Откриване на Черноморската фериботна линия Варна-Иличовск през 1978 година

Сигурно много хора помнят черноморската фериботна линия Варна-Иличовск създадена през 1978 г. Поради тагавашната Българо-съветска дружба имената на фериботите са разменени.Двата български кораба се казват ,,Героите на Севастопол“ и ,,Героите на Одеса“,а съветските – ,,Героите на Плевен“ и ,,Героите на Шипка“.Българските фериботи са произведени в Норвегия,а съветските в Югославия всички в периода 1977-1978 г.Това са единствените по рода си железопътни фериботи превозващи товарни вагони на борда си.Разполагат с три палуби снабдени с железопътни релси и всеки от тях събира на борда си 108 товарни вагона с нормална дължина.Чрез подемно преходен мост снабден с жп линии вагоните се товарят с локомотиви директно на средна палуба от където с помощта на хидравличен лифт се качват на горна палуба.

Българското фериботно пристанище се намира в Белославското езеро на около 25 км.от Варна,а съветското в пристанище Иличовск близко до Одеса.

През годините на социализма се превозват тонове стоки във вагони от всякакво естество между братските тогава страни.След промените през 1989 г. съветските фериботи стават собственост на Украйна и се оперират от частната фирма ,,Укрфери“.Двата български ферибота до 2009 г.са собственост на Параходство Български морски флот Варна.След това на Български морски квалификационен център.

През 90-те години поетапно намалява броя на превозваните вагони и оставащия капацитет корабите запълват с тирове,микробуси и леки автомобили,както и се оборудват пасажерски кабини за водачите на автомобили и пътници.

Междувременно през 2000 г фериботната линия се удължава и след Иличевск корабите продължават до Грузия в пристанищата Поти и Батуми.След 2007 г.,,Укрфери“ закупува други по-съвременни фериботи и съдбата на ,,Героите на Плевен“ и ,,Героите на Шипка“ по-късно отива в ръцете на Държавната Украинска железница,но са швартовани в пристанище Черноморск и не обслужват линията.

Българските фериботи поетапно излизат от експлоатация и днес също не обслужват линията.Съдбата им е ясна – скрап.

Линията не съществува,а украинския град Иличовск вече се казва Черноморск.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Комунисти убиват 16 младежи а после ги заравят в масов гроб

Преди 68 години на днешния ден комунистическият режим извършва едно от най-страшните си злодейства – по изключително жесток начин са убити 16 младежи – горяни от района на село Габерово. Червените палачи се гаврят с телата им, а после ги заравят в масов гроб, до който години наред на роднините им е забранено да пристъпят.

Йордан Маринов от казанлъшкия съюз „Истина“ още в зората на демокрацията се заема с тежката задача да разкрие истината за това злодейство. Разполага с подробна карта на местоположението. Близките на горяните, убити край село Габарево също, знаели къде се намира лобното им място. Преди 89-а се страхували да го посещават, но все пак някои се престрашавали и ходели в усойната долчинка.През 2001 година масовият гроб е разкопан, а тленните останки са пренесени и погребани в двора на габаревската църква „Свети Георги Победоносец“. Малък паметник с имената на жертвите напомня за невинната кръв и зверствата на комунизма. Всяка година на 1 октомври репресирани и антукомунисти от цялата страна се събират в Габарево за да отдадат почит на жертвите.

За трагичната им съдба в района все още се пазят спомени. През вече далечната 1951 г. Дамян Орлов е свързочник в радиотелеграфски взвод, който осигурява връзка между военната жандармерия при операцията срещу горяни в Сливенския балкан. През есента на същата година на десетина километра от село Габарево, Казанлъшко, са убити 16 младежи-горяни. Момчетата на възраст между 16 и 25 г. били разстреляни от упор. За откриването на масовия им гроб помага и книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните, кои са те?“, която е написана въз основа на секретните архиви на МВР.

„Станали са жертва на предателство. Убиецът Никола Христов е фелдфебел от въздушните войски. От ДС му дават задача да събере 16-тимата в черквата на Габарево. Уж за да ги обучава в конспирация срещу комунистите. После ги избиват. Убиецът не видя бял ден. Искаше да става големец при комунистите, но те го използваха и захвърлиха. Семейството му измря“ спомня си 82-годишният Кръстьо Цветков. Архитект по професия, Цветков е един от доайените в съюз „Истина“. През 1943 г. защитава военния завод „Арсенал“ от американските летящи крепости с преградния огън от три леки противовъздушни оръдия. По същто време в Казанлъшкото военновъздушно поделение заедно с Цветков служи и убиецът на 16-те младежи-горяни -Никола Христов.

Христо Ганев, учител по история от село Александрово, е един от участниците в разкопаването на масовия гроб край Габарево. Освен, че познавал отлично местността, той имал и личен мотив да участва в акцията. Калеко му Петър Николов е един от 22-мата екзекутирани след присъда от Народния съд казанлъчани. Родното село на Христо Ганев е център на земеделската антиболшевишка съпротива в първите години на комунизма.

И днес на едно от дърветата край лобното място на младежите личат дупките от куршуми, с които са разстреляни.

„Всички черепи имаха дупка от куршум в тила или слепоочието. Някои бяха разбити с приклади на пушка, други с кирка. Аз трябваше да отделям черепите, които имаха контролни изстрели. От някои гръдни кошове извадихме по цяла шепа олово“, разказва 45-годишният Стефан Гюлев, който подреждал извадените кости.

65 години след тази трагедия за жертвите и роднините им няма и най-малка справедливост. Те не търсят мъст, а историческо възмездие за първата в системата на социалистическия лагер съпротива срещу налагания с насилие комунизъм. За съпротивата на горяните в България продължава да се мълчи целенасочено, защото това беше най-омразната истина на комунистическия режим. Тя им отнемаше ореола и мита, че в България никога е нямало съпротива и винаги сме били покорни роби на СССР. Учебниците по история също продължават гузно да мълчат за съдбата на горянското движение, но въпреки това народната памет е жива., а възпоменанието на 1 октомври в Габарево е доказателство за това.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Животът ми мина през социализма и това бяха най-хубавите ми години!

Това не е само защото тогава съм бил млад и идеализирам времето от младежките си години. Живеехме си спокойно, може би не охолно, всички имаха работа, нямаше гладни и ровещи в контейнерите хора, по улиците не се стреляше, къщите по селата не се заключваха, защото нямаше системни нападения над старци, народът имаше страх от милицията, дори циганите се учеха на труд.

Сега в държавата властва анархия, а голяма част от хората, главно пенсионерите, буквално гладуват, за да могат да си купят лекарствата. Аз лично карам основно на хляб и кисело мляко. Затова ще припомня какви бяха цените през 1989 г. и какви бяха те през 2014 г., тъй като ги имам записани.

Преди Десети хлябът струваше 30 ст., баничката – 10 ст., прясното мляко – 30 ст., киселото мляко – 23 ст., риба скумрия – 1,60 лв., цигарите – 80 ст., бензинът – 80 ст., билетът за автобус – 6 ст., токът за 1 киловатчас – 3 ст., парното – 20 лв.

А да видим какво стана после. През 2014 г. хлябът струваше 1 лев, баничката – 1 лв., прясното мляко – 1,60 лв., киселото – 1 лв., скумрията – 6 лв., цигарите 5 лв., бензинът – 2,60 лв., ток за киловатчас – 20 ст., парното – 250 лв.

Сега пък положението е още по-зле. Е, н? ви демокрация. И защо критикувате хората, че изпитвали носталгия по социализма. “Какво му беше толкова лошото?!”, питам аз.

Васил Бояджиев/илюстративна снимка от фейсбук/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През СОЦА бързият кредит беше с 0% лихва,взимаше от приятел и още 15 неща за живота в НРБ

За обикновения човек Народната република не бе долар за 96 ст. Не бе и мощна индустрия. Не бе и ДС.За обикновените хора 99% НРБ беше нещо уникално.

Когато ходехме по улиците на който и да е град или село, не само няма кой да те нападне, ами и да те напсува! Решетки по прозорците? Стига, бе – това да не е затвор. Железни врати по входовете? Та ние не сме били диваци! Нито наркомани, нито просяци, нито крадци.НРБ – това е, когато познаваш всички в блока, дори когато е на 16 етажа. Може да влезеш при всеки и да си поискаш захар, сол или каквото и да е.

НРБ – това е, когато възрастен се качва в градския транспорт и младите като по команда ставаха да отстъпят място. Така ни учеха.

НРБ – тогавашните гастрономи работеха като днешните магазини. Вървиш и буташ количката, но нямаше никаква охрана. Бележката за сирене лелката я пишеше с молив отгоре на хартията. Нямаше камери за наблюдение. На никого не му минаваше през главата да краде.

НРБ – най-доброто образование, и то без пари.

НРБ – времето, когато малцинствата ги ограмотяваха и те работеха по строежи и комунални предприятия. Всички!

НРБ – време, в което улиците бяха излизани до блясък и кметството не плащаше милиони на някакви олигарси.

НРБ – време, в което българският милиционер не мъкне загубилото се дете в милицията, а го изпраща до вкъщи и го предава на родителите му и после отдава чест! И не заради някаква изгода! Към милиционера имаше уважение!

НРБ – време, в което големите можеха да се доближат до дете и да го попитат има ли нужда от помощ! Днес такъв ще го обвинят в какво ли не!

НРБ – време, в което всеки оставяше ключа под черджето на вратата. Никой не крадеше.

НРБ – от работата ти даваха на смешни цени жилище! Ипотека никой не знаеше какво означава! Банкерите не бяха толкова алчни, а властта им чупеше ръцете от китките!

НРБ – време, в което по телевизията не показваха камари трупове и силиконови гърли. Предаванията бяха познавателни и образователни.

НРБ – времена, в които, ако не отидеш в магазина една година, цените после бяха същите!

НРБ – времена, в които стругар или шофьор бе също престижна професия.

НРБ – времена, в които охранител в училище бе извращение! Най-страшна бе леля Пена с парцала за миене.

Не знам как да обясня по добре какво е НРБ за 99% от хората.

Автор: Всички, които са живели в НРБ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зимата на моето детство-просто и истинско!

Тогава имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

Източник:Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как построиха панелните блокове в България

Тoзи тип строителство се смята, че идва у нac oт CCCP и e cъвeтcкo изoбpeтeниe, но това не е вярно

Kaктo знaeм, cлeд 1945 г. зaпoчвa зacилeнa индycтpиaлизaция нa Бългapия, пpи кoятo гoлeми гpyпи oт xopa ce пpeмecтвaт oт ceлaтa в близкитe гoлeми гpaдoвe. Увeличeнoтo нaceлeниe ce нyждae oт жилищa, a тpaдициoннитe 5-6-eтaжни мoнoлитни cгpaди нe ce cтpoят дocтaтъчнo бъpзo. Зaтoвa дъpжaвaтa и нayчнитe звeнa ce зaмиcлят зa ycкopeнo и изпитaнo cтpoитeлcтвo, кoeтo дa изпoлзвaт, пише socbg.com.

Oбикнoвeнo ce миcли, чe пaнeлнoтo cтpoитeлcтвo идвa y нac oт CCCP и e cъвeтcкo изoбpeтeниe. Toвa нe e вяpнo. пъpвитe cгpaди, изпълнeни c пpeдвapитeлнo пpoизвeдeни пaнeли, ca в квapтaлa-гpaдинa Фopecт Xилc Гapдънc, пocтpoeн пpeз 1909-12 г. в нюйopкcкoтo пpeдгpaдиe Kyинc зa т.н. гopнa чacт нa cpeднaтa клaca. Дpyг извecтeн пaнeлeн квapтaл e бepлинcкият Ѕрlаnеmаnn-Ѕіеdlung (1926-30). Teзи „пaнeлки“ ca дocтa пo-paзлични oт пoзнaтитe ни. Te пpиличaт пoвeчe нa нaшитe cтapи кooпepaции, дopи cи имaт и клacичecкитe ocтpи пoкpиви c тaвaнcки пoмeщeния пoд тяx.

Cтpoитeлнитe пaнeли пpeдcтaвлявaт oплeткa oт apмaтypнo жeлязo и oтгope зaлят бeтoн. Te имaт paзлични фyнкции и видoвe – пoдoви, cтeнни, фacaдни (пocлeднитe нямaт нoceщa фyнкция). пpoизвeждaт ce в т.н. дoмocтpoитeлни кoмбинaти (нaд 30 в цялa Бългapия) и ce извoзвaт дo cтpoeжa c пaнeлoвoз.пoвдигa ги кpaн и ce cглoбявaт чpeз зaвapявaнe нa издaдeнитe oт пaнeлa cтoмaнeни eлeмeнти c тeзи нa дpyгитe пaнeли. Ceтнe мecтaтa нa дoпиp ce зaпълвaт c paзлични бeтoнни paзтвopи, a oтгope ce yплътнявaт xepмeтичecки c eлacтичeн мaтepиaл.

Бългapcкитe пaнeлки

Cмятa ce cъщo, чe пaнeлкитe ca eднaкви. Toвa cъщo нe e вяpнo. Блoкoвeтe ce paзличaвaт пo cepии – т.н. нoмeнклaтypи. Bcички пaнeлки в eднa нoмeнклaтypa ca eднaкви, нo нe и нoмeнклaтypитe пoмeждy cи. Пoнякoгa зa paзличнитe гpaдoвe ce paзpaбoтвaт oтдeлни cepии. Bcякa нoвa нoмeнклaтypa пoдoбpявa paзпpeдeлeниeтo нa плoщитe в блoкa. A cлeд 1983 г. зeмeтpъcнaтa ocигypeнocт e вeчe нe пpocтo чyдecнa, a oтличнa. пaнeлнитe жилищa зa пpъв път пpeдлaгaт и oтдeлни, нeпpexoдни пoмeщeния… и тeчaщa тoплa вoдa нa мнoгo кpaйгpaдcки ceлa, пpeвъpнaти в квapтaли.

Пpeз 1957 г. в Бългapия ca пpoизвeдeни пъpвитe пaнeли, a пpeз 1958 в Coфия e издигнaтa oпитнa 4-eтaжнa cгpaдa (на горната снимка). Moжeм дa я видим и ceгa нa yл. Haйчo Цaнoв № 66. Билo e гoлямo cъбитиe, a cтpoeжът й e oтpaзeн в cпeциaлизиpaни книги. Maлкo cлeд тoвa зaпoчвa и eкcпepимeнтaлнoтo cтpoитeлcтвo нa тpи- и чeтиpиeтaжни пaнeлни cгpaди oт Paйoннaтa пpoeктaнтcкa opгaнизaция в Pyce.

Cлeд 4 гoдини oпитнo cтpoитeлcтвo e paзpaбoтeнa и пъpвaтa мacoвa нoмeнклaтypa нa имe Бc-2-63. Teзи cгpaди (1963-8 г.) имaт шиpинa нa пoмeщeниятa 3,6 м, лeкo cкoceн пoкpив и бaлкoни-лoджии (Дpyжбa I, Cвoбoдa). Липcвa acaнcьop. Oт 1964 г. в дeйcтвиe влизa Бc-2-64 c acaнcьop oт зaвoдa в Гapa Иcкъp, нaй-мнoгo 8 eтaжa и oбикнoвeни бaлкoни (Mлaдocт I нaпp.). Oт 1968 г. cтpoят и пoдoбнaтa Бc-VIII-Cф (Kpacнa пoлянa, Cвeтa Tpoицa…). Зa пpъв път имaмe гoлям 2,80 x 1,80 м пpoзopeц нa xoлa, a фacaдaтa e c блeщyкaщa мoзaйкa. Ceтнe идвa и нoвият мoдeл блoкoвe Бc-69-Cф, кoйтo e и нaй-мacoвият y нac. Пpимep в Coфия ca вcички paйoни нa Люлин. Бc-69-Cф имa някoлкo вapиaнтa, изпълнявaни пapaлeлнo. Teзи cгpaди ca пo-дълбoки и тaкa xoлът мoжe дa e дълъг дo 6,3 м (тoй e 6,45, нo 15 cм „пaдaт“ зa мeждyпaнeлнитe вpъзки). Bpъщaт ce и лoджиитe. Cлeд 1977 г. eтaжитe cтигaт 9 (Haдeждa III и IV). Пpи вapиaнтa oт 1983 ca въвeдeни тъpгoвcки плoщи в пapтepитe (Oбeля I нaпp.). Зa дa ce paзчyпи изглeдът, фacaднитe плoчи нa бaлкoнитe имaт paзлични peшeтки и ce бoядиcвaт opaнжeви или cини. Бaнятa вeчe нe ce cглoбявa нa cтpoeжa, a oщe в зaвoдa. Tя пpиcтигa нa мяcтo във вид нa гoтoвa кyтийкa и кpaнът caмo я вдигa дo eтaжa. Bъвeдeни ca и „тyxлoпaнeлни“ фacaди – пaнeлът им ce cъcтoи oт тyxли, cъeдинeни cъc cтoмaнeни пpътoвe и yплътнeни c paзтвopи. Oт 1987 г. въвeждaт и Бc-69-Cф-Бк-87. Taм, oтнoвo зa пъcтpoтa, фacaдaтa пoлyчaвa някoи oбeмни eлeмeнти в пoлyшecтoъгълнa фopмa (Люлин VII-IX). Bcички вapиaнти нa Бc-69-Cф ce cтpoят в цялa Бългapия чaк дo кpaя нa мacoвoтo пaнeлнo cтpoитeлcтвo пpeз 1994 г.

Днec в cвeтa пaнeлнaтa тexнoлoгия нe e изocтaвeнa. Hякoи гoлeми вepиги cyпepмapкeти в UК я изпoлзвaт зa cтpoeж нa cвoи oбeкти, нo зa нac интepecни ca нoвитe жилищни пaнeлки. Пpeз 2015 г. в Hю Йopк кoмпaниятa МY Місrо NY издигнa 55-aпapтaмeнтни блoкoвe, пpeднaзнaчeни зa oтдaвaнe пoд нaeм. Пaнeлитe им ce пpoизвeждaт в кopaбocтpoитeлницитe в Бpyклин.

B Бългapия oтнoшeниeтo към пaнeлнитe квapтaли e дocтa пpoтивopeчивo. Ho eдвa ли зa тoвa e oтгoвopeн видът cтpoитeлcтвo. Живoтът и oбpaзът нa eдин квapтaл дaлeч нe зaвиcят caмo oт типa cгpaди. Aнaлизът e дълъг и фaктopитe мнoгo, нo нeпpeмeннo тpябвa дa oткpoим чoвeшкия. Битoвaтa кyлтypa нa oбитaтeлитe щe нaпpaви eдин paйoн дoбpo или лoшo мяcтo зa живeeнe.

Статията е публикувана от Антон Оруш за първи път във в-к Fibank News

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Варна вика София“ и как през соца се свързвахме с други градове по телефона

 

Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка

Помните ли как се свързвахме с други градове? Когато ние бяхме търсените, получавахме покана за телефонен разговор. Пощальоните ги носеха, както и често вместо писма получавахме телеграми от телетип, залепени на лист хартия с канцеларско лепило.

Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка. Чакането в пощата, кабинките с номера и кънтящия глас на служителките – „Варна ли е? Колежке, свържи ме с Белослав… Да Белослав, хайде чакам…“ Или „Варна вика София“, за София втора кабина. И щом стъпиш в кабината светва лампата.

През две секунди се чуваше „по кратки моля“ и това изнервяше повече от чакането. И винаги ни прекъсваха. А ние все викахме „Моля не прекъсвайте говорим“! Телефонистките имаха свой „жаргон“. Не казваха „свържи ме с Белослав (примерно)“, а казваха „Дай ми Белослав“. Не се обръщаха помежду си с „колежке“, а с „колега“.Към абоната: „Имате Белослав, говорете“.

„Майка ми беше телефонистка в централна поща и по някога ходехме с нея на работа. Работеше в една голяма зала с още много, много колежки. Имаше слушалки и микрофон като фуния и много жакове и дупки отпред на таблото (нещо като на снимката). „Ало, колежке, Варна ли е?“ Беше много забавно, но оставаше без глас в края на работния ден.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

1947 г.: САЩ се борят със смъртоносна болест, ваксинират милиони безплатно

 

От цялата страна към Ню Йорк започват да се стичат пратки с ваксина.

Смъртоносната болест пристига в Ню Йорк с… автобуса. През март 1947 година един бизнесмен, който пътува от Мексико Сити за Мейн, прави междинна спирка в Ню Йорк. Той не се чувства добре, но въпреки това тръгва да разглежда забележителностите на града. И в един миг рухва на земята.

Десет дни по-късно умира в една нюйоркска болница. В началото на април лекарите установяват, че е умрял от едра шарка.

Тогавашният нюйоркски комисар по здравеопазването Израел Уайнстийн не се колебае дълго. Още повече, че в Ню Йорк вече са регистрирани и други случаи на едра шарка. Уайнстийн решава да ваксинира цялото население на града, разказва Чарлс ди Маджо, професор по обществено здравеопазване в Нюйоркския университет.20 век: едрата шарка взима 400 милиона жертви 

Едрата шарка се нарежда сред най-тежките инфекциозни заболявания на света. Два от всеки десет случая завършват със смърт, болните са заплашени и от ослепяване, парализа или мозъчни увреждания. Само през 20 век от едра шарка са починали близо 400 милиона души.

През 1947 година повечето нюйоркчани всъщност вече са ваксинирани срещу едрата шарка. Но избухналата епидемия показва, че броят им е недостатъчен. От цялата страна към Ню Йорк започват да се стичат пратки с ваксина. Фармацевтичните фабрики пускат конвейрите си на бързи обороти. Децата се ваксинират в училище, за възрастните са открити импровизирани имунизационни пунктове из целия град, включително и в полицейски участъци.

Всеки гражданин на Ню Йорк има право на безплатна ваксинация. По време на посещението си в Ню Йорк дори президентът Хари Труман демонстративно запретва ръкав за пред медиите. Из целия град плакати призовават гражданите да се ваксинират, за да бъдат сигурно предпазени от болестта.

И хората се отзовават. За по-малко от месец се ваксинират 6,35 милиона души. А в началото на май Израел Уайнстийн вече със задоволство може да оповести, че опасността е отминала.Днес е съвсем различно

Имунизационната кампания в Ню Йорк през 1947 година е последната голяма акция срещу едрата шарка в САЩ. Фактът, че след това никога повече не се налага провеждането на такава кампания, показва, че масовата имунизация в Ню Йорк е била много успешна, казва професор Ди Маджо. Специалистът по обществено здравеопазване изпитва голям респект към решителността на тогавашните здравни власти: "Тогава много добре се справяхме с масовите имунизации. Бяхме в състояние да организираме такива здравни кампании, а хората гледаха с добро око на тези програми. Днес е друго. Здравеопазването се приватизира все повече и повече", казва Ди Маджо, цитиран от "Дойче Веле".

Той вижда и дефекти в общественото здравеопазване: в редица здравни служби има остър недостиг на персонал. Днес плащаме солената цена за тези икономии. За да организират масовото ваксиниране, градските и общински власти в САЩ са принудени да търсят помощ от частни клиники и от големите аптечни вериги, които обаче също нямат ресурс да се справят със сложната организация. Към това се прибавят и подозренията относно ваксините, които се ширят сред населението. Според различни допитвания, около 40% от гражданите на САЩ не искат да се ваксинират. Независимо от това обаче главният проблем си остава ерозията на системата за обществено здравеопазване, казва професор Ди Маджио:

"То е като на война. През 1947 година разполагахме с цяла армия от хора, която веднага излезе на бойното поле. Днес обаче тепърва трябва да изграждаме подобна армия - доколкото изобщо това е възможно в условията на коронавируса."

Снимка: БГНЕС / Архив

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Боецът - от живота и подвига на когото се учехме.С два счупени крака пълзи осемнайсет денонощия

С два изцяло счупени в глезените крака, през сняг и отрицателни температури, летецът пълзи осемнайсет денонощия, докато се добере до първото село. През юни, 1943-та, въпреки техническата си инвалидност, Алексей Маресиев се връща отново в строя на летците. За времето на Втората световна война, той извършва осемдесет и шест боеви нальота и смъква десет вражески самолета: три до раняването си и седем - след него. Истински човек, чийто живот не се нуждае от украсяване.

Без холивудски кино-измишльотини, комикси и 3D глупости

Алексей Петрович Маресиев (20.05.1916 - 19.05.2001)

Боецът - от живота и подвига на когото се учехме.

През април 1942, когато в Русия е люта зима, самолетът, който той управлява, бива свален до Новгород.

С два изцяло счупени в глезените крака, през сняг и отрицателни температури, летецът пълзи осемнайсет денонощия (неповторим факт за воля, дух и борбеност), докато се добере до първото село.

Спи под голо небе в корените на дърветата и се храни с треви и замръзнали, опадали по земята, диви плодове.Бива нападан от диви животни, от изгладняла мечка, но успява да се пребори и да оцелее.

В болницата ампутират  двата му крака под коленете и, с революционни за времето руски протези, човекът започва да се учи отново да върви.

През юни, 1943-та, въпреки техническата си инвалидност, Алексей Маресиев се връща отново в строя на летците.

За времето на Втората световна война, той извършва осемдесет и шест боеви нальота и смъква десет вражески самолета: три до раняването си и седем - след него.

След приключване на войната, Алексей Маресиев завършва Висшата школа на ВВС в качеството си на спец-инструктор.

 Поддържа отлична (буквално фантастична) физическа форма:

- печели Общомосковския шампионат по танци;

- установява рекорд, преплувайки река Волга при Куйбишев (два километра и двеста метра) за петдесет и пет минути.

През 1946 г. писателят - Борис Полевой, описва живота му в книга ("Повест за истинския човек"), като променя фамилията на Мересиев.Истински човек, чийто живот не се нуждае от украсяване.Автор: Емил Златев, ФБ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Интервю на Тодор Живков през далечната 1997 година.Неизлъчвани кадри /Видео/

Живков е арестуван на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с „домашен арест“. Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.

През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.

На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.

На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.

Привлечен е като обвиняем и по делото (Дело № 3) за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави, заедно с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП.

Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело № 2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Делата срещу Тодор Живков са прекратени с неговата смърт.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 година в София. Според официалната информация на БТА, той издъхва в 20:05 след триседмична мозъчна кома. Правителството отхвърля настояванията на семейството му и на Българската социалистическа партия той да бъде погребан с държавни почести.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Големия Маргин-един от най-перспективните борци в НРБ

КРАСИМИР МАРИНОВ е роден на 6 май 1964 година в град Смолян в семейството на миньор. Красимир има още двама братя и една сестра. Основното си образование завършва в град Смолян в 4-то ОУ ‘’Стою Шишков’’. От малък Красимир е много амбициозен и волеви. Кандидатства и се записва в спортно училище в ‘Чепеларе’’ Така започва кариерата му на борец. 

През 1984 година аз бях треньор в "Левски-Спартак’’ Красимир Маринов беше в младежкия състав на дружеството. На републиканското първенство за младежи през 1985 година Краси стана шампион и покри майсторска норма. Стана майстор на спорта. 

Точно по това време в Левски-Спартак бяха много състезатели в тази категория и дружеството даваше разрешение за една година да се бори в други отбори. Така Красимир се бори към ТУНДЖА Ямбол и още един или два отбора. По късно беше военнизирани към МВР с чин старшина .Обикновено не се военнизират безперспективни състезатели. Трябва да си добър и доказал за да те военнизират. 

Искам да кажа че Красимир Маринов беше перспективен състезател. Никога не съм имал проблеми с него, винаги точен и отговорен. Живееше в хотела на Левски Спартак и се хранеше като всички останали в стола на дружеството. Знам че кандидатства във ВИФ’’Г.Димитров’,но не знам дали успя да го завърши. 

Докато дойдоха лошите дни за всички включително и за мен. Всички останахме без работа борците дето се казва останаха на улицата. Държавата обедня имаше инфлация на лева над 300 процента. Хората си загубиха спестяванията. Знаеме че бедността ражда престъпността. Всички тия останали на улицата борци се прегрупираха и......... знаете по нататък какво стана. Много ги избиха малко оцеляха. Сред оцелелите е и Красимир Маринов. Мен специално ме интересуваше като борец и човек. Тия които го познават като борец не вярвам да кажат лоша дума за него. Какво е станал след това не е моя работа, времената бяха такива всеки се спасява както може. И ако си спомняте започнах в началото за него’’Много волеви’’Железен’’Не го знам как е надявам се че е добре. Важно е човек да оцелее.

източник:фактуално

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Оставяхме ключа под изтривалката,на тълпи ходехме на кино и се къпехме в градската баня

Ако сте били дете по времето на соца в НРБ, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Вратите често не се заключваха, пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. Сутрин излизахме от вкъщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление.

И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си! Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео! Затова пък имахме приятели.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Добре познат на почти всеки в България-добрият стар ЗИЛ

 

Технически данни и описание:

ЗиЛ 130 е един от най-дълго произвежданите камиони в историята. Този неуморен труженик за първи път излиза от завода в далечната 1962 и остава в производство без съществени промени чак до 2014. За 60-те години ЗиЛ 130 е бил доста модерен: със синхронизирана петстепенна скоростна кутия, триместна кабина, пневматични чистачки и пръскалки за предното стъкло чрез бутон на пода. 

Двигателят на ЗиЛ 130 е еднакъв по устройство и кубатура с този в партийната лимузина ЗиЛ 111, но разликата е, че 130 има ограничител на оборотите на 3 200 в минута. Друга съществена разлика е двукамерният карбуратор в 130 спрямо четирикамерният в 111.

Двигател: 6,0-литров V8Мощност: 150 к.с.Товароносимост: 6 000 кг.Максимална скорост: 94 км/ч

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родена съм през 1956г. Ето как живях през социализма,точка по-точка

„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. 

Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.

Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.

През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахме

Но тия времена вече ги няма…“

*в статията е използвана илюстративна снимка от сайта /бгспомен/

Автор:Дарина Стоева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-тежкия случай на пловдивските криминалисти-бруталното убийство на младо момиче

Лятото на 1982 година.В Испания се провежда световното футболно първенство, в което България за пореден път не успява да се класира за него. У нас е завършило поредното издание на Златния орфей, което ще се запомни с непредвидимата награда на Нели Рангелова, а на върха на музикалната класация е неостаряващият хит на Васил Найденов „Телефонна любов“.

В града под тепетата привидно всичко е спокойно. В младежкото кино „Комсомол“ дават американския филм „Ад под небето“, а в Спортния комплекс се провежда Четиристранната среща по плуване между детските национални отбори на СРР, НРБ, Турция и Гърция. Термометърът през деня вече стига 30 градуса. Животът си тече тихо.На 27 юни малко преди началото на „По света и у нас“, минавайки по пътеката от розариума към Братската могила, възрастен арменец забелязва в храстите наоколо гол женски крак. В първия момент му минава през ума, че може да е хванал някоя любовна двойка в крачка, но веднага го жегва, че нещо не е наред и разгръща храстите. Гледката, на която се натъква е ужасяваща. От четири часа там лежи безжизненото голо тяло на младо момиче, а край него е захвърлен смачкан конспект за кандидат-студентски изпит по химия. Изплашеният до смърт минувач веднага звъни в милицията. Пръв на местопрестъплението се оказва началника на криминалния отдел полк. Батинков, който живее на близо. Веднага са предприети действия по установяване на самоличността на момичето и издирването на извършителя на престъплението.Започват от намиращото се в близост военно поделение 32990, по-известно като Парашутния полк в Пловдив. По това време почти целият състав е изведен на няколко дневен военно-полеви лагер. Останали са неколцина войници, които дават наряд. Трима от тях са излизали през деня по работа. Сред тях е и убиецът Светлозар Паралингов, който няколко часа след убийството прекарва в поделението, но след като научава, че са започнали издирвателните работи се преоблича в цивилни дрехи избягва.

Свидетелски показания дават другите две войничета. Те разказват пред полк. Батинков, че по обяд прибирайки се към поделението седнали да изпият по една бира в павилиона до близкия ресторант. След като станали, за да тръгнат към поделението минали по алеята на парка западно от Братската могила и видели момиче облечено с червено долнище на анцуг и бяла тениска да чете на една пейка. Светлозар седнал до него и го заприказвал. След няколко минутно изчакване и напомняне, че трябва да застъпват наряд, Светлозар им казал да намерят начин да го сменят, като зад гърба на бъдещата му жертва дал знак с ръка, че има намерение да прави любов с нея.

Снимката на Паралингов е разпространена веднага, а цялата милиция е вдигната на крак да го издирва. Установена е и самоличността на момичето. На третия ден от убийството един баща от Карлово се обажда в МВР, че не може да се свърже с дъщеря си, която пратил на кандидат-студентски курс по медицина в Пловдив. Убитата девойка е Емилия Костадинова Милева от Карлово. Родена е през 1964 г. в Пловдив и току-що е завършила карловската гимназия със златен медал. Имала е много приятели и е била много популярна в своите среди. Обичала е да помага на хората. И така, докато един млад живот не бива скършен по един мъчителен начин, ненавършил още своето пълнолетие.Емилия е убита по особено жесток начин. Тя е душена болезнено и бавно, докато не и е отнета и последната й глътка кислород. Когато и последният й дъх я напуска, убиецът я изнасилва и захвърля бикините до главата й. След това спокоен се прибира в поделението, докато не разбира, че го търсят. След бягството остава в Пловдив. В деня след убийството извършва обир на пари и документи от лек автомобил. Военните полагат много усилия в издирването му. Оказва се обаче, че той въобще не се е крил. Ходел е на ресторанти и кино, където е харчел плячката си. Нощува в изоставен рейс на пловдивската автогара „Родопи“. Месец след убийството е заловен там до една спирка. В заповедта му за задържане са вписани само бягство от казармата и кражба. Криминалистите са доста предпазливи. И дума няма за убийството. Тъй като Паралингов отбива редовната си военна служба разследването се поема от Военна прокуратура.

Още при първоначалния разпит Светлозар без увъртания си признава, че той е удушил момичето. Оказва се, че на съвестта му тежи още едно убийство извършено в родното му село Зелениково, което три години органите на МВР са безсилни да разкрият, а следствието е влязло в омагьосан кръг, от който не може да излезе. И двете убийства са извършени по особено жесток начин. И двете убийства стават в един и същи ден през три години в близост до розови градини. Три години и един месец след първото убийство кръгът най-накрая се затваря. Още преди залавянето на Светлозар, почти всички са убедени, че убиецът на Емилия е отдавна търсеният удушвач от Зелениково. Макар че през всичкото това време той има желязно алиби.На 30 юни 1979 г. в пловдивското село Зелениково е открит трупът на изчезналата три дни по-рано лаборантка от „Българска роза“ Мария Латева. В ранното утро на 27 юни, тя отива в розоварната в Зелениково, за да замести колежката си Грозданка. До обяд свършва работа и решава да си хване рейса за Пловдив. Тялото й е открито в дере зад спирката срещу портала на розоварната, където Мария е отишла да набере сливи за децата преди да си хване автобуса, а намира смъртта си. Съпругът й Аврам и двете й поотраснали деца никога няма да дочакат завръщането в дома й. Аврам в продължение на три години поред, всеки ден ще ходи до районното управление на МВР да пита дали са намерили нещо. Три години мълчание. За съпругът и децата остават мъката и непрестанният кошмар от преживяното.

В кошмар се превръща и животът на двама случайни души, които ще видят последно Мария жива.  Това са Петко Механджийски и Стоян Рабаджийски от Брезово, които ще станат и главните заподозрени за убийството. Единият е тракторист, другият помпиер. Двама от всичките 132-ма работника от розоварната, с които тя се заговаря докато обядват на една маса до портала. Минути по-късно те ще имат малшанса да видят и  убиеца й с вързана на кръста куртка да отива към спирката след жената. Единственият, който отговаря на това описание е сезонният работник Светлозар Паралингов, който тогава няма и 17 години. За негов късмет му е осигурено желязно алиби. Двамата братя, с които е работел на розоварните убедително твърдят, че той цял ден не се е отделял от работното си място. Намерената следа бързо прекъсва.

Стоян, по младият от двамата, заплаща за следователските грешки със здравето си, а после и с живота си. И двамата са задържани. Въпреки големите съвпадения и след съвети с психиатър, следствието е убедено, че не те са извършителите на жестокото убийство и са пуснати.

Макар че тогавашните медии и дума не отронват за случая, целият град гръмва. Започва да се носи мълвата, че съпругът й я е убил. Дълго време над Аврам ще тегне това хорско обвинение, въпреки че разследващите са категорични, че убиецът на Мария е друг. Дните за него ще минават мъчително бавно, без спомен и радост.Същевременно в Зелениково се случват две произшествия, които биват премълчани от всички. Учудващ е фактът, че никой от селото не съобщава за тях на милицията. Дори селският милиционер Тошко Качулев ги прикрива, без логично обяснение за това. Още повече, че следствието тече с пълна сила, търсят се всякакви следи, а убиецът прави несполучлив опит да извърши ново убийство, разпознат е и… прикрит от съселяните си.

Няма и 2-3 седмици от убийството на Мария, когато Светлозар напада Гинка Разсилева и почва да я души. Само щастлива случайност я кара да не последва съдбата на Мария. Гинка от уплах не проговаря цял месец, а по врата и са личали синините от стискането. Не след дълго следва и втори инцидент с Цанка Рускова. След като се прибира от дискотека и си ляга, усеща че леглото под нея се надига. Там се е скрил Светлозар. Изпищява от страх и вика майка си. След неуспешни уговорки да излезе оттам, насила е измъкнат от баща й и братовчед й.

На делото след изобличаването на убиеца всички словоохотливо си спомнят за тези случки, но късно. Ако бяха проговорили по-рано, със сигурност един млад човешки живот щеше да бъде спасен, но уви. Всички те, неговите съселяни, му изфабрикуват желязно алиби и без никаква причина прикриват един убиец-психопат. Той все повече се убеждава в недосегаемостта си. Така в обстановка на неразкриваемост, престъпните замисли на жестокия, но тих убиец продължават да бъдат подхранвани.Вече са минали две години и половина от убийството на Мария, а извършителят продължава да е неразкрит. През пролетта на 1982 г. всички материали по случая „Зелениково“ са иззети от Главно следствено управление за провеждане на собствено разследване. В селото пак идват следователи. Пак се проверяват алибита. Правят се и научни изследвания като се съставя график на натовареността, за да се докаже възможността на заетите да се отклоняват от работния процес, въпреки че той се счита за непрекъсваем. Петко и Стоян пак са арестувани. Този път ги закарват в София. Следователите дори успяват насила да изтръгнат самопризнания от Петко и едва ли не престъплението е разкрито. Въпреки нездравите си нерви Стоян не признава нищо. По-късно това е отчетено като грубо професионално нарушение, но разбира се последствия за престъпилите правата си служебни лица няма. Пуснати са с разсипани нерви и здраве чак след като хващат убиеца.След залавянето на Светлозар Паралингов той бързо си признава и за първото убийство. Освен че посочва конкретното място, където е убил жертвата, е проведен следствен експеримент, на който той с точност посочва къде е заровил бялата дамска чанта, която носи Мария в деня на убийството. Единствено тя за три години остава неоткрита. Тя е и основното веществено доказателство на обвинението срещу него. Всичко това е документирано с видеокамера на МВР. На кадрите се вижда и Светлозар – с остригана глава и белезници на гърба. Ръст висок, широкоплещест, черти правилни, но заострени, добре сложен. Въобще външност, която по никакъв начин не би смутила, което и да е момиче.

С откриването на вещественото доказателство случаят се смята за приключен. Иде ред да се разбие и нопровержимото алиби на Светлозар. В деня на убийството той е работил заедно с двама възрастни братя от родното му село. Още на разпитите те твърдят, че Светлозар целият ден не е помръдвал от работното си място. Даже, когато идват софийските следователи от ГСУ, с помощта на технолога на розоварната е съставен график, от който да се види дали наистина има възможност да се отсъства от непрестанен работен режим. Този график доказва твърденията на двамата братя и на Светлозар. Следственият експеримент обаче разкрива друго – непълнолетният убиец е отсъствал минимум час, вероятно час и половина. Време достатъчно, за да извърши това, което е направил. Самият той казва пред следователите, че работата му спокойно може да се върши от двама, а не от трима души. С признанието си той разбива цялата научна органиация на труда. Дали братята не са го забелязали или са се вписали в картината на всеобщото мълчание остава да гадаем.В Зелениково явно всичко са знаели. Пита се защо са мълчали. Отговорът вероятно може да се намери в душевността на тези особени хора. Нито преди Девети, нито след това те са казвали на полицията и милицията каквото и да е. Хората са живеели спокойно тук, до този случай не са си заключвали къщите. Гордеели са се, че преди Девети септември, почти от всяка къща е излязъл партизанин. Дядото на Паралингов също е бил партизанин и то от уважаваните в селото.

Полковник Батинков споделя, че там хората са много странни. След този случай там някой изнасилил седем бабички, а една от тях минал два пъти. И никоя нищо не знае и никой не може да разпознае. Чак когато го хващат последната бабичка, тежаща двайсет кила с мокри дрехи промърморва: „Иван ли беше?“. Викам: Иван, съседът ти.“ „Знаех си аз…“ А колко пъти я разпитвахме“.

Мълчанието и лъжливите показания на селяните там струват живота на едно ненавършило 18 години момиче.Светлозар произлиза от интелигентно и почитано семейство. Баща му е икономист в местното АПК, а майка му директор на училището в селото. Роден е на 16 юли 1962 г. Има по-голяма сестра. По характер е свит и затворен. Като ученик е посредствен. До 6 клас учи в Зелениково, после заради конфликт с учителка учи в съседното Брезово. През 1978 г. отива да учи в пловдивското СПТУ „Антон Иванов“, откъдето три месеца по-късно е изключен заради неизвинени отсъствия. Записват го в друго СПТУ, но на него не му се учи. Споделя с баща си, че не може да помни. Работи като товарач на село, а по негово желание баща му го записва в донаборната школа за шофьори в Първомай. После работи като тракторист. През лятото се цани за сезонен работник на розоварната в Зелениково. През 1981 г. влиза в парашутно десантното-поделение до Братската могила. Отбива службата си като шофьор. Там също не се проявява особено. Колегите му по служба го описват като тих и невзрачен. В очите на околните изглежда кротък и самотен, а в душата си таи такива агресивни мисли, които го карат да извършва злодейски деяния.Паралингов е със средни интелектуални възможности. Прави напълно съзнателен опит да заблуди всички, че момчета от другото село може да са извършили жестокото убийство на Мария Латева. По време на разпитите избягва да отговаря на неудобните за него въпроси. Той е имал и нормални сексуални контакти с момиче от друг град, което е учило в Брезово. На разпитите тя казва, че са се сношавали на полето, а той се е държал съвсем нормално и човешки с нея. Пред войниците в казармата дори се е хвалел със сексуалните си подвизи.

Признат е за напълно вменяем и отговорен за постъпките си. Тройна психична експертиза доказва това по неоспорим начин. А прокурорът по делото ще го охарактеризира само с една дума – хладнокръвен.

Според заключителната експертиза „Светлозар Паралингов е най-вероятно психопатна личност с разстройство в психо-сексуалната сфера“.Жертвите му са умирали бавно и мъчително, със страшни усещания от болката и ужаса от настъпващата смърт. Когато удушава Мария, той е бил момче ненавършило 17 години. За нея той е бил дете, едната й дъщеря е по-голяма от него. Тя го е познавала много бегло. Когато го е видяла, че се доближава до нея при сливите и през ум не и минава какво ще се случи. Дори когато и иска секс тя пак не съзира никаква опасност. Гони го като муха. Отритнат, тихият и кротък Светльо се превръща в истински звяр. Съпротива е имало от нейна страна, но тя се оказва напълно обречена, макар че Мария е била силна и едра жена. Нея той не изнасилва. „Нещо ми стана“, ще каже по късно удушвачът.

Три години по-късно, по същото време той се усамотява със следващата си жертва. Той пак предложил полов акт, но тя му отказала. Емилия станала от пейката и се насочила към Братската могила. С нея тръгнал и той. На десетина метра от площадката на монумента, той я хванал през рамото и я завлякал със сила към храстите. Съборил я. Тя се развикала. Започнал да я души. Момичето се съпротивлявало със сетни сили, но той я стискал толкова здраво, докато усетил, че дъхът й е спрял. После я съблякал и изнасилил. След това я обърнал по очи и захвърлил дрехите й край нея. Чехлите хвърлил в храстите. Към 18 ч. се прибрал в поделението, преоблякъл се с цивилни дрехи и забегнал.

И двете убийства не са замисляни предварително, а са предприети непосредствено след отказ от полов контакт с убиеца. Това е наказанието за жертвите, които са му отказвали сексуални отношения.Делото влиза във военната прокуратура след второто убийство. Процесът започва на 30 ноември 1982 г. и продължава почти 12 часа. Заради небивалия обществен интерес, процесът се провежда публично във Водната палата на Пловдив. Много хора пристигат от Карлово и Зелениково. Само свидетелите са над 60. Има и двама обществени обвинители, единият от поделението, в което е служил обвиняемият, другият от Карлово. Подсъдимият е защитаван от двама адвокати и един обществен защитник от Зелениково. Защитата на единия адвокат е много силна, а викове „Смърт!, Смърт!“ оглушват залата при всяка негова реплика. Обстановката е наженена до червено.

 Обвинението пледира за смъртно наказание. Преди процеса е тръгнал слуха, че Паралинговите няма да оставят сина си така, ще го оправят. Това е и една от причините за тази враждебна обстановка по време на самия процес.

Защитната теза е построена в две насоки. Първата е, че не се се касае за две убийства по чл. 116 от НК, тъй като едното е извършено, когато е бил непълнолетен, а второто след пълнолетие. Причината за тази разкъсаност е, че с оглед на възрастта на извършителя първото убийство трябва да се  редуцира като по-леко наказуемо, понеже максималното наказание в този случай е лишаване от свобода 10 години. Този пункт е категорично оборен. Вторият пункт е вменяемостта, но тройната психична експертиза разбива на пух и прах това твърдение. Третият пункт е неразкриваемостта, която го е подтикнала да извърши второто престъпление. Защитата говори за самопризнанията му, младостта му, социалният му статус.За смъртна присъда пледират и много от гражданите на Карлово, които изпращат стотици писма.

Според чл. 38 ал. II от НК смъртно наказание не може да се наложи на лице „което по време на извършване на престъплението не е навършило 20 години, а по отношение на военнослужещите, както и във военно време – 18 години“.

В деня на убийството на Емилия той е бил на 19 години, 11 месеца и 9 дни. Ако не беше войник точно тези 21 дни до навършването на 20-те му години можеха да го спасят от смъртта.Светлозар Паралингов е обвинен по чл. 116 т. 6 – убийство с особена жестокост и т.11, деяние което представлява опасен рецидив и за което не е постановена присъда.Когато съдът произнася присъдата смърт чрез разстрел, лицето му се облива в студена пот. За първи път твърдостта и хладнокръвието го напускат.

През декември 1982 г. делото е обжалвано пред Върховния съд. Присъдата е потвърдена бързо.

На 2 май 1983 г. родителите се отказват от сина си. Вероятно заради исканата кръвнина от близките на жертвите в размер на 17 000 лв.На 18 май 1983 г. присъдата е изпълнена призори в Пазарджишкия затвор. В минутите преди изпълнението се е държал изключително хладнокръвно и апатично. Близките му получават амо дрехите. Те и до днес не знаят къде е погребан синът им.

В статията са използвани откъси от книгата на Веселина Божилова „Смърт край рози“, свидетелски разказ на един от обществените обвинители и други свидетелски разкази на запознати със случая.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ах Защо Ли те Купих и 35 питанки за живота през соца които всеки трябва да прочете

Взех да се чудя,  защо като сме били първенци в света едва ли не по всичко, всички чакаха на мама и тате от село да напълнят багажника на каталясалия Москвич с буркани? 

Защо ли в нашия плод-зеленчук постоянно имаше нектари някакви в бирени бутилки, но като пуснеха домати и пипер ставаше опашка?

Защо месото в месарницата беше винаги с кокал…

Защо прясното мляко все течеше, а киселото беше с полуотворени капачки…

Защо когато лютеницата уж беше уникална, всички варяха лютеница есента…

Защо в бирата плуваха парцали и всички гледаха бутилките като ги купуваха….

Защо в месарницата миришеше на мърша, а в плод-зеленчука на гнилоч…

Защо капачките за буркани бяха по-ценни от валута наесен (Дори в зората на „демокрацията“ БСП подкупваше пенсиите с капачки за буркани, вместо с кебапчета, ако си спомняте )

Защо да видиш Мерцедес беше на късмет, а АЗЛК (заводското наименование на Москвича) се превеждаше на народен език Ах Защо Ли те Купих?

Защо баба ми, работила цял живот в текстилна фабрика получаваше почти до последно 65 лева пенсия, които не стигаха за нищото, което дори го нямаше по магазините

Защо 9/10 от къщите бяха неизмазани, а за паркет се чакаше повече отколкото за нова кола?

Защо в панелките винаги имаше мухъл, дограмата духаше отвсякъде и имаше само 1 модел кухненски шкафове?

Защо в магазините за обувки ставаше празник като пуснеха номерата 42 и 43, но за сметка на това беше пълно с номера 46 и нагоре ?

Защо дамските превръзки приличаха на детските памперси?

Защо социалистическата ни пералня Перла 05 постоянно й гореше мотора ?

Защо имаше режим на тока зимата и режим на водата лятото?

Защо имаше обществени бани?

Защо в неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж легнал под кола с отворен преден капак?

Защо автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?

Защо българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите

Защо училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува?

Защо в детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?

Защо ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили?

Защо алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино?

Защо почивните станции приличаха на казарми?

Защо имаше въшки (и то масово) ?

Защо здравеопазването беше върха, а масово имаше епидемии от шарка?

Защо от дъвки идеал и дъвчащи бонбони падаха пломбите?

Защо времето при соца се изразяваше с лага „сушата, кишата и Гришата “ ?

Защо нямаше престъпност, а се крадеше всичко и навсякъде?

Защо барман беше уважавана професия, а инженер беше синоним на балък?

Защо граничарите застрелваха тези, които бягаха, а не тези, които влизаха в държавата? Сигурно защото нямаше от вторите ?!

Защо в болниците беше абсолютна мизерия?

Защо беше забранено да се внасят западни лекарства, дори ако от това зависеше живота на човек?

Защо много хора си заминаха заради сгрешени лекарски диагнози?

Защо ?

п.п. Забележете, че дори не съм споменал бананите  Ама като се замисля, то и социалистическите банани май бяха по-хубави от сегашните…

Автор: Мирослав Иванов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Викаха те в МВР, ако помагаш на „загниващия капитализъм“

В годините на ранния социализъм, когато е имало цензура за всичко у нас, западни стоки са били труднодостъпни за обикновените хора. Рядко са били привилегированите , които са имали този шанс , особено що се отнася до техника и коли. Това е предопределяло и възможностите за ремонт и поддръжка на такива стоки поради липса на квалифицирани техници и специалисти.

Същевременно чуждестранни ценители на природните ни красоти са посещавали и тогава родното ни Черноморие. Така по стечение на обстоятелствата на един от нашите курорти се озовал западен турист, пристигнал с модерното си возило на почивка със своята съпруга. Но явно вследствие на дългия път се явил някакъв дефект на колата и иначе лъскавата придобивка стояла безмълвна няколко дни пред хотела. Не помогнали опитите на местните майстори в околността въпреки огромното им желание да се изявят пред чужденеца. В старопрестолния Търновград скромно отдавал своя труд и умения като автоелектротехник в държавния автосервиз известният на всички и не само в града Кисима. С непретенциозен външен вид, с дебели цайси, леко разрошен, но с учудваща интуиция и усет спестил главоболията на множество любители и професионални шофьори, изпаднали в ситуация, подобна на чуждестранния ни гост. Явно някой се е сетил и е споделил за неговите възможности и след направената връзка и договорки возилото на чужденеца било докарано до Велико Търново. След като отворил капака на двигателя, огледал и проследил кабелите, не без помощта на неразделния си мултицет, явно открил и отстранил проблема. Той се обърнал към наблюдаващия го с недоверие западняк и му дал знак да пробва да запали. Огромно било учудването не само на собственика, а и на неизбежно събралата се в подобни случаи тълпа от съгледвачи, които даже му изръкопляскали с възгласите „Браво, Кисим!“.

Щастливият чужденец, също впечатлен до крайна степен, на свой ред го поздравил и в знак на благодарност поканил Кисима със съпругата му на вечеря в местния хотел на „Балкантурист“, където се наложило да пренощува заради случая. Как е преминала вечерта, как са разговаряли, не се знае, но все пак е разбрал къде майсторът работи и като какъв, а със сигурност и как е оценен за своите умения. Изненадан бил от скромността на Кисима, който дори не му поискал нищо. Предполага се, че все пак го е възнаградил по някакъв начин, а на раздяла помолил да си направят снимки за спомен и в знак на благодарност.

Не след дълго Кисима получил пощенски пакет с вестник на чужд език, в който освен снимката от вечерта имало и статия за случилото се в Търново. Наред със заслужените суперлативи за вещината, с която българският майстор е отстранил повредата, изразено било и недоумението как на такива способни хора не се отдава дължимото внимание и не им се предоставят ответни и по-приемливи условия за живот. Интересно било заглавието на статията – „Бог в професията, просяк в живота“. Неадекватното отношение към кадърните и способни хора, които не се срещат толкова често, и най-вече липсата на внимание и какъвто и да е стимул явно са учудили и заинтригували хората зад Желязната завеса, за да го отразят по този начин. Но колкото и да се срамуваме сега, такава е била нашата груба действителност по онова време!

Независимо от всичко и радостен от този факт, Кисима е споделил с някои от колегите си на работното място за случката, за вестника и написаното в него. Но както винаги, се намират доброжелатели, които по друг начин изживяват успехите на близки и колеги. Такива не липсвали и в онзи момент. И така, малко след това нашият майстор бил привикан в покоите на МВР да даде обяснения защо е дръзнал да съдейства на хора от загниващия капитализъм, вместо да ги отпрати по обичайния ред и да ги остави на изпитанията на съдбата. Това са били признанието и оценката за неговите умения и способности съгласно социалистическите морално-етични норми! По-важното в случая било, че не са последвали други „бонуси“ за него и фамилията му, каквато е била обичайната практика в подобни случаи за кривналите от „правия“ път./Ретро.бг/

 Антон Цаневски, Велико Търново

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дръвчетата, които садихме със собствените си ръце, днес са жертва на брутална сеч

По времето на соца непрекъснато течаха някакви обществени кампании. Една от най-често повтарящите се беше свързана със залесяването на страната. През 50-те, 60-те и 70-те години нямаше ученик, който организирано да не е участвал в залесявания на различни местности. Да посадиш дърво и да оставиш нещо след себе си е актуално и днес, но едва ли има същия мобилизиращ ефект, както за тогавашните поколения деца.

И днес на много места могат да се видят горите от онова време с дървета в прави редици и с еднакви отстояния едно от друго. За децата беше радост да прекарат един ден сред природата и с труда си да помогнат на едно благородно начинание. Спомням си с какъв трепет полагахме младите фиданки в изкопаните дупки, заривахме ги, а след това внимателно ги поливахме с вода. И усещането, че наистина правим нещо важно и значимо. Благодарение на тогавашните усилия на държавата и доброволния труд на хората днес има гори, които не само прочистват въздуха, но и предотвратяват различни процеси на ерозия.

За съжаление, днес това е минало. Много от тези гори са превърнати в жертва на печалбарството и дървената мафия. Самата държава нехае за горския фонд, затова той се унищожава безогледно. Има дори нещо сбъркано, ако трябва да окастриш собственото си дърво в собствения си двор,трябва да вземеш разрешение от екологичния отдел на общината. А горите ни се унищожават повсеместно и систематично. Горите от нашето детство и юношество, дето ги садихме със собствените си ръце през социализма, за да бъдат унищожавани днес от нагли търгаши и мафиоти.

Иван Стойчев, Свищов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Поглед от другата страна:И те ли са жертви на Народния съд ? /Снимки/

Четем страниците на в. „Народен съд“ отпреди четиридесет години*. Изобретателни мъчения, безсмислена жестокост, всекидневно предателство и глави, купища отсечени глави на партизани, на ятаци, на техни съмишленици. Показанията на палачите следват едно след друго и тяхната страшна реалност ни убеждава, че нищо не бива да бъде забравено от годините, когато българският народ беше потискан, разделен, унизяван.

Те са ония злобни изпълнители на заповедите на своите началници, които безцеремонно, без каквато и да гримаса на лицето отсичаха главите на партизаните с топор или мотика и ги поставяха в конските торби като веществено доказателство за получаване на възнаграждението.

Те са ония, които инквизираха в полицейските участъци и казарми, които биеха с юмруци, дърво, гума, желязо, боксови ръкавици, с каквото свърнат и където свърнат, които скачаха по голите гърди на жертвите си с подковани ботуши и пр., и пр.

Те са, които забиваха кибритени клечки под ноктите на жертвите и ги палеха, обесваха ги с главата надолу, бъркаха с тояги в половите им органи, наливаха им терпентин в устата, даваха им солена вода да пият, гориха ги с нажежено желязо, слагаха ги на електрически ток, вадеха им очите, рязаха им ушите, краката, носовете, заравяха ги живи, изгаряха ги живи, изнасилваха жените пред мъжете им или дъщерите пред бащите и какви ли не още други мъчения и жестокости, които до днес не са още познати и описани.

Те са ония „мамини синчета“, за бъдещето на които мислеха родителите им. Те са ония прости момчета, доведени от колиби и села и възпитани само в духа на омразата, които караха жените си с по две, три деца да орат каменливите ниви с по едно магаре и една стара крава и да ги поддържат с колети, а те да се любят в града с доведените селски момичета като домашни помощнички и да ги правят нещастни.

Ето това са вулгарните убийци. Вие ги виждате по снимките, фотографирани с жертвите си. Някъде са горди от пребогатия „лов“, някъде смутени, защото акцията им не е намерила очаквания прием в душата на народа.

Четете сега самопризнанията им, как открито, ясно си разправят „подвизите“, като че ли това нищо не е, като че ли разправят приказки за лов на зайци.

Чувате ли? Такава жестокост от 50 години насам в България не се е чувала, не се е писала. Дойдоха немците да ни научат да колим. Кого? Братята си, съселяните си, познатите си. Най-добрите, най-издигнатите люде в селото или града. И защо? За чия политика? Разбира се, за немците и за тяхната политика, която винаги е слагала голото тяло на България върху жаравата.

Тия, които убиваха и които насърчаваха убийствата срещу „предателите“, бяха позлатени за предателската си дейност. Те, германофилите, за които държавните и народни интереси бяха нещо като сурогати за износ — така, както се изнасяха и произведенията на земеделския и работническия труд — бяха закитени с етикета на родолюбието.

Какво струваше за тях един човешки живот? Те, които всичко оценяваха в пари? Особено животът на един „прост“ селянин или „груб“ работник? Само едно удоволствие, един натиснат спусък на пистолета, за да се провери точността му, та в зависимост от това да се направи реклама на завода — който за зла съдба е пак германски.

Това бяха те, това бе и тяхната политика, която личи по черните забрадки. Политика, осъдена от народа и отречена веднъж завинаги. Защото няма и не може да има човешка душа, непотресена от жестокостите, издевателствата, безправието, безотговорността на тая зловеща, мракобесническа, противонародна политика. Да! Това е истина, както е истина, че изминалият ден не се връща.

Вулгарни убийци! Жертвите ви поздравляват. Те умряха, за да живеят вечно в душите и сърцата на своя народ, вие живеете още, за да умрете веднъж завинаги, изпратени с народното проклятие. Вие убивахте систематично в продължение на много години, за да свършите в един миг. Вашата присъда е написана в душата на всеки честномислещ. Кръвта, която проляхте на най-първите синове на народа — негова чест и негова гордост — иска възмездие! Друга присъда не може и да има.

ПОДСЪДИМИТЕ:

Именувам се майор Иван Юрданов Стоянов, 38 г., българин, православен, разведен, грамотен, неосъждан, родом от гр. Плевен и живущ в София, на ул. „Шипка“ № 27: Оставих в Белопопци пор. Христов с 16—17 души нелегални, като му казах, че трябва да изпълни заповедта на ген. Кочо Стоянов и си отидох в Новоселци. Като се върнах, пор. Христов ми донесе писмено, че нелегалните са убити при опит за бягство, което и аз донесох в щаба на I армия, в щаба на дивиз. област и в Столичното военно комендантство. От последното получих нареждане (от съдебния офицер при коменданството — кап. Д. Радев) труповете да се погребат. Не след дълго получих от щаба на войската служебно писмо, подписано от полковник Недев, с което за проявената дейност ми се изказваше особена благодарност и ми се пожелаваше и занапред да водя частта си с успех срещу враговете на отечеството.

Два дни след случая в Белопопци отидох лично в Министерството на войната, където в коридора, пред главното стълбище, срещнах министъра Дочо Христов. Той ме попита за подробности по случая и ми каза, че това е единственият начин да се справи държавата с нелегалните. Добави, че той има специални кредити, от които се давали награди за унищожени нелегални, и веднага ще изпрати един милион лева за раздаване на участвувалите. Парите трябваше да се разпределят от окол. управител и мен. Аз взех за отделението 160 000 лв. — „собствени на частта пари“, които се изразходват и отчитат, от ковчежника за подобрение бита на войниците. Научих, че полиц. началник Ценов взел известна сума лично за себе си, което ми направи лошо впечатление, но не исках да се намесвам в разпределението, което бяха направили той и Трифонов …

Именувам се подпоручик Здравко Веселинов Стефанов Парашкевов, 22-годишен от гр. София, ул. „Тракия“ № 24, офицер, женен, българин, неосъждан, казвам: На 30 април 1944 г. по повод партизанското нападение и ограбване на кооперацията в Ботунец генерал Кочо Стоянов — командир на сборния отряд, заповядал блокада на с. Ботунец. Там заварих да гори една къща, а друга войници разрушаваха. В зимника на училището имаше задържани около 16—17 души мъже и жени. Разпитът се произвеждаше от Христо Бураджиев и „Дедо“ — Коце Михайлов, и двамата разузнавачи от Р.О.2. От време на време влизаха майор Ченков, подпор. Георги Константинов, Захов, ген. Кочо Стоянов и аз. Всички арестувани бяха малтретирани. Горе, в училищния двор, бе събрано цялото мъжко население на Ботунец, пред което ген. К. Стоянов и майор Ченков произнесоха заплашителни речи, поканвайки населението да преследва партизаните и близките им и заплашвайки ги с разстрели, интернирания и палежи.

Във връзка с убийството на инж. Фратев и Младен Пенев: Фратев разбра къде го водиме и замоли за пощада, твърдейки че е невинен, че има жена и деца, В този момент Христо Бураджиев изкомандува „Хайде!“ и аз с един изстрел в ухото (дясното), както ме бе научил, го убих. Впоследствие Бураджиев ми даде дрехите на убития, а именно: сако, жилетка, панталон балтон … После Бураджиев застреля по същия начин и Младен Пенев.

Трайко Пандов, полиц. агент в гр. Хасково (досега е признал, че е извършил осемдесет убийства на комунисти и антифашисти): …Взех активно участие в побоищата и инквизициите над арестуваните по следния начин: качване на тавана, връзване с въже, като телата им лежат на пода, а краката им — издигнати половин метър височина от пода. Устата им завързана с червена кърпа и започваме да бием по краката с дървета, гуми и палки, докато изгубят съзнание…

Натискът с електрическа машинка прилагахме по следния начин: връзвахме ръцете, между ръцете и коленете слагахме — по нямане на тояга — една стара пушка. Един слагаше гривната на електрическата машинка на челото или врата, а друг въртеше и даваше ток. Останалите биехме…

За убийството на Жак Бенбасат: От нанесения бой по краката му се появиха мехурни рани и въпреки това боят продължаваше до пукване на мехурите и получаване на тежки рани, вследствие на които почина в Държавна болница. След смъртта му по заповед на коменданта Овчаров и полковник Маринов беше наредено да му се определи диагноза„двойна пневмония“.

За убийството на Станил Филев от с. Брестово: … биене с гума, газене с краката … Определи се диагнозата „скоротечна туберкулоза“ …

Подофицер Димо Цветков Димов от с. Българен, Харманлийско, на 30 години, казвам следното: …Декември 1943 година Арнаудов каза: „Има осем души шумкари и трябва да ги убиете, да не се плашите.“ Ние казахме: „Какво ще се плашим, ние сме свикнали …“

Именувам се Колю Димитров Колев от с. Тулово, Казанлъшко, 30-годишен: През месец ноември 1943 г. бях мобилизиран във втора ловна дружина в град Казанлък. Скоро се наложи да конвоирам дванадесет арестанти. Излязохме от селото и спряхме на една поляна. Ротният фелдфебел Маньо Петров им каза, че тук ще бъдат разстреляни, и ги запита каква смърт искат — лека или тежка …Именувам се Желязко Стефанов Чобанов, родом от град Карнобат, на 21 години: … През месец март 1944 г. бях задължен да се явя на служба в жандармерията… Бях научил войниците си да упражняват тормоз над населението, за да се сплаши и да не смее да помага на партизаните, поради което войниците ми безразборно биеха срещнатите по полето хора. Бил съм и аз лично с пистолета си, като на някои съм го слагал в устата… В деня на блокадата аз бих около 50 души … Една вечер арестувах едно евакуирано момиче… Накарах го да легне по гръб и да си вдигне краката и му пъхнах тоягата, с която го биех, в половия орган. Това стана в присъствието на други хора …

Именувам се Георги Тошев Ерменков от с. Литаково, на 24 години: … На 13 май 1944 г., след вечеря, полковник Дяковски заповяда да отида при камиона, където видях шест души, вързани един за друг… На около 200 метра след с. Стрезимировци единият избяга, а след километър спряхме… Подофицерът каза: „Стреляй право в тила!“ Аз се прицелих добре, като държах пистолета на около 30 сантиметра от тила на първия, теглих спусъка и той падна в канавката, така стана и с втория, и с третия. Останалите двама, преславският кмет и Любомир Баръмов, ги уби мотористът Зояков.

Именувам се Георги Христов Сомов от гр. Казанлък, 32-годишен: … Бях полицейски началник в град Казанлък, след това — ротен командир … Областният полицейски началник Димитров ми нареди трупа на Михаил Захариев да не предавам на близките му, за да го погребат, а да накарам някой от селото да го насече на парчета и тези парчета да бъдат разхвърляни на различни места, за да не ги намерят другарите му и да не ги издигнат като светиня .. . Извиках трима души, седнали пред общината, за караул и им дадох брадвата. Единият каза, че му е лошо, и избяга. Вторият без роптане взе брадвата и отсече главата и ръцете и каза, че повече не може. Третият без никакво роптане отсече краката. Кметският наместник с вила започна да слага в чувала отсечените части. Краката бяха дълги и не можаха да се съберат, той взе брадвата и ги пресече на две…

Вълчо Желязков: Вълчо, отрежи им главите — ми заповяда поручик Арнаудов. — Аз отказах, но той ми каза: „Хайде, почвай.“ Аз се усмихнах и отрязах на тримата главите, а на останалите двама — Слави Ненев.

СВИДЕТЕЛИТЕ:

Живко Иванов Стоянов: „… Поисках вода,а ми дадоха гъст разтвор от сол…

На петия ден се схванах съвсем… На седмия ден на някои арестувани дадоха храна. На мен ми дадоха на десетия, но аз не можех да ям… Поручик Риманов заповяда да не превързват раните ми и те започнаха да вонят… Майор Иванов нагло заявяваше в съда, че съм бил в такова състояние, защото съм имал някаква екзема и над всички ни било употребено само психическо въздействие. Ние, всички тридесет и пет подсъдими по военните конспирации през четиридесет и втора година, бяхме подложени на въздействие като това, което описах.  … Аз бях осъден на смърт.“

Баба Кула Маринова Найденова: „… Те ме вързаха в мазата, където ме държаха двадесет дена и дванадесет пъти ме биха… После той донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молих да ми даде всичката вода… Когато си дойдох в селото, мъжът ми и децата ми бяха убити. Свалили ги в селото и жандармерията пеела … Една жена метнала риза на капитан Стоянов и му дала букет, че убил мъжа и децата ми…“

*Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

11-кратен световен рекордьор извършва невиждан подвиг-спасявайки 37 души губи живота си

 На 16 септември 1976 година кариерата на един 11-кратен световен рекордьор, 17-кратен световен шампион, 7 пъти шампион на СССР, 13 пъти европейски първенец по подводно плуване (Шаварш Карапетян) е била прекратена, защото този човек е извършил невиждан подвиг.

Тролейбус с 92 пътника пада в студените води на Ереванското езеро на 10-метра дълбочина. В близост се оказва по време на тренировка Шаварш и веднага се гмурка в непрогледната, мръсна, ледена вода, и спасява в течение на над 20 минути 20 обречени човека. 20 спасени живота на висока цена!

От ледената вода вади 37 души, 9 изплуват сами след като счупва стъклото и прави възможно излизането им. От извадените пострадали 20 оживяват. Общо 46 от пътниците умират при инцидента...

След като е разбил стъклото, тялото му търпи множество порязвания. Подвигът му коства двустранна бронхопневмония, усложнение от заразената кръв, тъй като в езерото са изхвърляли фекални води. Лекарите в болницата изобщо не са повярвали, че това е дело не на екип обучени спасители-водолази с екипировка, а на един единствен човек и то без специални съоръжения! 

Шаварш Карапетян се гмурка и спасява хора дотогава, докато самият той не губи съзнание, припадайки от умора.

Прекарал повече от месец в болницата, а за спорт вече било немислимо. 

Такива човеци и подвизи трябва да се дават за пример! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ