3:36:00
Разбрахме, че нашите законотворци са гласували пак да има военна служба , този път на доброволни начала. Звучи малко странно при наличието на платена такава, но като помисли човек, че наближават избори и ще трябва да го отчетем като обещано и изпълнено мероприятие, всичко се подрежда.
Да не правим опит да се връщаме още по-назад, когато години наред военната служба си беше традиционно канализирано мероприятие и впоследствие от недомислие затрито с лека ръка. Логичен отговор едва ли ще намерим и на въпросите защо трябваше да занемарим сградите, да се освободим от танкове, кораби, самолети, ракети и друга бойна техника и сега наново да се окомплектоваме, но този път от нови братя и при нови, по-заробващи условия?!Навремето влизането в казармата е било въпрос на чест и задължение за всеки младеж и към което са се отнасяли с необходимата сериозност. Било е така и още по-преди, особено по селата ,за което само сме чували – че не е било възможно да се ожениш, ако не си ходил в казармата. Смятало се е, че щом не ставаш за войник, не ставаш и за глава на семейство и значи нещо не ти е в ред?! Даже е имало предпочитание да се уволниш с нашивка като гаранция, че си способен, и се е приемало със задоволство и уважение. А към тези, дори и с действителни здравословни проблеми и освободени заради това, се е гледало малко с по-друго око. За тях пък е било проблем как да го представят пред хората по-убедително, за да изглежда приемливо и да бъдат равностойни претенденти за тръпнещите женски сърца.
Спомням си как на един наш по-голям батко, който не го изживяваше толкова трагично, но не бе добре със здравето, се наложи да скрои някаква версия, която да се възприеме и прозвучи като достоверна. А тя беше: Определиха ме за моряк и по-точно за подводничар, но от малък съм свикнал да спя на отворен прозорец и понеже това няма как да се случи, не ме взеха в казармата.
Имаше и такива, които съвсем съзнателно и преднамерено избягваха да служат, използвайки, разбира се, авторитета и връзките на родителите си. Ако това не беше възможно в пълнота, се уреждаха в по-нормални поделения в централните части на страната, като някои от тях се разпределяха в градовете, в които живеят. Ясно е за каква служба е ставало въпрос, докато други щурмуваха баирите, охраняваха крайбрежната ивица и пазеха границата ден и нощ.
При мен нещата бяха малко по-различни. Още от малък исках да стана моряк и това беше мечтата ми, за която направих всичко, което беше по силите ми. Започвайки от момента, в който трябваше да получа благословията и най-вече съгласието на моите родители да кандидатствам в новооткрития Корабостроителен техникум в Русе. Изглежда съм бил много амбициран, защото имах много добър успех, за което ме удостоиха със стипендия и снимката ми беше на таблото с отличниците в коридора на училището.
След като завърших, подадох документи за кандидатстване във Военноморското училище във Варна, като тогава за военни университети ставаше само и единствено чрез военните окръжия. Докато се подготвях най-усилено за приемните изпити, потресаващо за мен документите ми бяха върнати, за което бях извикан нарочно от военните?! Светът се срина за мен. Необяснима беше причината, поради която всичко това се случва, но след известно разиграване дискретно ми я подсказаха. Баща ми в ранните години след национализацията се опитал да препитава семейството ни с малко магазинче за кинкалерия и сватбени аксесоари, наето под наем на главната улица. Впоследствие фалирал и поради недолюбване на властващите е бил изпратен в трудов лагер в Белене за три месеца, след което дълго време са му отказвали работа. Поради това се оказва, че аз вече се водя като син на търговец, неблагонадежден при това, което е недопустимо за курсант според социалистическите норми за онова време?! Не бях кандидатствал в друг университет и не след дълго получих повиквателна за войник в казармата. Пълен шок! Разочарованието ми е било тотално и видимо, което е притеснило моите родители, за да се наложи баща ми в специален разговор да се опита да разбере моите намерения и дали не ми минава през акъла да посегна на живота си поради този неочакван обрат. Изненадан и силно учуден от въпроса, успях да го убедя, че няма нищо такова и в уречения ден заминах за родната казарма с огромно чувство на омерзение и горчилката, че са ми отнели нещо много свято и не попадам там, където трябва. А имах нагласата да служа дълги години на страната, каквато е съдбата на всички военни.
Изглежда съм бил много озлобен от случилото се, което пък ми помогна да преодолея другия стрес – от раздялата със семейството, нещо, което доста от другарите ми по оръжие изживяха много тежко. Но пък моето безразличие и дързост ме забъркаха в други конфликти със старата служба и тъй като бях доста буен и непокорен, се наложи да бъда привикван и предупреждаван многократно в кабинета на Специална служба в поделението. Но мисълта за провалената ми мечта не ме оставяше на мира и след време разбрах, че имам право да кандидатствам във военно училище след първата година на службата. Опитвах се да демонстрирам добро поведение и да не създавам повече проблеми, но ми беше доста трудно.
Въпреки това намерих начин да се включа в представителния естраден оркестър, дори и в духовата музика на полка, в който бях разпределен впоследствие, с надеждата, че това ще е в плюс към характеристиката, която ми издаваха и неизменно ме съпътстваше. Окомплектовах наново документите и започнах да се подготвям самостоятелно, доколкото ми позволяваха условията. Подадох ги, този път директно, от поделението, в което служех, и зачаках уведомлението с датите на приемните изпити. Но, уви, резултатът беше същият, върнаха ми ги по бързата процедура, по войнишки – без много обяснения. Отново духовен и емоционален срив! Край на всички мечти и надежди в милата ми Родина, на която се опитвах да служа с чест! Край и на плановете ми за реализация в живота, който трябваше да започна самостоятелно след уволнението! Нямах избор и трябваше да се примиря със ситуацията – така бе решила Партията!
Писах писмо до Тодор Живков с въпрос на какво дължа това отношение и как за едни е възможно, а за други – НЕ ?! Изтъкнах и съмнението за грешка или неправомерен подход в преценката за този отказ. Отговорът, който пазя и до днес беше, че няма нарушение и окръжното ръководство на БКП е действало правилно и според нормите. Оказа се на практика, че уж бяхме равни, но някои по-равни и с едни гърди напред. По същия начин, от „равен старт“, се подреди и животът на много хора впоследствие за разлика от този на други, които с различни средства си извоюваха високи позиции. Същите управляват страната ни и до днес, вземайки важни и съдбоносни решения като закриването и възобновяването на военната служба.
Антон Цаневски, Велико Търново
