Разстрелът на десетте ятаци от село Крушево. Тъжната история която докосва сърцето на един английски музикант

Разстрела на партизанските ятаци от село Крушево е предварително планирана полицейска акция на високо ниво във връзка с повсеместните блокади и акции срещу партизанското движение през пролетта на 1944г.

В разгара на Балванската битка, вбесени от неспособността си да се справят с партизаните, властите предприемат зверска разправа с цивилното население. Рано сутринта на 29 март полският пазач Петко Ст. Бибов бие барабана и съобщава: „Забранява се излизането извън домовете. Този, който наруши, ще се засреля без предупреждение. Селото е блокирано”. С автобусна кола от Севлиево пристигат 12 униформени и цивилни полицаи, които провеждат кратко съвещание в общината при секретар-бирника Христо М. Додунов. Уточнен е списък, по който започват арести.

Селото настръхва. Хората са смутени. Арестувани са 12 жители на селото, комунисти и ремсисти, верни ятаци и помагачи на съпротивителното движение с изключение на случайно попадналия Петър Димитров Божанков. Още в общината е освободена Стоянка Христова Димова, а малко по-късно и Божанков. От там 10 човека (в т.ч. трима ученици) са подкарани с удари на приклади към местността Бряста под предлог да покажат на полицията къде са се укривали партизаните и къде предния ден е убит полицейския началник на село Крушево в първия ден на започналата Балванска битка. При самия връх на местността Бряста старшият командва: „Бягай!” полицаите откриват огън в гърба на вървящите отпред ятаци и ги избиват на място. След това са доубити с пистолетни изстрели в главата. След това са доубити с пистолетни изстрели в главата. На полицаите участвали в акцията впоследствие са раздадени парични награди. Както е било обикновено за тогава в полицейския доклад за акцията е записано, че задържаните за застреляни при опит за бягство. Копие от акта за разстрела е изложено в музея на читалището.

Половината от тях са младежи от 16 до 23-годишна възраст.След като в селото чуват стрелбата и разбират за убийството, почти цялото село се изсипва в местността – бедата е за всички. Всичко наоколо е обляно в кръв.Отново барабанчикът съобщава: „Всички мъже от 16 до 60-годишна възраст да се явят веднага пред общинското управление. „Шумкарите” са избити, ще се претърсят горите и приберат телата им”. Вестта за убийството обхожда селото като мълния. Мало и голямо се отправя към Бряста. Покрусени от жестоката гледка плачат близки и познати, плачат и най-твърдите, плачат всички.Историята за убитите партизани и ятаци докосна  сърцето на един английски музикант – Джонатан Тейлър. Така се роди песента „Партизан“.

Околностите се огласят от плача на роднините – някои са загубили по няколко близки. Полицаите забраняват да се бие камбаната и убитите да се приберат по къщите. В началото нареждането е и да не се погребват в гробищата и цялото село настръхва – мъжете си говорят, че не могат да избият всички.  Полицията не разрешава труповете на убитите да се откарват по домовете им, а направо в гробищата. Хората не се подчиняват. Всеки помага с каквото може, включват се и турци.

Избите са натоварени на волски каруци, от тях по пътя в кашкавия сняг капе кръв и хората се пазят да не я газят. Цялото село се стича да изпрати избитите до гробищата. На гробищата са умити и облечени за погребение още топли.Цялото село потъва в дълбок траур. По великденските празници не се устройват обикновените тридневни традиционни хора, веселия, забави и вечеринки, не свири музика.

Днес на мястото, където са разстреляни ятаците се издига и паметник на загиналите антифашисти от село Крушево.Карл Кандулков дава идеята за морените, като припомня заръката на Иван Вазов на гроба му да бъде поставен голям камък-морена. Петко Цонев с помощта на Илия Янков Монев, Сава Стоянов, Ненко Колев и други уточняват местата, където са паднали десетте ятака след разстрела им. Със Симеон Симеонов и Йончо Панов от музея отива в каменните кариери при Долна Кремена и прави поръчката. На всяко едно от лобните места на ятаците през зимата и пролетта на 1973 г. се поставя морена от бял врачански камък с името на разстреляния ятак.

Разстреляните ятаци са:

Илия Ненков Вълчев, 42г, /27.07.1901-29.03.1944/Илия Петров Димов, 36г, /13.01.1908-29.03.1944/Христо Петров Димов, 44г, /02.09.1899-29.03.1944/Къньо Христов Колев, 41г, /21.04.1903-29.03.1944/.Трифон Христов Станев, 34г, /17.12.1909-29.03.1944/.Атанас Хараланов Попов, 23г, /31.01.1921-29.03.1944/Иван Минков Иванов, 18г, /11.11.1925-29.03.1944/.Иван Христов Влаев, 19г, /22.04.1924-29.03.1944/.Хубан Първов Хубанов, 18г, /13.04.1925-29.03.1944/Стефан Цвятков Станев, 16г, /29.07.1927-29.03.1944/

Източник: „История на село Крушево“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА: Търг за западни автомобил втора употреба през 1986 година

Нищо и никаква вестникарска обява, по която погледът на обикновения читател преминава, без да спре. Но тя веднага приковава вниманието на „специалистите“ в тази област. ДСО „Мототехника и автосервиз – София“ ще проведе на еди-коя си дата от еди-колко си часа търг за продажба на употребявани автомобили“.

Воден от любопитство и желание да си опитам късмета, в един мъглив софийски ден се запътвам към посочения в обявата адрес – Ботевградско шосе № 273. Човек, който никога не е идвал тук, може да се добере до посоченото място само на принципа „с питане и до Цариград се стига“. Впрочем не само – следва дълго газене на кал и прескачане на локви, за да се стигне до паркинг, ограден с висока ламаринена ограда, увенчана за всеки случай в горния край с два-три реда бодлив тел. Мерките за сигурност се подсилват и от едно куче вълча порода, което иначе оглежда съвсем приветливо допуснатите вътре за огледа. Въпреки студа, мъглата и факта, че е делник, пред оградата са се събрали доста хора. /Между другото всички определени за оглед дни са в делник – явно преимущество за хора без работно време ./ Трийсетина коли са паркирани в калта, а сбраното множество пуши, говори шумно и чака да се запише в списъците… Записвам се, в определения ми час пристигам отново и се нареждам пред вратата към паркинга. Извикват един по един двайсетте човека, които сме определени за следващия половин час, вземат ни паспортите и ни пускат вътре.

След първия поглед към подредените автомобили объркването ми е съвсем пълно. Представите, които си бях изградил, като четях обявата – Форд, Опел, Пежо и т.н. – се изпариха като дим. Гледката по-скоро създава впечатление за автомобилно гробище или битпазар, отколкото за паркинг с автомобили. Повечето посетители явно не са новаци, бързо и делово оглеждат, клякат, завират се. Има и един-двама, които гледат като мен с неразбиране редицата катастрофирали коли. От тях според обикновения наблюдател нищо не става. „Ти какво очакваш? По-новите коли се продават на корекомския търг, не тук – обяснява на своя приятел някакъв младок, очевидно по-запознат с „тия работи“.-После да не мислиш, че в търга печелят балъци като тебе и мене? Само автотенекеджии, шофьори от международния и техни хора, дето могат да ги поддържат тия коли. Ей от оная трошка ти прави чисто нова кола и й взима двойно и тройно. А за по-запазените наддават само разни от провинцията, бензинаджии, бармани, изобщо играчи, дето могат да хвърлят много пари.“ Поглеждам по-нататък и откривам, че има и коли, които поне на външен вид изглеждат добре. Все пак и тази част на паркинга не може да заглади напълно впечатлението, че се разхождаш из някакъв музей на модерното изкуство. Но изглежда малко хора мислят като мен. „Нищо му няма – чувам да разговарят двама пред катастрофирал микробус.-Ще се стегне – дребна работа.“ Очевидно съм имал оскъдни представи за възможностите на автотенекеджиите.

Трийсетте минути изтичат, връщат ми паспорта заедно с едно картонче, което ми дава право на участие в търга.Няколко дни по-късно, за да наддават за 60-те автомобила, в Зимния дворец на спорта в Студентския град се събраха 1200 души. Хора от София, от провинцията, млади, стари, готови на рискове наивници, дошли да си опитат късмта, опитни и пресметливи типове и дори няколко майки със съвсем малки деца. Разноликата тълпа не може да разсее у мен лепкавото усещане, че присъствувам на някаква спекулация.Погледът ми постоянно открива в множеството по някой от ония образи, които забелязах на огледа – сериозни и потайни физиономии, делови мъжаги на средна възраст, облечени младежки – джинси, спортни якета; лукави усмивки, заговорнически разговори с половин уста, студено пренебрежение към останалите „леваци“. „Ще взема да дам двайсе бона за оня Голф, ама ще има да викат после у-у-у“ – казва прошарен мъж с дънков костюм на млада жена, обута с нещо като кавалерийски ботуши и с изрусена тук-таме коса. След малко щях да разбера какво е това „у-у-у“. 

Срещу 100 лв. депозит и картончето с номера участвуващите попълват молба по образец и я пускат в сандък с процеп, приличен на избирателна урна.Трибуната пред хокейното игрище започва да се пълни с хора. Мачът започва, само че комбинациите и ударите ще се разиграват не върху ледената площадка. От някаква трибуна започват да четат по озвучител на радиоуредба наддаванията. Чете се всичко наред, много бързо, затова не се чува добре. След кратка почивка започва повторно четене, вече на печелившите наддавания. Трибуната се напълва съвсем, обстановката е гореща, въпреки че от ледената площадка лъха студ като от хладилник. Разнасят се освирквания и дюдюкания, когато четенето стига до няколко по-запазени коли – за тях се предлагат по 15, 17, 20 хиляди лева. 

Един невероятно блъснат Опел-дизел с още по-невероятна начална цена от 4900 лв. достига до 20 259 лева. Затова пък в тълпата се чуват ръкопляскания, когато се случи що-годе поправима кола да бъде спечелена с наддаване в разумни граници. Голямо оживление настава, когато се разбира, че съвсем грохнал „Фолксваген“ с начална цена 700 лв. е спечелен за 701 лв. Но настъпва многозначително мълчание, когато за едно здраво БМВ /съдейки по началната цена – 21 800 лв./ е обявено печелившото наддаване на стойност 45 500 лв. Не се чуват дори освирквания. По трибуната преминава тих ропот. В предварителното четене успях да чуя няколко наддавания за същата кола от по 26, 27, 30 и 33 хиляди лева. Носеха се противоречиви и невероятни слухове, че по-рано била притежание на еди-кой си. „Това са номера – пак я блокират. 

На миналия търг дадоха за нея 43 хиляди, после се отказват – какво като губи сто лева депозит. 

Наддават невероятни суми, за да се откажат всички и после я взимат на по-приемлива цена. Миналия път така стана и с онова Волво-дизел. Колите се менят, хората остават. „Играчите са едни и същи „ – обяснява авторитетно някакъв глас зад гърба ми. По-късно разбрах, че това не са празни приказки – няколко коли, за които на миналия търг са предлагани невероятни суми, този път бяха спечелени с далеч по-приемливи наддавания. Естествено, няма гаранции за успех в тая игра, но фактите са налице. Не е нужно да се мисли много какво дава възможност да се разиграват тия комбинации – ако печелившият се откаже, правото за закупуване се дава на следващия в наддаването, но той трябва да заплати най-високата предложена цена. Ако се разреши на следващия да закупи колата на цената, която той предлага, тия номера няма да минат.Монотонното четене на имена и суми спира заради някакво съобщение. Говорителят обявява: „Участвуващите в търга… – следват няколко имена, а след това настъпва пауза. „Вече са арестувани“ – довършва вместо говорителя нечий глас и спонтанен смях се разнася по редовете.

„Спектакълът свърши“ – мисля си като прочитат и последното съобщение,и с блъскане си пробивам път навън. В този момент става ясно, че лудницата тепърва предстои. „Айде, другият търг започва“ – казва на изхода развеселен чичко от провинцията. Пред залата са паркирани няколкостотин автомобила, дори върху затревените площи. Започва алъш-вериш, но не с тайни наддавания, а с пазарлъци и много по-богат асортимент автомобили. Някои от тях, съдейки по вида им, също са купени от такъв търг, изчукани, китосани, с корекомска боя – съвсем като нови – само за 15-20 хиляди. Някои продавачи са залепили дори бележка с цената на предното стъкло. Тази търговска треска явно беше подсилена от слуховете за съвсем скоро предстоящи изменения в реда за продажба на автомобили.

Тези изменения безспорно са необходими, за да се пресече дейността на някои  спекуланти. Но търговете като форма на продажба ще останат и не е зле да се помисли за такива правила на участие, които не създават условия за комбинации, а предоставят на всеки възможност да си купи употребявана кола на разумна цена.ВИЖТЕ ОЩЕ:Първият български автомобил разработен в бившата авиационна фабрика в Ловеч

Препечатано от сп. „София“, 1986 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бургаското Барби Андреа се глези при шеф Виктор Ангелов, хапва табуле и фалафели

 

24-годишната меденруднишка силиконка Андреа Иванова отново събра погледите 

Меденруднишкото барби от силикон и хиалурон Андреа Иванова се похвали, че се глези с гозбите на великолепния готвач шеф Виктор Ангелов. 24-годишната бургазлийка пусна кадър от ресторанта на майстора, като се вижда, че си е поръчала порция от табуле и фалафели. Здравославната храна обаче е комбинирана с кока-кола, която няма как да й спести килограмите, които се натрупват от газираната напитка,съощава флафман.

Ресторантът на шеф Ангелов е сред най-скъпарските заведения в столицата. Подобна гозба от салата с киноа и нахутени кюфтета струва около 15-18 лева, но от неговата кухня със сигурност ще е повече от 20-25 лв. Снимката вече е събрала над 100 лайка. А коментарите са двупосочни.

Андреа Иванова е едно от най-коментираните лица не само в Бургас, но и в цялата страна. Припомняме, че само преди броени дни, за ЧРД, морското барби си удължи лицето, като хвърли 1000 лева за инвервенцията – инжекции с много твърда хиалуронова киселина.Андреа се е подлагало на 26 операции и стана известна като момичето най-големи бомби и устни. Тя има по 1200 кубика силикон във всяка гърда, но мечтае да сложи по още 1200 кубика или общо 240 във всяка. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжният край на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата някога Трета армия

Първият ден на септември 1997 г. Последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце Звездец. 

Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит. Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас. Цял месец след тази сакрална дата от него се извозват безкрайни кервани с военна техника, танкове, платформи с оръдия…

Сгушени в дебрите на Странджа, на произвола на съдбата са изоставени сградите на бившите казарми и другите постройки от военния комплекс край границата, в който някога са отбивали военната си служба по около 2000 войника на набор. След изминалите 18 години оттогава, днес всичко това тъне в разруха.Единствената грижа, която полага военното министерство за собствеността си тук, е да плаща на няколко пазача да охраняват обекта. 

Те обаче така яко са замаскирали присъствието си, че и със свещ в ръка да се търсят, не могат да бъдат открити. Всеки може необезпокоявано да се разходи из руините на поделението и да се наслади на гледката, без да бъде смущаван от никакво друго човешко присъствие или да бъде изгонен от митичните охранители.Това, което се вижда обаче, може буквално да разбие сърцето на всеки милеещ за благоденствието на родината си човек. Съзнанието ти просто отказва да приеме за реалност гледката на безвъзвратно потрошените милиони, отделяни някога за отбраната на страната ни от пълнената с труда на родителите ни хазна.Масивните казарми, строени половин век преди изоставянето си – през 1947 г., със здрави тухли, правени на място тук, сега зеят порутени. Оцелял непокътнат е единствено надписът на един от входовете им, нравоучително наставляващ „Повече пот в учението, по-малко кръв в броя“. До тях, в някогашния басейн, днес „плуват“ на сухо къпинаци и проскубани саморасли фиданки.

Обрасла в храсталаци е и добрата стара кухня, където в огромни зидани казани се е приготвяла манджата за изгладнелите след изнурителното юркане войничета. За тях имало изградени 3 столови с обща площ от цели 3 декара. И тъй като при такава голяма навалица от хора няма как да се мине без сакътлъци, настинки и разни други болежки, насред поделението е била разположена огромна лечебница с кабинети за прегледи, манипулационни и стационар. В настоящия момент обаче и нейната сграда има нужда от сериозно лечение и грандиозна строително-ортопедична намеса.Покрай строгите учения обаче, намирало се е време и за развлечения. 

За целта на живописния скат зад плаца, сред дъхава борова горичка е издигната сцената на летен театър и амфитеатрално разположени пейки за зажаднелите за зрелища солдати – някога огласяна от концерти и театрални постановки. От нея почти нищо не е останало, но на няколко крачки встрани е оцелял паметен агитационен обелиск с патриотичния надпис: „Мила родино, ти си земен рай“.Странно е как при тази разруха, най-дълговечни и най-непоклатими се оказват именно тези емблематични знаци на социалистическата пропаганда. Още не са избелели напълно цветовете и на фреските, посветени на историческия ХІІ конгрес на БКП и на „1300 години България“. А сред руините на трибуната, откъдето командването строго е наблюдавало как „чепикът набива крак“ в тържествен марш, почти непокътнат е останал барелефът на стария ни социалистически герб. 

Но не и двете зенитни картечници, които наперено са вирили дула от двете й страни и от които днес помен няма.На общината в Малко Търново 10 години след бастисването на поделението са предоставени и 82 апартамента в жилищните блокове, построени за нуждите на офицерските семейства. Сигурно всеки, пътувал към Турция по този път, се е дивил на окаяното им състояние. Но едва ли подозира какво ще завари вътре в някогашните апартаменти на военните, в които още няма заселени цигани. Истински апокалипсис! И кончета, които се разхождат пред входа като в прерия…„Ами вижте какво представлява днес сградата на ДНА в центъра на селото – отваря ни очите Костадин Статев, местен жител, работил някога в същото поделение, който не крие болката си от тоталната разруха на цветущите преди време военни имоти. – Когато се строеше, участие взе и кметството на Звездец. 

Имаше огромна дискотека за младежите. Просторният салон се огласяше от неспирните културни мероприятия, концерти, забави… А сега няма къде едно селско събрание да си направим“.Въпреки че отвън постройката изглежда читава, отвътре за стария й разкош безмълвно свидетелства само скритата под мръсотията мраморна венецианска мозайка във фоайето и почернелият дъбов паркет в затрупаните с боклуци помещения.Как да не те хване яд, че този огромен сграден фонд, разположен в живописна местност, недалеч от Странджанското оборище – Петрова нива, толкова години е оставен да се руши, вместо собственикът му – Министерството на отбраната, да намери начин да го стопанисва. Пък като не може, мъжки да си признае безсилието и вземе, че го даде на други, които да го използват и да се грижат за него. Защо в това красиво място, с кристално чист и благодатен планински въздух, тези сгради не бяха превърнати в санаториум или старчески дом, да речем. Като се използва готовата инфраструктура с кухни, столови, спални помещения, поликлиника, база за развлечения…  Само че влакът към реализирането на подобни блянове вече отдавна е заминал към небитието.

Така, макар че в затънтените странджански дебри вражески войник не е стъпвал, разрухата тук наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус, а споменът за полка край границата е все по-избеляващ.

Източник: www.desant.net/Автор : Диана Славчева, снимка Николай Недев Със съкращения./

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История на 6-годишния Митко, който бяга от къщи и хваща самолета за мечтаната Москва

„Абсурд“ – би казал всеки жител по времето на соца. „Не, ама да“ – бих перифразирал покойният Петко Бочаров. Тя, случката, станала не в село Могила, както пише поетът в „Песен за човека“, а в морската ни столица – социалистическа Варна… На чаша бира сме на лозето на приятеля ми Григор Стоянов-Гришата, пенсиониран служител от ГКПП при летище Варна.

„По онова време (70-те години на 20. век) в квартал „Владиславово” имаше едно много палаво 6-годишно дете – Митко – започна Гришата. – В неработни дни, когато не ходел в близката детска градина, като направел някаква беля и го напляскат, Митко хващал автобуса (поради малката си възраст не плащал билет) и отивал при баба си в квартал „Аспарухово”. А тя по телефона успокоявала родителите му, че той е при нея, да не се тревожат. В ония години държавната доктрина за комунистическо възпитание на младежта обхващаше и детските градини. И в тях програмно се величаеше Съветският съюз, а столицата му Москва се възхваляваше като райско място на земята. В този дух идеологически е бил „подкован“ и невръстният Митко. Случило се обаче така, че през един летен ден за немирствата си бил наказан и от двете страни: от родителите си във „Владиславово” и от баба си в „Аспарухово”. И сърдитият Митко решава да замине за мечтаната Москва. Колко му е, летището е на около 1 км от дома им и често се наблюдават излитащи и пристигащи самолети. И така, взема един комат хляб, прекосява нивите, които делят жилището им от летището, пристига там и се спотайва в един ъгъл на чакалнята. Когато по високоговорителите се разнася поканата „Пътниците за Москва да се отправят към самолета“, Митко се присламчва към едно семейство с две деца, с тях безпроблемно минава през КПП-то, влиза в самолета и се настанява на някакво свободно място. От време на време минават стюардеси и го черпят с нещо за хапване, без да го разпитват.

Но когато слиза на летището в Москва, нещата яко се затягат, защото на руското КПП „стъргата“ е жестока: броят стриктно не само хората и бебетата им, но и придружаващите ги животни. Задържат малкия нелегален пътник и се обаждат в българското посолство: „Ваш гражданин нарушил государственную границу Советского Союза”. Елате да си го приберете. В посолството щели да се побъркат: „Кой ще да е този луд, който наместо да драсне на Запад, се е юрнал към Съюза“. Българският посланик се разпоредил да приберат нарушителя. Те също се изумили от срещата си с „гражданина” и му дали някакъв сандвич. Един от служителите, който имал малки деца, съжалил беглеца и предложил: така и така е дошло момчето, поне да го разходят из Москва, да сбъднат мечтата му. Качили го в кола, посетили Червения площад, Парка за отдих и култура „Горки“ и накрая в огромния магазин „Детский мир“ му накупили за десетина рубли цяла торба евтини дървени играчки в различни цветове. В същото време във Варна родителите и баба му са в паника, момчето е изчезнало, съобщават в МВР и го обявяват за издирване.

В посолството на другия ден с първия самолет за Варна го изпращат и когато се явява у тях, преди да посегнат да го набият, той ги изумява: „Идвам от Москва!“ – приключи разказа cи Гришата.

– Важното е – казвам, – че всичко е минало добре.

– Глупости – отговоря Гришата, – ти знаеш ли какво стана после? Българското посолство в Москва сезирало за нарушение на граничния режим нашето външно министерство, външното министерство е сезирало вътрешното министерство и нашият министър издаде заповед за наказание на цялата смяна, която е била дежурна в деня на „произшествието“. А в тази смяна бях и аз и също го отнесох.

– И все пак с това неприятностите са приключили – предположих аз.

– Глупости – повтори Гришата. – Работата стана по-зле, защото този хлапак, като занесъл торбата с подарените играчки в детската градина и се похвалил с „подвига“ си, случката се разнесла и по другите детски градини и после рояци деца започнаха да обсаждат летището с желание и те да се изявят като Митко. В чудо се видяхме, удвоихме охраната, за да опазим самолетите от кандидати за герои. Ха наздраве! – вдигна халбата с бира Гришата.

Припомнил случката – Костадин Чобанов, Варна/Източник: retro.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: На 7 март 1983г.Цяла Варна потъва в мрак заради отвлечен български самолет

Една нощ светлините в цяла Варна изгасват мистериозно и целият град потъва в мрак.Всичко това продължава за около половин час, а целта е да бъдат заблудени похитителите на самолет, поискали да избягат във Виена. След една перфектно планирана и изпълнена операция, самолетът, пътниците и екипажът са спасени, а похитителите – неутрализирани.

Датата е 7 март 1983 г. В 18 часа самолет Ан-24 на БГА Балкан излита за редовен полет от София за Варна. Пътниците са около 40, а сред тях и четирима софиянци на възраст между 17 и 22 години. Младежите се на борда с идеята да отклонят самолета към летището във Виена, за където не продават билети.Малко след излитането младежите вадят ножове, незнайно как преминали проверката на софийското летище. Те съобщават на смаяните пътници, че са рецидивисти, излезли от затвора и че ще счупят илюминатор и разхерметизира самолета. Един от похитителите опира острие в гърлото на стюардеса. Искането към екипажа е да отклонят полета към Виена. Командирът обаче уведомява наземните власти, които му дават указание да съобщи на похитителите, че лети към Виена. Всъщност се държи курс към Варна, като самолетът кръжи над България, за да имитира по-далечен полет към столицата на Австрия.

Случаят все още се помни с изгасянето на тока на цяла Варна. За да бъдат заблудени похитителите, се взема решение да бъде спряно електричеството в целия град. Те все пак виждат корабите в Белославското езеро, мислейки си, че това е Дунав.

Малко след 20 часа плененият Ан-24 каца на варненското летище. Спира на повече от километър от пасажерския терминал. На борда на самолета се качват полицай и служител на аерогарата, говорещи немски език. Те трябва да заблудят похитителите, че са австрийски летищни работници и вече се намират във Виена. В последния момент нападателите усещат, че са измамени, споделя спомените си пред Дарик Стоян Милков. Заради перфектния си немски 46-годишният тогава заместник-началник на КПП-то на аерогарата е избран да играе ролята на австрийски полицай. Българският милиционер се справя с нелеката задача да заблуди похитителите, но е разпознат от тях по черното яке родно производство, спомня си още варненецът.

„Излъгали са ни. Това не е Виена. Сега ще колим„, извикал единият от похитителите, връща лентата 31 години назад полковникът от резерва Милков.

Следва щурм на спецчастите и самолетът е овладян. Пътниците са невредими. Ранена е само една от стюардесите. Един от похитителите е застрелян, а останалите трима – арестувани, спомня си Милков.

Убит е лидерът на похитителите, който се оказва войник, избягал от софийско поделение. Застрелян е в тоалетната на самолета, където се заключва с взетата за заложник стюардеса и заплашва да я убие с нож. Момичето е ранено в шията, като острието се спира на милиметри от сънната артерия.

Варненските служители на МВР наричат операцията „Виенския случай“. Тя преминава под ръководството на генерал Велико Станков, който по това време оглавява местното подразделение на милицията. Действията на генерал Станков и подчинените му са перфектни, а организацията, създадена от МВР, би могла да влезе във всеки учебник по антитероризъм.

За да не изтече информация и не се създаде психоза, варненските криминалисти даже прибягват до хитрост. „Обиколихме всички болници в града, за да проверим дали няма насрочени операции. Казахме им, че търсим прострелян човек. Не им разкрихме, че ще гасим тока“, разказа Любомир Димитров, полковник от резерва, бивш директор на РДВР-Варна и ръководител на отдели и екипи в дирекцията. По време на „Виенския случай“ е част от икономическия отдел.

Следва дело, което продължава не особено дълго, тъй като през 1983 година властите са безкомпромисни към подобен род действия. Четиримата похитители са осъдени, като тримата останали живи отиват в затвора. Съдия по делото е Димитър Попов, който след години става министър-председател на България.

„Виенският случай“ е последният по-сериозен инцидент с отвличане на български самолет. За участието си в операцията Стоян Милков е награден с орден за храброст. Отличени са и останалите главни действащи лица от МВР.

Източник:dariknews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ