Moсква "80"-незабравимият триумф на България и бойкотът на Запада

През 1974 г. става ясно, че Съветския съюз за първи път в историята ще домакинства на Олимпийски игри. Москва изпреварва във финалното гласуване американския град Лос Анжелис (с 29 на 24 гласа). Други кандидатури няма. Никоя страна не иска да домакинства олимпиада, понеже струва много пари, а възвращаемост няма.

През 1976 г, започва строителство на обектите за игрите.  До 1 март 1980 г., по-малко от 4 месеца преди началото, от 97 олимпийски обекта са готови едва 56. Такива важни инфраструктурни обекти като Гребния канал в Крилатское, стадионът „Лужники” и телерадиокомплексът в Останкино са предадени в края на юни. Именно за Олимпиадата в Москва е построено международното летище „Шереметиево” както и Международният търговски центът на Красняя пресня и хотел „Космос”.

Проблеми около организацията имали и зад граница – чуждестранните туристи или масово купували билети за игрите или изобщо не ги търсели. Накрая организаторите пуснали в продажба за нищожната сума от 30 копейки нереализираните по квота билети за чужбина без да известят МОК. Това можело да доведе до голям международен скандал, но поне трибуните не останали празни.През 1977-а започва всесъюзна кампания за избор на талисман. И досега игрите отпреди 35 години се асоциират с руското мече Миша и малцина помнят, че мечката се е съревновавала с… лос. А и да се намери точният вид на олимпийското мече не било лесно.

Преобразяването на московската действителност започнало от магазините – властите закупили от Финландия много стоки, за да създадат илюзията, че в руската столица рафтовете се огъват от продукти и няма никакъв дефицит.

Появила се финландска бира «Синебрюхофф» в алуминиеви кенове, а също и цигари Marlboro. Още през 1976 г. били пуснати в продажба дъвки, родно производство, което по това време било безпрецедентно, тъй като дъвката се смятала за идеологически вреден продукт.

Но ако става дума за вносни безалкохолни напитки, те се появили в СССР много по-рано и нямат връзка с Олимпиадата от лятото на 1980-а. През 1972 г. PepsiCo сключила бартерна сделка, благодарение на която американската компания внасяла в САЩ руската водка «Столичная» срещу обратната доставка на пепси. Конкурентите им от Coca-Cola, която е официална напитка на Олимпиадата от 1928 г. по тази причина доставили в Москва колосално количество фанта и мъничко кока-кола, за да избегне конфликт с производителите на пепси.Така Москва станала гастрономическа столица.

Освен това градът бил разчистен от нежелани елементи – на 101 километра разпратили дисиденти, проститутки, черноборсаджии, просяци, рецидивисти и алкохолици. За времето на провеждане на игрите в руската столица бил забранен достъп на неорганизирани туристи от други градове на Съюза.

За да определят оптималната дата за начало на Олимпийските игри, Всесъюзният научно-изследователски институт по метеорология и хидрология проучил наблюденията за почти 100 години. Така било решено състезанията да са в средата на юли, когато е най-подходящото време и няма много превалявания. За място е избрана голямата арена на стадион „В.И.Ленин” в парка Лужники.Според сценария, на 19 юли в 16:00 часа московско време над „Лужники” се разнесъл звънът на Кремълския часовник. От високоговорителите зазвучала празничната увертюра на Дмитрий Шостакович. Огънят на XXII-ите съвременни летни олипмпийски игри запалва баскетболистът Сергей Белов.

Участват 5179 спортисти (4064 мъже и 115 жени) в 203 състезания в общо 21 спорта.

Летните олимпийски игри продължават до 3 август 1980 г. А най-запомнящият се момент от закриването са сълзите по трибуните при изпращането на талисмана на олимпиадата – мечока Миша.

Бойкотът

Нахлуването на съветски войски в Афганистан през 1979 г. става повод освен за налагането на икономически санкции на СССР, но и за бойкот на Олимпиадата.

Това кара Джими Картър да издаде ултиматум на 20 януари 1980, предупреждаващ, че САЩ ще бойкотират Летните олимпийски игри в Москва, ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан в рамките на един месец.

Администрацията на Картър оказва невероятен натиск върху страните от НАТО, тъй като доста от тях са били против бойкот на игрите. Канцлерът на ФРГ Хелмут Шмит се оплаква от отношението на щатите към съюзниците им и становището, че „добрият съюзник трябва да прави това, което му се нареди“. Същевременно САЩ изпращат свои дипломатически мисии в Танзания, Нигерия и Сенегал, за да се склонят правителствата на страните да се присъединят към бойкота. Американската преса обаче оценява резултата от мисиите като провал.В резултат, игрите в Москва са бойкотирани от 65 държави, включително малките Монако, Лихтенщайн, Сомалия и Суринам. Затова пък, за първи път след игрите в Монреал през 1976 г. участие в състезанията решават да вземат 24 африкански държави. Преживяващият революция Иран не е поканен от МОК. Да присъства на игрите отказва и тогавашният генерален секретар на ООН, Курт Валдхайм.

Към бойкота, обявен от Съединените щати, в крайна сметка се присъединяват и други страни, сред които Япония, Западна Германия (Шмит успява да убеди националния олимпийски комитет да не изпраща екип на игрите), Китай, Филипините, Аржентина и Канада. Някои от тези страни участват и в бойкота от 1984. Великобритания, Франция и Австралия подкрепят безпрекословно бойкота, но дават свобода на своите атлети да участват, ако желаят. В резултат на това решение Великобритания и Франция изпращат много по-малочислени делегации от атлети от обикновено. Английските отбори по езда, хокей и ветроходство бойкотират напълно Летните олимпийски игри в Москва. Въпреки това, делегацията на Великобритания е най-многочислената сред страните от Западна Европа, като наброява 170 атлети.Испания, Италия, Швеция, Исландия и Финландия са сред другите страни, които представят Западна Европа. Изключение правят само тези италиански атлети, които принадлежат към военни структури, тъй като страната е член на НАТО и правителството официално е решило да подкрепи бойкота. 

Някои спортисти, родени в САЩ, но с чуждо гражданство, също участват в игрите в Москва, но като състезатели на Италия, Австралия и др. страни.На церемониите по откриването и закриването атлети от много страни, в това число Австралия, Андора, Белгия, Дания, Франция, Обединеното Кралство, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Пуерто Рико, Сан Марино, Испания и Швейцария маршируват под олимпийския флаг, вместо под националните си знамена. Въпреки че правителството на Нова Зеландия официално подкрепя бойкотирането на Игрите, четирима атлети от тази страна се състезават, но не за страната си. Същевременно атлети от 16 други страни също не представят родините си и на церемонията по награждаването звучи олимпийският химн вместо този на съответната страна. В резултат на това се случва церемония, по време на която са вдигнати три олимпийски флага.

В Москва участват само 80 нации, най-малко от 1956 година насам. 65 страни не вземат участие в олимпийските игри, въпреки че са поканени. Някои от тях не участват нито в бойкота, нито в игрите, поради икономически причини. Катар така и не получава покана за участие.

Въпреки бойкота и участието на едва 80 страни на игрите са подобрени много рекорди.На игрите в Москва България записва най-доброто си представяне на олимпиада и един от най-големите спортни успехи в историята си. 

В нея участват 289 български спортисти. Страната печели общо 41 медала (8 златни, 16 сребърни, 17 бронзови) и завършва на 3 място по медали, след домакините и ГДР.Вицешампиони са: Диана Дилова, Красимира Богданова, Надка Голчева, Пенка Методиева, Пенка Стоянова, Петкана Макавеева, Силвия Германова, Снежана Михайлова, Ангелина Михайлова, Ваня Дерменджиева, Евладия Славчева, Костадинка Радкова – баскетбол жениДимитър Златанов, Димитър Димитров, Емил Вълчев, Йордан Ангелов, Каспар Симеонов, Митко Тодоров, Петко Петков, Стефан Димитров, Стоян Гунчев, Христо Илиев, Христо Стоянов, Цано Цанов – волейбол мъже

Георги Гаджев, Петър Мандаджиев, Светослав Иванов (конен спорт) – обездка отборно

Александър Томов (борба) – класически стил над 100 кг.

Михо Дуков (борба) – свободен стил до 62 кг.Иван Маринов (борба) – свободен стил до 68 кг.

Стефан Димитров (вдигане на тежести) – кат. до 60 кг.

Благой Благоев (вдигане на тежести) – кат. до 82,5 кг.Румен Александров (вдигане на тежести) – кат. до 90 кг.

Валентин Христов (вдигане на тежести) – кат. до 110 кг.

Димитър Запрянов (джудо) – кат. над 110 кг.

Любомир Любенов (кану-каяк) – кану 500 м.Ваня Гешева (кану-каяк) – каяк 500 м.

Мария Вергова (лека атлетика) – диск

Гинка Гюрова, Искра Велинова, Марийка Модева, Рита Тодорова, Надя Филипова – рулеви (гребане) -четворка скулСлавчо Червенков (борба) – свободен стил над 100 кг.

С бронзови медали са: Анка Узунова, Валентина Харалампиева, Верка Стоянова, Галина Станчева, Маргарита Герасимова, Мая Стоева, Росица Димитрова, Румяна Каишева, Силвия Петрунова, Таня Гогова, Таня Димитрова, Цветана Божурина – волейбол жениАнка Бакова , Долорес Накова, Мариана Сербезова, Румеляна Бончева, Анка Ефтимова- рулеви (гребане) – четворка скулМинчо Николов, Богдан Добрев, Иво Русев, Любомир Петров (гребане) – четворка скул

Божидар Миленков, Иван Манев, Лазар Христов, Борислав Борисов (кану-каяк) – четворка каяк

Ивайло Маринов (бокс) – кат. до 48 кг.

Младен Младенов (борба) – класически стил до 52 кг.Павел Павлов (борба) – класически стил до 82 кг.

Нермедин Селимов (борба) – свободен стил до 52 кг.

Стоян Делчев (спортна гимнастика) – многобойСийка Келбечева и Стоянка Груйчева (гребане) – двойка скул без ролеви

Илиян Недков (джудо) – кат. до 65 кг.

Минчо Пашов (вдигане на тежести) – кат. до 67.5 кг.Неделчо Колев (вдигане на тежести) – кат. до 75 кг.

Борислав Ананиев и Николай Илков (кану-каяк) – двойка кану до 500 м.

Петър Петров (лека атлетика) – 100 м.Любчо Дяков (спортна стрелба) – 50 м. пистолет

Петър Запрянов (спортна стрелба) – 50 м. пушка легнал

Един от най-запомнящите се моменти е преминаването на Олимпийския огън през България на път за Москва.Подготовката по преминаването на огъня започва две години по-рано. На 25 юни 1980 г. през граничния пункт Кулата огънят вече е в България. За 7 дни изминава 918 км, пренесен от 801 факлоносци и 1602 асистент-бегачи, колоездачи, конници и лодка по р. Дунав. Първият български състезател, поел огъня на гръцко-българската граница, е двукратният олимпийски шампион по борба Боян Радев. На румънските спортисти огънят е предаден от Иванка Христова – първата българска лекоатлетка, олимпийска шампионка от игрите в Монреал 1976 г.

Заради огромният ентусиазъм сред всички българи е организиран и втори допълнителен лъч, който започва от старите български столици Плиска и Преслав, достига до третата българска средновековна столица Велико Търново, където се среща с основната щафета. Внушителен кортеж от коли и придружители съпътстват щафетата от граница до граница. Радиото и телевизията почти денонощно предават щафетата с Олимпийския огън. Събитието се превръща в извор на вдъхновение и почит към идеалите на олимпизма.„Около 4 часа през нощта изглеждаше, че Москва е под блокада или се провежда военна окупация – от улиците изчезнаха всички автомобили”, описват ситуацията журналисти от The New York Times. В същата статия е описана и друга сцена – от стадиона: „45 минути преди идването на Брежнев Дин Патерсън от град Ховард, Охайо и нюйоркчанина Ник Пол разгърнаха шестфутов флаг на САЩ и го вдигнаха над главите си. Публиката на стадиона, който побира 103 хиляди души, изригна в овации. Президентът Картър забрани показването на американското знаме на Олимпиадата в Москва”.

21-годишният Патерсън и 88-годишният Ник Пол заявили, че се гордеят с това, че са американци и съжаляват, че техните спортисти няма да участват в игрите. Оказало се, че Ник Пол не е пропускал нито една Олимпиада, като се започне с тази от 1896 г. Но отбелязал, че нарочно не е пътувал до Берлин през 1936 г. и до Токио през 1964 г, защото тези игри били използвани като политически интсрумент.

Осем нации дебютират на Олимпиада – Ангола, Ботсвана, Лаос, Никарагуа, Сейшелските острови, Мозамбик и Кипър. Зимбабве също прави първата си поява под това име, а преди това се състезава като Родезия.

Александър Дитянин (СССР) печели общо 8 медала, първият с подобно постижение на олимпийски игри. Теофило Стивънсън (Куба) става първият боксьор, който печели златен медал в супер тежка категория в три поредни олимпийски игри (1972, 1976, 1980).*Женският отбор на Зимбабве по хокей на трева печели златото в последната минута. Заради бойкота единствен отбор участник е СССР. В последния момент Зимбабве приема поканата да участва и по-малко от седмица преди началото на Олимпиадата тръгва към Москва. След това печели златния медал.

Баскетболът е един от спортовете, който най-много страда заради бойкота на САЩ и Запада. Мъжкият турнир е спечелен от Югославия, който побеждава на финала Италия. Женският турнир е спечелен от СССР, който на финала побеждава България.

В женската гимнастика се разразява съдийски скандал. Румънецът Мили Симунеску отказва да публикува резултата на сънародничката си Надя Команечи, която вече е спечелила два златни медала на отделните уреди. Реферът от Румъния опитва да убеди останалите съдии да увеличат оценката на Команечи, за да спечели още едно злато. След Олимпиадата е направено предложение за промяна на правилата, така че съдия да не може да се меси в резултатите на останалите си колеги от масата.*Плувецът Владимир Салников (СССР) печели 3 златни медала. ГДР доминира при женското плуване, печели 9 от 11-те индивидуални дисциплини.

Източници: blitz, posredniknews, wikipedia

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Плажът на Варна,през лятото на 1981 година и как ходехме на море за 50 лева

Спомням времето, когато ние ходехме на морето в станции. Двуседмична карта струваше между 35 и 50 лева. Разликата до реалната и стойност (110-120 лева) се покриваше от предприятието или профсъюзите. Детската карта беше по 28-35 лева и едно четиричленно семейство ходеше на море за не повече от 160 лева, при това за две седмици. От хората се искаше само да си платят пътя до там.

Е, храната не беше кой знае какво – типично социалистическо меню за труженика. Предимно супа топчета, таратор, пиле с ориз, ашуре, крем малеби. Но пък ние бяхме доволни, че с малко пари можем да заведем децата на море и най-важното – всички можеха да си го позволят. Днес много хора от години не са стъпвали на Черноморието от безпаричие. Защото сега са ти необходими доста пари за двуседмична почивка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

По времето на социализма радиоточката беше единственият досег на селото до цивилизацията

Спомените ми са свързани с предаването „Ранобудно петленце“ – 06:50 ч. всяка сутрин по „Хоризонт“. Разказваха приказки от български и чуждестранни автори. Особено интересна ми беше поредицата на Братя Грим, както и детският радиотеатър.

След новините в 07:00 ч. програмата на радиото продължаваше с Отечествен фронт и програмата „България – дела и документи“, която ни облъчваше с достиженията на социалистическия строй.

Емблематични предавания бяха: 

„Преди всички“, „Спорт и музика“, „Хора, пътища, автомобили“. Освен да бъдем информирани какво се случва в страната чрез националното радио, особено за дядо ми беше важно какви съобщения ще обявят. Като например за изкупуване на кожи от агнета, за раздаване на бележките за дърва, за събрание на пенсионерския клуб, за ваксиниране на животните от местния ветеринар и т. н.

Разбира се, имаше и „тревожни, спешни“ съобщения – възникнал пожар и набиране на доброволци за гасене, смъртта на някой от жителите на селото. Радиоточката беше „социалната жица“ на селото.

 К. Киров, Русе

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как възпитаваха в пионерските лагери подрастващото поколение и ежедневието там

Основната цел на пионерските лагери по замисъл е да възпитават идейно подрастващите членове на социалистическото общество и строители на комунизма. Но освен това има и много други неща, заради които лагерите оставят трайна следа в спомените на бившите пионери.

Към организацията на летния отдих на децата държавата подхожда много сериозно. За пионерски лагери се отделят най-добрите зони за отдих в страната, а целият начин на живот в тях е подчинен на развитието на спортните умения и грижата за здравето.

Всяка сутрин започва със задължителна физзарядка на чист въздух. След тези встъпителни процедури и преди закуска пионерите задължително се строяват и издигат знамето. След това започва най-интересното. Разходки по реката или в морето и разговори с другарите, неминуемо съпроводени от всички нормални детски бели.

Къпането в пионерските лагери – било то в морето, реката или езерото, винаги минава по един и същи сценарий. Във водата на определена дълбочина се поставя ограничителна мрежичка и там застава една от дружинните. Друг възрастен човек пуска децата във водата от брега със свирка. Къпането продължава определен брой минути в зависимост от температурата на водата и въздуха. След това пак е ред на свирката и всички деца във водата трябва да излязат на брега, където отново ги преброяват. Ръководителите, особено тези, на които се налага да стоят по-дълго във водата, най-много мразят точно къпането, тъй като този процес е свързан с повишена отговорност за живота на децата. Те постоянно надзирават учениците, които викат от удоволствие, гмуркат се и скачат, и ги броят по главите, за да се убедят, че никой не се е удавил.

След къпането идва най-дългоочакваният момент от лагерния живот – обядът. Независимо че децата се оплакват от еднообразното и оскъдно меню, по правило в лагерите се спазват всички норми на рационалното хранене за подрастващия организъм. Винаги на разположение са закуските и хлябът, които лагерниците вземат от столовата, ако случайно огладнеят внезапно.

След обяда настъпва „часът на тишината“, когато целият лагер, независимо от възрастта на почиващите, трябва да лежи по леглата и да спи. След като се събудят и закусят, пионерите получават нова порция развлекателни или спортни мероприятия. Най-хубавото идва в края на деня, след вечерята – лагерен огън, песни на китара, а понякога и дискотека.

И така – настъпва дългоочакваният последен ден на смяната. Нощта преди заминаването пионерите вземат паста за зъби и се опитват да намажат с нея спящите си другари. А на сутринта се оказва, че вече никой не иска да си ходи и да се разделя с приятелите, които вече са като членове на семейството. Сълзи, размяна на адреси и телефони, обещания да си пишат и никога да не се забравят. След връщането у дома много от тези приятелства се забравят, но все пак някои пионери успяват да си намерят в лагерите приятели за цял живот.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как бетонът завзе българското черноморие

Слънчев бряг – перлата в короната на Балкантурист и визитна картичка на НР България. С началото на изграждането му от края на 50-те той става най-посещавания роден курорт, мечтано място за почивка и забавления за всеки нашенец. Но както днес, така и тогава той е бил ориентиран предимно към чуждите туристи. И докато за тях е имало пакети – разходка, вечеря в някой от десетината ресторанта и дискотека до зори, (нещо като сегашните бар кроул турове, но доста по-културно), то родните туристи сами са си правели „маршрутите“. А те най-често са включвали покупка от корекома на „Камелия“, вечеря в „Чучура“ и купон до зори в култовата „Златна ябълка“. Комбинацията е можело да бъде и друга – 12 пистовият боулинг, „Магурата“ и „Русалка“.

Строеният край широка и дълга над 8 км плажна ивица, Слънчев бряг е бил курорт с малко под 30 000 легла разпределени в малко над 100 хотела, пръснати в просторни паркове и зелени площи. Първоначалният план е бил да бъде изграден малък курорт с 1500 места, но архитектурните решения стават грандиозни за времето си – леглата постепенно стават 2 600, 5 000, 10 000, за да стигнат през 80-те 28 000. Проектирането на комплекса започва през 1957 год., когато работен екип оглавяван от арх. Никола Николов разработва проектите и схемите за хотелите и ресторантите. Проектантският колектив е сформиран от неизвестни, но талантливи и амбициозни специалисти. 

Постановлението, с което се поставя началото на изграждането на курорта е дадено от МС на 30 юни 1958 г., а първата копка е направена на обект № 4, превърнал се по-късно в ресторант “Оазис”. Историята сочи, че заедно с изграждането на комплекса започва и проектирането на лесопарка. За да стане той реалност са били пренесени 550 000 куб.м плодородна пръст и засадени стотици хиляди дървета, храсти и цветя, като инвестиците надхвърляли тогавашните 150 млн. лв.Изграждането на курорта се осъществява на няколко етапа, като в средата на 80-те се приема, че възможностите за по-нататъшното му застрояване са окончателно изчерпани. Строителството на нови хотели спира, защото капацитетът на плажа се е смятал за изчерпан. По това време Слънчев бряг е сред най-добрите морски курорти в Европа по комфорт на плажуващите. По действащите нормативи броят на леглата се изчислява спрямо плажната ивица, която позволява в комплекса да има място за 30 000 летуващи. При тази цифра в онези години на един турист са се полагали по 8 кв.м. пясък край брега. Освен с първокласни хотели, курорта е разполагал и с 4 къмпинга с 8000 места, от които най-просторните са били „Емона” и „Слънчев бряг”.

Изграденият облик на курортния комплекс е изразявал най-новите достижения на архитектурата, урбанизма и ландшафното строителство по това време. Всеки хотел или отделна група хотели са били проектирани така, че да имат характерен стил, а основната цел пред архитектите е била, хотелската база да бъде с максимална видимост към морето и потънала в зеленината на редки растителни видове. Пред хотелите на първа линия са се виждали дюните, а тревата, дърветата и алеите, са свършвали в тях. Алеите в комплекса са се миели всяка утрин, а по зелените площи са прибягвали катерички.

По времето на социализма Слънчев бряг е бил от скъпите курорти, насочен предимно за чужденци и по-малко достъпен за обикновения соцтруженик. Който обаче е имал желание и възможност да почива там, винаги е намирал начини за това. Резервациите са ставали чрез отдел „Настаняване“. Разбира се с предимство са били чуждите туристи, особено западняците, понеже са били източник на така скъпоценната за страната ни валута. Затова приоритетно леглата в комплекса са се разпределяли по предварително предплатени резервации за чужденците. Останалите свободни са се пускали за свободна продажба на всеки, който е желаел и е можел да си позволи почивка там. Според сухите цифри на статистиката, през периода 1959-1988 в Слънчев бряг са почивали почти 8 млн. души, от които над 5 млн. чуждестранни туристи и над 2.5 млн. български граждани.

От 1 септември 1958 до юли 1959 г. в “Слънчев бряг” се пускат в експлоатация първите 30 хотела и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Първият построен хотел се е казвал „Калина”, който преди 55 години посреща и първия турист гражданин на Чехословакия. Сред първите изградени хотели там са „Жерави”, пред него се е намирал и първия ролбан в комплекса, хотел „Тинтява”, „Хризантема” и разбира се характерния с начупената си козирка хотел „Чайка”, където на първия етаж се е намирал и внушителния президентски апартамент на Тодор Живков. Пред хотела е била сложена и първата палма в курорта, подарък на Първия от някакъв държавник от топлите страни. Освен Живков в него са отсядали и най-нашумелите за времето си певци, тъй като е бил в близост до Летния театър. После се появява и луксозния хотел „Глобус”, пред който туристите са се снимали с камилите за разходка – атракция, която днес липсва. През 70-те врати отваря и 20 етажния символ на курорта „Кубан”, чийто нощен бар е предлагал страхотно вариететно шоу.

Характерни за силуета на някогашния Слънчев бряг са били и другите многоетажни хотели „Бургас”, „Витоша”, „Рила”, „Пирин”, „Европа”. А по подобие на възрожденските манастирски комплекси са били изградени хотелите „Созопол”, „Несебър” и „Континентал”. Последният е бил и най-големия хотелски комплекс с 1500 легла, а най-малкият  “Акация”- 20 легла.

От „Кубан” да отидеш до „Европа” си е било почти екскурзионно летуване. Имало е влакче и файтони с чифт коне, а от тази транспортна услуга са се възползвали предимно западняците. Извън сезона, целогодишно са били отворени хотелите „Кубан”, „Глобус”, „Поморие”, „Плиска”, „Бургас” и „Диамант”, както и дискотеките „Русалка”, „Лазур” и „Мелодия”, които са били и част от съзряването на поколения бургазлии. Години наред извън активния туристически сезон, курорта се е ползвал и за спортен лагер на шведски футболни отбори.

При проектирането на курорта, местата за забавление в Слънчев бряг също са били вписани в общата концепция за ваканционното селище. Това е място за цялото семейство. За комфорта на почиващите, курорта е разполагал с магазини, базари, курортна поликлиника, поща, морска спортна база, различни спортни съоръжения – яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки, лунапарк и др. И ако днес паркирането там е трудно, то по това време туристите са оставяли колите си на трите обособени за това места: северен, централен и южен паркинг, които са били в близост до трите големи плажа в курорта.

Развлеченията които са се осигурявали на чужденците тогава са били чужди за работническата класа у нас. Релаксирало се е с мини голф, стрелба с лък, колоездене, сърфинг, водни ски, парапланери, конна езда, каране на сърф и др. „Робинзон Крузо“ пък е било забавление на туристите от 70-те и 80-те, което е включвало пътешествие по море с лодка и акостиране на „безлюден остров“. Пред първия ресторант в курорта “Нептун” се е провеждал и конкурса “Мис Слънчев бряг”. Първите туристи в новоизградения курорт са предпочитали конякът “Плиска”, цигарите “Слънце”, от плодовете – ягоди и праскови, а от зеленчуците – доматите и краставиците.

Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през социализма. После започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място. През последните години коренно променен, стана една от основните парти дестинации за тийнейджъри и студенти от цяла Европа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Георги Илиев и Боян Радев погребаха Фатик до баща му в бял ковчег

Босът на „ВАИ холдинг“ Георги Илиев, борците Боян Радев и Димитър Джамов и още около 150 близки, приятели и бизнеспартньори погребаха убития Филип Найденов– Фатик вчера по обяд в Боянските гробища, пише „168 часа„.

Час преди поклонението започнаха да пристигат хора с цветя, тъмни дрехи и черни очила. От 12 ч двата входа на гробищата бяха завардени от 3 полицейски коли.

Сред опечалените бяха и певицата Мария Грънчарова, президентът на футболен клуб „Славия“ Венцислав Стефанов.

На гробищата пристигнаха още племенникът на Кирил Киров–Японеца и Красимир Райдовски.

Бодигардове не пуснаха журналистите да влязат в гробищата и не позволиха на фоторепортерите и операторите да снимат.

Четирима охранители дебнеха през цялото време някой с камера или фотоапарат да не се отскубне и да снима ритуала.

Фатик бе положен до гроба на баща си.

“Отиде си в разцвета на най-хубавите си години, покосен от куршумите на злодея убиец, когато ти искаше да направиш много за подобряване на живота на хората в своята любима България, която ти много обичаше”, пишеше на един от некролозите от близките на семейството на Фатик, залепен на входа.

Трупът на убития във вторник бизнесмен бе в бял ковчег, покрит със зелено пано с арабски надписи и мотиви. Превозваше го сребристосив мерцедес катафалка. Веднага след него се движеше и черният джип мерцедес с вдовицата на убития. Адриана Тюркмен бе облечена в черна дълга рокля, а на главата си имаше черна мрежеста забрадка с лъскави нишки.

След процесията от коли, в които бяха най-близките роднини, се движеше линейка на Университетската болница „Света Екатерина“. С нея си тръгна след ритуала майката на убития.Шефът на болничното заведение проф. Александър Чирков бе изпратил венец от бели и червени рози, на който пишеше: „С благодарност за подкрепата и помощта“.

Според мюсюлманския обичай ковчегът първо бе пренесен само от мъже върху маса с бяла покривка. След това опечалените го затрупаха с цветя.Първо минаха мъжете, а после жените българки. През това време мюсюлманките стояха встрани, близо до паметника на бащата на Фатик.

След това цветята бяха свалени на земята, ковчегът бе пренесен от мъже до изкопания гроб, а там тялото бе погребано увито единствено в бял чаршаф.

Над трупа бе поставена дървена преграда, а мъжете хвърлиха шепа пръст отгоре. През това време мюсюлманките целуваха пръстта около гроба, която вдигаха в шепите си. Проверка в МВР, разпоредена от ген. Борисов, установи липса на разработка „Очиларка“ за Фатик. Установено е, че от 1990 до 1992 г. в МВР не е имало механизъм за оперативен отчет. Това е създавало и предпоставки за нерегламентирано ползване на информацията и възможност тя да бъде изнесена.

Източник:Блага Георгиева,168 часа

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 9 ноември 1973 година на 50 години ни напуска един от най-емблематичните актьори на българското кино и театър

Апостол Карамитев ни напуска само на 50 години.

Господ сякаш чува молбите му. През 60-те години писателят Светослав Минков, тогава директор на издателство „Народна младежа“, го поканил да напише спомените си. Даже бил определил заглавието – „Книга за мене си“. Но Карамитев реагирал бурно: „Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!“, ядосал се Карамитев. Но Минков продължил: „Води поне записки за живота си, за да ги използваш на стари години“. „Аз не мисля да остарявам, отвърнал му всенародният любимец. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…“ „Но без това не може, Апостоле!“, казал писателят. „Нека оставим на Бог да реши!“, приключил големият артист.На сцената на Народния театър

Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ (от 1947), където създава поредица от забележителни роли. Сред тях е Ромео в „Ромео и Жулиета“ на Уилям Шекспир, с режисьор Стефан Сърчаджиев(1953).

Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат син и дъщеря, също актьори – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева.С Георги Калоянчев в „Специалист по всичко“ (1962) на режисьора Петър Б. Василев

Неговият дебют в киното е във филма „Утро над родината“, през 1951 г.. Актьорският му метод е описан като съчетание на „интелектуалния анализ с дълбочина на емоционалния живот“

Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.

През 1971 г. Карамитев озвучава всичките образи (мъжки и женски) в дублажа на английския сериал „Сага за Форсайтови“ за Българска телевизия ( БНТ).„Легенда за любовта“ (1957) на режисьора Вацлав Кръшка

Големият български режисьор Леон Даниел казва за Карамитев – „беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка“, италианска… Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С вскички плюсове и минуси на това.“Апостол Карамитев и Любомир Шарланджиев в „Това се случи на улицата“ (1955) на режисьора Янко Янков

Става заслужил артист (1963), а скоро след това и народен артист (1969). Получава Награда със специална почетна грамота за мъжка роля във филма „Това се случи на улицата“ на МКФ (Карлови Вари, Чехословакия Чехословакия, 1956), Първа награда за мъжка роля за ролята на Симеон в пиесата „Монахът и неговите синове“ на IV национален преглед на българската драма и театър (1969).

По-известните му театрални роли са в „Дон Карлос“ – маркиз Поза, в „И най-мъдрият си е малко прост“ – Глумов, в „Ромео и Жулиета“ – Ромео, във „В полите на Витоша“ – Христофоров, в „Монахът и неговите синове“ – Симеон.С Виолета Бахчеванова в „Мария Стюарт“ на Шилер, постановка на Кръстьо Мирски, 1969 г.

Апостол Карамитев завършва италианско училище в Бургас и владеел езика перфектно. Години след като завършил училище, спокойно можел да мине за римлянин. Когато още като млад актьор излязъл на сцена, красивата му външност и талантът му влудяват жените дотолкова, че два огромни куфара не му стигнали да побере всичките любовни писма, които получавал от почитателки.

В столичните артсреди се носи и една легенда – поетът Николай Лилиев получил инфаркт и починал, четейки любовните писма до… Апостол Карамитев. Лилиев, който преди смъртта си няколко години бил драматург на Народния театър, поискал да „се зареди“ с вдъхновение от любовните писма, които получавал актьорът-красавец, тъй като по ирония на съдбата, нежният лирик нямал свои.Апостол Карамитев и Виолета Донева във филма на Борислав Шаралиев „Двама под небето“ (1962)

„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита Дупаринова. Но допълва „Но то кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! Даже и животните край него го харесваха“, казва тя.

Двамата се залюбили като сценични партньори. Също на сцената, Апостол предлага брак на избраницата си като й връчва сребърна халка. Маргарита била две години по-голяма от любимеца на публиката.

Съпругът й имал две страсти – театърът и семейството. Нетипично за красив мъж с много почитателки, бил домошар. Докато децата му били малки, по няколко пъти на ден се връщал до вкъщи, за да ги наглежда или да им занесе някакви лакомства. Докато бременната Маргарита била с „Идеалният мъж“ на турне, Карамитев й написал, че ако роди наследник, той трябва да се казва Момчил, защото нямало по-мъжко име от това.„Когато Апостол водеше децата ни на куклен театър, вземаше и другите деца от кооперацията – спомня си Дупаринова. – Те му се подчиняваха безусловно. Привличаше ги като магнит, даваше им пълна свобода, която те никога не обръщаха на слободия. Така предаде и любовта към театъра и на Маргарита, и на Момчил.“

Един от най-близките приятели на Карамитев, известният публицист и автор на „Разговори с Буров“ Михаил Топалов разказва: „Помня, срещу Нова година вървяхме по бул. „Ал. Стамболийски“ И близо до един магазин за дрехи видяхме бедна женица – премръзнала, с мокри крака, със старо палто. Той влезе в магазина, купи едно дебело вълнено палто, калпак, чорапи, ръкавици и обувки на жената. Нежно сърце носеше. Апостол издържаше и двама бедни студенти…“, разказва Топалов.Легендарният актьор не оставал равнодушен и към бедните си, по-възрастни колеги. В София по това време се подвизавал един изпаднал артист – Караджата. Бил голям чешит, с дълга брада, спял по входовете или направона голата земя. Караджата никога не се оплаквал. 

Държал се достолепно и с достойнство сякаш още е на сцената на Кърджалийския театър, където заради суровия си вид изпълнявал главно „страшни роли“.„Един ден вървяхме с Апостол по „Раковски“, спомня си Михаил Топалов, и пред „Славянска беседа“ той видя Караджата. Спря го. „Караджа – вика му, – днес взех два хонорара. Много ми са. Ето ти единия“. И мушна нещо в джоба на скъсания му балтон. „Не! – извика Караджата. – Не съм просяк. Не искам милостиня!“ „Това не е милостиня. Това е хонорар.“ „Апостоле, прекрасен мъж си, но аз милостиня не взимам!“, отсече Караджата, върна парите и си тръгна. „Боже, какъв човек!“, възхитено промълви Апостол.“Карамитев се разболява от рак на черния дроб, за което знаел само режисьорът Вили Цанков. Актьорът нито за миг не се откъсва от любимата професия – до сетния си дъх се снима в „Сватбите на Йоан-Асен Втори“. Епизодът с първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) снимали на Алдомировското блато край гр. Сливница. „Беше много студено, ние преджапахме няколко пъти през ледената вода. Може би това ускори болестта на Апостол“, предполага тогава колегата му Коста Цонев.

Изтормозеният от ужасната болест актьор починал в непоносими болки и не успял да довърши ролята си.

След смъртта му били обсъждани два варианта. Снимките да се прекратят и заснетият материал да остане като документ за последната роля на гениалния Карамитев. Възприели обаче идеята филмът да се довърши със заместник на покойния – Коста Цонев. Цонев вече трябвало да играе две роли – Йоан-Асен и брат му Александър.

Доста след смъртта му голямата наша сценографка и приложничка Мария Ножарова, автор на костюмите за филма „Сватбите на Йоан-Асен“, споделя, че е затворила „невероятните лазурни очи“ на Апостол. „Когато отидох в моргата, не беше обръснат. Аз го обръснах, плачейки…“, разкрива художничката.

Актрисата Виолета Гиндева пък си спомня пред Impressio: „Прекратихме снимките след погребението. Взе се решение от режисьора, ролята на Йоан-Асен Втори да продължи да изпълнява Коста Цонев. Аз го знаех това, всички го знаеха. Но така се получи, че първите снимки с Коста след погребението на Апостол, бяха на сцената, когато трябваше моята героиня, ромейката Ирина, втората съпруга на българския цар, дадена от баща си Теодор Комнин като дипломатически подарък, да бъде въведена в тронната зала, в която Йоан Асен Втори я чака. Дори ние с Апостол бяхме репетирали тази сцена и той беше предложил много интересно решение.

Отивам на снимките, гримираха ме, облякоха ме и влязох в декора. Видях висок мъжки силует, застанал при един прозорец с гръб към мен, облечен в дрехите на царя! Със същата наметка, със същата коса, със същата корона, които познавах… Без да се усетя, извиках спонтанно: „Апостоле!“ Всички се вкамениха! Мъжът се обърна и … вместо черните очи на Апостол, видях сините очи на Коста. Разплаках се!.. Разтече се грим, докато ме изчистят, докато ме гримират отново… След това се извинявах на Коста. Защото това беше ужасно от моя страна, защото в този момент аз трябваше да го подкрепя, на него никак не му е било лесно… Мал шанс беше, че Апостол не можа да си завърши филма, но… животът е това, което се случва, докато ние си правим планове“, разказва голямата актриса.Вдовицата на Карамитев, Маргарита Дупаринова до такава степен чувствала живота си свързан с Апостол, че се опитва да запази в тайна втория си брак с морски капитан, когото срещнала в санаториум. Бракът на актрисата с десет години по-младия й втори съпруг продължил едва две години. Капитанът не успял да замени в сърцето й голямата й любов към бащата на нейните деца.

„Всички знаем колко необикновен беше този бургазлия, българин и тракиец. Благодаря на съдбата, че съм била с него!“, казва Дупаринова на една от панахидите за него.Думите на Апостол:

„АЗ НАЙ-ДОБРЕ ЗНАЯ ЗА МЪЛЧАЛИВАТА БОРБА МЕЖДУ РЕЖИСЬОР И АКТЬОР, ТЪЙ КАТО СЪМ ЖИВЯЛ С НЕЯ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 25 ГОДИНИ.ЗАВЪРШИХ И РЕЖИСУРА, А СЕ ЗАХВАНАХ САМО С АКТЬОРСКА РАБОТА. И ЧЕСТО ПЪТИ, КОГАТО ТРЯБВАШЕ ДА НАДХИТРЯМ РЕЖИСЬОРИТЕ ЗА ДА ПРОКАРАМ АКТЬОРСКАТА СИ КОНЦЕПЦИЯ, СЕ ПРОКЛИНАХ, ЧЕ СТАНАХ АКТЬОР. А СЕГА, КОГАТО ГЛЕДАМ КАК МОИТЕ СТУДЕНТИ СЕ ОПИТВАТ ДА МЕ НАДХИТРЯТ, МИ СТАВА И ПРИЯТНО, И БОЛНО, ЧЕ НЕ СЪМ УСПЯЛ ДОКРАЙ ДА ГИ УБЕДЯ В МОЯ ЗАМИСЪЛ, ЧЕ ТОЙ НЕ Е СТАНАЛ НАШ ОБЩ ЗАМИСЪЛ. НО МОГА МНОГО ДОБРЕ ДА ГИ РАЗБЕРА“.„ЗАЩОТО АЗ ВСЕ СИ МИСЛЯ, ЧЕ ВЪВ ВСЕКИ ЧОВЕК Е СКЪТАНО ЧОВЕШКО ЩАСТИЕ. ТОВА ЩАСТИЕ Е ДАДЕНО ЧОВЕКУ ОТ РОДИТЕЛИ, ОТ ПРИЯТЕЛИ, ОТ УЧИТЕЛИ, ОТ ЛЮБИМА, ОТ ДЕЦА, ОТ НАРОД. ДАДЕНО МУ Е ОТ ХОРА, ОТ ЧОВЕЦИ, И Е ПРЕДНАЗНАЧЕНО ЗА ХОРА, ПРЕДНАЗНАЧЕНО Е ЗА ЧОВЕЦИ. НЯКОГА, ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ, В МОИТЕ БУРНИ МЛАДИНИ, АЗ ИМАХ ЧУВСТВОТО, ЧЕ СВЕТЪТ Е СЪЗДАДЕН ЗА МЕН, ЧЕ СВЕТЪТ СЕ ВЪРТИ ОКОЛО МЕН И ЧЕ СВЕТЪТ СЪЩЕСТВУВА ЧРЕЗ МЕН. ПЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ, КОИТО ИЗЖИВЯХ, МНОГОТО ПОГРЕБЕНИЯ НА КОИТО ПРИСЪСТВАХ, МЕ НАКАРАХА ДА СЕ УБЕДЯ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ СЪЩЕСТВУВА ЗА МЕНЕ, ЧЕ АЗ НЕ СЪМ ПЪПА НА ВСЕЛЕНАТА И ЧЕ СВЕТЪТ НЕ СЕ ВЪРТИ ОКОЛО МЕНЕ.НО ТОВА МЕ НАУЧИ И НА ЕДНО ДРУГО НЕЩО: ЧЕ ТОВА ПРОСТО, ВЪЛШЕБНО НЕЩО, КОЕТО Е ЖИВОТЪТ, ЧОВЕК ТРЯБВА КОЛКОТО МОЖЕ ПО-ЧЕСТНО, ПО-УМНО, ПО-ЗАПЪЛНЕНО ДА ИЗЖИВЕЕ. И МОЖЕ БИ, МОЖЕ БИ ТОЗИ ЖИВОТ НЯМА ДА Е СБЪДНОВЕНИЕТО, ЗА КОЕТО Е МЕЧТАЕЛ НА МЛАДИНИ, НЯМА ДА Е КРИЛАТА МИСЪЛ, ПОЛЕТ, А ЩЕ БЪДЕ, МОЖЕ БИ, САМО ЕДНА КЛЕТКА, КОЯТО ПРИЕМА СОКА ОТ ЗЕМЯТА И ГО ПРЕДАВА НАГОРЕ, МОЖЕ БИ ЖИВОТЪТ НЯМА ДА БЪДЕ ШУМОЛЕНЕ, НЯМА ДА БЪДЕ ЛИСТА, НЯМА ДА БЪДЕ ПЛОДОВЕ, А САМО ТЪКАН, САМО КЛЕТКА – НО И ТОВА Е ЖИВОТ, ТОВА Е, МОЖЕ БИ, ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НИ: ТОВА, КОЕТО СМЕ ВЗЕЛИ, ДА ДАДЕМ, ДА ВЪРНЕМ; ТОВА, КОЕТО СМЕ ВЗЕЛИ, ОТ ХОРАТА, ДА ГО ВЪРНЕМ НА ХОРАТА… ЗА ДА, КАКТО Е КАЗАЛ ПОЕТА: „ЗА ДА ОСТАНЕШ, ЗА ДА СИ ПОТРЕБЕН, ЗА ДА ТЕ ИМА И СЛЕД ТЕБ ДОРИ…“

Валерия КАЛЧЕВАИзточник: Дир.Бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тримата герои, избавили света от истински ад

На 26 април 1986 година става нещо, което светът никога няма да забрави. В АЕЦ Чернобил, Украйна се случва най-голямата атомна авария в човешката история. 

10 дни след аварията в Чернобил, инженерите разбират, че всички сме поставени пред нова, много по-голяма и фатална заплаха – експлозия на ядрени изпарения.

Охладителната система на реактора се е повредила и се оказва, че сега под горящото ядро се е формирал огромен воден басейн. Без възможност да се охлажда, е било въпрос на време (и то на кратко време), докато това радиоактивно ядро да се превърне в лава, която да стопи всички бариери под себе си и да достигне до басейна с вода. Ако това се случи, се получава експлозия, изстрелваща огромно количество радиация право към небето, разпростирайки я над Европа, Азия и Африка.

Експлозията има силата да разруши и останалите реактори в централата, причинявайки трагедия в ужасяващи размери – унищожението на почти цяла Европа.

„Експертите ни проучиха ситуацията и пресметнаха, че ако подобна експлозия се случи, силата ? ще се равнява на от 3 до 5 мегатона. Минск, който е 320 км. от Чернобил, щеше да бъде изравнен със земята, а целият континент Европа щеше да стане негоден за живот.“, разкрива един от специалистите, които са били на място.

Единственият начин, да предотвратят този ад и смъртта на почти цялото европейско население, е да изпратят екип под ядрото, който да отвори ръчно шлюзовете на басейна и да източи водата. За целта специалистите решават, че са нужни трима доброволци, които добре познават подземията на централата. 

Има един проблем – тримата човека, които ще слязат долу, са обречени на смърт. Под горящото ядро има толкова радиация, че тримата ще бъдат мъртви до седмица (в най-добрия случай).

Защо трима?

Единият от тях трябвало да осигурява осветлението под водата, докато другите двама бързо открият и освободят клапаните.

Може би никога не сте чували имената им, но на тях дължим животите си днес.

По време на съвещанието, в което събират работниците, за да поискат трима от тях да отидат на тази смела и самоубийствена мисия украинецът – старши инженер Алексей Ананенко и двама руснаци – инженер средно звено Валерий Беспалов и началник смяна Борис Баранов, стават един след друг.

Когато тримата мъже са излезли на повърхността, когато задачата е била изпълнена, сътрудниците на АЕЦ и войниците са ги посрещнали като герои, каквито са били в действителност. Твърдят, че хората направо са скачали от радост.

През следващия ден всичките пет милиона галона радиоактивна вода са били източени от подземието на реактора на четвърти блок.

Когато разтопеното ядро на реактора си е пробило път към резервоара, той вече е бил празен. Повторен взрив е бил избегнат.

Резултатите от анализите, направени по-късно от различни експерти съвпадат в едно: ако тройката не е влязла в басейна и не го е изпразнила – от парния взрив биха загинали и пострадали стотици хиляди, даже милиони хора.

Това би изменило напълно хода на историята и би променила напълно планетата ни такава, каквато я познаваме днес.Вижте още:Добри Джуров забранява марулите в армията заради Чернобил

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата съпруга на Владко Живков подлудила спецслужбите в три държави

Личността на Маруся Мирчевска, съпруга № 1 на Владко Живков, е крайно противоречива. За нея се разказват всевъзможни бивалици и небивалици, пише standartnews.com. 

Според една от тях Маруся става агент на американците, когато през 1981 излиза филмът „Аспарух“ на Людмил Стайков. Тогава в София пристига някой си Том Маршъл, който иска да купи правата от името на „Уорднър Брадърс“, за да монтира кратка версия.

Въпросният чужденец давал пет милиона долара на българското кино, а тъй като Мирчевска се настанила в обкръжението му и станали опасно близки, службите у нас се изправят на нокти. Според тогавашни версии янките на свой ред били убедени, че любимата снаха на Тато е абсолютно информирана за държавния, политическия, интимния и семейния живот на династията, и затова я вербуват.

А когато нашенските агенти хващат в крачка Маршъл и разбират, че не е никакъв кинаджия, блокират посещенията му в София. Маруся пък е изпратена в СССР да учи режисура при Глеб Панфилов на държавни разноски. Но КГБ изпраща до българското разузнаване сведение, че снахата води  разгулен живот, документирани със записи и снимки – при това доброволно от нейна страна. Получава някаква диплома, без да се е явявала на лекции и изпити.

След развода си с Владо Живков Маруся се представя за режисьор, хвален в Холивуд от самия Милош Форман, а преди години тиражира версията, че Ванга й е поръчала да направи филм за нея.

В България обаче се говори, че бившата снаха на династията събирала пари от доброволци, за да снима продукция за Христо Ботев, но нито осъществява проекта, нито възстановява финикийските знаци на спонсорите.

А освен, че синът й Тед Влад е милионер, Маруся притежава наследство и от височайшето семейство на бившия си мъж. Преди години самата тя признала, че навремето е успяла да продаде на търг пушка уникат на Тодор Живков за 300 000 долара. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 22 юли 1979г.умира българския театрален и кинорежисьор Любомир Шарланджиев

Отива си в разцвета на силите си, едва на 48 години, докато режисира филма “Трите смъртни гряха”. Във филма игpае cъпpyгата мy, прекрасната  Невена Коканова и близкия му приятел Григор Вачков, който напуска този свят само 9 месеца по-късно. 

През 1980 година Любомир Шарланджиев  получава посмъртно голямата награда „Златна камера“ на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино. 

Той е режисьор заедно с Неделчо Чернев и на най-дългия (цели 26 епизода), най-гледан и коментиран роден сериал "На всеки километър" (1969-1972), в който участват едни от най - големите български актьори - Стефан Данаилов, Григор Вачков, Георги Черкелов и Георги Георгиев – Гец.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

21.07.1981 г.: Как умря Людмила Живкова

Някъде след 11,30 часа на 21 юли 1981 г. вефът в студентската ми квартира изведнъж млъкна. След кратка пауза зазвуча тъжна симфонична музика. Може би точно в 12 часа говорител със скръбен апломб съобщи, че е починала Людмила Живкова. Това става само 5 дни преди да навърши 40 години, припомня в. „24 часа“.

В ония години медиите нищо не пишеха за личния живот на партийния и държавен елит и малцина са знаели за здравословните проблеми на дъщерята на Тодор Живков.Беше обявен всенароден траур.

1981 г., последната в живота на Людмила, не започва добре за нея. Предстои честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Идеята за това честване е нейна, тя е и ръководител на комисията по организирането на тържествата. Според плановете и? тържественото събрание трябва да е в зала №1 на НДК, където да звучи Одата на радостта от Деветата симфония на Бетховен.

Но тя тактично е отстранена като ръководител на комисията, която е преобразувана в комитет и негов председател – за по-голяма представителност!? – става Тодор Живков. Това няма как да не удря жестоко по самочувствието и амбициите и?.

На 17 февруари Живкова заминава на двуседмично посещение в Индия, където открива изложбата “Тракийското изкуство по българските земи”. Отделно от официалната програма тя има много срещи и посещения, за които никой от делегацията не знае. Тръгва слух, че е посетила храмове на богинията на смъртта Кали, което било лоша поличба.

В самолета при обратния полет за София тя привиква един по един членовете на делегацията, казва им по няколко странни изречения, които за някои звучат като прощални, и им подарява бели кърпички.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

15 малко известни факта за „българския“ Москвич Алеко! Историята на една легенда

През 1993, след една провалена парична реформа, тогавашният руски премиер Виктор Черномирдин изрече крилатата фраза „Хотели как лучше, а получилось как всегда“ („Искахме по-добре, а се получи както винаги“). Тя чудесно обобщава почти всяко правителствено начинание и в Русия, а и у нас.

Но освен това много добре подхожда и на историята на Москвич 2141 Алеко – колата, която се оказа не само лебедовата песен на легендарния московски автомобилен завод, но и края на серийното производство на автомобили в България (ако не броим съвсем лимитираната сглобка на Rover Maestro във Варна и на Great Wall в Баховица).Москвич Алеко се произвежда от 1986 чак до 2001 (а в дъщерни предприятия има сглобявани бройки и през 2002). Общо са произведени над 700 000 автомобила.

За тази кола известният историк на автоиндустрията при соца Сергей Канунников казва, че съчетавала „най-добрата аеродинамика сред съветските машини – и най-калпавата сглобка“. Въпреки това няколко години тя минаваше за по-престижна от Лада. А след това се сдоби с недотам ласкавия прякор „московска недвижимост“. Ето 15 факта, които ще ви изяснят защо Алеко бе колата с най-много несбъднати обещания в бившия Източен блок.Българският Алеко

Като деца бяхме убедени, че името „Алеко“ е в чест на Алеко Константинов и на българското производство на Москвич-2141 в Ловеч. Всъщност АЛЕКО е съкращение от Автомобильный завод ЛЕнинских КОмсомольцев. Но производството в Ловеч е факт.

То е договорено през 1987, а между 1988 и 1990 се внасят по 10-12 хиляди комплекта за сглобка на автомобили. България иска да прави по-големи количества, но АЗЛК не може да ги достави, затова в края на 80-те тогавашният председател на Стопанския съвет към МС Огнян Дойнов преговаря със ЗАЗ за българско производство на „Таврия“. След промените този план отпада.

Впрочем над 30-те хиляди сглобени „Алеко“ в Ловеч не са чак толкова малко, като имаме предвид, че толкова гръмко провъзгласеното производство на „Родакар“ във Варна в средата на 90-те успя да произведе едва 2200 бройки Rover Maestro.

Над Лада, под Волга

Средата на 70-те години е преломно време за марката Москвич и за АЗЛК (Автомобилния завод на ленинските комсомолци) в Москва. Дългогодишният им конкурент – шефът на ВАЗ Виктор Поляков – се издига до ранг министър на автомобилната промишленост на СССР. Случайно или не, цялото ръководство на АЗЛК е подменено, и на новите директори се нарежда да променят цялостната концепция. Дотогава в АЗЛК работят върху наследника на Москвич 412 и 2140 – изцяло нова кола, с модерен фастбек дизайн. Разработени са три прототипа с предно разположен двигател и задно предаване, известни като С1 (на снимката), С2 и С3. Инженерите са готови за серийното производство на С3, но Поляков настоява, че в Москва не бива да се прави компактен модел, защото ще е конкурент на ВАЗ-2101. Вместо това московският завод трябва да направи крачка нагоре и да предложи по-голям семеен модел, стоящ между жигулата и волгата.

Можеше да е Porsche..

Инженерите и дизайнерите в АЗЛК имат свои идеи по темата. Водили са преговори и с Porsche, която преди това има свои доработки върху Москвич 412. Германците дори разработват свой проект за бъдещия модел (на снимката). Но Поляков вече ги е наел като консултанти по създаването на ВАЗ-2108 и преценява, че СССР няма достатъчно паричен ресурс да плати за още един такъв договор.

… но всъщност е Simca

Не е ясно откъде идва идеята новият „Москвич“ да е копие на френската Simca 1307, избрана за автомобил на годината в Европа през 1978 (продавана на британския пазар като Talbot Alpine). Повечето хора в АЗЛК не са очаровани от нея, но Поляков я харесва и издава недвусмислена заповед.Конструкцията е променена

Сходствата между Simca и бъдещия Москвич-2141 са очевидни, но всъщност те се изчерпват във външния дизайн. Защото инженерите постигат своето и новият им модел е по-скоро с конструкция като на VW и Audi. Докато френската кола е с торсиони, москвичът е с макферсони отпред. Двигателят е надлъжно разположен, диференциалът е между него и трансмисията.

7 години закъснение

В интерес на истината, проектът е напълно адекватен за автомобилостроенето в края на 70-те години, в затегналия коланите след петролната криза свят. И може да се похвали с коефициент на въздушно съпротивление 0.35.

Но между първия концепт (на снимката) и серийното производство ще изминат цели 7 години. Първият готов прототип на „Алеко“ е показан през 1985, а първите бройки слизат от конвейра чак през 1986. Излишно е да казваме, че дотогава и дизайнът, и техниката са сериозно остарели.

Чернобил спря новите двигатели

2141 трябва да е изцяло нов модел, което означава и нови двигатели. В АЗЛК работят върху два собствени агрегата: бензинов и дизелов. Бензиновият е с чугунен блок, но с алуминиеви глави, с 1.8 литра работен обем и с мощност 95 конски сили – съвсем прилично за началото на 80-те. Дизелът е със същата конструкция, но с 65 коня.

Само че икономическото състояние на СССР се влошава чувствително в началото на 80-те покрай войната в Афганистан и серийното производство на двата двигателя постоянно се отлага. А след Чернобилската авария, окончателно опразнила хазната, те са вече официално зачеркнати.

Задвижването е първо от ВАЗ, после – от Renault

Вместо нови агрегати, „Алеко“ получава добре познати стари двигатели – 1.6-литровия от ВАЗ-2106 (на снимката), и 1.5-литровия УЗАМ-331 на завода в Уфа. И двата агрегата, съответно със 76 и 72 коня, са твърде слабовати за тежкото купе на москвича.

По-късно e добавен УЗАМ с увеличен до 1.7 литра обем, и с 85 конски сили. А през 90-те се появява и версията „Святогор“ с двигател F3R от Renault със 112 коня.

Кражби на предни капаци

Освен двигателя от Renault, версията „Святогор“ получава оптика Hella, окачване от Valeo и вакуумен усилвател на спирачките от Lucas. Предницата също е преработена, за да изглежда по-модерна и обтекаема.

Понеже „фейслифтът“ е по-скъп и престижен, започват кражби на предния му капак за монтирането върху по-стар 2141. Проблемът е толкова масов, че на пазара се появяват специални крепежи за защита от кражба, както и пластмасови капаци за подмяна.

По-престижен от Лада?

Самият Алеко през 80-те за кратко наистина минава за престижен модел, по-високо ценен от ладите. Всъщност и цената му – 9632 рубли – е над тази на моделите на ВАЗ. Във филми от онзи период, като „Забравена мелодия за флейта“ и „Интермомиче“, москвичът е показан като символ на висок обществен статус. Постепенно обаче пословично ниското качество и склонността към дефекти отблъскват публиката. В края на 80-те вече масово го наричат „московска недвижимост“, заради честотата на повредите.

Трябваше да има и седан

Познаваме „Алеко“ като фастбек модел. Но всъщност в АЗЛК има и напълно завършен проект за версия седан. Само че шефът на завода Валентин Коломников отлага производството, защото иска седанът да получи новия бензинов мотор с 95 коня. Така и не го дочаква.

4х4, пикап и даже комби, но от Югославия

Планирана е и 4х4 разновидност, която да се нарича Москвич-21416. След множество експерименти и отхвърлени проекти, накрая е избрана концепция с независимо задно окачване и механични диференциали с ограничено приплъзване. Но и на нея не й е съдено да види бял свят, най-вече заради бюджетни проблеми.

За сметка на това се появяват версия пикап, създадена в Киев, и даже комби, дело на югославското предприятие Progress.

Чудовищата на Франкенщайн

През 90-те, след смъртта на Коломников, новият директор Асатрян се заема с огромно усърдие да създава нови версии, за да се хареса на политическото ръководство. Така се появяват абсурдните Москвич Дует (на снимката), Москвич Юрий Долгорукий и Москвич Иван Калита.

Ако не броим помпозните имена, новите „модели“ са всъщност същити от стари парчета чудовища на Франкенщайн. „Дългата“ версия „Юрий Долгорукий“ например е просто съчетание от два срязани и заварени един за друг комплекта за Москвич-2141.

Уродливият вид, потресаващо ниското качество, отсъстващата антикорозионна защита и високите цени на тези модели гарантират пазарен провал, и докарват завода до фалит.

Проваленият износ

Още в епохата на СССР има опити „Алеко“ да се продава в Западна Европа, снабден с дизелов двигател от Ford. Но са реализирани на практика само няколкостотин бройки. Германското Auto Stra?enverkehr през 1993 тества модела и пише: „На кормилото колата реагира вяло и неточно… Чужди са й всички съвременни системи за пасивна безопасност… Изобщо това е честен руски момък, който изпълнява малкото, което обещава – вместимост, здравина и икономичност“.

Трагедията с Виктор Цой

За жалост Москвич-2141 завинаги ще остане в историята покрай смъртта на Виктор Цой, лидера на група „Кино“ и голямата звезда на руския рок от края на 80-те години. Цой загина в чисто новия си москвич край Рига през август 1990 година. В интерес на истината вината едва ли е била на колата – според милицията Цой задрямал зад волана и претърпял челен удар с „Икарус“.

Именно по вина на москвича обаче е едно нашумяло произшествие с известен телевизионен водещ, на когото по време на движение му се откачил… воланът. За щастие никой не пострадал, а шоуменът се сетил да използва френски ключ вместо кормило и така откарал колата до завода за ремонт.

Иточник: Аutomedia

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато Добрич беше Толбухин

 

Добрич (Толбухин в периода 1949 – 1990 г., на името на маршал Фьодор Толбухин)

Град в Североизточна България, административен и стопански център на област Добрич, община Добрич и община Добричка. Разположен е в южната част на историко-географската област Добруджа.От 25 октомври 1949 година Добрич е преименуван на Толбухин, на името на съветския маршал Фьодор Толбухин, командващ Трети украински фронт, който окупира България през 1944 година. От 19 септември 1990 година с президентски указ е възстановено старото име – Добрич.

"...А кой знае, може би защото Добрич е бил четири пъти „освобождаван“, жителите му естествено са стигнали до пълнолетна свобода, която естествено подканя колективното им историческо подсъзнание свободно да почита почитта... Добричката почит съчетава признанието с милосърдието и затова до заслужено прославените нарежда незаслужено забравените. Поради тази си отлика този малък град до сам ръба на Европа е град европейски..."

— Петър Увалиев, 1996 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Април 1956 г.- лотария и печалбите от нея/Пълен списък/

Този списък разказва за начина на живот, за стандарта и ценностите! Някои сегашни младежи може и да не се сетят що за предмети са в списъка: химически молив, сапунерка бакелитова, канче емайлирано, овощарско ножче, крива (оборска) лопата, тесла, солничка "желъдче", легло тек и половина... и... електрическа ютия с шнур....

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Комунистите превърнаха църкви и манастири в обори, а в ТКЗС се плащаше по 0,20 лв. за трудоден

На 74 години съм и разбирам възрастните, пишещи с носталгия и сантимент за социализма. Младостта приема с лекота ежедневието, още повече ако си бил привилегирован. Но да твърдиш, че в България преди 1944 г. е имало груб фашизъм, че съветската армия ни е освободила и над страната ни се е изливало изобилие и благодат, е или бетонирано объркване, или старческа деменция.

Много от пишещите лелеят миналото, когато от ТКЗС се плащаше по 0,20 лв. за трудоден, но пък и можеше да се вземе по нещо, селата бяха многолюдни, имаше бригадири, които безплатно работеха, но и нямаше как да се изместиш от село или малкия град, защото имаше жителство, което бе непреодолимо. Всички твърдят, че здравеопазването било безплатно, че работниците плащали малко за храна в стола, но никой не пита как се плаща за консумативи, заплати на лекари (много по-малки от тези на нискообразованите), храна и др. екстри. Отговорът е само един, защото трудоденът е бил 20 стотинки вместо лев напр., а заплатите 200 лв. вместо 500. Безплатна стока няма (четете Маркс). Пенсиите ни са нищожни, защото осигуровките бяха на ниска база и г-н Хр. Джуров трябва да го знае, ако наистина е завършил икономика, а не рабфак. Всички отчисления пълнеха една сметка въпреки различното предназначение.Що се касае за струващите по 60 000 лв. глави, въпросът е много сложен. Всеки човешки живот е безценен. Има поговорка: „Каквото повикало, такова се обадило“. „Партизаните са били срещу властта: обирджии на мандри, подпалвачи и рушители, а землянките – място за секс“.

Всички тези херои са командвани от Москва и са предавани от свои. Безспорно е имало идеалисти, които след 1944 г. бяха обявени за врагове с партиен билет, а самозванците получиха възнаграждение АБФК, ежемесечно 15% върху основната заплата.

Знаете ли, г-н Джуров и госпожата от Видинско, че на агентите на Коминтерна се е плащало в долари, включително и за атентата в „Св. Неделя“; за Митка Гръбчева и компания, които са убивали достойни люде от засада? Те колко са получили за глава?

Цола Драгойчева (лека й пръст) – най-разкрепостената морално партийна функционерка, присвои апартамента на принц Кирил. Това се отнася за цялата партийна номенклатура, която събу цървулите и потурите и обу чужди пантофи в заграбени къщи. Сега внуците им са на запад и нито един не е в Сибир или Монголия. Това е голата истина.

А вождовете на БКП, те са абсурдни. Благоев в свои мемоари твърди, че е македонец, а не българин. За Георги Димитров, който запали фитила на размирието 1923-та и избяга, който хариза Македония на Югославия, който говореше български с руски акцент по време на Лайпцигския процес, се е застъпил цар Борис III. Живков бе Андрешко в костюм, а Нинова е г-жа Ровоама във „Версаче“.

На младите казвам: чеда, Русия не ни е освободила безкористно. В Санстефанския договор България е автономия, не независима, а страната ни е платила на „освободителите“ 36 тона злато. В България няма убит съветски войник в престрелка с властта. Има хиляди убити без присъда и причина – юристи, лекари, художници, свещеници, учители и други интелектуалци, включително проф. Станишев – светило в медицината, Райко Алексиев, внучката на баба Тонка, и то скоро след 9 септември 1944 г.

Имаше време, в което Варна се именуваше Сталин; когато край Белослав се обърна понтонен мост, десетки загинаха, но нищо не бе съобщено, а имаше тържества, защото бе 7 октомври – празникът на ВОСР; когато се правеха много фотомонтажи, за да се преиначават събития.

Върхът на цинизма бе скриването на експлозията в Чернобил от 26.04.1986 г. На 1.05.1986 г. от Киев стартира пробегът на мира. Колоездачи бяха изложени на гибел. Това е фашизъм!

В близката до сърцето на мнозина старица БКП членуваха О. Дойнов, който изнесе капитали чрез ВТО, Луканов, назначил червените милионери, М. Спасов, отговарящ за лагерите, чиито син и снаха откраднаха спестяванията на стотици вложители, избягаха в ЮАР и си купиха имение. Навярно член на БКП бе и убиецът на Надя Дункин, единствената жива след 1989 г. лагеристка. А в изпълнителното бюро на БСП е Крум Зарков, който неистово мечтае да (у)бие нечий дядо.

„Моралът“ в днешно време е мръсна дума, защото съзнанието бе промивано с „образеца Павлик Морозов“, който предал семейството си.

Аз на 13 години бях наказана жестоко от дружинната, защото послушах майка си. Превърнаха църкви и манастири в обори и вместо с „Нами Бог“ лумпени крещяха „Няма Бог“. Сега берем плодовете на тази идеология. Времето безвъзвратно разруши фалша, който някои искат да гипсират и да представят за истина.

Анастасия Апостолова, Варна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжният край на варненския бобслей,едно изоставено място, потънало в спомените си

Лятното слънце облива морската столица с жарките си лъчи. Крякащи гларуси планират с разперени криле в небесната шир. Някъде долу, по уличките на морския град, купища летовници със спокойна крачка преминават покрай хотел „Одеса“, за да се скрият от високите температури сред прохладата на Морската градина.

Шарената сянка на дърветата е приютила млади и стари. По пейките са насядали пенсионери с вестници в ръце, покрай тях, запътени към морето, преминават плажуващи. Млади майки лениво бутат детските си колички към аквариума, където ще седнат на раздумка пред релефната карта на Черно море.Край една от алеите с бясна скорост преминават момчета на колела. Техните „балканчета“ разгонват смешно тътрузещите се по земята гларуси, които отлитат с крясъци към по­безопасни места. Момчетата са развълнувани и нямат време да се оглеждат. Те има една цел ­ колкото се може по­бързо да стигнат до водопада, защото близо до него е пистата за бобслей ­ една от основните атракции на Морската градина…Летният бобслей във Варна е развлекателно съоръжение, разполагащо с две успоредни трасета, по които се спускат децата.

Основата им е от бетон, а върху него са разположени овални елементи, изработени от стъклопаст.

Началото на пистата е във високата част на Морската градина, близо до стълбите край водопада, а краят ­ долу в ниското, в най­-тясната ивица на Офицерския плаж.

Спускането се извършва върху пластмасови колички с ролкови колела, снабдени с един­ единствен уред за управление – ­метално лостче, което играе ролята на спирачка. При издърпване нагоре единият му край задиря в пистата и по този начин регулира скоростта.

Веднъж достигнали финала, малчуганите трябва отново да се изкачат до началото на пистата, където е изградена и панорамна тераса, върху която чакат родителите. За тази цел е предвидено монорелсово влакче, то извозва малките състезатели обратно до старта, откъдето по желание могат да направят още една обиколка.Въпреки скъсаните дрехи и честите контузии, с които е придружено спускането по бобслея, този атракцион трайно се настанява в сърцата на хлапетата от онова време и се превръща в символ на няколко поколения варненци, израснали покрай пистите му.

За съжаление, както на много други неща от миналото, така и на варненския бобслей не му е писано да дочака настоящето.

Времето му стига само да преживее първата вълна от демократичните промени в държавата. В средата на 90­-те години пистата ведно с делфинариума е придобита от известен бизнес холдинг и бобслеят престава да функционира. Това е краят на увеселителното съоръжение.Следват дълги години на забрава, а когато общественото внимание отново е насочвано към пенсионирания атракцион за кратко, то е само по лоши поводи.

През 2006-та при реконструкция на крайбрежния път са премахнати финалната част от пистата и долната станция на влакчето.

3 години по­късно – през 2009-та в кабинета на областния управител постъпва искане панорамната тераса да бъде отдадена на концесия и да се превърне в заведение. Молбата обаче не е удовлетворена, а през 2012-та, поради опасност от срутване, е демонтиран и дървеният й навес, пазил сянка над главите на поколения деца и родители.

Днес пързалката за бобслей е едно тъжно място, потънало в спомените си.Обраслата с непроходими храсталаци писта е частично разрушена, а все още запазените елементи са затрупани от кафявите листа на есента.

Панорамната тераса е покрита с графити. Има и следи от пожар. Множеството боклуци и празни бутилки говорят, че днес тук вече не се събират родители, а техните пораснали деца, които използват обекта в съвсем друг контекст.

И все пак, макар и съвсем недоловимо, духът на онова отминало време все още може да се усети на това място.

Архитектурата на панорамната тераса е запазила своя чар, а в близост, скрити под дебел слой листа, купчини никога неизползвани секции от улеите продължават да се надяват, че някога ще заемат отредените им места по пистата.

Така, както някогашните деца продължават да заемат своето място върху количката, за да се спуснат с нея по пързалката на спомените.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мръсните далавери на барманите и сервитьорите през соца,за излишъците „каната без дъно“ и още и още

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.

Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.

На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:

— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…

— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.

После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.

Излишъците —„кана без дъно“

Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.

Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.

И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…

Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!

Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…

Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.

Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева

Кадровият подбор?Е, понякога е случаен…

А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.

За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.

А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.

И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.

Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.

„Капка в морето“— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.

Специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.

Директорите — между чука и наковалнята

— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.

А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.

„Лъжат ни…“

И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…

И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.

Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.

Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.

Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…

А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Текста е свален от сп.„Общество и право“, 1985 г.Оригинално заглавие: Истини-очи в очи

Автор: Ганка Манчева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ