За 30 години комунистите построиха нова България, за 30 демократите я съсипаха

2021-а идва с 31-годишнината от началото на превръщането на България в неоколониална държава, изсмуквана безмилостно от мощни западни банки и фирми; предала в чужди ръце всичко, което носи големи пари, с разбита промишленост и осиромашали хора; изоставяна от хиляди българи всяка година. Половината ни селища са потънали в паяжини и бурени. Спирам дотук.

Сега ще говоря за едни други тридесет-години. Онези, които започват от септември 1944 г. През 1974-та, България е вече развита индустриална държава с немалко промишлени сектори, които са напълно конкурентни на най-напредналите в света, а някои са на първо място по производство и реализация. 

Само един изумителен пример, който днес не ни прави никакво впечатление: през 1974 г. започва да произвежда ток построеният с помощта на Съветския съюз първи енергоблок на атомната централа в Козлодуй. Следващата година е пуснат още един и така общо 6 блока. (И досега повечето, уж много развити, държави на Балканите и по света не са построили дори едно атомно блокче. Четири от нашите вече закрихме скоропостижно под диктат от Запада)) Реакторите по онова време се експлоатират от добре подготвени български специалисти – още едно невероятно постижение, за което дори не си спомняме днес, когато Западът заграбва пладнешки интелектуалния ни потенциал, без да ни плати за това и стотинка.България още е лекувала раните си от Втората световна война, когато през 1950 г., след смъртта на Георги Димитров и Васил Коларов, на власт идва Вълко Червенков, а това, което се построява по негово време, е невероятно за днешното ни мислене. Родината ни се индустриализира с шеметни темпове и то без заробващи заеми, преди всичко със собствени средства. Защото всичко е държавно и приходите влизат в държавната хазна, а не в бездънните джобове на днешните чужди и наши олигарси и бандити. Както писахме вече, според академичните издания, средният годишен ръст на промишленото производство от 1950 до 1956 г. е 22.8%!

Много неприятно за мнозина, но в онези времена точно държавата е добрият стопанин. Частният го видяхме докъде ни докара в последните три десетилетия. За 30 години тогава бе построена България, за 30 сега бе съсипана. Който не е съгласен, моля да ме опровергае! Но с документи!

Предлагаме ви няколко строго документални спомена за онова време. Името на Червенков обикновено е свързвано само с култа към личността. Но тогава се „наливаха основите“ на България, това също трябва да се знае. Той е известен не само с това, че е висок близо 2 метра, но и с високата си култура – учи в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, преди да се отдаде на нелегалната съпротива. Чете книги, не изпуска театрална или музикална постановка, обикаля изложби – нещо подобно да сте видели днес у първия ни мераклия за власт – Бойко Борисов, пък и не само у него? Нещо повече – всеки творец с проблеми може да се обърне към Червенков и да поиска разрешаване на тегобите му – лични или с властта. Ето само няколко имена – Борис Христов, Николай Лилиев, Емил Камиларов, Илка Попова, Асен Пейков, Кръстьо Сарафов, Андрей Николов, Михаил Арнаудов, Димитър Димов и много други, които той лично закриля. Чести гости в дома му са български писатели  и журналисти. „Реабилитира“ и дядо Вазов, като организира бляскаво честване на 100 годишнината от рождението му, напук на левосектантите. И не само за първенците на духа вратата му е отворена. Легендарна е тогава службата „Лични писма“ в неговия кабинет, на която всеки обикновен човек може да се изплаче и на проблема му е било обръщано внимание в най-кратък срок. И тук спирам. Тази публикация е само една хроника на строителството във всички сфери на живота в 50-те години на миналия век. А култът към личността на Червенков е тема за друга публикация.

Сборник със спомени  „Вълко Червенков през погледа на негови съвременници“, изд. „Европреса“, 2000 г.Из изследването на д-р Добри Желев „За 6 години, 2 месеца и 15 дни.“

Отрицателните оценки на Тодор Живков за управлението на Вълко Червенков, направени в неговите мемоари, ме предизвикаха да изследвам този период. Ето фактите.

Червенков притежава големи организаторски качества и опит. Той е строг, взискателен, понякога стига до грубост, но е справедлив. На Априлския пленум на БКП през 1956 г. за него се казва: „Червенков представлява ценен капитал. Има знания и силиЕ Има удивителна трудоспособност и голяма култураЕ“

През управлението но Червенков в страната се извършва огромно строителство, а населението участва в него с голям ентусиазъм.

През този период се строят над 30 крупни промишлени предприятия, от тях 23 влизат в експлоатация още при управлението на Червенков. Това са Металургичният завод в Перник, химическите комбинати в Димитровград и Девня, завод „6-ти септември“, заводът за антибиотици в Разград, корабостроителният комбинат „Ернст Телман“, текстилният комбинат „Асен Халачев“ в Плевен, памукопредачната фабрика „Балкан“ в Габрово, текстилните комбинати в Пловдив и Стара Загора, обувният завод „Петър Ченгелов“ в Пловдив и др.

Започва строителството на хладилния завод „Антон Иванов“, на енергийния комплекс Марица-изток“ и др.

Извършено е широко хидромелиоративно строителство. На 28 май 1950 г. влиза в действие Свищовско-Беленската напоителна система, на 28 май 1951 г. – Бръшлянската напоителна система. След тях влизат в експлоатация язовирите „Васил Коларов“ и „Студена“, хидровъзлите „Александър Стамболийски“ и „Георги Димитров“, следвани от Шабленската и Блатишката напоителна система. С увеличаване напояването на земеделските земи значително е повишен и добивът на селскостопанската продукция.

На 12 април 1952 г. Министерският съвет приема постановление за оказване помощ на земеделските кооперации в изграждането към тях на ферми за едър рогат добитък, овцевъдство, свиневъдство и птицевъдство с цел насищане на пазара с хранителни стоки и производство на стоки за износ.

На 4 февруари 1951 г. започват работа ВЕЦ „Видима“ и ВЕЦ „Петрохан“, а след тях ВЕЦ „Росица – 1“, ВЕЦ „Република“ и др. На 8 септември 1956 г. е открит хидровъзелът „Искър“, построен фактически през управлението на Червенков.

На 20 юни 1954 г. влиза в експлоатация мостът на река „Дунав“ – за първи път в историята на България е построено такова сложно съоръжение.

В София се извършва огромно строителство. На 1 май 1953 г. е открит Националният стадион Васил Левски, на 16 декември с.г. сградата на Народната библиотека „Кирил и Методий“, а на 25 декември с.г. – сградата Дом-паметник „Александър Стамболийски“ с луксозно обзаведен салон за народната опера. През 1955 г. е завършен центърът на София, включващ сградата на бившия Партиен дом, Министерския и Държавния съвет, хотел „Балкан“ и Централния универсален магазин. По същото време е построен и Полиграфическият комбинат „Димитър Благоев“.

Това, което посочих, и още редица други обекти са построени без чужди инвестиции и без кредити от чужди банки, а с труда и средствата на българския народ. Средният годишен ръст на материалното производство през този период е 22.8 %. При индекс 100 за 1950 г. ръстът на промишлената продукция е вече 192 %.

Това дава възможност на Червенков да проведе редица социални мероприятия. На 29 декември 1950 г. са създадени Институтът за бърза медицинска помощ „Н. И. Пирогов“ и Научноизследователският онкологичен институт в София, а на 25 март 1951 г. е обявена всенародната безплатна медицинска помощ.

На 20 март 1951 г. е премахната въведената през 1941 г. купонна система за снабдяване на населението със стоки. За шест години по времето на Червенков пет пъти се намаляват цените на промишлените стоки. Това става с постановления на Министерския съвет от 30 август 1952 г., 27 март 1953 г., 1 август 1953 г., 23 април 1955 г. и 3 февруари 1956 г.

По указания на Червенков от 8 август 1952 г. започва подготовката за ликвидиране на лагерите в България, създадени от правителството на Кимон Георгиев на 20 декември 1944 г. съгласно точка първа, буква „Б“ от подписаното на 28 октомври 1944 г. примирие между правителството на Съветския съюз, Обединеното кралство и САЩ, от една страна, и България – от друга. Със заповед – С 233 от 19 септември 1953 г. лагерите в България са закрити. Те отново са възстановени с решение на правителството от 3 декември 1956 г. и закрити в началото на 1962 г.

След 500 години е възстановена Българската патриаршия и на 10 май 1953 г. е избран патриарх на Българската православна църква. Това е Пловдивският митрополит Кирил.

В периода 1950-1955 г. в България се развива активно научна и културна дейност. Към края на управлението на Червенков вътрешното и международното положение на страната значително укрепва и на 14 декември 1955 г. България е приета за член на ООН.

В последните години от неговото управление голяма част от земеделските земи вече се обработват с машини. Механизирано се прибира и реколтата.

На 3 март 1951 г. е създадена Държавната спестовна каса за отпускане на кредити на населението с ниски лихви, а на 6 април 1954 г. – за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство. В селата и градовете се  разгръща огромно жилищно строителство. Започва огромно строителство на съвременни курортни комплекси, където всеки българин ще може да достъпни цени да прекара своя годишен отпуск. Цялата страна е превърната в строителна площадка на промишлени, хотелски и жилищни обекти. Това показва запазеният от управлението на Червенков огромен документален материал.

Из спомените на проф. Елена Савова „С грижа за библиотечното и архивното дело в България“

ЕГоляма бе грижата на В. Червенков за възстановяване на Народната библиотека. Един държавник като него, който бе натоварен да отговаря за развитието на българската култура, да я насочва по социалистически път, още в първите месеци след 9 септември 1944 г. се зае с изграждането на Народната библиотека като основен национален институт. Англо-американските бомбардировки над София през 1944 г. нанесоха огромни материални щети, много жертви понесе и населението. Сградата на Народната библиотека на ул. „Раковски“ бе напълно разрушена.  Възстановяването на Народната библиотека бе свързано с основното й преустройство, а така също и със строителството на новата й великолепна сграда, архитектурният план за която бе изработен от бележитите български архитекти И. Васильов и Д. Цолов, още през 1939 г., но поради войната спрян за изпълнениеЕ

С подкрепата на В. Червенков бе изградена не само стройна библиотечна система в цялата страна, но бе заложено началото на архивното дело в България. Държавният архивен фонд на Народна република България бе създаден с указ на Президиума на Народното събрание през октомври 1951 г.

Днес благодарение на предвидливостта на В. Червенков  България разполага с Централен държавен архив, Държавен исторически архив, Държавен технически архив, Ръкописно-документален център при Народната библиотека „Кирил и Методий, централен военен архив, Архив на Българска академия на науките, Архивно-документационен отдел на МВнР, окръжни държавни архиви и Софийския градски архив.

Из спомените на проф. д-р Васил Иванов „Вълко Червенков – историческата проверка на времето“

По това време много доклади и предложения за решения се отнасяха лично до В. Червенков. Такъв беше случаят и с Николай Лилиев, който работеше в Народния театър като драматург. Известният български писател Камен Зидаров – директор на Народния театър тогава, бе изпратил писмо до В. Червенков с предложение Николай Лилиев да бъде уволнен.

Както всеки ден докладвах получените писма, предложения и пр. Дойде ред и на писмото на Камен Зидаров. С видим интерес, но и с недоволство В. Червенков прочете предложението. Вдигна глава и строго ме изгледа. Заговори ядосано и високо.

– Как може такова безобразие? Другарят Камен Зидаров знае ли кой е Николай Лилиев?

Аз свих рамене и зачаках какво ще ми нареди по-нататък.

– Иванов, още утре ще отидеш лично при Камен Зидаров и ще му кажеш: Другарю Зидаров, другарят Червенков  ви пита знаете ли кой е Николай Лилиев?

Камен Зидаров беше емоционален човек и твърде стреснат веднага отговори:

– Знам бе, Иванов, как да не знам, той е най-големият лирик на България. Наизуст знам най-хубавите негови стихове.

И изрецитира няколко куплета.

И тново го запитах:

– Добре бе, другарю Зидаров, защо тогава предлагате да бъде уволнен като драматург на Народния театър?

– Абе, Иванов, натискат ме, бе.

– Кой ви натиска, другарю Зидаров?

– Кой? Партийната организация ме натиска.

– Защо?

– Защото не посещавал нашите събрания, а когато присъствал на тях, не ръкопляскал и не скандирал: „Сталин, Тито Димитров!“

Върнах се в Министерския съвет и докладвах на В. Червенков точно какъв е бил разговорът с Камен Зидаров. Той не дочака отговора докрай и гръмко викна:

– Ще му предадеш, че докато Вълко Червенков е министър-председател на България, никой да не посяга на Николай Лилиев – този бисер в българската литература!

До края на живота си Лилиев остана на голяма почит и уважение в страната, без да ръкопляска и скандира.

Из спомените на Крум Василев „Той беше личност“

ЕМихаил Арнаудов, както е известно, беше осъден от Народния съд заради участието си през 1944 г. в правителството на Ив. Багрянов. Към този голям наш учен В. Червенков се отнасяше с неизменно уважение, въпреки политическия му грях. И когато през лятото на 1953 г. тогавашният патриарх Кирил го помолва да бъдат върнати на М. Арнаудов библиотеката, къщата, пенсията и членството в БАН, резултатът не закъснява. „Радостен бях да видя голямо разположение към тебе“ – съобщава още на следващия ден патриарх Кирил в писмо до М. Арнаудов. А след по-малко от месец в друго писмо от 2 юли 1953 г. му пише: „Указът е готов и утре-другиден ще бъде подписан. Възстановяват ти се всички права; всичко ти се връща.“

Автор:Христо Георгиев/duma.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Избори в Народната република – другарки спретваха баница, виеше се хоро, водено от партийния секретар

 

Тодор Живков в денят на парламентарните избори.Столичен Димитровски район,7.VI.1981 год

Още в ранните часове на деня хората масово се стичаха, за да дадат гласа си за партийните избраници, за да си спечелят одобрението на главния партиец в района. Такива неща като преференциални вотове и не знам какви си още не само че нямаше, но и хората не бяха чували за тях. Тези, които бяха включени в листите, на практика знаеха, че са избрани. 

Естествено, в изборните бюра, както ги наричаха тогава, се подбираха само верни другари. Някоя чевръста другарка спретваше баница, за да се подкрепят останалите. Разбира се, на най-голяма почит беше секретарят, на когото всички искаха да се харесат и подмажат. Защото от него зависеше дали ще ти дадат бележка за дърва и въглища и кога ще ти ги докарат. Ако си строиш къща, пак от него зависи всичко – тухли, бетон, керемиди. 

Ако пък имаш някоя животинка из двора, сено, слама и зърно можеше да получиш от ТКЗС-то, но пак с подкрепата му. Затова всички идваха да гласуват като на празник, с нови дрехи, пресилено весели и усмихнати.На практика изборите завършваха рано-рано, още около обяд. Финалът се отбелязваше задължително с някоя партизанска песен, все се намираше някоя гласовита и ентусиазирана другарка активистка да я подхване. 

И накрая – задължителното хоро, водено пак от партийния, държащ в ръката си задължително червено знаме. Да не забравя и честитките – хората се поздравяваха един другиго, сякаш цял живот са чакали тази изборна победа, а всъщност това си беше един лошо режисиран театър, повтарящ се през определени периоди. Дано сегашните другари управляващи не ни върнат в онези времена.

Петър Кирев, Бяла Слатина

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

По времето на социализма България е сред световните лидери по производство на електро и мотокари

“Балканкар“ достига по натури, обеми и експорт на електро- и мотокари американската „Кларк“ и японската „Тойота“. Същата челна позиция заема и електротелферното производство съсредоточено в Габрово. От износа им НРБ печели милиарди левове.Производството на кари в България е един от секторите на родното машиностроене, който в историята си е имал значителни постижения. 

От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г., отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства, докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света. Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика, довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.

Идеята за производството на кари у нас се появява в ранните 50 години на XX век. Към нейната реализация на практика се пристъпва през 1952 г., когато е разработена и първата опитна серия български платформени електрокари, общо 5 на брой. По-късно, през 1955 г. е произведена още една серия и на следващата година по време на 7-та сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), страната ни получава специализация за производство на безрелсови подемно-транспортни средства с електрозадвижване. Поради тази причина през идущата 1957 г. започва и фактическата продукция на кари у нас. 

Началото е поставено в софийския завод „6-ти септември“, който по това време изработва трамвайни мотриси и тролейбуси. За да се подготвят за създаването на машините, наши специалисти са изпратени на обучение в гр. Дечин, Чехословакия, която тогава е основен производител на електрокари. Производството започва на старата площадка на „6-ти септември“. По късно – в началото на 60-те, функциониращият вече каростроителен завод се премества, като новите му сгради и съоръжения са изградени с помощта на френския автомобилен гигант „Рено“.

Още през 1957 г. е реализиран и първият износ на новата продукция – 150 платформени електрокари са продадени в Чехословакия и СССР. 

Следващата 1958 г. бележи и първата голяма партида от подемно-транспортните средства, изтъргувана в чужбина. Тогава 3 000 машини са изнесени за Китай. Същата година в страната ни започва и производството на нов вид кари – високоповдигачи. То се съсредоточава в завод „6-ти септември“, а продукцията на нископовдигащи и платформени електрокари се премества в столичното предприятие „Средец“ – бившият „Завод 12?.В началото на 60-те години структурата на българското каростроене продължава да се разширява. Открит е завод „Дунав“ в гр. Лом. Той се специализира за производството на платформени електрокари и влекачи. Капацитетът му е за създаване на 15 000 – 18 000 машини годишно. 

Ново поделение на държавната фирма се открива и във Враца, където в преустроена коларска работилница и започва продукцията на особен вид електрокари – с ръчно направляване. По-късно е създаден и завод „Вит“ в Плевен, който поема врачанското производство на ръчно-водими машини. Тук започват да се правят и мотокари. Средногодишно продукцията на този завод през периода на функционирането му достига 8 500 – 9 500 броя кари.

Може би най-известното предприятие от веригата – завод „Рекорд“ в Пловдив се появява в началото на 70-те години. Той е специализиран в производството на мотокари. Каростроенето в България се развива с нарастващ темп. Увеличава се обемът на произведена продукция, задълбочава се специализацията на страната ни в тази сфера на машиностроенето. 

През 1963 г. у нас дори е създаден Институтът по електро- и мотокари – единствена по рода си в света научно-изследователска и проектно-конструкторска организация. Малко по-късно се ражда и първото в България държавно стопанско обединение (ДСО) с основна дейност производство на подемно транспортни машини – ДСО „Транспортно машиностроене“. От него в последствие възникват ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и телферостроенето в Габрово.Марката „Балканкар“ се появява към края на 60-те години на века. Нейното запазено лого обаче става повод за интернационален съдебен спор. 

След като България започва да изнася кари на Запад се оказва, че белгийска фирма, която търгува на международните пазари е регистрирала почти идентична търговска марка. Случаят е отнесен в съда като чуждата компания се опитва да принуди „Балканкар“ да промени логото си. Но от българска страна в спора се намесват едни от най-добрите ни юристи. Те успяват да докажат, че марката на родната фирма съществено се различава от тази на белгийската и така нашето предприятие запазва своето лого.

В структурата на държавното обединение „Балканкар“ влизат не само петте монтажни завода. То включва и предприятия за производство на междинни продукти, използвани при създаването на електро- и мотокари. В края на 80-те години в състава му има 39 поделения – 31 в страната и 8 в чужбина. В неговите заводи се произвеждат и автобуси, леки коли, велосипеди и др.От година на година броят на транспортно-подемните машини, които се правят у нас нараства. 

През 1978 г. България дори излиза на чело в света по общ обем производство и износ на кари- около 89 000 броя. 

На тази позиция страната ни се задържа редица години. За сравнение по това време във всички останали страни от Европа общо се произвеждат около 17 000 – 18 000 подобни машини годишно. През 1988 г. България произвежда 1/5 от световното производство на електрокари и мотокари и по производство на човек от населението заема първо място в света (82,5 хил. за година). За 1986 г. по абсолютно производство на електро- и мотокари е на трето място в света: ФРГ – 113,7 хил., Япония – 111,6 хил., България – 84,8 хил., САЩ – 50,0 хил. За периода 1981-1990 г. средно 90% от тази продукция се изнася. В периода 1984-1990 г. делът на износа на българските електро- и мотокари е 17% от общото световно производство. (СГ-91 г. с. 311, 519).

По-голямата част от продукцията на български електро- и мотокари отива за износ. Средногодишнонеговият обем се движи в рамките на 70 000 – 75 000 броя машини. Естествено повечето от тях – около 60 000 бройки заминават за СССР, 5 000 – 6 000 отиват в Германската демократична република (ГДР), а по т. нар. второ направление (страните извън СИВ) се търгуват около 4 500 бройки годишно. Кари се изнасят за Великобритания, Франция, Испания, Италия, Федерална република Германия (ФРГ), Египет, Сингапур и т.н. Срещу износа на кари за страните от СИВ България получава нефт, газ и метали на по-ниски цени. На практика от тази търговия страната ни само печели. Изнасяните от нас машини не винаги са изпълнени на ниво, тъй като конкуренция липсва и договорените бройки така или иначе се закупуват от социалистическите страни. Срещу тях обаче България получава конкурентоспособни, дори на западните пазари стоки.

Освен близо 40-те завода у нас, които създават продукция с марката “Балканкар”, започва кооперирано производство на кари в различни части на света – Китай, Иран, Куба, КНДР, Турция, Алжир, Югославия, Нигерия. В края на 80-те години „Балканкар“ произвежда продукция на обща стойност около 1,4 милиарда рубли. Той се нарежда сред водещите предприятия в страната ни заедно с „ИЗОТ“ (за електроника), „Булгарплод“, „Булгартабак“, СО „МАТ” и др.1987 г. обаче бележи началото на края за „Балканкар“. 

От неговите структури са извадени предприятията, които създават междинни продукти, необходими за производството на кари. Това води до нарушаване процеса на доставки на нужните части – ненавременно и неточно изпълнение. Това е и една от причините поради, която производството на кари постепенно намалява, но до края на 80-те, страната ни все пак успява да запази лидерските си позиции в отрасъла. В началото на 90-те години обаче настъпва същинския крах за българското каростроене, като произведените количества спадат до едва 2 000 – 3 000 бройки годишно. Причини за това могат да се търсят много.

И до днес в общественото пространство бродят слухове, че използваните материали за направата им са били по-скъпи от цената на самите кари. Според тези твърдения  японците и западноевропейците ги купували единствено заради чугуна използван за противотежест, понеже себестойността му е била по-висока от самата машина. Карите  впоследствие били претопявани. След като обаче започваме да правим противотежестта от бетон, вече е нямало за какво да ги купуват и доставките от наша страна за там секват. 

Доколко обаче тези твърдения са основателни,биха могли да кажат само специалистите в отрасъла, но така или иначе това не омаловажава факта, че добри или лоши, количеството произведени кари у нас са нареждали страната ни сред световните лидери в бранша.Преди 1990 г. в сектора са заети над 40 000 души. ДСО “Балканкар” притежава много имоти в страната и в чужбина, сред които и почивни станции в Китен и Боровец.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 70-те България е била най-близо до развитите западни държави

Най-близо до развитите западни държави сме били през 70-те, когато разликата в нашия и техния БВП на глава от населението е била най-малка. След това започваме да изоставаме. Сега още не сме стигнали това съотношение от 70-те, но сме задминали като показатели 88-89 година.

В съизмерими цени БВП-то ни е с около 50% повече от тогава. Което показва, че не сме отишли много далече. Наполовина сме от Полша и Унгария, с които исторически дълго сме били на едно ниво. А и разпределението не е много справедливо. 

Затова и половината население смята, че сме по-зле, другата, че сме по-добре.От субективна гледна точки и едните и другите са прави за себе си. Едните живеят по-зле от преди, другите по-добре. Много голяма неяснота за бъдещето създават отрицателният ни прираст и все по-лошото образование и квалификация на работната ръка. Ако не стане чудо или не се събудим, не ни чака нищо добро.

Карло Луканов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изповед на един сервитьор през 90-те:От първата голяма любов се измъкнах с 4 яки шамара и с дело в съд

Живея в малко областно градче, където преди много години имаше две силни предприятия. Градът беше пълен с хора, а вечер заведенията бяха оживени и се чуваше музика отдалеч. Още първата година след казармата ме харесаха за едното, млад, здрав, да ме учат за сервитьор. 

Беше битова механа, ние облечени в носии, хора, танци, ние като факири между гостите с таблите. Собственикът ме обучаваше лично и ме прикрепи към една от служителките със стаж - Тони. Тя (тогава) беше около 30 и за мен беше най-красивата жена, която бях виждал. Черни коси, сини очи, страхотно тяло, дори носията й стоеше страхотно. От пощипвания и шеги в стаята за почивка, скоро нещата станаха много сериозни. Толкова сериозни, че тя ме заведе в Пловдив, изчука ме в един хотел, ама така, както опитна жена може да изчука един почти девствен хлапак. Влюбих се сериозно. За да поддържаме връзка, купих за нея мобифон. Имах вече такъв мобифон, подарък от нашите. Заведох я в магазина й и го купих на изплащане. Беше голяма радост и емоции. Чувахме се по всяко време на деня и нощта.

Се*сът беше страхотен и го правехме навсякъде, дори и в склада на заведението. Бях влюбен до ушите.

Докато един ден пред заведението не ме чакаше мустакат военен. Попита ме дали съм аз, аз потвърдих, а той ме почна с шамарите. Разтърваха ни, но Тони повече не дойде на работа, съпругът й я държеше у дома. После заминаха заедно за София и не съм я виждал повече.  

Ще кажете, история, като история. Но има и продължение.

Една година след това получих призовка. Майка ми ревна, баща ми взе да ме гледа косо. Дължал съм пари на оператора за телефона и таксите. Колко? Сумата беше огромна.

Ако щете вярвайте, не се притесних въобще. На уречения ден тръгнах с бяла риза и костюм, все едно отивам на сватба. Майка ми реве на умряло, баща ми също. Държи се, но очите му пълни със сълзи. За него комуниста, това синът му да го викат в съда - не беше работа. В джоба ми точната сума и малко отгоре. Да, отидоха ми бакшишите за един месец, но прав е баща ми, за едно име живеем.

В съда ме чакаше изненада. От всички призовани по подобни дела, бях дошъл само аз. За пет минути се оправих с хората, разплатихме се, получих някакви хартии, че не дължа нищо. После ги черпих по едно кафе, те ми чуха историята и се посмяха.

Върнах се у дома с 2 килограма пържоли, нашите ме гледаха зяпнали. Не очакваха, че ще се върна. Татко пуснал връзки даже за затвора да не съм на лошо място.

Наивни стари хора, почерпихме се, а и на тях разказах за Тони. Те не се смяха, мама плака, но много ми се кара, но и допълни, че така се възмъжава.

Отминали отдавна години. Липсват ми. И те и мама и тате./www.senzacia-bg.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятното часово време в България е въведено на 1 април 1979 г.от адмирал Дичо Узунов

Генералът почина на 11 януари 2015 г. след тежко боледуване.Ето какво пише по този повод в автобиографията си адмиралът, цитирана от „Морски вестник”: „В края на 1975 г. отправих писмо до Тодор Живков с предложение за въвеждане в страната ни лятно декретно време (каквото имаше в САЩ и в някои европейски страни). 

Държавният ни глава препоръчал въпросът да се отнесе до Политбюро. Като прескачам не малко подробности, след време подготвих предложение до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров, подписано от министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. И така, в началото на 1979 г. излезе Постановление на Министерския съвет за въвеждане на „лятно часово време”, а в края на годината министърът на енергетиката проф. 

Тодориев изпрати благодарствено писмо до ген. Д. Джуров за голямата полза от „лятното часово време”. Той посочваше, че народното ни стопанство е спечелило 90 милиона киловатчаса електроенергия, толкова, колкото ТЕЦ „София” произвежда за един месец.”Във военноморската ни история адмирал Узунов остава с дейността си като началник на Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров” за периода 1959 – 1972 г. (13 години). 

Адмирал Дичо Узунов

С подчертани заслуги е за развитието на ВНВМУ като висше инженерно учебно заведение. Той е първият началник на училището, получил адмиралско звание. Преподава на курсантите международно морско право в продължение на 7 години. В морската история на България контраадмирал Узунов остава с положените от него големи усилия в областта на международното морско право и утвърждаването на авторитета на страната ни като морска държава.

Лятното часово време е система, въведена за спестяване на разходи за осветление, чрез увеличаване на използването на дневна светлина.При нея официалното време се измества обикновено с един час по-напред от астрономическото време, като остава така за пролетните и летните месеци. С това се цели подсигуряване на по-добро съвпадане на часовете от светлата част на денонощието и активните часове за работа и училище.

За пръв път сериозно то е предложено от Уилям Уилет в „Пилеене на дневна светлина“, публикувана през 1907 г. Той не успява да убеди британския парламент да го приеме, въпреки наличието на значително лоби.Идеята за лятно часово време за пръв път се въвежда на практика от германското правителство по време на Първата световна война в периода 30 април – 1 октомври 1916 г. Скоро след това Великобритания последват примера, като в началото въвежда лятно време от 21 май до 1 октомври 1916 г.

Източник: www.otbrana.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През СОЦА България бе крупен износител на зеленчуци за СССР и конфитюри за Англия и Япония

Руснаците били жадни за български корнишони. Това твърди бившият служител на „Бургас плод Ескорт“ Янко Яръмов. Пенсионерът със симпатична усмивка разказа как кораби през 1988-89 година са отпътували от Пристанище Бургас за СССР, за да изнесат 18 700 тона пресни домати.

 „Същата година изнесохме за страни като Англия и Япония по 150 тона конфитюр от ягоди и 480 хиляди консерви. Знаете ли какво е сушено луково брашно? А колко сме изнасяли за Канада и САЩ. И не само брашно, а и сушени сливи. От тук товарим за Ротердам, и от там за Канада и САЩ“, спомня си Яръмов.

В момента той казва, че износ няма. Категоричен е, че България няма да се оправи, докато селското стопанство не се оправи. Бургазлията разказа още, че най-хубавите белени домати, които е проивеждала бригада Асеновград са били изнасяни за Аглия. „В Лондон отваряха нашите домати от кутиите и ги пускаха от метър височина. Цялостта на домата оставаше. Сортът се казваше „Роял кроон“. 

Изнасяхме и корнишони за Холандия и СССР. Когато отивах в Одеса и Херсон руснаците купуваха по цели кашони, по 12 буркана от стерилизираните краставички, слагаха ги на рамо и заминаваха“, спомня си Яръмов. С носталгия заявява, че преди години когато е бил в Русия първото, което са го питали тамошните било: „Къде са вашите вкусни корнишони?“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Татяна Лолова

Изпълнени със сълзи са очите,

душата е до болка натъжена.

Отдадени напълно на страстта си,

те бяха като идоли за нас.

Живяха пълноценно в старостта си,

на сцената, до сетния си час.

Дълбок поклон пред славните артисти,

оставили непреходна следа,

със ролите си, с мислите си чисти,

те вечно ще живеят в паметта!

Татяна Лолова е актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви и въздействащи.

Играе в един от емблематичните български филми "Топло" 

Играе Агафия Тихоновна („Женитба“, Н. В. Гогол), Татяна Алексеевна („Юбилей“, А. П. Чехов).

Член е на Съюза на българските филмови дейци (1987). Написва автобиографичната книга „1/2 живот“.

Лолова е омъжена за Светослав Светославов от 1963 до смъртта му на 26 декември 2018 г.

На 22 март 2021г. малко след 21 ч. почива вследствие на мозъчносъдово заболяване в болница Пирогов.

Дълбок поколон пред паметта на великата актриса!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Черната скала от която учители, лекари, адвокати, търговци, фермери и земевладелци са хвърляни живи в пропастта

Цветът на интелигенцията от Самоков и от съседните села – учители, лекари, адвокати, търговци, фермери, земевладелци, намира смъртта си в подножието на скалата. Без съд и присъда, малко след 9 септември 1944 г.Една срамна и зловеща история от Самоковско крие комунистическият режим в продължение на 45 години. 

И след демокрацията сведенията за нея са откъслечни и се намират трудно. Става дума за Черната скала – лобното място на целия цвят на интелигенцията от Самоков и съседните села Бели Искър и Белчин.

Черната скала се намира в Рила, на около час път от Боровец по пътя за хижа Заврачица. Разстоянието от върха на скалата до каменистото й подножие е 135 метра – пропаст след отвесен скат

В мракобесните дни след преврата на 9 септември 1944 г. – дата, която за жалост и днес много българи почитат и наричат „освобождение”, на това място, без съд и присъда, в дълбоката пропаст са хвърляни учители, лекари, адвокати, търговци, фермери. На практика всички, които с труда си са се издигнали над гладните и оскотели лумпени, скрити зад общото понятие „онеправдан народ”.

Престъплението на тези зверски избити хора е едно – те са начетени, умни, способни, майстори в занаята, с който си вадят хляба, предприемчиви и най-вече – заможни. Грях, който за „народа” се оказва по-смъртен от умишленото отнемане на човешки живот, от обирането на мандри и от доносничеството, което се превръща в национален спорт след 9 септември.

И до ден днешен местните жители в района потръпват когато чуят за Черната скала. За тях това е тема, която не ги предразполага към разговор. Повечето от тях никога не стъпвали на това място, нямат и намерение да го сторят.

„Внушаваха ни от малки, че избитите са били криминални престъпници, но и самите ни родители не вярваха много на това, с което ни пълнеха главите. Какъв криминален престъпник може да е селският доктор или даскал. А предимно такива хора са били извеждани от домовете им посред нощ”, разказва собственик на бистро в курорта Боровец.

„Били са неудобни на новата власт или пък просто са предизвиквали завистта на своите съселяни. Чувал съм, че на Черната скала са намерили смъртта си стотици хора”, добавя мъжът.

През 70-те години на миналия век перверзен мозък обявява мястото за природна забележителност, сигурно, за да размие в историята зловещите факти. Скалата, от която иначе се открива гледка, секваща дъха, е обезопасена с метални парапети.

И действително, хиляди туристи оттогава идват на това място, за да се любуват на природата, без изобщо да имат представа, че стъпват по напоена с невинна кръв земя.

„Птица няма да чуете там, тишината е страшна. Има някаква черна енергия там, не случайно я наричат Черната скала. Не ви съветвам да ходите”, казва младо момиче от Самоков, което работи в Боровец. Спрели сме я с молба да ни упъти към скалата.Отправната точка е бистро „Марица” в курорта. Следва преход по коларски път, около един час ходене пеша с умерено темпо. Посоката е към хижите „Марица” и „Заврачица”. Малко преди отклонението за самата скала има кът за отдих с пейки, беседка и места за палене на огън.

Следва стръмно спускане вляво от пътя, за да се излезе на двете площадки на скалата. На по-голямата има поставен черен метален кръст в памет на жертвите. Табелката с надписа обаче е унищожена.Няма как човек пълноценно да се наслади на тази гледка, ако знае, че точно от това място в пропастта са хвърляни невинни хора, без съд и присъда

Трябва да минат повече от 45 години от масовите убийства на Черната скала, за да се появи за първи път истината за събитията там. Заслугата за това е на Георги Манов, журналист от Самоков, който по време на кървавата разправа е на 10 години, така че самият той има спомен от това време.

Преди няколко години той пише и издава книгата „Черната скала”, в която  разказва историята на хората, намерили смъртта си под Черната скала. Нещо повече – той описва и екзекуторите на невинните жертви.

„В тези години на юношеството и първата ми младост имах възможност да срещам, да гледам и слушам някои от „героите” на след деветосептемврийските кланета. Те бяха навъсени, мрачни мъже, неразговорливи. Без изключение – пияници. Под влиянието на алкохола буйстваха, ругаеха, биеха. И не рядко не без гордост разказваха „подвизите” си при изтезанията и убийствата на „гадовете”.

Още приживе почти до един ги настигна възмездието на провидението: умираха трагически, в мъки. Неколцина се самоубиха. Сякаш проклятие стигна и до потомството на някои от тях”, пише авторът.В хода на своето журналистическо разследване Георги Манов стига до заключението, че безследно изчезналите в есента на 1944 г. от Самоков и околните села са около 60-70 души. Той поименно достига до 50 души, които са изброени в книгата. На последните три страници е публикуван Списък на безследо изчезналите през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. в Самоков и околията. Авторът отбелязва, че списъкът е непълен.

Георги Манов описва и първия помен в памет на жертвите – на 13 май 1990 г. Никога дотогава не е имало масово поклонение на Черната скала. Той описва хората, предвижващи се с автобуси, леки коли, каруци и пешком.

„Върху каменната гръд на Черната скала бе забетониран внушителен железен кръст в черно. С надпис върху табелата „В памет на избитите тук жертви на червения терор.”

Същата табела, която днес нечия нечиста съвест е изтръгнала от мястото й, за да продължава истината да тъне в мрак.

Непълният списък (няма как да е пълен, тъй като много от хората са извеждани от домовете си без писмена заповед, срещу тях е намало съд, липсвали са документи, доказващи вината им и нуждата да бъдат наказвани със смърт) на безследно изчезналите и убитите от комунистическите бригади хора от Самоковско, можете да намерите тук: www.omda.bg

Източник: Десант

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Съветските комсомолци идваха у нас с Влака на дружбата и си раменяхме подаръци

Наскоро една ютия, прибрана на тавана, ми напомни за една стара история. На 4 март 1977 г. се запознах с Мирослава Наумяк от гр. Ровно, Украйна (тогава част от Съветския съюз). На тази дата от Химкомбината организираха среща със съветски комсомолци, пристигнали у нас с Влака на дружбата. В онова време българо-съветската дружба беше насърчавана и реализирана по всякакви начини. 

Срещата се проточи към четири часа. С Мира много се харесахме и си разменихме адресите. Същата вечер обаче се случи голямото земетресение от Вранча. Нашите нови приятели, настанени в хотел „Ровно“, много се бяха уплашили. Реших да не и пиша, за да не й напомням за случилото се. Но на следващата година по същото време Мирослава ме изненада с писмо. Отговорих веднага и изпратих мартеници, защото беше малко преди първи март. Описах и българския обичай и че се носят за здраве, щастие и късмет. В отговор дойде радостно известие. Приятелката ми пишеше, че мартениците наистина са и донесли късмет – омъжила се е за лекар хирург. Тя самата беше лекар невролог. 

В следващото и писмо имаше молба да изпратя „фата“. Не успях да открия в речниците какво е това и отидох при една рускиня, която беше омъжена във Видин, за да ми помогне. Оказа се, че това е булчински воал. Тъкмо се чудех какъв подарък да изпратя за сватбата и нашата рускиня ми каза, че ако изпратя воала, ще направя Мирослава много щастлива. Успях да купя воал и го изпратих. Кореспонденцията ни продължи години. На Мирослава й се родиха едно след друго две момиченца.

Все още пазя снимките им. Разменяхме си и подаръци. Аз пращах дрешки и играчки за децата и българска козметика за Мира. В Съветския съюз ценяха нашата козметика и беше желан подарък, защото при тях не произвеждаха, а внос нямаха достатъчно. Тя пък ми пращаше сувенири, руски бонбони, разни неща за децата. Та парната ютия, която открих на тавана, също ми е подарък, изпратен от нея. Служеше ми вярно повече от 25 години.

Б. Василева, Видин

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Така пораснахме ние,децата на 90-те

90-те години бяха динамични времена. Времето, когато сутринта ставахме, закусвахме бързо и отлитахме вънка да играем. Отивахме от врата на врата, звъняхме и чакахме да видим, дали ще излязат хората...

Играехме на криеница, после играехме футбол и следобед отивахме да си купим ледени сокчета. Не ни интересуваше интернет, не ни интересуваха харесвания в Instagram, не ни интересуваше Tik Tok. Купувахме си дъвчащи цигари, когато майка ни даваше 60стотинки. 

Можехме да си купим няколко пръчки сладолед и пак имаше достатъчно за чипс. Прибрахме се вечерта изтощени. Отивахме да спим и не стояхме през нощта, да гледаме телефони...

Да, липсват ми тези времена. Но се радвам, че успях да ги преживея.

Кети Костадинова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Някогашната Водолазна база в Отманли с най-модерна за времето си техника-възход и разруха

Базата в Отманли, която някога е била национален център за обучение на водолази, е разполагала с уникално оборудване и отлично създадена организация на работа, разказа водолазът Красен Парушев, който е работил там до последния ден преди закриването на обекта. 

Той каза, че центърът е бил един от най-модерните на времето и на практика е бил без аналог по света. Младият мъж и до днес си спомня с носталгия за годините, прекарани на това място. Тук са идвали генерали и посланици и базата е била гордост за българските водолази.Красен Парушев станал водолаз на 17 години, след като се записал в школата в Бургас. Преди 1989 година е било възможно там да се обучава безплатно всеки младеж, който има желание да разгадае тайните на гмуркането. За разлика от сега, тогава курсът бил с много по-голяма продължителност и траел девет месеца. 

Започвал с теоретична подготовка, която се провеждала в специализирани кабинети в града. Следвали практически занимания в басейна в Младежкия дом. После курсистите отивали в базата в Отманли, край рибарското селище Ченгене скеле. И започвало морското им обучение. Сутрин оборудван кораб ги отвеждал до Черноморец, където до обяд се правели гмуркания на голяма дълбочина. След обяд се провеждали лекции. Всяка година по специална програма при този режим умения придобивали по около двеста души. Повечето от тях били донаборници.По онова време Водолазният център е подразделение на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), развиваща военно-приложни спортове в България. 

Тя съществувала под различни имена през времето. Тогава центърът е позициониран в бракувана плаваща база, докарана от река Дунав през 80-те години. За да акостира тя на брега, бил прокопан канал. След като вкарали плавателния съд в него, връзката с морето е затворена, а водата изпомпана. После съоръжението е бетонирано към брега. Уникален е не само оригиналният вид на базата, а и мястото, където тя е била разположена. Малкият плаж наблизо позволявал на гмуркачите спокойно да подготвят оборудването си и ако се налага, да го тестват във водата.Наблизо е и кеят. 

Водолазният център разполагал с два специализирани кораба. Имал огромен компресор за пълнене на бутилки с въздух и барокамера. „Барокамерата е спасила живота на десетки водолази. Включително и моя”, спомня си сега Красен Парушев. Той разказа за аварията, сполетяла него и колегите му през 1996 година. Красен бил на 27 метра под водата, когато на лодката, която го подсигурявала и откъдето му подавали въздух, станал взрив. Плавателният съд се пробил и потънал пред очите му. Наложило му се рязко да изплува и така получил кесонна болест в много тежка форма. Спасили го единствено процедурите в барокамерата.Той и до днес недоумява, защо работеща техника въпреки, е била бракувана и нарязана за старо желязо.

След като базата е закрита през 1999 година и оборудването изнесено, Красен Парушев решил да я наеме. Направил от мястото хотел. Вечер се превръщала в дискотека. След него обектът е бил наеман от различни хора. По-късно е продаден, но новият му собственик така и не започнал там каквато и да е дейност.

Днес мястото е изоставено и тъне в разруха. Някога комфортно обзаведените каюти са пълни с какви ли не боклуци. За известно време тук се заселили клошари. Стари дюшеци и изпокъсани завивки от този период се търкалят по земята и сега. И нищо не напомня за цветущата някога школа.

Намиращият се в непосредствена близост до базата кей е почти нацяло потънал. Проучвания показали, че това се дължи на факта, че под него има около 18 метра тиня. Някога е бил подготвян проект за укрепване на съоръжението. Той обаче си останал само на книга. А морските вълни може би скоро ще покрият и последното, което е останало от него.

Източник:www.faragency.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1964 г. БГА „Балкан“ осъществява първия презокеански полет

Полетът от София до Лима, Перу, е осъществен през 1964 година от екипаж в състав Иван Иванов – главен пилот, Андрей Иванов – командир на самолета, Йордан Песаров – пилот, Павел Игнатов – борден инженер, Серафим Колчев – борден радиотелеграфист, Тома Тодоров – щурман, Господин Господинов – щурман, Мария Иванова и Славка Григорова – стюардеси, Петър Петров – наземен инженер по двигатели.Дължината на полета е 16 123 км., а маршрутът е София – Париж – Дакар – Расифе – Асунсион – Лима. БТА публикува архивни кадри от изпращането на първия полет.

Всъщност, пътниците на борда не са случайни. През 1964 г. световното първенство по баскетбол за жени се провежда в Перу, а българският национален отбор се класира за финалите. Възниква обаче сериозен проблем – как да се стигне до там. Българското правителство търси съдействие от Югославия, която по това време е имала самолет, който е можел да прелети до Америка. Двете страни обаче не се разбират. По-късно България получава още няколко отказа.Замисля се вариант, чрез който българските баскетболистки да бъдат превозени с български самолет. Съветските авиоконструктори обаче категорично забраняват подобен опит. Въпреки това, българските летци Андрей Иванов, Павел Игнатов и Господин Господинов поемат премерен риск и осъществяват полета с модерния за времето си ИЛ-18.

Освен нашите момичета, за първенството в същия самолет летят и отборите на Югославия, Чехословакия и Франция. Събитието е впечатляващо и получава широк отзвук в българските и световните средства за масова информация.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Гошо Кръста-човекът успял да се вмъкне в кофа за боклук в дома на Тодор Живков

Неговата интересна личност и съдба са спомен за голяма част от плевенчаните и днес, когато отдавна вече не е между живите. Дори приживе е написана книга за малкият човек, когото всички в Плевен помнят като Гошо Кръста. “Аз ли съм луд?” е книгата на неговият адаш Георги Доцев, в която се описват преживяванията на Гошо от Плевен.

Дългите години работата като почти професионален участник в погребалните процесии му дава прякора Кръста.

В това той бил неподражаем велик артист, който с цялото си същество се вживявал в трагичността на ролята и само най-проникновеният наблюдател можел да разбере, че на цялата земна суета той гледа от собствена гледна точка. Разочарованието си от света на живите Гошо споделя приживе със своя биограф Доцев:

“Хората не се уважават докато са живи, а сега пишат по диреците един за друг. Лъжа и измама е всичко!... Жал ми е само за майките и бащите, които погребват децата си. Само те плачат от мъка. Другите плачат от страх.”

Той с възмущение захвърлял жалките стотинки, подхвърлени му от опечалените като на просяк, защото усещал фалша на подобен жест. Когато погребването на умрелите започнало да се модернизира, покойниците били извозвани с автобуси. Така приключила кариерата на Гошо като кръстоносец. Опитал да си намери работа, но всичко завършвало с неуспех.

И тогава за миг късметът на малкия човек проработил, но в последствие точно това се превръща и в най-голямото му житейско проклятие.

От празничния деветосептемврийски тираж през 1970 г. Гошо печели над 10 хил.лв., които били много пари за онова време. Той така и не видял нищо от тях - роднините му ги взели с измама и той останал на улицата. За да е пълно проклятието, през 1983 година официално е обявен за луд и изпратен в Дома за мъже с душевни недъзи в с. Драгаш войвода. Тук изживява най-страшните моменти от живота си, за които ще разказва с болка и гняв. Притежаващ силно развито чувство за справедливост, малкият човек не можел да се примири с лошите условия на живот на хората в дома, с кражбите на персонала и с издевателствата над душевноболните. Това настроило срещу него всички служители и те решили да се справят с Гошо по най-жестокия начин.

През една зимна нощ, докато всички спели, те нахлули в спалнята му и започнали да го бият с дървета.

Потънал в кръв, го затворили в банята и го полели с ледена вода, за да замръзне. С огромно усилие той, счупвайки прозореца, се измъкнал и, увит в чаршаф, отишъл пеш да Никопол. Там го приютили и така спасили живота му.

Макар да е бил изписан от лудницата, за Гошо не настъпили по-добри дни, никой не го искал, над него непрекъснато издевателствали всякакви хора.

После започва неговата трудова биография на служител в „Чистота” - от 1968 до 1983 година и, както той самият казвал, “Тъй си вършех работата, че съм получавал похвали не от кого да е, а и от кметовете Любен Начев и Андрей Романов”.

Назначаването му в "Чистота" е плод на една легендарна история, свързана с посещението му в дома на Тодор Живков.

Качил се на влака Гошо  и право в София. Отишъл в ЦК, от там го изхвърлили, попитал за дома на Живков, но като се озовал пред портите, получил от пазачите същото отношение. Но охраната от УБО не знаели с каква невероятна личност си имат работа. Заради неговата изобретателност по-късно биват уволнени осем души от тях. Гошо забелязал как сутрин една боклукчийска кола изнася пълния контейнер от дома на държавния глава и внася празен. Той издебнал момента на тая размяна и пъргаво се вмъкнал в празната кофа.

Така бил "внесен" в двора на  Живков и след като вдигнал капака се убедил, че вече няма никого, малкият човек се отправил към къщата на генералния секретар. Никъде не открил Тодор Живков (той бил извън страната) и само в кухнята видял една жена да приготвя закуска.

" - Другарко - рекъл Гошо, - що го няма Тодор Живков? Всички стаи обиколих...Стъписала се жената, огледала незнайния гост от глава до пети и отвърнала:

- Аз съм жена му, а той е на официално посещение в Германия при Ерих Хонекер... А вие кой сте?

Гошо веднага усетил, че пред него стои добър човек и на един дъх изпял всичко.

Мара Малеева разбрала с какъв човек си има работа и го поканила на закуска. На тази трапеза за първи път имало истински човек от народа..." (Откъс от книгата "Аз ли съм луд?")

Едничкото му желание и молба били да му намерят работа, за да си изкарва с труд прехраната

Мара Малеева се обадила по специален телефон, който я свързал директно с кмета на Плевен - Пенко Герганов и му наредила веднага да намери работа за своя съгражданин, наричан от всички Гошо Кръста. После изпратила по живо по здраво своя неочакван гост, като сложила в торбата му „за из път” още храна и специален номер на телефон - да и се обади при нужда.

За него метенето не било само трудово задължение - той го издигнал в ранг на висш обществен дълг.В продължение на 15 години Гошо е един от символите на чистотата в града. В него усещал призвание, което поддържало духа и самочувствието му. Той никога не отказвал извънредна смяна, а по време на едно от наводненията на Плевен работният му ден продължавал и по 15-16 часа.

В навечерието на 100-годишнината на Плевенската епопея бил награден с преходно знаме, юбилеен медал и цели 35 лева. Но дори и голямото му усърдие в работата не спечелва особено уважение нито у колегите му, нито у съгражданите му. Работниците в „Чистота” си устройвали често пъти безнаказано шеги и закачки с малкия човек. За част от жителите на града Гошо Кръста е безплатно забавление и мишена на безброй издевателства и дори - насилие.

За „органите” бил опасна личност, която трябва да скрият по време на национални празници, за да не смути тържествената атмосфера.Но въпреки всичко, личността на този странен и необикновен човек предизвиквала безброй легенди.

Легендата за неговото несметно богатство, което държал в банка.

Отношението му към парите е също като при децата. Така, както всяко дете пуска в касичката си подарените стотинки, така и Гошо всеки ден носел в ДСК това, което припечелвал от дарения или труд. В банката не искали да му ги приемат, защото често пъти това били дребни монети и това го накарало да отиде чак до управителя на ДСК и да го попита: „Това български пари ли са? Защо не ги приемат в банката?”. Управителят пише специално писмо, чрез което на Гошо Кръста му се разрешава да внася и съвсем дребни монети.

Може да се каже, че в последните години от живота си малкият човек беше мъничко щастлив от известността,която му беше донесла книгата на Георги Доцев. Той сам си я разпространяваше и беше много горд от това, че поне веднъж е център на вниманието в добрия смисъл на думата.

Гошо Кръста умира през 1998 г., на 21 декември. Живял без близки хора и с почти никакви приятели, но става част от историята на един цял град. А тези, които е изпратил на оня свят - тържествено, с божия кръст в ръцете, са дошли да го посрещнат в онова измерение, където отиваме всички.

Източник:no-comment.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Крум от Плевен си купува ковчег и ляга в него-идват от милицията и насичат сандъка на трески

Мнозина от по-възрастните жители на Плевен още се сещат с умиление за странен човек. Човек който сякаш беше пренесен от тайнствена машина на времето от миналото в днешния ден. Чешит който се разхождаше из улиците на града, облечен в черна пелерина, тъмен, безупречно изгладен панталон, с колосана риза и папионка, в ръка с  кошница, пълна с... печени семки.

Крум Графа продаваше всеки ден на главната улица,

а когато в славните години плевенския Спартак премаше на стадиона гостуващ футболен отбор, Крум Графа въртеше своя дребен бизнес на стадиона. Едва ли има плевенчанин който да не го познава и да не възкликне: "Ооо, Крум Графа ли? Това бяха най-хубавите семки в Плевен". Но за всички деца, видът на чудновато облечения човек, привличаше вниманието и ние с интерес слушахме невероятните истории, свързани с неговата биография. Щом го наричат граф, значи около него има нещо необикновено. Наистина ли е бил граф?

И за стари, и млади необичайната личност, бродеща из града, загърната в черната си пелерина, предизвикваше интерес. Около него витаеха всякакви легенди и слухове, които се преразказваха - било с ирония, било със страх. Говореше се, че вместо в легло, графът вечер си лягал в ковчег и така спял - асоциацията е ясна щом е граф значи е вампир и следователно спи в ковчег... Други шушукаха, че дори имал снимки от своя странен навик, които пазел в албум. Но в историята за ковчега има и известна доза истина.

За него се говореше също, че е спечелил голяма сума от лотарията и затова се държал и обличал като благородник.

Крум Минков Сяров е роден в село Дренов на 7 февруари 1924 година. Биографията му е твърде интересна и дава представа за личност, чийто живот не е бил лесен, но и показва необичайно твърд характер и дълбока чувствителност.Баща му - Минко, идва със семейството си в Плевен през 40-те години и първоначално се занимава с търговия, а няколко години по-късно заминава за Америка. През 50-те години се прибира в България, за да вземе семейството си, но смъртта осуетява плановете му. Вероятно затова неговият син - Крум живее с идеала за тази далечна страна и този идеал поставя отпечатък върху целия му живот.

Като гимназист Крум Сяров се е увличал от комунистическите идеи, бил е близък приятел и сподвижник на известни партийни функционери, между които и Пеко Таков. С него лежали заедно из арестите за комунистическа дейност и Крум доста пострадва от своите младежки увлечения. При едно от задържанията бива пребит толкова жестоко, че се наложило да го изнесат от килията в полицейското управление с плетен кош, тъй като не можел да ходи. Получава дори смъртна присъда. След Девети септември пък заради принадлежността му към комунистическите идеи и близостта с известни партийни личности,  Крум получава народна пенсия, която обаче с възмущение отказва.

Фалшивият морал на новата власт го отблъсква и той не желае да се възползва от нейните облаги.

Въпреки това, според думите на дъщеря му - Линда, той остава комунист до края на живота си, верен на опорочения от новата власт идеал.

Работи на много места като млад - в бившата консервна фабрика „Георги Кирков”, като докер на гарата, в мините на Бобов дол.

Единственото, което получава като привилегия, е да продава семки и той се заема да разработва тази дейност. Никой в Плевен няма официално разрешение за това, освен него.„Крум не работеше как да е - разказват за него Линда и снахата Татяна - купуваше големи количества слънчогледово и тиквено семе и ги печеше във фурни в града. Вкъщи имаше работници, които ги опаковаха при много строга хигиена. Тиквените семки ги киснеше в специални отвари и те придобиваха много добър вкус. Наистина, неговите семки бяха най-хубавите от всички, които се продаваха в Плевен”.Когато не продаваше семки често Графа посрещаше гостите на града в близост на автогарата раздавайки собствени снимки които подписваше с автограф: С почит от Граф Монте Кристо.

Всички говорят за него с умиление и доброта и не се скъпят да използват думи като - изключителен човек, много добър по душа и характер, готов да помогне на всеки, който има нужда. „Беше дал на заем пари на много хора, дори и той не си спомняше на колко. Никой не му ги върна, но той не се озлоби и разсърди от това - споделя дъщеря му Линда. Като съпруг и баща беше безупречен - чистеше, переше и се грижеше за всички деца.Крум Графа е имал два брака, заедно със своя син и преродена дъщеря е отглеждал и момчето на втората си жена. Построи жилище и за него, това смяташе за свой дълг като негов пастрок”, разказва снаха му Татяна.

„Баща ми беше изключителен като личност и който си го спомня, може да го потвърди - убедена е Линда. - Помагаше на всеки, който се нуждаеше от това, а вкъщи често нощуваха хора, които не са могли да се приютят някъде. У нас беше като хотел - непрекъснато идваха и си отиваха гости, а баща ми смяташе за свой дълг да ги подслони.

Питам я за странния му за онова време начин на обличане и за истинността на историите около неговия живот. „Властта често си измисляше какво ли не за него, за да може да го тормози.

Истината е, че моят баща не беше обикновен човек - беше естет и смяташе, че всеки трябва да изглежда добре, независимо къде се намира - на улицата, вкъщи, сред приятели. Той самият си шиеше дрехите при добър шивач, а обувките си правеше по поръчка. Дрехите му бяха безупречно чисти и изгладени, вкъщи той се занимаваше лично с това. Беше винаги изискан и възпитан - голям кавалер, добър за компания и прекрасен танцьор. Не пиеше алкохол, а дори и кафе. Любимите му места бяха в „Ростов на Дон” и снек-бара в „Плевен”. Обичаше много сръбска музика. Хората го уважаваха и обичаха да сядат на една маса с него. За мен баща ми беше и е идеалът за мъж и за човек на него съм имала най-голямо доверие и от когото съм научила най-много през живота си.”

„Неговата екстравагантност си беше част от характера му, той живееше в друг свят - спомня си снаха му Татяна. - Мисля, че беше двеста години напред пред другите хора. Но с маниера си на обличане той протестираше по свой си начин срещу непрестанните издевателства над него - от милицията, от хората, които не го приемаха. Заради упоритостта си лежа през 70-те години в Белене, но и това не го накара да се откаже от това, което беше.”

Издевателствата над необикновения човек не се ограничават само с него - семейството му също страда от намеса в личния живот.

Когато се ражда дъщеря му, той я нарича с името на президента на САЩ - Линдън Джонсън.

Пише му дори писмо, за да му съобщи за своето решение. И...президентът на Щатите му отговаря!

Благодари му за това, че е избрал да кръсти дъщеря си на неговото име.

Години по-късно, по настояване на властите, Линда трябва да стане... Лидия. Заради чуждото влияние, не отчитайки навярно факта, че новоизбраното име едва ли е най-българското. Графът води дела упорито и ги спечелва - дъщеря му възвръща отново даденото й кръщелно име, което носи и до днес.

Оказва се, че и в легендарната история с ковчега има доза истина. Но тя продължила само един ден. Ето какво разказва снахата Татяна. Крум си купил ковчег и го донесъл вкъщи. Капака подпрял на вратата, а самия сандък внесъл в хола. И легнал в него. Разчува се, че Графът си купил приживе ковчег идват от милицията и насичат сандъка на трески.

Графът умира на 14 ноември 1991 г. в София и е погребан в Плевен. Неговата дъщеря се грижи за последната му обител и пази у дома си неговите скъпи костюми и обувки. Както и спомена за необикновената личност, за човека, продаващ семки и наричан от всички плевенчани Графа.

Статията е изготвена по материали от регионалните медии.

Източник:no-comment.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имам пломба от 1981г. която и до днес не е мръднала! Зъболекарят почина, пломбата остана

 

Спомняте ли си онези моменти, в които ни водеха на групички за преглед в зъболекарските кабинети? Това безспорно бяха едни от най-ужасяващите мигове в нашия иначе безгрижен детски живот. Налагаше ни се да изтърпим цялата плеада за Чук и Пук, за това колко е вредно да се ядат бонбони и колко са полезни млякото и зеленчуците… След това идваше и най-страшното – една лоша леличка вадеше едни още по-лоши инструменти и ужасът започваше…

Във всяко училище и по голямо предприятие имаше лекар и зъболекар , профилактичните прегледи бяха пълни и постоянни.

На пук на многото негативни изказвания за здравеопазването в НРБ, ще кажа:

На 48 години съм.Имам пломба от 4 клас, която до ден днешен не е мръднала. Зъболекаря почина, пломбата остана. Не съм се разболявала така, както сега. Имаше 2-3 вида сиропи за кашлица и толкова.Но бяха ефективни и напълно достъпни. Сега за мой късмет имам страхотна лична лекарка, която лекува децата ми без проблем.

Не изписва скъпи лекарства. Общо взето имаме късмет. Но като цяло много други доктори не са така. Има 20 вида лекарства за 1 нещо и то с голяма разлика в цената. В миналото, каквто и да си говорим. Хората са яли здравословни храни или поне не толкова вредни. Сега незнаем какво ядем и с какво е обработена храната. Да не говорим, че ни тровят умишлено, за да си продават лекарствата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 80-те България е една от първите по-производство на компютри в света

Началото на разработването на българските микрокомпютри започва през 1979 г. Първоначалните модели (ИМКО – ИМКО е съкращение от Индивидуален Микро КОмпютър) са разработени и произведени от ИТКР (Институт по Техническа Кибернетика и Роботика) към БАН през 1980 само в 3 броя. През 1981 са произведени още около 50 броя от ИМКО-1. 

След доброто им посрещане от потребтелите, които ги намират за лесни за работа, през 1982 г. е произведен вторият персонален компютър ИМКО-2, на базата на който през следващата година започва масово производство на 8 битовите компютри от серия Правец. През 1984 започва и производството на професионалните компютри от серията Правец 16. Компютрите от серията Правец, са наречени на родният град на Тодор Живков – гр. Правец, където е построен и завода, в който са се произвеждали.

Първото международно преставяне на ИМКО е на Международния Симпозиум по Роботика в Лондон, като ИМКО е управлявал българският робот-ръка – РОБКО-01. Управлението на робот чрез микрокомпютър било изключително впечатляващо дори за специалистите от САЩ и Япония, които до тогава ползвали миникомпютри за управление на роботи, докато представеното от България решение струвало десетки пъти по-малко и било значително по-лесно за използване.

След невероятния успех на ИМКО-1, през 1982 г. се създава неговият усъвършенстван вариант ИМКО-2 и започва неговото серийно производство (с леки модификации) в Прибостроителният Завод в гр. Правец под търговското име Правец-82. След кратка пауза през 1985 г. започва бързото създаване на нови модели компютри от серията Правец. Производството на компютри се стабилизира и се извършва изцяло в специално създаденият Комбинат по Микропроцесорна Техника в Правец, като България започва да изнася голяма част от продукцията си за страните от СИВ и по-специално СССР. 

Производственият капацитет в КМТ Правец е предвиден да бъде до 100 000 компютъра годишно, но този капацитет никога не е достигнат. Най-големият достигнат пик в производството е когато България произвежда 40% от компютрите използвани в страните от социалистическият блок (60 000 компютъра годишно), като по това време за производството на електроника са ангажирани над 300 000 работника а произвежданата продукция е на стойност $13.3 млрд/годишно (8 милиарда рубли). Създават се множество заводи за произведство на периферия, като ДЗУ – Стара Загора, ЗМД – Пазарджик, ЗЗУ – Пловдив, завод Аналитик в Михайловград (Монтана) произвежда мониторите. Благодарение на този бум в производството, през 80-те години на XX век, България се нарежда на трето място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. 

Също така голяма част от електрониката използвана от руската космическа програма също е българска (напр. модулът за автоматично приземяване на руската космическа совалка), което също нарежда България на трето място в света на база развити космически програми (след СССР и САЩ).Създаването на аналози на компютри на големите фирми се налага като тенденция през 1980-те години, като България не отстъпва на икономиките на Сингапур, Тайван и Южна Корея. През тези години е било въпрос на престиж всяка по-сериозна икономика да произвежда аналози на Apple или IBM.

Основно компютрите Правец са се произвеждали в КМТ – Правец (Комбинат по Микропроцесорна Техника Правец), както и в БАН. Почти всички модели на Правец 8 (ИМКО-1, ИМКО-2, Правец 82, Правец 8М, Правец 8А, Правец 8Е, Правец 8С, Правец 8S, Правец 8VC) са изцяло съвместими с архитектурата на Apple II. Единствено Правец 8Д е базиран на Орик Атмос. Компютрите от серия Правец 16 (Правец 16, Правец 16A, Правец 16H, Правец 16ES) са базирани на IBM PC.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагичната, но велика съдба на Екатерина Каравелова

Съпругата на Петко Каравелов - Екатерина, остава завинаги в историята като единствената жена-мъж, която в най-голямата паника при битката край Сливница излиза на площада да успокоява населението. Въпреки хладнокръвието си тя има тежка съдба - омъжва се за съпруга си, но не по любов, губи трите си дъщери, а по време на Стамболовия режим я грози дори убийство.

Цялата трагична и същевременно велика история Каравелова успява да запечата на страниците на дневника, който води до края на живота си. Благодарение на него става ясно колко важна е била ролята й за развитието на България след Освобождението.

Докато учи в женската гимназия в Москва и мечтае да се прибере в България,

тя се запознава с Петко Каравелов,

който тогава бил студент. С нищо обаче не подозира, че именно той е бъдещият й съпруг и заедно с него тя ще има важна роля в политическия живот у нас.

"Една вечер, не помня как, той изтръгна съгласието ми - признава в своя дневник Екатерина. - Сгодихме се на 4 октомври 1879 г., а венчавката определихме за 13 януари следващата година. Бях възхитена от ума, амбициите и пламенността на този избухлив на моменти човек, но ласките ме смущаваха и озадачаваха."

В записките си тя разкрива, че знае всичко за физиологията на растенията и нищо за тази на човека.

Вероятно затова през първата им брачна нощ Екатерина се опитва да отпрати Петко Каравелов в друга стая.

В дневника си Каравелова обяснява, че едва след първото раждане на дъщеря им се влюбва в своя съпруг: "Как това започна и как дойде? Без моя воля и щение".

До края на живота си обаче Екатерина Каравелова е вярна и предана на Петко, а той отлично знаел, че жена му притежава уникален талант.

Само 10 месеца след сватбата съпругът й става министър-председател и въпреки тази титла тя с нищо не показва, че е първа дама.

Междувременно обаче Каравелова била не просто съпруга на мъжа си, а бързо се превърнала в негов сътрудник в политическата му дейност. Едни от най-значимите й постижения били създаването на българското женско движение и обществената й ангажираност в тази посока.

Чрез своята дейност тя се опитвала да превъзмогне загубата на първата си дъщеря Радка, която починала още преди да е навършила 3 години. След нея обаче ражда още две - Виола и Лора.

Една от тях е свързана с дните след Съединението, когато сърбите заплашват да узурпират българската столица. Според историческите свителства в този период Каравелова е сред малкото обществени фигури, които

не губят вяра в победата

и дават надежда, че катастрофата може да бъде избегната. Точно когато е битката при Сливница през 1885 г. и в София се чували гърмежите, Екатерина излиза на площада и започва да успокоява хората. Постъпката й така трогва коресподент от Германия, че в репортажа си той я определя като "единствения мъж" в България.

С мъжа си Екатерина е в епицентъра на скандала около детронирането на княз Александър Батенберг и наложения Стамболов режим.

Заради него Каравелов е преследван и вкаран в затвора през 1891 г., "за да не обърка сметките на новите управляващи". Това вбесява съпругата му и тя започва да търси подкрепа от дипломати за освобождаването му.

Стамболов обаче взема мерки срещу нея

и я поставя под домашен арест. Хората не смеели да доближават дома им и само Пенчо Славейков посещавал "чумавата къща" и помагал на семейството. Премиерът обаче не се отказва и срещу Екатерина е скалъпено обвинение в предателство. Застрашава я и смъртна присъда, но с много лични връзки тя я избегнала заради децата си.

Въпреки че успява да се справи с тези перипетии и съпругът й е освободен, я застига поредното изпитание. Абсолютно изненадващо през 1903 г. Петко Каравелов умира. След 29 г. брак Екатерина е силно разстроена и известно време не може да превъзмогне, че единствената й опора вече не е между живите. Продължава напред само защото децата й имат нужда от нея.

За злощастие на съдбата през 1913 г.

умира и третата й дъщеря Лора от куршум,

но това не сломява Екатерина. Амбициозната дама този път се хвърля в подкрепа на арестуваните по време на Илинденското въстание и работи доброволно в най-голямата софийска болница към Военното училище.

По-късно участва активно и в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др.

Въпреки смелата ѝ и честна позиция в защита на евреите съдбата нанася на Екатерина последния си жесток удар.

Съпругът на втората й дъщеря Виола изчезва безследно и тя угасва от мъка с помрачено съзнание.

Останала сама Екатерина Каравелова е сломена, но въпреки това до последния си ден през 1947 г. се бори срещу фашизма и за една по-различна България.

Преживяла съпруг и три деца, личната съдба на Екатерина Каравелова е като антична трагедия.

Близо 25 години тази неизтощима българка е в центъра на политическия живот в България."

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стефан Атанасов-детето загубило живота си във влака Бургас-София на 9-ти март 1985г.

Това е останало от едно светло българско дете - мир на праха му. Умира на 13 години, докато пътува във влака Бургас-София на 9-ти март, но през 1985. 

Стефан е губи живота си след атентат с бомба с часовников механизъм поставена във влака и избухнала на гара Буново. При взрива умират на място две деца и петима възрастни. Други 9 души, сред които и малки деца са тежко ранени. Атентаторите са заловени, техните имена са: Емин Мехмедали, Абдула Чакър, Саафет Реджеб. Тримата атентатори имат и помагачи. Съдебното дело приключва през 1988 година с тежки присъди. 

Терористичният акт е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Извършен е на на 9 март 1985 г. С бомба, поставена във вагона за майки с деца на влака Бургас - София.Бомбата е поставена във вагона за майки с деца на влак № 326, който се движи от Бургас за София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. 

Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви.Заради маневра на гара Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21,31 ч. на гарата, а не в тунела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Мистър Плевен 82″- Слави Трифонов

Слави Трифонов крие доста любопитна тайна от своето минало.

Дългият е печелил любителски конкурс за най-красив мъж в родния си Плевен през далечната 1982г. Тогава той е бил на 16 години.

Разкритието бе оповестено от сценаристите на шоумена в едно по последните издания на „Шоуто на Слави“.

Първоначално остана впечатлението, че „мозъците“ на шоумена се шегуват, но реакцията на Годжи и Евгени Димитров подсказа друго. „Факт! Това е факт!“ – провикна се баскитаристът на Слави. 

Гологлавият шоумен потъна в земята от срам и деликатно смени темата.Малко хора знаят, че и Годжи е бил носител на подобна титла. На абитуриентския си бал през 1988г. той грабва приза „Мистър Бал“ и обира овациите

Източник kliuki.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ