Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Подп. о.р. д–р инж.Красимир Михайлов Стоянов летец–пилот от ВВС

От 2012 г. е ръководител на Авиокосмическия център с Планетариума в Учебно–възпитателен център на СОК „Камчия“.Роден е на 24.01.1961 г. в гр.Варна. Основно и средно образование завършл в родния град.

В периода от 1979 до 1984 учи и завършва успешно ВНВВУ „Г. Бенковски“ в гр. Долна Митрополия.

На 10.01.1987 г. след избирането му заминава за Звездното градче, където в Центъра за подготовка на космонавти преминава пълния курс на подготовка за космонавт–изследовател за втория Българо–руски космически полет, осъществен от 07 до 17.06.1988 г., но остава в дублиращия екипаж.През 1991 г. защитава дисертация във ВВИА „Н.Е. Жуковски“ гр.Москва, и след завръщането си заема различни длъжност в Института за космически изследвания и технологии към БАН, включително и до негов пом.директор.

През периода 2000–2008 г. се завръща отново и служи в редиците на Българските ВВС. След което се пенсионира.„Учени и специалисти от различни институции на България приемат предизвикателствата за изследване и изучаване на космоса и резултатите не закъсняват. През 1972 г. България се нарежда като 18 космическа държава в ранглистата на ООН, запускайки първия свой космически прибор. През 1979 г. с полета на първия български космонавт Георги Иванов нашата страна се включи в пилотирани космически полети и стана шестата държава в света, която има свой космонавт.

Към космическите победи е и осъществяването на полета на втория български космонавт Александър Александров през 1988 г. За космическия полет беше утвърден космически проект „Шипка“ , получил това име, тъй като „Шипка“ е символ на историческата дружба между нашите народи – Бълтария и Русия. Той включваше научно-техничеката програма и цялостната дейност по подготовката и провеждането на втория българо-руски /тогава съветски / космически полет и стана венец на научно-техническите достижения на Република България в космическите изследвания.

За мое щастие бях одобрен, след подбора от около 300 летци от ВВС, да премина и успешно да завърша пълния курс на подготовка за космонавт–изследовател в Центъра за подготовка на космонавти в Звездното градче през 1987–1988 г. Всички сме чували за невероятните психически и физически трудности, сложности, проблеми и прегради, с които се сблъскват бъдещите космонавти, особено тези от тях, които бяха първопроходци. А да не говорим за изпълнението на космическите полети, тъй като всеки сам по себе си носи своя характерна особеност и идивидуалност. Информативно мога да спомена, че подготовката, както и нашата, се състои от два основни етапа – теоретическа и практическа (в състав на космическия екипаж), и протича в различен времеви период – в зависимост от типа на експедицията (дълговременна или краткосрочна), от година и половина, две, та дори и три, четири.

Който има желание, винаги може да намери по–подробна информация както за космическите полети, така и за самата подготовка, но не и в достатъчно подробности и детайли. Имено това ме провокира да опиша по–пълно една от съпътстващите тренировки, оставила своя отпечатък и спомен завинаги. Разбира се, далеч съм от мисълта да забравя за неописуемите преживявания, общуване, срещи и разговори с летците–космонавти, а още повече с тези, които бяха в първия отряд (за съжаление много от тях вече не са сред нас), но да се върна на темата.

По време на подготовката за космически полет всеки един от екипажите, които минимум са два, а понякога и повече, провеждат тренировки за оцеляване при приземяване в сурови климатични условия и географски зони или при приводняване в море, океан и т.н. В зависимост от годишното време на планирания полет се изпълнява, ако е през зимните месеци първия вид тренировка, а през летните – втория.

Понякога на екипажите се налага да преминат и през двете. Тъй като нашият втори българо–руски космически полет предстоеше да се изпълни през м. юни 1988 г. двата екипажа преминахме тренировки за оцеляване при приводняване. Казвам тренировки защото има две възможности след приводняването. Ако евакуацията е срочна и не търпи отлагане, то тогава космонавтите, намиращи се в скафандри, ги херметезират, поставят надуваеми пояси и напускат спускаемия апарат, като предварително са изхвърлили във водата необходимите и поставени в херметични пакети документации. 

В случай, че условията позволяват, екипажа преминава към втория начин на евакуация.Спускаемият апарат с космонавтите, облечени в скафандри, се спуска от кораб, който се намира в открито море (тренировката се провежда в Черно море). Позата в която се намира космонавта може да се оприличи като ембриона в утробата на майката. Пространството е изключително малко в спускаемия апарат, особено за трима човека, а креслата в които се намират са V–образно разположени. Пристъпва се към сваляне на скафандрите, които се обличат и събличат сравнително трудно, особено без помощ и съдействие. За целта, по определен ред, всеки член от екипажа ляга напречно върху другите два и сваля скафандъра. Следва обличане на полетния костюм, топлозащитния костюм (осигуряващ нормална телесна температура при минус 70 градуса), водонепроницаемия костюм и поставяне на надуваемия пояс. Остава единствено открито лицето. Отаря се люка и подред напускат или по скоро скачат във водата космонавта–изследовател, бордния инженер и командира на екипажа. Може да си представите формата на спускаемия апарат, която е пресечен конус или наподобяваща на автомобилен фар.

При спокойни води той е стабилен, но при вълнение започкат колебания по трите му оси и се добавя и едно постъпателно движение нагоре–надолу. Нашата тренировка започна при спокойно море, но вълнението, което се появи, започна постепено да се услива и достигна до 4,5 бала. При 4 бала по инктрукция тренировката се прекратява, но ръководителя ни гласува доверие и продължихме до края. В противен случай трябваше да я повторим на следващия ден. Тренировка и евакуация продължили 4:30 ч. по време на която загубих около 5 кг. от собственото си тегло. Човек не би издържал в сауна дори и 20 мин., а ние в подобни условия успяхме. Лекарите твърдят, че човек загубил 6 кг. от теглото си за такъв кратък период от време, загива. Не мога да ви опиша онова чувство на блаженство, което изпитах след напускането на спускаемия апарат и попадайки във водата. Само това, че лицето ми се намокри и разхлади, създаваше удовлетворение и усещане, че отново съм се родил.

Трудно е да си представя как един обикновен човек без психическа и физичаска подготовка би издържал всичко това. И силните колебания на спускаемия апарат, вследствие на голямото вълнение, и непредсказуемите удари по главата и крайниците, които трябваше да понасяме, и високата температура, както в апарата, така и телесната, и обилното потоотделяне вследствие на липсваща вентилация в костюмите. Независимо от сложноста и трудните моменти, тренировката за оцеляване при приводняване премина успешно и нашия космически екипаж заслужено получи отлична оценка. Ще си позволя да кажа само това, че не може да се деференцира кои етапи от подготовката са по–леки или по–трудни, тъй като всички те имат своите специфични особености и сложност.



Татко ме чакаше на вратата и силно развълнуван се опитваше да ми каже нещо, размахвайки лист хартия във въздуха. Инстинктивно се свих, още помнех какъв шамар ми беше завъртял, когато ме бяха хванали да обирам касетофонче от колата на единствените чужденци, объркали се да дойдат в града ни през 1986. 

Но тук случаят беше друг, прегръщаше ме и ми тикаше ръждива връзка с ключове в ръцете. На татко се бяха паднали половината бунгала от почивната база на завода в Обзор. В него бяха ключовете, беше късен април. На другата сутрин той, аз, мама и моето гадже (една приятелка от Враца) се натоварихме на москвича и тръгнахме да видим къде ни е късметът.

Огромна борова гора, 16 бунгала, две от които шефските, зала за стол, барче, кухня, а на 100 метра - пустинен морски бряг с мек пясък.

Видяхме го и разбрахме, че това ни е късметът. Татко плачеше на връщане, мама и тя. Взехме заеми и се върнахме, за да вкараме бунгалата в ред. Врати, прозорци, легла - оправихме всичко. Водата течеше по тръбите, никой не я беше спирал. Тате се позавъртя в едни храсти, не разбрах какво направи, но целият лагер светна. В столовата сложихме един съветски Електрон и чудо, той тръгна.

Не закъсняха и гостите. И като се започна - всяка сутрин на пътя чакаме да минат коли с табели, остават за по няколко дни. Условията са лоши, но бяхме евтини, а природата беше страхотна, а морето - близо. Усетихме се да накупим вафли, консерви, хляб, да храним в стола. Дори вечер пускахме телевизора за гостите. Никой не ни притесняваше. Юли месец дойде колега на тати от завода, който беше взел другите 8 бунгала. Тате му даде парите изкарани до момента, обеща му и още след края на сезона. Написаха на хартийката, че колегата ги подарява на тате, той му даде и ключовете. Удвоихме бизнеса. Септември завършихме с една торба с пари. Тате си беше купил бермудки, хавайска риза и едно радио на батерии и по цял ден обикаляше важно бунгалата, за да наглежда. Покрихме москвича с покривало, татко важно паркира един стар мерцедес, вървеше подмяна на автопарка. Дори мама смени своите дълги поли с едни цветни бермудки и джапанки. Те бяха селски хора, трудно свикваха с новото.

Първата седмица на октомври туристите изчезнаха, а ние цяла седмица изкарахме в комплекса, за да ремонтираме, поправяме, зазимяваме. Накупихме евтини одеала, кревати, огледала, предплатихме за боядисване и освежаване в ранна пролет. Бяхме готови да се върнем с мерцедеса в родния град и да разкажем на всички колко сме спечелили от късмета на тате.

Гоше, Гоше, ти и късмет. Една сутрин намерих между бараките да пълзи един човек със сиви панталони, вратовръзка, който мереше и записваше нещо. Помислих го, че не е добре нещо и го помолих да си тръгне. Той ни попита кои сме, аз го смъмрих и го изгоних. В ранния следобед той се върна, оказа се, че бил от общината. От този ден намразих всички държавни служители. За половин час през нашия скромен лагер се изсипаха 3 полицейски коли, енергото, водоснабдяване, не помня още кой. Тате размахваше хартиите и страшно крещеше. Чак сега бяхме разбрали, че татко и колегата му са получили...бараките, но не и земята под тях. И ако към тях претенции нямат никакви от страна на новите собственици, дължим наем за използването на земята. Енергото използваха момента, за да попитат за кабела. Тате го беше забравил вързан. Водоснабдяване ни набутаха една огромна сметка. Цяла вечер отговаряхме на въпроси, аз изядох и няколко шамара от мутрите, които собственикът беше довел да ни гонят. На сутринта ни пуснаха да си идем, като ни задържаха и колата. Тате извади от покривалото москвича, в него имаше 8 огледала, с тях си тръгнахме. В града ни бяха организирали цяло посрещане, за да видят мерцедеса. Ние се върнахме със старата кола, тъжни и смачкани.

Подарихме по едно огледало на най-близките, оставихме едно и за у дома. Гаджето ми не можа да преживее всичко. Още на Пловдив слезе, каза ми, че винаги е подозирала, че лошият ми късмет е изключително силен, но не е предполагала, че ще се предаде и на нея.  Взе ми 50 лв в заем и се качи на автобуса за София. Повече не я видях.

Тук таме още приятели ме бъзикат да ги водя на хотела в Обрзор, а аз стискам зъби. Ако Тодор Живков още управляваше България, щях да пиша до него. Но сега нямам на кого и да се оплача.

Още от историите на Сервитьорът Гошо вижте ТУК



От готвените храни хората са могли да избират примерно свинско със зеле за 24 стотинки или пиле фрикасе за 20 стотинки.

Меню отпреди доста години разкрива колко е струвала храната в заведенията за бързо хранене,така наричаните закусвални по времето на социализма у нас.Супите рядко са надвишавали 10 стотинки, освен любимото и до днес на всички шкембе, което е струвало цели 17 стотинки.

Сходни и по-ниски бяха цените в работническите столове из заводите на България


В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв.

През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар. В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.

По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна. Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.




Много често ме бъзикат за историята на рода ми. Какви сме били, какво сме правили. Особено ако пили една ракия в повече, младите не се спират.

Дядо ми бил келнер в бистрото в нашия малък град. Преди 9 септември градът бил малък, само с едно бистро. Дошли при него нелегалните, Митко, това, онова...помагай! Гладни сме. И дядо Димитър почнал да краде от бистрото, за да храни нелегалните и партизаните. Било гладно време, а вечер дядо излизал с голяма торба - наденица, готвено, хляб и всичкото на другарите. Хванал го собственикът, бил го голям бой и го вкарал в затвора като крадец. Как да каже дядо, че за партизаните давал, от затвор на смърт отивал?

Малко след 9 септември излязал дядо, потърсил нелегалните, за да изчисти името си. Всички се правили, че не го познават. За дядо това било страшен удар, но продължил по своя път. В началото на 60-те отворили едната от двете големи фабрики и дядо станал там работник в стола. Продължавал да бъде много добър и да изнася храна, за да храни гладните. В това той намирал истината за комунизма. За негов късмет, баща ми бил инженер там, а после бавно се издигнал до директор. Татко все го прикривал и плащал за разминаването по ревизиите, защото знаел - дядо е комунист, но от истинските.

Ето ме и мен, Гошо. Вече съм на 50 и нагоре. От дядо и татко знам кои са най-великите хора на света - Ленин и  Тодор Живков. Ленин - защото дал насоката на един по-добър свят, а Живков - защото спаси България от глад и мизерия. Сега мога да добавя и Тръмп и Путин, които мога да нарека мои приятели! (линкове към статиите)

Храня и поя всеки ден капиталистите, които ядат и пият по кръчмите. Нормално е, не ме е срам, защото срамен труд няма. Вярвам, че народните изедници рано или късно ще отворят очи и ще разберат, че са в грешка. До този момент - нямам против да нахраня беден или гладен, както е правил дядо, баща ми и вярвам, всички от рода ни!

Добявям към важните хора за мен и Исус, който един път ми се е появявал, за да ми се скара, но това е друга история.

Още от историите на Сервитьорът Гошо ТУК



Детските градини не са това, което бяха, разказва ми учителка със стаж около 40 години в забавачките в София и околността.

Ето нейния разказ:

Децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режимът им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде бобът с наденица. Разбира се ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат, да са в системата.Госпожи нямаше, имаше другарки. А родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Пак гледахме по около 30 -35 деца в група, но се справяхме.Кренвирши имаше често за обяд, родителите не знаеха какво е глутенова непоносимост. Диети нямаше, а децата израстваха здрави и с бузки. Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар час след като си го оставил “Ела да си го прибереш”.

Директорките не ни позволяваха да  идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прически, грим и настроение на работа. “Вие трябва да се пример за подръжание и на родителите и на децата”, казваше тя.Кренвирши имаше често за обяд, родителите не знаеха какво е глутенова непоносимост. Диети нямаше, а децата израстваха здрави и с бузки. Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар час след като си го оставил “Ела да си го прибереш”.

Директорките не ни позволяваха да  идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прически, грим и настроение на работа. “Вие трябва да се пример за подръжание и на родителите и на децата”, казваше тя.Бащата на Митко бе директор на Кремиковци, човек с възможности, и реши да се отблагодари, като заведе цялата детска градина на море за две седмици.

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктури и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.Играта преминаваше тихо, без много крясъци, защото децата пак казвам – бяха спокойни.Нямаха търпение за Дядо Мраз и Снежанка и Баба Марта да дойдат, защото все подаряваха хубави подаръци, а и тук-там разбираха, че това не са те, а другарките!Акордеоните бяха голяма забава в часовете по музика, а песните се знаеха наизуст. Всеки месец имахме “наблюдения”, от тригодишни ги водихме в парка, на жп гарата, автогарата, дори и на летището. Всяко лято отивахме на лагер на морето – по цял месец две лели, една учителка и тук-таме някой родител с нас. Все пак бяха 30-35 деца.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.С интерес ми разказваше истории за много поколения деца и помнеше имената им. А дали сега е по-добре, вие преценете.



Със сигурност сте виждали по новините как на Черния петък стотици американци чакат нетърпеливо пред магазините и веднага щом отворят вратите, те буквално щурмуват стоките, като често пъти се стига до бой и скубане на коси само заради някоя рокля, пише в свой коментар сайтът Flashnews.bg.

Е, така са изглеждали някога магазините и у нас, но не на Черен петък, а щом някъде се понесяла мълвата, че са заредени дънки или маратонки Ромика.


Или пък така дефицитните чорапогащници. С тези спомени ви връщаме към времената на соца, за да открехнем гардероба на българите и да си спомним как се обличахме при Бай Тошо. Времето, в което българките десетилетия наред гледаха с влажни очи страниците на немските списания като „Некерман“ и „Бурда“ и си правеха прически със захарна вода вместо лак за коса.

Най-общо модата в България преди демокрацията може да се раздели условно на два периода – ранния комунизъм и късния социализъм.В първия период на жената се гледа като на равна другарка, целомъдрена работничка и добра домакиня. С идването на комунизма външния вид и на двата пола започва да се унифицира, а дрехите се предлагат под формата на масова конфекция.Ловим бримки

Едва ли има някой, роден преди 1990-та, който не е срещал този чудат надпис. За днешните жени е напълно нормално щом им се скъса чорапогащника моментално да го изхвърлят. Но, някога купуването на нов хич не е било лесна работа, по простата причина, че просто са липсвали от рафтовете по магазините.

Зареждането с чорапогащници се превръщало в истинска истерия, съпроводена с писъци и дърпане на коси ако някоя другарка заграби повече от така дефицитната стока. Затова копринен или чорапогащник от креп найлон били сред най-обичаните подаръци за 8-ми март, често давани на жените в колектива от мъжете или началниците. И когато се пуснела бримка, просто отиваш да ти я „уловят“…В разгара на комунизма късите поли стават абсолютно табу, а на момичетата, които си позволят да покажат бедра се биели печати, които не могат да бъдат изтрити седмици наред. На плитките тип конски опашки също не се гледало с добро око, дори на тези модерни момичета им излиза име – наричат ги зози. Техният мъжки аналог са суингите, които носят ризи и тесни панталони, които според комунистическата власт са символ на „упадъчната западна култура“.

Макар, че по време на социализма у нас не е имало особено голямо разнообразие на облекла, модата все пак не е била нещо непонятно.

Особено към 80-те години, когато партията решава, че за да противодейства на западното влияние, НР България трябва да създаде собствени модни тенденции.За да бъдат възпитани определени вкусове в обществото се впряга тогавашното ЦНСМ – Център за нови стоки и мода. Откриват се дузина модни предприятия като „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“ и т.н. Но, те шият предимно и само за износ и на ишлеме. Малкото дрехи от конфекцията, които се пускат в магазините, се разграбват за секунди. По това време нелегалните шивачници процъфтяват, защото българките масово си поръчват костюми по модели от „Бурда“ или „Некерман“, ако разбира се са

Маратонките Ромика и дънките Панака – емблемите на соц модата

В онези времена по „Корекомите“ са се продавали дънки Rifle, Levi’s и Wrangler. Но, както е добре известно не всеки е можел да пазарува във валутните магазини, преди всичко поради липсата на долари.

Като алтернатива на вносните дънки, в луковитската шивашка фабрика започват да се шият джинси българско производство под марката „Панака“. Правят се от грубоват дънков плат, имат месингови копчета и прословутия месингов ключодържател-отварачка.


Но, дори и тези дънки се оказват дефицит и не стигат за всички мераклии, искащи да бъдат модерни – създава се черен пазар, на който така желаните джинси се продават или с връзки, или на двойна цена.

Свои дънки произвежда и софийския завод „Рила“.

Но, какво бяха по онова време дънките без чифт маратонки?


Първите български спортни обувки излизат на пазара през 80-те години под марката ROMIKA. Собствениците на така желаните маратонки са обект на истинска завист, защото сдобиването с тях отново става предимно с връзки. По това време повечето деца просто ходят с прословутите сини гуменки.

През 1984-та младия дизайнер Васко Василев получава поръчка да изработи колекция, която е ориентирана към младежта. В родното му Елхово по това време работят две модни къщи – „Яница“ и „Невен“. Намира залежал стар плат, от който се ражда прословутата колекция „Студио В2“, за която и млади и стари се редят на километрични опашки пред ЦНСМ и магазините в страната.


Модата на шушляците

Шушляковите якета също са една от емблемите на соц модата. Към средата на 80-те се появяват и анцузи „Kappa“, също шити на ишлеме.


Малко хора ще си спомнят вероятно, но няколко години преди това у нас започват да се правят и маратонки по лицензи от „Пума”, „Адидас” и „Трейнинг”.



В началото на новия век се оказах сервитьор в един етноресторант в голям бизнес център в Париж. Това начинание беше импровизация, както всичко в моя живот - приятел на приятел вика, че негов познат имал такъв ресторант, искал да го развива. Но бил в Париж. И ето ме, вече на почти 38, в нова страна, почвам да уча френски и заедно с това всеки ден до 23 часа обслужвам клиенти. Ресторантът предлагаше една смесица от балканска кухня, която беше интересна за посетителите на центъра. Стандартните неща, но тройно по-скъпо. Това беше добра рецепта за онези години. Имахме много посетители, защото там редовно се случваха големи събития.

Един следобед в ресторанта влезе властен мъжага с огромна усмивка, придружен от много красива дама. След тях се изсипаха 6 човека охрана, всеки с размерите на секция.

Разбрахме, че това е прочутият милиардер Доналд Тръмп, който вечерта щял да изнася лекция в една от залите. Дошъл при нас да опита балканска кухня, не бил ял такава. И да убие няколко часа. Тръмп прокара пръст по менюто и ми предложи аз да избера. Сервирах му таратор, мусака, препечени питки и едни много сладки люти чушки в доматен сос. Мелания поиска само салата, а охраната се отпусна с доста по-сериозно похапване.

Докато ги обслужа, на няколко пъти минах покрай Тръмп, той ядеше и се усмихваше, явно много му харесваше и мусаката и таратора. Викаше ми YES и сочеше ястията. Накрая взе да топи с питката в соса и да яде. Много му беше сладко.

И тук се случи инцидентът. Успя да си накапе вратовръзката със соса. Всички изтръпнаха, защото лекцията започваше след час. Тръмп се нацупи, но аз съм стар ресторантски лъв. Казах "Айн момент, бите" (от адреналин бях забравил и всичко на френски, само това се сетих от училището - немски). Охраната ме разбра горе-долу, а аз внимателно поръсих вратовръзката със сол и започнах да търкам. За няколко минути по скъпата вратовръзка нямаше нито следа, а Тръмп ме гледаше учудено и с възторг. От стрес тепърва почваха да ми избиват капки по челото, бъдещият президент на САЩ каза нещо, охраната му ми стисна ръката и ми даде 100 долара бакшиш. После колегите коментираха, че вратовръзката му е струвала поне 20 000 долара.

Тръмп изнесе своята реч с много овации, тя беше началото на неговата звездна политическа кариера. Аз стоях с менюто на входа на ресторанта и се усещах част от неговия успех. Тръмп - истински радетел за добруването на американския народ!

Снимка:Facebook / British Vogue



Седми април 1905г.На този ден в старозагорското село Змейово се ражда едно необикновено дете.Момче като всички други.Но и много различно от тях.Името му е Никола Александров Костов.

След десет години в България е обявена мобилизация и страната влиза в Първата световна война. В двора на околийските казарми на Стара Загора е пълно със закичени със здравец мъже и призовки в ръце.Между обозите с каруци върви заедно с баща си и едно русо момче.С остър поглед и спокойно лице. Другите питат баща му защо го е довел тука  , а той казва ,че то ще избяга от къщи и пак ще дойде в казармите.

Цял ден детето моли войниците и командира им да го вземат с тях на войната.Той няколко пъти отказва ,но накрая след много плач и молби се  съгласява . Записват малкия като доброволец в 56- та старозагорска пехотна дружина.Дават му най- малките ботуши и шинел.На ръкава му слагат червен кръст,а на рамото - голяма санитарна чанта.И момчето става най- малкият участник във войната.До десетата си година е завършило трети клас в змейовското основно училище.

После на фронта участва в боевете край Косово поле и Балановец.Но не е само санитар ,а разнася и патрони по окопите.Свикнало със свистенето на куршумите то води и по два коня натоварени с муниции и боеприпаси.Има и истинска пушка на гърба си. За безстрашието си е наградено с орден за храброст.

Но не дочаква края на войната. Защото през април 1918г. от главното командване идва заповед. Да се уволни незабавно от войската и да се върне в училище. И пак със сълзи на очи и много рев малкият войник тръгва обратно към Змейово. 

Там му дават стипендия от царя.Отива в Казанлък и се записва да учи в Музикалното училище . А един ден като дошъл учителят по музика и почнал да чете децата по списъка на класа - като казал неговото име то станало мирно и по войнишки  извикало : -Аз!. 

Учителят се вгледал в лицето му и го попитал от къде го познава.А момчето отговорило:" - От гара Кенали , от Македонския фронт г-н учителю!..."А той като чул това станал от катедрата, разплакал се и го прегърнал! Разплакал се и малкият доброволец!..Защото учителят му по музика е бил капитан от неговия полк - капел майсторът на военната музика !

След завършване на образованието си Никола Костов работи също като учител, а като се пенсионира се връща в родното си село.Там умира през 1990 - та година.Много пъти съм слушал за него от съпругата му 90 годишната баба Нейка Костова.А след нейната смърт наследниците им се изнесоха от Змейово.Но родната къща на най - малкия войник остана.Там където е и сега - на главната улица ,четвъртата поред след южния вход на селото. 

А през зимата на 2012 година - кметството в Змейово,организацията на запасняците , читалището и ВМРО в Стара Загора направихме една малка паметна плоча в центъра на селото.На нея малкият доброволец е изправен в цял ръст, с пушка и войнишки дрехи.Сякаш и днес стои там на пост.


Източник ФБ-Никола Пеев/Стара Загора



Казват, че по време на соца българинът се чувствал много по-сигурен - за работата си, за бъдещето си, за своя живот и живота на децата си.Така ли бе наиситна? Изглежда,че не е било точно така - просто властите са създали такова възприятие. Благодарение на пропагандата и липсата на свободни медии. Едно време новините по единствената телевизия започваха с успехите на партията и на трудовите колективи, а днес слушаме и гледаме всякакви подробности за инциденти и трагедедии.


ЧОВЕК ЖИВЯЛ ПРЕЗ СОЦА, СЕ ПОЗНАВА ПО ТЕЗИ НЕЩА:


1-.Не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

2– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

3– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

4– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

5– ладата беше символ на благополучие.

6- Луканка се купуваше по“ втория“ начин и само за гости.

7- Дънките “ Панака“ Петрич- юмрук в лицето на капитализма.

8- В петък само руска телевизия.

9- Всички разказваха тайно вицове за Живков и Брежнев.

10- режимът на тока 2/2.

Може да допълвате и опровергавате в полето за коментари,като спазвате добрия тон.



Писмо от Щатите пристигна до българка, след като пътува 50 години. това разказа пред бТВ Даниела Николаева.

Тя живее от пет години на ул. Баба Илийца в столичния квартал Лагера.Преди няколко дни тя изненадващо намира в пощенската си кутия писмо, изпратено на 19 февруари 1971 г. от Понтиак – 60-хиляден град в щата Мичиган.

„Видях в пощенската кутия цветен плик и първата ми мисъл беше, че е реклама от типа „Вие бяхте избран за безплатна процедура“. Да, но не. Видях ръкописния почерк, старото мастило, знака USA.

До този момент все още имаше шанс да е някаква реклама, но после погледнах по-отблизо и видях, че клеймото е автентично: Понтиак, 19 февруари 1971 г. Това беше много странно“, разказа пред бТВ тя.

Писмото е за Наталия Димитрова. Бързо помислих какви са имената на съседите ми, а за посигурно огледах табелите на пощенските кутии. Не – нямаше Димитрови. На плика беше изписано улица „Вела Пеева“ – казах си, че е малко вероятно това име да се е запазило. Тогава защо пликът се озовава при мен?

Такава вещ пари. Тя съдържа лични отношения и чувства, а аз съм последният човек, който иска да се рови. Но не можех да оставя писмото върху пощенските кутии. Представях си как някой се рови в него и може би се надсмива на това как са си писали някога хората. Или по-лошо – как го къса или просто изхвърля на боклука. Реших, че ще го прибера и ще го съхранявам, колкото трябва.

Влязох вкъщи и оставих писмото на масата. Измина половин час, в който вършех различни неща. Минавайки няколко пъти покрай писмото, в главата ми започна да се прокрадва мисълта как да намеря човека, до когото е адресирано писмото. Или неговите наследници.

Знаех, че през 1971 г. животът е бил съвсем друг и този, който е писал от САЩ, е бил изгнаник, а близките му в България са били нарочени за ненадеждни, били са следени,вероятно репресирани“, разказва пред bTV историята на писмото Даниела.

Нейното желание е да бъде намерена Наталия Димитрова или нейните наследници, за да получат писмото, обикаляло света от 50 години.



Истината е, че Военното дело съществува по времето на всеки етап от човешката история, тъй като е най-ефективното средство за отстояване на жизнени интереси на човечеството. В периода от 3600 година пр.н.е. до 1980 година са водени около 1455 войни (в това число и 2 световни войни). 

Момичетата в десети клас през Социализмът бяха обучавани на стрелба с калашник и всяка жена бе подготвена да борави с автомат и пистолет. За момчетата имаше казарма и задължителното военно обучение бе наистина задължително освен за онези, които са сменили резбата или учиха висше, но след завършването си пак влизаха да отслужат своята служба.

Всички бяхме подготвени да защитаваме родината си от врагове отвън и отвътре както се клехме. Днес враговете отвътре на родината ви управляват родината и затова и армията ви е я няма. Няма я и военната подготовка при момчетата затова и те предпочитат да се гримират вместо да станът истински мъже. Живеете в един виртуален свят вторачени в телефони и съществувате в интернет! Чудя се, ако някой ден спре интернета и тока какво ще правите, как ще живеете? Социалната ангажираност на младите в семейството и обществото възпитаваше на труд и носеше ценни познания за живота на подрастващите.Ученически трудови бригади в помощ на селското стопанство като децата помагаха на село на бабите и дядовците си в градините и личните стопанства. В училищата имаше час по трудово където дори момчетата се учиха да готвят и шият, а момичетата можеха да си направят чук дори.Комплексното обучение създаваше личности и възпитаваше децата да могат всичко да правят с двете си ръце, а днес всички са виртуално оковани и нищо реално няма да излезе от това. Момичетата на 70-те и 80-те можеха за секунди да разглобят и сглобят автомат, а сега могат само да се гримират. Те бяха възпитавани да стават майки и домакини, но днес обаче не са способни на това. Къде е държавата питам аз? Има ли кой да я брани от враговете и?

Чл. 59. (1) Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. Измяната и предателството към отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона.



В нашия малък град нямахме много VIP гости, а когато все пак идваха, все ги водеха в нашия ресторант. Не вечер, когато се извиваха хора и димеше скарата, а през деня. Има посещения, които никога няма да забравя. Едно от тях е срещата ми с Тодор Живков и Бойко Борисов, които стояха на една маса и аз ги обслужвах.

Собственикът бе научил, че на другия ден през града ще мине бившият Първи, беше и сигурен, че ще се отбият и при нас за обяд. Излишно беше да кажа, че всичко в кухнята лъщеше, готвачът беше на линия. Нищо общо със сегашните ресторанти, дори и в големите градове.

В 12 пред ресторанта спря полицейска кола. Преупредиха ни, че през ресторанта ще мине Тодор Живков, да запазим маса на сянка, далеч от хората. Около 14 часа ресторантът се беше поизпразнил, на най-хубавата маса под сянката на лозите стоеше надписа RESERVE. Първо влезе Бойко, огледа, кимна към нас за масата, след това бавно влезе и Тодор Живков, бавно куцукайки, подкрепян от едно момче от охраната.

Седна и започна да се оглежда.

Много мога да кажа за другаря Тодор Живков. За хората от моето поколение, той беше водач на една велика държава. Годините си бяха казали своето, той вече не беше държавен ръководител, но в него още я имаше осанката на Първия.

На мен се падна да ги обслужвам. Салата от краставици и топка катък за другаря Живков, скара с питки за Бойко Борисов и мусака за втория човек от охраната.

Поднасях им ястията, а Тодор Живков се разсмя

"Как е хубава тази мусака, аз преди много обичах, но сега не мога. На младите оставям мръвката!"

После се обърна към Бойко:

"Да нахраним и момчетата, които са на пост. Милиционерите не трябва да стоят гладни, дори и заради Тодор Живков!"

Полицаите в колата получиха по една питка с две кюфтета вътре и гарнитура. Влязаха вътре и искрено благодариха. През ресторанта се събираше вече малка тълпа от хора, които искаха да се докоснат до Първия, да му кажат своите болки. Заради тях беше и охраната, никой не му мислеше лошото, напротив, обичаха го! 

Тодор Живков ме попита за чаша чай. Попита ме за предприятията, за бившите им ръководители, мрачна сянка премина през лицето му, когато му разказах за безстопанствеността, за бедните хора, за разградените дворове. 

"Момче, ние нямаше никога да допуснем това!"

Точен като швейцарски часовник, Бойко видя, че е минал един час, изправи се, помогна на другаря Живков да стигне до колата. Преведе го през тълпата, върна се, плати и остави бакшиш. Тодор Живков бил много доволен, харесала му нашата простичка салата с домашни краставивици и катък, направен на планински въздух.

Чуха се сирени и кортежът бавно тръгна към София. Много неща могат да бъдат казани и за Тодор Живков и за Бойко Борисов, но за мен те са двама от ръководителите на България, които имаха смелостта да водят страната напред! При това, с човешко отношение и топла усмивка. 

*Използвана е илюстративна снимка от сайта 168chasa.bg



Предаден от приятел за една вечер! Бях се върнал вече от Русия, с някой лев в джоба и с голямо желание да стана богат. Така ми бяха повлияли необятните руски простори, че исках във всичко да се намеся и където дръпна, лев да пада. 

Реших да стана собственик на ресторант, като търсех дълго време подходящо място за това. Сметката ми беше проста, ядене, пиене, музика, стаи за почивка. Хем да е евтино, хем да има оборот. По-закътано, на въздух. Приятели ми похвалиха една гостилница в село Дълги дел, близо до границата. Отивам да крада идеи.

Влюбих се в селото, спокойно, разкошна природа, близо до града. Гостилницата пълна с хора, ядат и ушите им плющят. Всичко наредено както трябва, собственичката Десислава лично готви. Тръгнала си от София, наляла някой лев, двор огромен и пълен с маси. Всичко идва от градината, пържени картофи да ти изпържи, така вкусни, че се топят в устата. И хубаво сервирани  Отпред паркирани коли с различни номера, от София, Пловдив. Планирала и къща за гости да отвори. Напуснала сериозен бизнес в рекламата, за да печели повече и на спокойствие.

Викам си - ето, разработен пазар, да се намеся и аз. Чистият въздух ми отвори една глътка. Пия и мечтая и си правя едни сметки. До мен седна човек, той също пийнал. Казахме си по едно наздраве, второ, трето, гостилницата затвори вече. Той Гошо и аз Гошо, как се намерихме. От селото бил, искал да остане там, било много хубаво.

Разказвам му и аз за моите идеи, той вика - Адаш, имам за теб точното място - стария стол на ТКЗС-то. Огромен, лесно ще ремонтираш, отгоре има стаи - канцеларии, за гости е страхотен. Няма нужда от ремонт, само малко освежаване. И тъкмо сега го продават. Купи го и ме вземи на работа. Цяла вечер изкарахме в разговори за този стол, колко хубав и голям бил, чист, почти не използван. И Гошето щял да помага с всичко. Ходихме в тъмното да го гледаме, много ми хареса. 

Почти не спах от емоции, викам си - каквото ми е донесла съдбата и късмета в този живот, никой не може да ми го отнеме.

На сутринта си хванах рейса, с уговорката, че ще се върна с 1000 долара в брой, за да взема този стол под наем за 10 години напред. Намерих бригада да го ремонтира, търся персонал, дори не съм го видял на светло. В уречения ден ме чака Гошето на спирката, вика ме настрани и тихо шепне - ще го вземем за по-евтино. Дай да вляза първи при шефа на кооператива, да му дам парите, а ти после влез и само подпиши. И стоя пред канцеларията, стоя, никой не излиза. Чукнах, една жена ме гледа учудено.

Къде е Гошето? Кое Гоше, пита ме учудено тя. Той влезе преди час...

Ааа, Митко ли, той влезе до тоалетната и излезе от другата страна.

Ами къде е шефът на кооператива?

Тя много учудена: Че него го няма тук, в София е от 3 дни.

Полиция, разправии. Гошето (известен иначе като Митко) се оказа пияницата на селото, който ме беше измамил плоско. Хванаха го, когато вече почти всичко беше втечнил в ракия и оправяне на стари борчове. Простих му. 

Аз съм сервитьор, много съм видял в живота, не съм вярващ, но познавам знаците на съдбата. Не е за мен явно този бизнес, изгладих си панталоните, бялата риза и веднага почнах работа в едно ресторантче в Пловдив. Късметът ми провървя. Не беше за мен да ставам собственик. Близо до хората ми е по-добре.

Вижте още:

Сервитьорът Гошо разказва: Злати - неземно красивият манекен на модна къща Валентина

Спомените на сервитьора Георги:Владимир Путин - Обичам България и как КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш



Нашите консерви бяха търсени и ценени в нобятния СССР и СИВ, огромния износ ни даваше в замяна ниски цени на бартерни горива – а оттам и отопление, транспорт и всичко останало… Помните ли? А днес:

Да живее пазара… 

„30% „суха кръв“, 30% свинска мас на прах и вода, дори не и чешмяна. В бъркоча се влага едно химикалче наречено „карагенан“ – желира ги, дава им що годе неразпадащ се обем. За сведение, 1% карагенан „заддържа“ 50% вода. Още едно далаверско-престъпно Бинго!

Субстанцията „кръв на прах“ се нарича „суха кръв“. Тя се внася в България повече от двайсет години. България е най-големият вносител на „суха кръв“ в Европа. „Сухата кръв“ е отпаден продукт от кланиците и се пакетира и заравя в специални септични ями. Но за българските престъпници това е идеален начин да забогатеят като предложили на собствениците на кланициите вместо да харчат пари да копаят ями да дават този отпаден и отровен продукт да бъде товарен за внос в България.

„Сухата кръв“ реагира при химични проби на белтъчина т.е. „месо“. Тестват салам или „пържолен“ продукт – 30% белтъчина. Ама особено при саламите е, че тия 30% са само „суха кръв“, която се калкулира като цена на месо. Във всяко месо има и мазнина. В „сухата кръв“ няма. Затова ще вкараме и „мазнина“. България е най-големия вносител на свинска мас на „прах“. Тя се вкарва не само в саламите, но и в кашкавалите, сиренето, млякото, шоколадите, сладоледите.. При тестване на саламите тая мазнина е около 30%.

И така, 30% „суха кръв“, 30% свинска мас на прах и другото основно е ЧИСТА вода, дори не и чешмяна! Сега на тоя бъркоч трябва да му се даде обем, защото няма как да подлъжат народа да му продават течен салам. Та, затова в бъркоча се влага едно химикалче наречено „карагенан“, той се използва много, но за онагледяване, ще кажа, че се влага и в сапуните и геловете – желира ги, дава им що годе неразпадащ се обем. За сведение, 1% карагенан „заддържа“ 50% вода. Още едно далавелско-престъпно Бинго!

Карагенан се вкарва чрез „шприцоване“ в пилета, пържоли – и затова те „набъбват“ двойно и тройно, за сметка на водата, която се продава на цената на месото. А когато ги готвите обемите им намаляват с толкова, защото водата се изпарява, но за вас остава карагена. Той е толкова хранителен, колкото и ако ядете сапун и гел. Е, разбира се, химическата промишленост предлага голямо разнообразие от оцветители на салами, овкусители, ароматизатори и прочия.

Има такова предприятие в Горубляне, което не може да смогне на поръчките на така наречената „хранителна“ индустрия в България. Ами направете си извода – една шприц машина за карагенанова субстванция, която е 30-40 хиляди евра, се изплаща за три дни от далверата с карагенана и водата, след това започва да работи само за престъпното благоденствието на собственика и същевременно ще даде бизнес и на „Здравеопазването“ и на погребалните бюра …“А помните ли „Родопа“…

Месо без оцветители, колбаси без консерванти и кренвирши без мас и перушина – това накратко присъстваше на средностатистическата трапеза. Вносно 30г. месо и второкачествени отпадъци от чужбина бяха нещо недопустимо, и можеха да вкарат в Белене всеки управител, дръзнал да си позволи експерименти с храната на работниците.

Държавата ни беше фактор и производител в СИВ и Европа, желан партньор на Балканите, преди бандитската „приватизация“ да съсипе всичко. 30г. страната ни се срива надолу – културно, икономически и демографски!



Някога почивките не бяха бленуван мираж, нито дълго планувано събитие. Не се правеха резервации за лятото още през зимата. Нямаше олинклузив и такива лиготии като море за един уикенд.

Когато нашите вземеха отпуска, товарехме багажника на москвича, събирахме почти цялата покъщнина – тенджери, тигани, легени, сякаш се готвехме за война. Безкрайните приготовления не минаваха без разправи и даже скандали за купищата куфари и торби, с които майка ми товареше багажника.  Взимахме няколко торбички за повръщане по пътя и потегляхме. Който нямаше кола, хващаше нощния влак до Бургас. На морето оставахме поне 15 дена. А не като сега, когато едвам измолваме седмица отпуска, пък и нямаме пари да си позволим по-дълга ваканция.

Навремето нямаше всевъзможни ресторанти и пицарии. Мажехме филиите на плажа, пиехме лимонада и се надявахме за вечеря да няма зелен боб и кисело мляко в столовата на почивната станция.Не можеше да влизаме в морето преди 10 часа и едва дочаквахме този момент. Но беше абсурд да се опълчим на родителите. Още по-мъчително беше нареждането да спим следобед поне час и чак след това да ходим пак на плаж. Сформирахме си банди с другите деца и вечер се отдавахме на игри и всевъзможни бели, докато възрастните гледаха „Шатовалон”. Не се разминаваше без някой и друг шамар.Нашите нямаха пари за ресторанти, бяхме сравнително бедни, но ваканцията на морето беше весела, шумна и всички бяхме щастливи.

Източник: Ретро



Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време, в което всички се разпиляхме по света. Работех си в оня ресторант, за който ви бях разказвал преди , правех пари, при това много. Вече ми бяха поверили по-отговорните задачи, като сервитьор със стаж. Какъв стаж, нямах и 24 години, но имах самочувствието на видял всичко.

Той идваше вечер, винаги стоеше сам, пиеше малка мастика със салата от маслини, поръсени с лимон. Правехме я за него специално. Винаги плащаше с 5 лева и ми казваше да си запазя рестото. Мъж без възраст, облечен и изпънат като по конец. Не знаех къде работи, нито пък нищо за него, освен името му - Злати (името е променено по молба на редактора). Мълчеше и зяпаше празно танцуващите хора, сякаш някаква голяма болка имаше в душата.

Собственикът се разприказва един път. Злати бил един от известните хора в града ни през 70-те години на 20 век. Красиво момче, като икона, всички ученички били влюбени в него. Той завършил училище и отишъл да учи в София. Специалност "математика", дори завършил. Там го открили и в модна къща "Валентина", станал звезда на всички модни ревюта на мъжка мода. Висок, с леко по-дълга русолява коса, хладен и неземно красив. Присъствал във всички каталози, бил на изложенията, жените умирали по него. Всички магазини в малкото градче имали изрязани негови снимки от списанията, залепени от влюбените магазинерки. Като се връщал у дома, пред къщата им дебнели полудели ученички. Мълвата вървяла, че е нещастно влюбен в красива софиянка от елита. Така мислели всички.

При едно от неговите пътувания в чужбина, в Австрия, охраната на хотела го хванала в стаята с лейтенанта от ДС, който следял тази група и пътувал с нея. Това за Австрия не било кой знае какво, извинили се, но партийният отговорник на модна къща "Валентина" веднага научил и вдигнал огромен скандал. Оказало се, че от години двамата млади мъже живеят заедно, на семейни начала, неподозирано за всички. Това обяснявало и непристъпността на Злати, поне що се отнася до жените.

Ръководството преценило, че такъв модел не им трябва и го уволнили. Дисциплинарното уволнение на моя съгражданин му затворило вратите за всякаква работа, освен дребен чиновник в статистиката в нашето малко градче. Жените го отбягвали, защото знаели, че сърцето му е другаде. Злати мълчал, непрекъснато, стоял сам в стаята си. Майка му и баща му починали, той сам живеел в огромната им къща, винаги добре облечен, стилен и някъде в друго време.

Казват, че лейтенанта от ДС го пратили на границата и го убили, уж в опит за бягство. Така поне разправяха хората.

Един ден Злати дойде, поръча си обичайното, но вместо 5 лв ми остави 2 банкноти по 5 лв. 

"Моето момче, този свят не е за живеене!Много страдах. Плащам си и за утре, да ми наредиш масата!"

На другия ден той не дойде, починал от инфаркт в неговата стаичка. Наредих му масата, както обичаше. И все усещах, че като минавам покрай нея, чувам гласа му.

"Много страдах моето момче, много!"




Пътят от идеята до реализацията отнема на „Нива“ цели седем години. През 1970 г. председателят на Съвета на министрите на СССР Алексей Косигин възлага на завод ВАЗ да създаде първия в Съветския съюз автомобил с повишена проходимост нисък клас за селските жители. 

А първата „Нива“ слиза от конвейера чак на 5 април 1977 г. За сметка на това тя няма конкуренти, както се оказва, не само в СССР, но и в света: „Ауди“ (Audi) ще произведат модел с постоянно пълно задвижване едва три години по-късно.По време на тестовете „Нива“ изпреварва британските всъдеходи „Ланд Роувър“ (Land Rover) и „Рейндж Роувър“ (Range Rover) в уменията си да преодолява трудни участъци от движение. 

Не е учудващо, че машината бързо печели популярност на Запад: на немците, желаещи да си купят „Нива“, им се налага да се записват на опашка. За историята му на съществуване над 500 хиляди автомобила са изнесени в други страни. За сравнение: двумилионният LADA 4х4 (сегашното име на „Нива“) е произведена от „АвтоВАЗ“ (сегашното име на ВАЗ) едва през 2013 година.Особена популярност „Нива“ получава във Франция. 

Това се обяснява с факта, че френските състезатели от най-престижното рали в света, „Париж-Дакар“, в продължение на три години печелят призови места именно с този автомобил. 

През 1981 г. Жан Клод Приавон и Андре Делиар заемат трето място, на следващата година – второ, а през 1983 г. техният успех е повторен от Андре Тросат и Ерик Бриавон. В резултат продажбите на „Нива“ в страната се увеличават 6 пъти – до 24 хиляди модела годишно (от 70 хиляди, произвеждани тогава от ВАЗ).„Нива“ държи няколко световни „височинни“ рекорда. През 1998 г. автомобилът се изкачва на собствен ход до база на алпинистите на Еверест (5200 м над морското равнище). 

Английският „Ланд Роувър“ се опитва да подобри това постижение, но сам не успява да се качи и е изтеглен с въжета и лебедки на височина 5642 метра. Следващата година „Нива“ се изкачва на Тибетското плато в Хималаите (5726 м над морското равнище).През април 1998 г. „Нива“ покорява и Северния полюс. В хода на международна парашутна акция тя е спусната на брега на Северния Ледовит океан, а след приземяването в ледовете и освобождаването на канатите пали и успешно достига до шапката на Земята. 

От 1990 до 2005 г. „Нива“ служи на руската полярна станция „Белинсхаузен“ в Антарктида, като превозва товари дори при температури от -54° С.При относителната си лекота и високата си проходимост „Нива“ има един съществен недостатък – липсата на безопасност. Според резултатите от краш теста по стандартите на EuroNCAP (челен удар при скорост от 64 км/ч), „Нива“-та събира 0 точки за безопасност от 16 възможни. Според заключенията на експертите, „ако попадне в злополука при скорост от 64 км/ч, водачът на „Нива“ задължително ще получи травми“. 

Той е „застрашен от сериозна мозъчно-черепна травма“, а при удар „натоварването върху дясното бедро превишава предела на здравина на костта на големия пищял“.През 40-годишната история на „Нива“ са произведени повече от 30 нейни модификации: от бронирана за инкасо до „мечешка“ (уникален модел кабриолет за мечките от московския цирк на булевард „Цветной“). Но може би най-уникалният модел е „Нива-амфибия“, създаден преди 40 години за специалните служби и армията, който може да преодолява реки със средна дълбочина. Вярно, въпреки успешните изпитания, серийно производство така и не започва. 

Негов прототип е изложен във военния автомобилен музей в Рязан.„Нива“ получава своето име от създателите си, конструкторите на завод ВАЗ Пьотр Прусов и Владимир Соловьов, от първите букви в имената на техните деца – Наталия, Ирина, Вадим и Андрей. Владимир Соловьов умира още през 1975 г., преди да започне серийното производство на „Нива“, а Пьотр Прусов напусна този свят само три седмици преди юбилея на своето творение. Между другото, през 1986 г. японските конструктори от Suzuki подаряват на Прусов рекламна брошура на фирмата си със следното посвещение:

 „На кръстника на този автомобил“.„Нива“ получава своето име от създателите си, конструкторите на завод ВАЗ Пьотр Прусов и Владимир Соловьов, от първите букви в имената на техните деца – Наталия, Ирина, Вадим и Андрей. Владимир Соловьов умира още през 1975 г., преди да започне серийното производство на „Нива“, а Пьотр Прусов напусна този свят само три седмици преди юбилея на своето творение. Между другото, през 1986 г. японските конструктори от Suzuki подаряват на Прусов рекламна брошура на фирмата си със следното посвещение: „На кръстника на този автомобил“.

Източник:bg.rbth.com



Средата на 90-те години беше лудо време, в което всеки бе поел в някаква посока да избяга от България. Едни в Германия, други в САЩ, а на мен ми се отвори парашута за...Москва. С очите си видях разпада на Съветския съюз, империите, които изчезваха за една вечер, за да се появят на сутринта с друг собственик. 

Русия в периода 1992-1998 година беше като Дивия запад, но вместо каубои с коне, по улиците летяха джипове, пълни с момчета с калашников. Бях сервитьор в един ресторант, който тогава се опитваше да се развива по носталгията на руснаците по българската кухня. Или поне така смяташе нашият собственик, който правеше божествен таратор, мусака, шопска салата, скара. Но руснаците не си падаха по тях,или поне не толкова, колкото той очакваше. Ние бяхме облечени в народни носии, звучеше народна музика, ухаеше страхотно, но нямаше необходимата за онези дни лъскавина.

Бяхме близо до центъра на града и при нас идваха да обядват или да вечерят някои от работещите в институциите. С много от тях се познавахме добре, упражнявахме нашия руски, а те искрено се забавляваха. Володя идваше и за обяд и за вечеря, най-често с приятели. Такива като него, скромни, тихичко говорят, не пиеха, но хапваха мусака и салата. Обслужвах ги, успявах да ги усмихна с моя развален руски, за момент прекъсвах техните скучни разговори. Предпочитаха аз да ги обслужвам,  чудех им се, малки държавни чиновници, дори бакшиш не оставяха голям, но бяха много точни в сметките. Собственикът ме привика и ми пришепна - "КГБ, внимавай, не им се набивай в очите!"

Една вечер Володя остана последен, плати сметката сам, а после сложи отгоре 10 долара. Зяпнах, голяма сума за онова време.

Изправи се, леко приведе глава и тихо ми каза "Много ви благодаря за обслужването, отивам на друга работа и няма да мога да идвам често. Но винаги ще си спомням прекрасната храна и страхотното обслужване! Обичам България, нейните слънчеви хора и вкусна храна!". Благодарих му и аз.

След месец ресторантът изгоря, опитах се да продавам цигари на един пазар. Видях Володя по телевизора, беше вече шеф на ФСБ. Бях горд, че съм го обслужвал и че има добро мнение за България. И знаете ли, още пазя тези 10 долара бакшиш, от усмихнатия младолик човек, който обича България и беше така учтив с нас. Вярвам, че ми носят щастие, а и на целия български народ!

Вижте още:Изповед на един сервитьор през 90-те:От първата голяма любов се измъкнах с 4 яки шамара и с дело в съд



Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад.

Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората. Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите.Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваше навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери.Върху него слагаха дебел пласт малмелад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката.

Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки. Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи.

В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете.

Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне.

Никой не смееше да наруши хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988/89.

Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители.

И сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да си спомня всички. 

Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. 

Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите. Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.Не мога да изброя всичко. 

Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки. Ужасен съм, когато моите внуци ме питат какво съм ял по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави.Сега подменят историята. Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било така.



Немалка част от живота ми премина в някогашния производствен комплекс „Елпром-Енерго“ в София, който обединяваше няколко завода – за производство на трансформатори, електродвигатели, електрически съединители. 

Цялата тази продукция покриваше нуждите на българското електроразпространение, с нея се търгуваше в арабските страни и всички страни от соцлагера. Нерядко тази продукция намираше добър прием и в някои капиталистически страни, например Гърция и Турция. Представяте ли си, че всяка българска подстанция беше оборудвана изцяло с българска техника. 

Предприятието си имаше и своя развойна база, която разработваше нови образци, както и високотехнологична изпитателна лаборатория, собствен изчислителен център. Това беше един голям комплекс, с няколко завода, леярна и други съпътстващи производства, събрани на едно място.

Работеха поне 1500-2000 души. Хората разполагаха с удобен обширен стол, в който се предлагаше топла и разнообразна храна, собствен магазин за хранителни стоки, в който можеха да пазаруват за вкъщи, две кафенета за времето на отдих, павилиони за разнообразни закуски.

 При необходимост можеше да се използва помощта на зъболекар и медицински услуги в самото предприятие. Имаше и две почивни бази – на Витоша и в Бяла, Варненско. Няколко трамвайни и две рейсови линии обслужваха огромната маса от хора, довеждайки ги до работното им място. Днес всичко това не съществува, на мястото цари пълна разруха, а оцелелите сгради са превърнати в складови помещения за различни стоки.

Цветан Ангелов, София


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации