6:09:00
Внимавай от какво се страхуваш! „Не ме погребвайте жив в гроб..." Тази молба принадлежи на автора на безсмъртния роман „Мъртви души" Николай Василиевич Гогол, който изпитвал панически страх да не се озове в гроба и да бъде затрупан с пръст, а сърцето му още да бие. Фобията на Гогол си има специално име - нарича се тафофобия (страх да не бъдеш погребан жив). Тази мисъл така го измъчвала, че той нееднократно давал заръки на свои приятели да бъде погребан, само след като има признаци на трупно разложение. Но 80 години след неговата смърт тръгват слухове, че предчувствието не го е излъгало и той наистина е бил погребан жив. През 1931 г. решават да пренесат праха на класика на руската литература от Даниловското на Новодевическото гробище. Скоро след това тръгва слух, че скелетът е бил намерен в странна поза - легнал по очи, а ковчегът бил издран отвътре. Някой обърнал внимание на необичайната дължина на ноктите. Съдебни експерти отрекли пред журналистите вероятността Гогол да е бил погребан в състояние на летаргия, но въпреки фантастичните елементи, има хора, които са твърдо убедени, че страховете му са се сбъднали.
Следващият случай също е достоен за филмов сценарий. През 1867 г. от холера починала 24-годишната французойка Жанет Фимомел. Положили я в ковчег и я спуснали в гроба. Няколко часа по-късно на гробаря му се сторило, че чува трополене изпод земята. Разровили пръстта, за да установят, че жената е жива. Кокалчетата на пръстите й били посинели от напъните да повдигне капака на ковчега. Няколко дни по-късно тя въпреки всичко умряла, според някои – не от холерата, а от шока, който е изпитала. През 1893 г. в малкото градче Айзенберг в Германия служител в гробището чул шум от пресен гроб, където била заровена умряла по време на раждане жена. Оживяла след кратката си разходка в отвъдното, родилката била спасена. Подобни драматични истории отдавна вълнуват писателското въображение. Американският писател от XIX век Едгар Алън По също имал тафофобия. Това го вдъхновило да напише разказ, озаглавен „Живи погребани". Според авторитетни литературни критици от негово време, сюжетите за мистичните си трилъри Едгар Алън По е черпил от реалния живот. Днес медицинските учебници твърдят: „летаргията е паталогично състояние, което се характеризира с отслабване на всички жизнени функции, обездвижване, значително понижаване на обмяната на веществата, отслабване или отсъствие на реакции на външни дразнители". В това състояние, считат медиците, човек е способен да прекара от няколко часа до няколко дни. Но може да минат и дълги години. На норвежката Августа Лингард й се губят над 20 години. Тя заспала през 1919 г., няколко часа след като родила здраво момченце. И се събудила чак през 1941 г. В деня, в който отворила очи отново, изглеждала по същия начин, както и по време на раждането. През годините в летаргичен сън по лицето й не се появила нито една бръчка, в косите й нямало нито един бял косъм. Но много скоро Августа си „наваксала" пропуснатото и започнала да старее буквално с дни. След няколко месеца вече изглеждала като бабичка.
Легенди се носят за мумията на Розалия Ломбардо. Вярващи се стичат в Палермо с надеждата момиченцето в стъклен саркофаг да премига. Някои твърдят, че са виждали чудото. Очите на Розалия били лазурно сини и бистри. Има и такива, които вярват, че в балсамираното тяло продължава да има живот. Спящата красавица продължава да е загадка. Твърде продължителна дрямка Известен е също и случай, описан от академик И. П. Павлов. Знаменитият руски физиолог наблюдавал болния В. Качалкин, който се намирал в състояние на летаргичен сън 22 години. Той заспал в средата на 1896 г. и се събудил чак през 1918 г. През това време Качалкин се намирал под наблюдение в психиатрична клиника. Мъжът заспал, когато бил на 35 години. Когато се събудил, Качалкин разказал, че е чувал всичко, което се случва край него, но не е имал сили да реагира и да покаже признаци на живот. Надежда Лебедева е друга подобна мистерия. Тя била откарана в болница, след като се проснала на пода у дома и потънала в дълбок сън. Това продължило цели 20 години. През цялото време дишането й било равномерно, а сърцето й биело, но нищо не било в състояние да я събуди. Чудото се случило, когато нейната сестра й прошепнала в ухото скръбната вест, че майка им е починала. Надежда се ококорила на мига, но нямала никакво обяснение къде се намира и какво се е случило.
Медицината е напреднала и отдавна вече не се налага лекарите да носят в джоба си пудриера с огледалце, която да поднасят към устните на пациента, за да установят дали още не диша. Въпреки това тайната на летаргичния сън си остава мистерия. От дума на дума – ето че стигаме и до магиите. Пренасяме се в Тана Тораджа, известна с погребалните си ритуали и традиции. Легенди се носят за уменията на местните хора да съживяват мъртъвци с помощта на черни магии. Има две теории, които обясняват популярността на зомбитата в региона. Първата се свежда до това, че според местните вярвания мъртвецът трябва да бъде погребан в земята, където се е родил, а не където е загинал. Затова, ако покойникът се е отдалечил от родното си гнездо, неговите близки предпочитат да се обърнат за помощ към някой шаман, който с помощта на черна магия да го превърне в зомби и да го накара да се върне на собствен ход у дома, вместо да се морят да носят трупа му на гръб. Друга теория гласи, че покойниците били превръщани в зомбита, за да се пести от погребения. Живите мъртви помагали в домакинството и стопанството, докато не си „изплатят” гроба. Като се замислим, това едва ли е чак толкова разумно, защото и черната магия по всяка вероятност не е безплатна услуга, но знае ли човек какви сметки се въртят в главите на местните. Примери бол. Как след всичко това да не те хване тафофобията? Лесно й е на Никол Кидман с нейната лепидоптерофобия (страх от пеперуди). Хората имат къде по-сериозни проблеми. Източник: "Труд"
