Българската песенна съкровищница

 

„РУФИНКИНАТА“ УВЕКОВЕЧАВА ТРАГИЧНАТА ЛЮБОВ

НА ДВАМА МЛАДИ ОТ СЕЛО ПОПРЕЛКА

…Началото на ХХ век, Родопите. Ибрям Али и хубавата Найме се обичат. Макар че бащата на момичето е против тяхната връзка, те решават да се оженят, но Али е обвинен от богатия Дели Мехмед, при когото аргатува, в кражба и е арестуван. Крадецът се оказва синът на Дели Мехмед, но той не сваля обвинението си от Али. Али бяга от ареста и между него и Дели Мехмед пламва вражда и борба за отмъщение. Дели губи разсъдъка си и се обесва, а Али е принуден да избяга. След две години, когато се завръща в родното си село, разбира, че Нейме е умряла. Али е убит от засада, пеейки любимата си песен за Руфинка.

Това е сюжетът на българския игрален филм от 1971 г. „Краят на песента“ на режисьора Милен Николов, създаден по затрогващия разказ на Николай Хайтов „Ибрям Али“. Финалът на този филм прави особено популярен фолклорния шедьовър „Руфинка болна легнала“. Една от знаковите родопски песни, които се знаят от всеки българин. Способна да докосне всяко сърце, особено в изпълнението на Васил Михайлов.

Малцина знаят, че Руфинка е била реално съществуваща личност. Легендите датират нейното битие отпреди 150 години в село Попрелка, закътано високо в прегръдката на смолянските гори. (Това завързано име не е нищо повече от синоним на „селска седянка“, на която се преде.)

Според преданието в селото живяло момиче на име Руфие Чакалова, изключително красиво и работливо. В Руфие се влюбил момък от съседното село Надарци, който поискал ръката и. Докато дойде време за годежа и сватбата обаче, момата се разболяла и починала. Трогнати от тежката и съдба и невъзможната любов, хората я увековечили в песен.

Според разказите в селото на гроба и пораснало рядкото цвете бяла кандилка, което цъфти през юни. Местните го наричат Руфинкиното цвете, не са го виждали другаде, то вирее единствено край камарата с камъни, където една любов си е отишла от света. Според текста на песента преди да умре, Руфинка поискала да даде чеиза си на друга, която да я замести до любимия мъж. По-старите хора си спомнят, че годеникът й се казвал Асан Кичуков и живял цели 100 години.  Неосъществената любов на двамата млади трогнала до сълзи местните певци, които възпели Руфинкината трагедия в тъжна елегична песен. Мелодията ? се обагря с още по-сърцераздирателни трели, когато изпълнението се озвучи от сантиментално протяжните ручила на гайдите, които сякаш опяват нелепо прекъснатия живот на момичето. 

Горанка Петкова 

РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал една стара майчица.

В чешка и вода даваше

и на Руфинка думаше:

– Дощеро, мила майчина,

мила ли ти е диньоса,

диньоса още рубаса?

– Майчинко, стара майчинко,

не ми е мила диньоса

най ми е мила рубаса,

че нема да я понося.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

рубаса да и придадам

любесо да и отстъпя.

Умирам, майко, умирам

тебе са вяра не фаща,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

а я ще в земя да ида.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за хляба от селската фурна и още нещо.. което всеки трябва да знае

Дръжте се прилично! Хляб има на масата! – казваше баба и това беше достатъчно, за  нас децата, да престанем със закачките. Не повтаряше. Нямаше нужда. Знаехме какво трябва да правим. 

Баба, като истинска стопанка на къщата, беше установила правила, които всички спазвахме и които бяха и си останаха част от нашето възпитание. 

Никой не започваше да се храни, преди всички да са седнали на масата. 

Няма значение сърдит ли си, скоро си ял или те боли глава – идваш на вечеря. Дали ще ядеш - ти ще си решиш.

Децата не се закачат помежду си, като седнат да се хранят. Не се побутват, не се кикотят, не говорят шумно и изчакват възрастните да се изкажат. 

Храниш се тихо от чинията пред теб, не ровиш в нея от всички страни, не сърбаш, не си тъпчеш устата, не мляскаш и да не си посмял да мачкаш хляба!

Никой на масата, в присъствието на хляба, няма право да се кара, да повишава тон или да се държи неуважително. 

Хляб се дава първо на най-възрастния. Вода първо на най-малките. 

Не стоиш полуизлегнат или легнал, ако в стаята има по-възрастен човек от теб или храна на масата.

- Когато разчупваш хляба трябва да го правиш тъй, че той да не угади! - казваше баба. Не да го мачкаш, дърпаш и късаш! Ще станеш да го уважиш и внимателно ще отчупиш парче от него!

Строго беше забранено обръщането на хляб на обратно, т.е с облата част надолу. Това беше недопустимо! И до сега синът ми, който изкара няколко лета с баба, не понася обърнат хляб и често, а и понякога трудно обяснява на приятелите си „какъв е проблема“.

- Хляб се меси с измити ръце, изрязани нокти и чисто сърце! Иначе е грехота! Добре изпеченият хляб, когато го сложиш на дланта си и чукнеш леко ръката си, трябва да е толкова лек, че да подскочи. 

През лятото, като зрееше пшеницата, баба молеше татко да ? донесе няколко класа със зърно от нивата. Внимателно ги стриваше между дланите си, издухваше сламата от шепата си и така отделяше зрънцата. После ги сдъвкваше, притваряше очи и казваше колко още има, за да узрее и дали ще е добро качеството.  Като малка си мислих, че баба притежава някакви свръх-умения или, че зрънцата ? говорят и винаги я наблюдавах с любопитство. Като пораснах разбра,  че не е нито едното, нито другото, а е било дълги години опит, уважение и почит към зърното, защото от него е зависило оцеляването на всички. 

В един мой сън баба ми каза, че ако искам да събера близките си, трябва да замеся хляб, да го разчупя и те ще дойдат. Понякога го правя. Приготвям хляб и с него храня децата си. Искам така да ги привържа един към друг, да ги орисам да се обичат и да се уважават. Хлябът ги може тези работи. На хляба можеш да се помолиш, на хляба можеш да кажеш. По хляба можеш хабер на умрелите да пратиш.

Знам, че сега времената са различни и хляб се купува от магазина. Той вече няма душа, а е стока. Знам, че сега не учим децата си да го уважават. Отдавана сме забравили смисъла на „никой не е по-голям от хляба” и защо хората са го целували и са се клели в него, защо е в основата на всички традиции и ритуали на българина и най-вече на добруджанеца. Животът на всеки, който е роден сред жито е свързан по един или друг начин с него. Затова се надявам и се моля да не се случи никога този добив на шистов газ в Добруджа, с който се борим от години. Ако бабите и дядовците ни, които са умирали, за да си запазят нивичките ни видят от някъде как я предаваме на чужди хора, ще се обърнат в гроба и нищо хубаво няма да ни се случи или както би казала баба „Господ каил няма да стане!“

И сега, когато пътувам по пътя, който се вие сред полята с узряла пшеница се вълнувам и радвам. Понякога спирам, и аз като баба, си откъсвам няколко стръка и сдъвквам зрънцата. Нищо не разбирам, но така чувствам, че отдавам почит на земята и зърното и ставам част от магията на хляба, която за моята баба, за мен, за моите деца и за всеки българин е всъщност магията на живота! Дано успеем да я съхраним и да я предадем на децата си!

Диана Стефанова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Войнишка съдба – малко известен вариант на песен, която е разчуствала всеки новобранец

Пазете се деца на любовта!

Пазете се, живота е измама!

И чуйте какво ще ви разкажа за моята съдба:

– Бе малка когато я залюбих,

щастливи бяхме, че се срещнахме.

Бе роза откъсната без време,

процъфтя, но не в моите ръце!

И ето днес казармата ме чака с отворени врати

и за нашата раздяла, една година дори небето ронеше сълзи.

Вън тихичко се сипеха листата

и вятърът ги носеше далеч.

За сетен път си сляхме ний устата,

за сетен път си казахме прости.

Една девойка нежна хубавица

пристъпи снежно белия портал.

Красиви черно смолести кадрици,

по раменете и падат като жар…

Пристъпи смело и смутено, тя попита от мойта рота за един войник.

Погледнах я в очите, мълчаливо

И бавно и отвърнах в ония миг!

– Красавице боецът ви го няма, той трети ден откак в ареста лежи.

Изменник той на службата войнишка оная нощ на поста, бе заспал.

Отиде си, отлитна, като птица.

Дежурен по портал аз често бях, но вече черно смолести къдрици,

войник да търсят не видях.

И един ден преди наряд да иде, получи дългоочаквания плик:

– Не се сърди, че се омъжих мили – прочете с болка стария войник.

И вместо да захленчи, прибра си плика, взе си автомата,

грижливо му прочисти той цевта

и се приготви през нощта да пази на младото семейство любовта.

И мина се бързо една година, войникът се върна у дома.

Реши той любимата да види,

завари я със син в ръка

– „Кажи ми мамо, кой е този чичко, защо в очите му блестят сълзи, не е ли онзи за който ми говореше по цели нощи?“

На сутринта разбрах, че беше мъртва,

детето беше дала в майчин дом.

Отрова силна беше тя изпила,

за да откупи грешката пред мен.

Отидох аз на гроба да поплача,

Букет цветя оставих там.

Аз дълго плаках, камъка целувах и рових с пръсти рохкавата пръст.

Ти млака бе когато те залюбих

и роза откъсната без време, но процъфтя в чуждите ръце.

Съдба, съдба, защо си тъй жестока,

защо отне ми първата любов?

Върни ми я, тя трябва да е моя. Върни ми я, о моля те върни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помниш ли

 

Ти помниш ли дните на радост

ний, когато бяхме още деца

на безгрижие вкус и на сладост

и на ожулени с рани крака.

Ти помниш ли нощите късни,

в които играхме без страх

до ушите във кал, толкоз мръсни 

по косите и в дрехите с прах.

Ти помниш ли онази старата къща 

на село при баба, ей там,

дето с мирис на манджи прегръща

и посреща те жадно със плам.

Ти помниш ли белите зими

по баира, дето се спускахме с' смях

и албумите със снимки във скрина

на непослушен и весел хлапак.

Ти помниш ли на дама игрите

с листа как пазарувахме всичко, нали

и блясъка онзи, грейнал в очите

на щастливи и млади души.

Ти помниш ли полята зелени,

по които тъй щуро тичахме все

и брахме глухарчета вечно засмени 

летяхме по детски с криле.

Ти помниш ли дните на радост 

онзи свят, дето той не горчи

и на майчина милувка и благост,

попиваща в длани сълзи.

Ти помниш ли, аз помня го още

красивото детство, пълно с мечти 

под небето, гдето заспивахме нощем

с обич чиста и ярки звезди.

Михаела Рашева 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българския Бермудски Триъгълник: Хора изчезват, самолети падат без причина

Опасна местност в България е дубликат на феномена Бермудски триъгълник, разкриват световни изследователи и мистици. Над прохода Траянови врата се случват странни работи – изчезват хора, появяват се митични създания, самолети се разбиват без обяснима причина. Местните хора са убедени, че мястото е прокълнато, а историята е в подкрепа на техните твърдения.

През лятото на 1969 г. някъде над прохода Траянови врата пада наш самолет. Веднага е организирано търсене на безмоторната машина. Тогава за тези неща в България не се е говорело и пишело. Катастрофата остава в пълна секретност и само хората, пряко свързани със самолетите и Държавна сигурност, са знаели за инцидента. Безмоторната машина е била пилотирана от един пилот, който загива. Търсят него и останките от самолета цели 4 денонощия. Тогава липсват сателити, техниката е значително по-елементарна и с по-малко възможности в сравнение с днес. Но и районът на прохода Траянови врата не е голям, за да не могат всички търсещи да намерят самолет и човек толкова време. Почти на петия ден сутринта изгорялата машина е открита. От пилота също имало овъглени части.Експертите били изненадани от трагедията, защото пилотът бил опитен, но черната кутия показала, че той не е успял да овладее турбуленцията и въздушната яма над Траянови врата буквално го е засмукала и повалила на земята. Всичко това дало повод за едно категорично решение – над това място вече да не летят самолети. И това е така вече 48 години. Местността е известна и с други странни явления.

Хората от съседните села разказват за отвличания, а сред жертвите, спрягани до днес, са петима души, които изчезнали безследно. Ангел Радев, Петър Свиленов, Стоян Димчев, Цонка Прометеева и Харалампи Бузев не са открити и до сега. Те изчезват в рамките на 2 години – между 1971 и 1973 г., а близките им не могат да си обяснят случилото се и до днес. Освен това странно свистене се чувало около крепостта Маркова механа до прохода Траянови врата. Това ставало вечер, като се стъмни. Местните смятали странните звуци за дело на самодиви или на други мистични същества. Но през 1975 г. крепостта Маркова механа била проучена от археолози. Те останали потресени от странната енергия, насъбрана тук.Всъщност мястото има кървава история от столетия. Именно тук войската на цар Самуил удържа най-голямата победа над византийския император Василий II през 986 г. Проходът Траянови врата е бил едно от малкото места, през които можело да се мине от Софийското поле към Горнотракийската низина. Затова всички, които са го владели, са го бранели настървено, като се почне още от тракийското племе беси. След тях идват римляните и византийците. Смята се, че проходът е кръстен на римския император Траян, който си направил резиденция тук и в нея починал.

Източник:/gzona.eu/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1960 г. Тодор Живков посещава Ню Йорк и прави изнанадващо изявление пред „Вашингтон пост“

 

Тодор Живков в Ню Йорк, годината е  1960та.

През септември 1960 г., по инициатива на Никита Хрушчов,   Живков заминава заедно с няколко други източноевропейски ръководители за САЩ, за да участва в работата на годишната сесия на Общото събрание на ООН и пребивава там близо месец. 

Посещава заводи за обработка на храни, както и град Атлантик, където е впечатлен от огромните хотели. Споменава пред репортери, че в България обмислят построяването на един-два хотела на 8 – 10 етажа на брега на Черно море, подобни на видените в САЩ. /Ню Йорк Таймс, 13 октомври 1960 г., стр. 73./

В американските си интервюта Живков отрича България да е марионетка на СССР. „Марионетка ли? Това не е вярно! – казва той пред журналист от „Вашингтон пост“. – Това е голяма клевета. Съветският съюз ни помага да изградим независима икономика!“ /„Вашингтон пост“, 8 октомври 1960 г., стр. А11./

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ