От Видин до Русе за 6 часа с корабчета Метеор през 70-те и 80-те

През юни 1962 г. е открита дунавска пътническа линия с наети от съветското параходство кораби на подводни криле „Ракета“. С тях от Видин до Русе се пътува около шест часа.

Корабът побира 64 пътника и развива до 65 км/ч. На следващата и последващата година България купува собствени кораби „Ракета“, а от 1968 г. се доставят и още седем от по-големите и по-бързоходни кораби „Метеор“, които превозват до 116 пътника.

Представете си – шестте часа между Видин и Русе се стопяват под вас, докато се носите по Дунав с 65 км/ч. Вятърът е във вашите коси, а гледката се мени като калейдоскоп. Това не е фантазия, а реалност, преживяна от мнозина през 60-те и 80-те години на миналия век.

През 1962 г. по Дунав се появяват "Ракетите" – бързи кораби на подводни криле, наети от Съветския съюз. Те съкращават пътуването между крайдунавските градове до шест часа, истински пробив за онова време.

Скоро България закупува собствени "Ракети", а по-късно и по-големите и бързи "Метеори". Тези кораби, символ на модерен транспорт, превозват хиляди пътници, превръщайки Дунав в оживена пътна артерия.

Но след 1989 г. идва краят на тази ера. Пътническите линии са закрити, а корабите – нарязани за скрап. Днес само споменът за "Ракетите" и "Метеорите" ни връща към онова време на бързина, романтика и приключения по Дунав.

Споменът за "Ракетите" и "Метеорите" ще остане жив в сърцата на всички, които са изпитали тръпката от пътуване с тях. Те са символ на една епоха, в която Дунав беше не просто река, а път към нови хоризонти.

След 1989 г. пътническите линии по река Дунав са закрити като нерентабилни, а корабите „Ракета“ и „Метеор“ са нарязани за скрап.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ученически бележник от 1984/85 година разказва интересни неща

Учебната 1984/1985 година. Обикновено училище, някои дори го наричаха "селско", с дъсчени коридори, боядисани в червеникавокафяво, излъскани винаги до блясък и с училищна камбана, която кокетно висеше и се поклащаше в нещо като камбанарийка на училищния покрив -  точно над входа. 

Не знам, дали днес е запазена, но тогава всяка сутрин биеше звънко и весело, за да ни призове към класните стаи. Освен камбанка, имаше и училищен звънец, който оповестяваше края на часа. Песента на звънчето със сигурност беше любима на всеки ученик, защото  ясно и със звънлив глас зовеше за междучасие. Учителките имаха дълги дървени показалки, които служеха не само да показват написаното на черната дъска, но и да въдворяват дисциплина. 

А да задържиш вниманието на 33 - ма ученици, със сигурност няма да е било лесна задача. 

Та като започнеше прекалено да се говори и шуми в клас, учителката с един удар на показалката върху масата, връщаше мигновено и ред и дисциплина. Настъпваше пълна тишина, погледите вперени до един в дъската и се чуваше единствено детската глъч от двора навън. Естествено, от силния удар голяма част от върха на показалката се чупеше, но нечий баща - дърводелец, осигуряваше нова. До следващия път! 

А на някой, ако не му изнасяше, биваше приканван да се изнесе. Кой да посмее обаче, когато знаеше, че у дома показалката ще бъде заместена, я от шамари, я от поне час порицание, при малко повече късмет! По онова време вкъщи никой не ни наричаше принцове и принцеси и единствената „закрила на детето“ бяха бабите и дядовците. На практика „социалната закрила“ живееше вкъщи.

Така се възпитаваха 33 –ма подрастващи, всички в един клас в училището на село, в ъгловата класна стая с големи прозорци, през които слънцето денем любопитно надничаше. 

След 7-ми клас почти една пета от класа бяхме приети в елитни училища – аз в езиковата, други в математическата, трети –  в природонаучната и т.н.

По - късно в университета преподавателката по български език, мисля, че се казваше доц. Керемидчиева, след поредните упражнения и тестове, ме попита, къде съм учила. Викам: "На село. В селското училище." „А после“, казва? Замислих се. После? После надграждаш. Важен е стартът, началото. Там се дава основата и се възпитават и изграждат характерите. 

Преди всяко „после“ е закалката в основните класове. Моята е от училището на село, в Карабунар. В него някога имаше звънче и камбана, просторен двор и жълти пролетни лулички около чешмата. Пълно е със знания, със спомени и истории. В него учителите търпеливо и усърдно ни подготвяха да пристъпим смело в училището на живота. Същите, тогава в строги униформи и с дълги показалки. Наричаха ни свои деца и такива си останахме за тях и до днес. 

Учители с мисия и с истинско призвание! Тях - няма как да забравиш! 

Иванка Бечева-Кърджийска

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Текст посветен на всеки който мисли,че всичко през соца е било много хубаво.Ето какво знаем ние, доста по старите

Родил се някой си около1980 година, закачил последните девет години от социализма, бил е хлапе, не е имал никакви грижи за работа, заплата, изхранване на семейство. Сега вече е в най активната си възраст -наближава да стане на 50 и е убеден,ама силно убеден, че познава социализма. 

Че е живял през социализма, където всичко е било ама много, много хубаво! Със спомена за печката на дърва на баба си, как ял мекички със локум, пил бозичка от 4 стотнки....И си играл с играчките. А какво знаем ние, доста по старите - на които тези детски години не са били през 1984 , а през 1954?!! 

Когато електричеството се употребяваше само за осветления и то с крушки не повече от 40 вата, но и често го спираха та нашите баби палеха газена лампа. За това течна газ за горене се продаваше дори в магазините за хранителни стоки. Да, в къщи имаше само радиоточка! В доста домове нямаше радиоприемник. Радиото беше лукс. Та тази радиоточка от радиовъзела се пускаше в 05 часа, след като в 22 часа вечер замлъкваше. 

В 05,45 започваше радиогимнастика. Само наборите ме разбират какво беше това. Заимствано по съветски образец. После новини- след тях маршови песни, възхваляващи партията и комунизма. Единствено вечер ставаше по интересно, защото имаше радиотеатър- например четяха книгата "Нонкината любов". И сатиричното предаване "Миладин и Костадин", а през деня често имаше директно предаване от някой партиен форум, на който се излъчваха три часовите речи на другаря Вълко Червенков, а по късно на Тодор Живков. 

Често прекъсвани от режисирани "спонтанни" скандирания" КПСС-БКП !" Да имаше типов хляб от 15 стотинки, имаше банкнота с номинал 3 лева. Имаше купони - за брашно, захар, олио. Имаше милиционери и бдителни отрядници. Имаше преследване на "врагът с партиен билет", на "битово и морално разложените"-все термини абсолютно непознати на по късно родените. Имаше дълбок сняг по метър и по улиците не беше изриван и това си беше съвсем нормално. И никой не протестираше , защото не пречеше никому - хората просто нямаха коли. Даже градски автобуси нямаше в малките градове. Вижте още:Някои от най-характерните правила,по които се живееше през времето на СОЦА в НРБ

Слави Станчев/София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Икарус“ вози пътници, които изпитват носталгия по времето на соца в НРБ

 

По улиците на София отново се движи автобус „Икарус“

„Невероятен шум, мирише на нафта и пушек“ – това са част от спомените на пътниците, които са решили да се възползват от атракционната ретролиния на градския транспорт в София.

Днес обаче возилото е ремонтирано и няма спомен от неприятните преживявания от миналото.От столичната компания за автотранспорт са пуснали по улиците на града атрактивен автобус „Икарус“ за онези, които изпитват носталгия по комунистическа България.

Това е превозно средство, произвеждано в Унгария. Автобусите „Икарус“ бяха масово използвани у нас в градския транспорт преди 1989 г. След това имаше още десетина година, в които хората пътуваха ежедневно в тях, докато не бяха подменени от по-модерни автобуси.

Една от последните линии, по която се движеха автобусите „Икарус“, беше №120, припомня bTV.

„Икарусът“гордо тръгва по улиците у нас в средата на далечната 1967-а година. За модерното возило се заговоря бързо, а гражданите са щастливи от придобивката си. За унгарския тигър говорят и шофьорите в градския транспорт. Било въпрос на чест да подкараш машината.

Източник:namoreto.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Някога всяка вечер миеха улиците и нямаше прахови частици

По мое време всяка вечер миеха улиците и над 2 милиона печки горяха дърва и въглища като добавим и десетки хиляди комини на заводи защо нямаше фини прахови частици?

Откъде се взеха, от небето ли? Някои другарки и другари вярват, че тях ги пръскат със самолети за да могат да йонизират въздуха с мощни антени за да влияят на климата и на вас самите. Аз бих казал, че не вярвам на конспирации, но бих казал, че и във всяка конспирация има по малко истина. От къде дойдоха тези фини прахови частици питам като с маски сте в София и не се диша?

По мое врем живееха 9 милиона в страната и нямаше проблем с боклука и сметоизвозването като в повечето населени места пред всяка къща имаше казан и минаваха и го изхвърляха редовно, а в градинките имаше уханни рози не торбички.Градовете и селата не бяха презастроени, имаше паркове и детски площадки, въздухът бе чист, а улиците измити. 

Днес обаче в България има 4,5 милиона жители, а въздухът е мръсен, градовете презастроени с празни жилища. Погледнете нощем колко прозореца светят, колко комина пушат, а сега с тези ограничения и по пътищата няма коли! Кой трови въздухът ви, от къде е всичкото това замърсяване?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ