Най-вкусната пица вече е от картофи - Рецепта

 

Необходими продукти за 4 порции:

1кг. картофи

1 глава лук

4 с. л. зехтин

300г. стерилизирани домати

1/2 ч. л. сух босилек

1 щипка захар

3-4 с. л. галета

50-100г. маслини (без костилки)

2 кисели краставички

150г. кашкавал

сол на вкус

Начин на приготвяне:

1. Картофите се измиват, обелват се, нарязват се на кубчета и се сваряват в кипнала подслоена вода.

2. Лукът се нарязва на колелца и се запържва в 3 с.л. от зехтина за около минута. Доматите се пасират и след като лукът се позапържи, се прибавят към него. Варят се на тих огън около 15 минути и се подправят с босилека, солта и захарта. Варенето продължава още 2 минути и плънката се дръпва от огъня.

3. Сварените картофи се пресоват, овкусяват се със сол и 1 с.л. зехтин и се размесват.

4. Тава за печене (23-25см) се намазнява и се поръсва с галета, като се покриват и част от стените. Картофеното пюре се разстила в тавата, върху него се се изсипва доматената плънка и се гарнира с нарязаните маслини, наситнените кисели краставички и настъргания кашкавал. Пече се в загрята до 220 градуса фурна около 20-30 минути.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Семейството е вечно – Вин Дизел заведе дъщерята на Пол Уокър до олтара

22-годишната Медоу Уокър се омъжи тази седмица. Дъщерята на покойния актьор Пол Уокър започна семейния си живот с актьора актьора Луис Торнтън-Алан в Доминиканската република. И тъй като баща ѝ вече го няма, за да я заведе до олтара, тази чест се падна на актьора Вин Дизел.

Отношенията между Медоу, която загуби баща си на 15-годишна възраст и останалите актьори от „Бързи и яростни“ винаги е вълнувала почитателите на хитовата поредица. Във филма се разглеждат темите за приятелството и семейството, а след смъртта на актьора през 2013 г. целият екип на филмите си постави за задача да бъде семейство за младата Медоу.

Най-голямата отговорност се падна на екшън актьора Вин Дизел, който освен партньор на Пол Уокър във филмите, беше и негов много близък приятел. През годините след смъртта на Уокър той многократно е заявявал, че Медоу е част от семейството му. По тази причина няма по-подходящ човек, който да изпрати младата жена до олтара.

Медоу съобщи, че се е сгодила за Луис Торнтън-Алан през август, малко след като стана публично известно, че са заедно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дъщерята на Азис порасна и стана пълно копие на майка си

Кралят на поп фолка у нас, Азис, обича да е в центъра на медийното внимание. И докато обикновено това е свързано с някоя скандална новина, то този път поводът беше повече от хубав.

Много от вас може би са забравили, че Васко е баща на момиченце, Рая – негов единствен наследник. Той ревностно крие дъщеря си от хорските очи, но сега направи изключение и показа порасналата красавица.

Азис качи снимка с дъщеря си Рая и от вълнение дори обърка дните от седмицата, като честити на феновете си понеделника в днешния вторник. Преди няколко седмици в медиите изтекоха снимка на красивото момиче на купон в родния град на баща й Костинброд.Явно те са накарали певецът сам да вдигне завесата около личния живот на щерка си и да я покаже за сефте.

Решението веднага се хареса на почитателите, които отбелязаха колко е пораснала Рая и в каква прекрасна госпожица се е превърнала.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как и защо бе построена чинията на Бузлуджа? Малко известни факти за огромния паметник функционирал само 8 години

На 29 януари 1959 г. е взето решение да бъде построен паметник на връх Бузлуджа. Той трябва да увековечи Бузлуджанския конгрес от 2 август 1891 г. на поляните под върха, където тайно се учредява Българската социалдемократическа партия. Конгресът се състои по време на традиционните ежегодни тържества в памет на Хаджи Димитър. Участие вземат Димитър Благоев и около 30 други социалдемократи и гости от Търново, Дряново, Габрово, Севлиево, Казанлък, Стара Загора и Сливен.

Началото на строителните дейности е поставено на 23 януари 1974 г., когато над 15 000 куб.м скална маса са изкопани, за да бъдат хванати основите на монументалната конструкция. По този начин височината на върха намалява – от 1441 метра той става 1432. Строежът се финансира с дарения на стойност 14 186 000 лв. Всъщност са събрани почти 16 милиона лева, като от разликата са построени 3 детски градини. До монумента са прокарани асфалтови пътища от връх Шипка и от главния път Стара Загора-Русе в отсечката след Казанлък, като отбивката за паметника е означена с огромен паметник в цял ръст на Димитър Благоев.

Архитектурният проект е дело на арх. Георги Стоилов и колектив. Сградата има визуална прилика с Олимпийския стадион в Монреал, както и със сграда, проектирана около 1955 г. от Франк Лойд Райт на Гръцката православна църква в Уисконсин, САЩ. Издигнат на едноименния връх, почти в идеалния център на България, от него се разкрива неповторима гледка към Балкана.Конструкциите са проектирани от колектив, ръководен от проф. инж. Добромир Коларов. В строежа участват някогашните Строителни войски и доброволци бригадири. Ръководител на обекта е командирът на старозагорската строителна дивизия ген. Делчо Делчев.

Сградата се състои от куполна зала и 70-метров двоен пилон. На върха на пилона са монтирани 2 петолъчки с размери 6,50/12 м. Тържествената зала е с диаметър 42 м и височина 14,5 м и е декорирана с мозайки с обща площ от 550 кв.м. Мозайките пресъздават „изграждането на социалистическо общество” и „борбите” на БКП. В коридора около залата има 14 композиции, отразяващи мирния труд. Художественото оформление на паметника на Бузлуджа отнема 18 месеца и усилията на над 60 творци.Тържественото откриване е насрочено за 23 август 1981 г. в присъствието на първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Хиляди хора от цяла България се стичат да видят чудото на родната архитектура. През следващите няколко години сградата е посетена от над 2 милиона души. Всички те имат печат в специалните си туристически книжки.

След 10 ноември 1989 г. идва краят на щастливите дни за огромния паметник. Функционирал в продължение на само 8 години, той потъва в забвение и бива оставен на произвола на съдбата. Във вътрешността му се приютяват диви коне.

Монументът на върха и днес е уникално място с огромен потенциал да се превърне в изключителна туристическа атракция. Идеята е хора от Канада, Австралия и Япония ежедневно да се отправят на пътешествие до България, за да видят „летящата чиния“, кацнала на планинския връх. Вместо това обаче периметърът не само е затворен за посещения, но дори е и опасен.

В момента паметникът е собственост на държавата и е предоставен за управление и стопанисване на Областната управа в Стара Загора. БСП пожелава собствеността още през 2011-а и получава предложение за прехвърлянето й, което не приема. Според експертите обаче Бузлуджа е национален и надпартиен въпрос и собствеността, както и отговорността за него, трябва да бъде държавна.

Най-логичното нещо, което може да се случи с паметника, е да бъде обезопасен, охраняван и да бъде искан вход за посещенията му. Все пак ежедневно десетки влизат в него – това би било лесно и ефективно решение, подобряващо регионалния туризъм. Областната администрация, представляваща държавата, обаче предприе най-неадекватното действие в случая – затвори го за пореден път, и то показно.

„Нелегалният“ туризъм въпреки това е показателен за потенциала на сградата, но и опасен за самите посетители. Сградата няма да се срути върху главите на хората, но по-непредпазливи или невнимателни могат да пострадат.

Ако сградата бъде взривена, а мястото – разчистено, това би било пълна лудост, защото би струвало повече от това да бъде консервирана. Чрез потока от туристи Бузлуджа ще може да бъде поддържана и да носи приходи на собственика си и дивиденти за туризма в региона и в страната, смятат експертите.Те са наясно, че Бузлуджа е строена за възхвала на БКП, но днес не се цели възхвала на партия или режим, а опазване на културно-историческото наследство. Затова правилният подход според тях е консервиране вместо реставриране.

Друга щекотлива тема е дали в сградата трябва да бъде представена цялата българска история, или само на социализма.Какви са разликите между нагласите на българските и чуждестранните туристи към паметника като към потенциална туристическа дестинация?

За голяма част от чужденците е ясно, че Бузлуджа представлява изключителен обект с много голям потенциал. Много от тях я смятат за най-интересното, най-вълнуващото, дори най-доброто място, което може да се посети в България. Българите не разбират защо Бузлуджа би била по-интересна от Шипка например.

Разликата е, че българинът приема обектите през призмата на емоциите, които свързва с определените исторически събития, а чужденецът вижда директно обекта, без изкривяване на неговата материална същност. Така за един българин Шипка е много по-важна и значима емоционално, а за един чужденец Бузлуджа е по-ценна и интересна визуално.Разбира се, този процес е съвсем естествен и правилен, защото паметниците са не само визия, а и смисъл, затова и сравнението Шипка-Бузлуджа всъщност е неуместно.

Финансирането най-общо може да се случи по европейска оперативна програма чрез публично-частно партньорство или чрез международна компания за набиране на средства.И по първоначални изчисления става въпрос за 2,5 млн. лв. за най-общото консервиране на паметника. Ако конструкцията е увредена, сумата може да бъде и доста по-висока.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Племенник на Яворов осакатен в лагера "Белене"

Д-р Найден Николов Найденов е роден на 20 януари 1902 г. в с. Средно Градище,  Чирпанско в учителско семейство. Майка му Екатерина  Тотю-Крачолова е сестра на поета П.К.Яворов. Писателската му дарба се  проявява още като осем годишен, когато публикува разказче вьв в-к ‘’Славейче’’ озаглавено ‘’Какво изпатил вуйчо Пейо’’.

Завършва гимназия в Стара Загора и през 1923 г. учи два семестъра вьв Висшето  агрономическо училище ‘’Вайнщефан в град Фрайзинг Германия.През 1924 г. следва ветеринарна медицина в град Парма, Италия,като през 1928 г.завършва обучението си и защитава докторат. По това време издава книгата ‘’Истината за трагичната случка   с Лора и Яворов’’. А заедно с д-р Иван Лабутов /съпруг на сестра му Малина/ и други  съидейници основават в София БНСС ‘’Христо Ботев’’.

В България е назначен за участъков ветеринарен лекар в Брацигово, където се запознава и сключва брак с учителката Куна Ракова, родом от Панагюрище.След 1930 г. е околийски ветеринарен лекар  в Пещера, а от юли 1931 г. е началник по  здравеопазването в Пловдивската окръжна постоянна  комисия . Същата година издава  книгата си ‘’Спомени за Яворов’’.В 24-то Обикновено народно събрание /май1938 г.-октомври 1939 г./ е най-младият   народен представител. 

От това време датира дружбата му с Иван Багрянов, който е министър на земеделието и горите, а през 1944 г. е министър-председател на Царство България. Д-р Найденов става началник на политическият кабинет на Багрянов. През септември 1939 г. е избран за председател на Българския ветеринарно-лекарски съюз. През този период заедно с проф. Михаил Арнаудов подготвят книгата "Истината за трагедията на Яворов", която не е издадена и  до ден днешен.

След 9 септември 1944 г. д-р Найденов е подложен на репресии. През 1948 г. е   арестуван и осъден на 10 години строг  тъмничен затвор. Поради измръзване в лагера  Белене са му ампутирани и двата крака.

В периода  1958 -1961 г. докторът подготвя ръкопис от 360 страници ‘’Спомени с Иван Багрянов’’. Описва срещите си в чифлиците ‘’Махзар паша ‘’/Воден/ и в с. Избул, Новопазарско,  срещите с цар Борис трети , Богдан Филов и др. политическите срещи  в руското и немското посолства, изпращането на делегацията за преговори в Кайро, Народния съд и др.

Ръкописът е бил неизвестен дори и на близките му, докато през 1991 г. е открит случайно прибран в куфар в едно мазе. Книгата вижда бял свят през 2002 г. и е издадена сьс средства  на Българския национален фронт ,Чикаго  САЩ.Д-р Найден Найденов умира от левкемия  на 16  септември 1965 г.в ИСУЛ, в ръцете  на искрения си приятел проф. Бойчо Бойчев. До края на дните си, той контактува и с проф.Михаил Арнаудов. А общата им книга за Яворов, може би се крие в някое мазе. Такава е съдбата на  скритите ръкописи, подобна е съдбата и на скритата ни история.

Д-р Мирослав ЛАЗАРОВ /www.nabore.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Партизаните - кой беше в Балкана?

 

Партизанки от бригада "Чавдар" на 9 септември 1944 г. в София

Антифашистът Стефан Халачев бяга от концлагера „Кръсто поле”, като боец от отряда „Чавдар” в землянка под връх Вежен издава вестник "Въстаник"Името на Стефан Иванов Халачев (Велко) е сред най-известните антифашисти от партизанската бригада „Чавдар”. Той е роден в Пловдив на 14 май 1917 година в семейството на учители — комунисти. 

От малък Стефан расте като будно и любознателно дете.  Проявява голям интерес към книгите. Учи се добре. В първите класове на гимназията става член на марксистко-ленински кръжок, а след това и на РМС. Участва активно в работата на организацията. Размножава позиви, пише лозунги, не се разминава с полицията, където е бит. Член на РМС (1933). През 1935 г. е изключен от всички гимназии в страната заради активното му участие в дейността на Комунистическия младежки съюз.А той е един от най-добрите ученици в Пловдивската мъжка гимназия. Учи не само по учебници, а вече е прочел много странична литература… Знае наизуст и декламира стиховете на Смирненски, на Ботев и други големи поети. 

Неговите сигурни знания и висока култура го открояват сред другите ученици и правят силно впечатление на неговите учители. Увличайки се от поезията, Стефан сам пише стихове… Стефан Халачев е бил душата на младежките сбирки. Пеел много хубаво. Захласвал се по народните песни. Свирел добре на китара. По късно успява да завърши гимназия. Записа се да следва право в София. Свърза се с БОНСС и работи сред студентите. Развива активна дейност сред тютюноработниците.Бил е член на РК на РМС. По-късно — от 1941 г., става член на окръжния комитет, отговарящ за селските райони в Средногорието. Арестуват го през 1941 г. за 1 май и намират у него позиви. Бил жестоко бит, а след това освободен под гаранция. След нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз на 22 юни 1944 г. е арестуван  от полицията и е интерниран в концентрационните лагери „Гонда вода“, Асеновградско, а по-късно преместен в „Кръсто поле“, Ксантийско. Подготвил се и като намерил удобен момент към края на 1941 г., при извеждането им на работа, се отклонява от групата и преминава в нелегалност. С големи трудности Стефан се добрал до Асеновград. Изпратили го в София. Тук му поверили да работи по младежка линия в софийските подбалкански села, където дълго време развива кипяща дейност. Обаче полицията влязла в дирите му.

След това излиза в нелегалност и става партизанин. На 15 януари 1944 г. в землянката „Въртопа“ под връх Вежен излиза вестник „Въстаник“. Стефан Халачев е в редколегията. Там е и Христо Ганев (Кольката) и още неколцина. Като партизанин Велко е дисциплиниран и изпълнителен. Отначало отговаря за младежката работа в района на отряда. Неуморно обикаля селата, затяга младежките организации. Проявява своята изключителна смелост. Неведнъж с престрелки се отскубва от вражеско обкръжение. 

Назначаването на Велко за комисар на отряда е резултат на неговата широка дейност, която той развива сред чавдарци… През месец април 1944 г. отрядът „Чавдар” наброява вече 437 партизани и прераства в бригада „Чавдар“, с командир Добри Джуров,  разделена на три дружини. Стефан израства до политкомисар на бригадата (1943) и е определен за командир на трета дружина на партизанската бригада. На 26 април 1944 г. командваната от него трета дружина извършва редица успешни акции. Помни се нападението на оръжейния склад на гара Саранци, при което е взето много оръжие и боеприпаси, а накрая по заповед на Халачев останалото е запалено. След това първа и втора дружина се насочват към Мургаш, а трета дружина заминават за връх Баба. 

През месец юни 1944 г. трета дружина от партизанска бригада „Чавдар” и  Ихтиманския отряд  създават Четвърта Софийска въстаническа бригада. 

Стефан Халачев е избран за неин командир. Бригадата  действа в района, северозападно от София и участва в установяването на властта на ОФ в столицата на 9 септември 1944 година.След победата на ОФ Стефан Халачев е офицер в БНА. Той участва в първия период от заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 година. Получава звание подполковник и е назначен за помощник-командир на Първа пехотна софийска дивизия, с командир генерал-майор Тодор Тошев. По време на Страцинско-Кумановската  настъпателна операция на Първа българска армия, в боя за хребета Длабочица, в Македония, на 18 октомври 1944 г., след силна авиационна и артилерийска подготовка, 6-ти пехотен полк се вдига в атака , за да овладее село Длабочица, но скоро е посрещнат от силен артилерийски  огън на противника. За усилване на полка в боя е въведена Първа дивизионна тежкокартечна дружина, но поради силния вражески огън и тя забавя темпа на настъпление. Тогава помощник командирът на Първа пехотна Софийска дивизия, подполковник Стефан Халачев  излиза в най-предните редици на дружината с пушка в ръце и извиква: „Другари картечари, сега целият народ ви гледа. 

Бийте омразните фашисти!” Бойците го последват  в атаката. Вражески куршум пронизва  героя, но увлечени от личния му пример, бойците прогонват хитлеристите от селата Петралица и Длабочица. 

Посмъртно Стефан Халачев е повишен в чин полковник. По повод смъртта на Стефан Халачев, командирът на Първа пехотна Софийска дивизия  генерал-майор Тодор Тошев издава  заповед  № 83 от 19.Х.1944 г. в която пише: „Драги офицери, подофицери и войници от 1-ва пехотна Софийска дивизия .На 18 октомври  тази година, в боя за Длабочица  загина геройски от вражески куршум помощник командирът на дивизията, подполковник Стефан Иванов Халачев, когато с пушка в ръка бе излязъл в първата линия на Първа дивизионна тежкокартечна дружина, за да я импулсира и подтикне напред, тъй като германците със силен картечен огън спираха напредването й. И действително със  своят храброст, смелост и решителност  той успя да вдигне  дружната напред към врага, но с цената на своя живот. Цели 3 години, като командир в народно-освободителната бригада  той броди из родните балкани  и бранеше народа  от омразния фашизъм. За този смел и  решителен подвиг  обявявам подполковник Стефан Иванов Халачев, като ПЪРВИ ГЕРОЙ на 1-ва пехотна  Софийска дивизия!”Посмъртно Стефан Халачев е награден от командването с орден „За храброст“. 

Вестник „Народна войска“ в брой 35 от 14 октомври 1944 г. описва  героичната смърт на подполковник Стефан Халачев. В същия брой  на вестника, един от щабните офицери на дивизията, подпоручик Христо М. Данов изразява своето възхищение от героичното поведение на  подполковник Стефан Халачев на фронта: „Имах рядкото щастие през последните седмици да общувам отблизо с него. Мога смело да кажа, че подполковник Халачев бе образец на доблестен войник и гражданин. Не се минаваше и ден той да не бъде на позицията. И то в първите редове на бойците. Нямаше ни една по-смела и рискована задача на нашата дивизия, в чието изпълнение той да не бъде начело. Неведнъж се опитах да го възпирам от някои негови дръзновени стъпки, но той ми отвръщаше само със своята скромна и пленителна усмивка.“Партизанката Калина Иванова Вескова (Катя) е родена на 10 октомври 1922 г. в София. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война като влиза в редицита на отряд „Чавдар“. Убита е в сражение с жандармерията на 25 април 1944 г. (на 21-годишна възраст). През 1969 г. излиза книгата „Калина” (Документална повест за ремсистката Калина Вескова) от писателката Кинка Константинова. 

Съвременици твърдят, че преди 30 години, че името на Калина Вескова са били кръстени много пионерски отряди и дружини. А в Ботевград е имало целодневна детска градина също с името „Калина Вескова”, прекръстена по време на демокрацията.Запазени са свидетелства за гаврата със простреляната в сражение с жандармерията Калина Вескова. Още полужива тялото й е взето от полицията. Там отрязват главата на партизанката. О.з. ген.-лейт. Иван Кошинов, председател на дружеството на о.з. генералите и офицерите от 69-и Втори Димитровски випуск на военните училища в своите спомени разказва за тези кървави екзекутори: „Садистът-изверг Вълко Дицов-Печурката от Етрополе Дицов лично е отрязал главата на полуживата партизанка Калина Иванова Вескова от София и на още двама партизани. За тези му деяния той получил не само похвала, а и голяма държавна награда. 

В годините на "демокрацията" неговите наследници също са получили солидно парично държавно обезщетение...”Вера Цекова Начева е родена на 15 юли 1904 г. в с.Гаврил Геново, Монтанско в семейството на Цеко Тодоров. Сестра ѝ Станка Цекова също се занимава с революционна дейност. От 1921 г. Вера Начева е член на БКМС, а от 1926 г. на БКП. През 1942 г. е осъдена задочно на смърт. От 1944 г. е партизанка последователно в Трънския партизански отряд, в отряда „Чавдар“ и накрая е политкомисар на Втора средногорска бригада „Васил Левски“.През 1944 – 1945 г. е член на Първи състав на Народния съд, който съди бившите регенти, дворцови съветници и министри от периода 1940 – 1944 г. След 9 септември 1944 г. е назначена за член на Бюрото на Софийския областен комитет на БКП. Била е член на НС на ОФ.Освен това е в ЦК на Съюза на партизаните. От 1948 е кандидат-член на БКП, а от 1958 до 1990 г. член на ЦК на БКП. Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната демократична федерация на жените. В периода 1953 – 1975 г. е първи заместник-завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ при ЦК на БКП.Носител е на четири ордена „Георги Димитров“, „Герой на социалистическия труд“ и „Герой на Народна република България“ (1989). Пише мемоари, озаглавени „Времето е в нас. Спомени и размисли“, 1984. Умира през 1996 г. (на 91 години). Била е народен представител в 6 парламента.

Източник:www.nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ватманът Евгени Минчев разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…

Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Текста е свален от списание. „София“, бр. 9, 1988 г. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Хубавото време в страната свършва и до дни се задава люта зима

Синоптикът на Нова Тв Ники Василковски попари мераците на българите за още дни, пълни със слънце и високи температури.

Пред Виктор Николаев и Мира Иванова той обясни, че от вторник-сряда в страната ни ще нахлува арктически студ, а другата седмица ни очаква вече и първият сняг в по-ниските райони.“Първо времето ще се развали в Източна и в Северна България, където ще се усети спадът на температурите и тези дни започват валежи от дъжд”, обясни той.

Ето и пълната прогноза на Василковски:

Седмицата започва със сравнително топло за сезона време. Температурите в понеделник следобед ще са в интервала 17-22 градуса. В часовете до обяд видимостта ще бъде понижена заради мъгли на много места в равнинната част на страната.

Денят обаче ще е слънчев до обяд. След това предстои постепенно заоблачаване от запад, което ще обхване цяла България.Превалявания се очакват по-късно следобед в районите на Северозапад.

Вторник и сряда от север ще нахлува студен въздух. Фронтът с валежи ще засегне най-вече източната половина на страната във втория ден на тази седмица.

В сряда преваляванията ще са незначителни и то само на изолирани места.

От четвъртък до почти до края на седмицата ни очаква прохладно есенно време с мъгли и температури сутрин, на много места близки до нулата. В следобедните часове слънцето ще се показва, но термометрите ще се колебаят между 10 и максимум 15-16 градуса в традиционно най-топлите райони.

Около 15 ноември моделите за прогнозиране чертаят сценарий с мощен пренос на студен арктически въздух от север към Балканите, който в началото на следващата седмица ще се комбинира с влага от Средиземноморието.

Ако това се случи, предстои обстановка с напоителни валежи от дъжд и сняг почти в цялата страна, пише Блиц.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

102 годишна българска учителка: Ученик не се наказва, преподава се с любов!

И на 102 години Павлина Ташкова има бистър ум и завидна памет. Все още е организирана, строга и точна, както я помнят колеги, ученици и близки.Работата си като учител започва на 9 септември 1944 г., след като току-що е завършила история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. 

До 1949 г. учителската й практика минава в Девическата гимназия в Стара Загора, а директор й е г-н Минков, който я е изпратил и като абитуриентка,пише сайтът mozache.com

Павлина Ташкова искала да завърши немска филология, защото сестра й учела това в Германия. Баща й обаче казал, че не може да я издържа. В семейството с четири деца работел само той. Приятелка на сестра й – историчката Кирила Възвъзова, я записва в университета. “Поддържахме връзка с нея, пита ме какво искам – казах история. Но нямало места, записа ме педагогика и каза – ако не ти хареса, ще те преместим. Така и стана, не ми хареса педагогиката, преместих се и завърших история. Мисля, че не сгреших”, разказва тя.

След Девическата гимназия учителства една година в Мъжката гимназия, а през 1950-а, когато започва подбор на кадри за Педагогическото училище, Павлина Ташкова отива там, където е учител до закриването му през 1961 г. Следва някогашното Трето средно, а след сливането с Четвърто средно е учител в Първа смесена гимназия „Христо Ботев”, известна и като „Мироновата”, и остава там до пенсионирането си. Не може да каже на колко ученици е преподавала, защото не е правила подобна статистика. Помни обаче почти всички, както и родителите им, и много се радва, че и учениците я помнят и, което е много важно, се държат възпитано.

В Първа смесена работила в много добър колектив. “Не помня конфликти, може би това се дължеше и на директорката Екатерина Миронова, защото за да бъде задружен един колектив, важна е главата”, казва г-жа Ташкова. „И прекалената строгост не е за предпочитане. Нямаше слаби учители, всеки си гледаше работата, много е важно за един колектив да е сговорен”, обяснява тя. Спомня си за известни и обичани нейни колеги, които вече не са между нас – Димитър Македонски, Георги Байданов…

Казва, че е имала много хубави деца – и момчета, и момичета. “Никога не са ми създавали проблеми, не са ме ядосвали в час, нито аз съм влизала в клас ядосана, работила съм с любов”, категорична е тя. Най-важното, на което искала да ги научи е да правят изводи, а не просто да запаметяват урока. „Никога не очаквах да вдигнат гора от ръце, първите, които вдигаха ръка, посочвах и винаги имах време за обобщение в края на часа.” Веднъж като замествала в Руската гимназия, като завършила урока, трябвало да зададе няколко въпроса, за да прецени как е усвоен материалът. 

“Един ученик от последния чин се обади – ето, това се казва час по история. Чух го много ясно, това е най-добрата оценка”, спомня си Павлина Ташкова, която никога не е вдигала ръка за наказание на ученик. Учителят трябва да владее учениците, да използва всички методи, а не да ги наказва, смята тя.“Не одобрявам и частните училища – обучението там не може да е така сериозно, както в едно учреждение, ръководено от държавата. 

И с многото университети качеството на образованието пада”, това са приоритетите в образованието за учителката легенда. Сигурно е, че няма да стане министър на образованието, но трябва да се помисли над думите й, защото и столетница може да е пример за сериозно отношение не само към реалностите в днешното образование, а и към всичко, случващото се в държавата ни. Мога само да й пожелая все така бодър и силен дух, с който да заразява всички около себе си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво знаем за континента с най-сурови условия на Земята с температури стигащи -60°С и -70°С ?

Антарктида е разположена около Южния полюс в областта, ограничена от Южната полярна окръжност. Заобиколена е от водите на три океана – Тихи, Атлантически и Индийски и е отдалечена от останалите континенти.

Протокът Дрейк я отделя от най-близко разположения континент – Южна Америка. Заема площ от около 14 млн. кв. км и се нарежда на пето място по големина сред континентите.

Първите изследователи, усетили ледения дъх на континента, са неизвестни ловци на тюлени и китове. От тях няма запазени карти за посетените южни острови.

Едва през 1820 г. Антарктида се разкрива пред погледите на руската експедиция, ръководена от Фадей Белингсхаузен и Ми­хаил Лазарев.

Епична е битката кой пръв да покори Южния географски полюс. Тя се води от двама мъже – норвежеца Руал Амундсен и британеца Робърт Скот, заедно с техните екипи.Съревнованието печели Амундсен, който пръв стига до полюса декември 1911 г.Антарктида е полюсът на студа. Там, в руската станция „Восток“, е измерена най-ниската температура на Земята (-89,2°С), а през 2010 г. чрез сателитни наблюдения в японската станция Купол Фиджи е регистриран абсолютният минимум на Земята (-93,2°С).

Районът на юг от полярната окръжност има особен слънчев режим, с редуване на полярен ден и полярна нощ. През летните месеци (декември, януари), когато е полярният ден, Антарктида получава максимално количество слънчева топлина, но бялата снежно-ледена повърхност подобно на гигантско огледало отразява в Космоса почти 85% от постъпилите слънчеви лъчи. Температурите остават отрицателни.

През зимата (юли, август), когато е полярната нощ, Антарктида не се огрява от слънчевите лъчи и температурите са много ниски. Във вътрешността средните месечни стойности достигат между -60°С и -70°С.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бил ли е Титаник умишлено потопен и 4 малко известни факта

На 10 април 1912 г. Титаник – най-големият и най-луксозният плавателен кораб – напуска Саутхемтън, Англия в първото си пътуване към Ню Йорк Сити.

Преди самото отплаване стотици анулират билетите си, включително собственикът на този престижен плавателен съд – Дж. П. Морган и много от приятелите му банкери/индустриалисти.

Необяснимо оборудван с недостатъчно спасителни лодки, макар и способен да оцелее при фронтален сблъсък с всяко препятствие, носейки сигнални ракети за бедствие, в спокойни води с отлична видимост, Титаник се удря странично в айсберг в 11:40 вечерта на 14 април и потъва. 1522 умират.

Това странно прилича на гибелта на кораб, наречен „Титан”, предречена през 1898 г. в книгата „Безполезност” от Морган Робъртсън.

Бил ли е Титаник умишлено потопен?

1. Печално известният Дж. П. Морган, архитект на също толкова печално известната Банка на Федералния резерв и собственик на Уайт Стар Лайн, е трябвало да бъде на борда на Титаник на първото му пътуване, но мистериозно се отписва в последната минута „поради влошено здраве”.

Два дни след катастрофата Морган се намира в добро здраве в южна Франция. Дори само този факт пооставя под съмнение официалната история за Титаник.

Интересно е да се спекулира, дали ако Морган беше на борда и беше потънал с кораба, банковата му империя изобщо щеше да бъде основана, а светът да е свободен от настоящото банково подтисничество.

Дж. П. Морган също така имал няколко много ценни Бронзови статуи, които били свалени от Титаник само час преди да отплава?? Защо му е да прави това?

2. Толкова много пасажери отменили билетите си в последната минута, че пресата надушила това и така се родил клубът „Току-що изпуснали Титаник”, наброяващ няколкостотин члена, включително много от личните и професионални познати на Дж. П. Морган.

Много от тези богати индустриалисти по-късно основават Банката на Федералния резерв и натрупват състояние от безпрецедентната касапница на Първата световна война.

3. Сред тези на борда имало много индустриалисти, запътили се за Америка, за да се опитат да спрат учредяването на Банката на Федералния резерв. Тези могъщи мъже се противопоставяли на конкурентните предприятия на Морганови, Ротшилдови и Рокфелерови.

Ако бяха оживели, те щяха да използват богатството и влиянието си, за да блокират Федералния резерв и да се противопоставят на Първата световна война. Сред тях били Бенджамин Гугенхайм, Ида Щраус и Джейкъб Астор; всички от които потъват с Титаник.

4. Има куп доказателства, включително съдебномедицинско потвърждение от останките, че потъналият кораб всъщност бил двойникът на Титаник – Олимпик.Преди това Олимпик бил повреден при удар, което правело застраховката му невалидна, и бил подменен с Титаник и умишлено потопен като част от сложна застрахователна измама.

Каква е връзката между Федералния резерв и Титаник?

Обвито в мистерии и спекулации, потъването на Титаник има множество странни съвпадения и аномалии, като най-преобладаващата включва централната банкова система на правителството на САЩ – Федералният резерв, основан като частно учреждение през 1913 г.

Конспиративните теоретици вярват, че много от собствениците на Федералния резерв са били част от Илюминати – група посветени в Новия световен ред, ръководещи случването на определени събития, чрез които да заемат властни позиции.

През 1910 г. седем мъже се срещат на о. Джекил досами брега на Джорджия, за да заплануват Банката на Федералния резерв. Нелсън Олдрич и Франк Вандерклип представлявали финансовата империя на Рокфелерови (Илюминати). Хенри Дейвидсън, Чарлз Нортън и Бенджамин Стронг представлявали Дж. П. Морган (Илюминати).

Пол Варбург (Илюминати) представлявал банковата династия на Ротшилдови (Илюминати) в Европа. Ротшилдови били банковите посредници на Йезуитите и държат „ключа на богатството на Римокатолическата църква”.

Йезуитската връзка

Капитанът на Титаник, Едуард Смит, бил йезуитски “tempore co-adjutor”. Което значи, че не е бил свещеник, а Йезуит с къса роба. Теоретиците вярват, че Дж. П. Морган също е бил Йезуит и е поставил Смит за капитан на Титаник, както и за отговорник на построяването му.

Тези, които вярват в теорията, твърдят че Йезуитите служили на ордена си чрез професия и че както Морган, така и Смит, били запознати с плана. Смит бил плавал по водите на Атлантическия океан в продължение на 26 години и бил смятан за познавач на ледените води, които Титаник щял да прекоси.

Тези, които подкрепят теорията, вярват че трагедията на Титаник била планирана от самото начало. От недостатъчния брой на спасителните лодки, до изстреляните от борда сигнални ракети с грешния цвят, показващ празненство, а не тревога.

Теоретиците вярват, че невинните жертви и смъртта на над хиляда души била планирана – жертви на война, насочена към промяна на начина на действие на страната и света.

Целият свят знае какво се е случило на 14 април 1912 г. и как корабокрушението на Титаник става едно от събитията, променили света.

През декември 1913 г. в Съединените щати се появява системата на Федералния резерв. Осем месеца по-късно Йезуитите имат достатъчно средства чрез Банката на Федералния резерв, с които да започнат Първата световна война.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Млад мъж се ожени за любимата си в болница 2 часа преди тя да издъхне

34-годишен британец се ожени за любимата си няколко часа преди смъртта й, пише The Sun. На сърцераздирателната церемония в болничната стая присъствали няколко роднини.

Грег Питърс се запознал с 28-годишната Анна преди година и половина в сайт за запознанства. По време на пандемията двамата живеели заедно и планирали да се оженят. Всичко вървяло чудесно, докато преди дни Анна не се качила в колата си, за да отиде на работа. Няколко часа по-късно Питърс получил обаждане от болницата. От там му съобщили, че е претърпяла тежък инцидент.

„Тръгнах бързо към болницата. Докато шофирах, не бях много притеснен. Познавайки Анна, си мислех, че вероятно е със счупена ръка и всичко ще бъде наред“, разказва мъжът.

Когато обаче пристигнал, лекарите му казали, че е получила тежка черепно-мозъчна травма, несъвместима с живота, и се е наложило да бъде включена към апарат за изкуствено дишане. Медиците добавили, че няма никакъв шанс да бъде спасена и съвсем скоро ще бъде изключена от апарата.„Имах два часа с нея. Тя беше много красива, сякаш не е претърпяла злополука. Беше спокойна“, добавя той.

Тогава Питърс решил да се ожени за нея в болничната стая и поискал благословията на майка й. Жената подкрепила желанието на съкрушения от мъка мъж и той сложил пръстена, който някога бил на баба му, на пръста на Анна.

Двойката била благословена от викарий, поканен в болницата. Няколко часа по-късно 28-годишната британка починала.

Питърс признава, че единствената му утеха е мисълта, че органите на жена му са спасили живота на шестима души, сред които и дете, в чиито гърди бие нейното сърце.

„Знаехме, че имаме бъдеще заедно. Тя беше жената за мен. Беше перфектна. Говорихме за брак, тя знаеше, че иска шаферката й да бъде облечена в тюркоаз и искахме да създадем семейство“, казва още почерненият мъж. /jenata.blitz.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бургаското Барби с поредна потресаваща процедура-1000 лв. платих за нова корекция на лицето

Тя представлява три инжекции с хиалуронова киселина, която е по-твърда от онази, която поставям в устните си.Това сподели българското Барби Андреа Иванова. Навръх Димитровден притежателката на най-големите устни в света отпразнува своя рожден ден. 

Както бургаското изкушение сподели, най-щастливият за нея ден през годината е съчетан с козметичната процедура.„Тъй като няма как от първия път да има видима разлика, трябва да мине малко време и след два месеца да се явя на втора процедура с хиалуронова киселина. Това може да се повтаря до момента, в който съм удовлетворена от резултата“, допълни русокосата фурия, която в последните месеци разнообразява с визията на косата си и все по-често се появява в социалните мрежи със синя окраска.

До няколко дни Андреа ще се подложи и на нова, 26-а поредна интервенция за уголемяване на устните. Този път тя ще бъде безплатна, тъй като от клиниката по естетична хирургия и правят подарък заради честите посещения и подлагане на процедури.„

Иначе рождения ден го изкарах с приятели в апартамент под наем, за който платих 130 лв. за две вечери. Получих златна гривна, колие, книга и халат като подаръци. Много хубаво си изкарахме“, сподели още пред „България Днес“ Андреа Иванова, която все още обмисля дали да налее по 1200 кубика силикон във всяка от гърдите си, след като вече ги тунингова с по 600.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

КНСБ: Средна заплата – 2 400 лева, а пенсията – 865

КНСБ предлага за следващите 4 години ускорен ръст на минималната работна заплата със 17 на сто средногодишно и с 12-13 на сто на средната заплата, предава БТА, цитирани от 24 часа.Така към 2025 г. няма да има работещи бедни. Средната заплата ще стигне 2400 лв., а минималната – 1200 лв. Това каза президентът на КНСБ Пламен Димитров на среща с кандидат-депутати от политическа партия ГЕРБ, съобщиха от пресцентъра на КНСБ.Срещата е била съвместно с представители на четирите работодателски организации – АИКБ, БСК, КРИБ и БТПП, които също са изложили своите очаквания за развитието на страната през следващите 4 години.

Тази минимална заплата, поискана от КНСБ, за двама работещи в едно тричленно домакинство, каквото е вече масовото в България, ще покрива издръжката на живота, са изчислили от синдиката. Работещите бедни, които сега са към 700-800 хил., ще изчезнат и ще се реализира принципът, че трудът вади от капана на бедността.

Димитров е припомнил, че допусканията на Конфедерацията, залегнали в разработения Меморандум за социално-икономическо развитие на България през следващите 4 години, са, че икономиката ще върви нагоре и реалният ръст на БВП може да стане 4-5 на сто и през 2025 г. да достигне 150-160 млрд. лв. Парите за социални разходи, без здравеопазване, трябва да станат 30 млрд. лв. към края на мандата, е посочил още Димитров и е напомнил, че КНСБ предлага към 2025 г. средната пенсия да достигне 865 лв., а минималната – около 500 лв., при спазване на основния принцип „принос-права“, който Конфедерацията последователно отстоява.

Според КНСБ е необходима данъчна реформа. Рано или късно до страната ни ще стигне решението за глобален корпоративен данък, прието от страните от Г-7, е изтъкнал още Димитров и е подчертал, че предложението на КНСБ за въвеждане на необлагаем минимум, равен на минималната работната заплата за страната, среща разбирането на работодателите.

Приоритетите на ГЕРБ са били представени от Томислав Дончев, Деница Сачева, Костадин Ангелов, Кирил Ананиев и Лъчезар Борисов.

От ГЕРБ са посочили приоритетите в програмата си по отношение на доходите – достигане на 2000 лв. средна работна заплата и 1000 лв. минимална заплата. Сред тях е и стартовата заплата за лекар да достигне 6 хил. лв., а за медицинска сестра – 4 хил. лв.

Актуализация на бюджета, мерки за българите в чужбина, отпадане на данъка върху лихвите са също сред залегналите приоритети, изложени по време на срещата.

Срещата е поредната от традиционните разговори за бъдещето на страната с представители на политически партии преди предстоящите парламентарни избори на 11 юли. КНСБ вчера се срещна с БСП.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1974 г. в България е построен един от най-големите хидроенергийни комплекси в Европа

Язовир „Белмекен“ се намира в Рила планина на 1923 м. надморска височина. Той е най-големият язовир на Балканския полуостров с насипна стена и е част от каскадата „ Белмекен – Сестримо – Чаира“ с обем 140 млн. м ³. Изграден е по течението на Сестримска река, като изходният пункт е село Сестримо.

Река Крива, приток на р. Марица, има голям наклон в участък от 10 км. и естествен пад от 1300 метра. Българските хидротехници обединяват тази природна енергия с възможността да се построи язовир с обем над 140 млн. м ³ на 1900 м. надморска височина, наличието на естествен концентриран пад от 1550 м. от язовир „Белмекен“ до с. Момина клисура и възможността чрез деривации на два „етажа“ за извеждане на води до основното водохранилище и изравнител „Станкови бараки“, пише Епицентър.бг

Изграждането на каскадата е знаменателно по отношение на мащабност на строителната площадка и на човешки ресурси. Постиженията на проектантите, строителите и монтажните са впечатляващи. Изпълнението на строителните работи е съпътствано с много затруднения, с борба с природните стихии. Проектът е завършен през 1974 година

Това е един от най-големите хидроенергийни комплекси в Европа.

С изграждането на язовир „Белмекен“ започва строителството на каскадата.Построени са 3 язовира, 2 дневни изравнителя, 4 електроцентрали, обвързани помежду си чрез сложна мрежа от напорни тунели и тръбопроводи, каптажи и канали.През тунел и подземен напорен тръбопровод водата от язовир Белмекен постъпва в ПАВЕЦ Белмекен.От централата водите се насочват към намиращия се в близост дневен изравнител Станкови бараки. Отново по тунел и подземен напорен тръбопровод водата достига ВЕЦ Сестримо.

От централата през трикилометрова безнапорна деривация водата достига до дневния изравнител на ВЕЦ Момина клисура, и след централата, преминавайки по 70-километров тунел, достигат до язовир "Пясъчник", чрез които се подпомага напояването на горнотракийското поле.

Общи данни за водноелектрическите централи от каскадата:

Хидроенергийната каскада "Белмекен-Сестримо-Чаира+ е част от Националната електрическа компания.

Централите се използват за покриване на върховите натоварвания, регулиране на параметрите и режимите на работа на електроенергийната система.

Всички те са рехабилитирани, с модерно оборудване, с висока разполагаемост и със съвременни системи за управление.

Заедно с ПАВЕЦ Чаира е оформен най-големият хидроенергиен комплекс в България с обща мощност 1600MW в генераторен режим и 892MW в помпен режим.

ВЕЦ Момина клисура се намира на около 100 км югоизточно от столицата. ВЕЦ Момина клисура е последното, трето стъпало на каскадата. Нейната мощност е 120MW. Средногодишното производство на върхова електроенергия е 106GWh.

Водноелектрическата централа Сестримо е втората по големина централа от каскадата. Нейната мощност е 240MW. Двете най-мощни пелтонови турбини в България, всяка по 120MW, осигуряват средното годишно производство на върхова електроенергия от централата от 225GWh.

ПАВЕЦ Белмекен

Първото спъпало на каскадата е помпено-акумулиращата водноелектрическа централа Белмекен.ПАВЕЦ Белмекен е най-голямата от трите електроцентрали с мощност от 375MW в турбинен режим и 104MW в помпен режим.Централата осигурява средно годишно производство на върхова електроенергия от около 290GWh.

Язовир „Белмекен“

Горният изравнител язовир „Белмекен“ е многогодишен изравнител и за трите централи от енергийната каскада. Неговият обем е 140 милиона куб. м. Водите в язовира постъпват от северната и южната страна на Рила чрез около 110 км изградени тунели и канали. Каменно-насипната язовирна стена се намира на кота 2000 м.

ПАВЕЦ Чаира е подземна електроцентрала и е най-новата централа от каскадата. С генераторна мощност 864MW и помпена 788MW ПАВЕЦ Чаира е най-голямата помпено-акумулираща централа в Югоизточна Европа.

ПАВЕЦ Чаира осигурява възможности за оптимизиране на режима на базовите производствени мощности в атомната електроцентрала и топлоелектрическите централи.

Всеки от четирите едностъпални хидроагрегата е по 216MW в генераторен режим и по 197MW в помпен режим. Средногодишното производство на върхова електроенергия на ПАВЕЦ Чаира е 285GWh.

Със своята висока маневреност и бързина на смяна на режимите ПАВЕЦ Чаира има фундаментално значение за управлението и сигурността на електроенергийната система на България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

5 ноември - 1957 - открит е паметникът на"АЛЬОША" в Пловдив.Какво не знаем за “Альоша”?

Височината му е около 15 м, а на самата фигура, изработена от гранит - 10,5 м. Автори на паметника на Съветската армия в Пловдив са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков. Издигнат е на едно от тепетата - "Бунарджик", наричано още Хълм на освободителите. 

За прототип на съветския войник, държащ "Шпагин", е послужил Алексей Иванович Скурлатов - жител на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. През 1944 г., докато Скурлатов работил по възстановяване на телефонната линия София-Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно от скулпторите за изработка на фигурата на войника. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи: "Слава на непобедимата Съветска армия освободителка".

Паметникът на съветския воин, наричан и досега от пловдивчани гальовно „Альоша” е открит на 5 ноември 1957 г. в Пловдив. Това е най-известният в България паметникът на Съветската армия. Височината на паметника е около 15 метра, а на самата фигура, изработена от гранит – 10,5 м. Негови автори са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков.Паметникът е издигнат на второто по височина тепе на Пловдив – “Бунарджика” и е в близост до паметника на Александър II и на руските войски, освободили Пловдив от османско владичество. 

Изобразява изправен съветски войник, държащ картечен пистолет “Шпагин” (ППШ-41) с цевта надолу. Обърнат е на изток към Русия. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи “Слава на непобедимата Съветска армия освободителка”. До статуята се стига по обвиващи хълма павирани пътеки. През 60-те години на миналия век в Пловдив гостуват първите руски космонавти, сред които и самият Юрий Гагарин. Те засаждат смърчове около паметника на руския цар.

За прототип на “Альоша” е послужил Алексей Иванович Скурлатов, жител на селцето Налобиха в Косихинския район на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. Участва в най-голямата танкова битка край Курск, служи в 217-а танкова бригада и 234-ти артилерийски корпус. Той е носител на бойните ордени „Червена звезда”, „За храброст” и „За победата над Германия”.През 1944 г., докато Скурлатов работи по възстановяване на телефонната линия София – Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно за изработка на фигурата на войника. Външността му олицетворява руския воин – висок, рус, със сини очи. Тя впечатлява български скулптор, който рисува няколко скици.  

Алексей Скурлатов не подозира за своя гранитен двойник в България почти четвърт век до 1981 година, когато е оповестено истинското име на войника, от чийто лик скулпторите са почерпили вдъхновение. Алексей получава покана да посети Пловдив и вижда „Альоша“ за пръв път точно на своята 60-а годишнина. На прием в българското консулство е удостоен с отличието „Розетата от Плиска”.  Скурлатов е на фронта от септември 1941 г., участвал е в битката при Курск и освобождаването на Харков, Николаев и Вознесенск. Отличен е с два ордена “Червена звезда”, като втория получава 68 години по-късно. У дома се завръща през 1946 г., след което работи като бригадир на машинно-тракторна станция, комбайнер, шлосер, инженер.Пловдивският „Альоша” е изключително известен в страните от бившия Съветски съюз, където е популярна песента за него от Ян Френкел. 

Нежната мелодия съдържа силен емоционален заряд, а тъжният текст разказва за войник от камък, стоящ на хълма в порои и сняг, пазещ спомена за всички безименни руски герои, загинали в Европа. Паметник в Пловдив е толкова известен, че през 70-те години гражданите на полярния град Мурманск кръщават Альоша и тамошния монумент, издигнат в чест на полярния съветски войник.  В периода на тоталитарното управление у нас паметниците на Съветската армия са смятани за символи на българо-съветската дружба. 

След промените от 1989 г. те са оценявани предимно негативно поради факта, че са изградени от комунистическия режим, обявен със закон за престъпен, както и поради факта, че възхваляват армия, която на практика е окупирала България. Освен това на сериозна критика са подложени и естетическите им качества.  Под натиска на някои десни политически сили, в началото на 90-те години някои от паметниците са премахнати. Други, сред които и „Альоша”, остават на мястото си, но са оставени без грижи по поддръжката от страна на общинските власти. Не веднъж Русия реагира по дипломатически път и се позовава на международните конвенции за паметниците, докато Върховният съд постановява, че „Альоша” е монумент, свързан с Втората световна война, и не може да бъде разрушен.

Всичко в Централна и Източна Европа има около четири хиляди военни мемориала, в които са погребани над 2,5 милиона войници и офицери от Червената армия, загинали в боеве в годините на Втората световна война. В някои държави, бивши сателити на Съветския съюз в източния блок, след разпадането на СССР е обсъждан въпроса за преместване на мемориалите. В повечето централни европейски страни паметниците на съветските войници стоят на гробищата, където са погребани воините, но в някои градове, като Будапеща или Виена, те са поставени на градски площади. Най-голям е мемориалният комплекс в Трептов парк в Берлин, за да напомня на германците за фашизма и неговите престъпления против човечеството.

Източник: snews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сама гледам 28 бивола, 2 овчарски кучета,имам трактор и уча компютърни науки

27 биволици и един бивол, кон, две овчарски кучета, трактор и 29-годишната им красива стопанка Цветелина Недкова. Това е биволовъдната ферма в село Долна Липница, Павликенско.

Въпреки че завършва с отличие образованието си, включващо бизнес предприемачество, икономика на търговията и IT технологии, Цвети се завръща в семейната кравеферма, в която е израснала, но само за да почерпи вдъхновение за собствено биволовъдно стопанство. От седем години тя изгражда мечтата си – малко по-различна ферма, с изкуствено осеменяване и вътрешно възпроизвеждане. Днес добрите резултати вече са на лице, а укротителката на биволи не смята да се отказва – отглежда животните си сама, ревностно и с любов.

За биволовъдството като начин на живот и какво е по различно при отглеждането на тези животни, разказва пред Агри.БГ Цветелина Недкова.Цветелина НедковаКак на толкова ранна възраст и с модерно образование, решихте да сте стопанка на цяло стадо биволи?

Не ме поблазни икономиката и компютърните технологии, но има полза от тях дори и в сегашната ми дейност. Израснала съм сред животни в кравефермата на родителите си. Един ден баща ми взе една биволица, която малко по малко стана моя отговорност. Тя беше типичната биволица – дива, не можеш да я приближиш, погалиш, доиш. Запалих се и започнах да търся малачета, да ги развъждам. Привлякоха ме, че са диви, нещо различно от масовката. Всеки ден исках да съм покрай тях. В един момент те решават, че ти си техният човек, пречупват се и вече са твои.

Усещането, че имаш до себе си такова голямо животно и можеш да му имаш пълно доверие, е невероятно.

За седем години изградих моя си ферма. Определено е по-сладко, когато сам постигнеш нещо, много държах да е така, което не означава, че не съм благодарна на родителите си, които винаги са и биха ме подкрепили. Но аз си отвоювах от тях животните, това беше основната ми битка (смее се). Взех заеми, събрах си пари, взех си малко тракторче и си работя.

Цветелина Недкова биволиРазкажете ни за фермата и как отглеждате животните си?

Животните са от породата Българска Мурра, селектирани са към Асоциация на Биволовъдите в Бъгария (АББ). Фермата е в Долна Липница, а лятото пашата е в Горна Липница, откъдето съм и аз. Ползвам електропастир. На пасището има къде да се къпят и кал най-вече. Това за тях е кеф. Зимата са прибрани оборно. Не търпят на студ, както кравите, а обичат да им е топло. Оборите за крави често са с три стени, южната е само навес, това при биволите не е възможно.

Заплождането е изкуствено. Само, когато не се получава така и е минало прекалено много време, използвам естествено покриване. Основната ми идея е да работя само изкуствено. Точно това впечатли и проф. Пеева, председателят на асоциацията ни, която е голям вдъхновител за мен. Много малко хора в биволовъдството използват изкуствено заплождане понеже е много трудно.

С какво този процес е по-специфичен от при останалите животни?

При кравите самото откриване на разгонеността е много лесно, те сами си показват, докато при биволиците има тиха разгоненост. Трудно е да я хванеш в точния момент. Самият процес по заплождането също е по-специфичен, понеже животните са доста по-буйни. Изкуственото осеменяване е по-успешно.

Оттам идват и по-добрите резултати при нас. По принцип има сезонност на малаченето – обикновено то е пролетта, което е подходящо и заради пашата. Но когато животните се хранят добре, целогодишно, и се заплождат изкуствено, този период се размива и можеш да имаш през цялата година омалачвания.

Кое е най-трудното в отглеждането на биволи?

Ако се грижи само един човек за тях, много трудно няма, но ако фермата е по-голяма и изисква работници, трудно може всеки да свърши работата както трябва. Аз си работя сама, нямам работници засега. Нямам проблеми и болни животни, трудно бих се доверила на друг да се грижи за тях.

Как минава един Ваш ден?

Ставам сутрин, отивам във фермата, доя ги с агрегат, храня ги, малко си почивам и вечерта пак. Аз си ги извеждам до пасището. Всички си имат имена. Когато не са дойни, те си спят на пасището, за тях няма никакъв проблем, но с GPS-а ги следя къде са.

А не Ви ли липсва време за Вас?

Отидох на море преди две години за шест дни, когато животните пашуват. Първите два дни си намирах какво да правя, но след това не ме свърташе и само чаках да се върна при животните. Нищо не ми вземат, само ми дават наслада.

Нали знаете, че птиците имат свободата да летят навсякъде, но винаги се връщат на едно и също място. При мен е същото, това е начин на живот.

Разбира се извън фермата съм нормален човек – омъжена съм, съпругът ми ми помага, когато не е на работа, обичам да ходя и на народни танци.

Определено животът Ви е интересно съчетание. Разкажете ни отличителна за Вас история от практиката Ви на биволовъд.

Гордея се, че яздя големия бивол (смее се). Иначе в биволовъдството има много запомнящи се мигове. Преди две години електропастирът се скъса и сутринта животните ги нямаше на пасището. Обходихме всичките 200 дка. Мъжът ми видя биволите да влизат в гората. Цял ден обикаляхме в нея и нищо.

В късния следобед звъннах на отец Йосиф (дългогодишен биволар от съседно село, много пъти ни е помагал), разказах му за ситуацията и че съм много притеснена, защото наближава да се скрие слънцето, а от животните все още нямаше и следа, отделно беше и период, в който нивите се пръскаха. Бях много уплашена. Той ми каза: „Не ги мисли, ще се набягат и ще си дойдат сами“.

На мен това ми се стори много странно. Продължих да търся, а по тъмно се върнах при електропастира и какво да видя – биволите лежат пред вратата уморени и жадни Останах без думи и все пак отецът беше прав!

Какво още планирате – развитие, пазар?

Млякото ни много се харесва, правя и вкусно прясно сирене от биволско мляко. Плановете ми са освен да предавам суровината, да си затворя цикъла със собствена преработка. В тази посока ще насоча усилията си. Постоянно работя и в посока на разширяване на фермата. Преди седем години започнах с една биволица и двете ѝ малачета. Идеята е да ги увеличавам, но само чрез вътрешно възпроизвеждане, без да купувам животни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пингвин плува 8000 км всяка година, за да види човека, спасил живота му.

Пингвин всяка година плува 5000 мили, за да види мъжа, спасил живота му. Историята разказва британският вестник “Метро”,цитиран от mozache.com.71-годишният пенсионер открил пингвина в безпомощно състояние да лежи почти умрял в петролно петно през 2011 г. Бразилецът почистил пингвина от петрола и му давал риба всеки ден, докато животинчето не станал достатъчно силно.Мъжът нарекъл новия си приятел Диндим. 

След една седмица той се опитал да освободи пингвина обратно в морето, но птицата не искала да тръгне. “Той остана с мен в продължение на 11 месеца и след това изчезна”, разказва мъжът на име Жиао.

Няколко месеца по-късно Диндим се връща обратно. Той забелязал рибаря на плажа и го последвал до дома му. За последните пет години Диндим прекарва осем месеца в годината с Жоао.

“Обичам този пингвин като собствено дете и вярвам, че и той ме обича”, споделя бразилецът пред телевизия “Глобо”.“Всички казваха, че той няма да се върне, но идва при мен вече четири години. Пристига през юни и си тръгва през февруари и всяка година става все по-нежен към мен и по-щастлив да ме види”, споделя Жоао.

„Не позволява на никой друг да го докосва. Ако се опитат, ги кълве. Той лежи в скута, дава ми да го къпя, дава ми да го храня със сардини и да го взимам на ръце. Когато ме види, върти опашка като куче и издава радостни звуци.“„Никога по-рано не съм виждал подобно нещо – казва биологът проф. Кражевски – „Мисля, че пингвинът е убеден, че Жоао е част от семейството му и вероятно също пингвин“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Проклятието на разрушения храм-нещастия преследват и другите непряко ангажирани с оскверняването на храма

26 октомври 1975 година. Димитровден. Народът напомня, че Св. Димитър носи зимата. Така преди 40 години Св. Димитър донася зимата на българската духовност в Русе.  В ранната празнична утрин на християнския празник Русе е разтресен от грохота на булдозери. Нищо неподозиращите русенци остават без своя храм. 

Неочаквано някакъв сняг от фанатизъм и бездуховност започва да вали над града. Църквата „Всех Святих“ е поругана и съборена от комунистическия режим. Няколко месеца преди тая дата в храма са забранени всички богослужения, ценни реликви са изнесени и обречени на унищожение.Храмът „Всех Святих“ е построен в края на ХIХ век с дарения. Той е първият, построен след Освобождението на България. Разрушената катедрала е била архитектурен шедьовър на Едуард Винтер от 1884-1898 година. Вътрешното оформление на храма се извършва през 1930-те год. след ръкополагането в Доростоло-Червенската епархия на митрополит Михаил (1927). Русенци възлагат работата по иконописите на професор Стефан Иванов, ученик на И. Мърквичка. Декоративната работа е довършена от професор Хараламби Тачев и окончателно приета на 19 август 1939г. Витражите са били изработени във Виена. Водосвет в храма тогава отслужва първият Доростолски и Червенски митрополит Григорий. В храма са служили  митрополитите Василий и Михаил, които по-късно са погребани в нея.В началото на 60-те години Градският народен съвет решава да ликвидира гробищата и освободените площи да се превърнат в парк, а идеята за църквата е да се превърне в храм-костница на възрожденците, погребани в Русе. Българската патриаршия с писмо до митрополит Софроний казва „Св.Синод в заседанието си на 7 октомври 1964 година одобрява решението на епархийския съвет да разреши на русенския градски народен съвет да използва храма „Всех Святих“ в Русе за пантеон на възрожденците, като гробовете на блаженопочиналите Доростоло-Червенски митрополити Григорий, Василий и Михаил се запазят в храма…“

В кондиката се чете:

На 25 октомври 1964 година митрополит Софроний отслужи Св.литургия в храма „Всях Светих“ и обяви на християните, че в този храм няма да се извършва повече богослужение, понеже се предава на Градския съвет в Русе, за да се използа като пантеон, в който да се съхраняват костите на починалите в Русе възрожденци.  На 12 януари 1965 година се предаде храмът „Всях Светих“ на градския народен съвет, след като предварително се демонтира и пренесе в „Св.Троица“ целият му инвентар“.През 1975 година идеята църквата да стане пантеон неясно защо е позабравена. Почти десетилетие „Всех Святих“, както си спомнят очевидци, е оставена на произвола, руши се, а стенописите под влияние на атмосферни влияния и скверни ръце се унищожават. През април 1975 година в „Св.Троица“ са пренесени тленните останки на митрополитите. Всъщност това, което е пренесено, не са само кости. Тялото на митрополит Григорий, отслужил първият водосвет във „Всех светих” е напълно запазено, в продължение на 76 години. Всички които присъстват на отварянето на гроба са изумени. Тръгва мълва за чудо, която ражда първата градска легенда за храма. Русенци смятат, че бог е запазил тялото на митрополита, за да опази църквата си…

Окръжният комитет на БКП настоява църквата да се отчужди. Митрополията отстъпва по ясни причини.

На 26 октомври 1975 г. се случва това, което тегне над поколения русенци – в стахановски срокове, само за една нощ, църквата е съборена и изравнена със земята. Действа се бързо, за да не се събуди народното недоволство. По сметката на църковното настоятелство в ДСК са преведени като стойност на съборената сграда – църквата и стенописите в нея – сумата 64 008 лв.

Запазени са само няколко снимки, направени скришом, защото светотатството протича при строги мерки за сигурност. Със събарянето на църквата вярващите свързват помръкналата слава на града, наричан в миналото Малката Виена заради европейската си архитектура и дух.Три години след като храмът е съборен с багери, властта издига пантеон, в който се полагат изровените от близкото гробище кости на Баба Тонка, Захарий Стоянов, Стефан Караджа, Ангел Кънчев и други национални герои.

На 28 февруари 1978 г., по повод 100-годишнината от Освобождението на България, е открит Пантеонът на възрожденците в Русе. Той е построен точно на мястото на разрушения храм „Всех Святих“. Лично първият секретар на комунистическата партия и държавен глава Тодор Живков присъства на откриването, но остава разочарован от вида на Пантеона и не произнася предвидената реч, а след това и не награждава с очакваните държавни отличия проектантския колектив. Той задава въпроса дали не трябва нещо да се промени във външния вид на сградата, за да стане тя в унисон със старата русенска архитектура. И до днес русенци приемат с противоречиви чувства огромната сграда със златен купол и странен външен вид, за която, казват, дори Тодор Живков възкликнал: „Каква е тази турска баня!”Скоро русенци започват да коментират първите жертви, предават се от уста на уста разкази за първите, които са измръзнали от студ и затрупани от лавината на бездуховността. Божието възмездие настига някои от най-активните разрушители на църквата. Легендата разказва, че в живота им идват нещастия и зловещи истории. Единият умира и в гроба си е застигнат от кълбовидна мълния. Тя изпепелява дървения кръст, минава през черепа и тялото му и излиза през краката, а гъст черен дим се издига над последния дом на нещастника. Друг загива в автомобилна катастрофа заедно с цялото си семейство, трети е парализиран и накаран да се гърчи като червей до края на дните си, на четвърти дъщеря му умира и той полудява. Синът на един от управниците /Керчо Джамбазов/, взели решение за събарянето на църквата, се самоубива. Друг внезапно приключва с политическата си кариера, трети умира от нелепа смърт.

Нещастия преследват и другите пряко и непряко ангажирани с оскверняването на храма.През  годините в крайдунавския град свързват събарянето на „Всех Святих“ с редица нещастия, които връхлитат Русе. Според мнозина проклятието на разрушения храм е отворило най-зловещата страница в новата история на Русе – хлорните обгазявания от комбината в Гюргево. Продължилият с години химически терор прокужда цели семейства от града и стотици поемат към вътрешността на страната, за да спасят децата си от задушливия отровен газ. Но дори и след тази трагедия икономическият живот в града не потръгва и безработицата прогонвамного русенци да търсят препитание в чужбина. Градът започва да запада, губи натрупания през ХІХ и началото на ХХ век престиж. Според народните вярвания на мястото на съборения храм остава да бушува море от нервна и духовна енергия, на която трябва да се намери нов дом. 

И докато това не стане, проклятието няма да изчезне. Един от най-съвършените феномени на България, Ванга, казва преди време – „Докато не построите църквата, Русе няма да се възроди“. На въпроса „Кой ще я построи?“ – тя отговаря „Вие“.Смяната на политическата система в България след 1989 г. връща официално темата за поругания и разрушен православен храм. Първата статия в местния печат е от 1991 г. и е на журналиста Боян Драганов. На 28 май 1993 г. в сградата на Доростоло-Червенската митрополия 30-тина русенски граждани създават Обществен съвет за възстановяване на църквата „Всех Святих“. После общинският съвет гласува решение, с което отрежда терен за възстановяване на храма в Парка на възрожденците. Създава се и инициативен комитет начело с Негово Високопреосвещенство митрополит Геласий. 

Главният архитект на града Цвети Русинов кани архитект Тончо Тончев да се заеме с откриване и възстановяване на чертежите на съборения храм, което се оказва много трудна задача.

На 29 октомври 1998 г. в Русе се отбелязва 100-годишнината от смъртта на митрополит Григорий. Българският патриарх Максим води литийно шествие от църквата „Света Троица“, което достига до мястото зад спирка „Воден“ (където вече се издига новопостроената сграда на новия храм „Всех Святих“). Там Негово Светейшество, в присъствието на тогавашния кмет на града Димитър Калчев и множество русенци, благославя мястото и полага основния камък за възстановяване на църквата. Реалните строителни дейности обаче започват чак през 2007 г. До есента на 2012 г. сградата на храма и камбанарията са построени и външният вид на църквата е почти завършен. Очаква се до края на тази година църквата „Всех Святих“ да отвори врати. Предстои храмът да бъде прехвърлен на Русенската митрополия и след цялостното му завършване да бъде определена дата за неговото освещаване.

Източници: http://legends-ruse.weebly.com; www.monitor.bg; meteff.blog.bg; rusenskicurkvi.alle.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Човешките зоологически градини – една от най-срамните тайни на Европа

Човешките зоологически градини (известни също с наименованието „етнологични експозиции“, „изложба на хора“ и „негърски села“) са широко разпространени на Запад в миналото, като развлечение за широката публика през 19 – началото на 20 век. 

Целта е да се демонстрират чужденци от Азия и Африка в естествения им, дори по възможност в примитивно-дивия им вид. Подобни зоологически градини имало и в Германия. Те са с ярко изразени расистки подтекст. Често африканците са поставяни редом до маймуни, за да се покаже общия им уж произход.

Започвайки от 1870 г., човешките зоологически градини се превръщат в символ на втората вълна на империализма, обхванала Запада, борещ се за колонии. Тогава подобни зоологически градини се появяват в Антверпен, Лондон, Барселона, Милано, Ню -Йорк, Варшава, Хамбург. Всяка от зоологическите градини е посетена от 200 до 300 хиляди човека.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ