С калашник и противогаз на военно обучение по времето на соца в НРБ

1973-1974 набор са последните, които са държали в ръцете си автомат „Калашников“ като ученици и са го разглобявали и сглобявали за норматив. Това е така, защото по време на социализма в гимназиите се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета „Военно обучение“. 

Такъв имаше във всички страни от социалистическия лагер, а целта беше да подготви младежите за бъдеща война. Повечето от преподавателите бяха офицери от запаса с педагогическа квалификация.

Обучението освен военна подготовка възпитаваше у учениците и добри умения за бърза реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучаваше се как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, как да се оказва първа помощ. Учеше се как при сигнал за кратко време да се вземат и нахлузят противогазите и с тях учениците да се насочат към бомбоубежищата, какво да се прави, за да няма паника.

Вярно е, че част от преподавателите по тази дисциплина бяха най-често пенсионери от армията, с грубо държание, случваше се да се ръсят глупости и да им се смеем.

Военното ни беше доста омразно, намирахме го за социалистическа безсмислица и губене на време, но нямаше как да се отървем.

Обучението завършваше с военнополеви двуседмичен лагер. На младежите се раздаваха зелени униформи, подобни на военните, след което се разпределяха на групи, всяка със свой взводен командир – кадрови военнослужещ, подчинен от своя страна на ротен с по-висш чин. Още от ранни зори лагерниците бяха строявани на плаца за сутрешна проверка, а остатъкът от деня преминаваше в строева подготовка и усвояването на широк набор от умения. Изучаваше се устройството на основните видове оръжие и се провеждаха занятия по химическа подготовка, боравене с радиотехника и др. Инструктори от ОСО пък бяха ангажирани със занимания като стрелба с малокалибрено и бойно оръжие, в която момчета и момичета участваха наравно.

Едни от най-недолюбваните от учениците мероприятия беше разглобяването на автомат „Калашников“ за норматив и бягането с нахлузен противогаз. От тези лагери обаче имахме хубави спомени, защото вечер се вихреха големи купони с песни и китари.

През 1990 г. предметът беше изваден от учебните програми. Сега намирам, че все пак е бил полезен. Днешните млади хора са напълно неподготвени за реакции при каквито и да било извънредни обстоятелства, както и за оказване на първа помощ.

Да не говорим, че образованието като цяло беше на високо ниво, трупахме трайни знания в различни области. А много от днешните ученици нямат елементарна грамотност и обща култура. Защото образование не се получава чрез интернет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА: Детството тогава и сега

Отпуск поради бременност, раждане и осиновяване – до 1986 г. е три месеца, няма отпуск по майчинство, след трите месеца майката се връща на работа. 

Едва след 1986 г. в Кодекса на труда е указано, че майката има право, след изтичане на отпуската за бременност, раждане и осиновяване, да ползва две години платен отпуск по майчинство, който се признава и за трудов стаж. Законодателят дава възможност и на други лица освен майката /баща, баба, дядо/ да се грижат за отглеждането на детето при същите права.

Анна Иванова била точно на 18 години, когато дошла демокрацията. В първите години от живота си била гледана от баба и дядо, защото майка й се върнала на работа след третия месец от раждането й:

„Толкова е било майчинството тогава. Сега платеното майчинство е 2 години, друг е въпросът дали парите от НОИ стигат майката да посрещне собствените си нужди и нуждите на детето, да поддържа дома… Баба и дядо ме гледаха като „писано яйце“, водеха ме на френска забавачка, лекуваха ме и ме утешаваха през всичките ми боледувания през кекавото ми детство. И двамата вече са покойници, но аз съм дълбоко привързана към тях и не мога да ги прежаля. В днешния динамичен български капиталистически свят бабите и дядовците също са сериозно ангажирани в отглеждането на внуците, така че нищо ново под слънцето…“

В детството си Ани не срещнала никакви сътресения. Редовно се грижела за сестра си, която е с 6 години по-малка.

„От нас се изискваше да учим, четворки, а даже и петици, не се толерираха. От малки бяхме ангажирани в почистването на дома. Никакъв мързел не се толерираше, не се толерираше и лоша дисциплина в училище или неуважение към учителите. Раздаваха се наказания и шамари. Сега нещата са обърнати на 180 градуса. Тенденцията е към съсипани и изтормозени родители и мързеливи, презадоволени деца с много претенции. Малко да ги шляпнеш и … революция! Като твърдя това, визирам и своите собствени отрочета.“

Източник: trafficnews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сметки за ток за 2-стаен апартамент през 1972г. и сметка за консумация в заведение през 1983г./Снимки/

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. 

При социализма в НРБ цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./квтч, а нощната – 1 ст./квтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

Трябва да се отбележи обаче, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лева на месец за тристаен апартамент,при стайна температура около +23°C +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището.

Сметка за консумация в старозагорско заведение през далечната 1983 година

С десет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки и ти остават дори пари ! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията бе чиста и натурална а не като сега. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.Вижте още:През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Малко известно:През 1977 г. български работници стачкуват в СССР заради..една жена

Заплатите там са по-високи и позволяват на заминалите българи да спестят за Москвич или Жигули. Както и да донесат на връщане злато, хайвер и ленени чаршафи. Но не всичко е розово.

Преди 50 години, на 22 април 1970 г., в град Губкин в СССР пристигат първите 70 български строители. Те идват да помогнат да се преодолее липсата на работна ръка в района, предизвикана от комсомолския щурм за строителството на Лебединския рудно-обогатителен комбинат. В замяна на НРБ се предоставят така необходимите горива и суровини по силата на междуправителствена спогодба със СССР. 

Работниците получават по-високи заплати от тези, които биха взимали в България, и възможността да пестят и после да закупят с рублите си заветния Москвич или Жигули от „Кореком“, без да чакат десетилетие на опашка.Около 11 хиляди български строители се трудят 20 години в района, като строят предимно индустриални, но и жилищни сгради, както и детски градини. Договорът с българската строителна група е прекратен на 1 януари 1991 г. По това време в Губкин работят около 2000 българи, много от тях са със своите семейства, а за 20 години са сключени 400 интернационални брака. Поне 130 българи остават там със семействата си.

Отношението на местните към гурбетчиите обаче невинаги е дружелюбно и през късното лято на 1977 г. почти всички от работещите там българи обявяват стачка – не отиват на работните си места. Стачките в СССР, а и в НРБ, са единици и се смазват брутално. Но не и този път. Милицията е там, пред управлението на „Главболгарстрой“, но не се намесва.

Поводът за стачката е банален и в него е замесена жена. Българските строители получават две заплати – една руска и една българска. Това им осигурява доста по-висок стандарт от този на местните, което част от „пришълците“ обичат да демонстрират, защото им печели дамско внимание. Покрай това в навечерието на стачката български работник е пребит от група руснаци в ресторант. Негов сънародник успява да стигне до близките общежития, в които живеят българите, и събира група за помощ, после още една. Уличните битки между българските гурбетчии и руснаците продължават цяла нощ. Говори се за обърнати коли и кошове.

На сутринта дворът пред управлението на „Главболгарстрой“ е почернял от хора и нито един българин не отива на работа. Днес очевидците на събитието не си спомнят какви искания са имали стачниците и какво им е обещано от ръководството. И все още не могат да повярват, че известната със своята жестокост местна милиция не реагира по никакъв начин, а само охранява протеста. На следващия ден половината отиват на работа и след два дни стачката спира – след проявата на солидарност към пребития. А той не е бил единственият – има и доста други подобни инциденти, все заради „женски истории“.

Без месо, но с хайвер

Условията, при които са настанени българите, не са добри – работниците обитават общежития или многолюдни комунални квартири. Инженерният и техническият персонал, както и семействата им, живеят малко по-добре – в стандартни панелни апартаменти. Храната е дефицитна, в магазините изобщо няма месо.

„Успявахме да си купим само мършави неоскубани пилета от пазара. Основната ни храна, както и на руснаците, бяха картофите. Детски храни нямаше. Алкохол се продаваше само през деня от 10 до 12 часа. Руснаците ни се чудеха какво правим там“, разказва пребивавала там българка. В крайна сметка гурбетчиите завъртат търговия с коняк „Слънчев бряг“ и дрехи. Българските маратонки и анцузи се продават в пъти по-скъпо в СССР, като дори употребяваните дрехи вървят добре в оказионните магазини. В обратна посока българите изнасят основно руско злато, часовници, ленени чаршафи и хайвер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един трогателен филм, който ни насълзяваше

След края на войната, завърналият се от фронта Андрей разбира , че всичките му близки са загинали, а дома му е напълно разрушен. 

Той започва работа, като шофьор на камион, лутайки се от град в град. Веднъж среща едно бедно, изгладняло момченце и му предлага да го повози с камиона. 

По пътя те си говорят и Андрей пита детето за родителите му. То отговаря, че баща му е изчезнал по време на войната, а майка му е загинала и че няма други близки и не знае от къде е всъщност. 

Андрей казва на момчето, че той е неговия баща, давайки надежда на него и на себе си за нов, по-добър живот. В изблик на радост, детето силно прегръща Андрей, обляно в щастливи сълзи и извиква: "Татенце, миличък аз знаех , че ще ме намериш!"....

...Такива покъртителни  трагедии се разиграват в почти всяко семейство в необятната славянска страна, опарено от огъня на жестоката война.  

И когато днес някои политици-ястреби и жалки соросоиди се опитват да ни промият мозъците и да ни насъскат срещу нашите братя по кръв, изкарвайки ги  войнолюбци и окупатори, искам да им кажа следното: "Народ който е преживял ужаса на най-страшната война и е дал 27 милиона  жертви, никога  не ще поиска отново да воюва! 

Той обаче знае, как да брани своята земя и свобода и ако се наложи  пак ще мине през огъня и смъртта, за да ги защити!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Като ни биеха учителите"възпитателно", после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно

Основна тема в медиите тези дни е шамар, който изял 13-годишен ученик от учител в Сливен. И му дръпнал и ухото. А момчето чак повръщало в тях от стрес и майка му се появи по всички телевизии.

Че нас навремето ни биеха на почивки - първо учителите я с шамари, я с показалки, я ни мереха с ключове. И като ни биеха учителите, после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно. И си уважавахме учителите по наш си начин, а и родителите ни ги уважаваха. И никой не пискаше.

Учителят беше институция, а сега е изтривалка за комплексирани родители и лигави деца.

Говориш – шамар за врата , без домашно – я прав в ъгъла цял час с вдигнати ръце . Показалката му беше много яка , и много болеше от нея . Крали сме я безброй пъти , и пак си намираше нова  . Като изключим родителските срещи не помня да е викал родител в училище .Оправяше се сам . На родителските срещи се обясняваше , че класът слуша , класът е първи по успех  в общи линии е много доволен . Нямаше кой да му противоречи , ние си мълчахме в къщи . И станахме хора.

От нета..Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имало някога „Кравай“ – един сладък спомен от младостта

Баща ми беше роден през 1960. В най-красивите си двайсет е бил именно в онова бурно време на 80-те, когато вятърът на промените вече е духал по тези земи. Духал е отривисто и на пориви. Предимно от запад, предимно полулегално и предимно с вълни от западни банди, тайни касетки и плочи, истински дънки от Кореком и прекрасни събирания, които днес не можем дори и да си представим. 

И ако Коса ни разказва за легендарното хипи време, сексуалната и културна революция на 60-те години в западните общества, то у нас това легендарно време се случва малко по-късно. Ако трябва да сме точни – двайсет години по-късно. Не със същия мащаб и сила, не със същата символна характеристика и не със същия заряд, но все пак се случва. И това време е било лично наше си и легендарно. Приказката започва така: „Имало някога някъде Кравай..“

Соц, ама късен

80-те години у нас са време като никое друго от социалистическата ни история. Те още пазят строгите забрани на режима и крайните санкции, но са най-свободното десетилетие в рамките на несвободата. След Перестройката и политическите промени, наложени от Михаил Горбачов през 1985, и БКП е принудена да отпусне строгата идеологическа хватка на режима и да позволи, поне привидно някои свободи, особено на младите хора у нас. Това „отупскане“ дава възможност за глътка въздух на културния и младежкия фронт и за появата на нови форми на култура и развлечение, които биха били немислими в по-ранен етап на режима. Именно в средата и по-отчетливо в края на 80-те години у нас се заражда така наречената „неформална култура“, а с нея животът, най-вече в столицата и по-големите градове, става повече от любопитен.

Новите млади, нови култове и идеологии

Социалистическата младеж, доскоро организирана чинно в редиците на ДКМС, популярен сред младите просто като Комсомола, започва да иска да се държи и да слуша нещо различно. Нашите момичета и момчета от края на 80-те искат да се самоизразят и да заприличат на своите кумири от младежките западни банди, които тайно слушат. Те искат своята революция на младостта и започват на ръба на правилата малко по малко да я чертаят. Още от края на 70-те до края на 80-те години партията стриктно съблюдава броя на „организираната“ младеж в редиците на Комсомола, за да възпрепятства възможността младежта да се самоорганизира или свързва неформално. Освен че ги организира, държавата държи под око дори местата им за забавление – в архивни документи четем, че до 1982 у нас има множество заведения и 450 дискотеки, от които 99 са под ръководството на Комсомола. 

На фона на този стриктен контрол обаче държавата, под натиска на водената политика към гласност и преустройство и под напора на общественото мнение, започва да дава възможност на младите да имат своите места за себеизразяване. Така се раждат култовите софийски явки от 80-те години, които събират най-ярките представители на неформалната култура – музиканти, текстописци и велики градски персони, за които и до днес софийските улици пазят своите легенди. Култът вече отчетливо се променя, като нашите герои се позиционират не къде да е, а в центъра на София.Жив или умрял – на Кравай в 7

Неформалната младеж започва да изгражда своя парадигма, в която политическият култ към личността и идеологията е ясно заменен от култа към определени групи, неформални личности и практики. Създава се изцяло нова „младежка идеология“, почиваща на културни търсения и интереси, нямаща общо с политическите правила и догми. Компактните общности на хипари и битници, пънкари и уейвове, хевиметъли и рокери, обособили се под въздействието на различните музикални течения, променят изцяло външния си вид, средищата си и „старите си ритуали“. Новите градски пространства за среща вече са Попа, Кравай, Синьото, Паметникът на Съветската армия, Кристал, кино Дружба (днес кино Одеон), градинката на църква Св. Седмочисленици и др. Сред тях определено най-култовото място е Кравай. През 80-те Кравай е бистро на кръстовището на бул. 

Патриарх Евтимий и ул. Фритьоф Нансен, а в прилежащата му открита площ и градинка виждаме личности като Васил Гюров, Милена Славова, легендарния фронтмен на Нова генерация Димитър Воев и други градски агенти, които са карали милицията да почервенява само с появата си. Черни овърсайз дрехи, високи гребени, кубинки, нашивки, значки на банди и широки джинси. Както споделя един от участниците в процесите: „За Кравай са изписани тонове мастило. Мястото ражда повече легенди и от скандинавската митология. Символ на протеста и опълчването на „неформалните“ млади от края на 80-те срещу порядките на късния соц, епицентър на столичната метъл, пънк и ню уейв сцена, пространство, през което задължително трябва да минеш. 

През есента на 1985 някой каза, че на Кравай милицията не гони за дълги коси, якета с нашивки и гърбове на групи и така започнахме да ходим там. Постепенно си стана задължително жив или умрял да си на Кравай в 7″. На легендарните софийски явки се случва всичко – от пиене до късно с приятели, през свирене и пеене на песни, размяна на значки и касетки, до групиране за последващ купон в някой от софийските квартали. Както разказват присъствалите на легендарния Кравай: „Беше малко късче от 60-те, за които си знаехме само от филмите и касетките, пренесено в 90-те. Слушахме Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, The Doors и Stones заедно със Sex Pistols, Clash, Кино и Ревю. Всичките бяхме софийски дришльовци с черни дрехи и кубинки. Култови личности нямаше, защото всичко живо беше култова личност. Местата бяха култ, компанията, приятелството, случките ден за ден бяха култ. Попа беше култ. Е, и Митко Воев е култ, разбира се!“.Концертите със или въпреки държавата

В началото неформалната култура у нас е категорично забранявана, след това донякъде и за малко позволявана, а в края на 80-те държавата не само не я забранява, а вижда, че няма да се справи с нея, и дори се опитва да я овласти. ДКМС започва да организира концерти за младежите в различни части на страната, като кани отчетливо алтернативни банди, защото знае, че младите им симпатизират. На върха на славата си са Кале, Ера, с култовите текстове на Любо Малковски, Нова генерация, Ревю, Джендема, Атлас, Клас, Ахат и др. Емблематичната за неформалите група Нова генерация дори има плоча, издадена от държавната Балкантон, която делят съвместно с Контрол – BG Rock 1 от 1989. 

Комсомола издава плочи с по половин страна и на още няколко от най-популярните тогава алтернативни банди. Едно от знаковите събития, белязали българската музикална сцена през 80-те години, несъмнено е и Първият софийски рок фестивал. Концертът е организиран от Университетския клуб за естетическо възпитание към Софийския университет. Датата е 15 май 1987, а на сцената на Летния театър излизат почти всички алтернативни групи тогава. Въпреки „свободата“, която партийното ръководство дава на младежта по време на фестивала, контролът остава и ражда една от митологизираните градски легенди за първата изява на групата Кале, която мигновено дава на състава култов статут. Както пише Владислав Христов: „Тя остава в митовете заради случилото се на сцената. 

Музикантите започват с парчетата Внуци и Чичо. На третото парче Епитаф на Кале обаче организаторите им изключват микрофоните и ги свалят от сцената“. Това предизвиква небивала реакция в публиката. Така приключва участието на Кале във фестивала, но бунтът на тримата остава в съзнанието на феновете и печели завинаги тяхната симпатия. Печели и неформалната култура, която заедно с останалите културни, политически и социални явления и натрупвания за периода свалят окончателно режима през 1989. Берлинската стена рухва, а с нея и разделението ни от така жадуваните западни банди, музика и звук. Вятърът на промените отвява статуквото и донася свободата. Поне в музиката – свободата и до днес продължава да звучи.

Текст:Михаела Самарджиева/Снимка-интернет/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Затвор грозял слушащите радио без позволително до средата на миналия век

През 1929 година започват първите български радио излъчвания. Десет години по-късно и през Втората световна война, радиото се превръща  в необходимост и дълго остава най-важното средство за далекосъобщения. След 1950 година радиостанции като „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“, „Би Би Си Лондон“, „Дойче Веле“ и други, започват да излъчват предавания на КВ, предназначени за слушателите от соц-лагера. 

Тези станции, предавали от чужбина на български език, са обявени за „шпионско-диверсионни централи на империализма“. Слушането на тези радиостанции било незаконно и се правело тайно, поради което радиопредаванията били заглушавани от българските власти. Емисиите им се покривали от стържещия шум на специални бръмчила монтирани по покривите на обществените сгради в градовете. 

Нищо друго не излага така трагикомичното безсилие на комунизма, както радиозаглушаванията. Неспособни да излязат с аргументи, партийните другари се опитват да запушат устата на противника си. Но не би. Хората си завирали ушите в апаратите, опъвали допълнителни антени и пак успявали да слушат. И вярвали на всяка чута дума. Станцията, която най успешно е пробивала шумовата бариера е ВВС (Би Би Си) или „Радио Лондон“.

Властта от своя страна контролирала вкарването на радиотехника и закупуването й от гражданите на НРБ. Министерството на информацията и съобщенията по онова време, а по-късно Министерство на транспорта и съобщенията, е издавало специални книжки за абонатите, желаещи да ползват транзистори, с възможност за приемане на радио-излъчвания на къси вълни. Още на следващия ден, след закупуването на радио или телевизионен приемник, абонатът е бил длъжен да се регистрира и заплати съответната такса в местната ПТТ станция. 

Радио-абонаментната и контролна служба издавала позволително, с което на абоната се разрешавало да инсталира само един радиоприемник за домашно ползване.Още през 30-те до към 60-те години на миналия век, за да притежаваш и използваш радио или телевизионен приемник, е било необходимо да получиш позволително. Позволителните са били поименни и без право на преотстъпване, важали са за един брой приемник и са били обвързани с плащането на такси. Таксите за радио и телевизия отпадат чак през 1996 година, но те не са истинската причина за позволителните. След 9-ти режимът просто прави необходимото да заглуши “Свободна Европа”, “Гласът на Америка” и BBC и т.н.

Вторите страници на позволителните, съдържащи извадки от тогавашното законодателство под гръмкото заглавие ТВЪРДЕ ВАЖНО, разказват една история за страх. Най-големият страх на комунизма – този от свободното слово, и страхът на цял един народ да не чуе съседа пукота от смяната на радиостанцията. Обърнете внимание на тъмничния затвор по чл. 29 и глобата за ползване кристален детектор без позволение. Тъмничният затвор за „престъпление“ от такъв характер се е предвиждал още от 30-те години на миналия век и отпада в началото на 50-те.  Кристалният детектор е най-простият възможен радиоприемник, който може да се направи от подръчни материали. За използването без позволение на лампов радиоприемник или усилвателна уредба, с които да хванете забранена радиостанция на дълги вълни, се е предвиждала глоба до 10 хиляди лева.

Източник: internetlumpen.net,detstvoto.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култовата група „Диана Експрес“ кръстена на името на експресния влак от София до Ямбол

За първи път „Диана Експрес“ се появява пред публика през април 1974 г. Групата е кръстена на името на експресния влак от София до Ямбол (родния град на М. Щерев). През есента на 1974 г. излиза дебютната дългосвиреща плоча на групата, в която вокалите, музиката и аранжиментите са на Митко Щерев, а другите музиканти са колеги на Щерев от съпровождащия оркестър на Лили Иванова. 

Първоначалният състав на групата се състои от: Митко Щерев – Хамонд орган, ел. пиано, пиано и вокал и ръководител; Иван Лазов – бас китара; Константин Атанасов – соло китара; Иван Христов – ударни инструменти. Първата изява на живо е през декември на новогодишните балове в зала „Универсиада“. В началото на 1975-а е привлечен певецът Чочо Владовски. Започва активна концертна дейност. Във втората дългосвиреща плоча на „Диана Експрес“ от 1976 г. вокал е Васил Найденов, но само две песни от тази плоча влизат във фонотеката на БНР – „Синева“ и „Диана и ловецът“ заради пеенето на Васил Найденов като Стиви Уондър, но на български. 

През 1977 г. групата е в своя апогей, но по време на концертите публиката чупи седалките на летните театри в Ловеч, Плевен и Русе и през същата година е наложена седеммесечна забрана на „Диана Експрес“ да концертира. В началото на 1978 г., докато трае забраната, трима бивши музиканти от „Диана Експрес“ се включват в програмата на Петър Чернев под същото име. Митко Щерев, чрез съдействие от Концертна дирекция, бламира изявите им под това име и новосформираната група е прекръстена на „Фоноекспрес“. 

Във албума „Молитва за дъжд“ на групата повечето членове са сменени: Цветан Банов – ударни; Живко Топалов – бас китара, контрабас; Максим Горанов – соло китара, вокал; Илия Ангелов – вокал. В четвъртия албум „Златна ябълка“ е сменен само барабанистът – новият е Валентин Христов. В периода 1975 – 1984 г. Митко Щерев открива и създава в „Диана Експрес“ певци, които после стават звезди: Васил Найденов (1975 – 1976), Георги Станчев (1980 – 1981) и Илия Ангелов (1981 – 1984). За кратко време през „Диана Експрес“ преминават Чочо Владовски и Юксел Ахмедов от „Фоноекспрес“. Почти всички песни композира и аранжира Митко Щерев. Много от тях се превръщат в шлагери. 

Едни от най-популярните песни на групата са „Синева“ с Васил Найденов, „Душа“ с Георги Станчев и „Блус за двама“ с Илия Ангелов. През 1985 г., когато Митко Щерев разпуска групата поради значително намалелия интерес от публиката – на последния им концерт заетите места са малко повече от половината, съставът е следният: Митко Щерев – акустично пиано, фендер пиано, Хамонд орган и синтезатори; Илия Ангелов – вокал; Валентин Христов – ударни; Тодор Върбанов – бас китара, вокал и Виктор Грънчаров – соло китара. През 1998 година излиза компактдиск с най-популярното от „Диана Експрес“, в нов денс аранжимент, като голяма част от песните са изпълнени от певицата Галя. През 2002 г. основният състав отново се събира, но работи само за две години. През това време „Диана Експрес“ успява да реализира албума „Златна ябълка“, а през 2005 г. Митко Щерев отбеляза 30-годишнината на групата с диска „30 години Диана Експрес“. От 2006 г. групата се състои само от Митко Щерев и Илия Ангелов.

През 2009 г. Максим Горанов регистрира търговска марка „Диана експрес“, след което сформира нова група, която кръщава на търговската си марка. Митко Щерев я обявява за фалшива, започва съдебни дела за кражба на интелектуална собственост срещу Горанов и в крайна сметка успява да защити правата си. През 2013 г. всеки от членовете на формацията на Горанов е осъден на 10 000 лв. С решението на съда Министерството на културата издава постановление, според което група „Диана Експрес“ принадлежи единствено на Митко Щерев и Илия Ангелов.

„Диана Експрес“ е изнесла над 2000 концерта в България, ЧССР, ГДР, Виетнам, Лаос, Кампучия и Египет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Язовир „Кърджали” – наричан,най-голямата водна бомба в България

През 50-те години у нас започват ударно да се строят язовири. Основното им предназначение е добив на електроенергия и напояване. Най-големите от тях са построени по границата с Турция и Гърция, а замисълът им по непотвърдени слухове е бил стратегически.

По това време, не се е считало, че може да има заплаха от Югославия и Румъния, но Гърция е натовска държава, а Турция е била винаги спрягана като евентуален завоевател. Така от средата на 50-те години е решено в района на Кърджали да бъдат построени три големи язовира, които да акумулират водите на река Арда и нейните притоци. Това са язовирите  „Кърджали“, „Студен кладенец“ и „Ивайловград“, с общ капацитет 1 млрд. куб. метра вода.  Изграждането им е било част от отбранителна военна стратегия на страната.

Целта е била стените на трите язовира от каскадата на Арда да се използват като стратегическо оръжие при нападение от страна на Турция. Взривяването им е щяло да предизвика ударна вълна, която да затрудни вражеските нашественици.Най-голямата, сред най-големите „водни бомби” се намира на северозапад от Кърджали, на около 3 километра от града. 

Строителството на стената на язовир „Кърджали“ протича в периода от 1957-1963 година. Язовирната стена е построена по образец на друга стена която е изградена по-рано в Италия. Тя е на трето място по височина в България, а по форма, конструкция и изпълнение е единствената на Балкански полуостров. Тя е и една от малкото язовирни стени в света, които се извисяват над сравнително голямо населено място.

Стената на язовира е бетонна дъгово-гравитачна, извисява се на 103,5 метра над земята, а общият завирен обем на водохранилището по проект е 539,9 милиона кубически метра. Действителният завирен обем обаче е по-малък в следствие на натрупването на наноси идващи от река Арда.При строителството на язовира се установява, че под стената има кухини, заради лошо отлят бетон. Наложило се е да бъдат инжектирани още тонове бетон за да не пропадне. Друга любопитна подробност съпътстваща строежа му е, че главният архитект се самоубива при неизяснени обстоятелства. Според слухове инженерът посяга на живота си, защото се е опитал да саботира строежа, но са го хванали.

Макар че язовирната стена е с много висока степен на защита от терористични атаки, всеки стратегически язовир има т.нар. мека точка. Това е мястото, което умишлено е направено уязвимо и е строга тайна. Ако се уцели меката точка, може да се разруши стената.

Ако не дай си Боже стане нещо, язовир “Антонивановци” пък ще потопи половин Пловдивска област. Кричим и околните села като Куртово Конаре, Йоаким Груево и прочее ще бъдат пометени. Пловдив ще бъде „пощаден“ – докато стигне дотам, приливната вълна вече ще е намаляла до два метра височина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1954 г.България става първата страна на Балканите производители на пеницилин

През 1954 г. е пуснат в експлоатация Пеницилиновия завод в Разград.Така България става първата страна на Балканите и една от малкото в света ,производители на пеницилин.

На 4 септември под ръководството на инж.Петър Стоянов и съветски специалисти,водени от  Татяна Леонтиевна в Разград са произведени първите кристали български пеницилин.И забележете това става само 25 години  след откритието на английския микробиолог А.Флеминг,а клиничното му приложение е започнало през 1942 г.

През Втората световна война Ермолеева и колектив получават пеницилин в СССР.Поставя се началото на нова ера  в историята  на съвременната химиотерапия на инфекциозните заболявания.

През годините Заводът за антибиотици в Разград непрекъснато увеличава гамата на произвеждани антибиотици. Около 1979 г.сме втори  в света по производство на високоефективните тубоцин и тилозин.Заводът се утвърждава като водещо предприятие в системата на "Фарма хим",като голям дял от продукцията се изнася във всички континенти на света.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 24 януари 1944 г. 300 бомбардировачи от 15-та въздушна армия на САЩ бомбардират Враца и много други населени места в Северна България

300 бомбардировачи от 15-та въздушна армия на САЩ бомбардират Враца, Кунино, Беглеж и други населени места в Северна България.

Във Враца изтребителите слизат ниско и с бордовите си картечници разстрелват мирните жители по улиците на града. Пуснати са 380 разрушителни и запалителни бомби, включително и бомби-играчки, предназначени да убиват и осакатяват деца.

Убити са 124 човека, 250 са ранени, а близо 1700 човека остават без дом.

Бомбардировките над България са поредица от нападения на британските и американските ВВС срещу София и други български населени места по време на Втората световна война, в периода от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г.

България е в положение на война с Великобритания и САЩ от 13 декември 1941 година. След като завладяват бази в Южна Италия, британско-американските въздушни армии започват бомбардировъчна война на Балканския полуостров. Жертвите са 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 тежко ранени.Разрушени само в София са 12 657 граждански обществени и жилищни сгради увредените в една или друга степен са в пъти повече.Българската противовъздушна отбрана сваля над 100 самолета. Загубите на противника са 159 загинали членове на екипажи и пленени 329.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Девойки с автомати-те не само са държали в ръцете си автомат Калашников, но са го разглобявали и сглобявали за норматив

Спомняте ли си, че допреди 1990 г. в средните училища се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета Начално военно обучение (НВО). Най-ярък спомен за него пък са запазили всички, които са имали честта да бъдат десетокласници в НРБ, заради незабравимите преживявания по време на военните лагери през май и юни. 

Подобно обучение е имало във всички страни от социалистическия лагер и е целяло да подготви младежите за бъдещата война. Деветокласниците и десетокласниците са изучавали НВО по един час седмично. Значителна част от преподавателите са били офицери от запаса с педагогическа квалификация. 

Дори по едно време във ВИФ „Георги Димитров“ (днес НСА) се открива и профил “преподавател по НВО”.Обучението освен военна подготовка е давало и доста добра такава за реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучавало се е как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, реакция в случай на атака, и не на последно място как да се оказва първа помощ. Също така, какво и как да се прави, за да няма паника – най-големият убиец.

Кабинетите по НВО са били сред най-добре оборудваните, а за мнозина ученици са били любимото място в училище. Ентусиазирани учители по НВО, с помощта на различни ведомства и с доброволния труд на учениците през свободното си време успяват да изградят дори и спортни стрелбища в училищата си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сетихте ли се кое е момичето от снимката: Малцина успяха да я познаят

В интернет пространството изплува снимка, която доказва, че Марги е била не само красавица като млада, но и спортна натура. Тя е имала много стегнато тяло, но това е било явно преди да роди.

Това се вижда от обложката на албума й “Аеробик”, който е създаден преди почти 40 години. Издаден е от “Балкантрон” и все още може да се намери по антикварните магазини.

Днес Маргарита Хранова е 65-годишна доста закръглена жена и това е нормално. Тя има деца и внуци, което е основната й радост в живота.

Марги е омъжена от толкова много години и това показва ценностната й система. Тя не се разведе през цялото това време и остана вярна на семейния уют.

В наши дни изпълнителката на култовата “Оставаме” не тренира нищо и се е отдала само на почивка, плюс малко работа, разбира се. Имало е време обаче, когато е била отдадена на спорта.

В албума със снимката има инструкции за програма по аеробика. Има обяснение за всяко упражнение и илюстрации.

Маргарита Хранова беше единствената истинска звезда във “ВИП Брадър 2017”. Тя зае второто място, което показа, че и младото поколение я харесва.

Когато видят тази снимка, младите още повече ще я харесат. Имала е какво да покаже едно време Марги и неслучайно то е останало в историята, за да излезе тази снимка наяве.

Марги Хранова на стари години се пусна в сеирджийското шоу ВИП Брадър с единствената цел да получи голям хонорар от 120 хилядарки. Певицата била готова да изтърпи всякакви мисии и свързаните с тях неудобства, но парите й трябвали спешно. Главният виновник естрадната звезда да се навие да влезе в Къщата на Големия брат бил съпруга й Кирил Бойчев. Който за да завърти успешен бизнес ипотекирал семейния им дом. Но както често се случва с парите от ипотеката не успял да сполучи. Банките още го търсели да си върне кредита. Иначе щели да му отнемат жилището.

Марги Хранова с черен печат за САЩ заради Лили Иванова! Двете естрададжийки в люта битка за участия в гладните времена през 90-те.Хранова предприела отчаяния ход само и само да е сигурна, че ще имат покрив над главите си. Отначало когато разбрала какви каши е забъркал спътника й в живота му вдигнала голям скандал. Стигнало се до заплаха за развод. Но как с лека ръка да зачеркне цели 40 години съвместен живот? Не се стигнало до тази решителна крачка, предават от електронното издание retro.bg.

Междувременно дали от притеснение или от нещо друго Кирил получил инсулт. Прилошало му, шофирайки колата. Двамата с Маргарита се разминали на косъм от сериозно пътно произшествие на път за вилата им в Брезник.

Последвал тежък възстановителен период. Естрадната певица бдяла непрекъснато до половинката си. Но му помогнала да се оправи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ричард Бъртън и Ракел Уелч искали да снимат филм у нас през 1970 година

Ветерани на българското кинематография си спомнят една стара история, за която още се разказват легенди в киноцентъра "Бояна". Случката станала през далечната 1970 година, когато за първи път у нас се внедрила практиката за участие в копродукции.

Тогава въобще не ставало дума за съвместна продукция на чужди и наши кинаджии. Известният американски режисьор Едуард Димитрик подготвял снимките за предстоящата суперпродукция по средновековен сюжет "Синята брада". В нея главната роля трябвало да изиграе световноизвестният британски актьор, вече с холивудска слава, Ричард Бъртън и американката Ракел Уелч.По съвет на българина Дино Динев, развил кинобизнеса си в Париж, Димитрик пристигнал у нас да търси подходящи места за снимките. Трябвало му средновековен замък на възраст поне 2-3 века. Нашенецът му предложил да разгледа крепостта Баба Вида във Видин и двореца Врана.

Както е известно красическата история, почти легенда "Синята брада", най-талантливо преразказана от французина Шарл Перо, десетилетия наред е вдъхновявала режисьори и актьори. Приказката накратко описана е следната: "Един стар и богат благородник ужасява жените както със синята си брада, така и с непрекъснатите си бракове, като съпругите му тайнствено изчезват една след друга. Той предлага на свой съсед да се ожени за една от дъщерите му, но девойките не го искат. Накрая успява да склони най-малката от тях. Известно време след сватбата Синята брада тръгва на път и поверява на съпругата си връзка ключове от вратите на замъка си, като ѝ забранява да влиза в една малка стая под какъвто и да било предлог. Любопитството на жена му обаче надделява, тя я отключва и открива там труповете на предишните му съпруги, закачени на стените. Изплашена, тя изпуска ключа, който се изцапва с кръв и въпреки всичките ѝ опити не може да бъде изчистен. Синята брада се връща по-рано от предвиденото и разярен, че жена му не го е послушала, се приготвя да ѝ пререже гърлото както на предишните. За щастие, тя очаква на гости братята си, които в този момент пристигат и убиват Синята брада. Жена му наследява замъка, богатството му и се омъжва повторно?

Ролята на Синята брада била отредена за Ричард Бъртън, а седемте му съпруги трябвало да играят най-големите красавици от големия екран по това време, сред които била и Ракел Уелч. А американската версия на легендата, трябвало да е в съвременен крими сюжет.

Продуцентът на филма Иля Салкайнд знаел, че по това време много по-евтино било да се снима в България, отколкото в Европа. Ситуацията, впрочем, е валидна и днес. Режисьорът и продуцентът пристигнали, придружавани от българина Дино Динев. Двамата създатели на бъдещия филм били посрещнати изключително гостоприемно от шефа на българската кинематография по това време Павел Писарев. УБО разрешило специално Едуард Димитрик и Иля Салкайнд да посетят дворците "Врана" и "Евксиноград", резиденцията "и Кричим" видинската крепост "Баба Вида". Веднага се разбрало, че представите на американските кинаджии за средновековен замък тотално се разминават с представите на българските им домакини.Гостите обяснили, че родните резиденции не са никакви замъци, достойни за легендарния рицар Синята брада (респективно Ричард Бъртън), а са обикновени ловни хижи... Режисьорът Едуард Димитрик обаче, останал възхитен от страната ни. Той нарекъл киноцентъра "Бояна" - "фабрика за филми", а българските актьори с които се запознал - "артисти, достойни за Холивуд".

Последната вечер, преди американците да си тръгнат, Павел Писарев им дал тържествена вечеря в София. Тогава Едуард Димитрик вдигнал тост и се обърнал към българските си домакини:

- Много съжалявам, че на намерих замъка, който търсех за декор на моя филм, но мога да ви кажа, че намерих една много красива страна и професионални кинематографисти...

От своя страна Павел Писарев отговорил с остроумен и двусмислен тост:

- Ние също съжаляваме, че няма сътрудничим в работата на един толкова голям и световноизвестен режисьор. Съжаляваме също така, че ако поне един век ни бяха поробили французите, вместо турците, няколко замъка за филми можеха да останат!Така през 1970 г. сме се разминали с пристигането на снимки у нас на Ракел Уелч и Ричард Бъртън. Киноисториците споделят, че в този период кариерата на Бъртън започнала да запада. Ролите му в добри филми се редуват с участия и в откровено слаби кинопродукции. Критиците започват да го упрекват, че в гонейки големите хонорари той не подбира много внимателно ролите си. Така например Бъртън се снима и във филми, като „Воаяж” (1973), „Заклинателят 2” (1977), „Опрощение на греховете” (1978), „Докосване до медуза” (1978) и др., които малцина си спомнят.И все пак филмът "Синята брада" е сниман (в ГФР и Чехословакия) и излиза на екран през 1972 г. Музиката за него написал световноизвестния италиански композитор Енио Мориконе. По спомена на съвремениците си - напълнил салоните и донесъл финансова печалба на своите автори. Но в кадрите му не се появили нашите "замъци", както физиономиите на български актьори във второстепенните роли и миманса.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на Петър Нейков (Пешо Бързия) най-дълго трудилият се в ДАП-а на Силистра

Така го знае целият град и област. В Силистренско, на брега на река Дунав има красиво езеро, на което всяка пролет цъфтят бели лилии. В миналото жителите на с. Малък Преславец го наричали блато. Тук преди 90 години се е родил в бедно семейство с 12 деца Петър Нейков или Пешо Бързия. 

Добри хора от с. Ветрен нямали деца и отишли в Малък Преславец. Децата били от 2 майки. Петър бил на 4 години и го взели. С осиновителите станали като роднини. Бащата често идвал във Ветрен и детето много се радвало на истинския си родител. Много късно разбрал, че е осиновен и се свързал с братята и сестрите си.

В първи и втори клас е учил в румънско училище, но веднага след освобождението се прехвърлили в българско. Бил много ученолюбив и веднага усвоил българския език. Родителите му били много добри и на труд и доброта научили момчето. Тържествено  бил изпратен в казармата. Бащата заклал две агнета и поканил  много хора на войнишката вечер. В казармата бил избран да учи в курсовете за шофьор. Баба му била местна знахарка и известна като баба акушерка. Много бебета е изродила във Ветрен. Петър понеже бил сам и баба му била като дружка. 

Не се отделял от нея и много работи научил. След като починала баба му той започнал да лекува за косопад, заболявания по лицето, бъбречни и жлъчни заболявания, правел и мехлеми. Оженил се и имал 4 деца, 8 внука, 7 правнука. Започнал работа в АПК-Ситово, но по-късно, когато децата тръгнали на училище се преместил в Силистра и постъпил в ДАП-а. Понеже карал бавно и внимателно бил наречен на шега Пешо Бързия. Един от братята му бил шофьор в международните превози, а по-късно се пенсионирал в „Пирогов” като шофьор на линейка. Шофьор е и малкият му син Красимир, а другите му деца са любители–шофьори. Пешо има един тъжен спомен. 

Една нова година посрещал във Ветрен сред приятели и съседи в празнична обстановка. След полунощ решил да си тръгва. Имало  голяма снежна виелица, мраз и бурни ветрове. Объркал пътя за дома си. Четири часа се е борил срещу бялата смърт в студ и виелици. Вихрушката отнесла шапката му, очилата, едната обувка дори. Дишал с последни сили ту през носа, ту през устата и... станало чудо. Минал работник от ТКЗС - Нако Мирчев и какво да види - чул скимтене, видял в снега човешка фигура. „Олеле, Боже, та това е човек!”. Това бил самият Пешо Бързия. Съобщили на добри съселяни. Прибрали го в къщичката до гробищата и го спасили.

После Пешо си купил телевизор на изплащане. Живял на първия етаж и го слагал вечер на прозореца – да гледат млади и стари, децата дори си носили столчета – за да гледат сериала „На всеки километър”, който тогава се излъчвал по телевизията.

Но изоставил родната си къща, и сега за нея се грижи дъщеря му Тинка. По нейна инициатива в гробището се издига параклис „ Успение на Света Богородица”. Тинка със съгласието на кмета Неделчо Кискинов и с дарение построила параклиса. През работата си Петър Нейков нямал нито една допусната грешка и не е направил и една катастрофа. Получил и много награди от ДАП. Най-голямата от тях е „Златното кормило”. В миналото вестниците много писали за него. При пенсионирането си той казал: „Благодаря на родителите си, на съпругата си, на децата си и на Бога, че предавам службата си на децата си и на Бога без жертви и катастрофи.”

Такива добри шофьори като него се раждат на 100 години веднъж. Нека да служи за пример на всички млади шофьори. „Карай бавно, за да стигнеш надалеко.” Такъв добър шофьор сега е синът му Красимир – той работи в градския транспорт на Силистра. Толкова благ човек като Петър Нейков (Пешо Бързия) няма, казват днес хората, които са го познавали. Вече 11 години го няма на този свят, но много хора го помнят с добро./Йорданка ЖЕКОВА, Силистра/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 70-те години България обявява амнистия - емигрантите ни избягали в чужбина,могат да се заврърнат без да бъдат съдени

Акцията трябваше да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците бе поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               

Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,там се залюбил с някаква и поискал развод.

Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,но нататък събитията се развиха другояче.

Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     

Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…              

Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.Успокоих се и забравих.

А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... 

А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,назначили я в централна болница и й дали апартамент.

Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

При социализма България беше строителна площадка-построиха се много неща и нямаше безработни

Построихме огромни заводи, фабрики, цехове, детски градини, училища, почивни домове, електроцентрали, язовири, АЕЦ „Козлодуй“ за 5 години, пътища, прохода „Хаинбоаз“ и още, и още… При „демокрацията“ всичко се руши, продава, ограбва.

При социализма образованието беше безплатно. Построиха се нови общежития в Студентския град. Студентите плащаха наем 4 лв. на месец и 60 стотинки за купон за обяд и вечеря. Имаха вечерен час – 22.00. В България се подготвяха най-добрите специалисти: инженери, архитекти, лекари, агрономи, учители. При капитализма децата излизат от гимназията неграмотни и влизат в университета със слаб успех. Какви специалисти ще бъдат?! Една част от младежите пушат, пият, употребяват наркотици, не работят. Това е страшно.

При социализма във всяко селище имаше читалище и училище. Сега в селата няма училище, няма учители, няма деца.

При социализма здравеопазването беше безплатно още от времето на Вълко Червенков. Хората се лекуваха в болниците, докато оздравеят. Сега при капитализма по конституция здравеопазването е безплатно, но не е. Пари за личен лекар, пари за изследване, за престой в болницата, за операция. Закриват се болници. Лекари и медицински сестри напускат страната. Народът е болен, не може да се лекува, да си купува лекарства. Измислиха някакви клинични пътеки и още неизлекували болните ги изписват. Има здравна каса – каца без дъно. Болниците са търговски дружества. И смешно, и тъжно.

При социализма това голямо национално богатство – горите, се пазеше. Всяка година залесявахме. А сега горите се секат поголовно, даже умишлено престъпници ги палят.

При социализма имаше работа за всеки човек. Макар и с неголеми заплати всички си построихме нови къщи. Ходехме на почивка, на екскурзии. Днес при капитализма има професия безработен. Младите напуснаха България и станаха слуги на чужди господари, далеч от родина, дом, родители.

Днес най-зле живеем ние, пенсионерите. Ние, които построихме цветуща България, живеем с 300–350 лв. пенсия за 35-40 години трудов стаж. Такава бедност и мизерия няма никъде в ЕС.

При социализма се пенсионирахме на 55 жените и на 60 години мъжете. Сега гоним 65 години. Повече да работим, по-малко да живеем.

Нека всеки си направи сметка кога е живял по-добре.

Пенка Цветкова, Мездра

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от най тежките ЖП-катастрофи на гара Илиянци през 1988 г.Пълна хронология на събитията

„На 14 септември 1988 г. стана тежка железопътна катастрофа. Експрес „Янтра“ от София за Горна Оряховица при транзитно преминаване през гара Илиянци бе блъснат от маневрен влак.“

Равносметката: 11 убити и 95 пострадали, повечето в тежко състояние. Нанесени са материални щети за стотици хиляди левове. Трагедията на Илиянци потресе страната.

Вестниците, радиото и телевизията като рядко друг път бяха във водовъртежа на произшествието: нямаше забрани да сефотографира, да се оглежда, да се разговаря с очевидци, пострадали и виновни. Но колегите ни направиха съпричастни на преживяното в разпрания като с бръснач влак в клиниките на „Пирогов“, Медицинска академия, Военна болница, в семействата на пострадалите. Дори тогавашният председател на СО „Български държавни железници“ и заместник-министър на транспорта Стоил Фердов наруши политиката на мълчаливо изчакване — не избяга от журналистите и отговори на поставените му въпроси. Той каза: „Покрусен съм от катастрофата. От името на ръководството на обединението изразявам най-искрени съчувствия и съболезнования на пострадалите и на техните близки. Причина за нещастието е станалото вече печална традиция грубо нарушаване на железопътните разпоредби и безотговорното поведение на някои наши работници и ръководители.“

Тъжно и страшно откровение!По-късно в своя доклад правителствената комисия, изясняваща причините за катастрофата, допълни общата нерадостна картина в българските железници: „Слаба взискателност, принизена дисциплина и контрол.“

Последиците са известни. Скърбящи и ругаещи – това са двете страни на илиянската драма. Едната с убити, осакатени, осиротели, другата с присъди, уволнения, санкции. Драма, в дъното на която е т. нар. субективен фактор с проявена небрежност при изпълнение на служебните си задължения, с нехайство, документирано по-късно и с определението „Престъпно“, с елиминирането на елементарни азбучни правила и норми за професионално поведение.Две седмици след катастрофата българинът научи от вестниците, че по предложение на правителствената комисия „са освободени от длъжност и са наложени строги административни наказания на различни ръководители от СО „БДЖ“ и Министерството на транспорта, а преките виновници са предадени на органите на прокуратурата и срещу тях се води следствие“. Научихме още, че обединението е оглавено от нов ръководител. Последваха екстрени мерки – около 300 работници бяха освободени за нарушения на дисциплината, над 2000 вагона – спрени от движение. Започна атестиране на персонала. Колективите бяха запознати с пропуските в железопътната мрежа, разясняваше им се къде най-често се греши. Организираха се курсове за обучение и спешни проверки на осигурителните инсталации по гарите…

За катастрофата на гара Илиянци прокурорът Ангел Илиев от Софийска градска прокуратура изправи пред съда четирима обвиняеми: Никола Манолов – ръководител на маневрената бригада; Иван Стояновски – маневрен машинист; Радой Ласков – ръководител движение, който в деня на произшествието е работил като постови стрелочник; Венцислав Кръстев – маневрен стрелочник.

Десет дни в препълнената съдебна зала оживяваше ужасът от онзи злощастен 14 септември.

Какво се бе случило тогава?7 ч. – начало на работния ден. На сутрешния предварителен инструктаж присъствувал единствен Никола Манолов-другите от бригадата закъснели и само се подписали в инструктажната книга. Заместник-началникът на гарата поставил задачата за деня само на бригадира.

8.30     ч. – всички вече са се събрали и започват да… убиват времето – разказвали си вицове, обсъждали какво ще правят през почивните дни, играли карти. Между другото-и работели.

11.30   ч. – част от бригадата отива на обяд.

11.50 ч. – според съдебно-технологическата експертиза часът, до който при добра организация на труда съдбоносната маневра е можела да приключи.

14.30   ч. – дейността по маневрата (композиране на влак за ферибота във Варна) се подновява.

Манолов (пред съда): „По високоговорителя обясних на ръководителя на смяна, че до десетина минути ще свършим, но има да се бутат още вагони за прикачване. На В. Кръстев наредих да преведе локомотива на XI коловоз, а аз отидох да огледам вагоните за ферибота на V коловоз. Действително не запознах колегите с плана и реда на маневрата, изпуснах, противно на инструкциите, въздуха от спирачните апарати на вагоните, не подадох сигнала за потегляне на маневрата според изискванията. Ама това са нарушения на вътрешните правила…“

Прокурорът: „Именно те обаче правят последващите действия на бригадата неорганизирани и хаотични.“

Манолов: „Да, но това не е престъпление. Е, има жертви, пострадали, но за тях не съм отговорен и не се признавам за виновен.“

14.45 ч. – Кръстев прекарал локомотива на XI коловоз и отишъл да пие вода.

14.55 ч. – Ласков поискал разрешение от ръководителя на движение да прекара локомотива на V коловоз. Получил го, но понеже по IV коловоз скоро щял да премине експрес „Янтра“, му разпоредил маневрата да изчака.

Из обвинителния акт: Ласков проявил несъобразителност и недисциплинираност – не предупредил Манолов маневрата да изчака експреса.

14.58 ч. – локомотивът бил свързан с вагоните за ферибота. Манолов се отправил към ръководителя на движение, за да уточни това, за което Ласков вече бил получил указания. Дежурният не казал нищо на Манолов: продължил да дава разпореждания на Ласков. Тогава Манолов се запътил към V коловоз и отдалече видял, че локомотивът е прикачен, но избрал неудобно място за водене на маневрата.

15.00 ч. – от Централна гара София потеглил експрес „Янтра“, преминаващ транзит през гара Илиянци в 15.06 ч. Параграф 118 от Инструкцията за движение на влаковете „задължава дежурният ръководител да даде съгласие за преминаване на влака само след като се убеди, че маневрата е прекратена“. Това трябва да стане 5-10 минути по-рано.

15.04 ч. – дежурният в гара София-север разменил телефонограма с Илиянци, че транзитира експреса, и поискал разрешение да го пропусне. Получил го. Колегата му в Илиянци не допускал, че Ласков формално го е уведомил за преустановяване на маневрата.

Ласков (пред съда): „Видях, че край вагоните на V коловоз няма никой от бригадата и реших, че маневрата ще изчака. По инструкция съм длъжен да уведомя бригадира маневрата да изчака, но от разсеяност ли, от небрежност ли не го направих. Вярно, сгреших, но не мисля, че съм престъпник и отговорен за нещастието…“

Из обвинителния акт:“Тази грешка на Ласков е особено съществена. Тя поставя началото на причинната връзка между допуснатите до момента от останалите обвиняеми нарушения на правилата за движение и последвалите нарушения, от една страна, и престъпния резултат, от друга страна. Той е проявил престъпна самонадеяност.

Ласков все пак ще се сети за повелите на инструкциите, за мегафона в кабинета си, за жълтото флагче, за свирката. Ще вика: Първа маневра, спри!“

Що подава с флаг сигнал „стоп“, но едва когато влакът профучава край него, а срещу му потегля маневрата.

15.05 ч. Манолов се връща на V коловоз. От последния вагон вижда, чо Кръстев е седнал на земята до локомотива и му дава знак да потегля.

Кръстев (Пред съда): „Видях, че бай Кольо размахва шапка над главата си и казах на Стояновски „Това всъщност е опорочен сигнал за потегляне.“ Цял живот няма да си простя, че с небрежността си станах причина за толкова зачернени къщи… А гледката от касапницата във вагоните ще е неизлечим спомен в съзнанието ми…“

15.06 ч. – маневреният влак потегля, без да има разрешение от лостовия стрелочник Ласков, без да е подаден правилен сигнал от Манолов – дъгообразно движение над главата с развято жълто флагче и продължително изсвирване със свирка. Съзнавайки, че е получил неправилен сигнал, Кръстев го препредава на машиниста, макар че всеки неясно подаден или съмнително въз приет сигнал е заповед за спиране. Стояновски не е видял добре какъв знак му е подаден, не е обезпечил влака със спирачна маса. Нещо повече машинистът и Кръстев били в кабината с гръб по посоката на движение. Така и не виждат Ласков, който безпомощно се опитвал да предотврати нещастието.

Логичен е въпросът: не са ли знаели четиримата, че по това време ще мине експресът, не са ли могли да се ориентират по ръчните си часовници?

Из съдебен протокол: „Подсъдимите знаели по кое време и по кой коловоз преминава влак „Янтра“, но не си носели часовниците. Щом идвали на работа, те ги сваляли от ръцете си, за да не ги счупят.“

Всъщност Стояновски нямал представа за времето, а Манолов и Кръстев не съобразили, че експресът всеки момент ще премине по IV коловоз, който се пресичал от V. Нали работели между другото?!

15.07   ч. – за около 30 секунди маневреният състав изминава 75 м със скорост 7-8 км/ч. В същото време експресът се движел със 73 км/ч. Установено е, че видимостта на Стояновски е била 360 м от мястото на удара. Ако е следял пътя, щял да забележи идващия влак и би могъл да спре най-малко 20 секунди по-рано при по-ниска скорост. Тогава ударът е можел да се избегне даже при условията на критично разминаване.

Стояновски и Кръстев възприемат опасността едва при отминаването на електровоза  край техния локомотив 2-2,5 секунди преди удара. Спирачката е задействувана, но под тежестта на маневрения състав – 24 вагона с тегло 818 т, обезвъздушени преди това от Манолов – спирачният ефект е нула. Пред очите на Ласков, Кръстев и Стояновски локомотивът бавно и страшно навлиза в насрещно свистящите пътнически вагони. Челото му се деформира и образува остър, странично издаден ръб, който за 5-6 секунди разпаря в дълбочина почти метър 6 от 10-те вагона.

Митко Димитров, машинист на „Янтра“: „Всичко бе нормално – чист маршрут, сигнал за транзитно преминаване. Изведнъж нещо подръпна влака. Спирачките задействуваха. През прозореца видях, че товарният състав се врязва все по-силно в нас. Извиках. След петнайсетина секунди спряхме.“

Тодорка Цонева, живееща край гарата: „Писъците бяха първият сигнал за нещастието. Веднага се притекохме на помощ – картината бе ужасяваща. И досега пред очите ми са обезобразените безжизнени тела и локвите човешка кръв…“

ПЪТНИЦИ-ОЧЕВИДЦИ ВЪВ ВЛАКА

Валентин Станчев, бюфетчик: „Сякаш някой неистово ритна влака. Всичко се затресе. Опашката пред бюфета като че ли обезумя. Помислих, че това в краят…“

Методи Граматнички: „Видях само как кракът на човека срещу мен отхвръкна в скута ми, а моята седалка подскочи и гова ме спаси. Раздадоха се писъци. Когато се измъкнах, забелязах, че вагоните са срязани като с електрожен. Оказа се, че ми е счупен глезенът. Е, сега съм сакат за цял живот, но поне съм с крак..,“

Крум Начев: „Всичко стана за секунди. Сякаш някой ме жигоса по десния крак. Когато се свестих, върху мен лежеше Мария, моя съгражданка. Беше 14-годишна и тъкмо ми разказваше как е прекарала ваканцията. Това бе последното й лято. Гледката – потресаваща: половината от малката й русолява главичка липсваше, остатъкът от мозъка й се оттичаше по гърдите ми, а очите бяха застинали в усмивка… Повече нищо не помня, но и това ми стига за цял живот. В болницата/когато дойдох в съзнание и се опитах да отида до тоалетната, разбрах, че съм останал без десен крак…

След 7-8 минути на местопроизшествието пристигат пожарните и първите линейки. На помощ се притичват десетки специалисти и граждани. Сред тях и бъдещият подсъдим Венцислав Кръстев, който с помощта на свидетеля Г. Николов натоварва в личния си автомобил едно дете и двама мъже и ги откарва в „Пирогов“.Какво правят другите трима виновници – Манолов, Пасков, Стояновски?– Противно на здравия разум и чувството за съпричастност към човешкото нещастие – каза прокурорът А. Илиев – те, вместо да се включат в спасяването на пострадалите, усърдно започват да заличават и прикриват уликите на престъпното си поведение. Най-страшното е, че те не се чувствуват виновни. Напротив – убедени са, че са осъдени несправедливо. Изключение е В. Кръстев, чието отношение към катастрофата, поведение на делото и емоционално състояние говорят за съпреживян ужас с пострадалите. И още нещо – една малка прокурорска тайна надежда: десетките осакатени свидетели да събудят, да оживят и в останалите трима подсъдими онова елементарно и неизменно чувство, което отличава човека от другите биологични същества – чувството на отговорност!

• • • •

С приключване на делото илиянската катастрофа влезе в черния летопис на БДЖ със своеобразни рекорди – най-много осъдени, най-много пострадали, най-тежки наказания, най-голяма сума на гражданския иск, най-дебело транспортно дело (изписаните страници са хиляди)…

Черният летопис…За първи път се срещнах с последиците на подобна трагедия след злополуката на гара Венчан през 1972 г. Тогава загинаха 26 души – повечето от град Толбухин. Още сутринта градът бе узнал страшната вест. Хората бяха някак странно мълчаливи и сериозни. А погребението? Траурното шествие се точеше с километри. Дни наред над Толбухин витаеше печал и сякаш радостта не смееше да се покаже на улицата – повече от месец в града нямаше сватба. Тогава в. „Работническо дело“ писа: „Причина за катастрофата е грубо нарушаване правилата за безопасно движение, понижена взискателност и контрол. Министерството на транспорта се запозна с произшествието и взе решения за подобряване на железопътния транспорт.“ Вместо подобряване на обслужването и безопасността последваха инциденти на гарите Долно Церово, Руска Бела, Дружба, Орешец, Димово, Поликраище, Сашево, Дралфа, Каспичан, Завой, Побит камък…

Вярно, понякога трагедиите се предотвратяваха. Тогава в печата се появяваха възторжени очерци и репортажи за проявен героизъм,самообладание и съобразителност. Но е вярно и това, че при всеки случай е имало комисия, разследване, решения, наказания, понякога осъдени… И надежда у всеки българин, че нови катастрофи няма да се допускат. Печално е, но всичко казано и решено е оставало на книга. Илиянци е доказателството. Сега отново последва приемане на мерки. Излезе дори постановление на Министерския съвет (както през 1980 г.). Въобще позната картина-сдържана самокритичност и щедри уверения, че всичко ще се промени. Че набелязаните мероприятия ще създадат по-голяма сигурност. Че ще се подобрят стилът и методът на работа. Че…Да, ние отново с готовност щяхме да повярваме в пасторалното настояще и безметежно бъдеще на българските жлезници. Нещо повече през миналата есен щяхме да чевствуваме 100 години от създаването на железниците в България. Щяхме да чуем тържествени и оптимистични рапорти и доклади. Щяха да се раздадат ордени и медали. Катастрофата в Илиянци отмени тържествата. Защото тя бе следствие на трупана с години технологична и кадрова недостатъчност, на компромиси в работата, на подценяване изискванията на времето.. Вместо юбилей последваха нови тежки катастрофи на гарите Одърне, Гривица, Горна баня, Михалци-Стамболово, Повеляново, Левски, Курило, Нова Загора, Пирдоп…

Узнахме, че от 1980 г. до 1987 г. са станали 355 катастрофи с пътнически и товарни влакове. За 1988 г. цифрата е 34. През 1989 г. „черната серия“ продължи! Причините са все същите – груби нарушения на правилата от т. нар. субективен фактор.

В. „Работническо дело“ от 7.02.1989 г. отбеляза: „Предстоят съдебни процеси за железопътните катастрофи…“ и се изреждат фаталните дати.

Да, ще има нови присъди!

Вече са известни наказанията, наложени от Софийския градски съд на виновниците за драмата на гара Илиянци – лишаване от свобода: Н. Манолов 14 г., Р. Пасков и Ив. Стояновски 11 г., В. Кръстев – 4 г. На различни срокове четиримата са лишени и от правото да упражняват професията на железничар.

Наказанията…

Ще помогнат ли те черните забрадки на скърбящите да станат по-малко черни? Ще направят ли те сълзите на осиротелите по-малко горчиви? Ще направят ли те осакатените по-малко сакати? Въпроси, на които всеки от осъдените ще има време да търси своя отговор. А и не само те!

Но Илиянци бе само видимата част на айсберга. Последвалите над 20 катастрофи разкриват симптомите на дълбоко разстройство в работата на БДЖ. Колкото по-бързо то бъде преодоляно, толкова по-малка ще е опасността един ден да бъде зачернен и нашият, вашият дом, ако пътуваме с влак.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата българка – международен шофьор на ТИР.Наричали я „Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“

Николина срещнала съпруга си, докато и двамата били зад волана.Първата българка – шофьор на ТИР, оставя волана. Николина Манева се оттегля от професията след три десетилетия трудов стаж с 40-тонните тежки камиони, съобщи дъщеря й Йона Манева – Генчева.

„Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“, както са наричали Николина в чуждестранния печат и митниците в Азия, очаква да се пенсионира. Сега живее далеч от магистралите и трафика - в тихото планинско селце Кипилово, община Котел, където са корените на съпруга й Йордан. Там ще посрещне и 65-ия си рожден ден на 18 януари,пише ТРУД

„Всички я познават! Здраве и късмет!“, пожела й кметът Йордан Симеонов. Но малцина кипиловци имат представа, че живеят с легенда в транспортния бранш.Николина е обиколила Европа и Азия с камионите. Нещо повече: тя е първата жена-шофьор по пътищата на Изтока и в някои от неспокойните му райони. А в тези географски точки стриктните традиции отреждат на нежния пол пространство в семейството, далеч от „мъжките“ работи. Е, тя успяла – с черни дрехи до земята и фередже на главата, от уважение към тамошните разбирания.

Първата среща на Николина и съпруга й станала, докато и двамата били зад волана.

Той – автобусен шофьор към ДАП – Сливен, я забелязал на пътя, докато тя се прибирала от работа с колата си. При следващата случайна засечка на пътя, Йордан тръгнал след автомобила на крехката красавица. Когато тя спряла, той й се представил, пожелал да се запознаят...И така след време станали семейство, разказа Йона. Романтичната история се знае и от брат й Димитър. Сигурно ще я научат и тримата внуци на Маневи – старши.

Но да се върнем към младите им години. Новите хоризонти се отворили, когато съпрузите се преместили от Сливенския край в София. Мъжът убедил жена си да изкара 6-месечните тогава курсове за международен водач. С отличен успех от обучението я взели в СО МАТ – някогашния гигант за международен автотранспорт във времето на социализма. Била на 33 г., когато се качила на ТИР. Професионалният й живот се свързал с един изцяло мъжки свят. В началото пътувала до Гърция, Италия. Не се огънала, не се оплакала. След приватизацията на предприятието, тя и мъжът й станали шофьори на „Вили Бец“. „Толкова са я уважавали, включително – собствениците, че е получавала на няколко пъти ключове за нови камиони. Медиите писаха, че майка ми тежи в работата си колкото 500 мъже“, разказва дъщеря й.

Най-голямото предизвикателство, през което крехката жена преминала, и до днес удивява познати и колеги. Как се е решила, не е ясно, но приела и изминала хиляди километри от Европа до Азия, през Иран и Ирак.Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че били смаяни. Такова нещо им се случвало за първи път...

Николина е все така отдадена на семейството и близките. Фамилният дом в Кипилово събира всички, когато се завърнат – дъщеря й и семейството й от Франция, където живеят, синът и съпругът й от Германия, след края на поредния курс към транспортна фирма там. За рождения й ден са дошли подаръци, избрани с много любов от близките й.

По време на впечатляващата си кариера „сензацията на Балканите“ е получавала многократно похвали, отличия, уважение от колегите. Какво е оставила след себе си? Първата българка – шофьор на ТИР е отворила територия, запазена за смели, дисциплинирани и отговорни жени. Днес в транспортния бранш като водачи работят десетки българки. Международните шофьори – жени са създали своя група „Дизел и парфюм“ във фейсбук. В нея членуват 298 момичета.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ