"Модна млада дама попита бабичка колко струва кошничка с ягоди... Бабата-продавач и отговори:

 

- 35 лв.

- Взимам ги за 30лв или си тръгвам - уверено заяви младата дама.  

- Купете на цената, която смятате за приемлива, госпожо... Тези пари ми трябват, за да живея. - ласкаво отговори бабата.

Момичето купи ягодите на своята си цена и си тръгна с усещане за победа. Тя се качи в скъпата си кола и няколко часа по-късно отиде в изискан ресторант с приятелката си.

Те избраха от менюто всичко което искат. Направиха красиви снимки, хапнаха малко, оставяйки много от поръчаното на масата... Сметката за вечерята им беше 260 лв.  Дамите платиха 300 лв и казаха на собственика на луксозния ресторант да запази разликата, като бакшиш.

Тази история може да се окаже напълно нормална за управителя на луксозен ресторант, но много несправедлива за продавача на домашни ягоди, отглеждани на 5 декара крайградски район с трудно пътуване до града, особено в жегата. 

Въпросът е: "Защо винаги трябва да показваме, че имаме сила, когато купуваме от нуждаещите се?" И защо сме щедри към тези, които не се нуждаят от нашата помощ?

Баща ми купуваше стоки от бедните на високи цени, въпреки че не се нуждаеше от тези неща. Понякога им плащаше повече. Веднъж го попитах: 

- Защо правиш това, татко?

Баща ми отговори: 

- Това е благотворителност, опакована в достойнство, сине мой, винаги трябва да се стремим да бъдем благодарни!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Джоко Росич-"Най-добрият урок":

 

"Когато бях във втори клас, първата ми учителка беше майка ми. Майка ми е българка, завършила е педагогика в Белград и беше учителка в Сърбия. Аз при нея учех.

   При една страшна зима, то е горе на границата между бивша Югославия и Унгария, континентален климат, зимите са жестоки, страшни, и ние седим – тогава нямаше парно отопление, кюмбе гори в класната стая… 

   Тя влезе, госпожата, (аз така я наричах), и каза: 

- Деца, искам да излезете на прозорците и да погледнете нещо. И какво виждате?

   И ние всички:

- Сняг, висулки ледени, преспи.

- Не, не – каза – долу погледнете, на улицата.

  Ние погледнахме и някой, може и аз да съм бил, каза:

- Ами, има 5-6 врабчета.

- А – каза – погледнете ги хубаво. А сега се върнете на  чиновете. За тях исках да ви разкажа нещо. Вижте – има едни птици, дето идват напролет, когато разцъфват овошките, когато цветята започнат да цъфтят – те идват тогава у нас, па живеят известно време, па се размножават, а като забръска към зимата, си отиват някъде на топло. А тези врабчета, те стоят тука, те тука са родени и тука ще умрат. Те са посинели от студ, те са накокошинени от студ, но тука ще останат!

    Аз по-голям урок по патриотизъм не съм чувал!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да обърнем поглед към изминалите летни ваканции , когато бабите ни привикваха с филия лютеница и още:

И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето как могат да бъдат разпознати чедата на развития социализъм у нас нас:

 

– знаехме имената на Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов;

– разказвахме тайно вицове за Тодор Живков и Брежнев;

– помним в. „Работническо дело“ и заглавия като: „Долу ръцете от Никарагуа“, „Два конгреса

– една цел“ и „Нов етап в изграждането на развито социалистическо общество“;

– намирахме за напълно нормално за лека кола да се „чака ред“;

– понятията „пуснали са“ и „дефицит“ все още ни звучат мило;

–„Паралели“ беше суперсписание, а „Антени“

– направо дисидентски вестник;

– бяхме убедени, че знаем руски език по рождение;

– „Некерман“ и „Квеле“ бяха нашите модни библии;

– Чичко Филипов беше част от семейството ни, а Гарелов предизвикваше възторг у баща ми;

– баба на село редовно ни снабдяваше със зеленчуци, свинско, ракия и вино;

– трамвайните билети бяха по 6 ст., бозата – 4 ст., бонбоните ролки – от 2 ст., самоделната дъвка от чамсакъз и българската дъвка, която не може да се дъвчи;

– луканката беше скъп деликатес, който се купуваше на празници или за гости;

– шиехме си панталони от български дънков плат, обърнат наопаки; – най-скандалният и забранен филм беше „Емануела“;

– Адриано Челентано беше най-добрият певец на всички времена;

– „Распутин“ беше герой от едноименната песен на „Бони Ем“, приопомням Соц.бг

– екскурзията до Чехословакия или ГДР беше едно от най-впечатляващите събития в живота ни;

– Полският център в София беше средище на западната култура; – не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

– ладата беше символ на престиж;

– единственият начин да се пие нескафе беше, като предварително се бърка в чашата до припадък със захар и три капки вода;

– Сърбия беше символ на Запада;

– най-прочутият актьор беше Гойко Митич;

– любимият сериал – „Робинята Изаура”;

– най-хубавият дезодорант беше „Рексона“; никога не изхвърляхме празната му опаковка, а я слагахме като украса на секцията;

– в новогодишната нощ се борехме с дрямката, за да дочакаме в 2 часа по телевизията „западната естрада“

– балета на ГДР и Карел Гот.

Може да допълвате:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

24-годишното момче, полетяло от 9-ия етаж, е бутнато от майка си

 

Младото момче, което падна от деветия етаж на жилищна сграда в столичния квартал „Надежда“ 1, е било бутнато от майка си.

Тази информация съобщава News24sofia.eu, като сведенията са на разследващи, които работят по случая.

Майката на 24-годишния Александър Павлов е признала вината си. Тя е заявила пред полицаите от столичното 02 РУ-СДВР – МВР, че съжалява много за стореното.

Жената разказала пред униформените, че Александър започнал да крещи в апартамента, бил я ударил в лицето и корема, а след това, докато момчето пуши цигара на терасата, тя го е бутнала.

Сигнал за криминалното престъпление на телефон 112 е подала лично майката.

На място пристигат криминалисти и полиция. „Спешна помощ“ само констатират смъртта на младия човек.

Трагедията се разигра около обяд вчера в блок 153 в „Надежда“ 1. По първоначална информация момчето се бе хвърлило от блока само. На същия ден съсед на семейството разказа, че Александър бил психически тормозен от своята майка. В апартамента на семейството често ходила и полиция, а сигнали подавали и голяма част от съседите.

Последното пристигане на полицията било само ден преди да се случи инцидента.

„Момчето е много добро. Доколкото разбрах от свои приятелки на III-ти етаж Александър е починал намясто. Линейката го е откарала в съдебна медицина. От много време насам се говори между съседи, че майката на момчето Димитринка има психически проблеми”, разказват съседи.

Жената била разведена от години и сама се е грижила за сина си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българската песенна съкровищница

 

„РУФИНКИНАТА“ УВЕКОВЕЧАВА ТРАГИЧНАТА ЛЮБОВ

НА ДВАМА МЛАДИ ОТ СЕЛО ПОПРЕЛКА

…Началото на ХХ век, Родопите. Ибрям Али и хубавата Найме се обичат. Макар че бащата на момичето е против тяхната връзка, те решават да се оженят, но Али е обвинен от богатия Дели Мехмед, при когото аргатува, в кражба и е арестуван. Крадецът се оказва синът на Дели Мехмед, но той не сваля обвинението си от Али. Али бяга от ареста и между него и Дели Мехмед пламва вражда и борба за отмъщение. Дели губи разсъдъка си и се обесва, а Али е принуден да избяга. След две години, когато се завръща в родното си село, разбира, че Нейме е умряла. Али е убит от засада, пеейки любимата си песен за Руфинка.

Това е сюжетът на българския игрален филм от 1971 г. „Краят на песента“ на режисьора Милен Николов, създаден по затрогващия разказ на Николай Хайтов „Ибрям Али“. Финалът на този филм прави особено популярен фолклорния шедьовър „Руфинка болна легнала“. Една от знаковите родопски песни, които се знаят от всеки българин. Способна да докосне всяко сърце, особено в изпълнението на Васил Михайлов.

Малцина знаят, че Руфинка е била реално съществуваща личност. Легендите датират нейното битие отпреди 150 години в село Попрелка, закътано високо в прегръдката на смолянските гори. (Това завързано име не е нищо повече от синоним на „селска седянка“, на която се преде.)

Според преданието в селото живяло момиче на име Руфие Чакалова, изключително красиво и работливо. В Руфие се влюбил момък от съседното село Надарци, който поискал ръката и. Докато дойде време за годежа и сватбата обаче, момата се разболяла и починала. Трогнати от тежката и съдба и невъзможната любов, хората я увековечили в песен.

Според разказите в селото на гроба и пораснало рядкото цвете бяла кандилка, което цъфти през юни. Местните го наричат Руфинкиното цвете, не са го виждали другаде, то вирее единствено край камарата с камъни, където една любов си е отишла от света. Според текста на песента преди да умре, Руфинка поискала да даде чеиза си на друга, която да я замести до любимия мъж. По-старите хора си спомнят, че годеникът й се казвал Асан Кичуков и живял цели 100 години.  Неосъществената любов на двамата млади трогнала до сълзи местните певци, които възпели Руфинкината трагедия в тъжна елегична песен. Мелодията ? се обагря с още по-сърцераздирателни трели, когато изпълнението се озвучи от сантиментално протяжните ручила на гайдите, които сякаш опяват нелепо прекъснатия живот на момичето. 

Горанка Петкова 

РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал една стара майчица.

В чешка и вода даваше

и на Руфинка думаше:

– Дощеро, мила майчина,

мила ли ти е диньоса,

диньоса още рубаса?

– Майчинко, стара майчинко,

не ми е мила диньоса

най ми е мила рубаса,

че нема да я понося.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

рубаса да и придадам

любесо да и отстъпя.

Умирам, майко, умирам

тебе са вяра не фаща,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

а я ще в земя да ида.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ