1:59:00
Времето на новобранските през 80-те години в България беше не просто ритуал, а истински социален феномен. Снимката, която ни връща назад в онези години, улавя неподправената атмосфера на едно от най-емблематичните събития в живота на младите мъже — изпращането в казармата.
Новобранските бяха повод за събиране на цялото село или квартал. Дълги маси под открито небе, украсени с домашно приготвени ястия, ракия и вино, събираха роднини, приятели и съседи. На снимката се виждат млади мъже в униформи, вероятно вече приети в армията, седнали сред близки и познати — усмивки, наздравици и споделени истории.
Това беше момент на гордост — за родителите, че са отгледали достойни синове, и за самите момчета, които поемаха по пътя на мъжеството. Музиката, често жива, с акордеон или оркестър, огласяше пространството, а хорàта се виеха до късно.
Новобранските не бяха просто купон. Те носеха дълбока символика. Момчетата получаваха подаръци — ножчета, часовници, снимки за спомен. Имаше и ритуали: бръснене на главата, закачливи речи от старите войници, понякога дори „кръщаване“ с вода или ракия.
Снимката показва точно тази смесица от тържественост и веселие — хора от различни възрасти, събрани около новобранците, които скоро щяха да облекат униформата и да станат част от армейския живот.
Новобранските не бяха просто купон. Те носеха дълбока символика. Момчетата получаваха подаръци — ножчета, часовници, снимки за спомен. Имаше и ритуали: бръснене на главата, закачливи речи от старите войници, понякога дори „кръщаване“ с вода или ракия.
Снимката показва точно тази смесица от тържественост и веселие — хора от различни възрасти, събрани около новобранците, които скоро щяха да облекат униформата и да станат част от армейския живот.
Изповедта на един баща: Изпращах сина си с песен и сълза
„Беше есен, 1983-та. Сутринта беше хладна, но сърцето ми гореше. Съседите вече бяха наредили масите под ореха, а жените носеха тави с баница и кебапчета. Синът ми — Петър — стоеше с новата униформа, още неразгладена, и се опитваше да изглежда сериозен.
Но очите му светеха — беше горд, макар и малко уплашен.Когато дойде време за речите, старият бай Ставри — ветеран от две служби — се изправи и каза: „Петре, от днес си мъж. Не забравяй откъде тръгваш.“ После му подаде джобно ножче — символ на отговорността.
Аз му дадох часовника на дядо му. А майка му... тя само го прегърна и му каза: „Пиши ни.“Когато автобусът дойде, всички запяха „Моя страна, моя България“. Петър се качи, махна с ръка, и изчезна зад завоя. А аз стоях дълго, с празна чаша в ръка, и гледах към пътя.“
0 comments:
Публикуване на коментар