Племенник на Яворов осакатен в лагера "Белене"

Д-р Найден Николов Найденов е роден на 20 януари 1902 г. в с. Средно Градище,  Чирпанско в учителско семейство. Майка му Екатерина  Тотю-Крачолова е сестра на поета П.К.Яворов. Писателската му дарба се  проявява още като осем годишен, когато публикува разказче вьв в-к ‘’Славейче’’ озаглавено ‘’Какво изпатил вуйчо Пейо’’.

Завършва гимназия в Стара Загора и през 1923 г. учи два семестъра вьв Висшето  агрономическо училище ‘’Вайнщефан в град Фрайзинг Германия.През 1924 г. следва ветеринарна медицина в град Парма, Италия,като през 1928 г.завършва обучението си и защитава докторат. По това време издава книгата ‘’Истината за трагичната случка   с Лора и Яворов’’. А заедно с д-р Иван Лабутов /съпруг на сестра му Малина/ и други  съидейници основават в София БНСС ‘’Христо Ботев’’.

В България е назначен за участъков ветеринарен лекар в Брацигово, където се запознава и сключва брак с учителката Куна Ракова, родом от Панагюрище.След 1930 г. е околийски ветеринарен лекар  в Пещера, а от юли 1931 г. е началник по  здравеопазването в Пловдивската окръжна постоянна  комисия . Същата година издава  книгата си ‘’Спомени за Яворов’’.В 24-то Обикновено народно събрание /май1938 г.-октомври 1939 г./ е най-младият   народен представител. 

От това време датира дружбата му с Иван Багрянов, който е министър на земеделието и горите, а през 1944 г. е министър-председател на Царство България. Д-р Найденов става началник на политическият кабинет на Багрянов. През септември 1939 г. е избран за председател на Българския ветеринарно-лекарски съюз. През този период заедно с проф. Михаил Арнаудов подготвят книгата "Истината за трагедията на Яворов", която не е издадена и  до ден днешен.

След 9 септември 1944 г. д-р Найденов е подложен на репресии. През 1948 г. е   арестуван и осъден на 10 години строг  тъмничен затвор. Поради измръзване в лагера  Белене са му ампутирани и двата крака.

В периода  1958 -1961 г. докторът подготвя ръкопис от 360 страници ‘’Спомени с Иван Багрянов’’. Описва срещите си в чифлиците ‘’Махзар паша ‘’/Воден/ и в с. Избул, Новопазарско,  срещите с цар Борис трети , Богдан Филов и др. политическите срещи  в руското и немското посолства, изпращането на делегацията за преговори в Кайро, Народния съд и др.

Ръкописът е бил неизвестен дори и на близките му, докато през 1991 г. е открит случайно прибран в куфар в едно мазе. Книгата вижда бял свят през 2002 г. и е издадена сьс средства  на Българския национален фронт ,Чикаго  САЩ.Д-р Найден Найденов умира от левкемия  на 16  септември 1965 г.в ИСУЛ, в ръцете  на искрения си приятел проф. Бойчо Бойчев. До края на дните си, той контактува и с проф.Михаил Арнаудов. А общата им книга за Яворов, може би се крие в някое мазе. Такава е съдбата на  скритите ръкописи, подобна е съдбата и на скритата ни история.

Д-р Мирослав ЛАЗАРОВ /www.nabore.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Партизаните - кой беше в Балкана?

 

Партизанки от бригада "Чавдар" на 9 септември 1944 г. в София

Антифашистът Стефан Халачев бяга от концлагера „Кръсто поле”, като боец от отряда „Чавдар” в землянка под връх Вежен издава вестник "Въстаник"Името на Стефан Иванов Халачев (Велко) е сред най-известните антифашисти от партизанската бригада „Чавдар”. Той е роден в Пловдив на 14 май 1917 година в семейството на учители — комунисти. 

От малък Стефан расте като будно и любознателно дете.  Проявява голям интерес към книгите. Учи се добре. В първите класове на гимназията става член на марксистко-ленински кръжок, а след това и на РМС. Участва активно в работата на организацията. Размножава позиви, пише лозунги, не се разминава с полицията, където е бит. Член на РМС (1933). През 1935 г. е изключен от всички гимназии в страната заради активното му участие в дейността на Комунистическия младежки съюз.А той е един от най-добрите ученици в Пловдивската мъжка гимназия. Учи не само по учебници, а вече е прочел много странична литература… Знае наизуст и декламира стиховете на Смирненски, на Ботев и други големи поети. 

Неговите сигурни знания и висока култура го открояват сред другите ученици и правят силно впечатление на неговите учители. Увличайки се от поезията, Стефан сам пише стихове… Стефан Халачев е бил душата на младежките сбирки. Пеел много хубаво. Захласвал се по народните песни. Свирел добре на китара. По късно успява да завърши гимназия. Записа се да следва право в София. Свърза се с БОНСС и работи сред студентите. Развива активна дейност сред тютюноработниците.Бил е член на РК на РМС. По-късно — от 1941 г., става член на окръжния комитет, отговарящ за селските райони в Средногорието. Арестуват го през 1941 г. за 1 май и намират у него позиви. Бил жестоко бит, а след това освободен под гаранция. След нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз на 22 юни 1944 г. е арестуван  от полицията и е интерниран в концентрационните лагери „Гонда вода“, Асеновградско, а по-късно преместен в „Кръсто поле“, Ксантийско. Подготвил се и като намерил удобен момент към края на 1941 г., при извеждането им на работа, се отклонява от групата и преминава в нелегалност. С големи трудности Стефан се добрал до Асеновград. Изпратили го в София. Тук му поверили да работи по младежка линия в софийските подбалкански села, където дълго време развива кипяща дейност. Обаче полицията влязла в дирите му.

След това излиза в нелегалност и става партизанин. На 15 януари 1944 г. в землянката „Въртопа“ под връх Вежен излиза вестник „Въстаник“. Стефан Халачев е в редколегията. Там е и Христо Ганев (Кольката) и още неколцина. Като партизанин Велко е дисциплиниран и изпълнителен. Отначало отговаря за младежката работа в района на отряда. Неуморно обикаля селата, затяга младежките организации. Проявява своята изключителна смелост. Неведнъж с престрелки се отскубва от вражеско обкръжение. 

Назначаването на Велко за комисар на отряда е резултат на неговата широка дейност, която той развива сред чавдарци… През месец април 1944 г. отрядът „Чавдар” наброява вече 437 партизани и прераства в бригада „Чавдар“, с командир Добри Джуров,  разделена на три дружини. Стефан израства до политкомисар на бригадата (1943) и е определен за командир на трета дружина на партизанската бригада. На 26 април 1944 г. командваната от него трета дружина извършва редица успешни акции. Помни се нападението на оръжейния склад на гара Саранци, при което е взето много оръжие и боеприпаси, а накрая по заповед на Халачев останалото е запалено. След това първа и втора дружина се насочват към Мургаш, а трета дружина заминават за връх Баба. 

През месец юни 1944 г. трета дружина от партизанска бригада „Чавдар” и  Ихтиманския отряд  създават Четвърта Софийска въстаническа бригада. 

Стефан Халачев е избран за неин командир. Бригадата  действа в района, северозападно от София и участва в установяването на властта на ОФ в столицата на 9 септември 1944 година.След победата на ОФ Стефан Халачев е офицер в БНА. Той участва в първия период от заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 година. Получава звание подполковник и е назначен за помощник-командир на Първа пехотна софийска дивизия, с командир генерал-майор Тодор Тошев. По време на Страцинско-Кумановската  настъпателна операция на Първа българска армия, в боя за хребета Длабочица, в Македония, на 18 октомври 1944 г., след силна авиационна и артилерийска подготовка, 6-ти пехотен полк се вдига в атака , за да овладее село Длабочица, но скоро е посрещнат от силен артилерийски  огън на противника. За усилване на полка в боя е въведена Първа дивизионна тежкокартечна дружина, но поради силния вражески огън и тя забавя темпа на настъпление. Тогава помощник командирът на Първа пехотна Софийска дивизия, подполковник Стефан Халачев  излиза в най-предните редици на дружината с пушка в ръце и извиква: „Другари картечари, сега целият народ ви гледа. 

Бийте омразните фашисти!” Бойците го последват  в атаката. Вражески куршум пронизва  героя, но увлечени от личния му пример, бойците прогонват хитлеристите от селата Петралица и Длабочица. 

Посмъртно Стефан Халачев е повишен в чин полковник. По повод смъртта на Стефан Халачев, командирът на Първа пехотна Софийска дивизия  генерал-майор Тодор Тошев издава  заповед  № 83 от 19.Х.1944 г. в която пише: „Драги офицери, подофицери и войници от 1-ва пехотна Софийска дивизия .На 18 октомври  тази година, в боя за Длабочица  загина геройски от вражески куршум помощник командирът на дивизията, подполковник Стефан Иванов Халачев, когато с пушка в ръка бе излязъл в първата линия на Първа дивизионна тежкокартечна дружина, за да я импулсира и подтикне напред, тъй като германците със силен картечен огън спираха напредването й. И действително със  своят храброст, смелост и решителност  той успя да вдигне  дружната напред към врага, но с цената на своя живот. Цели 3 години, като командир в народно-освободителната бригада  той броди из родните балкани  и бранеше народа  от омразния фашизъм. За този смел и  решителен подвиг  обявявам подполковник Стефан Иванов Халачев, като ПЪРВИ ГЕРОЙ на 1-ва пехотна  Софийска дивизия!”Посмъртно Стефан Халачев е награден от командването с орден „За храброст“. 

Вестник „Народна войска“ в брой 35 от 14 октомври 1944 г. описва  героичната смърт на подполковник Стефан Халачев. В същия брой  на вестника, един от щабните офицери на дивизията, подпоручик Христо М. Данов изразява своето възхищение от героичното поведение на  подполковник Стефан Халачев на фронта: „Имах рядкото щастие през последните седмици да общувам отблизо с него. Мога смело да кажа, че подполковник Халачев бе образец на доблестен войник и гражданин. Не се минаваше и ден той да не бъде на позицията. И то в първите редове на бойците. Нямаше ни една по-смела и рискована задача на нашата дивизия, в чието изпълнение той да не бъде начело. Неведнъж се опитах да го възпирам от някои негови дръзновени стъпки, но той ми отвръщаше само със своята скромна и пленителна усмивка.“Партизанката Калина Иванова Вескова (Катя) е родена на 10 октомври 1922 г. в София. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война като влиза в редицита на отряд „Чавдар“. Убита е в сражение с жандармерията на 25 април 1944 г. (на 21-годишна възраст). През 1969 г. излиза книгата „Калина” (Документална повест за ремсистката Калина Вескова) от писателката Кинка Константинова. 

Съвременици твърдят, че преди 30 години, че името на Калина Вескова са били кръстени много пионерски отряди и дружини. А в Ботевград е имало целодневна детска градина също с името „Калина Вескова”, прекръстена по време на демокрацията.Запазени са свидетелства за гаврата със простреляната в сражение с жандармерията Калина Вескова. Още полужива тялото й е взето от полицията. Там отрязват главата на партизанката. О.з. ген.-лейт. Иван Кошинов, председател на дружеството на о.з. генералите и офицерите от 69-и Втори Димитровски випуск на военните училища в своите спомени разказва за тези кървави екзекутори: „Садистът-изверг Вълко Дицов-Печурката от Етрополе Дицов лично е отрязал главата на полуживата партизанка Калина Иванова Вескова от София и на още двама партизани. За тези му деяния той получил не само похвала, а и голяма държавна награда. 

В годините на "демокрацията" неговите наследници също са получили солидно парично държавно обезщетение...”Вера Цекова Начева е родена на 15 юли 1904 г. в с.Гаврил Геново, Монтанско в семейството на Цеко Тодоров. Сестра ѝ Станка Цекова също се занимава с революционна дейност. От 1921 г. Вера Начева е член на БКМС, а от 1926 г. на БКП. През 1942 г. е осъдена задочно на смърт. От 1944 г. е партизанка последователно в Трънския партизански отряд, в отряда „Чавдар“ и накрая е политкомисар на Втора средногорска бригада „Васил Левски“.През 1944 – 1945 г. е член на Първи състав на Народния съд, който съди бившите регенти, дворцови съветници и министри от периода 1940 – 1944 г. След 9 септември 1944 г. е назначена за член на Бюрото на Софийския областен комитет на БКП. Била е член на НС на ОФ.Освен това е в ЦК на Съюза на партизаните. От 1948 е кандидат-член на БКП, а от 1958 до 1990 г. член на ЦК на БКП. Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната демократична федерация на жените. В периода 1953 – 1975 г. е първи заместник-завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ при ЦК на БКП.Носител е на четири ордена „Георги Димитров“, „Герой на социалистическия труд“ и „Герой на Народна република България“ (1989). Пише мемоари, озаглавени „Времето е в нас. Спомени и размисли“, 1984. Умира през 1996 г. (на 91 години). Била е народен представител в 6 парламента.

Източник:www.nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Владо Черноземски готвел атентат в Ню Йорк

Величко Димитров Керин, известен с псевдонимите си Владо Георгиев Черноземски, е деец на Вътрешната македонска революционна организация. Черноземски е известен атентатор, привърженик на тактиката на терористични атаки, характерна през онзи период за организацията. Остава в историята като изпълнител на атентата в Марсилия срещу краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г.

Вероятно Владо Черноземски избира псевдонима си Петър Келеман по името на терориста от ВМОРО Спиро Килиманов. Владо Черноземски става член на ВМРО през 1922 и се включва в четата на войводата Иван Бърльо. Именно тогава тръгва и легендата за македонския произход на Владо Шофьора, наричан така заради краткотрайната му работа като шофьор в дупнишките тютюневи складове. В началото на 20-те години Черноземски се преселва в Банско, където изпълнява задачи на възстановената от Тодор Александров македонска освободителна организация. През 1923-1924 г. е в четата на Траян Лакавишки. Като четник действа в Щипско, Кочанско и Радовишко. Участва в общо над 15 престрелки с полиция и жандармерия в Югославия. Става известен като един от най-добрите стрелци в организацията, смел, хладнокръвен и дисциплиниран човек.

През 1924 г. Тодор Александров го призовава в София и оттогава Владо Черноземски е на разположение на ЦК на ВМРО за изпълнение на специални задачи. Смъртта на Александров през същата година обаче отприщва поредица от убийства и разчистване на сметки сред македонската емиграция в София. Новото ръководство на ВМРО начело с Иван Михайлов възлага на Владо убийството на народния представител от БКП и бивш деец на ВМРО Димо Хаджидимов. През 1924 г. Софийският окръжен съд го осъжда на смърт чрез обесване, но присъдата не е изпълнена, а през 1925 г. Черноземски бяга от конвоиращите го полицаи. Готовността за саможертва в името на каузата при него граничи с фанатизъм. 

През 1927 г. е изявил готовност да организира атентат в заседателната зала на Обществото на народите, като се самовзриви, за да обърне внимание на световната организация върху съдбата на македонските българи, но неговото предложение не е било прието. През 1930 г. убива и друг функционер на ВМРО по поръчка на Михайлов, с когото става много близък – бившия член на Задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски. Заловен и осъден на доживотен затвор, той е амнистиран и освободен през 1932 г. Междувременно през 1929 г. в България по покана на ЦК на ВМРО е д-р Анте Павелич. При това посещение се сключва споразумение за съвместна борба за извоюването на независимост за Македония и Хърватия. Факт е, че след освобождаването си от затвора през 1932 г. Владо изчезва. Той тайно отпътува за Италия, където е назначен за инструктор-терорист в специалния лагер на Усташа в Боргеторо, а след това е изпратен за инструктор-терорист в базата им в Унгария, Янка Пуста.

Най-голямата планирана акция на усташите е бил атентатът срещу сръбския крал Александър. Според първоначалния замисъл той е само инструктор на бойната група. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия, след като преценява, че хърватите психологически не са в състояние да осъществят акцията и тя е пред провал, Владо Черноземски поема инициативата. Той лично прострелва смъртоносно краля на Югославия Александър I Караджорджевич, като убива или ранява и част от придружаващите го официални лица. Ранен тежко от полицията и ритан от тълпата, той е откаран в полицейски участък, където е подложен на разпит. Умира същата вечер, без да издаде нищо. 

Идентифициран е впоследствие по татуираните на ръката му изображение на череп с пресечени кости и надпис под тях В.М.Р.О. Погребан е на неизвестно място, като на погребението присъствали само двама детективи и гробари. По този повод Черноземски е смятан за най-опасния терорист в Европа по онова време. Следва да се отбележи, че политическото определение тероризъм тогава е използвано предимно от някои антибългарски среди, както и от правителството на Александър Цанков, което работи срещу ВМРО. Все пак определението „терористична дейност“ за действията на Черноземски се потвърждава от чужди специалисти по македонския въпрос и научни публикации на БАН.

След края на Втората световна война се твърди, че атентатът е организиран от Абвера като част от операция „Тевтонски меч“. Главен координатор на операцията е помощникът на германския военен аташе в Париж капитанът от Генералния щаб Ханс Шпайдел, който след Втората световна война е главнокомандващ Сухопътните сили на НАТО в Централна Европа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 3 ноември 1988 г.Желю Желев учредява клуба за гласност с 39 комунисти

На 3 ноември 1988 г. в 65-а аудитория на Софийския университет е учреден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе той е сред първите дисидентски организации в социалистическа България. Инициатор на проекта е Желю Желев, който намира подкрепа в противници на тоталитарната система.

По-късно Желю Митев Желев, който е български учен, дисидент и политик, ще стане държавен глава на България за времето между 1 август 1990 и 22 януари 1997 г. Той е първият демократично избран президент на Република България.

Сред учредителите тогава са общо 80 души, като на самата сбирка се присъединяват още 40. От тях 39 са членове на БКП. През септември 1988 г. Желев подготвя Програмната декларация. През октомври тя е обсъдена, като за секретари на клуба първи са избрани Евгения Иванова и Росица Антонова. Определено е, че председателите ще ръководят на ротационен принцип по азбучен ред за по два месеца. На 3 ноември е приета Учредителната (програмната) декларация, избран е Управителен съвет (УС), полагат се принципите на функциониране на клуба.

Учредителната декларация е изпратена до Централния комитет на БКП, творческите съюзи и средствата за масова информация. Основната дейност на клуба се състои в приемането и разгласяването на декларации и становища по общополитически въпроси, в които рязко се критикува властта на Тодор Живков. Клубът заедно с другите неформали застава в защита на правата на българските мюсюлмани и се обявява против така наречения Възродителен процес. Членовете на клуба проявяват голяма активност по западните радиостанции, като особен отзвук имат есетата на Блага Димитрова и Марко Ганчев.

ЦК на БКП обсъжда клуба и се опитва да окаже натиск на членовете му чрез използване на различни способи. На 16 декември при заседание на Управителния съвет в жилището на Евгения Иванова и Георги Величков са арестувани Мария Бойкикева (майката на днешния лидер на „Демократична България“ и бивш правосъден министър Христо Иванов), Невена Стефанова, Евгения Иванова, Желю Желев, Борис Спасов, Деян Кюранов и Лъчезар Кунчев. Извършен е обиск и са конфискувани материали на клуба. Осъществяват се редица репресивни мерки срещу членовете.

На 19 януари Франсоа Митеран дава закуска във Френското посолство в София на 12 български дисиденти, част от които са членове на клуба: Блага Димитрова, Желю Желев, Николай Василев, Радой Ралин, Копринка Червенкова, Алексей Шелудко, Стефан Продев. На 17 март на заседание на Политбюро на ЦК на БКП Живков засяга въпроса за отношението към клуба като опозиция. В партийните организации в цялата страна започва кампания против членовете на клуба, за които се пускат умишлено лъжи.

На заседание на Политбюрото Тодор Живков обяснява как на предстоящи митинги и събрания той публично ще обяви членовете на клуба за предатели и демагози. На 5 май Държавна сигурност извършва най-мащабната си акция срещу членове на клуба, мнозина са арестувани. В София и в други градове на 31 май, 1 и 2 юни властта организира казионни митинги против дейността на клуба под лозунга „Съд за родоотстъпниците и предателите“. Членовете на клуба и техните семейства изпадат в изолация.

На 2 ноември в кино „Петър Берон“ се провежда първото публично събрание на клуба на тема „Екология и демокрация“. На него е приета „Харта’89“ за опазване на българското природно наследство. Това събрание има голям ефект. В следващите дни са подадени десетки молби за членство в клуба.

На 10 ноември на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков е свален от поста си ръководител на държавата. На 17 ноември неформалите се обединяват и създават СДС. На 7 декември Управителният съвет решава клубът да стане съучредител на СДС. Членовете, които остават в БКП, са против. На 17 февруари е проведено последното заседание на Управителния съвет на клуба.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как охранявахме държавната граница преди 1989 г.Разказ от първо лице:

Генерал-майор от запаса Стефан Ангелов е роден на 22 ноември 1926 г. в с. Пауново, Софийска област. Бил е командир на застава и на граничен отряд. От 1989 до 1991 г. е командващ войските на МВР, а от 1991 до 1992 г. е командващ Гранични войски. Уволнява се, защото не е несъгласен с промените в охраната на държавната граница.

Лично съм бил на граничната застава до с. Голям Дервент, Елховско. Даже мога да покажа къде имахме от старите немски прожекторни станции. Местността е пресечена и трудно се наблюдава. Разбирам, че сега там се изгражда инженерно-защитно съоръжение от 33 км във връзка с бежанската вълна. Има обаче класически норматив, който трябва да се спазва. По-малко от двама души на километър фронт на границата не бива да има. Не говоря за допълнителните технически средства – прожектори, кучета, радиостанции и др. Границата ни с Турция е 270 км. Всеки може да сметне колко души трябва да я охраняват.

По мое време цялата южна граница беше заградена с т.нар. кльон. По тактико-технически данни той дава надеждност за предотвратяване на нарушения на границата до 75 процента. Останалото до 100 процента може да се постигне с използването на личен състав, автомобили, служебни кучета, прожекторни и радиолокационни станции. Имали сме участъци от 200 до 500 км, където нямаше безнаказано нарушение. 

Успяхме да постигнем 97 процента надеждност при охраната на границата.През 1972 г. започна да се мисли за укрепване на западната граница. Заставата на Габрене, Петричко, например държеше и западната, и южната граница. На южната има кльон, а на западната няма. Тогава бях в оперативния отдел на Щаба на Гранични войски. Отивам там и виждам, че хората си ходят по седенки от двете страни на браздата. Това засилваше много македонисткото влияние. Пращаха хора, литература, говореха против България. Нито един, който беше нарушил границата от България за СФРЮ, не беше върнат. Даваха му веднага апартамент в Скопие и политическо убежище. Затова на Габрене направихме кльона,без да има държавно решение.

Продължихме на Златарево, където е КПП. Едва през 1974 г. излезе решение Б-9 на Политбюро на ЦК на БКП за укрепване на западната граница и започнаха да се правят кльонове и там. Първата работа на генерал-полковник Атанас Семерджиев, когато стана министър на вътрешните работи, бе да разпореди да се премахнат кльоновете през 1990 г. Не можело чужденец да мине и да гледа огради. Аз му казвах, че на стадионите също има огради, но това не пречи на 100 000 души да гледат футболни мачове. Въпреки това се взе решение да се премахнат граничните зони и съоръженията по западната граница.Имаше обществен дебат. 

Много активни бяха някои групи, които смятаха охраната на държавната граница за тоталитарна отживелица. Други защитаваха изграденото с мотива, че то върши работа независимо от цвета на управлението. В специално становище през 1990 г. министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров уведоми председателя на Народното събрание Станко Тодоров, че снемането на инженерно-техническите съоръжения ще донесе негативи за сигурността на държавата. Единствено националните ветеринарни органи бяха категорично против. Останалите институции се държаха много предпазливо.

Предупрежденията на служителите от Гранични войски не бяха взети под внимание.На 6 април 1990 г. от с. Калотина започна показно снемане на западната граница с дължина 453 км. Намерението беше материалите да бъдат предоставени на стопанствата и населението. Съоръженията на достъпните участъци обаче се разграбваха. Оказа се илюзия на ден да се демонтират по 150 м. 

Веднага възникнаха опасения от разрастване на контрабандата. На оперативно заседание на МВР с директорите на национални и централни служби докладвах, че за първи път започват да се наблюдават явления като търговия с червен живак, нарастване на наркотрафика, активизиране на криминалния контингент, зараждане на каналджийството, терористична активност и използване на самоделни взривни устройства.

Запазил съм информация за данните, които са много показателни за последствията от снемането на съоръженията. През цялата 1989 г. бяха регистрирани 406 опита за нелегално преминаване на границата. През 1991 г. те вече са 3126, т.е. осем пъти повече.

Зачестиха груповите нарушения от 15-30 души. Ефективността по охраната на западната граница падна на 40 процента, докато на южната бе 80-100%. Неоспорим факт е, че след 1989 г. ефективността непрекъснато спада поради премахването на инженерно-техническите съоръжения на западната граница и влошаващата се поддръжка на южната. Своето отражение имаха и намеренията за трансформация на войските в полиция.Министърът на вътрешните работи Йордан Соколов беше раздвоен. 

Ставаше дума за трудно решение. Тогава почти в цяла Европа охраната на границата се осъществяваше от армията, особено на Балканите. Факт е, че Гранични войски натрупаха най-голям опит, когато бяха в състава на Министерството на отбраната. Застъпваха се становища, че лишаването от военнослужещи ще доведе до огромни проблеми с човешкия фактор. Той тепърва трябваше да се набира и обучава. Показателно е, че по мое време Гранични войски бяха интелигентни войски. Така се подбираха войниците, че почти всички бяха най-малко със средно образование.

Моето мнение е, че кльон може да има само с войници на срочна служба. Необходима е и база, а заставите бяха разрушени. Кльонът иска да бъдеш при него. Не може да отидеш с колата за малко, да го видиш и да се върнеш. Той е изграден на основата на т.нар. електрически баланс. Всяко срязване на проводник или допиране на два съседни даваше сигнал, който излизаше в заставата. Имаше, разбира се, различни хитринки, но много малко от тях успяваха. Масово преминаване на границата обаче нямаше.Имахме данни, че това може да се случи по време на т.нар възродителен процес. Очакваше се български турци, които не успяха да се устроят в Турция, след като отворихме границата, групово от 150-200 души да почнат да се връщат. Тогава мерки се взеха от МВР, Гранични и Вътрешни войски и от Министерството на отбраната. Имали сме случаи граждани от ГДР, които са у нас на туризъм или по друг повод, да се опитват да минат нелегално южната и западната граница. Сред тях имаше професори. Питал съм ги защо търсят път към Западна Германия. Отговорът бе, защото леля му има фабрика или друг имот и той може да го наследи.

Военната си служба започнах през 1958 г. в 22-ри пехотен полк в Харманли.Като курсант там бях и на стаж. Сварих същите войници, но вече им предстоеше да се уволняват. По това време конете напускаха войската. Оставиха най-добрите само за файтона на командира на полка, подполковник Топалов. Приехме първите автомобили. Имаше много сериозно съревнование между полковете. Военнослужещите бяха много надъхани. Участвах в състезателни стрелби между полковете. Качваме се на ГАЗ-51 и един младши сержант от Маришкия полкоткри огън по джантите на нашия автомобил. 

Представяте ли си каква атмосфера беше? Всеки полк държеше да бъде първи. След четири години отидох в Гранични войски в състава на Ивайловградския отряд.

Шест години изкарах като командир на застава. Там отново бяхме на коне. Единият беше много голям. Казваше се Пакистан. Много интересни бяха имената на всички коне. Кобилата се казваше Ница. Тя не допускаше пред нея да има кон. Само в галоп до заставата. Веднъж ни докараха кон от цирка. От това, че дълго време се е въртял в кръг, вървеше настрана, левите му крака бяха по-къси от десните. Спре ли се пред конюшнята, заспиваше. Сложиш ли му обаче юздата, веднага тръгва. На шестата година ни дадоха една газка. Това ни създаде работа. Трябваше да правим пътища. Искам да уточня нещо важно. През 1985-1989 г. на българо-гръцката граница в участъците на Смолянския и Момчилградския полк бяха изградени минни полета. Целта, естествено, бе да се намалят нарушенията. Те са разминирани окончателно в периода 1997-1999 г.

(Текста е препечатан от вестник "Преса", брой 39 от 9 февруари 2014г.)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ватманът Евгени Минчев разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…

Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Текста е свален от списание. „София“, бр. 9, 1988 г. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ