Беше септември, 1984-та. Училището още не беше започнало, но ние вече бяхме натоварени в стария автобус „Чавдар“, който миришеше на бензин и мокри раници. Пътувахме към село Бяла река – щяхме да берем грозде.
Слънцето се криеше зад облаци, а в мен се бореха две чувства – страх и вълнение. Страх от непознатото, от ранното ставане, от калта, за която всички говореха. И вълнение – защото щяхме да сме сами, без родители, с приятели, с китара и с надежда за първа целувка.
Настаниха ни в бараки – дървени, с нарове и одеяла, които миришеха на миналата година. Банята беше външна, а тоалетната – легендарна дупка с врата, която не се затваряше. Но никой не се оплакваше. Бяхме млади, свободни и леко наивни.
Работата започваше в 6 сутринта. Гроздето беше студено от росата, а листата лепнеха по ръцете. Първите дни ръцете ми трепереха от умора, но после свикнах. Имаше нещо магично в това да гледаш как кошовете се пълнят, как слънцето се издига над лозята, как песента „Облаче ле бяло“ се носи отнякъде.
Вечерите бяха нашите. Събирахме се около огъня, пеехме, разказвахме си тайни. Там, край огъня, срещнах Мария – с очи като есенно небе и усмивка, която топлеше повече от одеялото. Не знам дали беше любов, но когато ми подаде парче ябълка и каза „Утре ще сме в другия ред“, светът спря за миг.
Последният ден беше най-труден. Не заради работата, а заради сбогуването. Селото ни изпрати с буркан компот и усмивки. Ние си тръгнахме с кал по обувките, мазоли по ръцете и спомени, които щяха да ни топлят през студените класни стаи.
„Ароматът на Зелениково“ – разказ от розобера
Събудих се в 4:30 сутринта. Бараката беше тиха, само някой хъркаше в ъгъла. Навън беше още тъмно, но въздухът ухаеше на роса и рози. В село Зелениково розите не спят – те чакат ръце, които да ги съберат, преди слънцето да ги изсуши.
Обух гумените ботуши, грабнах кошницата и тръгнахме към нивата. Учителят ни вървеше отпред с фенер, а ние – като сенки, мълчаливи и сънени. Когато стигнахме, полето беше като приказка – хиляди розови цветове, блестящи от капки.
Беряхме бавно, с внимание. Розата не прощава – бодлите ѝ са остри, но ароматът ѝ е като песен. Ръцете ми се напълниха с драскотини, но и с ухание, което не можеш да измиеш. Някои момичета си слагаха цветове в косите, други ги пазеха за писма до любимите.
На обяд седяхме под сянката на ореха и ядяхме филии с лютеница. Смях, шеги, тайни погледи. А вечер – танци в читалището, с акордеон и прашни обувки. Там, между розите и музиката, се роди нещо повече от труд – роди се спомен, който ухае на младост.
„Консервната фабрика“ – разказ от една есенна смяна
Първият ден в консервната фабрика беше като удар с мокра кърпа. Мирис на оцет, пара и доматен сок. Облякохме престилки, шапки и ръкавици – приличахме на малки роботи, готови за битка с чушките.
Работата беше ритмична – на лента. Аз режех дръжките, до мен някой ги пълнеше в буркани, а друг ги затваряше. Машината съскаше, а над нас висеше портрет на Тодор Живков – усмихнат, сякаш ни наблюдаваше.
Имаше нещо хипнотично в тази фабрична симфония. Ръцете работеха, а умът летеше – към училището, към момичето от съседната смяна, към песента, която щяхме да пеем вечер. Понякога някой пускаше радио – „Тоника“ или „Щурците“ – и тогава всичко ставаше по-леко.
След смяната ръцете ми бяха червени от доматите, а гърбът – схванат. Но когато излязохме навън, небето беше златно, а въздухът – свободен. И тогава разбираш, не бурканите са важни, а хората, с които ги пълниш.

0 comments:
Публикуване на коментар