Спомени от СОЦА:Минимална заплата,цени на храни и напитки при социализма – кой какво помни?

През последните 5-6 години до 1990 г.,  прясното мляко беше по 30 ст, киселото по 18 без бурканчето, 22 с бурканче или в кофичка.

Кравето сирене беше 2.60. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме че може да има.

Минималната заплата беше 120 лв, но през 1989 я направиха 140 лв.

Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия – 28 стотинки. Пресен сафрид – 64 стотинки килото.Замразена скумрия 1.20-1.60 според едрината.

Лютеница – 48 стотинки апетитката, 60 стотинки-обикновената.

Русенско варено ( ама не от карантии както сегашното) – 1.30.

Консерва скумрия в собствен сос – 36 ст.

Скумрия консерва в подлютен сос – 38 ст.

Консерва „Ропотамо“ ( деликатесче…) 55 стотинки.

Македонката, известна като „Кучешка радост“,  беше 3.30 или 3.60 – дето сега ни агитират да уМрем за нея. Ама беше от месо.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене различно – от 15 до 20. Бозата – 6-15-30 ст.

Литър ШВЕПС 60 стотинки без бутилката.

Вино „лефче-кефче“ – 90 ст. Бялото – 97 ст. Червеното, не помня включваше ли бутилката от 10 ст или тя отделно.

Коняк „Златна Котва“ – 3.90 бутилката.

Ракия плодова – 3.90, сливова – 4.90 – 5.10 ( все 700 гр)Коняк „Слънчев Бряг“ май 4.80 но може и да беше 6.80.

Захар 1 лв килото, кафе – 36 лв килото. Захарта беше 70 ст. и 18 лв кило кафе, но през 1988 ги вдигнаха.

Велосипеди – всички по 85 лв.

Батерийка Никопол – 13 ст, батерия 4.5 V – 48 ст.

По времето на Тодор Живков народът работеше, и ако и да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо.

Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за тия 25 години за все Бога 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да е купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко…

Нямаше, или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?По тия времена съм видял  само двама неграмотни. И двамата роми, единият-дърт, другия – син на така наречените тогава барони. Ненавиждаше българите и демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор…

Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек, съвестни. Това го виждах всяка нощ, като окъснеех, когато ходих по купони. Млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Източник:Фейсбук коментар от интернет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Метрото трябвало да стига до Кремиковци

За големите градове се установи като най-подходящо пре­возно средство облекченият метрополитен или метрополитен от нов градски тип с подземни участъци в централното град­ско ядро и на обособено платно в периферийните райони. Из­градените тунели на този нов тип метрополитен отговарят на габаритите и на изискванията при експлоатация на метропо­литена от класически тип. В перспектива той може спокой­но да прерасне именно в метрополитен от класически тип.

Метрополитенът от нов градски тип, известен и като комбиниран скоростен трамвай, внася радикални изменения в експлоата­ционните показатели на познатия трамвай, сполучливо обе­динява положителните страни на метрополитена и крайград­ската скоростна железница.

Разбира се, за да разработим и предложим рационално ре­шение за столицата, ние бяхме длъжни да направим необхо­димите проучвания за съществуващото положение на транс­порта, за неговото перспективно развитие, т. е. да установим товарите по обем и направление за едно по-далечно бъдеще.

Например при население 1 600 000 души, да проучим инженерната геология и хидрогеология на града, термално-мине­ралните води, археологията, подземното стопанство и в зави­симост от това да разработим трасето и вертикалното плани­ране, съобразно с реконструкцията на града, и по-специално с неговата централна зона, да определим подходящата земна механика и фундиране, да направим избор на целесъобраз­ните конструкции и архитектура, да преустроим подземното стопанство; доколкото това се налага за канализацията, во­допроводите, топлопроводите, различните видове кабелни мре­жи, да изчислим необходимото електроснабдяване, релсовия път, токоизправителни станции, кабелната и контактна мре­жа, вентилацията, отоплението, ескалаторите, да посочим нов вид подвижен състав, отговарящ по мощност, скорости и ком­форт на метрополитена, да подберем най-ефективната сигна­лизация, централизация и блокировка, с които се осигурява редовното движение и необходимата скорост, както и да очер­таем съответната организация и механизация на строителст­вото и въз основа на всичко това да се извърши остойностояване, без което не може да се говори за технико-икономическа издържаност. Всичко това именно колективът на ПО „Софпроект“ разработи и предложи на своя инвеститор — Управ­ление „Архитектура и благоустойство“ в 12 тома, като техно-икономически доклад с необходимите приложения — карти, картограми, диаграми, схеми, таблици и скици.Особено внимание заслужава, преди всичко, инженерно-геоложката и хидрогеоложка картина. Тя е достатъчно слож­на. Независимо от това, че инженерно-геоложките и хидро­геоложки условия на вариантните трасета за подземен трам­вай са тежки, те ще позволят изгражданетому при ползуване на подходяща техника и опита на СССР и други страни.

Разгледан е и въпросът за археологическите проучвания, необходими при изграждане на обекта. Не е без значение об­стоятелството, че диаметрите изток—запад и север—юг ми­нават през гъсто наситени с археологичен материал терени. Тук трябва да се очаква среща с некропола на римския и сред­новековен град, укрепения античен и средновековен град меж. ду източните и западните крепостни стени и т. н.

Относно конструкциите, направените проучвания доведоха до следното най-рационално решение конструкция във вид на затворена железобетонна рамка с твърди възли на елас тична основа.

А рхитектурното оформление на това скъпо транспортно съ­оръжение е богато. Теорията, че утилитарните строежи не трябва да се правят с луксозни материали, отдавна загуби своето значение. Още Московският метрополитен направи пър­вия скок в това отношение.

Всички станции, пресичащи се в две посоки, са устроени на различни нива. Станциите имат разширено хале, в което са вместени касите, автоматичните пропусни вратички. Об­служването на пътниците става със стълбища и малки еска­латори до 5 м дълбочина, а над 5 м — само от ескалатори. Обслужването е съвременно със светещи табла, стълбища, те­левизори и пр. Материалите за облицовка са трайни, прите­жават естетично въздействие. Спирките са абсолютно приго­дени за метрополитен.

Проучването на съществуващото положение показа невъз­можността на обикновения трамвай да се справи с обема на товара в централната част, тъй като, ако дневните превози в София възлизат на 1 600 000 пътници или годишно — 400 ми­лиона пътувания с прекачванията, то в перспектива се очер­тават товари за релсовия транспорт от порядъка на 2 300 000 пътници за ден или 840 000 000 за година, при което най- натоварените участъци във върхов час трябва да пропуснат в една посока около 25 000 души.

Проучването отклони като конкурентноспособен транспорт за града монорелсовата железница „САФЕЖ“ и „АЛВЕГ“ — висяща и стояща.

За технико-стопанското правилно използуване на тунелите се наложи използуването им от повече маршрути.

Към този извод и в помощ на конкретните наши решения относно конструкциите, параметрите, системите на строител­ство, вида и размерите на станциите, оборудването, подвиж­ния състав и др. ни се явиха анализите, които направихме по решенията на градовете: Брюксел, Милано, Лондон, Москва, Париж, Берлин, Ленинград, Стокхолм, Дюселдорф, Мюнхен, Франкфурт, Щутгарт, Кьолн, Есен, Цюрих, Варшава, Прага, Будапеща и др.

Принципната постановка на решението за изграждането на метро от нов градски тип се характеризира от следните пред­поставки: създаване на директни връзки между притегател­ните пунктове в града и крайградския район и преди всичко с промишлената зона и местата за отдих; осигуряване бързи връзки при трудовите пътувания към центъра, северна про­мишлена зона, МК „Кремиковци“ и др.; изграждане на нор­мален релсов път с ширина 1 435 мм по нарочна програма, l няколко етапа, паралелно с изграждането на съответните подземни участъци; използуване на нов тип мощни и комфорт­ни возила, пригодени за бързо и лесно качване и слизане, с ширина 2.7 метра за максимална скорост 80—90 км/час, съ­оръжени за пътуване по релсов път с автоблокировъчно ус­тройство; последователно изграждане на нови токоизправи- телни станции и нови депа, в зависимост от етапното строи­телство на градския метрополитен и преустройството на съ­ществуващата трамвайна мрежа.

Като вариантно решение изработена е схема и на метро — класически тип.И в двата случая подвозваща роля играе автобусът и тро­лейбусът.

Етапност на строителството:

етап — Диаметъра изток—запад

Трасе: Модерно предградие — бул. „Стамболийски“ — Ларгото—пам. Левски—гара„Подуяне“—МК „Крем иковци“,с от­клонение от пл. „Ал. Невски“ — Парка на свободата — бул. „Шипченски проход“— Гара Искър. Дължината на подзем­ните участъци е 7.5 км, а подземните станции са 10.

етап — Диаметъра север—юг—I

Трасе: кв. Ив. Вазов—пл. „Баба Неделя“ и Драгалевци — пл. „Баба Неделя“ — под ул. „Ангел Кънчев“—„Сердика“ (или под бул. „Витоша“) — бул. „Г. Димитров“ — Централна гара — северен промишлен район и кв. Надежда, с отклонение от Рек­тората — под бул. „Толбухин“ — ул. „Гр. Игнатиев“ — бул. „Драган Цанков“ — Дървеница. Дължината на подземните участъци е 4.7 км, а подземните станции са 6 на брой.

етап — Диаметъра север —юг—II

Трасе: Княжево—Руски паметник и Красно село—бул.„Пра­га“—Руски паметник — бул. „Хр. Ботев“ —Централна гара. Дължината на подземните участъци е 2.9 км,а подземните станции са 5 на брой.

етап — тангенциална връзка

Руски памет­ник под бул. „Скобелев“ — бул. „Толбухин“ — Ректората — гара „Подуяне“—Кремиковци. Дължината на подземните учас­тъци е 2 км., а подземните станции са 3 на брой.

етап — Диаметъра изток—запад II

Трасе: Западен парк— гара Захарна фабрика — под бул. „Въл­чо Иванов“ — бул. „Сливница“ — бул. „Цвятко Радойнов“ — гара „Подуяне“—Кремиковци.Дължината на подземните учас­тъци е 3.9 км, а подземните станции са 6 на брой.Общата дължина в крайния етап на релсовия път (дву­посочно) е 100 км, от които 21 км — подземно с 30 подземни станции.

Основният въпрос — система и схема — е осветен много­странно. Изводът е еднозначен — нов релсов път с нормална ширина 1 435 мм; 17—20 км тунели с габарити на метрото; начин на изграждане — чрез повърхностно копане (инжене­рно-геоложката и хидрогеоложка картина е твърде сложна и неблагоприятна за дълбоко копане с щит, особено в I етап): конструкциите — преобладаващи от монолитен железобетон, архитектурата — на съвременно ниво; обзавеждане — с всич­ки удобства за издържано обслужване на гражданите; раз­стоянието между станциите — средно 750 м; повърхностните участъци около 80 км — преустроени като самостоятелни тра­сета; транспортната връзка до МК „Кремиковци“ — елемент.

Изграждането на станциите ще стане въз основа на проучения опит в другите европейски столици на общата система, продължение на диаметъра изток—запад; подвижния състав — модерни, обемни и мощни возила за мак­симална скорост 80 км, с комплексно оборудване за пълни удобства при пътуването, които с външния си вид ще красят градския простор.С нашето предложение за радикална реконструкция на рел­совия транспорт — етапно, пътниците ще могат да се при­движват с двойно по-голяма скорост — около 28 км при пъл­ни удобства. Уличният простор в централната градска част ще бъде предоставен на пешеходците и индивидуалния транс­порт.

Извършеното остойностояване говори за сериозните, но оп­равдани и поносими капиталовложения, които в 10—12 го­дини ще се възвърнат на народното стопанство от спестеното време при придвижването. Строителната част възлиза на око­ло 9 милиона лева за подземен километър.

Поставената от изпълнителния комитет на СГНС задача на ПО „Софпроект“ да изработи техно-икономически доклад за подземен трамвай в София представлява поставянето на началото за разрешаване на един особено важен проблем, какъвто е масовият транспорт в столичния град. Крупен по зна­чимост и капиталовложения, обектът е свързан с надежди и желания за задоволяване на съществуващите транспортни нужди на градския организъм. Този обект на столицата придо­бива и републиканско значение, той е обект на поколенията.С неговото изграждане можем да считаме, че ще се създадат условия за постигане на определената цел — столицата да разполога с така необходимия й бърз, сигурен и удобен масов пътнически транспорт, който ще пести време на всички, които го ползуват, ще пести нерви и ще гарантира приятно и  удобно пътуване, ще подобри хигиената на града.“

Текста е препечатан от сп. София,брой 8-1968г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Живков открива най-красивия курорт в България

Албена. 24 август 1969 година – тази дата завинаги ще остане като специален ден за българския туризъм, в който се открива един от най-големите и красиви курорти на България – „Албена“. Статия от онова време ни пренася директно на самото тържество за официалното откриване на комплекса. Това става възможно чрез публикацията на Цветан Евтимов в брой 99 на вестник „Добруджанска трибуна“ от 26 август 1969 година.

Ето и текста на оригиналната публикация:

 Трите чудеса на „Албена“Тържествено откриване на курортния комплекс-красавец

 В неделния следобед стотици български и чуждестранни летовници участваха във вълнуващото тържествено откриване на новия курортен комплекс „Албена“. Въпреки палещите лъчи на августовското слънце те бяха заели площада пред хотел „Доростор“, всички балкони и тераси наоколо.

Скъпите гости, другарите Тодор Живков, Станко Тодоров, Александър Пузанов, извънреден и пълномощен посланик на СССР, Валентин Гусев, генерален консул на СССР във Варна, Манфред Рихтер, консул на ГДР във Варна, и придружаващите ги лица, бяха сърдечно посрещнати от Петко Тодоров, председател на Комитета по туризма при Министерския съвет, ръководители от комитета и Министерството на строежите, ДСМО „Добруджа“, проектанти и строители на курортния комплекс, пионери.

Митингът бе открит със слово от др. Ганчо Кръстев, първи секретар на ОК на БКП. Той заяви, че ръководството на Толбухинския окръг е преследвало и успешно решило с „Албена“ две задачи: да построи комплекса бързо, чрез индустриални методи, и с това окръгът да получи своето кръщение като туристически район.

Заместник-министърът на строежите и архитектурата арх. Владимир Рангелов заяви в своето слово, че с „Албена“ настъпва нова пролет в архитектурата и строителството на България – за първи път в страната индустриалните методи са осъществени на широк фронт. „Албена“ красноречиво свидетелствува, че в лицето на добруджанските строители партията и правителството вече виждат достойни потомци на Кольо Фичето“. След това той разказа за проектирането и изграждането на първия етап на комплекса и поздрави за големия успех проектантския колектив на арх. Николай Ненов, строителите и монтажниците от ДСМО „Добруджа“, като съобщи, че 64 души са удостоени с високи правителствени награди.

Посрещнат с радостни възгласи, др. Тодор Живков, кръстникът на „Албена“, заяви, че в строителството на комплекса са станали три чудеса. Първото - че комплексът е построен за рекордно кратък срок, в което отново се чувствува толбухинският стил, толбухинската динамика, второ – комплексът е показал, че и с индустриални методи, с панели, също могат да се построят удобни, комфортни и красиви хотели. Голяма заслуга за това, заяви той, има архитект Николай Ненов. И третото чудо -

„Албена“ ни заставя да преразгледаме нормите на цялото строителство, да се замислим как да строим в бъдеще, явно – по индустриален начин. След това др. Тодор Живков най-сърдечно приветствува с голямата победа строителите, ръководителите на Толбухински окръг, проектантския колектив, ръководен от арх. Н. Ненов, Комитета по туризма и неговите поделения в окръга, всички гости. С думите „Да ни е честита „Албена!“ той преряза трикольорната лента и по стар народен обичай разля менче с вода пред входа на хотела.

Придружени от ръководителите на окръга, Комитета по туризма и Министерството на строежите, гостите разгледаха ресторанта на хотела, отделни стаи и слънчеви тераси. Пътьом неведнъж др. Тодор Живков заяви, че комплексът е много хубав, представителен, че е направена голяма крачка в индустриалното строителство, че заслужава да се обсъди въпросът дали ДСДО „Добруджа“ не трябва да се специализира като обединение за курортно строителство по цялото Българско Черноморие, като към него се създаде проектантски институт.

Гостите разгледаха прекрасния плаж, където др. Тодор Живков разговаря с летовници от ГДР.

„Харесва ли ви България?“ – запита ги той, а те радостно отговориха: „Много е хубава! Има чудесно слънце!“.

В приемната зала Комитетът по туризма даде коктейл. Тук др. Ганчо Кръстев поднесе на др. Тодор Живков луксозен албум със снимки на най-новия и най-модерен български курортен комплекс „Албена“.

Изпратени възторжено от ръководителите на окръга и стотиците летовници, скъпите гости отпътуваха от окръга.

Цветан ЕВТИМОВ/Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Как кметове се назначаваха и бяха „спускани отгоре“

В кметската история на Варна има период, в който варненци не са имали възможност пряко да избират своя кмет. През годините на социализма градоначалниците всъщност не са били наричани кметове, а председатели на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет. Назначавани и уволнявани от партията, те са били длъжни да се съобразяват с решенията, „спускани отгоре“.

Въпреки това съграждането и развитието на Варна през годините между 1944 и 1989-а е било в сърцата на много достойни мъже. Не може да се отрече, че точно в този период са се появили много от днешните символи на града – Аспаруховият мост, Дворецът на културата и спорта, Фестивалният и конгресен център, Делфинариумът и др. Изградени са били голяма част от обществените сгради, тръгнало е строителството на панелните комплекси. По това време са се наливали основите и на курортите „Дружба“ и „Златни пясъци“.

Двама от кметовете пък могат да се похвалят, че са били начело на Варна и Сталин. Всъщност става въпрос за един и същ град, тъй като почти 7 години след 1949 г. Варна носи името на съветския диктатор. Нито те, нито останалите варненски градоначалници от годините на соца могат да се похвалят, че в днешна Варна има улица, кръстена на тяхно име.

Източник:ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Суровата зима на на 25 декември 1877 г.ген. Гурко започва преминаването на Стара планина

На 25 декември 1877 г., при изключително тежки зимни условия по време на Руско-турската освободителна война, ген. Гурко започва преминаването на Стара планина начело на Западния отряд.

Европейските вестници от няколко седмици са оповестили, че военни действия до пролетта няма да има поради невъзможността да бъде премината Стара планина през зимата. Не така мислят обаче руските войски, българските опълченци и доброволци! Врагът трябва да бъде сломен колкото може по-скоро. 

Армията е разделена на три колони. Преминаването на главната колона започва на 25 декември, като тя среща големи трудности при м. Драгунски бивак, където наклона на стръмнината достига на места до 45 градуса. За изкачването на първото оръдие са необходими 15 часа. Нощува се на открито в снега.

На 26 декември частите са затрупани от снежна буря. На 27 декември Лейбгвардейски Преображенски полк води бой при с. Негушево и отхвърля противника към с. Ташкесен (дн. Саранци). 123-ти Козловски Пехотен полк овладява с. Потоп и с. Елешница (дн. Йорданкино), 1-ва Кавказка Казашка бригада (полковник Иван Тутолмин) излиза на шосето за София. На 30 декември колоната се съсредоточава при с. Яна.

С помощта на българското население лявата колона на 25 декември достига превала на планината. Оръдията са пренесени в демонтирано състояние. След разчистване пътя в снега (1,2 м.) се води бой при с. Буново и с. Мирково 26 декември. Нощува се на открито.

Около 18:00 ч. на 29 декември след силна снежна буря на връх Баба, движението е преустановено и частите се връщат в Етрополе. От строя поради измръзване излизат 879 офицери и войници (15 % от състава). Приютени са от българското население. На следващият ден, настъплението е подновено изненадващо за противника през Златишкия проход, който е преминат без усложнения.

Частите на дясната колона тръгват на 25 декември при проливен дъжд преминал в снежна виелица. Нощува се на открито при – 15 градуса. На 27 декември е изкачен наклон от 35 градуса, като разглобените оръдия са пренасяни със скорост 160 м./ч. XVII Арахангелогородски Пехотен полк е настигнат от снежна буря и губи 200 войника от измръзване.

Главните сили достигат връх Мургаш на 28 декември. След шеметно спускане към с. Чурек, колоната достига сборния пункт при с. Яна.

Въпреки изключително трудните зимни условия Западния отряд успешно преминава проходите в Западна Стара планина. Помощта на българите при преминаването е от огромно значение, както при проправянето на пътеки в дълбокия сняг, така и при пренасянето на оръдията и обоза като цяло.

Преминаването застрашава тилът на главните сили на Орханийската армия. Тя е принудена да се оттегли от Арабаконашкият проход без предварително подготвени позиции. Създадени са условия за разгрома на Орханийската армия. На 4 януари освобождава София.

Преминаването на Стара плани а при такива зимни условия има широк международен отзвук, защото се е смятало, че през зимата е непосилно да се премине поради лошите атмосферни условия. Великите сили незабавно започват консултации за условията на мира с Османската империя.

Поклон герои! Ние помним!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Ну, погоди!” – сериалът на нашето детство

Нашето прекрасно детство премина с чудния съветски анимационен сериал „Ну, погоди!“. Той е дело на режисьора Вячеслав Котьоночкин и беше излъчван в периода 1969 – 1986 г. Допълнителни серии пък са направени през 1993 и 2006 г.

За съжаление днес малките деца не познават тази истинска филмова класика с интересна история и любими герои. Вместо това са принудени да гледат филмчета с разни чудовища и то най-често на телефоните си.

За тях ще напомня, че „Ну, погоди!” разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява. За разлика от американската анимация с Том и Джери, тук Заекът не върти подли номера на Вълка, а вместо това е добродушен, понякога дори наивен, и винаги е готов да помогне на Вълка в беда. Другото прекрасно анимационно филмче беше топлата история за Чебурашка и Крокодила Гена. За първи път Чебурашка се появява всъщност като герой от книгата „Крокодилът Гена и неговите приятели” на Едуард Успенски.

Любопитно е, че и на двата сериала са посветени пощенска марки, издадени в СССР. А на четиримата легендарни герои дори са издигнати паметници.

Ще бъде добре, ако днес някоя телевизия излъчи отново тези два сериала, които мисля ще са интересни и за днешните деца.

Ваня Стефанова, Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-смелият и най-добрият индианец на всички времена

Гойко Митич  е популярен германски актьор от сръбски произход, прославил се с участието си в уестърни, където играе ролята на индианци.

Роден е в селско семейство в село Стройковци (на сръбски: Стројковце, край град Лесковац), Сърбия, Югославия на 13 юни 1940 г. Има щастливо и безгрижно детство. Заедно с брат си Драган е отгледан от баба си на село.

Завършва Белградския институт за физкултура. През 1960 г. дебютира в киното като каскадьор във филма „Ланселот и кралицата“.

През 1966 г. заминава за Източен Берлин и започва да се снима в киностудия „ДЕФА“ в уестърни, играейки роли на индианци. Участва в 15 филма, където играе ролите на Чингачгук, Оцеола, Текумзе и др. Често е наричан „Източният Винету“, макар и да не е играл ролята му чак до 2002 г.

Продължава да живее в Германия. Играе в телевизионни сериали. Участвал е също и в театрални постановки, където играе ролите на Труфалдиньо, Робин Худ и Спартак.

На него е посветена песента "Бате Гойко“ на известната българска пънк група „Хиподил“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато нямаше Коледа а имаше Дядо мраз беше така

Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага. 

Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. 

За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, ма сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През СОЦА Трактори „Беларус“ и зилове чистеха снега, помагаха войници от БНА

Щом дойде зимата и завали сняг, телевизиите започват да драматизират как България е попаднала в снежен капан и едва ли не идва зимен апокалипсис. Хайде обаче да си спомним времето преди 1989 г., тогава също имаше зими и то с много повече снегове, каквито вече няма.

Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.

Тогава хората по селата си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, която също осигуряваше ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото намери.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март

Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.

Тогава хората по селата си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, която също осигуряваше ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото намери.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Кървавата трагедия в Кокаляне през 1968 година

В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  

Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.

Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. 

Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. 

По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.

Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!

Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.

Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. 

Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.

По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 

И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Заплатата беше 210 лв.и стигаше за всичко

Открих фиша от заплатата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.

Заплатата и чисто е била 210,19 лв. и стигаше за нормален живот. По онова време токът беше няколко стотинки на киловатчас. Водата беше също няколко стотинки за кубик. Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното – от 20 до 50 ст., бензинът беше под левче.

За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10-15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант „Евксиноград“ в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хлябът в магазина беше 30 ст.Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. 

Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв. Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно. Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.

Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други познати днес.

Кр. Симеонов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Моменти от работата на парламента през социализма

В периода 1950-1989 г. Народното събрание в България функционира по-коренно различен начин от днешния.

Мандатът му е 5 години. Той се осъществява след избори, на които народът обикновено гласува с 99,9 % за представителите на ОФ. В годините на РСО депутатите са 400. Те произлизат от средите на интелигенцията, спорта, работническата класа, както и изявени сънародници. Например акад. Павел Вежинов (писател), Неша Робева (треньор), Найда Манчева (работничка), Георги Иванов (космонавт). Мъжете са над 80%. Мандатите са разпределени между БКП, БЗНС, ДКМС и безпартийни. Те получават съответно около 270 места, 100 и по около 15-на за кандидатите на ДКМС и безпартийните.

Депутатството тогава не е професия, понеже НС не е постоянно действащ орган, а се събира по няколко пъти в годината-средно около 4 сесии годишно. През останалото време всеки от народните представители си се занимава със своята дейност. Те не получават заплати, нито разполагат със служебни коли. Държавна субсидия за партиите (БКП, БЗНС) също няма. Финансирането им се покрива от членски внос.

По време на сесиите всички почти без изключение гласуват единодушно предварително одобрените от Партията закони с вдигане на ръка. Емблематичен е случаят, когато през 1987 г. Нешка Робева гласува против Русе да мине към Разградска област. Заседанията се провежда в сградата на Народното събрание.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Численост на населението в България през 1978 година

В България периодично се провеждат преброявания от НСИ. Динамиката на населението се определя от количественото му изменение във времето.Днес като тенденцията е намаляване в страната ни, на фона на растящото население в световен мащаб. Таблиците и графиките по-долу дават числов израз на тези закономерности.Вижте каква е била числеността на населението в България през 1978 година.

С проектопромяна в Закона за устройството на територията, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:

„много големи градове“ – с население над 200 хил. жители,

„големи градове“ – с население от 100 хил. до 200 хил. жители,

„средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители,

„малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители и

„много малки градове“ – с население до 10 хил. жители.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Когато бяхме примерни тимуровци, честни пионери и отговорни комсомолци

В 6.40 по радиото пускаха „България- дела и документи“, а след десет минути прозвучаваше мелодията „Ранобудно петленце“, която всички, родени през 50-те, помнят. После Апостол Карамитев четеше приказка за децата. Закуска- обикновено попара, после ученическата чанта – не на гърба, още раниците не бяха влезли в употреба за тази цел, в ръка и- на училище.

Така започваше денят на хората, които в момента или са се пенсионирали, или току що са го направили, или пък им предстои. Точно възраст, в която детството става все по- мило поради простия факт, че тогава някой се е грижел за теб, а сега върху гърба ти лежат хиляда отговорности. Периодът, обаче, съвпада с рамката на социализма, който се движеше от преход, развиващ се и – аха да стане развит, когато се разтури. Така че е интересно да се види как строят се отразяваше на децата.

Като начало, те биваха организирани. Във първи клас те ставаха чавдарчета, а някъде към трети- пионери. Чавдарчетата ходеха със сини връзки, а пионерите- с червени. Всяко чавдарче знаеше няколко основополагащи стихчета, които изразяваха философията на организацията- “ Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете. То възрастните хора уважава, при среща винаги ги поздравява“.

След училище сваляхме сините връзки и хуквахме по улиците с ключ на врата. През лятото имаше цял хор родители, които се провикваха един след друг от терасите, за да ни привикват да се прибираме. Самоорганизирахме се в махали, в които и йерархията и задълженията бяха много по-ясни и разбираеми на едно дете.

В пионерската организация нещата ставаха по-стройно организирани. Всеки клас представляваше и пионерски отряд, който си имаше председател. Провеждаха се пионерски сборове, рапортуваше се. Горе-долу протоколът при военните тържества се спазваше и тук. Носенето на червени връзки беше в реда на нещата, макар че доста години липсата им не беше чак такъв проблем. Истинска драма, обаче, се получи в средата на 80-те, когато правилото се затегна. Някой друг трябва да обясни това, може би е засечено вече западно влияние, кой знае…Но през 70-те не беше драма и да я забравиш.

Ако чавдарчето все пак имаше повече време за игра, то пионерите имаха задължения, които трябваше да изпълняват през лятото. Те получаваха поръчения да съберат и предадат билки, хартия и старо желязо. Нямаше мърдане от това поръчение, но пък на тази възраст събирането им доста често се превръщаше в приключение. Особено когато се увлечеш по старото желязо и нападнеш мазетата на съседите…

Много популярни бяха Тимуровските команди- повлияни от една книга, те запалиха децата и това си беше вече доброволно изпълнение. Целта на Тимуровските команди беше да вършат добро- обикновено да помагат на стари хора, да чистят пред блока, такива неща. В детската природа желанието да правиш добро е заложено, а похвалата е ценна. Докато не правеха добро, членовете на тимуровските команди продължаваха да вършат същите бели, които правят всички деца на тая възраст- да ошмулиш черешите на бай Кольо, да надничаш в съблекалните на спортните школи наоколо, да плашиш някого…

Всеки град по онова време имаше Пионерски дом, в който пък имаше много кръжоци. По каквото ти дойде на ума. Стига да искаш, можеш във всичките да се запишеш. Бяха безплатни. Спортът също беше достъпен за всички- всяко училище имаше, ако не друго, то поне курс по изправителна гимнастика. Училищните първенства бяха едно след друго. Ученическата спортна школа на града пък включваше вече сериозни отбори по редица спортове- футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, спортна гимнастика, лека атлетика…

А това беше времето, когато всички искахме да ставаме космонавти. Да припомним- руснаците и американците се надпреварваха в Космоса, всеки полет на руснаците беше надълго и нашироко отразен във вестниците, знаехме имената на космонавтите. Със сигурност тази професия ще се яви като най-често срещаното първо желание на децата от тия поколения.

После децата порастваха и влизаха в ДКМС- което ще рече Комсомола.  Провинение в училище ставаше тема на комсомолско събрание. Това съсипваше плановете ти за бъдещето, защото нямаше да те приемат да следваш по- нататък. Комсомолската организация вече владееше и ваканцията ти- един месец бригада на село. Същият вид труд, заради който днес младите отиват в английските ферми, само дето условията за живот бяха далеч по-импровизирани, а заплащане нямаше. Младостта си е младост, обаче, и превръщаше и тоя вид задължение в приключение. Беше весело...

Източник:БФ-група "Спомени от миналото"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка

Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!

След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 9 декември 1938 година в София,е роден легендарният нападател на Левски Никола Котков

Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.

Европейски шампион за юноши през 1959 г.

Участва на СП-1966 в Англия,играе в мача срещу Унгария.

"Заслужил майстор на спорта" от 1967 г. През 1964 г.,е избран за Футболист № 1 на България.

Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата. Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов – Гунди в автомобилна катастрофа..."

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разказ на пилота Влаю Генов, извършил първия полет на МИГ-25 над България на 8 декември 1982 г.

За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра.Беше 1982 година, пролета на на летище Краснодар, СССР.–yчебен авиационен център от световен мащаб. Дойде лятото: пк, прахоляк, малко цветя, трева и чyчyлиги. И непрекъснат самолетен грохот. 

Настанил съм се в кабината на yчебния самолет МиГ –25, а пред мен, констрyктивно на едно ниво по– ниско инстрyкторската кабина и в нея инстрyкторът. Не се виждаме един дрyг. Подържаме само радио връзка помеждy си по вътрешната радиоyредба. Но всеки чyвства присъствието на дрyгия и дори предyсеща поведението мy, защото се налага непрекъснато да се реагира на въпросителните, поставяни от самия самолет в полета. Но ние не летяхме. Бяхме още на земята.Подготвяхме се за полет на стоянката за запyск, а пред мен по рyльожката, опъната перпендикyларно на оста на нашия самолет, рyлираше някакво самолетче, каквото не бях виждал до сега. Малко самолетче, което се търкаляше кото детска играчка просто под носа ни.

–Какъв е този самолет? –питам и очаквам да чyя за някаква сензациона новина на констрyкторското бюро МиГ.

–МиГ–23 –беше краткия лаконичен отговор на инстрyктора.

Направо ахнах. Самолетът, чиято конфигyрация познавах великолепно във въздyха и на земята, бях влизал в кабината мy и да не го позная!? Почyвствах се неyдобно. Измърморих неща и по късно си изясних причината за допyснатия гаф. Седейки в кабината на МиГ 25, аз за първи път виждах МиГ 23 от страни и от горе, с прибрани към тялото криле, навирил задник и забин нос сякаш в рyльожката, ми заприлича на самолет от непозната констрyкция.

Никога не съм яздил магаре. Ако трябва да сравнявам бих сравнил МиГ 25 със слон, но не онова летящо слонче от детските мyлтифилми. Защото този слон можеше да лети твърде високо и много бързо, с почти три звyкови скорости. Обичайната мy скорост 2500 километра в час с 300–400 км./ч. по голяма от максимално допyстимата на самолетите на които бях летял и отлично познавах. Обичайната височина, на която мъкнеше самара с товара си беше с до десет хиляди и повече метри над тяхната максимално възможна височина на полета. С две дyми: МиГ 25 за своето време беше един слон какъвто американците нямаха. 

Не слyчайно онзи дезертьор ако не бъркам името мy Беляев кацна с него в Япония, където този слон беше разфасован и копиран до последния болт.Ако се вземе в предвид времето за подготовка към повторен полет, тогава в началото на 80–те години, този самолет нямаше аналог в света. Той беше yникален, защото в качеството си на въздyшен разyзнавач бе в състояние с най голяма честота на повторение да задоволява с необходимата обективна информация командирите от всички степени на даден театър на воените действия. Разбира се имаше какво да се желае относно способите и скороста на обработка и предаване на тази информация, така че, когато достигне до съответните командири да не е вече остаряла. 

Но това не зависеше от самолета, а опираше до възможностите на наземните средства за полyчаването, обработката и предаване на информацията. Ето защо казвам: МиГ 25 като самолет разyзнавач сам представляваше една цяла класа, защото бе единствен в света подобен на себе си. Та ето какъв самолет–слон ми предостави милостивата авиаторска съдба да възседна и яздя, за жалост в края на кариерата ми като авиатор. Не подозирах, че само за две и половина години той ще се превърне в “не първата, а закъснялата моя любов.” И сега нося този самолет y себе си, ще го нося докато съм жив, разбира се след Лаз 7, самолетът родно производство с който за пръв път в живота си видях света от птичи полет.

Слонският характер на МиГ 25 yсетих още в първия си полет. Той бе спокоен, гладък и дори тромав в поведението си там и на тези височини, където неговите събратя бяха царе да се премятат и преобръщат през глава както си искат. Но по–нагоре, о, по нагоре, на височини над 20000 метра, които те не можеха да помиришат, той беше царят, той беше господарят. Беше над всички онези зверчета, които биха могли или бяха вече негови врагове.

Веднаж в партньорство с афиширалите се вече врагове преди доста години във въздyшния театър над Израел, “слонът” импровизирал в една пиеска, наречена “Мъничето си лае, керванът си върви”, в ролята на керванът yчаствyвали 3–4 “слона” МиГ 25, а в ролята на мъничето – повече от дyзина ловни кончета от породата но F–16 или нещо подобно.

Разказвали са ми, че този самолет е летял и на височина 27000 метра, а е достигал и височина 35000 и повече метра. Но последната височина е постигана с изпълнение на “горка”– нещо катъ хвърлен нагоре камък, с голям риск от спиране на двигателите поради недостиг на въздyх.

Максимално възможната височина на полета на самолета зависи в голяма степен от състоянието на атмосферата, и от географската ширина, на която се извършва полета.

Летял съм без проблеми на височина 25000 метра. С максимално допyстимата скорост 3000 км.ч. (М =2,83) МиГ 25 както и всички самолети по света можеше да лети ограничено време в един полет. Разказваха ми, че след споменатия по горе полет с онази сценка над Израел, (слона и мъничетата,) когато е трябвало поради разрив на отношенията на СССР с Египет 4 самолет МиГ 25 да прелетят от Кайро до Одеса без кацане, след приземяването са отваряли кабините на пилотите с лостове, защото yплътненията на кабината са се стопили и заварили вследствие превишавана не максимално допyстимата скорост или на максимално допyстимото време за полет на такива скорости. 

Ако допyснем, че мълвата е преyвеличила нащата, то като се има в предвид, че при обичаен полет със скорост 2500 км/ч обшивката на самолета се нагрява до 300 градyса по Целзий, разказаното за слyчая може да се приеме за напълно вярно.За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра. Това е така, защото благодарение на твърде голямата скорост при един и същи абсолютен разход на гориво се изминава по голямо разстояние за по кратко време, отколкото на безфорсажен режим на височини под 11000 метра. А неговото предназначение предполагаше прелитане над противникова територия, колкото се може с по–голяма скорост, за най кратко време и по– високо. Заради гончетата и зенитните ракети. Макар че вероятноста да го докопат беше много малка. Практически той беше неyязвим, но все пак разyзнавач.

При полет с МиГ 25 на големи височини , цветът на небето постояно се променя до мастилен и настъпва една тишина, която ти създава чyвство за самотност. А самотата, знае се, е тягостна и дори yгнетява. А някои, дори нормални хора не могат да я понасят. И като се справят известно време, такива летци сами се отказват от този самолет и се прехвърлят на стария самар. Въпрос на психика и нещо дрyго…

Веднаж ми казаха yж на шега, че самолета имал проверена от практиката продължителност на изгаряне във въздyха. Това стана когато в един от полетите ми възникна пожар. След като кацнах, инстрyкторът ми Логинов разказа попyлярния в Краснодар слyчай с един генерал, който горял точно 10 минyти, преди да се взриви.

–Така, че има време за всичко! –завърши с присъщото мy чyвство за хyмор.инсрyктора.

А аз взех, че повярвах и още вярвам в тези 10 минyти!

…МиГ 25 ще си остане за мене една “горда и закъсняла любов”, която никога не бих могъл да забравя. Не,че нещо дрyго съм или бих могъл да забравя в живота си на авиатор. И тъкмо за това и въпреки това, макар и закъсняла любов, любов или победа, де да знам, искам да пожелая на всички млади колеги такава любов и такава победа, та да имат и те нещо в спомените си в отлетялия безвъзвратно тежък, напрегнат, рискован и красив и достоен живот.

Моят първи български полет с МиГ 25 в българското небе.

В края на Авгyст 1982 година завършихме кyрса за приyчване на МиГ 25 и сезавърнахме в България. На 3 Ноември 1982 година, 4 самолета МиГ 25, единият, от които yчебен, водени от съветския полковник Баршов кацнаха на летище Толбyхин ( Добрич) . Това бяха българските МиГ 25.8 Декември 1982 година.. Летище Толбyхин. Вече повече от един месец, откакто самолетите са тyк, а днес ми продстои да направя първия си полет над България със съветският пилот майор Мироненко. Неговата задача беше да облети самолетите преди окончателно да бъдат предадени от съветската на българската страна , а моята да yчаствyвам в облитането на yчебния самолет от инстрyкторската кабина.

И ето ме над България. Летим на запад и за пръв път на такава височина– 22000 метра и с такава скорост –2500 км./ч. Кристална видимост. България е под мене като на длан. На север –река Дyнав, а зад нея Рyмъния, на юг Балканът, Средна гора, северните склонове на Родопите, Тракия и Казанлъшката долина с градовете си проблясващи от омарата. Летим в автоматичен режим с включен автопилот и радиостанция за близка навигация, тъй че има време за поглед навън. Мироненко “снема” даните по приборите, контролиращи работата на двигателите. Ръчно yправлявахме само тях, но непрекъснато подържаме лоста за yправление на самолета и контролираме поведението мy. От завоя, който започнахме над гр. Червен Бряг, излизаме над гара Кричим. Под нас и зад нас останаха дъгата на западна Стара Планина и София. В завоя е напрегнато. – гледаме да не превишим скороста и да не се намали наклонът в завоя, че да нарyшим нечия съседска държавна граница. При радиyс на завоя 65–70 километра, това не би било никак трyдно. Но всичко е наред. Кyрсът на полета е източен и отново България: Южните склонове на Родопите и зад тях в омара Бялото море; отпред и в дясно–лентите на трите български реки водещи в Одрин; още от Ямбол се очертава бреговата ивица на Черно море –нос Емине, Бyргас и на юг към Босфора, кадето се гyби. Вече сме над морето, всичко е наред и се насочваме за кацане. Само за 30–35 минyти полет и цала България на шир и длъж, като на длан.

Долy ни посрещна командирът на полка полковник Фотев с почетната книга на поделението, в която се разписваме.

Това бе първият полет над България със Самолет МиГ 25. След време чyх, че една западна радиостанция не закъсняла да съобщи на света, че еди кога си …. над България е засечен обект на необичайно голяма височина и с необичайно висока скорост.

Нямаше как, трябваше да се съгласим, че това беше вярно.

Източник: PAN.BG, снимки: КРИЛЕ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Детските градини на соца от разказ на една учителка-Гледахме по 30 деца

Детските градини не са това, което бяха. Аз съм учителка с около 40 години стаж. По времето на социализма децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режима им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде боба с наденица.

Разбира се, ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат. Госпожи нямаше, имаше другарки. Родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Грижехме се за около 30-35 деца в група, но се справяхме.

Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Често за обяд имаше кренвирши, но от месо. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар на майката час след като е оставила детето си: „Ела да си го прибереш“.

Директорките не ни позволяваха да идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прическа, грим и настроение на работа. „Вие трябва да сте пример за подражание и на родителите, и на децата“, казваше тя.

Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки че сега може да изглеждат мизерно. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава.

В групата винаги имаше едно палаво дете, с което се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 години и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: „Довиждане, другарко“, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктори и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.

А вие бяхте ли доволни от детските градини?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Създателят на „Шипка“ Пеньо Бомбето години наред не стъпва до Паметника,отива си в забрава

Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола, популярен като Шипка, да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.

Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.

По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.

Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.

Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.

На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:

„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.

Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.

Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.

Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.

След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.

Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.

Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).

Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ