Изграждането на Девненския промишлен комплекс, което започва през 1948 год. и продължава с усилени темпове 25 години, е сред най-големите завоевания на индустриалното строителство в социалистическа България. Предприятията в девненската низина произвеждат електроенергия, цимент, захар и най-вече химически продукти – сода, торове, полимери и вещества, които се влагат в други химически производства, като солна киселина, хлор и т.н. Към края на 70-те и началото на 80-те години на XX век, те дват близо 1/5 от продукцията на химическата промишленост у нас.
Освен за вътрешния пазар производството е предназначено за износ, вкл. по т.нар. второ направление (в капиталистическите страни).Официално за Девненската низина се говори с гордост и суперлативи като за Долината на голямата химия, но в ежедневието тя има и друго „апокрифно” название. Наричат я Долината на бавната смърт – злокобно прозвище свързано с тежкия труд в условията на повсеместно замърсяване на почвите и водите, обгазяване и киселинни дъждове, повишена заболеваемост и смъртност. Тази неблагоприятна обстановка става част от местното ежедневие още през 50-те години насам, когато са пуснати първите заводи. Девня започва да се изгражда като втори Димитровград, при което новите жилищни блокове израстват непосредствено до самите предприятия. Жителите на селата около изграждащата се индустриална зона се увеличават успоредно с израстването на големия промишлен обект. През 1969 година Девня е обявена за град с кварталите „Нанко Недев“ (с. Девня), „Изворите“ (с. Река Девня), „Повеляново“ (с. Марково) и „Химик“ (построен с жилища за работниците), както и Промишлената зона. По късно обаче новопостроеното работническо селище и намиращите се там детска градина, поликлиника и магазин (т.нар. кв. „Химик”) постепенно се изоставят.
Днес квартала не съществува на практика, никой не живее там и повечето блокове са съборени. От 70-те години насам огромните нужди на на девненските предприятия от работна ръка вече се задоволяват предимно за сметка на ежедневната трудова миграция на преобладаващата част от работниците. Те пътуват до местоработата си от Варна или други селища в района. Вредните условия на труд обаче не се подобряват съществено и вместо това се компенсират с допълнително заплащане, безплатна храна, и социални придобивки, като достъп до саниториално лечение, облекчен режим на отпускане на ведомствени жилища и най-вече с възможността за бързо придобиване на варненско жителство. Въпреки това в Девня много трудно се задържат квалифицирани работници и специалисти. Неблагоприятните условия на труд и разширяването на производството водят до хронична липса на квалифицирани специалисти.
В определени периоди текучеството достига до 40%. Всичко това, съчетано с липсата на нужните качествени инструменти и консумативи, както и със сложността на строително-монтажните и експлотационни дейности, вече е предпоставка за повишен риск от трудов травматизъм.
Според старателно водената статистика на Стопански химически комбинат (СХК) „Девня” във втората половина на 70-те и първата половина на 80-те, тенденциите са изключително неблагоприятни. В този период работещите в комбината по правило не надхвърлят 12 000 души. Според отчетите годишно стават около 200 трудови злополуки. Още по-притеснителен е фактът, че няма година без злополуки със смъртен край. Средногодишно в резултат на тях умират повече от трима работници, а в някои години броят на загиналите е двойно по-голям. Данните затова обаче не са се огласявали публично.
Един от най-важните отрасли развивани в девненската долина на голямата химия е производството на поливинилхлорид. Лентата на първия завод е прерязана тържествено през 1964 г., а през 1975 г. започва строителството на втори завод за хлор и поливинилхлорид, който е обявен за най-големия строеж на химическата промишленост през седмата петилетка. Завод No 2 за хлор и поливинилхлорид (ЗХПВХ 2) е открит през 1980 г.
Той произвежда в инсталациите си така опасните сода каустик, солна киселина, хлорна вар, карбид, винилхлорид и емулсионен поливинилхлорид и е един от малкото за времето си български химически заводи, в които голяма част от процесите са автоматизирани, а параметрите на най-важните процеси се следят с компютри. Само пет години след пуска си заводът вече се нуждае от цялостна оздравителна програма, защото е в лошо техническо състояние и има остра нужда от по-квалифицирани кадри. Директорът алармира, че в тези условия може да се стигне до тежка промишлена катастрофа, в която да има и загинали работници, но сериозни мерки не са взети.
През 80-те години, когато значението на девненското химическо производство като източник на конвертируема валута нараства и Долината на голямата химия работи на пълни обороти, инсталираното там скъпоструващо оборудване остава недоокомплектовано с резервни части, особено когато се налага те да са внос по второ направление. За „закрепване на положението” се използват подръчни материали. Така сложни, скъпи понякога и много агресивни химически производства, които при неправилна експлоатация крият риск от крупни производствени аварии със значителни икономически щети, тежки екологични последици и човешки жертви, стават заложник на политиката на икономия на средства за внос по второ направление. През онези години органът на БКП в.”Работническо дело” се подготвя от предишния ден и се изпраща от София във Варна и региона с нощния влак.
В броя от 1 ноември 1986 г. на челно място е поместена информация, че Политбюро на ЦК на БКП твърдо и решително коригира кадровата си политика с цел по-последователно отстояване на курса към интензификация на химическото производство чрез въвеждане на новите научни постижения на научно-техническия прогрес.
На същия ден, броени минути преди 7 часа сутринта, докато нощния влак София-варна е спрял на гара Повеляново, Девня бива разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна е усетена в отстоящата на двадесетина километра оттук морска столица Варна, където е регистриран трус от 3-та степен по скалата на Рихтер. Взривен е новият завод за хлор, винил и поливинилхлорид (ЗХВПВХ-2) – едно от най-големите и най-модерни подобни предприятия в света. Взривът поваля всичко на пътя си в радиус от 3 километра, оставяйки единствено опустошение и смърт. Материалните щети и броят на жертвите надхвърля всички предварителни представи. Детонацията унищожава напълно цеха за винилхлорид и отнема живота на двадесетина души. Едни са пометени от ударната сила на взрива или от срутващите се сгради и съоражения, други издъхват от обгаряния. Ранените са десетки, обгазените – стотици. Материалните щети са за над 28 млн. лв.
Мащабите на трагедията са щели да бъдат неимоверно по-големи, ако канцерогенният поливинилхлорид не се бил запалил, предотвратявайки по този начин оформянето на отровен облак, които би натровил още неизброимо множество от хора.В последните няколко минути преди взрива инж. Красимир Костадинов – началникът на смяната, която по това време е била на работа- преценява, че ситуацията не може да бъде овладяна и нарежда на всички работници, които види, да бягат надалеч, защото всеки момент заводът ще се срине със земята. Така не малко от тях се спасяват в бяг, докато самият началник смяна загива, защото до последно обикаля завода в търсене на останали служители и не успява да се евакуира на безопасно разстояние. Тялото му е намерено в двора на завода. И до днес трагедията е пред очите на девненци, които години наред разказват истории за работници от завода, които успели да се спасят от сигурната смърт, като бягали с всичка сила. Те са показателни за ужаса, обзел работниците и служителите, които по това време са на работа в завода. След като дежурният началник смяна в ЗХВПВХ-2 успява да предупреди част от подчинените си, че взривът е неизбежен, те хукват да бягат. Един от работниците, който трябвало да следи на компютър параметрите на химичните реакции, бил заспал с изути обувки на работното си място и когато разбира за надвисналата заплаха, той бяга по чорапи повече от десет километра, чак докато се прибере в дома си в отдалечен от мястото на аварията девненски квартал.
Според друг разказ техник от завода, бягайки, минал направо през склад, пълен с аварийни лампи на поставки триножници. Именно триножниците задържали срутилия се над него таван и така той оцелял, но бил блокиран там и го открили едва на другия следобед, когато комисията тръгнала да описва щетите от аварията.Веднага след взрива, на мястото на аварията са извикани извънредно част от работниците за изпълнение на специфични задачи, които отиват с неохота и със страх за живота си. На авариралата площадка пристигат и множество пожарникари, които геройски се борят с огъня. Същевременно по девненското радио звучи музика и не се дават никакви указания за предпазване от аварията, независимо, че над мястото и е надвиснал облак лютив черен дим. В съседните села хората също виждат облака дим, но не знаят какво се случва и просто чакат да отмине поредното девненско обгазяване. По предложение на предприятия от близкия град Белослав се създава инициатива за създаване на фонд за набиране на средства за възстановяването на ЗХВПВХ-2. Ранените работници получват и обещание за лечение в чужбина, но те се оказват напразни. Вместо това на пострадалите са им били раздадени бележки, за да могат да си купят без ред телевизор „Велико Търново”.
Часове след аварията от София пристига комисия за установяване на щетите от разрушенията, както и специален следствен екип. Размерите на пораженията са толкова големи, че на другия ден официоза „Работническо дело” е принуден да излезе с кратко съобщение за аварията на една от вътрешните си страници. В него без всякакви подробности се съобщава за аварията, за броя на загиналите и ранените, както и че е назначена правителствена комисия за установяване на причините за злополуката и нормализиране на производството. Крупната производствена авария в Девня е белязана и от още едно съвпадение. На същия този 1 ноември 1986 г. избухва пожар в склада на една швейцарска фармацевтична компания край Базел, следствие на който река Рейн е замърсена с тонове химически вещества, които причиняват тежко трансгранично екологично замърсяване. „Работническо дело” публикува много повече информация за рейнското бедствие, отколкото за девненската трагедия.
Скоро след взрива районът около завода е ограден и оттогава е със специален режим на достъп, контролиран от Държавна сигурност. В началото на зоната на аварията са допуснати някои журналисти, но в подобна обстановка и извличането на поуки от случилото се, и правенето на репортаж за аварията, отнела живота на толкова много хора, се оказва трудна задача.
След направеното разследване по случая и изготвянето на комплексна експертиза се установява, че причината за взрива е недоброто затягане на люка на химически реактор от работници от предната смяна, довело до изтичане на опасен газ, който по-късно се е самовзривил. Базирайки се на заключенията на комплексната експертиза варненският окръжен съд подвежда под наказателна отговорност поради немарливо изпълнение на задължения, представляващи източник на повишена опасност, началника на предходната смяна, работниците, които са били отговорни за затягането на люка, механиците, които е трябвало да подпомагат и контролират тяхната дейност, ръководителите на завода и на отделните негови звена.
Върховния съд приема становището на Варненския окръжен съд и потвърждава присъдите, но намалява тяхната първоначална продължителност, тъй като намира смекчаващи вината обстоятелства. В крайна сметка заключението на ВС е, че „Случаят Девня е типичен пример за проява на немарливост в малка степен от много съпричинители, но с огромни последици”. Така тихомълком са осъдени деветима виновници, сред които началникът на смяната инженер Опрев, на който дават 4 години затвор, и директорът Румен Дяков, чиято присъда е година и половина условно.Въпреки направените експертизи, на пръв поглед изясняването на причините за тежката промишлена авария и осъждането на виновниците за случилото се, и до ден днешен остават догадки какво точно е станало на онзи фатален 1 ноември 1986 год.
За съмненията допринася и факта, че Политбюро на ЦК на БКП е имало специална информационна стратегия за аварията: никаква информация не е трябвало да напуска рамките на комбината, за да не се скандализира обществото и да се опазят сведения, свързани с държавната сигурност. Според познавачи, информацията за инцидента е била старателно контролирана по нареждане на висшето партийно ръководство така, че народът да не разбере, че заводът е бил „цъкаща бомба”, която е можела да се взриви при първата по-критична ситуация. Затова освен приетата официална версия за погрешните действия на работниците и служителите в завода довели до трагедията, има и още две основни хипотези за причините, поради които избухва взрива, а именно: погрешна концепция при проектирането на завода, която не осигурява достатъчната му безопасност или саботажни действия, в основата на които стои възродителния процес.
Интересен факт пораждащ тези съмнения е и, че веднага след взрива е било наредено спешно разчистване на площадката на аварията, заличило важни веществени доказателства, което е направило невъзможна обективната експертна оценка на причините.
Според девненци и бивши служители на завода, най-меродавните обяснения за причините за аварията се крият в недоокомплектоването на девненското химическо производство с нужните инструменти и резервно оборудване, самонадеяността на директора на ЗХВПВХ-2 и липсата на дисциплина – типичната българска разпасаност, която води до това, че когато трябва да се наблюдават опасни химически процеси, един от работниците спи пред компютъра, друг е отишъл при любовницата си, а трети играе карти с колегите.Девненската трагедия е от онези нещастия, които граничат с природно бедствие, но са причинени от човешка дейност. Материалните разрушения и последствията от тях са огромни, но най-голям е ужаса и скръбта от смъртта на девненските работници. Близките на пострадалите и до днес преживяват трагедията, като им е трудно да повярват, че смъртта на децата им е настъпила в резултат на непредумишлено действие.
Може би една от причнините за тяхната мнителност е и принудителното мълчание и оскъдната информация по случая. Взривът в ЗХВПВХ-2 и произтеклата трагедия от него винаги е сред най-сериозните аргументи на градските власти в исканията им за специално отношение към безопасността на предприятията, разположени в девненската промишлена зона. В годините на комунистическата власт обаче този инцидент, макар и да не е изцяло премълчан, е в голяма степен потулен. Притеснително е, че аварията възниква в един от най-модерните за времето си заводи, което компрометира самата идея за въвеждането на най-напредничавите химически производства. Най-притеснителен обаче е броят на жертвите. Гибелта на двадесет души, които са на работа и си отиват от този свят за броени минути, сама по себе си е несъвместима както с идеята на социализма като най-хуманния обществен строй, така и в частност с програмата на БКП за изграждането на развито социалистическо общество у нас, една от основните задачи на която е грижата за човека да бъде основна грижа на Партията, смисъл и съдържание на цялата й политика.
И макар, че трагедията от преди почти 28 години не успява да убие едно от най-големите и модерни индустриални предприятия в страната, то днес състоянието на завода е като след бомбандировка. По време на масовата приватизация заводът става собственост на скандалния бизнесмен Николай Банев (индустриален холдинг „АКБ Форес”) с името „Полимери” – Девня. Вече преименуваното и приватизирано през 1998 г. дружество „Полимери“ агонизира близо петнадесет години.
В средата на 2010 г. заводът спира работа окончателно, а на 12 декември 2012 г. Варненският окръжен съд го обявява в неплатежоспособност. Сега територията, върху която доскоро се е намирал заводът на фалиралата компания, изглежда мрачно. По-голямата част от производствените халета вече са съборени и преработени като рециклиран бетон, а инсталациите и металните естакади – нарязани и продадени като скрап. Оцелели са само шест постройки, но не за дълго. Каква част от вторичните суровини са откраднати или продадени на черно никой не знае. Край планините от натрошен бетон и ръждив метал като сенки се щурат роми. Мъжете събарят и режат, жените сортират отломките и тухлите. Продължават да работят само машините за товарене на скрап. Базата, до която се извозват металните отпадъци, е само на няколкостотин метра от портала на „Полимери“. Според синдика на фалиралото предприятие мащабите на кражбите от територията на завода продължават да са огромни и крият сериозна опасност за живеещите не само в Девня, но и в широк периметър около града. Така днес завод „Полимери“ е вече почти напълно съборен, а територията му се е превърнала в цъкаща екологична бомба.
Източници:
„Смъртта при социализма – героика и постгероика”- СЛУЧАЯТ ДЕВНЯ, ИЛИ „КОГАТО КОЛАТА СЕ ОБЪРНЕ“, Миглена Иванова;www.capital.bg
20:40:00
