Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Някой, който е живял в столицата или в някои от най-големите градове, може да възрази. Истината е, че режим на тока имаше почти навсякъде, режим на водата навсякъде извън големите градове.

Най-страшно с режима на тока беше за живеещите в големите комплекси и отопляващи се с парно отопление. Просто със спирането на тока спираше и парното, понеже абонатните станции са на електрическо захранване. Така освен тъмното настъпваше и студеното. А зимите особено през 80-те години бяха зверски студени. 

Правеха се някакви графици, въртяха се кварталите с различен часови режим, уж за да е по-справедливо, но така или иначе си беше тъмно и студено. Хората роптаеха тихичко, но никой не надигаше глас нависоко. Партийните секретари, партийните членове и низши организации дебнеха и ако някой изразеше някакво недоволство като нищо да се срещне с представител на зловещата Държавна сигурност.През летните месеци пък в малките населени места настъпваше кошмарът с водния режим. 

Понякога той си беше направо смазващ – по 3-4 часа вода на денонощие. Хората смогваха едвам да си напълнят съдовете за пиене, какво къпане, пране, хигиена. В дворовете по селата и малките градове често можеха да се видят метални корита, легени, кофи, напълнени с вода и оставени на слънцето, за да се стоплят и да се използват за хигиенни нужди. 

Имаше и кризисни периоди, в които чешмите пресъхваха за по-дълго, стигало се е до режим няколко часа вода на 3-4 дни. Най-големият ужас беше режим на вода и ток едновременно през зимните месеци. Е, вярно е, че все имаше по някоя чешма с изворна или минерална вода, но безводието като цяло беше ужасяващо.А най-лошото е, че този проблем е надвиснал със страшна сила и сега.

Николай Цончев, София



 Помните ли България?

Онази България която беше на 4-то място в Европа по БВП?

Онази, загубената вече, окрадена и обезлюдена България?

А имаше такава държава, на Балкански полуостров в Европа, а не по някакви си Западни Балкани …

Имаше!

Имаше мощна, икономически развита държава България със световно развита лека и тежка промишленост, металургия, машиностроене, развито селско стопанство, образование на и над световно ниво, здравеопазване, земя от 111 хил. кв.км. , която се използваше, обработваше за благото и просперитета на гражданите на тази отдавна загубена България …

Имаше една такава държава със силна армия, четвърта космическа сила в света, с двама български астронавти, Атомна централа, язовири, с най-мощния на Балканите международен автомобилен транспорт – СО „МАТ”, с развита оръжейна промишленост, български мини и миньори, работещи за българската промишленост, ТЕЦ-ове, златни български находища, Земя дадена ни от Бога, райски кът където българите живееха и се трудеха нормално за себе си и за любимата си Родина – близо 9 милиона българи!

Имаше,

Забравихте ли?

Имаше безплатно образование, детски градини, болници с лекари на световно ниво където българите не ги приемаха срещу пари по някакви пътеки, а ги лекуваха докато ги излекуват съвсем безкористно …

Имаше военни училища от където излизаха отлично подготвени специалисти, като „Долна Митрополия” от където излизаха български чудесно подготвени бойни и граждански летци, механици, ръководители на полетите, които сега работят за чужди авиокомпании за парче хляб!

Имаше военни училища за нуждите на унищожените сега Транспортни и Строителни войски, които изпълнявайки воинския си дълг строяха ж.п. линии, мостове, пътища, подготвени прекрасно машинисти, ръководители движение, войници работещи по най-големите разпределителни гари, стрелочници …

Войници от ГУСВ които построиха НДК, хиляди жилища за български граждани срещу нищо, войници които за две години получаваха занаят, ставаха майстори в строителството!

Имаше работа и хляб за всички български граждани, имаше професионални техникуми от които излизаха чудесно подготвени специалисти в различни области, езикови, математически гимназии …

Имаше ведомствени почивни станции по които българите ходеха на море и планина с 1/3 от месечната си заплата, имаше безплатни санаториуми, домове за възрастни хора, домове за сираци и изоставени български деца!

Нямаше банани, обаче … За личен автомобил се чакаше с години, ама никой не умря!

Сега има!

Има банани, има лични автомобили за всеки без ред и Бойко Борисов с бандата му ги има даже …

Има всекидневни убийства, кражби,

Всичко има!

Браво …

Няма българи обаче!

Има останали около 6 милиона възрастни, болни българи, хора все още мъчейки се да оживеят в собствената си Родина, има и политици дори, които доограбват България …

Българите масово напускат тази радост, незнайно защо, младите хора не искат да раждат, също незнайно защо …

Български села, селско стопанство, животновъдство, българска лека и тежка промишленост също няма, няма и АЕЦ, космонавти, безплатно образование и лечение, няма български мини, златодобивна промишленост, няма никого!

Българите напускат родните си места, оставят възрастните си родители и близки .. и заминаха по по-големите градове и в чужбина за парче хляб!

Който иска да ме опровергае.

Но имаше такава държава България!

Вярно, аз още помня, а вие?

Кирил Стаменов, Фейсбук



Помните ли,че имаше наливно и бутилирано, беше малко по - скъпо,към 1,60 и шарлан, ползваше се за салатите и филийките със шарена сол.

Продаваше се в тъмнозелени стъклени бутилки с елегантен силует, който нямаше как да се сбърка. Голяма мъка беше да се измие едно такова шише, но нямаше домакинство, което да не къта поне по няколко такива бутилки, които после се пълнеха с домашно винце или ракия. Някак си хората предпочитаха именно в тях да си затворят безценните еликсири. 



Бленуваната от всички “Лада” между 1983-1986 г. струва около 5-6000 лв, а по същото време в Европа струва 10 000 западно-германски марки. Цената на шофьорския курс, за който записването също ставаше чрез чакане, струваше 220 лв.

Цената на бензина и по време на социализма също беше променлива и зависеше от състоянието на международните петролни пазари.


През 1969 г. цената на бензина у нас беше:


А-66 – 6 стотинки


А-72 – 7 ст.


А-76 – 7,5 ст.


АИ-93 – 9,5 ст.


АИ-98 – 10 ст.


През 1988 г. литър бензин в България струва 80 ст. – внос от СССР по линия на СИВ.



Ана Маняни е известна с ролите си на обикновена жена от предградията.

Родена е на 7 март 1908 г. Изоставена от баща си, а по-късно и от майка си, тя е отгледана от родителите на майка си в най-бедните квартали на Рим. Известно време учи в школа за декламация в академията „Санта Чечилия“. След това започва да участва във кабаретни и вариететни представления в нощни барове. 

Открива я режисьорът Гофредо Алесандрини, който по-късно става неин съпруг. Прави своя дебют в киното през 1933 г. През 1941 г. изпълнява главната роля в „Ученичката Тереза“ на Виторио Де Сика. Снима се в „Рим - открит град“ (1945) на Роселини, „Любовта“ (1948) на Роселини, „Земята трепери“ (1948) на Висконти, „Най-красивата“ (1951), „Златната карета“ (1953) на Реноар, „Татуираната роза“ (1955, за което получава Оскар), „Сестра Летиция“ (1957), „Дивият вятър“ (1958), „Ад сред града“ (1959) и други. Един от най-известните ѝ филми е този на Пазолини „Мама Рома“ (1962), който я прави звезда. Последният ѝ филм е „Рим“ (1972) на Федерико Фелини.



26 тона злато, натрупано по време на Царство България, е откраднато тайно от Съветския съюз в края на 50-те години на ХХ век. Това шокиращо разкритие лъсва от разсекретени документи на Държавния архив и на Българската народна банка (БНБ), става ясно от разследване на „Дойче веле“. 14 години след 9 септември 1944 г., когато Червената армия се настанява в България, т.е. през 1959 година, вече в разгара на Студената война 26 тона златни резерви тайно са преместени в Москва под предлог, че сградата на БНБ нямало да издържи на атомна бомбардировка.

По това време в София вече властва Тодор Живков, а в Кремъл се разпорежда Никита Хрушчов. Така всъщност сателитната Народна република България, обявена за такава през 1946 г., е принудена да предаде на Съветския съюз това съкровище, което в бъдеще би й гарантирало финансова стабилност. Историци отбелязват, че всъщност от 1959 г. започват реалните икономически проблеми на социалистическа България.

Според изследователи е мит, че СССР е подпомагал НРБ и че безвъзмездно е станал суровинен доставчик на цялата социалистическа общност от СИВ. Всъщност истината е, че големият съветски брат е издоил максимално държавата ни. И всъщност именно с тези 26 тона злато, натрупани по времето на царете Фердинанд и Борис III, Живкова България се разплаща с Москва за милионите тонове нефт и газ, както и за други суровини, получени от 1960 до 1989 г.

„До 1962 г. две партиди от златния резерв на България са продадени, за да бъдат покрити падежите по дълга към съветските банки в Лондон и Париж. В самия край на 1962 г. около 21 тона злато си купува срещу рубли и Централната банка на СССР – Госбанк, макар две години по-рано да е било обсъждано друго решение, а именно златото да бъде продадено срещу капиталистическа валута и с осигурения ресурс да бъдат погасени българските задължения. През 1964 г. са продадени още 4 тона, надлежно депозирани предварително като златен залог в Лондон. Операциите са проведени в пълна секретност, като дори счетоводните процедури се извършват с устни нареждания и не се документират по изрична заповед на Тодор Живков“, отбелязва екипът от изследователи на архивите на БНБ, цитиран от „Дойче веле“. Учени дори смятат, че грабежът на царското съкровище е в основата на инициативата на Тато България да стане 16-та република на СССР.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.26-те тона злато, откраднати от България, са отмъщение от страна на СССР заради плячкосаната по време на Втората световна война от нацистите уникална Кехлибарена стая в Екатерининския дворец край Санкт Петербург. Това е една от най-необичайните версии, граничеща с теориите на конспирацията, разпространявана сред родните изследователи на българо-руските отношения.

Прословутата стая е създадена в началото на XVIII век в Прусия. Скоро след направата й е подарена от пруския крал Фридрих Вилхелм I на неговия тогавашен съюзник руския цар Петър I. Тя е напълно облицована с кехлибарени панели със златен кант и огледала. Заради своята красота понякога е била наричана „Осмото чудо на света“.

Руснаците твърдят, че Кехлибарената стая е плячкосана по време на Втората световна война от хитлеристите и местонахождението й е изгубено в хаоса в края на войната. Точната й съдба все още остава в тайна. Една от версиите за изчезването на Кехлибарената стая е, че е била унищожена от съветските войници. За Русия обаче и до днес виновник за изчезването на скъпоценната стая е нацистка Германия, така че веднага след 1944 г. Москва смята за справедливо да накаже подобаващо съюзниците на Хитлер, като отнеме от тях техните богатства.

Източник:www.vsekiden.com



Най-смешните снимачни моменти на филма "Всичко е любов" са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева.

При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка.

Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера.

ТВУ-то от измисленото с. Падево във филма е ТВУ „А. Макаренко“ в с. Славовица (Плевенско).

Никола Николов, зам.-директор 1970 – 1998 г. на ТВУ „Макаренко“ си спомня две истории, използвани във филма:

"Прототипът на главния герой е наш възпитаник – много интелигентно момче, за което баба му се е грижила. Живеели са мизерно в София – нямали са жилище и са спели под едно стълбище. Докараха го при нас, а то избяга – скочило през Искъра и оттам за 24 часа стигнало в София. Но го заловили, върнаха го при нас с посинели от студ крака и веднага го закарахме в болницата в Плевен. И оттам избяга!... Друго момче – безпризорният Ибрям от Кърджали, участва в една от епизодичните роли. То беше избягало, но го върнахме и докато беше заключено под карантина от една книга си направило пръчка от фунийки, промушило я през решетката, взело ключа и избягало!"...

Сценаристът Боян Папазов, се заинтересува от тези случаи. Даже започна да живее сред учениците – ядеше, спеше и общуваше с тях.

Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.

„Всичко е любов“ е  игрален филм (драма) от 1979 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов. Оператор е Стефан Трифонов. Художник – Георги Иванов. Музиката във филма е композирана от Веселин Николов.


В нашия род има много добри бизнесмени, разказва сервитьорът Гошо. Не съм ви разказвал за моя чичо, Янаки. Барман през 60-те и 70-те години в нашия град, несменяем зад бара в ресторанта на хотела. Изряден работник с бяла риза, черни панталони и докато никой не го види, обменял долари на чужденци за левове. В нашето малко градче нямало кой знае колко много чужденци, групи с руснаци понякога, поляци, но всички искали повече левове да харчат и носели скътани долари. Чичо Янаки бил много предпазлив, но през 1981 година влезе в затвора за 5 години. Според татко - от лакомия, според вуйна - от глупост. Но да ви разкажа историята.

Имало в Михайловград работническа спартакиада и докарали два автобуса със спортисти от Африка. От нямане къде, сложили ги в нашето градче на хотел, напълнили го с хора. Над 40 човека, които нямали никаква представа къде са. И дневните им ги били дали в долари. Никой не им дал ориентир какво да правят, как да обърнат парите - в банка или...

Чичо Янаки се усетил, че има голяма далавера пред него. Обменил първо 100 долара за 80 лева, след това продължил да обменя и за една седмица обменил всичките джобни на спортистите. Някъде успял над 4000 долара да вземе, като някъде даже разменял за храна - домати, яйца, сирене, кокошки. Откъде да знаят африканците цените какви са.

Тръгнали си автобусите, чичо Янаки бил много щастлив. Усещал се като милионер. Без да иска го издънила една от сервитьорките. Дал й 20 долара да си мълчи, а тя тръгнала да се хвали навсякъде. Прибраха го за 2 дни и го осъдиха набързо. Сервитьорката я уволниха, а кмета на града ни писа извинителни писма до всички спортисти. Най-смешното било, че вече им нямало държавата, била се разпаднала, докато провеждали състезанията. Писмата се върнали обратно и ги конфискувала Държавна сигурност.

Излезе чак април 1986 година, ухилен, обнадежден - имало още бизнес за него. И започна да мисли за първата будка в града ни за хот-дог. В затвора чул за хот-дога от едни циганчета, които били лежали преди това в италиански затвор. Но това е друга история, която някой ден ще ви разкажа. Още ги помня неговите хот-дог сандвичи, а аз му бях готвач.Вижте още от спомените Сервитьорът Гошо


В изпълнение клаузите на предварителния Санстефански мирен договор и на Берлинския договор от 1878 г. Учредителното българско народно събрание (УНС) заседава от 10 февруари до 16 април 1879 г. в старата българска столица Търново. 

То е свикано по разпореждане на императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е вече очертана в Берлин: автономно трибунарно княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на управление е посочена като конституционна наследствена монархия начело с княз.

В Търново пристигат 229 народни представители.

Преди да се разпусне, Учредителното събрание, което гласува първата българска конституция, насрочва изборите за Първо обикновено народно събрание.

Те се провеждат на 30 септември и 7 октомври 1879 г. в княжеството, а в тях участват двете вече оформили се като водещи политически сили в България – Либералната и Консервативната партия.

В самия изборен ден са установени десетки фрапиращи нарушения. В употреба влизат игли, лют червен пипер и преки нападки срещу политическите опоненти. Закъсняват протоколите, които масово се фалшифицират.

Масово се фалшифицира и броят на избирателите: „Последните избори са станали на 3 октомври, а днес имаме трети ноември и протоколите ги няма. И от Китай да бъдат, с пощата щяха да дойдат“, казва политикът Христо Стоянов. Най-фрапиращи са нарушенията в Търновски окръг, Русенска околия, където в официалните протоколи липсват данни за броя на гласоподавателите.

Либералната партия печели убедителна победа с около 70% и на 21 октомври народните представители за първи път се събират в София (Учредителното събрание заседава в Търново).

Князът предлага на Петко Каравелов да състави кабинет с участието на Димитър Греков и Григор Начович. Преговорите между различните фракции в Либералната партия обаче завършват без резултат и на 24 ноември 1879 г. Батенберг разпуска Народното събрание.

Не е уточнен броят на депутатите в Първото ОНС и начинът за определянето им съгласно чл. 86, ал. 1 от Търновската конституция. Според данните броят на населението в Княжество България към 30 септември 1879 г., е 1 800 000 души, а имащите право да гласуват са 219 000 души при избирателна активност от 32%. Броят на народните представители е 170 души, от които само 30 са консерватори.

Така например в третото заседание на Първото ОНС от 23 октомври 1879 г. депутатите са 158 „по официален списък“, в шестото заседание от 25 октомври 1879 г. те са станали 160, а в десетото заседание – 157. Съгласно стенографските дневници на Първото ОНС обаче излиза, че броят на народните представители е 164.

Нарушена е и конституцията за възрастта на депутатите – те трябва да са над 30 години. Депутатът Горбанов поставя директно проблема за възрастта на депутатите и посочва, че измежду присъстващите в Първото ОНС има 8 представители, които видимо са по-млади.

Крещящ пример за нарушение е Стефан Стамболов. От изказването на депутата Цачев стават ясни и доказателствата за незаконността Стамболов да бъде народен представител: „... Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползват с граждански и политически права и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни (грамотни).

Според сведенията, които имам от Търновския градски съвет, г-н Стамболов е на 25 години. Тези сведения са тук и са подписани от градския кмет Георги Живкова, който е и приятел на Стефан Стамболов. Три свидетелства от духовната семинария на град Одеса доказват същото. Съпартиецът му Тодор Бурмов представя телеграма от Ректора на семинарията, че Стамболов е на 24 години.

Независимо от това, че в избирателните списъци е записан като 30-годишен и бивш учител, това отново не отговаря на конституционното изискване за възраст, защото чл. 86 предвижда възраст по-голяма от 30 години, а не точно 30 години. Тази констатация не се отнася само до Стефан Стамболов, същото важи и за Минко Радославов от Кесаровската околия, който е избран за депутат, въпреки че е на 28 години, Атанас Хранов от Дряновската околия, който е на 25 години, Н. Минков на 24 години – депутат от Сухиндолската околия, Петър Станчев от Ловчанския окръг, който е на 22 години, д-р Минчо Цачев на 28 години – депутат от Шуменски окръг, Константин Стоилов от Трънски окръг – 26-годишен, и Илия Луканов от Трънски окръг.“

Така в Първото ОНС са приети за депутати 8 лица, които не могат да бъдат народни представители поради противоречие на конституционното изискване за възраст. Единствените, които имат доблестта да се откажат доброволно от мандата си поради наличието на конституционна пречка, са Илия Луканов и Константин Стоилов.

Първото народно събрание не приема нито един закон, но остава в историята с непрекъснати скандали. Остава в историята с едно-единствено ключово решение – в София да бъде построен голям християнски храм, който в израз на уважение към Русия като освободителка да бъде наречен на руския светец Александър Невски./ретро.бг/



През 60-те години на ХХ век към Министерството на горите бяха създадени 18 държавни ловни стопанства. Държавата отпускаше 12 000 000 лв. годишно за ловностопанските мероприятия. В сумата влизаше и изплащането на щетите, евентуално нанесени от дивеча на селското стопанство. 

От износ на дивечово месо и организирания международен ловен туризъм държавата получаваше по няколко десетки милиона лева приход годишно. По-важното беше установеното природно равновесие и научното стопанисване на дивеча. Имаше фанатизирани пазители на дивеча, които извършваха компетентно подборния отстрел. В резултат на това България беше една от водещите страни в трофейното дело. Някои от тогавашните държавни ръководители активно ловуваха. Водеха и гости. Често при такива ловувания се решаваха важни държавни въпроси в полза на България.

Пенчо Кубадински бе член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на НС на ОФ. Беше ловец по душа и неофициално ръководеше ловното движение у нас. През 80-те години бях директор на ловното стопанство „Кормисож“ в Лъки, Смолянско. Кубадински често идваше и беше ми дал указание за някои ловностопански строежи. Беше обещал, че ще осигури такива средства. Но 1984 г. беше сушава. При такива случаи правителството вземаше извънредни мерки за компенсиране на загубите. 

Пристигна Кубадински и го попитах за средствата. „Няма, шефе, годината е сушава и сме взели решение да не даваме средства за непроизводствени разходи.“ „Ама аз съм работил и плащам от оборотните средства, та няма да имам за заплати“ - поясних му аз. „Казах ти - няма“. С бай Пенчо играехме и на карти, той загуби и на тръгване пак го подсетих за парите. „Ай сиктир бе, ела в София!“ - сърдито ми подвикна той. 

Не се бавих, отидох в София и му се обадих. Запита ме защо съм отишъл. „Дошъл съм да получа една ловна карабина от министерството... та като дойдете и сте си забравили вашата, да има с какво да стреляте“ - дяволито му подметнах. „Ела тогава!“ - покани ме той. Отидох и пак му поставих въпроса за парите. Той набра по телефона министъра на финансите Белчо Белчев, обясни за какво са и накрая му каза: „И се дръж добре с хората, че идват избори“. Министърът ме повика. На другия ден се озовах при Белчев с писмо. Трябваха ми 10 000 лв., ама аз бях написал 20 000. Известно бе, че никога не даваха колкото поискаш. Погледна Белчев писмото, позавъртя се на стола, изпъшка и каза: „Нямам реализация на бюджета, сега ще ти дам 15 000, пък после ще видим“. Рекох си: „Берекет версин!“.

 Христо Христов/Ретро.бг/



Страната ни е отворила широко врати за снимки на западни продукции, а заедно с известните актьори у нас влизат сериозни финансови средства и се отварят работни места. Холивудските асове, впечатлени от природните ни красоти, призовават и други да посетят страната ни.

Всичко това, колкото и невероятно да звучи, е могло да се случи още преди 50 години, в разгара на социализма – у нас да снимат западни кинокомпании, а по улиците на София, Пловдив и Варна да се разхождат, може би, Ален Делон и София Лорен…

Уви, комунистическите спецслужби засичат преждевременно кроежите за съвместна дейност с капиталистическа Европа. Разтревожени от опасността у нас да нахлуят западно влияние и чужди шпиони, разбиват инициативата, преди да се реализира.

Аферата “Български Холивуд” се ражда в началото на 70-те години на миналия век в София, но разплитането й започва от столицата на Австрия. През май 1971 г. Държавна сигурност /ДС/ засича съмнителен превод на валута – 10 000 шилинга, от България към обявения за “враг на народа” емигрант Цветан Пенев във Виена. Кой плаща на “изменника на Родината” и какво трябва да свърши той?, настръхват тайните служби. Българските агенти в Австрия са вдигнати на крак, за да разберат кой стои зад опасните контакти между социалистическа България и капиталистическия Запад.

“Пенев е натоварен от агенция “София прес” да обиколи филмови къщи на запад и да преговаря да снимат игрални филми в България. Бюрото на авиокомпания “Балкан” във Виена е инструктирано да снабди Пенев с безплатни билети за полети. Услугите ще се заплащат в чужда валута “, докладва източник на ДС във Второ главно управление (контраразузнаване).

По хванатата вече нишка между Виена и София тайната служба започва разплитането на случая. В “София прес” – агенция създадена да пропагандира в чужбина живота, културата, политиката и туризма на социалистическа България, по онова време има доста сътрудници на ДС, но и хора с идеи далеч от догмите на комунистическата върхушка.

Начело на агенцията е Спас Русинов – бивш секретар на компартията в Михайловград (дн. Монтана), завеждащ отдел “Агитация и пропаганда” в Централния комитет на Българската комунистическа партия и не на последно място кумец на първия партиен и държавен  ръководител Тодор Живков.

При тези обстоятелства е трудно дори да се предположи, че инициативата за сътрудничеството със западни кинокъщи не е съгласувана с когото трябва. Макар че мнозина, познавали Русинов, го определят като неудържим авантюрист с нестандартни идеи, осеяли с възходи и сривове кариерата му, но най-вече като човек с остър усет към бизнеса и печалбите.

А идеята за кооперирането на “София прес” с европейски кинокомпании е мащабен бизнес план. За отпечатването и разпространението в чужбина на българска литература и трудовете на лидерите на компартията (сред които най-вече на Тодор Живков) на агенцията е необходима модерна печатарска техника на световно ниво, а валутата, с която да се купи, в социалистическа България е кът.

Затова Русинов решава да покани западни кинокъщи да снимат у нас с осигурени статисти и впечатляващи локации и декори, за които чужденците ще плащат с марки, франкове и долари. Като допълнителна важна печалба се предвиждат рекламите, които европейските режисьори и актьори ще правят на страната ни.

Предвидил съпротивата срещу еретичната за времето идея, Русинов посвещава в него само най-приближените си. Само думите “бизнес” и “западни артисти” обаче изправят на нокти дебнещата за врагове и шпиони навсякъде ДС. Още повече, че преди да покани западните екипи, Спас Русинов вече е взел заем от капиталистическа банка, установяват тайните служби. И докладват на висшите ръководства: “София прес” е получила 2 млн. долара необезпечен кредит от лондонски филиал на американска банка за закупуване на печатарски машини.

За първото погасяване на лихвите от 200 000 долара агенцията няма средства, затова предлага на западни кино къщи заснемане на филми. “На комерческа основа се съгласуват с чужди фирми условия, които засягат сигурността на нашия лагер!”, бесни са шефовете на ДС. Доносниците на режима се добират и до докладна записка до Русинов от зам. директора на “София прес” Трифон Трифонов, която осветява детайли от успешното вече развитие на инициативата. “Цветан Пенев е установил връзка с италиански и западно берлински продуценти в “Орбита”, Тарквиния филм , Сетанта филм, Ангри филм, Феличиони филм и Атлантика Чинематография в Италия, Грека филм и Фортуна филм в Париж, Дегето и Унифокст в ГФР и Нето филм – Виена. Повечето са проявили интерес към нашите предложения, а други са заявили, че непременно ще снимат в България”, докладва Трифонов.

Фигурата на посредника в преговорите поражда още по- силно безпокойство в комунистическото контраразузнаване. Син на стара фамилия от Лом, Цветан Пенев е талантлив журналист и една от авторитетните фигури в емигрантската организация Български национален комитет, поставила си за цел борба с комунистическата власт в България. Той е социалдемократ с доста контакти в политическите кръгове в Европа.

През 1956 г. Пенев се връща в родината си и декларира желание да се включи в строителството на социализма, но година по-късно отново бяга на Запад и започва работа в германска кинокъща. Русинов и Пенев се познават още от младостта си в родния Северозапад. Появата в плановете за българо-европейско киносътрудничество на “изменника” Цветан Пенев, подозиран и за агент на чужди служби, обаче убеждава българското контра разузнаване, че снимането на западни филми може да стане параван за шпионски и идеологически атаки към България.

“Със съдействието на “София прес “ западногерманска телевизия вече е заснела филм в закрити за чужденци райони в СССР , а част от лентите вместо в Москва са изпратени за проявяване направо в ГФР”, предупреждават десарите. Със случая се заема и прословутото Шесто управление на ДС (политическата полиция). На мушката са взети и неудобни на властта журналисти и специалисти в агенция “София прес”, макар че повечето нямат нищо общо с плана. “На работа в “София прес” се съсредоточават вражески настроени, репресирани от народната власт елементи”, предупреждават идеологическите полицаи в секретна записка до държавното ръководство. Към документа прибавят и списък на лица, които, според тях, не са пригодни да работят в “София прес”. Сред тях са зам. директорът Трифон Трифонов, театроведката Павлина Войтецка и Анжел Вагенщейн.

За да докажат злостните замисли на “враговете” в агенцията, от ДС изреждат и техни прегрешения като случай, в който “в карта на света, издадена от “София прес”, границата между ГДР и ГФР е дадена само с пунктир”.

След масираната атака на Държавна сигурност на плана за “Български Холивуд” е сложен кръст. “Не зная нищо за преговори с европейски кинокъщи за снимане на игрални филми в България по онова време. Спас Русинов имаше много амбиции. Аз имах свой проект “Интерфилм” за документални ленти, който беше успешен. Не съм изненадан, че ДС ни е следяла, ние вършехме своята работа, те – тяхната!”, каза пред “Труд” Анжел Вагенщайн. Малко след спирането на проекта за заснемане на западни филми у нас Трифон Трифонов е уволнен, а няколко години по-късно и шефът на агенцията Спас Русинов е отстранен и осъден за злоупотреби. Цветан Пенев умира през 1973 г. в Австрия едва навършил 50 години. 

Близките му и досега се съмняват, че смъртта му е била естествена. Западни кинокомпании не стъпват в България почти до края на 20-ти век. От време на време у нас снимат чужди продукции, но от социалистически страни, които не застрашават устоите на режима. Може би някой ден историята на неслучилия се “Социалистически Холивуд” ще се превърне в кино трилър с участието на български и западни актьори. Макар че истинските шпионски истории рядко излизат на екран – в тях няма луда стрелба и шеметни каскади, а границата между “добри” и “лоши” не винаги е ясна.

През 1969 г. – две години преди в “София прес” да започнат опити за привличане на западни кинокомпании в България, край Балчик се снима филма “Любовницата на Граминя”, копродукция с Италия. Режисьор е Карло Лидзани, продуцент – Дино де Лаурентис, а в ролите заедно с големия италиански актьор Джан Мария Волонте и изгряващата още звезда Стефания Сандрели играят родните актьори Емилия Радева, Петър Слабаков, Марин Янев, Стоянка Мутафова, Стойчо Мазгалов, Домна Ганева и др. Любовната драма със силен социален оттенък обаче остава за десетилетия единственият общ проект със западно кинопроизводство.



Убийството на Джон Ф. Кенеди, 35-ия президент на Съединените щати, е едно от най-обсъжданите събития в историята на американската политика. 

Той умира след като е прострелян в главата и шията, а впоследствие тялото му е преместено от Тексас във Вашингтон, окръг Колумбия, в бронзов ковчег. Нещо, което мнозина може да не знаят обаче, е, че този бронзов ковчег не е ковчегът, в който е погребан.Убийството на Джон Ф. Кенеди

На 22 ноември 1963 г. Джон Ф. Кенеди, губернаторът на Тексас Джон Конъли и техните съпруги се возят в кортеж през центъра на Далас. В 12:30 ч. от Тексаското хранилище за училищни книги отекват изстрели, насочени към конвоя. Лицето зад тези изстрели е ветеранът от морската пехота на САЩ Лий Харви Осуалд, който наскоро е нает на работа във въпросното книгохранилище.

Кенеди е улучен в главата и врата, а Конъли е прострелян в гърба. Веднага след това президентът е откаран по спешност в мемориалната болница Паркланд, където в 13:00 часа е обявен за мъртъв. Въпреки че е сериозно ранен, Конали се възстановява успешно.

Малко преди 14:40, вицепрезидентът Линдън Б. Джонсън, който придружава Кенеди в кортежа и е две коли по-назад по време на стрелбата, полага клетва като 36-ият президент на страната на борда на президентския Air Force One.Убийството на Джон Ф. Кенеди

На 22 ноември 1963 г. Джон Ф. Кенеди, губернаторът на Тексас Джон Конъли и техните съпруги се возят в кортеж през центъра на Далас. В 12:30 ч. от Тексаското хранилище за училищни книги отекват изстрели, насочени към конвоя. Лицето зад тези изстрели е ветеранът от морската пехота на САЩ Лий Харви Осуалд, който наскоро е нает на работа във въпросното книгохранилище.

Кенеди е улучен в главата и врата, а Конъли е прострелян в гърба. Веднага след това президентът е откаран по спешност в мемориалната болница Паркланд, където в 13:00 часа е обявен за мъртъв. Въпреки че е сериозно ранен, Конали се възстановява успешно.

Малко преди 14:40, вицепрезидентът Линдън Б. Джонсън, който придружава Кенеди в кортежа и е две коли по-назад по време на стрелбата, полага клетва като 36-ият президент на страната на борда на президентския Air Force One.Съхраняването му от „болезнено любопитните“

След погребението на Кенеди правителството на САЩ и Върнън О’Нийл започват да спорят за цената на оригиналния ковчег. Правителството смята, че цената е прекомерна, а О’Нийл иска да върне ковчега в Далас, тъй като е получил оферти от 100 000 долара – еквивалентни на близо 1 милион долара днес – от желаещи да го закупят.

Нежелаейки ковчегът да попада в ръцете на „болезнено любопитните“, правителството плаща на О’Нийл дължимото и го поставя в Националния архив, където остава в продължение на две години.Съхраняването му от „болезнено любопитните“

След погребението на Кенеди правителството на САЩ и Върнън О’Нийл започват да спорят за цената на оригиналния ковчег. Правителството смята, че цената е прекомерна, а О’Нийл иска да върне ковчега в Далас, тъй като е получил оферти от 100 000 долара – еквивалентни на близо 1 милион долара днес – от желаещи да го закупят.

Нежелаейки ковчегът да попада в ръцете на „болезнено любопитните“, правителството плаща на О’Нийл дължимото и го поставя в Националния архив, където остава в продължение на две години.Братът на Джон – Робърт Кенеди – постигна големи победи, когато печели първичните избори в Калифорния и Южна Дакота на 4 юни 1968 г. Той се обръща към поддръжниците си малко след полунощ на 5 юни в балната зала на хотел The Ambassador в Лос Анджелис.

Излизайки от залата, Боби минава през кухнята на хотела, след като му казват, че това е по-пряк път до залата за пресата. Той минава от там, въпреки че е посъветван от своя бодигард – бившия агент на ФБР Бил Бари – да избягва кухнята. В претъпкания кухненски коридор Кенеди се ръкува с хотелския служител Хуан Ромеро точно когато Сирхан Сирхан, 24-годишен палестинец, открива огън с револвер .22 калибър. Кенеди е ударен три пъти, а други петима са ранени.

Въпреки интензивната неврохирургична намеса за отстраняване на куршума и костните фрагменти от мозъка му, Кенеди е обявен за мъртъв в 1:44 сутринта на 6 юни, почти 26 часа след стрелбата.

Смъртта на Робърт, както и убийството на брат му през 1963 г., са обект на редица конспиративни теории.

Източник:chr.bg



Кои са българите воювали в редовете на съветската армия

Най-многобройната група българи, участвали във Втората световна война в армиите на други народи против хитлерофашизма, са българите в съветската армия и партизанското движение в Съветския съюз.

За СССР Втората световна война беше най-голямото изпитание не само за съветските народи, но и за българите, живеещи в Съветския Съюз. Те са две основни групи: едната, постоянно живеещи там, емигрирали по време на турското робство или останали още от прабългарско време. Те участват във войната както всички съветски граждани и преживяват трагедията на съветските народи. Другата група са. временно живеещи в СССР, икономически и политически емигранти, учащи и други. Когато на 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия вероломно напада Съветския съюз и за съветските народи започва Втората световна война, почти всички българи доброволно се явяват във военните комитети и се включват в армията за защита на съветската страна. Във войната участват и всички българи офицери в съветската армия. Много от тях извървяват пътищата на войната от Москва до Берлин. Други отдават своя живот, геройски изпълнявайки дълга си към човечеството. Тези хора са твърде много, за разлика от участвалите в антифашистката война в другите страни, но се знаят имената на малцина. Въпросът не е изследван, въпреки че изминалите години са позволявали това. Вярно е, че задачата никак не е лесна. Труден е достъпът до архивите и цялата документация на Втората световна война. Невъзможно е да се прегледат списъците на участниците във войната. Освен това почти всички българи политемигранти са имали нови имена и не всички са известни, за да се търсят. Във войната участват и децата на българските емигранти. Има семейства, които са изчезнали, загинали на фронта, откарани в концлагери и т.н. и никой не ги знае.

Изключително трудно е това да се направи за българите, които постоянно живеят в бившия Съветски съюз.

Причините са обективни и все пак нашето национално достойнство и самочувствие, необходимостта от определяне по-пълно приносът на българският народ за разгрома на хитлерофашизма във Втората световна война изисква това да се направи. Известно е, че войната е сложно обществено-политическо явление, което подчинява на себе си политиката, икономиката, дипломацията, идеологията. Непосредствено или опосредствано в нея участва цялото население. В този аспект се проявява и участието на българите. Те се срещат непосредствено на бойната линия в редовете на Червената армия, те са в партизанските съединения в тила на врага, те са разузнавачи, те участват в подготовката на кадри за фронта, те са във военната промишленост, в медицинските отряди. Те вземат участие в организирането ив бойната дейност на партизанските части в България и в други европейски страни, разстройват дълбокия тил на противника, задържат негови войскови части далеч от фронтовете на Втората световна война.

Ще започна със загиналите.

В прославената дивизия на генерал Панфилов край Москва загива Георги Атанасов Янчев. Двамата братя Огнян и Кремен Найденови участват в бойните действия от 26 юни 1941 г. Воюват под Борисов, Орша, Смоленск, Харков и в отбраната на Москва. На 23 октомври 1941 г. Огнян загива. Като студент Жорж Пашов постъпва доброволец в Червената армия, заминава на фронта и загива в бой с хитлеристите под Смоленск. Лейтенант Камен Цанов, художник с голямо бъдеще, е доброволец още в първите дни на войната и загива на Калининския фронт. Там загива и старши сержант Слави Тимарев. В бой с хитлеристите в защита на Москва загива летецът Илия Георгиев. Със започването на войната доброволно на фронта в защита на Москва заминава 19 годишният Асен Драганов. Малко по-късно е изпратен в дълбокия тил на врага. За бойни заслуги е награден с орден „Червена Звезда“. На 7 ноември 1943 г. в ожесточен бой с хитлеристите Асен загива.В края на 1941 г. на фронта като началник щаб на дивизия загива полковникът от Червената армия, българинът Лазар Иванов Попстефанов. От декември 1928 г. до май 1932 г. учи във ВА „Фрунзе“.

В Ленинград полковник-инженер Живко Кръчмарски, известен под името Георги Иванович Дубов, получава специална задача да оглави разузнаването в първи партизански отряд край Ленинград. Задачата с изпълнена и след месец и половина той се завръща с ценни сведения за противника, които предава на командването и остава като инженер във военен завод в обсадения град. Тук на своя боен пост, на 7 февруари 1942 г. загива. От август 1941 г. на Ленинградския фронт воюва като зам. командир на батальон Борис Петров Бараков, който през януари 1944 г. загива. На 9 май 1942 г. в Ленинград загива полковник доцент Тодор Луканов, който работи като военен хирург. При отбраната на Ленинград през март 1943 г. Илия Ботев Стойчев загива, воювайки като началник на топографското отделение на 22-а армия. В Сталинградската битка загива майор Димитър Иванов Бутански, командир на артилерийски дивизион. Подполковник Иван Атанасов Стоянов загива като командир на танков полк през 1945 г. в Източна Прусия. Войната заварва Илия Георгиев Пунарджиев курсант във Военновъздушното училище в г. Чернигов. След завършване на училището е на фронта като летец. Загива в началото на 1945 г. Владимир Тодоров Минков завършва Военнотехническа академия и работи в Научноизследователски институт на Червената армия. Умира през декември 1943 г. Капитан Димитър Стойчев, лейтенант Благой Касабов, старшина Иличов, ст. сержант Боян Банков загиват в защитата на Сталинград.

При отбраната на Одеса като политкомисар на батальон се сражава Стоян Купенов. Тук е ранен тежко. След излизане от болницата отново е на фронта и в боевете край Ростов на Дон загива. Тодор Иванов Карагочев, политкомисар на полк, е убит в Донбас. Георги Кацаров загива в боевете при Вязма, а Янко Маслинков – след пробиване на блокадата на Ленинград. Андрей Няголов пада убит в боевете за Керченския полуостров.Като специален кореспондент на в. „Комсомолска правда“ в партизанското съединение на два пъти Героя на Съветския съюз Фьодоров, на 25 години с оръжие в ръка загива Лили Карастоянова.

Във Великата отечествена война загива и майор Карло Шабански. Завършил блестящо Първо Московско артилерийско училище, той с произведен лейтенант месец и половина преди вероломното нападение на хитлеристите над СССР. От първия ден на войната с на фронта. В тежките боеве за Москва участва като командир на батарея. Тук за пръв път е ранен. След оздравяването е на Брянския фронт. Участва в героичната защита на Сталинград. В самия Сталинград капитан Шабански командва артилерийски дивизион. Ранен е за втори път. Без да дочака оздравяване, напуска санитарната част и се завръща в дивизиона. Заедно с него в победен марш изминава целия Донбас, форсира Днепър, взема участие в освобождението на Киев и Житомир. През 1944 г. в състава на Първи украински фронт гвардейски майор Шабански е началник на артилерията на 350-а гвардейска Житомирска дивизия и участва във форсирането на р. Висла, където е убит. Той преминава по фронтовите пътища от Москва и Сталинград до полския град Сандомир. Майор Карло Шабански е голям патриот. В писмо до свой приятел в България от 11 май 1941 г. той пише: „През лятото ще бъда в Крим на Черно море или на Кавказките планини и от върховете на тия планини ще източвам шия дано видя Българското крайбрежие и покривите на Варненските къщи.“ А на 12 май 1944 г. в писмо от фронта до баща си е написал: „Българският народ заради мен няма да се черви.“ Каква изключителна сила и какъв висок патриотизъм!

Георги Иванов Караджов – Рильски в началото на месец юли 1941 г. постъпва в Московското народно опълчение и отива на фронта. На 5 октомври с.г. е тежко ранен и евакуиран в тила. След оздравяване отново се връща на фронта и в един от ожесточените боеве през 1942 г. загива като герой.

Геройски загинали българи на фронта във Великата отечествена война на Съветския съюз има още много.



Когато дойде пролет и винаги се сещам за онова лято на 1981, когато напуснах България. Австрия стана мой дом за следващите 40 години. Боли ме сърцето, но не желая да се върна. В родния ми Чирпан днес живеят само призраците на хората, които познавах някога.

Лятото на 1981 година бе горещо, а за мен абитуриента с мустак и евтин костюм - то бе началото на свободния ми живот. Мама и тате се опитаха да ме уредят да работя във Винпрома, складжия. И бях на път да започна, а лятото изглеждаше безкрайно. Два месеца пълна свобода и...липса на пари. От глупост се забърках в търговия с долари, тръгна добре. Всеки искаше долари, за да си купи нещо от Кореком. Виетнамците пък търсеха левове, за да купуват и пращат колети с лекарства и други дефицитни стоки до Виетнам. Няколко седмици и натрупах солидна пачка. Винаги ги носех в джоба, у дома нямаше къде да ги оставя. 500 долара, пареха ми, но нямаше и къде да ги изхарча. В края на август хванаха моите приятели, а съсед от милицията "уж случайно" ми каза, че търсят още един човек. Настръхнах. 

Тогава милицията не се шегуваше, нямах особено желание да влизам в затвора. Предложиха ми да ме измъкнат от България, скрит в турски камион.

И ето ме вечерта, чакам на скамейките зад огромната статуя в центъра на Чирпан. Казах на мама и тате, че отивам на имен ден в село Свобода, взех си дрехи и някаква храна и тръгнах, уж за ден-два. Стоя в градинката и чакам да мине този камион и да ме вземе. Какво, ако не мине. Какво ме чака на другия ден. Ще вляза ли в затвора, какво ще се случи?

От чирпанските полета лъха хлад, вятърът минава по тъмните плочки и леко затихва моя град. Последни коли, последни минувачи, дори ги знам по имена. Светят лампичките на безбройните къщи, а аз се крия зад паметника в тъмното. Ухае на поле, на пръст, мирис, който никога няма да забравя. Останах сам, дори и вече не ме беше страх. Какво да направя, има ли как да остана тук до утрото и да се предам сам? И струва ли си? Може би няколко години в затвора и след това ще мога да се върна у дома...Аз трябва да живея, каквото и да ми струва това.

След няколко часа вече треперех между кашоните в каросерията на турския камион, който преминаваше югославската граница.

Месеци по-късно излязах на улицата във Виена като политически емигрант, с желание да науча езика и да работя. Много вода изтече. Не можах да върна в Чирпан преди 1990 година. От оцелелите близки научих, че милицията не тормозила много мама и тате, а те били много щастливи да получат картичка от мен година след това. Поне знаели, че съм жив. За другото - техните писма така и така не стигнали до мен. На всички показвали моята картичка и се гордеели, че синът им е в Австрия.

След смъртта им роднини наследили къщата и я разрушили. Затова се върнах през 1990 и отидох на хотел. Не им се сърдех, та никой не ме беше чувал от 10 години.

Връщам се понякога в България, стоя вечер на същото място и чакам да усетя оня чирпански вятър, който ме караше да полудея и да искам да живея. Отдавна го няма този град, който аз помня. Изчезнали са всички близки, а тишината нощем вече не е желание за живот, а проклятие. Стоя зад паметника и отпивам глътка вино. Това лято пак ще се завърна, вероятно за последен път.Вижте още:През 70-те години България обявява амнистия - емигрантите ни избягали в чужбина,могат да се заврърнат без да бъдат съдени



Не съм ви писал от много месеци, но при мен нещата не бяха много добре. Нали знаете, моята орисия каква е - с черния панталон и бялата риза, да тичам между масите и да обслужвам пияни. Дойде кризата и всички в ресторантьорството се охълцахме - и аз и шефа. 

Аз, защото се оказа, че са ме осигурявали на половин ден и нито помощи мога да получа, нито мога да се оправя с парите. Шефът си продаде джипа, за да не му вземат заведението, сам работи в кухнята. Оставахме сами - аз и той. По цял ден ми ревеше, че много му било зле и пак продължаваше да ми реже от заплатата. Сами работим и пак ме краде, ако може и себе си да окраде, ще го направи.

Една вечер стоим на празното заведение, вика ми, Гошо, айде по къщята, няма смисъл. Върнах се в 8 вечерта у дома, кога такова нещо ми се е случвало. Легнах да спя, мъча се, най-накрая заспах и кой да видя - Тодор Живков.

Идва едни такъв сериозен, загрижен, като баща. И ми вика - "Гошка, недей робува на частници, търси държавното. Стига се мъчи, ти сервира на Тръпм, на Путин, достигна върхове в кариерата. За какво ти е да се мъчиш, не си първа младост".

Събудих се по никое време сутринта, гладя ризата и...не ми се ходи на работа. Това никога не е било.

Пред очите ми е само бай Тодор и как ми вика - "Измъчи се, моето момче, почини си".

Звъни ми телефона и едно старо гадже ви вика "Гоше, сетих се за теб, трябва ми човек за една работа, на пропуск да работиш. Държавно!"

И както бях с ризата и панталоните, отивам на интервю. Взеха ме от раз, единствен бях бръснат и ухаех на парфюм. 

Вече минаха 2 месеца и мога да кажа - прав беше бай Тодор. Държавното си е държавно - заплата, осигуровки, почивка. Не бях излизал никога в отпуск, щях да се разплача, когато ми дадоха и още една заплата за Коледа и бонус. Няма пияни изроди, няма мрънкащи чорбаджии. Над мен е само държавата, а аз съм неин служител.

Заклех се - на следващата отпуска да отида до Правец и да оставя цветя на паметника на Тодор Живков, защото той ме напъти и спаси.

Звъни ми бившият ми шеф - ако можело и той да работи като мен. Заведението фалирало, той гладувал. "Няма, господине, държавната работа не е за всички" ми идеше да му отговоря, но нали съм учтив - замълчах си! Още от спомените на Сервитьорът Гошо



Ще ви разкажа интересната история на 3 села, които са пожертвани, за да се изгради през 50-те години на миналия век язовир Искър. Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”. 

Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.

По-големият побеждава и се настанява, където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър войвода, който е роден в село Проданово, Смоковско, е действал и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали нарочно да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал местният краевед Кирил Попов.

За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира – продължава разказа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.

Основите на къщите и улиците си стояха.Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.

Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят –в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар. Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми – защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията някои от нашите събраха всички документи.

Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.

Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.

Поетът Тулийски навремето написал стихове за родното Шишманово, което завинаги е загубил:

Сега единствено в паспорта те намирам

и в спомена за лятото, вкопчано в конска грива.

Останалото е съня във дрехата на язовира

и в синьото, което по ръба му се разлива.

Георги Тулийски – журналист и поет



Тодор Живков лично се ангажира с чистенето имиджа на държавата и с лечението на жертвите от най-голямата кървава касапница в кампуса на България. На 28 декември 1974 година в съботния брой на най-големия наш ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:

На 25 декември 1974 година в 20:45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на шестима студенти, като 10 други са ранени. Между пострадалите един убит и трима ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.

Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката.

Това публикува официално БТА.

Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София, и че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.

След касапницата в коридора на общежитието остават шест трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“. Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си. Наръган с нож, бере душа в болницата, а Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик. Прави опит и за чистене имиджа на държавата.

Навръх Коледа 1974 година 17-годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм „Кръстникът“. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по „заобиколни пътища“ да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет „Валтер“ на баща си Дончо Дончев, зам. генерален директор на ДСО „Стара планина“. 

Както и една остра финска кама от богатата „хладна колекция“ на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието ѝ в Студентския град. Нахълтва в бл.1, стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича „жълти муцуни“ и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът ѝ Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща:

Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от „финката“ на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28 декември 1974 година вестник „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебномедицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975 година убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено, е покосен от милиционерските куршуми.

„Дали е така, не мога да кажа„, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.Хронология на целият случай вижте тук:На 25 декември 1974 г. в Студентските общежития – Дървеница, е извършено жестоко убийство на 6 студенти



Митичният и с образ на непоклатим и железен мъж, допринесъл за преврата на 10 ноември, Добри Джуров е роден на 5 януари 1916 г. в село Врабево, Ловешко. Той е български офицер, генерал и политик от БКП. Министър е на отбраната при управлението на Тодор Живков.

Любопитна история за пикантната връзка между Джуров и брата на флагмана на кубинската революция Фидел Кастро – Раул, разказва д-р Боян Захов.

През май 1972 г. Фидел Кастро прави 10-дневно официално посещение в България. Огромната популярност на команданте Фидел изкарва на улиците хиляди българи, които искат да го зърнат.

Богата програма за високия гост включва посещение и в Толбухин (днешен Добрич). Както се полага, Фидел Кастро и Тодор Живков са посрещнати от първия партиен ръководител на окръга Ганчо Кръстев. Той отговорил толкова изчерпателно на безбройните въпроси на кубинския гост, че Фидел бил смаян от компетентността му. След това казал на Тато: „Ако имах такъв човек в Куба, той щеше да е най-малко министър.“ Това било достатъчно само след година Ганчо Кръстев да бъде изтеглен в София и да оглави Министерството на земеделието и хранително-вкусовата промишленост.

Още преди идването на Фидел у нас обаче българо-кубинските отношения вече били развити по линия на военните министерства.

Армейски генерал Добри Джуров вече се бил виждал със своя колега – кубинския военен министър, по-малкия от братята Кастро – Раул. Когато станали достатъчно близки, Раул казал на бай Добри, че имал три дъщери, но си мечтае и за син. Генерал Джуров го успокоил: „У нас има едно чудодейно вино – който пие от него, му се раждат мъжки рожби. Това е мелнишкият мавруд – проверена работа!“ Раул Кастро се зарадвал и поискал да му изпратят от това вино. За Хавана веднага заминала една пратка с мавруда, осигурен от Добри Джуров. И настина след време съпругата на Раул Кастро, популярната от партизанските години в Сиера Маестра Вилма Еспин, родила момче. Изглежда, че чудодейното мернишко вино, изпратено от България, настина направило чудото. В чест на това Раул и Вилма кръстили новородения си син Александър – на владетеля по тези земи от античността Александър Македонски. А бай Добри Джуров не пропускал случая да се похвали, че с българска помощ военният министър на Куба добил мъжка рожба.

Както се полага за такъв чаровен мъж, по време на посещението си у нас Фидел Кастро бил заобиколен от женско внимание. През 70-години кубинският президент бил в разцвета на младостта и мъжката си сила. Заобиколен от нашите напълнели и оплешивели ръководители, Фидел изглеждал като латински мачо, добре допълнен с романтичния ореол на революционер. За да разнообразят официалната програма на госта, домакините организирали в Партийния дом среща с артистичния свят на София. По думите на очевидци, присъствали на срещата, Кастро бил център на всеобщото женско внимание – на срещата с блеснали очи край него били шампионката по художествена гимнастика Мария Гигова, телевизионната звезда Анахид Цонева-Тачева, актрисите Ванча Дойчева и Гинка Станчева, естрадната певица Йорданка Христова.

Въпреки легендите, които се носят и днес за него, като почитател на женската красота Фидел се държал тази вечер повече от скромно. Мария Гигова напразно се опитала да го вдигне на хорото, което се извило в залата. Данчето Христова го поканила на страстно танго, но и на нея легендарният команданте отказал. Очевидци, присъствали на тази, общо взето, режисирана среща, се кълнат, че нашата интелигенция не се понравила много-много на Фидел Кастро и той се вкиснал по някое време. Даже направил забележка на Тодор Живков за този подчертан женски интерес към особата му: „Тодоре, преследвали са ме много красавици в цял свят. Джина Лолобриджида даже идва до Хавана да прави фотоалбум за мен, но такова чудо не съм виждал.“

Домакинът Тодор Живков също си развалил настроението и скастрил организаторите.

След гостуването на кубинския лидер през 1972 г. в България името Фидел става доста популярно. Доста млади български семейства кръщават новородените си момчета с името на президента на Острова на свободата. Тук-там из страната се появява даже и вариант на името в женски род – Фиделина. Тази традиция у нас не е от вчера – нека си спомним модните през годините имена, дошли от политическото всекидневие – Ленин, Сталин, Индира, Тито. /Ретро.бг/



300 битки и 33 куршума в тялото за България... 

Умира в нищета,смачкан от тези,за които се е борил..

"Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече. 

На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? 

Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. 

Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант - по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета. Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне - все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България."

„Капитан Петко Войвода” - Николай Хайтов



През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей.

Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирш.

„Болярски салам” превзел пазара

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кореандър, и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.Структурни колбаси били на мода през 80-те

Освен „Болярския салам”, месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки, като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Те се изработвали по една основна рецепта, в която били включени едносортно месо от плешката на едър рогат добитък, първокачествено червено свинско месо, свински гърди и подправки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Саламът „Кричим” издържал само два дни

Сред всички „структурни” колбаси имало и един, който вместо 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната. За сравнение в момента „Мортаделата” струва около 6 лв., прави се основно от механично отделено пилешко месо и сланина.

Потребителите през соца също били недоволни

Потребителите на колбаси по онова време също имали своите капризи. Тогава въобще не ставало дума за консерванти, ГМО, добавки, оцветители и сгъстители. Въпреки това клиентите недоволствали например, че саламът бил по-светъл.

В такъв случай веднага започвали да цъкат с език, защото в партидата било сложено повече свинско вместо телешко месо. Други пък недоволствали, че в „Телешкия” салам имало 90 процента говеждо месо и 10 процента свинско.

Не било редно в телешки колбас да се слага друго месо. Доста били и недоволните от пилешките кренвирши, за които от „Родопа” през 80-те се заканили да ги спрат окончателно, защото компрометирали вкуса на истинския телешки кренвирш. В момента на пазара във Велико Търново има само един кренвирш, който се титулува като „Телешки”. В състава си обаче той има едва няколко процента говеждо месо… / Михаил МИХАЛЕВ


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА