Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

Спомени от СОЦА:Поляк отвлича Ту-134 на БГА „Балкан“ през 1982 г.Хронология на похитените български самолети


Октомври 1982 г. Самолет Ту-134 изпълнява чартърен полет по маршрута Бургас-Варшава. 40 минути след излитането 27-годишният полски гражданин Збигнев Пургал хваща стюардеса и опира бръснач в гърлото й с искане машината да кацне в Западна Германия. Заради липса на гориво обаче се съгласява самолетът да се приземи в австрийската столица Виена.

По време на целия полет чужденецът държи острието опряно в гърлото на стюардесата, като дори й нанася няколко рани, за да демонстрира, че намеренията му са сериозни.

При кацането във Виена обаче той се предава на полицията, осъзнал, че няма как да се измъкне. С него пътува и съпругата му Мария Пургал, която иска да се върне във Варшава, но австрийските власти не я пускат.

Полиция пита всеки пътуващ в самолета полски гражданин дали иска да остане в Австрия. Всички 68 пътници обаче се връщат във Варшава.

Само два месеца по-рано – на 8 август 1982 година, самолет Ту-134 на „Балкан“ по линия София-Варна е похитен от 41-годишния Иван Кръстев Георгиев. Около 20 минути преди кацането бордният домакин предава на командира бележка, в която пише, че в задния багажник се е укрил мъж, който държи кутия и от нея се показват шнур и запалка. Той заплашва да взриви самолета, ако той не промени курса си към Виена. Настоява и никой да не го безпокои. Командирът отговоря на похитителя, че желанието му ще бъде изпълнено, но уведомява властите в София и Варна. Изпраща радиста да каже на Георгиев, че ще кацнат във Варна, където ще заредят, защото няма достатъчно гориво, и отново ще излетят. Той се доверява, но на земята бързо е обезвреден. У него са открити 1550 грама взривно вещество „амонит“ в насипно състояние, 3 детонатора и 3-метров шнур. Оказва се, че заедно с него са пътували още петима души, включително майка му и сестра му.

Няма много повече подробности за тези два случая, решени сравнително бързо безпроблемно и завършили благополучно. Един друг въздушен инцидент, станал по-малко от година след това и вдъхновен от историята с поляка, обаче завършва с жертва. Архивите пазят любопитни факти за него, както и за още няколко такива случая, станали преди промените през 1989 г. Във всеки от тях следа има желанието за бягство от комунистическия режим.

През 1983 г. за това мечтаят и четирима младежи София – 17-годишният Ивайло Владимиров, 19-годишният Лъчезар Иванов и 22-годишният Красен Гечев и Валентин Иванов, чиято точна възраст не останала в архивите. Всеки от тях има проблеми с властите – Гечев е бил в дисциплинарна рота в армията, Владимиров е на отчет в Детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.

В края на февруари Ивайло и Валентин играят боулинг с авиотехника Иван Цолов, който им разказва как по време на чартърен полет от Бургас за Варшава месеци по-рано поляк отвлича българския самолет. Валентин веднага е пленен от идеята и предлага на приятеля си да избягат по същия начин на Запад. Двамата убеждават Лъчезар и Красен да дойдат с тях и така на 6 март купуват четири билета за самолета до Варна за вечерта на следващия ден. По-ирония на съдбата на Красен му става лошо в самолет, затова вземат билети за полет с малка машина – Ан-24.

Остава им да се снабдят със западна валута. Вечерта обикалят заведенията и купуват на черно 290 долара и 100 марки. След това, доволни, те се черпя. „Утре вечер сме в австрийски бар!“, казва войникът, без да знае, че утрешният ден ще е последният в живота му, разказва години по-късно вече покойният вече журналист Крум Благов, изследвал подробно случая.

От самото начало организацията е сложна – за пътуване със самолет по онова време, дори в пределите на страната, трябва паспорт. Но Валентин, който е войник няма, Лъчезар е загубил своя. Така Ивайло, който е дал назаем на друг младеж 10 лева, взема неговия документ за самоличност, уж като залог. Използва го Лъчезар, който прилича малко на титуляра, а своя дава на Красен. Валентин също се снабдява някак с чужд паспорт.

На 7 март войникът е в ареста на поделението за провинение, но успява да избяга. Другите го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София, където пийват добре. После отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. Носят джобни ножчета – единствените им оръжия. Хвърлят чоп кой ще хване стюардесата. Пада се на най-младия, но той се уплашва и прехвърля отговорността върху Валентин. Войникът приема.

За да не събудят съмнение се разделят на две двойки – в едната са той и Лъчезар, в другата – Красен и Ивайло. Минат през КПП в интервал от 15-20 минути. Единият се сеща да скрият ножчетата под катарамите на коланите си, за да не ги открие металотърсачът на охраната. Двама от тях обаче са без колани и ги слагат в джобовете си. За техен късмет обаче проверката не е много обстойна и ножчетата не са намерени.

За да са сигурни, че някой няма да ги изненада в гръб, сядат на последните четири седалки в самолета, който е пълен – пътниците са около 40 души.

Самолетът излита в 18 ч. След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, войникът започва уж да повръща. Той e на вътрешната седалка и за да стигне тя да стигне до него, Лъчезар й отстъпва мястото си. Когато жената се навежда над Валентин, той я дръпва до себе си и притиска ножчето в гърлото й. В този момент Красен и Ивайло хващат пътниците пред себе си, като увиват коланите си около вратовете им. Лъчезар става на пътеката, размахва ножа и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи исканията им да бъдат изпълнени. Заявява, че са рецидивисти, излезли от затвора, и са готови на всичко – ако трябва, ще счупят някой илюминатор, за да се разхерметизира самолетът и всички да загинат.

Един от пътниците, който е полковник, започва преговори с похитителите.

„Бяхме някъде над Ловеч, когато един военен почука и каза, че четирима са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Инструкциите в такива случаи са да им изпълниш желанията, ако можеш, за да не рискуваш живота на пътниците. Да стигнем до Виена беше невъзможно, защото всеки самолет зарежда с толкова гориво, колкото му е необходимо за полета и ние имахме гориво за един час плюс 30 минути за резерва. Предложих им по радиоуредбата да кацнем в Истанбул, но те бяха категорични: Виена“, разказва по-късно 29-годишният инструктор Иля Лалов, който е в пилотската кабина заедно с 26-годишния Пламен Сталев – обучаващ се за командир, а и бордният механик Ангел Узунов.

Първоначално бордният инженер, а след това и командирът опитват да убедят младежите, че искането им невъзможно. Те обаче плашат да отрежат пръста на стюардесата и дори порязват ръката й близо до китката. Освен това твърдят, че четири бутилки със запалителна течност и се заканват да взривят самолета. Екипажът обаче не знае, че блъфират.

Тогава екипажът решава да ги заблуди – уж се съгласяват да се насочат към Виена, а те продължават към Варна. Това става възможно от една страна, защото похитителите са толкова неопитни, че отказват някой от тях да отиде в кабината, от друга – защото се стъмва. След уговорка с летищните власти над 40 минути машината кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото и да даде време на земята да се подготвят.

Електричеството в целия град е спряно, за да не видят терористите морето. Стюардесата Марта Константинова и Стоян Милков от летището във Варна, които знаят перфектно немски език са облечени с някакви униформи, за да се представят за австрийци. Планът е, след като освободят заложниците, похитителите да бъдат обезвредени от група командоси, които владеят бойни изкуства.

Самолетът каца около 19.55 ч. Войникът завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета и двамата „австрийци“ влизат. Младежите обаче не говорят немски и се налага стюардесата да превежда. Валентин обаче не я пуска да излезе, само отваря тоалетната. В същото време екипажът тайно пуска четирима барети през вратата на багажното отделение. През шпионка те виждат кои са терористите и къде се намират.

Конспирацията обаче е разкрита от Лъчезар, който се оказва най-подозрителен и наблюдателен. Още във въздуха той се усъмнява, че вижда морето, но останалите го убеждават, че това е Дунав. Сега обаче забелязва Милков и казва: „Не го ли виждате, че е с българско яке?“.

Валентин веднага затваря вратата на тоалетната и се заключва със стюардесата, викайки: „Ще те убия! Излъгахте ни!“.

В това време командоси атакуват и обезвреждат тримата му приятели. Други две спецченгета влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента. Според официалната информация това се случва в мига, в който войникът посяга да пререже гърлото на стюардесата. Баретите стрелят почти едновременно и го убиват на място.

Така случаят приключва. Има само един пострадал пътник, и то защото не се съобразява със съветите на екипажа да не става и първоначално командосите го объркват със заложник, като единият от тях го нокаутира на земята. Доста време след това той се лекува, защото зрението му е увредено трайно.

Други двама заложници пък изпадат в нервна криза и скачат да се саморазправят с похитителите. Налага се служителите на МВР да ги пазят.

Стюардесата, която е ранена в шията и ръката, е откарана във варненската болница. „Ще умра ли?“, пита тя след преживения ужас. За неин  късмет обаче раната е на милиметри от сънната артерия.

Екипажът на самолета е награден с ордени, а още на другия ден за тримата оцелели пишман терористи е изпратен специален самолет с командоси, който ги връща в София.

Изправят ги пред съда. Любопитен факт е, че председател на съдебния състав Димитър Попов, който години по-късно става министър-председател на България, а адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев.

Лъчезар е осъден на 10 години затвор, Красен на 9, а Ивайло на 7, но по-късно Върховният съд намалява наказанието му като на 5 години, защото е непълнолетен.

Красен Гечев излиза от затвора предсрочно условно през 1989 г. и през 1992-а моли за копие от делото, което му е необходимо за американските емиграционни власти. Очевидно обаче не получава виза, защото десетина години по-късно е убит. Главата му е отрязана и заровена на 20 метра от тялото му на Витоша. Основната версия е, че мократа поръчка е на руската мафия.

Ивайло Владимиров, известен като Иво Кучето, пък лежи в затвор в чужбина.

А Лъчезар Иванов, познат като Лъчо Терориста, който става бизнесмен и дори свързват името му с братя Галеви и групировката ВИС, се самоубива в Бояна през 2015 г.


Кой е първият и какво следва?

Първият случай на отвличане на самолет в България се случва в далечната 1948 г. и той е единственият смятан за терористичен акт с жертви сред похитените. Случва се на 30 юни, ден след като Българската гражданска авиация навършва 1 година от създаването си и от пускането на първата редовна пътническа линия София-Бургас. В чест годишнината самолетната линия става София-Варна-Бургас-София. По нея лети пътнически самолет на Юнкерс 52. Екипажът е от двама пилоти, радист и борден инженер, но само един от тях е въоръжен, а по онова време още няма стюардеси. Похитителят е бившият царски офицер от военновъздушните сили Станимир Михалакев, отзован от поста му на военен аташе в Букурещ и пенсиониран на 39 г. Той се качва на самолета във Варна заедно с дъщеря си, а в Бургас още 2 семейства и трима мъже – негови съучастници.

Конспираторите стават 9 от общо 179 пътника, като носят със себе си 6 пистолета, скрити в чантата на една от жените. Отклоняват машината към Турция. Когато тя е над Ямболско застрелват радиста Недялко Недялков, прострелват тежко с два изстрела Борис Ганев – шеф на създадената само две години по-рано дирекция „Въздушни съобщения“, връзват командира на самолета и раняват бордния инженер. Останал без управление, самолетът стремително се носи към земята, слизайки от 900 на 150 м. Похитителите едва успяват да го овладеят. Насочват се към Истанбул, където за малко не се разбиват и кацат чак след третия заход. На летището Ешеликьой, ги чакат няколкостотин войници, преводачи, лекари и камионетка за ранените. Вместо да бъде откаран в болница обаче, Ганев е транспортиран в лазарета на психиатрия, където умира от раните си.

Междувременно Михалакиев и останалите се предават на турските власти и искат политическо убежище. Българското правителство изпраща нота, в която иска те да му бъдат предадени, но в Истанбул е организиран съдебен процес, който на 14 юли 1948 г. ги оправдава като политически бегълци, действали при самоотбрана. Това предизвиква дипломатически скандал. В България на похитителите са издадени задочни смъртни присъди.

Следващото отвличане на български самолет се случва доста години по-късно – 28 юни 1975 г. На летището в Пловдив се подготвя полет на самолет на БГА „Балкан“ Ан-24. При отвеждането на пътниците става спречкване пред стълбата. Младеж, облечен със сако, въпреки 30-гадусовия пек, настоява да се качи първи и грубо се прережда жена и по-възрастни пътници. Екипажът не обръща внимание. Само 7 минути след излитането към София обаче, той става рядко от втората седалка, на която седи, и нахлува в пилотската кабина с пистолет ръка, крещейки, че иска машината да се отправи към Гърция, разказва Димитър Василев в книгата „Самолети под прицел“.

Похитителят е видимо напрегнат, пръстът му трепери върху спусъка. Командирът решава да не рискува и веднага изпълнява искането му. Машината се приземява в Солун. Там е задържан от гръцките власти, на които се предава. Те установяват, че похитителят е 30-годишният Тончо Иванов Гагов. Българинът е със средно образование, психически нестабилен и е правил няколко опита за самоубийство. Последният е от есента на 1974 г.

В съответствие с Международната конвенция за борба с незаконното отвличане на самолети, Солунският съд решава да предаде въздушния пират на българските власти. Когато научава това, при едно от отварянията на килията му, се хвърля от втория етаж на затвора „Коридалос“. Малко по-късно умира.

Именно след този случай стават очевидни несъвършенствата на системата за сигурност при проверка на пътниците. Управляващите у нас ускоряват доставката на ръчни металдетектори от Дания, а в института на МВР изработват детекторни рамки „Лъч“, които са монтирани на някои от летищата. Скоро след това са доставени и първата рентгенова апаратура, унгарско производство.

Следват две години спокойствие във въздушното пространство на България. На 18 май 1977 г. обаче самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, който летящ от Видин за София с 4-членен екипаж и 44 пътници на борда, е отвлечен и принудително каца в Белград.

Всичко започва от отпуската на военния старшина Цанко Димитров, който е в отпуск и оставя служебния си пистолет ТТ в ракла, за която имат ключ всички членове на семейството му. Неочаквано за всички 22-годишният му син Румен взема пистолета и изчезва.

По-късно баща му разбира, че той се е качил на самолет и само 7 минути след излитането му насочва неговото оръжие към слепоочието на стюардеса. Иска връзка с пилота и за да е по-убедителен стреля. Пробива обшивката на самолета, но за късмет пораженията не са фатални. Румен настоява машината да се приземи във Виена. Пилотът обаче успява да го убеди, че горивото няма да стигне и похитителят склонява машината да кацне в Белград. Там похитителят е обезвреден от югославските власти.

По-късно Румен Димитров е върнат в България, където е изправен пред съда. По време на делото става ясно, че той неженен, с основно образование, осъждан за кражба и регистриран като психопат. В досието му е записано, че през 1970 г. взривява капсул-детонатор, при което губи три от пръстите си. През 1974 пък става клиент на Държавна сигурност, след като взривява саморъчно направена бомба на пристанището в Лом. Смята се, че той е последовател на похитителя от 1948 г.

Следващият въздушен инцидент става на 16 януари 1981 г. 10 минути преди кацането на самолет Ту-134, който лети от София за Варна, мъж в германска униформа и отличителни белези на хитлерист с пистолет в ръка се отправя към пилотската кабина. Само минути по-късно обаче е обезвреден. Архивите не свидетелстват как точно.

Оказва се, че похитителят е непълнолетен – 17-годишният Емил Стойнев Крумов е психически болен, а пистолетът – саморъчно направен, негоден за стрелба.

Източник: m.dir.bgРедактор: Десислава Димитрова

Разписанието на полетите на Балкан през 1987г до Бургас


В различни периоди от развитието на българската авиация са изпълнявани полети от София до Стара Загора, Пловдив и Плевен, както и от Горна Оряховица до Варна и Бургас.

За относително малката територия на България гъстата вътрешна самолетна мрежа се обяснява с планинския релеф и липсата по онова време на скоростни автомобилни пътища, както и с дългите авиационни традиции на страната. Преди изграждането на съвременните магистрали и първокласни пътища пътуването от София до Варна със съветските автомобили отнемаше поне 8 – 10 часа. Дори до отдалечения на едва 211 км. Видин с автомобил или влак се пътуваше около 5 часа. Затова самолетите бяха много желан транспорт, особено при служебни командировки, в които билетът се заплащаше от държавата.

Схема на вътрешните самолетни линии на БГА „Балкан“ през 80-те години на ХХ в.

Цените на самолетните билети през 80-те години на ХХ в. бяха следните:

София – Варна (респективно Варна – София): 22 лв.

София – Бургас: 20 лв.

София – Силистра: 22 лв.

София – Търговище: 16 лв.

София – Русе: 16 лв.

София – Горна Оряховица: 12 лв.

София – Видин: 11 лв.

В тези ваканционни комплекси по времето на соца беше забранено за българи


Затвореният тип туристически комплекси не е туристически писък на съвремието. Първите ваканционни селища в България се зараждат по времето на соца. Те са три и са разработени от чужденци в договор с тогавашния Комитет по туризма и изпълнител 

Балкантурист. 

На юг това са в.с. „Елените“ и „Дюни“, в последното почиват главно немци, а на Северното Черноморие истинската перла тогава е ваканционно селище „Русалка“, където за първи път преди близо 50 години стъпват западни туристи и то французи. Селището е затворено за нашенци и българи са само от персонала. И на трите места по това време за първи път прохожда ол инклузивът.Вижте какво пише областният вестник „Черноморски фронт“ за началото на в.с „Дюни“ – наречено „перла в огърлицата на туризма“. То е пуснато в експлоатация в края на май 1986 година, стопанисва се от Балкантурист –Бургас.

Когато преди време се заговори, че край уникалното езеро, на няколко километра на юг от Созопол, ще се изражда голямо ваканционно селище, се чуха гласове на отрицание или въздържание. Малко останаха населените приказни заливи по Българското черноморско крайбрежие, пък и никой все още не беше виждал проектите. Опасенията идваха и от близостта с природозащитения обект, който е една от станциите за почивка по международната птича магистрала „Виа Понтика“.

Строителството, осъществено от предприятие „Туристстрой“, съвместно с полската фирма „Будимпекс“ и с помощта на австрийската фирма „Рогнер“, използва нова за нас технология – с големи възможности за архитектурно раздвижване на формите, с по-добри изолационни свойства и т.н. Проектът е на арх. Николай Дамов и Селма Топарева от ИПП „Турист проект“, познати  и с хотел „Поморие“ в едноименния град.

Архитектите са претворили в съвременните постройки традициите на възрожденската къща. Селището разполага с 16 заведения за хранене, традиционна търговска улица с много магазини за хранителни стоки, плодове и зеленчуци, цветя, сувенири, плажни и промишлени изделия. Изграден е голям спортен комплекс – седем тенискорта с училище за начинаещи, плувни басейни, игрище. За гостите и летовниците тук са създадени отлични условия за приятен отдих и развлечения.

С много голямо внимание проектантите и строителите са се отнесли към неповторимата околна среда. Запазени са почти всички дървета и са засадени много нови. Работи се и по създаването на голяма буферна зона от водни площи и горски пояси, която да отделя уникалното езеро – междинна станция на прелетните птици, от селището.Изведнъж се озоваваме в старопланинско градче, разположено на южен склон сред борове. Едно- и двуетажните вили са накацали една над друга, всяка с прекрасна панорама към морето и езерото. Интерес сред чуждестранните туристи предизвикват и самостоятелните  вили – тип стара созополска къща. Намираме се в един от трите района на селището „Зеленика“, разполагащ с около 700 легла.

Ако желанието ни е да бъдем на самия морски бряг, можем да потърсим място в другия район – „Бисер“. Той е сгушен току на брега, отново на малък скат, но е с двойно по-малък капацитет.

Подслонът е осигурен – нека побързаме за плажа. Очакват ни десетки нови водни колела, разходка с яхта или силното усещане, когато се издигнем с парашут над залива. Ако все още не можем да управляваме сърф, ще ни помогнат учителите от специалното училище, а после можем да вземем под наем тази „дъска с платно“, за да се зареем по вълните, улавяйки диханието на вятъра. На метри от плажа са заведенията за закуски, безалколохни напитки, кафе, сладоледи, плодове…

Бавно припада залезът, потъмнява златото на плажа. Накъде – на тенискортовете, игрищата или в дискотеките, на ресторант или в малките кафенета, на танци или просто ще повървим по търговската уличка? А може би ще се разходим до Созопол или Ропотамо, да отидем на концерт или просто да повървим по мокрия пясък? Изборът е наш – според настроението и желанието.

А утре – отново при галещия плисък на вълните.

И ако случайно видите хора с каски и опръскани от вар дрехи – не се чудете. Довършва се първокласният къмпинг с 1 000 места и третият район – този път събран в едно цяло. Дори и от пръв поглед приликата му с Рилския манастир е поразителна.

При откриването Волфганг Фритче, директор на туристическия концерн „ТУИ“ –казва: „Хармония на пейзаж и архитектура, каквато рядко се среща в европейските курорти“.

Завод „Чавдар” в Ботевград – гордостта на родното автобусостроене.Възход и разруха


През 1988 г. представителите на чуждите дипломатически мисии у нас воглаве с Тодор Живков, провеждат традиционната си лятна визитация из страната. Дипломатите посещават Правец и Ботевград, а с автобус родно производство Живков лично ги развежда между различните заводи, гордост за социализма – КМТ „Правец”, „Ботевградска вишна“, химическият комбинат „Пластхим“. 

Сред тях е и автобусния завод „Чавдар” в Ботевград – гордостта на родното автобусостроене. Ако днес Румен Радев реши да покаже на дипломатическия корпус някогашния Комбинат за автобуси “Чавдар”, те ще заварят там една прекрасна картинка на пустошта. Някогашният проспериращ завод, който е давал работа на над 2000 души тъне в печал и разруха. От скъпите конвейери и машини не е останала гайка. Огромните халета са полуразрушени, а около тях щъкат бездомни кучета. От години цигани денонощно рият и обезкостяват сградата, като  изкопават основите й. По-възрастните жители на града буквално страдат за комбината. По кафенета и магазини се чува само едно: „Разграбиха го. До шушка.”!

Историята на завода за автобуси “Чавдар” в Ботевград започва още от времето, когато селището се нарича Орхание. 

Даровитият майстор на шасита Рачо Джамбов създава коларо-железарска работилница през 1924 г. В края на 30-те години, когато е отбелязан най-благоприятният период от предвоенната история на работилницата, се изработват по две каросерии месечно, а работниците на Рачо Джамбов вече са повече от 15. До Втората световна война произвежда пътнически каросерии, които са толкова надеждни, че получава поръчки от Леон Арие, официалния вносител на “Мерцедес” за България, а за Дирекция на въздухоплаването конструира специални каросерии за самолети. По време на Втората световна война производството на каросерии е спряно, поради липса на шасита. Народната власт национализира работилницата му в края на 1947 г. и я нарича Автокаросерийна фабрика „Георги Димитров”.  Джамбов остава на работа в своята фирма, като технически ръководител, а неговия племенник Рачо Христов Джамбов поема директорския пост. На 1 май 1948 г. е произведен първия следвоенен автобус, базиран на шаси Шкода RTO, като до края на същата година в Ботевград са комплектовани с пътнически каросерии още 3-4 четири платформи от същата марка. През септември 1948 г. една от каросериите е показана на Пловдивският мострен панаир, което е и първата подобна изява за автобусите, изработвани в Ботевград. В началото на 50-те години започва разширяване на предприятието, в резултат на което става възможен монтажа на пет автобуса едновременно.

През 1955 година в каросерийната работилница постъпва на работа сина на Рачо Джамбов, Васил. В периода 1942 – 1944 г. той учи във Висшето политехническо училище в Мюнхен и се завръща в България като машинен инженер. След неговото присъединяване към все още скромния екип на работилницата са направени редица реорганизации, което от своя страна допринася за увеличаване на производителността до 150%. Пак по инициатива на Васил Джамбов е изработен прототип на 10-местен микробус, базиран на шаси Opel Blitz. Каросерията е копие на един от популярните по това време съветски модели, но благодарение на чертежите, които Джамбов изработва, каросерията е с около 200 кг. по-лека от оригинала. За съжаление някой от ръководните фактори по това време не желаят неговото присъствие в работилницата под предтекст, че „това не е най-удачното място за син на частник”. В резултат на оказания натиск тогавашният директор и добър приятел на Джамбов Петко Петков е принуден да го отстрани от работа само една година след неговото назначаване.

В средата на 50-те години каросерийната фабрика в Ботевград е и единственото специализирано предприятия за  производство на автобуси в България.

През 1956 година „по предложение на работническия колектив”, предприятието за автобусни каросерии в Ботевград е наречено „Чавдар”. Две години по-късно е представен прототип на модерен автобус с вагонна каросерия, чието серийно производство е усвоено в края на 50-те години. През 1959 г. в Ботевград е изработен и прототип на луксозен туристически автобус, наречен „Чавдар-Туту”. Той се отличава с високото ниво на комфорт, панорамните стъкла, креслообразните седалки с променлив наклон, страничното изместване и други. След 1962 г. серийните модели М-65 и М-66, предназначени съответно за градски и междуградски превози вече се снабдяват с пневматичен автомат за отваряне на вратите, а обикновените стъкла са заменени със секуритни. От същата година датира и производството на малки автобуси, базирани на шаси от ГАЗ-51 със специфично оформена предна част, които стават популярни с името „Пионер”.До 1964 г. паралелно с автобусните каросерии в „Чавдар” се произвеждат машини за хранително-вкусовата промишленост, хладилници и т.н., но от средата на 60-те години чувствително разширената работилница се обособява, като специализирано автобусно предприятие. В края на 1966 г. в НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт за двигатели и автомобили) в София започва проектирането на модерните автобуси Чавдар М80 и М81, които също са базирани на товарно шаси Skoda, а серийното им производство започва през 1968 г. и достига до 400-500 броя годишно. Художник-проектант на каросерията е инж. Борис Ачков. През 1968 г. е предприета радикална модернизация и разширяване на предприятието, както и подготовка за производството на изцяло нова, модерна каросерия по лиценз на Kaesbohrer. Договорът със западногерманската фирма включва разработване на документация и доставка на технологична екипировка за изработването на новите модели.

Първите два прототипа са завършени и доставени в България още през 1970 г., но серийното им производство е усвоено едва през 1974 г. 

На външен вид това са почти идентични с актуалния по това време модел на Kaesbohrer “Setra”, но са адаптирани към шаси от Skoda с предно разположен двигател и различна като пропорции и междуосие ходова част. Това от своя страна налага цялостна преработка на каросерията, в резултат на което се получава един оригинален автобус, който няма аналог сред серийната гама на германската компания. Скоро след като влизат в серийно производство двата лицензни модела „Чавдар”11Г5 и „Чавдар” 11М3, предназначени съответно за градски и междуградски превози, се появява цяла серия от модификации и специални поръчкови изпълнения, като подвижна книжарница, подвижна приемна, стоматологичен кабинет, мебеловоз, флуорограф и др.

През втората половина на 70-те, годишното производство достига 2800 броя, което от своя страна позволява част от готовата продукция да бъде пласирана в чужбина.  След като завършва разширяването на предприятието, с 210-то разпореждане на Министерския съвет е взето решение да се извърши териториална концентрация и специализация на автобусното производство, като то се съсредоточи на територията на Ботевградската селищна система. Така през 1977 г. предприятието прераства в комбинат и освен завода в Ботевград включва още няколко съставни завода, като МЗ „Прогрес” – Етрополе, където се изработват части от скелета на автобуса, МЗ „Д. Грънчаров” – село Джурово, който се специализира в изработването на алуминиевите рамки за остъкляването и броните, МЗ „Гев. В. Марков” – Ябланица, производител и доставчик на дървената и металната част от седалките. МЗ „Възход” – село Трудовец, който изработва тапицерията и МЗ Ботевград. По това време един автобус „Чавдар” се състои от 45 000 детайла, а личния състав ангажиран във всички фази на производствения процес възлиза на 1850 човека. Пак през 1977 г. е усвоено и производството на самоносещите автобуси „Чавдар” 11М4, което е вторият етап от лицензния договор с Kaesbohrer. Моделите 11М4 вече са със самоносеща каросерия и техните разновидности изцяло повтарят външните линии на германските оригинали, но се предлагат с чешки двигатели от LIAZ, както и унгарски RABA-MAN. Те са снабдени с така наречената „въздушна възглавница”, произвеждана по унгарски лиценз, благодарение на която комфортът на возене е многократно подобрен.

По време на специализираното международно изложение на туристически автобуси през 1977 г., проведено в Дубровник, тогавашна Югославия, „Чавдар” 11М4 получава трета награда. Същият модел се завръща със златни медали и след своите участия на международните панаири в Пловдив и Бърно, Чехословакия през 1978 г. През този период автобусите „Чавдар” вече се експортират в Афганистан, Никарагуа, Северна Корея, Гърция, СССР и др. Интересно е да се отбележи, че още през 1968 г. е създадена База за техническо развитие на автобусите (БТРА), която след време прераства в институт. През 70-те и 80-те години именно там са конструирани множество прототипи, част от които впоследствие са внедрени и в серийно производство. По-известните от тях са „Чавдар” 5С-1 – първият в света сериен микробус тип 4х4, модерните градски автобуси В14-20 (В13-20), микробусът LC-51, базиран на шаси Avia, а също така тролейбуси, съчленени автобуси и др.

Високопроходимият „Чавдар” 5С е проектиран от инженерите Кирил Хаджиев и Любомир Тошев в края на 70-те години, а първата експериментална серия от 16 шасита е готова през 1979 г., когато са демонстрирани и няколкото завършени прототипа. Серийното производство на 5С е усвоено около две години по-късно и продължава до средата на 90-те години. Първоначалните планове са 5С да бъде лансиран с изцяло нов дизайн, чието проектиране е поверено на инж. Петко Мишев от Центъра по промишлена естетика. Модерните прототипи са изработени в единични бройки, които представят няколко различни модификации – лекотоварен, фургон, микробус и дори военен автомобил. За съжаление ръководството в Ботевград предпочита да се придържа към класическия външен вид на „Чавдар” и за това серийния 5С напрактика представлява умалено копие на автобусите произвеждани в комбината. Подобен е и случая с микробусът LC-51, базиран на Avia, който въпреки предложения модерен вариант (проектиран отново от инж. Мишев) не успява да се откъсне от наложенената модна линия. Основната разлика между него и стандартните автобуси може да се открие единствено в наличието на вертикално разположените и различни по форма стоп-светлини.Един от големите успехи на „Чавдар” в чужбина е свързан с модерния градски автобус В14-20, представен през 1981 г. Неговото проектиране започва в резултата на един международен конкурс, обявен от общината на град Атина за доставката на 200 пътнически автобуса, които да заменят остарелия автопарк на града. Въпреки силната конкуренция от страна на извени западни компании, конкурсът е спечелен от „Чавдар”, а дизайнът на новия модел, наречен В14-20, отново е дело на инж. Мишев. За добре свършената работа Петко Мишев и още двама конструктори от завода са наградени лично от Тодор Живков с командировка в германските автобусни заводи Kaesbohrer, Neoplan и Mercedez-benz.

В началото на 80-те в предприятието са правени опити и за производство на тролейбуси върху шаси от автобус, но в случая може да се говори по-скоро за единични бройки, а не  за серийно производство. Произведени са два тролейбуса, които са се движили по линиите на градския транспорт в Пловдив.

През 1984 година е закупен лиценз от австрийската фирма Steyr-Daimler-Puch за производство на фамилия линейни автобуси – градски „Чавдар” – 130, крайградски „Чавдар” – 330 и съчленен градски автобус „Чавдар” – 140. Новите модели са усвоени през 1988 г., когато е завършена първата производствена серия от 10 автобуса, оборудвани с агрегати LIAZ. През същия период са изработени опитно образци и малки серии от новата фамилия междуградски и туристически автобуси „Чавдар” 410, 420, 430 и 530. Чавдар 530 е един от най-луксозните автобуси, произвеждани в завода. От него са произведени няколко броя. Негов еквивалент е Setra S215 HD.

Пак през 1984 г. „Чавдар” и унгарския производител на автобуси Ikarus създават съвместен прототип на съвременен 8-метров автобус с 30 места. Двата завършени екземпляра са изработени в Секешфехервар, Унгария, като единият остава там, а другият идва в България, където преминава серия от изпитания. Предвиждало се е автобусът да бъде произвеждан серийно за пазарите на социалистическите страни, но тази идея остава нереализирана.

След 1989 г. поръчките към „Чавдар” рязко спадат и предприятието започва да търси начини да се ориентира в новата пазарна среда. През 1993 г. комбинатът сключва договор с германската компания „ЩАЕР Даймлер Пух“, за сътрудничество в развитието, производството и продажбите на автобуси „Чавдар”, в резултат на което се появява новият съчленен градски автобус „Чавдар – 141”. През октомври същата година този модел участва в търг за модернизиране на градския транспорт, организиран от Столична община, а негови конкуренти са такива изтъкнати производители, като Mercedes-benz, Sanos, Ikarus, Scania, Van-Hool и Skoda. „Чавдар” печели конкурса, но кмета Янчулев обявява завода за пропаднал и умишлено протаква сделката, като без сериозни аргументи отказва да бъдат закупени поръчаните 60 автобуса. „Ние престиж на този завод няма да създаваме. Не може при съществуващата финансова криза на общината от парите на данъкоплатците, които формират бюджета в София, да се финансира подобна сделка само заради съживяване на родното производство“. Това решение в известна степен също спомага за по-бързото ликвидиране на завода.

Чавдар 610 е последният модел, изработен в завода преди той да бъде окончателно закрит. Моделът е изгладен на шаси AVIA- DAEWOO А65. Броят на седящите места е 26(25)+1. Пътниците са повече от тези при ЛС-51, защото използваните седалки са с ширина 400mm и на ред са по 4 седалки, за разлика от ЛС-51, при който седалките са 3 на ред и с ширина 480 mm (каквато е и стадратната ширина за всички останали автобуси). Новото при този модел е, че вече се появява лепено остъкляване и автобусът е облицован със стъкло-пластмаса, също така е оборудван с климатик.В началото на 1999 г. финансовото състояние на предприятието е твърде нестабилно. През февруари същата година в медиите е публикувано съобщение, според което една американска компания проява интерес към евентуалното приватизиране на „Чавдар” ЕАД.

Обнадеждаващите перспективи обаче са помрачени на 17 Март 1999 г. със заповед №108 на финансовият министър Муравей Радев, която официално обявява завода в ликвидация.

 Предприятието е приватизирано по порочната схема на т.нар. РМД (работническо-мениджърско дружество), след което започва и неговата ликвидация. Идеята е ликвидацията да приключи до 30 юни и с това да се даде възможност на 755-те служители да закупят отделни активи от предприятието. Активите му са разпродадени, след последвала неколкократна смяна на собствениците. Гордостта на родното автобусостроене, не без „помощта” на властимащите отива в историята. Финансистите обясняват, че фалитът е бил неизбежен, поради огромните дългове, натрупани от предприятието, които в края на 1998 г. възлизат на 20,8 милиарда (инфлационни) лева. През март 2001 г. отново настъпва известно оживление, тъй като две компании от Германия и Близкия Изток проявяват интерес към купуването на „Чавдар”, но до съживяване на производството така и не се стига.

Някога Созопол беше малко, тихо, спокойно и китно градче /Снимки/

Снимка от 1983-та година предизвика бурни реакции в социалните мрежи. Тя е публикувана във фейсбук групата "Изгубени в миналото - Lost in the past". На кадъра се вижда старата вятърна мелница в Созопол.

Коментарите, разбира се, са най-различни:

- През 88 година беше първото ми море - сам! Бях спестил към 200 лева и отидох в Созопол, стоях близо 10 дни, като не съм се лишавал от нищо … С отиването и връщането с влака … и се върнах вкъщи с около 50 лева …

Снимка:bgspomen.com

- В доброто старо време Беше всичко Истинско!Щастливи спокойни години живяхме!На морето и на планината ходихме всека година!

- Било е някога ...когато и плажа на къмпинг Златна рибка беше широк 100 метра до дюните.

- Обърнете внимание на паркиралите върху тротоара автомобили. Хаосът в България не е от вчера.

 Мили спомени, благодарим за снимката!!!

- Беше малко, тихо, спокойно и китно градче! Сега е лудница!

Снимка:bgspomen.com

БЛИЦ припомня, че легендарната вятърна мелница в Созопол изгоря до основи в нощта на 5 срещу 6 ноември 2012 г.

Ето какво гласи информация на Дарик, непосредствено след инцидента, илюстрирана със снимка на обгорелите руини от мелницата.

"От полицията съобщиха, че дървената сграда - един от символите на Созопол, е изгоряла почти до основи рано тази сутрин. През лятото тя е работела като ресторант.В потушаване на пожара са участвали два противопожарни автомобила и осем огнеборци от бургаската и созополска служби. От инцидента цялата сграда е изгоряла напълно.

Постройката е собственост на Община - Созопол, като е била отдадена под наем на 53-годишен созополчанин. Причините за инцидента, както и стойността на нанесените щети са в процес на изясняване от служители на Районно управление Полиция - Созопол."

На снимката на изгорялата мелница от преди близо 10 години добре се вижда и размаха на плътното застрояване на Созопол още тогава, почти до прибоя на вълните./БЛИЦ/

Спомени от СОЦА:Как ни пазеше Народната милиция и как бе създадена тя


Не, не мисля да давам отговор на този въпрос. Просто си спомних как в училище една учителка ни казваше, че „милиция” идва от глагола „милея” и така някога внушавали на хората, че някой се грижи за тях. В същност думата идва от латинското: „militia” — название на войската на народното опълчение. Малко или много всички имаме спомен от онова време и няма как да не го свържем Народната милиция. 

За едни тя е била репресивен апарат, а за други органа, който се е грижил за спокойният им сън. Скоростта на реакция, на ново излюпените властници, взели властта след 09.09.1944 г., е забележителна. Още на 10 септември 1944 г. по предложение на новия министър на вътрешните работи в правителството на Отечествения фронт Антон Югов, с постановление №1 на Министерския съвет е създадена щатна милиция. Разпуснати са всички областни дирекции и околийски управления на МВР, уволнени са всички полицейски началници и 30 000 служители в полицията. 

Последния заемал поста министър на вътрешните работи от БЗНС – Врабча 1, който е на поста само за седмица от 2 – ри до 9 – ти септември, Вергил Димов е осъден на доживотен затвор от Народния съд, а неговото място в продължение на 5 години, заема Антон Югов.  Всъщност още на 9.9.1944 г., сградата, намираща се на площад Лъвов мост, е заета от “оперативно бюро”, възглавявано от Тодор Живков, превърнало се за броени часове в щаб на „Народната милиция”. Живков и приближените му се интересуват на първо място от съхраняваните в сградата архиви на Никола Гешев и отделение „А”, в които се намират доказателства за сътрудничество с полицията на някои от ръководните кадри на овластената за една нощ комунистическа партия. БРП (к) не губи и час време, за да осигури на политиката и на дейността си надеждна опора в специалните служби. 

Още на 12 септември 1944 г. Радио София призовава всички служители на дотогавашната Дирекция на полицията да се явят на работа на следващия ден, 13-и, по силата на разпоредбите на Закона за гражданската мобилизация. 

Представилите се около 350 души са обезоръжени и арестувани. На 15 септември се предприема следващ ход – всички областни дирекции, околийски управления и други териториални подразделения на МВР са разпуснати, уволнени са 9-те областни и 92-мата околийски полицейски началници, 2500 кметове и кметски наместници, 30 000 служители на полицията.

 Арестуван е почти целият състав в центъра и в провинцията, физически са ликвидирани много бивши полицаи, другите, арестувани, са предадени на Народния съд през октомври. С нови кадри от партизани, политзатворници, членове на бойни групи – участници в нелегалната съпротива, се попълват централните и териториалните служби.

Дирекцията на народната милиция се структурира в два отдела – “Държавна сигурност”, с четири отделения, и “Народна милиция”, с отделите “Униформена милиция и учебно-подготвителен”, “Криминална милиция”, “Административна милиция” и по-късно – “Стопански”. Той поема със своите три отделения борбата с черната борса и спекулата, със саботажите и вредителствата, контрабандата, нарушенията по закона за търговия с външни платежни средства и проверката на чужди акционерни дружества.

 След някои нововъведения, каквито са общинската, селската, резервната и особената държавна милиция, в която са обособени акцизните, горските, митническите, ловните, риболовните и речните, служители и пътните кантони. Със заповед се отменят текстовете от Закона за държавната полиция, които изискват образователен и служебен ценз от служителите. Критериите за работа в милицията са вярност към партията, заслуги за установяването на новата власт и благоприятна служебна и политическа характеристика от комитетите на ОФ по местоживеене. Процедурата се основава на класово-партийния принцип за работа с личния състав, утвърден с решението на ПБ на ЦК на БРК (к) от 12 април 1945 г. за кадровата политика в органите на милицията. От 1 април 1947 г. се създава Главна дирекция на Народната милиция, в състава на която са: Дирекция на Държавната сигурност и Дирекция на Народната милиция.

Държавна сигурност остава в МВР като отдел в Дирекцията на милицията с четири отделения – вътрешнополитическо, контраразузнаване, граждански организации и издания и документално-отчетно, към което са придадени охраната и инспекторатът. Димо Димов, първият ръководител на ДС, оглавява към началото на 1945 г. явен щат от 198 души и таен от 1256. Пръв началник на отделение “А” е Георги Ганев, на отделение “Б” – Стефан Богданов, ръководител на една от резидентурните групи на съветското разузнаване в страната преди Девети септември.

Независимо от честите нормативни промени в устройството на Народната милиция нейните служители продължават да изпълняват основните си задачи като униформени пазители на обществения ред. През 70-те и 80-те години на ХХ в. те постепенно увеличават своя престиж с решителни действия и последователно предприемани мерки за опазването на живота, имота и честта на гражданите. В градовете и селата на България, по пътищата и обществените места непрекъснато нараства сигурността във всекидневието, общуването и изпълняването на задълженията. Това спокойствие, гарантирано и денем, и нощем, придава на страната облика на уютен кът, реклама за пребиваване, туризъм, образование, уреден семеен живот. В това се състои главната заслуга на Народната милиция през последните две десетилетия на социалистическия строй.

Завършвам с цитат от Указа за Народната милиция от март 1955 г. : „Милицията е орган на народно-демократичната власт в борбата й за опазване на социалистическата законност, социалистическата собственост, установения обществен ред, свободата, сигурността и личната безопасност на гражданите”.

Автор: Стоян Гълъбов


 

Спомени от СОЦА:Как чехкини и полякини въртятяха алъш вериш с „Нивеа” и „Бич може”


По времето на социализма беше много модно дамите да събират тен чисто голи на морето. Тъкмо за това почти нямаше курорт по нашето Черноморие без т.нар. евин плаж, предназначен само за представителките на нежния пол.Просто се отделяше един участък от пясъчната ивица, който се ограждаше с висок дървен стобор. 

Не само да спира всеки любопитен поглед, ами и птичка да не може да прехвръкне през него. Там жените свободно хвърляха банските и с часове се припичаха под ласкавите слънчеви лъчи. Но освен заради този кеф, те идваха тук и за богатия пазар на вносни стоки. На фона на пълната скръб в родните магазини, евините плажове се превръщаха в центрове за шопинг на лъскави стоки от соцлагера. Търговките бяха най-често полякини и чехкини. 

Първите носеха парфюми „Бич може”, страшно харесвани у нас. Както и елегантни дълги поли на волани с различни цветове. Чехкините пък мъкнеха тежки дисаги със стока – като се почне от класическите кремове „Нивеа”, мине се през дефицитните джапанки и фланелки, и се стигне до пластмасови шнолки, бельо, шарени чантички за гримове, слънчеви очила.Луди мелета от голи жени ставаха при пазарлъците за цените и покупките, имаше и скубане на коси, и щипане. Никога няма да забравя един такъв бой. Майка ми ме поведе за ръчичка – а аз не по-голяма от 8 години, гледах с панически ужас как се блъскат голите жени. 

„Пани, дайте ми нивеата..”, пищеше една млада жена, протягайки ръце към единствената останала синя кутийка. А друга ръчкаше чехкинята и повтаряше: „Мате кецки, мате кецки…?”  

Това лято тези не толкова изискани платнени обувки бяха повече от хит, въпрос на престиж за младежите в България. Но СИВ беше решил – кецове да произвежда само Чехословакия. Та чехкинята измъкна от сака си някакви тъмносини кецове, но две други голи дами на средна възраст се хвърлиха стръвно върху тях. Стана луд скандал, примесен с юмруци и яростни викове.

Аз се прилепих за оградата и треперех. Някой задумка по нея отвън, чу се мъжки глас: „Спрете, бе луди женоря, ще вляза и ще ви разтърва!”. Това доведе до нов мощен масов писък, полетяха сутиени и гащета. Явно дежурният милиционер на плажа се беше уплашил да не пострада някой от свадата. Една жена отчаяно ровеше в пясъка – в суматохата си беше загубила златната обица. Но никой не й помогна да я търси. 

Чешките търговки бързо прибраха опразнените си от стока сакове и дим да ги няма, само с милиция им трябваше да си имат работа. А аз стисках здраво една сива фланелка, купена от чехкините. Както се плациках в морето миналия ден видях да плува банкнота от 20 тогавашни лева, очевидно паднала от нечий джоб. Мама ми додаде нещо отгоре и аз доволно си тръгнах от евиния плаж с чуждестранната покупка. Повече никога не стъпих на такова място.

Диана Първанова, Пловдив/Ретро.бг/

Мечкадарите по времето на соца в НРБ


Спомнямняте ли  си, от далечното минало на детството , какъв трепет ни обземаше, щом чуехме да долита от улицата характерната  за мечкадарската  гусла еднообразна мелодия. Тя беше като че ли само от две ноти. Днес сирените на линейките за спешна помощ напомнят за тези звуци, но мечкадарските  звучаха някак меко,слято, тихо, тайнствено и настоятелно… 

Хуквахме навън да гледаме единственото улично представление. Тръгвахме след мечкадаря, който не се различаваше много от завързаната със железен синджир прашна и рунтава мечка. Тя неохотно се тътреше след него, защото синджира беше закрепен за  прокарана през ноздрата халка. Това беше много, много преди времето, когато Бриджит Бардо  подпомогна създаването на резерват в Южните Родопи за спасяването на българските мечки.

Съберяха ли се повечко хора, започваше представлението. С променена мелодия на гуслата и чрез подръпване на синджира мечката се изправяше на два крака и с повдигнати предни лапи пристъпваше, а мечкадаря на висок глас обявяваше: „Покажи мецо, как мома играе на хорото” или „Покажи  мецо, как юнак ходи из балкана” и още няколко скеча, като накрая мецана се търкулваше в прахоляка и събралите се зрители страхливо отскачаха в страни. Мечкадаря  питаше дали някой иска да се бори с меца ,сваляше калпака и го поднасяше поред на  хората, да му пуснат някоя и друга монета, нещо което не ставаше много често.

Говореше се, че по време на празници в някой села на мегдана ставали борби - млади здравеняци се преборвали с мецана. Как е ставало и кой е побеждавал не се знаеше…Ако помните още случки,споделете ги в полето за коментар.

През 1980 г.започва всяка събота от 23.00 часа по БНТ да се излъчва "Студио Х"


Имаше много хубави български (и не само) криминални филми.Очаквахме го с нетърпение пред малкия екран!

Някой помни ли първият филм, който даваха по"студио Х"?

Първият филм от поредицата е 3-серийния български видеофилм „Аберацио Иктус“ по едноименната книга на Димитър Пеев. Режисьор е режисьорът Асен Траянов. В главните роли са Петър Пейков, Ириней Константинов, Красимира Петрова . В годините до 1990-а, са излъчени и редица други български криминални филми и сериали като "Вероятност, равна на нула" (1982), "Третото лице" (1983), "Един ден аванс" (1987), "Черните рамки" (1988), "Двойна примка" (1987), "Горещи следи" (1986), "9 - цифрата на кобрата" (1989), "Спирка Берлин" (1982), "Денят не си личи по заранта" (1985), "Подарък в полунощ" (1985) и много други.

Оригинално музикалната тема в началото преди филма е част от италианския филм от 1975 година „Полицията бездейства“ („La polizia sta a guardare“) на италианския композитор Стелвио Чиприани. Саундтракът за начало на поредицата Студио "Х" започва в 22 часа всяка събота.

Освен "La polizia sta a guardare" ("Полицията наблюдава", 1973), в Студио "Х" са излъчвани още "La polizia chiede aiuto" ("Полицията търси помощ", 1974) и "La polizia ha le mani legate" ("Полицията е с вързани ръце", 1975) и други.

Рали "Златни пясъци" през 70-те (Видео)


Не е пресилено да се каже, че рали „Златни пясъци“ е катализаторът за развитието на българския автомобилен спорт. Дълги години, най-голямото българско рали е било прозорец за пилоти, навигатори и организатори към възможността да се запознаят с най-новите тенденции, с най-новите рали автомобили или да се борят рамо до рамо с най-силните европейски пилоти. 



Самият факт, че легенди като Хенри Тойвонен, Валтер Рьол, Райнер Алтенхаймер и много други, са стартирали от морския бряг към Балкана идва до покаже, че българското рали е било сериозен фактор сред елитните европейски ралита.

Посещението на Фидел Кастро в Карловски Тракторен Завод през 1972г.


Тогава той посещава новопостроения КарловскиТракторен Завод в с.Ведраре.Изказва отлични впечатления от производството и Куба става един от основните ни клиенти за България за износ на трактори.Проявява  особен интерес,когато му казват,че завода е построен изцяло от Трудова Повинност/Строителни Войски от 1969/.

Люботно за Фидел Кастро:

През 1953 г. 120 въоръжени атакуват казармата Монкада. Фидел Кастро е осъден на 15 години затвор, но скоро е амнистиран. Фидел Кастро отива в Мексико и там заедно с Ернесто Че Гевара организира въстание. През 1956 г. въстанието търпи поражение, Фидел Кастро обаче успява да реорганизира въоръжените си отряди и продължава борбата. Корумпираната система на Батиста е поддържана от САЩ. Тесен кръг от богати властимащи изнасят кубинското национално богатство в САЩ. Фидел Кастро е приет с резерви и от Хрушчов поради несъгласието си със сталинистките форми на управление в СССР по това време. Към 1 януари 1959 г. цялата страна вече е на страната на Кастро, Батиста тайно емигрира в чужбина, изоставяйки Куба, намираща се в състояние на гражданска война.

Фидел Кастро става министър-председател. Започват национализациите. Хиляди едри собственици на селскостопански земи бягат в чужбина с капиталите си. Изнесени са големи количества културни ценности и златни предмети. В Куба започва период на комунистическа диктатура, поддържана от СССР.

Малко известно за сградата на старозагорската опера, най-голямата оперна сграда на Балканитe


Вероятно не са много онези, които знаят, че един от най-известните градоначалници – Йордан Капсамунов за първи път предлага изграждане на оперна сграда в Стара Загора. Той е кмет на града от декември 1952 г. до март 1962 г. Обича операта, кани известни изпълнители иводи дългогодишна битка за реализиране на мечтата си – голяма представителна оперна сграда в Стара Загора. По онова време представленията на операта се изнасят в стария театър. 

Там колективът е принуден да репетира заедно със състава на драмата и често между тях „прехвърчат искри”. Помещенията са малки и неудобни.След многократни разговори с министри в София кметът издейства разрешение да започне строителство на нова сграда. То е запланувано за 1955 г. Проектът е изработен от старозагореца арх.Драганов, работещ в Главпроект – София. Той използва за образецсградата на прочутата Ла Скала. Оперният театър е построен в Милано през 1776-1778 г. Идеята на арх. Драганов получава одобрението на тогавашния министър на културата Рубен Аврамов Леви.

В старозагорския вестник Септември е публикувана рисунка на бъдещата сграда. Дълго време обаче не се отпускат необходимите средства, въпреки че ежегодно Й.Капсамунов пише писма до Държавната планова комисия. Тя има за задача да разработва стопанските планове на национално ниво, но също така да одобрява и контролира изпълнението на плановете в отделните сектори и региони.През 1955 г. старозагорският кмет изпраща изложение до зам. председателя на Министерския съвет  Антон Югов, през 1957 г. – до министъра на просветата и културата Вълко Червенков, през 1958 г. – до Тодор Живков, тогава секретар на ЦК на БКП. До края на кметуването си през 1962 г.  Й.Капсамунов не успява да уреди финансиране. Междувременно проектантът Драганов заминава на работа в Тунис и комуникацията с него става трудна. Новото местноградско ръководство възлага на друг колектив изработване на проектно задание по модел на оперна сграда от т.н. „социалистическа” част на Германия. Главен проектант е арх. Михаил Соколовски (1927-2010), а проектанти – арх. Борис Камиларов (1932-2004) и арх. Цанко СтефановХаджистойчев (1927). Конструктор е  инж. Любомир Събев. Последните двама участват в реконструкцията на оперната сграда, след опожаряването й през 1991 г.

Строителството на новата сграда на операта започва през 1964 г. с първоначална сметка от 1 200 000 лв. През 1969 г. тя е коригирана на 2 508 000 лв. Инвеститор е Градският народен съвет. Ориентир за смелостта на начинанието може да бъде размера на средната работна заплата в страната през 1969 г., която възлиза на 117 лв. Сградата е построена в центъра на града и привлича вниманието с различните си обемни форми и пластични решения.

Фасадната украса на сградата е дело на скулпторите Галин Малакчиев (1931-1987), Крум Дамянов (1937) и Валентин Старчев (1935). И тримата тогава са все още млади, но талантливи и нестандартни творци. През следващите десетилетия те ще се утвърдят като едни от най-големите именав своите области. Крум Дамянов ще продължи връзката със Стара Загора като автор на паметника Бранителите на Стара Загора, а Валентин Старчев, за когото градът е родно място, ще остави почерка си върху паметника на Митрополит Методий и монумента Братска могила. Тримата скулптури изработват и емблемата на главната фасада наречена „Лира и звуци”, която е от алуминиеви пластини. Те получават 12 000 лева за проект, изпълнение и монтаж на фасадната украса. Други 22 000 лева тримата вземат за декоративните портални врати, украсени също с алуминиеви пластини. Те свързват касовия с гардеробния вестибюл.

В новата оперна сграда е доставено кристално витринно стъкло от Чехословакия на стойност около 4000 долара.Вносни са и огледалата, разположени в гардеробния вестибюл, оформени подобно на колони. Осветлението във фоайето около зрителната зала се осъществява от кълба, изработени от кристални пръчки, които разпръскват светлината и придават тържественост. Те са закачени за тавана поединично, върху изпъкнали пирамиди. На други места но във вдлъбнати пирамиди са монтирани светлинни розетки. Таванът е тъмносин, а подът е с бежов мокет. Фоайето е определено от специалисти като „великолепие от тържествени багри, форми и линии”. За това определение допринася и връзката между главното фоайе и галерията към балкона на залата, свързани със свободно стояща стълба.

Монументалната украса вътре се състои от шестголеми гоблена, изтъкани от вълна в държавния вълнено-текстилен комбинат  „Димитър Благоев” в Казанлък. Автори на сцените върху гоблените са големият български творец, тогава доцент, Марин Върбанов (1932-1989) и неговата съпруга китайската художничката Сун Хуай Куей (1937-2006). Марин Върбанов е преподавател по текстил в художествената академия „Н. Павлович”, един от основателите на Катедра по текстил в художествената академия в Ханджоу в Китай, преподавател в Парижката академия по изкуства, първият артист извел изкуството на текстила от стандартните две измерения в триизмерно произведение.Гоблените красят гърбовете на фасадните пана. Композициите са посветени на историята на града и на изкуството. За работата си двамата творци получават хонорар от 49 000 лева. Журналисти, влезли в сградата след пожара през 1991 г., виждат, че гоблените по стените не са изгорели, а само са опушени и провиснали. После обаче те изчезват. И до днес не се знае съдбата им.


Друг елемент на вътрешната украса е декоративно-монументално керамично пано на тема от античната история на Стара Загорапо проект на проф. Дечко Узунов (1899-1986). За проектиране, изработване и монтиране той получава 11 000 лв.


На държавното предприятие „Съби Димитров” в гр.Сливен е възложено за вътрешното обзавеждане да изработи 1700 метра памучен черен плюш и 300 м копринен плюш. Предприятието е негов най-голям производител, но работи още филц, кадифе и килими. ДП „Съби Димитров” получава задача да произведе и нужния мокет – 1400 кв.метра в зелена разцветка и 700 кв.метра  – в синя. Столовете в залата са поръчани в трудово-производителната кооперация „Тонет” в София, която е специализирана в производството на специфична мебелировка. Текстилът за дамаската на столовете е осигурен от НИК по текстилна промишленост в София. Вентилаторите са внесени от СССР, долното сценично оборудване и оркестрината – от ГДР, светлинният регулатор – от Полша. Родно производство е горното сценично оборудване, което е изработено в кооперация  „Освобождение” в София. С Научно-изследователския институт по кинематография и радио е сключен договор за разработка, изработка, монтаж и настройка на електроакустичната апаратура. Сцената, макар и не много голяма е модерна за времето си. 

Снабдена е с подвижни платформи от двете й страни и въртящ кръг в дъното с диаметър 12 м, който заема и наклонено положение до 10 градуса. Освен главна сцена с височинатаот 22 м и почти квадратна основа с размери 19/18 м има малка задна сцена и две странични сцени. Монтирана е голяма завеса и още осем завеси, които могат да се спускат когато е необходимо. От двете страни на сцената – източно и северно се намират репетиционни зали и гримьорни и административни помещения. Оркестрината също е с подвижен под. Тя се издига на две нива – до сцената или до нивото на залата. По този начин има възможност сцената да се разширява или местата в залата да се увеличават. Изброените по-горе факти показват, че не са жалени средства за оборудване на сградата и се е търсело най-доброто в ограничения, в рамките на социалистическия лагер, пазар.Местното ръководство кани за проектанти и изпълнители едни от най-добрите художници и скулптори. Според специалистите обаче, големите творчески постижения при изграждане сградата на операта се откриват в «обемното третиране, пространственно изграждане и декоративно оформяне».

Покривът на сградата е изработен от медна ламарина, която е изпълнена в комбината за цветни метали „Димитър Ганев” в гара Искър. За облицоване пък е използван масован и полиран гранит и полиран мрамор.

Новата сграда на операта е тържествено открита на 14 март 1971 г. Лентата прерязва зам.председателят на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране Тано Цолов. Операта разполага с 830 места, от които 250 са на балкона. Тя е оборудвана и съоръжена в духа на последните постижения на техниката. За времето си е най-голямата и най-модерната сграда за опера и театър на Балканите. Интересно нейно описание и анализ на отделните й части прави доц. Матей Матеев, главен архитект на гр. Пловдив през 1974-1977 г. Статията му в списание Архитектура от 1972 г. е богато илюстрирана със снимки и чертежи, чрез които се подчертават всички интересни елементи в сградата.

През 1991 г., точно на празника на Стара Загора – 5 октомври пожар изпепелява сградата на операта. След продължителни възстановителни дейности тя е отворена отново за публика през 2010 г. Укрепени са стоманобетонните конструкции, покривните плочи и греди, изградени са нови стоманени конструкции на осветителни мостове и галерии и горната сценична механизация. За по-добра защита на покрива е направена нова топло и хидроизолация. Направени са промени в зрителната зала, като отново е изграден амфитеатърът на балкона. Заради промените местата в залата са намалени на 605. От вътрешната украса, останалото след пожара пано на Дечко Узунов е реставрирано. Специалисти от гр. Дрезден в Германия възстановяват долната сценична механизация. Доставено е ново художествено осветление с модерна система за управление. Изпълнител е софийската фирма „Вахс“ ЕООД.

При пожара през 1991 г. в операта изгаря и друга ценна старозагорска реликва. Това е рисуваната през 1914 г. от художниците Н. Кожухаров и Д. Гюдженов завеса на театъра. Изображението й достига до нас, благодарение на картината-проект на Н.Кожухаров, която днес е част от фондовете на художествената галерия в Стара Загора. Тя е публикувана в луксозния албум на проф. Марин Добрев „Художниците на Стара Загора”.

Любопитни подробности за завесата на Стария театър разказва актьорът Нино Луканов. В съзнанието му се запечатва ярък спомен за този важен театрален атрибут. След откриването на новата сграда на операта (1971 г.) театър „Гео Милев” започва да изнася там своите представления. Това наложило голяма част от реквизита да бъде пренесен в нея. По време на местенето в едно долапче намерили голямо платно. След като внимателно го разгънали видели върху него изображенията на седем музи и на един бог. Разбрали, че става въпрос за завесата на театъра, изрисувана от Никола Кожухаров и Димитър Гюдженов. Според Нино Луканов, платното било сравнително добре запазело, но за да го съхранят още по-добре, по негово предложение, го навили на руло и го пренесли в стаичката, определена за библиотека на театъра. Няколко години по-късно режисьорът Димитър Стоянов решил да постави в Стара Загора пиесата на Ст.Костов „Комедия без име”. 

Нино Луканов му споменал, че за декор може да се използва старата завеса на театъра, която режисьорът много харесал. След едно, две представления платът не издържал на опъването и за да не се разкъса, завесата отново била прибрана. По това време в Стара Загора била по работа проф. Вера Динова-Русева, автор на фундаменталния труд „Българска сценография 1846-1947“. Нино Луканов й показал завесата. След като внимателно се запознала с рисунките върху нея, тя определила, че за около 5000 лева, завесата може да бъде реставрирана. Тъй като сумата не била намерена, завесата продължила да стои в сградата на операта, в стаята, определена за библиотека на театъра. При пожара в операта през 1991 г. мястото било силно засегнато от огъня и според Н.Луканов завесата е изгоряла.

Проф.д-р Светла Димитрова/долап.бг/

Аферата Акрам:10 банкери слагат край на живота си след източването на 100 млн. лева от 7 банки през 90-те


Мнозина сигурно не помнят нито  Акрам, нито пък играчите около него, защото действията се развиват през 90-те години на миналия век. Но доста хора имат спомени за първата банкова афера от зората на демокрацията, при която бяха източени 93 млн. лв. от 7 трезора, пише Борба.

Няколко от шефовете на банките даже сложиха край на живота си.Челният опит на първата по рода си банкова афера у нас в новото време имаше доста последователи и вече бледнее пред голямото разграбване на други български банки.

Скандалът доби популярност като аферата „Акрам”, защото соченото за главно действащо лице бе палестинецът Джамал Абулибде. Във Велико Търново той се превръща в Ангел Радославов Златанов, а негов кръстник не е кой да е, а бившият началник на ДС и на полицията в областния град о.з. полк. Радослав Радославов.

Родното име на новия българин е Джамал Абдуладем Абулибде – Акрам и е доста странна птица. През 1980 г. идва у нас и след четири години завършва военното училище в старата столица.

Тогава сключва брак с Мария Златанова, двамата се развеждат през 1992 г., когато се подготвя якото източване на седемте банки.

През 1989 г. с указ на държавния съвет на НРБ палестинецът става българин. Във В. Търново Акрам е местен благодетел по времето на първия син кмет Борис Крумов.

Освен в мотел „Света гора” Акрам се подвизава и в други търговски комплекси и държи заведението на БСП в центъра на старата столица.За бизнеса обаче са нужни пари. Тогава се завърта схемата с кредитоискатели – все верни и сериозни хора, които теглят заеми с едно и също имущество, прехвърлят се средства от една банка в друга.

Получените вече пари се обръщат в долари и отиват в чужбина. Първият тлъст заем е от 30 млн. лв. в началото на 1992 г. от Стройбанк – София.

Без да е изплатен, се теглят други с едни и същи залози.

Много замесени са параван на основните играчив цялата схема се замесват най-различни хора с фирми, които са получатели и приносители на взетите с протекции на бивши служители от МВР и действащи функционери от БСП пари.

Едни са прибирали комисиони за услугите, други получават свобода за бизнес и власт. В крупната схема за банковите обири участват доста служители на бизнесмена Акрам от В. Търново.

Сред тях е сервитьорът от Горна Оряховица Пламен Катрев, който после става шеф на заведенията на Акрам. Разплитането на източването на банките започва със сигнали до полицията и прокуратурата във В. Търново.

С разследването се заема Икономическа полиция при тогавашната РДВР, а окръжният прокурор Цанко Русев, вече покойник, взема смели решения за арести. Следственото дело бе образувано през 1994 г., а във В. Търново на никого не му се вярваше, че ще има арести на бивши служители на „Държавна сигурност” и на известни люде, но това все пак се случи.

След тежко разнищване и събиране на доказателства на 4 декември 1995 г. е изготвен обвинителен акт, необезпечените заеми са 93 млн. стари лева, от които по време на следствието са били възстановени 2 млн.40-страничният обвинителен акт е направен от тогавашния окръжен прокурор на Враца Светла Генова. Цялото дело е 40 тома, направени са десет експертизи, като три вещи лица междувременно починаха, бяха разпитани 80 свидетели и близо 20 експерти, смениха се десетки адвокати.

Делото по първата банкова афера у нас стартира във Враца през април 1996 г., но бе спряно поради липсата на главния обвиняем Акрам. Върховните магистрати го препратиха във Велико Търново, защото всички замесени са от този регион.

Във Враца бе теглен последният от серията банкови заеми. В старата столица същият обвинителен акт бе внесен през 2000 г. Папките се мотаха из потайностите на Темида доста години. През това време Ангел Златанов – Акрам изчезва.

Пред съда трябваше да бъдат изправени общо 8 души – Ангел Златанов, Радослав Радославов, Пламен Катрев, бившият банкер Стефан Косев, секретарката на Акрам Яна Маринова, братът на Акрам Абдул – Джим, жена му Христина Гичева и Людмил Досев.

 

Мистерията със смъртта на Аркам. Той никога не даде показания

 Джамал Абдул Даим Абулибде, както е рожденото име на Акрам, бяга от България заедно със снаха си Христина Гичева.

През 1996 г. двамата са засечени от „Интерпол“ в ЮАР, но не са задържани. После „Интерпол“ отказва да ги екстрадира от Рамалла, ивицата Газа, откъдето е родом палестинецът.На 17 ноември 1997 г. Акрам и Христина са арестувани в Испания. Тогава пък иберийските власти отказват да ги екстрадират, тъй като у нас можело да получат смъртно наказание.

След това изведнъж се разчува „новината”, че Акрам е бил убит в Париж. На 6 май 1999 г. – само няколко дни преди да бъде екстрадиран, Акрам е открит обесен в килията си в испанския затвор „Сото дел Реал“.

Мнозина не вярват, че се е обесил сам, а други не вярват, че изобщо е мъртъв. Така или иначе Акрам никога не даде показания в България по делото, кръстено на неговото име.

Той е имал 18 паспорта с чужди имена, дегизирал се до неузнаваемост и успешно надлъгвал властите в цял свят, което навежда на мисълта, че очевидно става въпрос за международен аферист, намерил „почва” у нас.С указ на Държавния съвет от 12 декември 1989 г. той става български гражданин и получава името Ангел Златанов.

 10 самоубийства на банкери, свързани с източването

 С десет смъртни случая е съпроводено делото „Акрам”. Всичките са определени като самоубийства. Само в рамките на няколко месеца през 1994 г. край на живота си слагат десетима от замесените в аферата, сред които основно шефове на банки, които са давали заеми.

На 4 февруари 1994 г. се гръмва в главата с пистолет “Браунинг” управителят на Кредитна банка – Ловеч, Михо Михов.На 22 февруари се обесва управителят на банка в Лясковец Стефан Колев.

На 7 април се самоубива с ловната си пушка шефът на клон на ПЧБ в Павликени Ангел Кабаиванов.Преди да дръпне спусъка, той оставя предсмъртно писмо: „Обичам семейството си, но не мога да понеса срама!”.

Преди 10 ноември Кабаиванов е бил първи секретар на БКП в града – уважавана личност.На 27 октомври 1994 г. е намерен мъртъв в кабинета си управителят на Кредитна банка – Враца, Александър Банов.

Черната серия продължава и през 95-а. На 3 май 1995 г. е покосен от инфаркт 37-годишният подлъган от Акрам управител на фирма „ЯСИ” Янко Иванов – Яшко от с. Писарово.

През август същата година от петия етаж на ДСК Плевен се хвърля Антония Недялкова – шеф на отдел “Левови операции” в банката.На 24 ноември се обесва в дома си управителят на Балканска банка в Габрово Николай Колев.

Мистериозно пада от дърво и умира Христо Пенчев – шеф на подслушвателно звено към МВР.

Удавен по време на риболов е намерен шефът на звеното за борба с организираната престъпност към РДВР – Плевен, Иван Петков.

Особено интересен е случаят на Янко Иванов – Яшко. Фирмата му има добра репутация, преди да го примамят в схемата. За Яшко се говори, че бил щедър спонсор на бедни, самотници и сираци.

След като получава инфаркт и умира в Силистренската болница, се оказва че дължи 6 800 000 лева недоизплатен кредит без лихвите на ОББ – Велико Търново.

Акрам гарантирал три заема на Яшко от 1991 и 1992 година и после го зарязал. Преди това Янко Иванов подписва разписка на Акрам, че му дължи 10,5 млн. лева, които уж му били дадени от него „на ръка”.

Малцина знаят, че всичко е било предварително нагласен театър. Акрам кани Яшко в офиса си, а там жената на палестинеца – Мария, взела да се тюхка, че мъжът й направил грешка, че станал гарант на такава голяма сума.За да я успокои, Яшко подписва разписката за десетте милиона, без да знае, че Акрам отдавна се е отписал като гарант на заемите в „Стройбанк”. Така делото все пак тръгна, но без ключови свидетели от банковите институции.

Източник:www.borbabg.com

Сеул 1988 - 24-та Олимпиада – най-успешната за българската лека атлетика


След като соцстраните (с изключение на Румъния, Югославия и Китай) не участват (заради ответния бойкот) на олимпийските игри в Лос Анджелис (1984 г.), след 12 години отново най-добрите световни атлети (от Изток и Запад) се срещат на Олимпиада….

България постига най-големия си успех в атлетиката – двама олимпийски шампиони, общо четири медала, едно четвърто, две пети и три осми места… И това с група от само 22 атлети – 10 мъже и 12 жени!Йорданка Донкова е поставила световния си рекорд на 100 м с пр. (12.21) в Стара Загора на 20 август. Обаче на лагера в Япония, две седмици преди Игрите, Донкова получава неприятно прищипване на нерв в областта на кръста. Подготовката е нарушена, но въпреки всичко, нищо не може да спре световната рекордьорка към златото в Сеул.

Сериите на 100 м с пр. са на 29 септември. В третата серия световната шампионка Гинка Загорчева получава скъсване на мускул, след четвъртото препятствие, и не завършва по пътя към олимпийската си мечта. В петата серия Донкова без никакво напрягане финишира за 12.89, на цели 37 стотни пред Сали Гънел (Вбр) 13.26.

Четвъртфиналът е по-късно в следобеда. В първия Донкова поставя нов олимпийски рекорд (12.47) побеждавайки Людмила Нарожиленко (12.62) и Керстин Кнабе (ГДР) (12.81).

На 30 септември са полуфиналът и финалът. В първия полуфинал Данчето не си дава много зор и с 12.58 взема важна психологическа победа над Глория Зиберт (ГДР) 12.60….

Финалът е в 13:15 часа местно време. Донкова е в пета пътека между Глория Зиберт (в четвърта) и Корнелия Ошкенат (ГДР, в пета). Лек превес на Ошкенат на старта, но още след първото препятствие Донкова се откъсва напред, постепенно увеличавайки аванса си. На финала българката пресича за 12.38 – нов олимпийски рекорд, на цели 31 стотни пред „сребърната” Глория Зиберт (12.61). Такава голяма разлика между първата и втората олимпийската история дотогава не помни!

Христо Марков открива българската сметка в програмата на Олимпиадата. Още в първия ден (23 септември) той участва в квалификацията на троен скок. След леко колебание, във втория опит нормативът (16.90) е превзет  икономично (16.91 м). Пред него са само съветските скачачи Игор Лапшин (17.37), Александър Коваленко (17.24) и Олег Проценко (17.00)….

Финалът е на 24 септември от 12:30 часа на обяд. Състезанието започва с режисиран съветски удар – Коваленко (шести поред в списъка – 17.42) и Проценко (девети поред – 17.38) отправят предупреждение към всички.  Марков скача непосредствено след Олег Проценко. Мощен и бърз разбег, силен отскок, раз, два и Марков се приземява ефектно – 17.61 – нов олимпийски рекорд. Уили Бенкс (САЩ) със 17.03 не може да реагира адекватно. Лапшин е зашеметен – 17.09 във втория кръг, а Коваленко е със стабилен втори скок – 17.40. В четвъртия опит Марков отново е над 17.50 м – 17.54 м. А в петия кръг Марков прави един великолепен скок в рамките на 17.80 м. Ала съдията вдига червения флаг – съвсем лек фаул. В последния шести кръг руснакът Игор Лапшин дълго се съсредоточава. Влагайки всичко от себе си, той все пак остава на 9 см от Марков – 17.52 м. Христо прави един опит за публиката – 17.10. Непосредствено след него е Чарлз Симпкинс (САЩ) със 17.29 и се изкачва на шеста позиция. И толкова!

България има вече своя първи олимпийски медал в мъжката лека атлетика – при това златен!

Стефка Костадинова пристига в Сеул, като фаворит No1 за титлата. През годината тя е преодолявала 2.00 м и повече цели 17 пъти, води и ранглистата с 2.07 м. Квалификацията от 1.92 е преодоляна успешно от нея иЛюдмила Андонова на 29 септември. Финалът е на 30 септември от 13:00 часа. Костадинова скача трета поред, Луиз Ритър (САЩ) четвърта, непосредствено след нея. Последователно са преодолени (и от двете от първи опит) 1.80, 1.85, 1.90, 19.3, 1.96, 1.99 и 2.01 м. Междувременно Людмила Андонова е преодоляла 1.93 от първи опит и дели петото място с румънката Алина Астафей….. След като рускинята Тамара Бикова прави три грешки на 2.01 м (и остава трета с 1.99 м), на 2.03 остават само Костадинова и Ритър. И двете записват по три фаула. Съгласно правилника им е отреден още по един опит. Костадинова отново греши. Тя отскача далеч от летвата и тазът й „пада” точно върху нея. Последен четвърти опит и за Луиз Ритър. Отскок и…летвата е преодоляна, макар дълго да вибрира! Стефка не може да повярва, че е загубила титлата. Ритър пък не знае какво да прави от радост. Една изненадващо (и случайно) спечелена титла отива не на предопределения адрес и Костадинова остава със сребърен медал! Какво разочарование!

В мятането на диск двете българки Цветанка Христова (65.92) и Светла Миткова (64.68) успешно се справят с норматива (62.50) рано сутринта на 28 септември (още в 9:10 часа). Финалът на 29 септември (13:15 часа) започва с атаката на двете атлетки от ГДР Габриеле Райнш (67.26) и Мартина Хелман (71.84). Цветанка хвърля след Хелман и с 66.48 се стабилизра в осмицата. Чехкинята Зденка Шилхава (67.40) е пред Цветанка, а Светла Миткова с втория си опит (65.74) се закрепва седма. В четвъртия кръг Хелман подобрява още олимпийския си рекорд – 72.30 м, а Христова с 69.74 м за кратко се изкачва на второто място. Обаче след малко Диана Заксе-Гански (ГДР) доближава сънародничката си Хелман, отчитайки 71.88 м. Това в крайна сметка й носи среброто. Шилхава с 67.84 е четвърта. Но скоро е изместена от Елина Зверьова (СССР) – 68.94 м. Предпоследна (11-а) в списъка, Светла Миткова дава най-доброто едва в края (69.14 м) и заема четвъртото място.

Светла Миткова участва и в тласкането на гюлле и преодолява квалификацията с 19.53 м. На финала с 19.09 м тя остава десета в крайното класиране!

Щафетният ни отбор на 4х100 м за жени е лишен от най-бързата – Анелия Нунева. В първата серия Валя Демирева, Йорданка Донкова, Надежда Георгиева и Цветанка Илиева заемат четвъртото място с 43.92 м. Селекционерът Георги Драганов решава да направи рокада за полуфинала. Във втората полуфинална серия Цветанка Илиева, Валя Демирева, Надежда Георгиева и Йорданка Донкова са вече трети с 43.07, след САЩ 42.12 и ФРГ 42.69. Финалът е на 1 октомври (13:55). Квартетът ни е в седми коридор, пред САЩ и зад полякините. На първи пост Цветанка Илиева държи позиция, после Демирева е изпреварена от американката Шийла Екълс. Надежда Георгиева на трети пост пробягва вдъхновено и предава на Йорданка Донкова. Данчето хвърля всичките си останали сили (това й е седмо бягане в Сеул), но не може да настигне спринтьорките от СССР (трети с 42.75) и ФРГ (42.76). В крайна сметка оставаме пети, без Анелия Нунева и с пропилени шансове дори за медал….

Анелия Нунева също е претендентка за медал в спринта. Още в първата серия на 100 м на 24 септември тя побеждава без усилия – 11.09. По-късно през деня (14:00 часа) Анелия е първа и в последния четвъртфинал (10.96), пред Гуен Торънс (САЩ) (10.99), ямайката Грейс Джексън 11.13…..

В първия полуфинал на 25 септември съставът на атлетките е направо стряскащ (и умопомрачителен: по реда на коридорите Марина Жирова (СССР) (1), Джулиет Катбърт (Ям) (2), Анелия Нунева (3), Марлиз Гьор (4), Гуен Торънс (5), Евелин Ашфорд (САЩ) (6), олимпийската шампионка от Москва Людмила Кондратиева (7), световната шампионка от Рим Зилке Гладиш-Мьолер (8). Анелия води през цялото време и отстъпва на Ашфорд едва в последния метър (11.00 срещу 10.99), едва когато се изправя. От финала отпадат Мьолер, Гьор, Кондратиева….

Финалът на 100 м. Анелия Нунева е в четвърта пътека, между Флорънс Грифит-Джойнър (трета) и Хайке Дрехслер (пета). След стартовия изстрел Грифит-Джойнър се понася напред и единствената, която я следва, е именно Нунева. На 60-ия метър американката минава за 6.89 (попътен вятър 3 м в сек.), а Нунева е след нея – 6.96! Грифит-Джойнър се откъсва все повече и повече. Нунева я следва до 80-ия метър, все втора, пред Ашфорд и Дрехслер! Именно там съдбата се намесва и Анелия Нунева получава жестоко разкъсване на бедрения мускул! Като че съсечена със сабя, нашата атлетка изведнъж секва устрема си,  почва да накуцва и финишира осма за 11.49 сек.! А ако не беше контузията?… Със сигурност Анелия щеше да е медалистка – може би още след Евелин Ашфорд, но при всички случаи пред Хайке Дрехслер!. Уви, съдба!….

Евгени Игнатов участва и на 10000 м, и на 5000 м на тази Олимпиада! Още на 23 септември в първия полуфинал на 10000 м Евгени е пети с 28:15.63 мин, надвивайки португалеца Антонио Пинто буквално с хилядни! Финалът е на 26 септември! Игнатов се държи достойно – 3000 м за 8:13.63, 5000 м за 13:45.74 (шести в първата група). Между седмия и осмия километър русенецът не съумява да отговори на атаката на Антибо (Ит) и кениеца Кимели… 

В крайна сметка Игнатов завършва 12-и с 28:09.32. Само ден почивка и на 28 септември Евгени стартира в първата серия на 5000 м. На последната права „вълна” от 10 бегачи тръгва на спринт. Игнатов успява да финишира пети с 13:43.42. На следващия ден (29 септември) Евгени стартира във втория полуфинал. 3000 метра са изминати за 8:10.87. На последните 200 м Евгени удържа на атаката на французина Пол Арпен и финишира шести за 13:24.76 мин. Ден почивка и финалът на 5000 м е насрочен за 1 октомври. (Това е пето бягане на Игнатов в Сеул!). До 3000-ия метър (8:03.76) Евгени се движи в челната група от 11 състезатели.На 4-ия километър (10:45.40) Игнатов е седми! Едва в последните стотина метра италианецът Стефано Мей (13:26.17) успява да изпревари българина. Игнатов завършва на осмо място за 13:26.41 минути – достойно сред „стайерите” от световния елит!

Трима състезатели ни представят в хвърлянето на чук. В първата група Виктор Апостолов след два фаула записва само 71.10 м. Във втората група Иван Танев (на снимката) със 76.84 м (и два фаула) остава девети в общото класиране. И продължава на финал! Докато Пламен Минев със 74.46, 70.22 и фаул остава 14-и и отпада. Последен за финал (само със 76.24) влиза унгарецът Имре Ситаш…. Финалът е на 26 септември. Иван Танев след първите три опита си е осми (75.76). В последния шести кръг Танев прибавя 32 см (76.08), но не изпреварва никого. Осмо място сред най-добрите – достоен отчет за Иван Танев!

Още един финалист в хвърлянията – Георги Георгиев в мятането на диск – е на път да ни изненада приятно. С 61.34 на квалификацията Георгиев „взема последния влак” – 12-о място. На финала Георги започва с две сносни попадения – 61.24 и 61.12. Но в третия си опит той просто „изпуска” диска – само 59.66. Последният (осми) във финала е Алоис Ханекер (ФРГ) (63.28 м)….

Единадесета остава и Антоанета Тодорова-Селенска в хвърлянето на копие. Във втората група на квалификацията Тони изпраща уреда на 64.60 м – четвърти резултат сред всички. Финалът е на 26 септември. След един колеблив опит (56.78), Селенска прави два фаула (третият опит е в рамките на 62 метра, но копието се забива извън сектора). Осмата във финала – Ингрид Тисен (ФРГ) – е само със 60.76 м.

Надежда Георгиева е записана на 200 м Във втора серия тя е победителка с 22.80, после във втория четвъртфинал е трета с 22.60, след Гуен Торънс 22.25 и Мерлин Оти (Ям) 22.30. Полуфиналът е на 29 септември и във втория Надежда е в трети коридор. Още на завоя тя е задмината от Грейс Джаксън (Ям) (22.13), Хайке Дрехслер (22.27) и Гуен Торънс (22.53). Георгиева се бори докрай с Галина Малчугина (СССР) (в седма пътека) (22.53), но накрая финишира пета с 22.67 – извън финала….

В пета серия на 400 м с преп. Тома Томов (49.66) отстъпва едва в квадратите на кениеца Джозеф Маритим (49.64) само с две стотни. Все пак по време ямболията продължава за полуфинала… Във втория полуфинал (24 септември) Томов е в трета пътека. След хубаво бягане той държи четвъртата позиция дори след последното десето препятствия. Именно там, някъде около 20 метра преди финала, той е задминат отляво от втори коридор от Едгар Ит (ФРГ) (48.86) – само с четири стотни! И така Тома Томов с 48.90 остава пети и с несбъдната мечта за финал!……

Едва 18-годишната Светла Димитрова се бори вдъхновено сред 32-е атлетки в седмобоя. Светла е първа в четвъртата серия на 100 м с пр. (13.24, нов рекорд за девойки). После на скок височина (1.80) и на гюллето (12.02) тя е сред първите петнайсет. В бягането на 200 м Димитрова чудесно пробягва разстоянието и е първа в първата серия с 23.49. През втория ден с 6.19 м на скок дължина и на копие с 37.62, Светлето отстъпва надолу във временната класация. Осемстотинте метра са пробягани за 2:15.73 и в крайна сметка с 6171 точки Светла Димитрова завършва на 12-то място!

Любомир Иванов на 20 км спортно ходене изобщо не може да се „хване” за челниците. Страдайки от непоносимата болка в стомаха, той отстъпва назад! В крайна сметка Иванов все пак завършва разстоянието за 1:28:43 часа, заемайки 43-то място!

И Георги Тодоров в тласкането на гюлле има малшанс. И трите му опита в квалификацията са нд 19 метра – 19.25, 19.02 и 19.68. Последният, който „влиза” за финала с 12- резултат, е Грег Тафралис (19.71), само с 3 см повече от Георги….

Най-нещастен от всички български алети в Сеул (заедно с Анелия Нунева) е Атанас Търев в овчарския скок . В първата група на квалификацията (26 септември) Търев има нещастието да бъде буквално нокаутиран от корейския състезател Чул-Кюн Ким, който неволно го удря с пръта си и Атанас за няколко минути даже губи съзнание! Едва го свестяват и Търев все пак прави три опита на 5.40 м, макар и след претърпяното комоцио. Уви, и трите опита на 5.40 м са неуспешни!….

Автор:Александър Вангелов/Източник:bgathletic.com/

Абонамент за: Публикации (Atom)
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

Copyright© Сензация