Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


През 70-те години на миналия век Плевенски окръг е сред водещите в страната в стопанско отношение. Освен пушещите комини на големите заводи край Плевен, изключително добре развито е земеделието и животновъдството. Това дава повод на  първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков да  бъде чест гост на окръга по това време. Дори посреща Фидел Кастро на аерогарата в Плевен.


Точно преди 40 години едно селце отстоящо на 25 км от Плевен и разположено в най-плодородна част на Дунавската равнина е обявено за град. Новият град появил се на картата на България е Славяново, а 9 години по-рано там е открит голям птицекомбинат, който скоро след това става водещо птицевъдно предприятие в страната и предпочитан партньор на международния пазар. Птицекомбинатът за промишлено производство на птиче месо и яйца се превръща в основа на промишленото развитие на града, а земеделското производство служи като основна фуражна база за развитие на производството в комбината и за задоволяване на нуждите на населението в района. Основател и дългогодишен директор на птицекомбината е големият стопански деец от ловешкото село Радювене Кочо Караджов. Той ръководи комбината 26 години и го превръща в огромна промишлена империя, която разбива монопола на световната яйцеборса и дава на България шанса да диктува пазара на птиче месо в света.


Още със създаването си птицекомбинатът е планиран да бъде най-големия на Балканите. Оборудването на разположения на големи декари площ сграден фонд е изцяло внесено от Запад. Основната дейност на прославения в миналото птичарник е била производство на разплодни и стокови яйца, на еднодневни и едномесечни пилета, производство и преработка на птиче месо и разплодни пилета. Пълният капацитет на комбината е достигал 300 хил. птици. Над 60% от икономическо активното население на Славяново тогава е било заето в производството на птиче месо и яйца, а градът е достигал почти 6 000 души. Персоналът е бил изключително добре квалифициран. Отличната продукция на комбината е била добре позната далеч зад пределите на страната.



Комбинатът е поддържал делови контакти с предприятия и фирми от бившите страни членки на СИВ, Франция, Холандия, Германия, Дания, Гърция, Турция, Ирак, Израел, Кувейт, Саудитска Арабия, Сирия, Куба др. И до днес по-възрастните славянчани си спомнят натоварените с яйца и птици тирове поели посока за Арабския свят. За постоянните високи производствени резултати, птицекомбинатът е бил награден и с орден “Народна Република България” – І степен.


В края на 80-те обаче, най-големия птицекомбинат на Балканите, който е и сред водещите на Стария континент задлъжнява. Един от основните му търговски партньори Ирак натрупва дълг към него в размер на 12 млн. лв, а парите така и не постъпват по сметките на предприятието. Настъпват тежки години за птицекомбината, който освен че изпитва финансови затруднения, започва да губи и многобройните си пазари. През 1997 г. той става става Акционерно дружество “Славяна”, част от собствеността на бившия приватизационен фонд "Стара планина холд" и компанията "Славяна". Предприятието от година на година работи с все по-намален капацитет, за да се стигне до днешното му положение, което е меко казано трагично.


Днес от големия в миналото птицекомбинат нахдодящ се на разклона за градчето по пътя Плевен – Русе, е останала само част от огромния фирмен надпис. Самият комбинат тъне в печал и разруха. Не е останало почти нищо. Част от сградния фонд е продаден, от  производствените мощности няма и помен. Люпилнята, която е била с холандско оборудване отдавна е нарязана за скрап. Така, от наричаната някога Славяновска империя, диктувала пазара на птиче месо в Европа и в Арабския свят са останали само спомените на хората.



Позовавайки се на данните на организацията за храните и земеделието към ОН, т.нар. FAOSTAT (faostat.fao.org/datаbases/country rank in the world, by commodity), разбираме, че през далечната 1961г. страната ни е заемала 2 място в Европа по производство (на база стойност, а не обем на продукцията) на ягоди и биволско мляко и съответно 4 и 8 място в света.Освен това страната заема 3 място в Европа по добив на копър,анасон,лук (8 място в света) и слънчоглед (4 място в света).

България през тази година е и на 4 място в Европа и 4 в света по производство на зелен пипер,

на 4 място при отглеждането на копринени буби и 10 в света и на 4 място в Европа и 15 в света при необработения тютюн,

на 5 място в Европа по производство на домати и 8 в света,

5 място по добив на овче мляко и 6 в света,

на 6 място в Европа и 8 в света по производство на сливи и малини,

на 7 място в Европа и 17 в света при пшеницата,

на 8 място в Европа и 10 в света по кайсии,

на 8 място в Европа и 19 в света по праскови и нектарини,

 на 9 място в Европа и 10 в света при орехите и на 12 място в Европа и 13 в света при добива на череши.

Сред другите видове продукция личи 15-то място в света при зеления боб, 16 място в света при чесъна, 17 място в света при дините, 18 място в света при ябълките.


Какво е положението към 1989г. последната година от господстващия над 4 десетилетия социалистически строй в страната и в повечето страни от Източна Европа.България е основен производител на житни растения (разл.от пшеницата – cereals) заемайки 2 място в Европа и 9 в света,

 на биволско мляко, заемайки 3 място в Европа и 14 в света,

 на сурово биволско месо – 2 в Европа след Турция и на 18 в света,

на копринени буби – 4 в Европа зад третата Румъния и 11 в света,

 на орехи – 4 място в Европа и 7 в света,

на необработен тютюн – 5 място в Европа зад четвъртата Гърция и 11 в света,

на овче мляко – 5 в Европа зад четвъртата Румъния и 10 в света,

на синапово семе – 5 в Европа и 9 в света,

на череши – 6 в Европа пред Румъния и 8 в света,

 на зелен пипер и чушки – 6 в Европа зад петата Румъния и 12 в света,

на сурова вълна – 6 в Европа и 18 в света,

на вишни – 7 в Европа и 8 в света,

на слънчоглед – 7 в Европа зад шестата Румъния и 11 в света,

на домати – 7 в Европа зад шестата Румъния и 14 в света,

на праскови и нектарини – 7 в Европа и 16 в света,

на лук – 8 в Европа зад седмата Румъния и 21 в света,

 на сливи – 9 място в Европа и 11 в света,

на лешници – 9 място в Европа и 12 в света,

на лен – 9 място в Европа и 13 в света,

на малини – 10 в Европа и 11 в света,

на хмел – 10 в Европа и 15 в света,

на кайсии – 10 в Европа и 17 в света,

на кестени – 10 в Европа и 17 в света,

 на краставици – 10 в Европа и 21 в света,

на пшеница – 11 в Европа и 24 в света,

на сурово заешко месо – на 11 в Европа и 19 в света,

на грозде – 11 в Европа и 18 в света,

на гъби и трюфели- на 12 в Европа зад единайстата Румъния и 21 в света,

на ягоди- 14 в Европа и 20 в света,

на френско грозде – 17 в Европа и 20 в света.

Сред другите видове продукция личи 22-то място в света при граха, 23 място в света при чесъна и ечемика, 25 място в света при ябълките и др.



А къде сме днес?


 


През 70-те и 80-те години на XX век играе главни роли в легендарните български филми "Момчето си отива" и "Оркестър без име". Репликата на неговия Ран към продавачката в сладкарницата Тинчето, брилянтно изиграна от Невена Коканова - "Една боза от 6 стотинки", стана култова за поколения наред зрители.


Роден е на 4 май 1947 година. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1969 - 1973) в класа на Апостол Карамитев. Още докато е студент, таланта му забелязва Георги Дюлгеров. Снима новелата "Изпит" по едноименния разказ на Николай Хайтов от сборника "Диви разкази" и поверява главната роля на младия бъчвар Лию на Филип Трифонов. Актьорът сякаш играе себе си, временно се заселва в затънтеното родопско село.


Малко известен е фактът, че в средата на 60-те Трифонов е състезател по бокс. На градското първенство през 1965 година за юноши старша възраст заема първо място в категория до 67 кг.


След като завършва ВИТИЗ, играе е в Драматичен театър "Никола Й. Вапцаров" - Благоевград (1973). Следва Театър "София" (1976-1980). Съосновател е на Естествен театър "Трифоноф & Гундеров" (1992) заедно с режисьора Николай Гундеров. От есента на 2006 г. работи в Държавен сатиричен театър "Алеко Константинов".Има в кариерата си над 30 филма, между които "Момчето си отива" (1972), "Преброяване на дивите зайци" (1973), "Оркестър без име" (1982), "Живот до поискване" (1987), "Адио, Рио" (1989), " Селцето", "Мадам Бовари от Сливен" (1991), "Бай Ганьо тръгва из Европа" (1991), "Иван и Александра", "Защитете дребните животни", "Силна вода", "Забравете този случай" и др.



Момчето си отива

Хора и улици,град като град Тръгваме някъде,после назад. Тръгваме някъде,път като път Иска ли питане,наш е светът. Погледи до един,без имена Младост е нашата главна вина. 


Хора и улици,ден като ден Погледи срещнати,миг откровен. Погледи срещнати,профил,анфас Нечие щастие тича до нас. Трепети,шепоти без имена Младост е нашата главна вина. Тръгваме някъде,после назад Хора и улици,свят като свят.


„Момчето си отива“ е български игрален филм от 1972 г. на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Георги Русинов. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев.


Репликата на Ран „Една боза от 6 стотинки“ е считана за култова и емблематична за филма от много негови почитатели. Главната роля се изпълнява от Филип Трифонов. Това е една от първите роли на актьора и остава една от най-известните му. Филмът е заснет изцяло във Враца. Песента „Хора и улици“ от филма, в изпълнение на Мими Иванова и Борис Годжунов, остава една от най-популярните песни на българската естрада.



Години по-късно го намират заровен в общ гроб в Илиянци, заедно с още няколко кучета и бездомници.

И наистина, Гео Милев не е успял да намери дом в България. Подобно на много други - Стамболов, Вапцаров, Смирненски, Дебелянов.

Днес са ни останали къщите- музеи, които да ни радват, да ни топлят и да ни напомнят колко сме жестоки ние, хората. Че ние сме и винаги ще бъдем страната на убитите поети.Няма страшно, днес си имаме Папи Ханс и Георги Господинов. Тях сме си заслужили. ''Тук е земята на убитите поети. Оцелявят само тихите. А Гео Милев беше огън.'' И аз си пожелавам повече да горят като него. Осъдени да бъдат гениални.

Автор:Georgi Arsov


Кой е Гео Милев:


Гео Милев учи в старозагорската гимназия (1907 – 1911). По онова време, дванадесетгодишен, съставя ръкописни вестници и сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.


Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911 – 1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912 – 1914). Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел, която не успява да защити.


През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия“. През юли 1914 г., след началото на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).




В договора си с „Кока-Кола“ поподписан на 1 август 1965 година,България изпреварва всички останали страни от социалистическия лагер. Дори Югославия остава година-две назад от нас. Интересното е, че даже Гърция започва производството на напитката осем години след нашата страна.


В още едно отношение родината ни се оказва пионер – тя е държавата, заради която за първи път в света запазената марка на „Кока-Кола“ се появява на азбука, различна от латиницата – кирилица. САЩ ни подарява логото на кирилица. Бутилките са с етикети на кирилица, което си е прецедент в политиката на компанията. Така по време на социализма само в България името на марката се изписва на кирилица по бутилките.


В края на 1965 г. започва и производството. Първата фабрика за бутилиране на „Кока-Кола“ в България е открита в София ¬ срещу Втора градска болница на столичния булевард „Христо Ботев“. През следващата година са изградени и отворени и предприятията във Варна и Пловдив.



Една от многото премълчавани истини относно факти около войната на НАТО срещу Югославия бяха непрекъснатите прелитания и нарушения на натовски машини във въздушното пространство на България през пролетта на 1999година. 

Лично аз през това време водих малка оперативна група за наблюдение на НЛО съставена от ентусиасти на дилетантско ниво и в рамките на наблюдателната дейност редовно водихме протоколирани наблюдения, в които се вписваха по правило и самолетите и констатирани видими данни за тях, преминаващи по трасета над и в известен периметър около София посредством използването на разнообразен арсенал от оптически прибори с увеличение 15-40Хпъти и диаметър на обектива 50-64мм инсталирани главно извън населени места.


По време на военно-въздушните удари в рамките на операцията срещу Югославия и режимът на Милошевич, не съм успявал да засека и наблюдавам бойни самолети било то сръбски или натовски нито един единствен път, като изключение в това отношение беше един български СУ-25, който влезе в обективите на бинокъла ми и се позиционираше на около 10 КМ северно от София. Но на базата на “свидетелските показания” на един изключително сериозен човек с желязна репутация може да се заключи, че през пролетта на 1999г. над София са преминавали натовски военни самолети и изключително тревожно звучи неговият описателен разказ за два самолета - единият голям и тумбест(авиоцистерна с гориво?) следван плътно и непосредствено от друг значително по-малък самолет(изстребител?) наблюдавани да извършват полет в небето над София.


Този факт, който аз не подлагам на съмнение с оглед личността на свидетеля ми се вижда изключително интерес особено от гледна точка на общественият резонанс, който би предизвикало такова разкритие при положение, че обсегът на сръбските зенитни ракети напълно покрива небето над София(до границата са само 60КМ, обсегът на радарите - 150КМ) и последиците, които биха могли да произходят в случай не успешен ракетен пуск от страна на сръбската ПВО срещу пълната с тонове керосин авиоцистерна в небето над София…


Но по време на кризата в Югославия се случи един любопитен инцидент, когато на 28 април(ако не се лъжа) натовска противорадарна ракета ХАРМ удари покрив на къща в Горна баня причинявайки материални щети и фактът, че тя вероятно не беше само една единствена не беше официално оповестен. Главният обективен елемент тук е, че принципно натовските противорадарни ракети ХАРМ имат ефективен обсег на действие 20 КМ, а от софийският квартал Горна баня до сръбската граница разстоянието е точно три пъти по-голямо!


Това означава, че официалните твърдения тогава, че въпросната противорадарна ракета ХАРМ е била изстреляна “случайно” над сръбска територия по посока към България са направо абсурдни. Порових се тук-там, разпитах военни от българската ПВО относно събитията от онази привечер и излезе следната история - българските военни са включи радарните си системи по западната ни граница с намерение да следят хода на военно-въздушните операции над част от територията на СРЮ, при което са облъчили двойка щатски Ф16 изпълняващи бойна мисия. В резултат несигурните и неопитните екипажи на американските бойни самолети са класифицирали погрешно облъчването на български радар разположен западно от танковото поделение Горна Баня като захващане от сръбската ПВО, навлезли са поне 40 КМ навътре в българска територия, захванали са облъчващият ги български радар и са осъществили пуск на противорадарна ракета клас “въздух-земя” по него класифицирайки го като представляващ активна опасност елемент от сръбската ПВО. Очевидно по думите на войници служили в българската ПВО през пролетта на 1999г., българските офицери са разбрали за осъществяването на атака и веднага са предприели изключване на въпросните радари, в резултат противорадарната ракета ХАРМ фактически изгубила целта си продължава да лети в посока изток, преминава над и около точката на целеното попадение(изключеният радар), достига квартал Горна баня и се удря в покрива на въпросната къща предизвиквайки материални щети. Очевидно мощната бойна глава на ракетата автоматично се е откачила, което е спасило горнобанското семейство от сигурно унищожение.


Да, но нещата определено не свършват дотук - вечерта когато това се случи аз бях на гости при познат в Бояна и чух ударът предизвикан от попадението на ракетата, който отчетливо дойде от северозападна посока по линия на Горна баня. Отначало помислих, че става въпрос за поредната жестока автокатастрофа не свързвайки нещата с текущата военна операция, след съвсем малко време(разстояние на минути) обаче дойде втори още по-отчетлив и ясен звук от попадение от посока югозапад някъде над квартал Княжево, след кратък период от време по телевизията пристигна извънредната новина за ударената от ракета къща в Горна баня…но какво да кажем за вторият звук от удар, нито дума не бе казана относно някаква втора ракета и второ попадение, което се чу още по-ясно и отчетливо ?…Когато публикувах първият вариант по-примитивен вариант на този постинг в клуб Авиация, оттам се появиха ясни потвърждения на хора, които живеят в квартал Овча Купел относно две а не едно попадения. И какво се получава в крайна сметка - очевидно тук се прикриват три обективни факта - 1) че българската ПВО е провокирала атаката на американските самолети посредством включване на радарно наблюдение в рискован и крайно неподходящ момент, 2) че ракетата ударила къщата в Горна баня е изстреляна не в сръбското а в българското въздушно пространство, защото обсегът й е едва 20 КМ а от ударената къща до границата са цели 60 КМ, 3) че противорадарните ракети са били две на брой(както и изтребителите Ф16 са били два - факт, който се знае) като първата е ударила къщата в Горна баня а втората е попаднала вероятно извън населено място в полите на Витоша над квартал Княжево.

Източник:clubs.dir.bg/Снимка:Йордан Симеонов "24часа"



По времето на социализма в България, с пет лева можеше да си купиш каса бира и килограм салам и да живееш като цар, а един студент караше цяла седмица с един петак!


И той стигаше, за да заведе девойка на сладкарница и кино.

С пет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията не бе с метилов алкохол. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.


Спомняте ли си колко бе цената на бензина и на хляба? Хляб от добруджанска пшеница, с мая и заквас, с неповторим вкус и аромат. Когато се връщахме от близката фурна с два хляба, единият винаги бе начупен по пътя към дома. Спомняте ли си колко струваше едно кисело мляко, един билет в градския транспорт, колко беше цената на една кифла с мармалад? Няма да ви питам за цените в заводските столове, защото там със стотинки хората излизаха сити и пресити.


И си помислете днес с пет лева какво можете да си купите?

А какви са вашите спомени от това незабравимо време?


Учители през СОЦА

През  1978 г  началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. 

След голямото увеличение на цените случило се през следващата година учителската заплата на млад висшист със стаж от 1-3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 135 лв. 

Тези първоначални възнаграждения се запазват до края на соц.период.  Към 1989 год. възнагражденията на учителите с около 10 годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв за висшист.Средната заплата за страната за 1989 год. е 274 лв, т.е. учителите тогава, както и днес са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им.


Войници в поделение край Тополовград

Вторник, 19 декември 1967г. Черен вторник! Черен ден за 14 български семейства! Денят е снежен. На пост пред караулното помещение  е млад войник. В един момент влиза и почва да стреля с автомата си. Казват, че е гонен и тормозен от старшина школника (началник на караула) и другите войници. Равносметката- 7 убити и 7 ранени. Само един от по-леко ранените войници съобщава за трагедията. До ден днешен за едно от най- кървавите убийства в социалистическа България се мълчи.
 

Каква е съдбата на убиеца? А на останалите живи момчета? Никой нищо не говори! Защо? В далечната 1967 година на погребите на “Голямата звезда”, на 30 км от Харманли и на 20 от Тополовград, премръзнал на пост войник в яда си застрелва с автомат “Калашников” почти от упор, в караулното помещение, 14 свои колеги, седем от които умират веднага, другите оцеляват по чудо. 

Част от простреляните е можело да бъдат спасени, ако не са били неадекватните мерки на военните, които не допуснали лекарски екип веднага.Денят 19 декември 1967 година е снежен. Започналият да вали още през нощта сняг не спира през целия ден, трупа непрекъснато, все повече и повече. Същия ден в близкото село Черепово прожектират съветски филм със сюжет от Втората световна война. Гледат го осем от войниците, охраняващи военните погреби под “Голямата звезда”.В съседното село Българска поляна в къщата на Ангел Кларнетиста е шумно и многолюдно, на първия етаж се намира местната сладкарница.В Тополовградската болница вървят обичайните прегледи. За нощно дежурство се стягат младата медицинска сестра Станка Андонова, шофьорът на линейка Никола Василев – Кольо Гърчето. 

Той даже отива и малко по-рано, за да провери автомобила, защото никой не може да каже накъде ще се наложи да пътува през снежната нощ. За дежурство се стяга и тогавашния главен лекар на болницата д-р Чаушев.Около 19 часа хората в къщата на Ангел Кларнетиста чуват викове ”Помощ, избиха ни!” и излизат да видят какво става. Пред вратата стои войниче, без шинел, цялото треперещо и непрекъснато повтаря: “Избиха ни, избиха ни, помощ”, стискайки автомата в ръце, не чувстващ ни студ, ни каквото и да е. Не може да обясни къде и какво точно е станало. Понеже и то и другарите му редовно идвали да си купуват разни неща от сладкарницата, хората вече разбрали че момчето е от охраната на погребите и че нещо страшно е станало там, имало е стрелба, убити, ранени. Момчето е в шок, леко ранен е и по чудо е успял да се измъкне от касапницата. Обаждат се в болницата и МВР в Тополовград. След това се вдигат ловната дружинка на селото и доброволният отряд и тръгват към погребите.

Какво е станало в Тополовград разказват шофьорът на болницата Никола Василев и медицинската сестра Станка Андонова – двама от основните действащи лица  в тогавашната нощ.


“Беше студен и снежен зимен ден. Отивахме на смяна – тя започваше в 7 часа вечерта. Мина визитацията и някъде около 19.30 – 20 часа се обадиха от село Българска поляна, че е станала стрелба на погребите на „Голямата звезда” и има убити и ранени, обаче никой не може да каже какво точно е станало – нападение ли е, диверсия или нещо друго. Главния лекар д-р Чаушев беше дежурен и нареди да сформираме група и подготвим всичко необходимо за първа помощ и то в по големи количества, защото не знаем какво е станало и какво ще заварим.”Групата е докторът, медицинската сестра Станка Андонова и шофьорът на линейката “УАЗ” Никола Василев.

„Преди да тръгнем се обадихме на поделението на Вишеград, на заставата в Радовец и на полка в Симеоновград (тогава все още Марица). От там ни разпоредиха да не отиваме, тъй като охраната на погребите била тяхна, освен това била военна работа и те веднага щели да потеглят за Звездата с техника. Ние си останахме в пълна готовност в Тополовград…”

Христо Макрика от село Българска поляна разказва плачейки:

„Вечерта ми се обади Слави доктора – “Ставай, вика, военните се изтрепали”. Димитър Ангелов запали газката и заедно с Крути Златев, Иван Йочев тръгнахме нататък. Спряхме на високото, там имаше един войник с автомат, който не ни пускаше и ние не знаехме какво става. След малко дойде линейката.”

След два часа военните от Марица (сега Симеоновград) се обадили на медицинските лица да тръгват, тъй като те закъсали с техниката по пътя – не могли да пробият снега.

Разказва медицинската сестра Станка Андонова: “Ние потеглихме, даже бяхме сложили в колата и ловната пушка на доктора заедно с пълния патрондаш, така за всеки случай – не знаем точно какво е станало и от какво ще имаме, не дай си Боже, нужда. Именно заради това забавяне тогава 2-3 от момчетата си отидоха ей така, не защото бяха ранени тежко, а от кръвозагуба.”

Медицинските лица тръгнали по пътя за Вишеград, където също има погреби, а те не знаели за кои става дума. Снегът бил голям, но уазката била нова. На едно място им изскочила сърничка и те спрели да не я блъснат.


Шофьорът Никола Василев:


„На първите погреби тихо – няма нищо и никой. Продължихме към тези на Голямата звезда и там сварихме 50-100 човека от селото, които стояха на разстояние от бариерата към погребите. Спряхме и хората ни викат да не отиваме по-нататък, защото войникът ще ни простреля – този, който стоеше пред бариерата, а това бе същото момче, което се бе спасило, съобщило в селото, върнало се и застанало на пост пред бариерата и не пуща никой навътре, явно още в шок. Пуснахме прожектора на покрива на колата, доктора и сестрата с бели престилки и аз с чантата  полека се придвижвахме към него и му обясняваме, кои сме, че идваме да оказваме помощ, непрекъснато и спокойно му говорехме, и лека полека се доближихме до него, но той пак държи автомата насочен към нас. Никола Василев продължава: “В този момент аз сложих санитарната чанта пред гърдите и съвсем се доближих да момчето, каквото става да става – идваме все пак помощ да окажем. То малко се поуспокои и ни пусна нас тримата да влезем”


Бай Христо Макрика разказва: “Взехме автомата на войника, защото не знаехме кой е стрелял. Даде ни го доброволно. Тогава тръгнахме към караулното – вървяхме на по 20 метра разстояние, за да не може да ни застреля някой накуп. Отидохме до прозореца и отвътре чух скимтене. Д-р Чаушев и медицинската сестра започнаха да дават първа помощ на живите и да ги карат към линейката. След малко дойде и милицията, а след това и военните. Наблизо видях един хвърлен изпразнен пълнител на земята.”

Шофьорът Никола Василев: “Наближихме към караулното помещение, което беше заедно със спалното. Гледам на снега нещо се чернее отпред и викам на другите това мина ли е, бомба ли – разсъждаваме на глас. Към този момент все още никой от тези, които сме отвън, не знае кой е стрелял, какво е станало. Отвътре чухме глас на едно от останалите по чудо живи, ранени, но живи момчета , че няма мина, а че техен другар ги е прострелял. Чувайки този глас и виковете за помощ, аз се хвърлих през прозореца и влезнах вътре. Забравих и предпазливост и всичко, а там тъмно, не се вижда нищо – няма ток, всичко изпотрошено. Същото това момче, което се обади като наближихме и което се оказа със два счупени крака, ми даваше наставления къде е лампата, кибрита,  печката, свещите, за да мога да дам светлина.”


Сестрата Станка Андонова: “Влязохме вътре и не можем да видим и разберем къде стъпваме, само усещаме, че стъпваме по човешки тела – трупове. Чак като Кольо запали лампата и като ни привикнаха очите можахме да видим ужасната картина. Нямаше време за мислене, заехме се да помагаме на живите, които молеха за помощ”.

Шофьорът Никола: “Запалихме лампата и свещите и какво да гледаш – ужас. Началникът на караула старшина-школникът както полегнал на едно диванче, така и останал. Всичко около него – надупчено от куршуми, но той улучен в главата само от един, а ръката му на пистолета. Явно се е опитвал да го извади при първите изстрели, но не е успял. В спалното по наровете, по земята в различни пози убити или умрели от раните войничета. На едно от тях в коридорчето просто му бе отнесена половината глава, няма мозък, няма нищо – празен  като чаша остатък от череп. Докторът и Станка превързаха и помогнаха на ранените, помагах и аз да ги подготвим за транспортиране да болницата. Горе долу придобихме представа как е станала цялата трагедия от това което ни казаха оцелелите, доколкото можеха в това шоково състояние в което са изпаднали”.Случката допълват и хора из селата наоколо. През деня повечето от войниците са ходили на кино в Черепово, където са гледали съветски военен филм и като са се върнали, почнали да празнуват Никулден, по нов стил на 19 декември. Този, който ги е прострелял, е бил на пост – млад войник със същото име, а в казармата деленето на млади и стари беше едно от най-лошите неща. Забавили са се да го сменят, а той, афектиран и премръзнал, едвам издържал (това впоследствие е и обяснявал, когато са го заловили и разпитвали). В един момент подчасият, който също е бил в караулното помещение, бил пратен от старшина школника, който е началник караул, да го повика, но не да го сменят, а само да го повика. Влизайки в помещението със зареден автомат, младият войник насочва автомата и първо застрелва в гръб подчасия и после започва наред. Като изпразва единия автомат, взема друг зареден от пирамидата. Продължава да стреля докато е сметнал, че вече няма живи, което и твърдял, когато са го заловили. Думите които са чули от него били: ”Ваш’та мама сега ми паднахте”. След това грабва два автомата и изчезва, вероятно мислейки да мине границата.


Сестрата Станка. “Някъде вече към 4 часа сутринта, когато бяхме спасили това, което успяхме, и ги натоварихме на линейката, пристигнаха и от полка в Марица – много войници и командири, успели да пробият снега и да дойдат. Като видяха какво е положението, войничетата се разплакаха. Чак тогава и ние се разплакахме. Момчетата викаха “Дайте ни го, дайте ни го, жив ще го разкъсаме”. Да но него го няма, на другия ден го хванаха, но какво стана с него – убиха ли го, съдиха ли го, не знаем. Тогава по тези неща много-много и не се говореше. Спомняме си, че от поделението се упрекваха, че не са ни разрешили да дойдем по-рано, да спасим още някой”.Убиецът избягал покрай две цистерни, качил се на тях и излязъл през оградата. На снега


нарисувал един автомат, спомня си бай Христо. Заловен е на другия ден сутринта в една кравеферма край с. Младиново от двамата гледачи на животните. Призори при гледачите отива премръзнал и уморен войник, като им разправя, че гонят избягал негов колега. Те му дават топло мляко да пие и той уморен задрямва край печката.

Единия от животновъдите отива да селото да вземе хляб и други неща и там научава за станалото горе на Звездата и разбира за подадения сигнал до кметствата наоколо да внимават за въоръжен и опасен войник – беглец. Не казва на никого, а се връща обратно във фермата, извиква другаря си, обяснява му какво е положението и двамата издебват задрямалия и отпуснал се убиец, хвърлят се отгоре му и го завързват докато се обадят в кметството и дойдат военните да го приберат. Думите му към тях били: ”Ваш’та мама, трябваше и вас да застрелям”.



Ранените са закарани в Тополовград в болницата и от там са се обадили до Пловдив и София за хеликоптер.


Шофьорът Никола: “Аз отидох на стадиона и запалих огньове в четирите му краища за ориентация, каквито бяха инструкциите. Вдигнаха с хеликоптера някои от момчетата, две останаха при нас, като след няколко дена и тях вдигнаха нагоре за лечение. И до ден днешен не знам какво стана с тези войничета, а и никой не ни потърси и тогава, и досега, да попита как сме го преживели и как сме. И сега, когато ме попитат за този случай, всичко ми е пред очите, все едно е станало сега и аз съм там”.

Сестрата Станка: “Никой от нас тогава не се сети да вземе имена и адреси на тези момчета, да разберем какво е станало с тях по нататък. Спомням си, че в очите им тогава имаше само страх и ужас и не бяха способни на нормално поведение. Едва ли животът им е бил лек и нормален след такова нещо. Аз самата тогава 10-ина дни бях обрината цялата и се чудех от какво е, докато д-р Маргаритов ми каза един ден – това е от изживения стрес и ще мине, но преживяното няма да забравиш докато си жива. Което си е така”.

От разказа на капитан Вълчо Янакиев, който по това време е бил служител на Държавна сигурност се изясняват още подробности. Той твърди, че е отишъл втори на мястото на инцидента, а преди него там е бил началникът на милицията от Тополовград. Вълчо Янакиев разказва: “Когато влязохме видяхме едно хубаво момче, застреляно в съня му с единичен изстрел в главата от 20-30 см., имаше нагар по лицето. Подът бе целия в кръв. Буквално стъпвахме по кръв. В спалното леглата бяха на два етажа. Оцелелите бяха успели да скочат долу и да се скрият под леглата. Преди да избяга, убиецът беше скъсал всички кабели. Беше наблюдавал първите, които идват, и ги държал на мушка. При разпита казал: “Ако исках, можех да избия и други, но нямах мъст към тях. Само тези, които ме тормозеха.”


Тръгнал към границата без да познава обстановката. Вижда стопанския двор край село Младиново, близо до границата с Турция, влиза и се свива в сеното. На сутринта краварите с вили затискат автомата му. В това време той се събужда, но не може да реагира. Тези хора са били инструктирани, като всички край границата. Момчето е било буйно, софиянче. Войникът е бил постоянно на пост, а когато почивал, го пращали до селото да им купува бисквити и други неща. Въобще много го тормозели. В пълно нарушение на устава за командир на караула изпращат старшина-школник, вместо офицер.”

Равносметката от цялата тази трагедия е 7 убити и умрели от раните и 7, заедно с убиеца, оцелели. Седем зачернени семейства и седем помрачени човешки живота, защото такова нещо не остава без последствия, докато е жив човек. По непотвърдени данни превъртелият войник, избил наборите си, е 47-и или 48-и набор, от с. Габра, софийско. Убиецът вероятно е осъден на смърт и разстрелян, но никой не знае съдбата му, както и на оцелелите.

Вижте още:През 1980 г.войник бяга с танк от Сливенското танково поделение


Източник:e-vestnik.bg


Сливенско танково поделение

Годината е 1980. Светът е Олимпиада! Хубави времена за социалистическа България. Тато е хванал цаката на Брежнев, влязъл му е под кожата и Големия Брат е пуснал кранчето на газта с пълна сила. Гоним 9 млн. население на страната.Бодри труженички преизпълняват петилетката за 1 година… 


Сливенското танково поделение също е част от просперираща социалистическа България. Верен страж на народа… Н.П. е обикновен ефрейтор-танкист. Постъпил в редовете на БА преди близо година. Остават му още толкова. Той си има една утеха, една опора – неговото момиче, което го чака вкъщи. Тя се казва Мина и двамата са се врекли веднага щом той се уволни, да се вземат. И на двамата това им беше първата голяма любов. Н. не ядеше с дни докато я ухажваше. Беше му по-важна от въздуха. В корема му живееха пеперуди. От големите. А когато нещата станаха, дълго не можа да повярва, че приказно красивата Мина му е пристанала. Голяма любов, голямо щастие. Бяха неразделни и в училище, и извън него. Щяха да започнат да живеят заедно, но тогава дойде казармата. Мина искаше двамата да учат, но Н. нямаше добра диплома. Честно казано, нямаше и такива мераци. Но какво беше една казарма, някакви си 2 години, за такава голяма любов?!... Първите 2 месеца тя идваше всяка седмица да го вижда. После я приеха в университета на друг град. Започна да идва веднъж в месеца. После веднъж на два месеца. Поне пишеше редовно. За Н. нейните писма бяха най-голямото щастие и събитие в тежкия, а после и скучен казармен живот. Не беше лесно да си танкист в БА.  Това бяха тежки, смъртоносни машини. Но Н. веднага разбра: ако се отнасяш с уважение към „Животното“, така кръсти зачисления на него и екипажа му танк, Животното също ще е добро с теб. Не се разваляше, не създаваше грижи, но и Н. и момчетата се грижеха наистина добре за него. Миеха го, смазваха го, не го юркаха прекалено и не говореха кофти за него. Н. много внимаваше за тия неща, той беше нежна душа, на мравката път сторваше…


Когато писмото пристигна, той нямаше търпение да го отвори. Усамоти се в дъното на спалното. Когато спря да чете, и светът спря за него. Не знаеше кой е и къде е. Не можеше да помръдне. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как да живее  и диша без любимата си Мина. Тя буквално беше взривила целия му живот. Любимата му Мина… „….много те обичам, Н., но тук пътищата ни се разделят. Опитай се да продължиш без мен, знам че ще ти бъде по-добре. Аз вече уча в друг град, а на теб ти остава още много време. С времето ще ме забравиш. Ще си намериш друга. А и аз тук срещнах друго момче. Добро момче е. Прости ми и ме забрави. Моля те!“…


Сякаш тъмна пелена се спусна около Н. Стоя неподвижно без дори да мигва цял час. След това с празен поглед се огледа. Все още стискаше писмото в ръка. Когато се изправи обаче, писмото се свлече в краката му. Той тръгна и го стъпка, както думите на момичето на белия лист бяха стъпкали живота му. Излезе от жилищните помещения и се насочи към гаража. Усещаше болката от нажеженото до червено парче метал отзад между плешките си. Усещаше ножът забит в гърба му с всяка фибра от тялото си. На този свят в момента имаше само един верен другар и той отиваше при него. „Животното“, както винаги, послушно, но със стаена опасна мощ, го очакваше в притъмнелия гараж. Н. напълни резервоара. Остави само един снаряд, останалите свали от танка. Този снаряд беше за нея. След като той не можеше да я има, нямаше да я има и никой друг. Животното изръмжа с грубата си мощ от хиляди тонове и конски сили. 


Н.знаеше, че може да разчита на него, той нямаше да го предаде като някои други… Щеше да стигне до града, в който Мина учеше и да сложи край на всичко. Преди да подкара напред, Н. провери затвора и предпазителя на пистолета Макаров в кобура. Всичко беше, както трябва. Т-72 се юрна като отвързан звяр. Н. беше опитен водач. Бариерата на входа се разхвърча на тресчици, а виковете и изстрелите на караула потънаха в рева на Животното. В поделението заби тревога, но танкът вече беше далеч по пътя.Като неизчерпаемо гориво черните мисли в главата на Н. го тласкаха все по-напред с пълна газ. Той беше решен да стигне до края с цената на всичко. Любовта на живота му беше мъртва, той също нямаше за какво да живее. Но щеше да вземе и Мина със себе си…


Първата барикада беше преди Сливен. Старшина от милицията говореше нещо в светлосин мегафон в ръка. Н. дори не се заслуша в думите. Няколкото милиционерски жигулки комично бяха изблъскани от пътя. Други две опитаха да му засекат пътя, но и те се озоваха в канавката. В края на града се появи един БТР. Но не можеше да се мери с Т-72 в пълна бойна готовност. Ако успееше да премине и тук, имаше шанс да стигне до съседния град. За последен път щеше да види Мина… Н. настъпи газта. Вече преминаваше през барикадата. Хора и коли се разхвърчаха, нищо не можеше да се опре на Животното… В последният момент видя показалия се от покрива на БТР-а милиционер, който хвърли една след друга две ръчни гранати. Едната пропусна, но другата буквално влетя между двете последни колела на верижния механизъм. Н. чу глух удар и усети как танка подскочи. Точно като ранено животно адската машина продължи да се влачи още 50-тина метра преди да спре окончателно в калта на разораното поле. Предпазливо и на прибежки милиционери и военни обградиха безпомощния звяр…

Вижте още:Млад войник застрелва с автомат калашников през 1967г. 14-стари войника при погребите на “Голямата звезда”/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/



Животът на няколко поколения българи е бил и продължава да бъде белязан от противопоставянето между преди и сега.


По времето на Соца и през Демокрацията. По времето на Тодор Живков и по времето на демократично избраните ни лидери.Това противопоставяне няма край, няма и да има, съобщава Glas.bg. И хората сравняват всичко – като се започне от цени, начин на живот, свобода, та се стигне до мандарините и бананите.

Една такава съпоставка – този път на заплатите, направи мъж от Варна, който нарече своя пост в социалните мрежи ВРЕМЕ ЗА ИСТИНИ. Предлагаме ви го без редакторска намеса:


„Това е фиша за заплата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.


Заплатата й чисто е била 210,19 лв.„Запорът“ от 30 лв. е изплащането на апартамента, който тя погасяваше към държавата.

Удръжката от 26.11 лв. е застраховка женитба, която тя беше сключила за мен. Парите ми бяха изплатени по мое желание по-късно.

За какво стигаше тази заплата:


1.Тока беше няколко стотинки на киловат/час – всички се отопляваха на ток.


2.Водата беше също няколко стотинки за кубик.


3.Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст.,


4.Бензинът беше под левче. За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно.


5.Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хляба в магазина беше 30 ст.


6.Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.


7.Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари.


8.Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно.


9.Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.


10.Червена буржоазия имаше – и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо.


11.От друга страна престъпността беше много ниска.


12.Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.


13.Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.


14.Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.


15.Имахме стойностни космически разработки.


16.Спорт на световно ниво.


17.Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.


18.В онези времена ако имаш достатъчно силни връзки можеше да стигнеш далече. Днес „достатъчно силните връзки“ могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.


19.В т.нар. „тоталитарен режим“ България просперираше, а сега се разпада поради бандитизма по най-високите етажи на властта. А народът измира или се евакуира в чужбина, за да се спаси.


20.И този режим на държавно управление чрез геноцид се подкрепя от евроатлантическите ни съюзници.


Това е истината, разбирайте ме както искате. Красимир Симеонов“


Хитов сериал от 80-те

Великата история за принц Юби, който бяга на Земята заедно с летящия робот Закс, за да срещне спасителя си – кучето Бенджи, накара не едно и две детски сърчица да бият по-силно през 80-те.

Тиранинът Зану е завзел далечната планета Антарс, убил е краля, а кралицата е хвърлил в затвора. Техният син принц Юби бяга на Земята заедно с дроида Закс и там попадат на безстопанственото куче Бенджи, което става техен приятел. По следите им със задачата да заловят Юби изпращат трима преследвачи – Дара, Кибер и дроида Зорд. Те обикалят из градовете в черен микробус с пеленгатор и търсят принца.


За да могат да живеят на земята, жителите на Антарс трябва да носят специална гривна. В един от епизодите банда хлапета открадва гривната на принц Юби и той едва не умира.

Сериалът се излъчва през втората половина на 80-те години по Първа програма на Българската телевизия



Родното му място е българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия, което след Първата световна война, Антантата дава на Гърция.


В началото на 1866 Петко войвода се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание, припомня Искра.бг. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците.Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си Отечество. На 12 май 1869 г Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към Българския беломорски бряг.


През 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа Българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна Българска дружина), който е още от 1870 г. Четата на Капитан Петко Войвода участва в Освободителната война като води множество сражения в Беломорието и Родопите.


След Освобождението генерал Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводaтa заминава за Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро след това продава и се връща в България.


Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.


 


Филмът излиза на екран на 1 януари в далечната 1976 година, и оттогава досега без него не минава посрещането на нито една Нова година.

Предлагаме Ви някои малко известни факти в цифри:

100 млн. зрители са гледали филма по Първи канал на централната телевизия на 1 януари 1976 г. Режисьорът Рязанов изземва 2 бутилки водка от актьорите. Налага се първия ден снимките да бъдат спрени, след като актьорите се напиват в кадър, а на следващия, след "обиск" ги снима "на трезво". По ирония на съдбата във филма влизат кадрите, заснети в първия "пиянски" снимачен ден. Впрочем, снимките са правени в приземните помещения на "Мосфилм", където е било доста хладно.


Надя харчи 26 рубли за новогодишната трапеза, което представлява 20% от заплатата й (средната заплата на учителите е била 130 рубли). В наши дни, това би струвало 3500 рубли или 7% от средната заплата на учителите, която е 50 000 рубли).


На 21 декември 2007 г. се е състояла премиерата на продължението на филма, заснето от Тимур Бекмамбетов. В главните роли - Константин Хабенски, Сергей Безруков и Елизавета Боярска. Андрей Мягков и Барбара Брилска изиграха второстепенните роли.



Връща се сам да си допие без да помни нищо!Мъжът дори не помнел, че е паднал от петия  етаж.Твърдял пред дошлите милиционери и  медици ,че излязъл за глътка свеж въздух.


Пиян чирпанлия падна от петия етаж навръх Нова Година, но този инцидент не повлия на желанието му да се напие отново. 40-годишният мъж дори забравя, че е претърпял инцидент.Трагикомичната случка се разиграва през далечната 1986 година и то навръх новогодишния празник в централната част на града.Мъжът е паднал от петия етаж и малко по-късно след като се е отърсил, с бавна крачка, се прибрал в апартамента си, за да си допие,алармират бдителни съседи. Когато повиканите от жена му и комшии милиционерски служители пристигнали на адреса, мъжът не успял да си спомни въобще,че е летял от петия етаж.


Милиционерите повикали линейка. Пристигналите на място медици диагностицирали мъжа с травми на гърба и леки охлузвания по лактите и краката. Пияният за всеки случай е бил приет за наблюдение в болница без опасност за живота.



Във водещите западни медии през 60-те години се появяват множество публикации, които описват България като интересна туристическа дестинация, в която западният турист си заслужава да отиде.В броя си от 11 май 1962 г. "Ню Йорк Таймс", под заглавие "Българската Флорида на Черноморското крайбрежие", пише за българските плажове, които се простират по протежение на почти цялата 400 километрова крайбрежна ивица. 


Най-развити в туристическо отношение, разказва изданието, са районите около Варна на север и Несебър, който се намира северно от пристанище Бургас. От статията читателите научават, че по това време в България вече функционират 117 туристически хотела с капацитет от 15 352 легла. През следващите 10 години се очаква само по Черноморието да се изградят хотели с 60 000 легла, пише "Ню Йорк Таймс". През 1961 г. България е посрещнала 250 хиляди чуждестранни туристи, от които 80 хиляди от Западна Европа - предимно от Австрия, Скандинавието и Германия, изтъква вестникът и посочва, че за 1963 г. се очакват 300 хиляди чужди туристи. В публикацията се подчертава, че това е само началото на развитието на българската туристическа индустрия. Следващата стъпка ще е изграждането на зимни курорти и хотели в други райони на страна, като Велико Търново, което древната българска столица. 


Изданието разказва, че в момента в София се строят два нови хотела - единият луксозен, а другият туристическа класа.Статията информира, че туристите могат да избират между луксозна, първа и втора класа настаняване, чиито цени варират от 8,50 долара за луксозна стая до 3,50 за втора класа. Туристите, които желаят ВИП-обслужване пък трябва да платят по 11 долара на нощувка, в което се включва и транспорта от и до летището, пише вестникът. Страната има добри комуникационни връзки със Западна Европа - националният авиопревозвач ТАБСО (б.ред. предишното наименование на БГА "Балкан") лети до Франкфурт, Виена, Стокхолм и Лондон. Експресните жп влакове Симплон Ориент и Таверн спират на гара София. Пътната инфраструктура в страната като цяло е добра, отбелязва "Ню Йорк Таймс", но изключение прави отсечката от югославската граница до София, която статията описва като "истински ужас".На 20 март 1966 г. "Ню Йорк Таймс" излиза с обширна публикация под заглавие "България копира най-доброто от западния туризъм". Вестникът пише:"На крайбрежието има два относително нови курорта - Златни пясъци и Слънчев бряг - и няколко по-стари. 


Когато преди 6 години българите започнаха да строят Златни пясъци и Слънчев бряг, те първо проучиха всички големи курорти по Френската Ривиера, испанската Коста Брава, италианското Адриатическо крайбрежие и Маями бийч. Целта им беше да копират доброто и да избегнат лошото. Като цяло са успели. Построили са малки курорти, разделени от големи пространства и девствени плажове. Съхранили са дърветата и растителността и са разположили хотелите и ресторантите сред тях. Има достатъчно спокойствие и сянка през лятото, когато температурите надхвърлят 30 градуса. Човек може да седне пред хотела и да вижда само морето и дърветата", възхищава се "Ню Йорк Таймс".В публикацията е отделено място на ресторантите, които "са построени с въображение", персоналът говори английски, а "храната има ароматите на Изтока и е по-добра отколкото в Гърция, макар и не толкова добра, колкото във Франция и Италия". Авторът на статията Артър Еперон споделя и кои български гозби са му харесали най-много - "печено сирене", което описва като бяло сирене, масло и чушки, печени в навита хартия; миш-маш, сарми и пълнени чушки. 

Той разказва, че се консумира предимно свинско месо, докато говеждото се предлагало по-рядко, което българите обяснявали с шегата, че са "заменили воловете с трактори"."Крисчън Сайънс Монитор" от 24 октомври 1964 г. хвали "модерните хотели и отличните плажове край Варна" и разказва, че само допреди 5-6 години чуждестранните туристи са били основно от социалистическите страни - Унгария, Полша, Чехословакия, докато през 1964 г. нещата вече са се променили и около 260 хиляди туристи от Западна Европа са посетили българското Черноморие, сред които преобладават западногерманци, австрийци и британци.Водещият канадски вестник "Глоуб енд мейл" излиза на 6 август 1965 г. със заглавие: "Цветуща България: където туристите имат предимство пред Виетнам" (б.ред. по това време световното внимание е приковано върху кървавата война във Виетнам). "Този комунистически град със статуя на руски цар в центъра, това лято се превърна в сборен пункт за Европа", разказва авторът Джон Ръдърфорд. Той не крие изненадата си от наплива на западни туристи и как само за 10 минути пред столичния хотел "Балкан" (днешният "Шератон"), спират два автобуса с туристи от Турция, два от Австрия и един от Гърция. В публикацията се отбелязва, че предходната година България е посетена от 800 000 чужди туристи, повече от половината от които от западни държави.


Живков в последното си обръщение за Нова година

Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:


- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!


Ето какво пожела на съотечествениците си Тодор Живков в последното си Новогодишно обръщение :


След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.



Спомняте ли си, че едно време украсявахме елхата не за Коледа, а за Новата година. Украсената елха заемаше централно място в новогодишното тържество.  Тя бе от истинска ела, чийто аромат ухаеше навсякъде в дома ни.

                                                          Ето как изглеждаха и те:


Такива бяха и играчките на нея – истински. Стъклени, чупливи и много красиви. Излишно е да споменаваме, че всички те се произвеждаха в България…


Земетресение в България

Денят е  4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден-днешен се спори за броя на загиналите.

Най-засегнат е град Свищов, където два жилищни блока рухват и погребват обитателите си. Над 120 души намират смъртта си само там в руините. Най-черният петък за Свищов започва точно в 21.24 часа. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра във Вранча и безшумно и коварно раздвижва земята под града.

Бедствието от 7,6 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове Около полунощ спасителите започват да вадят първите трупове. Блок № 1 на ул. “Георги Матев” 1 и общежитието на “Свилоза” са се превърнали в огромни ковчези. 8-етажната жилищна кооперация по официални данни погребва 76 души. Най-голяма е трагедията на гръцката фамилия Стефопулу, която дава 9 жертви. Загиват родителите, синът, снахата, дъщерята и петте деца. Никой не е имал никакъв шанс – семейството е обитавало последния осми етаж на рухналата за секунди сграда. По ирония на съдбата многолюдната челяд е на гръцки партизани, потърсили спасение в България.


Общежитие на “Свилоза” дава 45 жертви.

Истински късмет е, че общежитието е било младежко и във вечерния час е било полупразно. Всички загинали до един са млади специалисти, пристигнали по разпределение в Свищов. За разлика от съседния осеметажен блок изпод руините на общежитието са измъкнати и доста оцелели по чудо в кухините на падналите вертикално пакети. Последната спасена е късметлийката Дочка Любенова, открита на втория ден. Тялото й било затиснато, а около главата й имало съвсем мъничко, но достатъчно място, колкото да диша.

Както в много градове в страната, земетресението беше усетено и в Плевен, където много сгради бяха до известна степен напукани и с изпочупени комини. За щастие жертви нямаше, но дълго време у хората останаха последиците от истерията и тежкия психически шок, който изживяха мнозина при паническото напускане, особено на по-големите и високи жилищни сгради, както и на концертната зала в читалище "Съгласие"/тогава "Георги Димитров"/, в която имаше концерт.

Подобно на Чернобилската авария десетина години по-късно, официалната социнформационна машина тогава подхвърля данни за незначителни разрушения и няколко жертви.

Спасителят Георги Тодоров е първият, който се мъчи да открие истината. Неговият списък на загиналите стига до 120. Опитът му да го разтръби, чрез медиите се оказва мисия невъзможна. Стотиците жертви са скрити в мъглявите съобщения за неизвестен брой спасени, оцелели или само пострадали.

Истината се оказва много по-жестока от тази за Чирпанското земетресение през 1928 г., официално признато за най-убийственото в историята на България със 128 загинали. За учените сеизмолози днес истината за “Свищов-1977” г. вече не е тайна – около 250 жертви. 


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации