Германски ясновидец предвижда без грешка световното развитие

Предсказва появяването на Путин, възхода на Меркел и ред световни катаклизми.През 1889 г. Австрия дава на света две имена: Адолф Шикългрубер и Ерик Ян Ханусен. Роденият във Виена Ерик ще спечели славата на "всевиждащи очи" за доброто на хората като ясновидец. 

Адолф от Браунау край Линц ще изкачи житейската стълба с фанфари и фойерверки, за да се подхлъзне фатално от върха и да бъде белязан завинаги като едно от поредните чудовища на човечеството.

Съдбата ще срещне двамата австрийци след години. Европа е потопена в дълбока криза и панически страх за бъдещето. Ерик Ян Ханусен ще предвиди появата на нов "водач на нацията", способен да я излекува от унижението на войната и от икономическите язви. Новият фюрер Адолф Хитлер ще остави любителския статив и палитрата и под гръмките звуци на военните маршове ще нахлуе триумфално в Райхстага, ще събира милиони, обсебени от реваншизъм, в Нюрнберг, край Бранденбургската врата, в Силезия и Померания...

На 24 март 1933 г. ясновидецът е радостен. Фюрерът е обещал да даде простор на уменията му в областта на хипнозата, графологията и телепатията. Хитлер дава милиони за автомобилния спорт, флиртува с немски атлети и футболисти, строи аутобани - колко е да инвестира в строежа на специално висше училище по окултизъм, ръководено от прочутия Ерик Ханусен!

 Всесилните щурмови отряди обаче са разработили коварен план 

 Те знаят, че пророкът е от еврейско потекло, какво ще стане, ако някой ден предскаже залеза на неонацизма и на неговия водач?През нощта срещу 25 март щурмбанфюрер Вилхелм Оост и щурмфюрер Рудолф Щайнле отвличат ясновидеца от просторния му апартамент до Курфюрстендам, натоварват го в сребристото му "Бугати" и отпрашват нанякъде. На 7 април в крайпътна канавка близо до Берлин е намерено разложеното тяло на убития Ханусен. Тялото си отива, остава духът на ясновидеца и думите, изречени малко преди това: "Няма да минат и тридесет години, и светът ще почита новия Ханусен, моя единствен наследник..."

В 05.13 ч. на 21 юли 1926 г. на гарата в Щутгарт железничар сънено върви покрай коловоз 9. Там са празните вагони на дошлия от Мюнхен влак. Неочаквано мъжът долавя женски стонове. Влиза във вагона и отваря вратата на купе ДА 684. На седалката лежи жена, притиснала подутия си корем. Моли за помощ и само след минута бебето е в ръцете на слисания железничар.

Само майката знае кой е заможният известен баща. Няма да съобщи името му, защото й е казал: 

Скрий произхода на детето, никой не трябва да го идентифицира с мен, иначе в тази страна то е обречено!

 Детето с гражданското име Вили Герстел, бъдещият Ханусен Втори, расте в приют. Взето е от приемни родители, които не му спестяват наказанията и боя. Труди се непосилно, а още първата вечер, когато иска да спи при другите пет деца в семейството, господарят просъсква: "Не там, твоето място е в ъгъла!".

Бият го с ръка, с камшик, с черпака. Гладува. После нов дом, нови изпитания...

13-годишен бива осенен за нещастен случай, това става насън. Треперещ, разказва на утрото какво е видял. Присмиват му се. Само след часове веселите деца с шейна се блъскат фатално в пощенски автобус...Лято. Децата мърморят, че са изморени, не искат да ходят на нивата, защо няма дъжд... Вили убедено казва: ще вали! Наричат го смешник, на небето няма и облаче! Вили твърдо настоява: ще вали! След час-два небето се излива над тях... Пак е светло и пак новопръкналият се всезнайко пророкува: ще има буря. И днес, и утре. Следобед гърми и трещи отвсякъде. На другия ден също.

Джудже-обущарче минава покрай градината, където работят децата. Вили го поглежда и му призлява. С теб, приятелю, ще се случи нещо страшно, внимавай... Двамата се заговарят, Вили настоява: внимавай, избягвай рисковани действия! След броени дни лилипутът почиства ухото си с обущарската игла, пробива го, заразява се и скоротечна смърт...Момченце и момиченце играят край реката и изчезват. Цяла седмица полиция и хора претърсват околностите, но няма следа.

Вили е категоричен: в реката са, недалече от мястото на игра! Това се случва години след като Вили вече е голям, живее в Карлсруе, а изчезналите деца са от квартал на Цюрих. В Карлсруе звъни по телефона репортер от цюрихския вестник "Блик".Съжалявам за родителите, казва младият ясновидец, но виждам как момчето се подхлъзва и пада в реката, момичето иска да помогне... край... телата са заплетени на дъното... полицията да търси пак... И това е истината: намират първо малкия Етиен на три километра от мястото, след два дни е открита и Силвия.

Името на Ханусен Втори като ясновидец се затвърждава през годините 

Става известен в цяла Германия, в околните държави. Търсят го по различни поводи, в дневника му се отбелязват като свидетелства писма за благодарност от близо и далеч.

Тайнствените му прогностични умения се разпростират и върху значими световни събития. Ханусен Втори предвижда аферата "Уотъргейт" и свалянето на президента Никсън в САЩ, падането на самолета ДС 10 край Париж с 345 жертви, тревожната авария на борда на лунната капсула "Аполо 13" и благополучния край, кървавата трагедия на Олимпиадата в Мюнхен, голямото земетресение в Сан Франциско. Предвижда мирната мисия на Кремъл и падането на Берлинската стена.

През 9-те години на миналия век в специалната си книга "Ханусен - направи повече от твоя живот" ясновидецът разкрива подробности и техники от богатия свят на окултизма, хиромантията, хирологията, гадаенето на сънища, езика на ръцете, почерка, характера. В нарочни раздели дава прогнози за развитието на събитията в началото и до средата на новото хилядолетие. Читателят ще се изуми от "очите на пророка", видели многото природни катаклизми, които сполетяват света от десетилетие насам: земетресения, наводнения, пожари, пораснала криминогенност, опасно разделение на човечеството на супербогати и драматично бедни. 

Три неща правят знаменателно впечатление. Ханусен Втори предвижда много локални войни и конфликти, но без едромащабен световен конфликт .Разделя света на три водещи лагера: САЩ с европейски сателити, азиатски с Китай и нов африкански център.

И ако за последното може да намигнем невярващо на пророка, то написаното в специалните раздели за Германия и Русия е любопитно и удивително. Предвиждайки важната роля на Германия като основен стълб в Европейския съюз, Ханусен предупреждава за висока безработица сред младите и неприязън към чужденците. Ще има незначителни политици, но "СЛЕД 2005 Г. В ГЕРМАНИЯ ЩЕ СЕ ПОЯВИ ОТНОВО ЕДНА ВСЕПРИЗНАТА И ГОЛЯМА ПОЛИТИЧЕСКА ФИГУРА, КОЯТО ЩЕ ПОВЛИЯЕ СТРАШНО ПОЗИТИВНО НА ПО-НАТАТЪШНОТО РАЗВИТИЕ".

Отчитайки икономическия и политически упадък на руската "мечка", Ханусен пророкува между второто и третото десетилетие (2010-2020 г.) следното: 

"ВИЖДАМ ЕДИН НЕОЧАКВАНО МЛАД ЗА РУСКИТЕ ПОЛИТИЦИ МЪЖ, КОЙТО В ПРОДЪЛЖЕНИЕ САМО НА НЯКОЛКО ГОДИНИ ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В ХАРИЗМАТИЧЕН ВОДАЧ НА ЦЯЛАТА НАЦИЯ. ВЪЗХВАЛЯВАН И ЧЕСТВАН, В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЯМА ДА ЗЛОУПОТРЕБИ С ВЛАСТТА, А ЩЕ Я ИЗПОЛЗВА ЗА БЛАГОТО НА НАРОДА. НЕГОВАТА МОЩ ЩЕ НАПОДОБЯВА ТАЗИ НА СТАРИЯ СТАЛИН, НО МЕТОДИТЕ МУ ЩЕ СЕ РАЗЛИЧАВАТ ОТ НЕГОВИТЕ КАКТО ДЕНЯТ ОТ НОЩТА. ЩЕ ИМА И ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОТИВНИЦИ, НО ТЕ ЩЕ ГО ВЪЗПРИЕМАТ ТВЪРДЕ СКОРО ЗАРАДИ СПОСОБНОСТИТЕ МУ. ОТТУК И РУСИЯ ЩЕ СТАНЕ ОТНОВО ПО-ИНТЕРЕСНА ЗА ЗАПАДА ЗА ДЕСЕТИЛЕТИЯ НАПРЕД." Времена, нрави, пророци и политици. Земята се върти с тях...

Борислав КОСТОВ/Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Починала в болница жена се събуди гола в чувал преди да я погребат

В Парагвай 46-годишна жена, която била обявена за починала, се съживила в моргата. Инцидентът е станал в град Коронел Овиедо, пише Metro.

Гладис Родригес Дуарте, пациентка с рак на яйчниците, била откарана в клиниката Сан Фернандо, с високо кръвно налягане. Няколко часа по-късно, лекуващият й лекар Хериберто Вера информирал семейството за смъртта на жената.“Той (д-р Вера) предположи, че тя е мъртва и я предаде гола на мен, като животно, със свидетелство за смъртта”, казва съпругът на жената в интервю за парагвайския телевизионен канал TV Aire.

Погребалните служители започнали да се подготвят за погребението на жената, но забелязали, че тя започнала да се движи в найлоновия чувал. Гладис Дуарте била откарана в болницата. Сегашното й състояние е неизвестно.

*използвана е илюстративна снимка

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Инкасов камион разсипа огромно количество пари насред магистрала

Брониран инкасов камион изтърва огромно количество пари насред магистрала в околностите на градчето Карлсбед в Калифорния

Заради инцидента голяма част от шофьорите напуснаха колите си и се втурнаха да грабят доларовите банкноти, като всеки взимаше колкото може. Властите обаче предупредиха, че всеки, който е взел някаква сума, има на разположение 48 часа, за да я върне, или в противен случай ще се сблъска със закона, информира NBC, цитиран от Novini.bg.

Магистрална полиция и ФБР вече разследват случая и заявиха, че ок клипчетата в социалните мрежи се виждат лицата на шофьорите и регистрационните номера на автомобилите им, взели участие в импровизирания грабеж.Някои от "обирджиите" вече са върнали взетото, за което от властите посочиха, че са постъпили правилно, и очакват и други да последват примера им.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Истинска история за силата на любовта:22 годишната Зина губи ръцете и краката си и пише писмо до любимия си с текст който ще ви просълзи

Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота. 

През  февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание. 

За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.

Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.

И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.

След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:

-Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!

И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:

„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах  на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."

Не след дълго идва отговор.

„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.

И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.

След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.

Зинаида е родена на 23 ноември 1920.

Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.

Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише. 

Първата дума, която написва е "мама". А после и това:

“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”

През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!" 

И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.

От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:

„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”

Целият свят знае за нея.

Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.

Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.

Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.

След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие. 

През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.

Зинаида  категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се  опитва да живее пълноценно.

Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.

“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син  Владимир Марченко.

В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:

„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.

На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.

Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина най-снимания руски и съветски актьор изиграл 275 роли

Народният артист на СССР Армен Джигарханян, почина в събота вечер в Москва на 85-годишна възраст

Той е изиграл 275 роли във филми и по телевизията и е отбелязан в Книгата на Гинес като най-снимания руски и съветски актьор в историята.

Валентин Гафт, известен със своите епиграми към колегите си, каза: "На земята има много по-малко арменци, отколкото филми, в които Джигарханян играе!"

Актьорът беше еднакво добър в драматични и комедийни роли.

Лаконичен маниер, оскъдна усмивка, веднага разпознаваем дрезгав глас. Не като референтен красавец, Джигарханян притежаваше най-силната харизма и уникален чар. Често играеше престъпници, но никога не се подвизаваше. Дори зловещият Гърбавия лидер на бандата на Черната котка беше очарователен по свой начин, пише руската преса за любимия на няколко поколения съветски актьор.

Джигарханян се появява за първи път във филми през 1960 г. на 25-годишна възраст. Най-известните му роли са капитанът на щаба Овечкин ("Новите приключения на неуловимия"), Чекиста Артузов ("Операция" Доверие "), съдия Кригс ( "Здравей, аз съм твоята леля!" ), Слугата Тристан (" Куче в яслата "), Гърбавия („Мястото на срещата не се променя“), мафиоз Козюлски („Ширли-мирли“).

Бъдещата звезда е родена на 3 октомври 1935 г. в Ереван в интелигентно двуезично семейство. 

През 1952 г., след като не успява да премине конкурса в московския ГИТИС, той се завръща в Ереван и получава работа в студио "Арменфилм" като асистент оператор, а две години по-късно постъпва в Ереванския институт за изящни изкуства и театър.

От втората година започва да играе в Ереванския руски драматичен театър, където работи 11 години.

През 1967 г. столичният режисьор Анатолий Ефрос насочва вниманието си към обещаващия актьор и го кани в своя театър "Ленински Комсомол". Но след няколко месеца Ефрос неочаквано и без видима причина отстранен от поста главен режисьор.

Основната сцена в живота на Джигарханян остава театър „Маяковски“, където той играе от 1969 до 1996 година. След това той създава свой собствен „Театър D“ в Москва (Московски драматичен театър под ръководството на Армен Джигарханян) - подобно на много майстори, той има свой студентски курс във ВГИК.

Армен Джигарханян изиграва 59 роли в различни театри, включително Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ и Големият Па в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на Тенеси Уилямс, Сократ в „Разговори със Сократ“ и Нерон в „Театър на времето на Нерон и Сенека“ на Едуард Радзински, Молиер в „Кабалата на хипокритите“ и генерал Хлудов в „Бягането“ от Михаил Булгаков и дори Ленин (на сцената на Ереванския младежки театър).

В соловия спектакъл „Последният запис на Крап“ по пиесата на Самюел Бекет в „Театър D“ актьорът е почти през цялото време на сцената и задържи вниманието на публиката близо час и половина.

През 90-те години, когато много съветски звезди безпомощно се оплакваха от липсата на търсене и господството на търговията в изкуството, Джигарханян не губи енергичност и се захваща с каквато и да е работа: играе малки роли, занимава се с дублаж и озвучава анимации.

Личният живот на артиста беше нещастен: първата му съпруга и единствената му дъщеря починаха рано от тежко генетично заболяване, два други брака завършиха с развод, а последният също завърши с материални спорове и публични обвинения.

Здравето на Джигарханян се влоши рязко през октомври 2017 г., след което актьорът влезе в болницата и скоро обяви, че не е готов да прости на съпругата си Виталин Цимбалюк-Романовская, която според него „му причинява много болка“. По-късно двойката се развежда и започва съдебна битка.

За политическите възгледи на Армен Джигарханян се знае малко. През 2001 г. той подписва апел в подкрепа на „старата“ НТВ, а през 2012 г. е един от 499 доверени лица на кандидата за президент Владимир Путин.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията на Лена: Спортът трябваше да изстреля младата девойка в небето, а превърна нейния живот в Ад /Видео/

Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.

И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.

Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.

Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.

На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: "Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.

Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".

На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!

А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".

МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.

Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.

Елена Мухина в документален филм от 1978 година

Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.

"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!

Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."

Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:

"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."

Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.

Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.

В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.

То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.

На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."

След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.

После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.

"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.

Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."

За самата контузия признава:

"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."

Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.

Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.

През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.

Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.

Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.

Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история.

"Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.

В едно от последните си интервюта тя казва:

"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."

Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:

"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".

И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ