за онези години. Имахме много посетители, защото там редовно се случваха големи събития.

Един следобед в ресторанта влезе властен мъжага с огромна усмивка, придружен от много красива дама. След тях се изсипаха 6 човека охрана, всеки с размерите на секция.

Разбрахме, че това е прочутият милиардер Доналд Тръмп, който вечерта щял да изнася лекция в една от залите. Дошъл при нас да опита балканска кухня, не бил ял такава. И да убие няколко часа. Тръмп прокара пръст по менюто и ми предложи аз да избера. Сервирах му таратор, мусака, препечени питки и едни много сладки люти чушки в доматен сос. Мелания поиска само салата, а охраната се отпусна с доста по-сериозно похапване.

Докато ги обслужа, на няколко пъти минах покрай Тръмп, той ядеше и се усмихваше, явно много му харесваше и мусаката и таратора. Викаше ми YES и сочеше ястията. Накрая взе да топи с питката в соса и да яде. Много му беше сладко.

И тук се случи инцидентът. Успя да си накапе вратовръзката със соса. Всички изтръпнаха, защото лекцията започваше след час. Тръмп се нацупи, но аз съм стар ресторантски лъв. Казах "Айн момент, бите" (от адреналин бях забравил и всичко на френски, само това се сетих от училището - немски). Охраната ме разбра горе-долу, а аз внимателно поръсих вратовръзката със сол и започнах да търкам. За няколко минути по скъпата вратовръзка нямаше нито следа, а Тръмп ме гледаше учудено и с възторг. От стрес тепърва почваха да ми избиват капки по челото, бъдещият президент на САЩ каза нещо, охраната му ми стисна ръката и ми даде 100 долара бакшиш. После колегите коментираха, че вратовръзката му е струвала поне 20 000 долара.

Тръмп изнесе своята реч с много овации, тя беше началото на неговата звездна политическа кариера. Аз стоях с менюто на входа на ресторанта и се усещах част от неговия успех. Тръмп - истински радетел за добруването на американския народ!

Снимка:Facebook / British Vogue


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации