Съдийката на Тодор Живков се разплакала преди произнасяне на присъдата "виновен"

Изминаха вече доста години от най-коментираната и спорна присъда по време на прехода. През 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, Темида му прави неочакван подарък, след който по-късно той признава, че се е поболял. Бившият първи Тодор Живков и началникът на кабинета му Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната. 

Темида дава на Балев 2 години зад решетките, а на Тато – 7 г. Обвинителният акт по Дело номер 1 срещу Тодор Живков е за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерски съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв. Обвинителният акт срещу Милко Балев е за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.

Главната прокуратура започва срещу Тато 5 дела. По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е запитан от президента Желю Желев: „Какви са тези кокошкарски дела”, по думите на сина му. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“. Живков е привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. На 9 февруари 1996г. 

Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело N 1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани. На 28 август 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд оповестява мотивите, с които е оправдан Тодор Живков. С обявяване на мотивите за решението държавният глава е оправдан окончателно.Живков и Балев стават изкупителните жертви на соцрежима по време на прехода, но до затвор така и не се стига. Двамата лежат няколко дена в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест. Така за 45-те години тоталитарен режим виновни на практика няма. Останалите другари на Живков и Балев останаха в сянката им и на тях така и не беше потърсена отговорност за зверствата, които са вършили преди 10-ти ноември. Част от тях продължиха да вилнеят в страната и да трупат милиони чрез сладки постове. Именно те стояха и зад скалъпените процеси на Тато и Балев, които не издържаха в съда. 

Тодор Живков пък почина и погреба всичко ненаписано и неизказано около делата. Последният секретар на ЦК на БКП така и не назова кои са хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са спретнали атаката срещу него. Въпреки това, всеки би могъл да направи свои лични заключения и да проследи докъде води пътят на червените куфарчета и кои са притежателите на червените милиони днес.В книгата си „Мемоари” бившият първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и около петте дела срещу себе си. Той неколкократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Тато нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков. Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. 

Той дори е предупредил политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България… Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. 

В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си още бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП. Сред тях са и джелепите на Тато, които го пратиха в „заслужена почивка”.„Аз подписвах решения на Секретариата, , които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.

Тодор Живков на път към съдебната зала с адвокат Даниела Доковска

Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.

„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот. Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ.

А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който  е обхванал тялото на България? Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението. Благодаря за вниманието!”

http://www.faktor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-добрия български игрален филм на всички времена

На фестивала в Карлови Вари преди 34 години Методи Андонов получава наградата на критиката за „Козият рог”, който и до днес се смята за най-добрия български игрален филм на всички времена. 

“Козият рог” е всепризнатият връх в творчеството на Димо Коларов. Той е операторът и на четирите филма на Методи Андонов, но тук стига до виртуозност на черно-бялото изображение. Участници във филма твърдят, че по времето на снимките оператор и режисьор просто били като слети - едно тяло с две глави, които се допълват в идеите.

По-късно с неподражаемия си хумор Димо Коларов разказвал, че всъщност филмът е заснет много лесно, тъй като през деня пада яка работа, но нощите са пълни с веселба. Сутрин Методи Андонов се вглеждал в зениците на актьорите и така познава кой е злоупотребил с алкохола и го пращал да се освежи в планинския вир на близката река.

“Козият рог” е заснет за около месец и само за 156 хиляди лева - уникално малка сума дори за онези времена. Почти всички снимки са правени в метоха до Рилския манастир и кошарите около него. Екипът е толкова завладян от творческата магия, умело дирижирана от Методи Андонов, че всичко става сякаш на един дъх.

През 1972 г. “Козият рог” е един от осемте чуждестранни филма, номинирани за “Оскар”. От селекционната комисия в САЩ изпращат писмо с молба за копие, което да отговаря на съответни технически параметри, за да бъде излъчено пред главното жури. В България обаче не изработват такова копие.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Извънредно:АРЕСТУВАХА Бойко Борисов!

Мащабна операция на ГДНП по 120 случая на злоупотреби с евросредства.

Извършват се обиски на различни адреси. Задържани са бившият премиер Бойко Борисов, бившият финансов министър Владислав Горанов, бившата шефка на бюджетната комисия Менда Стоянова и бившата шефка на правителствената информационна служба Севдалина Арнаудова, потвърдиха от МВР пред „По света и у нас“.

По-рано полицаи са влезли в дома на бившия премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов преди малко, съобщи „24 часа“. Информацията бе потвърдена и от ГЕРБ.Полиция е влязла и в домовете на още доста от висшите кадри на бившите управляващи. Обяснението, което са дали полицаите е „проверка по неотложност“.

Същите проверки се провеждат и в домове на представители на едрия бизнес.Информацията от ГЕРБ бе потвърдена от високопоставени източници от новото правителство.

Тече мащабна акция в цялата страна, която е съвместна с европейската прокуратура. Проверяват се 120 преписки, каза източникът от кабинета.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Случаят „Ярловска“: Как една фризьорка от САЩ се опълчи на Тодор Живков

Преди време разказахме историята на Васил Ярловски от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития.

Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със съпруга си Васил. Не е известно повече за това кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков.Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954 – 1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981 – 1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971 – 1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише писмо лично до него, в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората тук. Разбира се, това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото, на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната ни…!?

Не е ясно, какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си, вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички подтиснати хора у нас, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска не искат нито да се чуят, нито да се видят.Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел на паметника „Левски“, който вече не съществува като хотелска сграда. Това е съвсем близо до дома на Димитър – брата на Васил. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.hairdresser2

Всъщност, въпреки, че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са подтиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.

Именно поради тази причина Веска продължава да пише писма, защото братът на мъжа й е наказан, без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до диктатора Живков.

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че може да навреди още повече на Бойка и Димитър в София.

Веска избира да е честна и открита до край. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години…? Едва ли. Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ диктатор на България – Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. Е, в случая „Ярловска“ те не успяват…!

Венцислав Жеков,кореспондент на в. „България“ в София/Източник: Bulgaria Weekly/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Носталгия по отминалата младост или за спокойния живот по времето на соца в НРБ

В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.С връзки родителите ми се сдобиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „Червена звезда“ (стар „Дианабад“). За целта баща ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го приемат и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над актьора, изслушала го и го записала на челно място в поредния списък, този път за получаване на апартаменти.

Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, построен сред разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, защото според соц стандартите от онова време, живеели направо охолно – детето с детска стая, те – със спалня, отделно хол, кухня, че и баня и тоалетна отделно. В банята не можеше да си разпериш едновременно двете ръце, но пък винаги имаше топла вода – нещо, за което през петдесетте години на миналия век са можели само тихо да си мечтаят сред топлите пари на неделната обществена баня.

Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за правилното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното училище ни обявиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „Те са наша гордост“. За да си „тяхна гордост“ трябваше да правиш най-различни правилни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си винаги в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, организирани от училището, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.

Един от паметните ми детски социалистически спомени е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на КПСС, управляващ СССР. Бях в пети клас, по радиоуредбата в училище се разнесе траурният глас на директора, който с патоса на корейска говорителка обяви смъртта на другаря Брежнев. Час по-късно вече имаше създадена система за демонстриране на солидарност с тъгата на съветските братя и целият ни клас се оказа подреден на колене за един учебен час от четиридесет и пет минути пред специално нагласения портрет на Брежнев в официалното фоайе до учителската стая. Трябваше да останем така мълчаливо и с наведени глави, докато мислим за крехкостта на световния мир, империалистическата жестокост и наближаващата с пълна сила трета световна война.

И въпреки че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на ядрени ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме точно по време на отдаването на почит. Заразителният хилеж тръгна от мен, предаде се на останалите от класа и въпреки стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни намалят поведението, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като инициатор на това ужасно неуважение и бях порицана пред строя като идеологически предател. Размина ми се по-тежкото наказание, просто защото бях отлична ученичка.

Социализмът беше силен най-вече с това, че умееше да създава на хората непрекъснато усещане за малки, ежедневни битки. В т.нар. „Хранителни стоки“ имаше два вида хляб – бял и типов. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във вкуса нямаше. При сиренето беше същото – бяло, краве сирене, понякога овче и това е. Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна.

По онова време беше много престижно да се ходи на театър, затова и баща ми снабдяваше семейството с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу така стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали стоки. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „показни магазини“, където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна представа за сезонността на продуктите – оттогава цяло едно поколение си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.

Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да правят всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прах и руско какао), можеше да прави сладък салам от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „Еверест“, сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.

В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото основни магазина (ЦУМ, ДетМаг и малкия ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и ежедневно стисках палци да не се засека по коридорите на училището с останалите около сто-двеста деца, които имаха същите като моите дрехи.

Почивките на отрудените граждани и селяни по време на социализма бяха нещо важно и основно контролирано от партията. Една година след активирането на десетки връзки татко се сдоби с карта за лятна почивка в базата „Ален мак“ на профсъюзите около Варна. Разполагахме с малък апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с печат. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и телевизията на Боровец, където условията бяха подобни, базата – по комунистически излющена (холна гарнитура, легла „Велико Търново“ и фикус), а алкохолът – роден на ниски цени и западен – под масата.

Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето семейно соц минало е онзи, в който си купихме цветен телевизор. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, заради някой съветски токмак с размерите на детско креватче, но когато завод Ворошилов взе да произвежда цветни телевизори по лиценз на PHILIPS, не издържаха на напъна на прогреса и надлежно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „Люлин“, където ги бяха „пуснали“.

Татко плати двадесет лева на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в списъка на желаещите белгийски телевизори и зачакахме. Така в късния следобед редът ни дойде, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и татко вдигна щастливо ръка и каза „Аз съм!“, народът наоколо взе да гледа в недоумение. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си артиста Касимов!“, изцепи се от тълпата недоволен другар. „Какво да ти кажа, братче – отговори баща ми – за тоя цветен телевизор и Иван Петров ставам.“ При което тълпата, напълно наясно със системата за придобиване на вещи и услуги по време на соца, с разбиране замълча. Иначе телевизорът се скапа още същия следобед, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в следващите двадесет и пет години, докато най-накрая не го сменихме с японски, според новите капиталистически пазарни условия.

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи. Ако имаш, си щастлив, защото партията ти го е осигурила. Ако нямаш, пак си щастлив, защото материалното не е важно за истинския комунист. В случай, че се издигаш, си доволен, защото макар и малки, партията имаше своите привилегии за верните си безгласни букви. Останеш ли на ниското обществено стъпало пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което винаги означаваше едно – правиш се, че работиш, те се правят, че ти плащат, но поне редовно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е десет стотинки, а пълнените чушки – осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и отбор невидими доносници, които да докладват, където трябва, като как се развиваш идеологически.

По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Убедена съм, че в онова време на плажовете из целия социалистически лагер нямаше по-модерно и готино момиче от моя милост!

Източник: blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мистерия на гроба на Илия Павлов на всяка годишнина от разстрела му, никой не знае кой прави това

Гробът на убития бос на „Мултигруп” Илия Павлов в село Арбанаси се пази като секретен обект във военна база, пише „Телеграф“. Мястото за вечен покой се намира на една поляна между манастира „Св. Николай” и бившата резиденция на Тодор Живков.

Поляната е оградена с триметрова ограда от телена мрежа, на която са поставени табели „Частна собственост. Влизането забранено“.

Самият параклис, който се намира до гроба, също е заключен. Причината, наложила тези мерки за охрана, е, че преди време е имало опит гробът да бъде осквернен. Една сутрин върху надгробната плоча били изсипани човешки фекалии.Гробът на убития бос на „Мултигруп” Илия Павлов в село Арбанаси се пази като секретен обект във военна база, пише „Телеграф“. Мястото за вечен покой се намира на една поляна между манастира „Св. Николай” и бившата резиденция на Тодор Живков.

Поляната е оградена с триметрова ограда от телена мрежа, на която са поставени табели „Частна собственост. Влизането забранено“.

Самият параклис, който се намира до гроба, също е заключен. Причината, наложила тези мерки за охрана, е, че преди време е имало опит гробът да бъде осквернен. Една сутрин върху надгробната плоча били изсипани човешки фекалии.До гроба може да се стигне единствено през територията на резиденцията. Служителите там обаче зорко бдят и със заплашителни викове и крясъци връщат всеки любопитен турист, дръзнал да се доближи до гроба на бизнесмена.

Селфи

През последните години никой не полага грижи за емблематичното вечно жилище на покойника и издигнатия върху него параклис. Потънало е в храсти и мястото постепенно запустява. Ако не бъдат взети спешни мерки, през следващите няколко години мястото съвсем ще се скрие зад клони и треволяци.

Все пак въпреки забраната и строгите мерки за охрана не липсват случаи, в които туристи минават тайно през малката портичка на манастира „Свети Никола” и се изкачват до параклиса, за да го огледат отблизо и да си направят селфи.

Традиция

От първата година на погребението и досега всеки път в деня на разстрела на покойника по традиция пред входа на параклиса му се появява букет бели рози, за които никой не знае или не желае да каже от кого са. Работещите в резиденцията обаче са категорични, че цветята не са от близките на покойника. А цветята се появяват някак тайнствено, през нощта или рано сутринта, обясняват гардовете.

„Сигурно това ще е някоя тайна обожателка на Илийката, която не може да го прежали”, предполагат и жителите на Арбанаси.

След убийството на Илия Павлов на 7 март 2003 г., шест дни по-късно със специален хеликоптер ковчегът с тленните му останки бе откаран в Арбанаси, където беше погребан. Самият бизнесмен малко преди смъртта си купил парцела и споделил, че иска там да бъде гробът му. На траурната церемония не бяха допуснати журналисти.

Молба

Молбата за разрешение за погребението е подадена до кмета на Велико Търново от вдовицата Дарина Павлова и в нея се казва: „Имайки предвид голямата любов на Илия към Велико Търново, дарителството, с което беше свързан неговият достоен живот и особено в последната година към светите обители на Великотърновската епархия, Ви моля да разрешите непрежалимият ни съпруг, баща и син да бъде погребан в манастирските гробища на „Св. Никола” в село Арбанаси.”

През първите години след убийството вдовицата идваше на помена за годишнината. След това обаче тя спря да посещава гроба на съпруга си. Единственият, който неизменно всяка година посещава гроба, е бащата на покойника Павел Найденов.

„Той идва и спазва целия ритуал. Прелива гроба на сина си с вино, пали свещичка, моли се за душата му и оставя сладки”, споделят работещите в бившата резиденция на Тато.Параклисът е ограден с триметрова мрежа и има предупредителен надпис.

Слухове

Погребението на един от най-богатите българи в Арбанаси стана повод за появата и на различни слухове сред местното население. Според един от тях в гроба на Илия Павлов е бил положен празен ковчег, а убийството на бизнесмена е инсценирано от самия него. Това била и причината за строгата охрана и недопускането на хора до параклиса.

„Близките му се страхуват, че някой може да реши тайно да разкопае гроба, да извади ковчега и да лъсне, че той е празен и че вътре няма тяло”, споделят жители на Арбанаси.

Извършителите все още не са разкрити

Деветнадесет години след убийството на един от най-влиятелните и богати българи, то все още не е разкрито. Разстрелът на боса на „Мултигруп” бе извършен на 7 март 2003 г. в 19,58 ч. пред входа на офиса на компанията в София. Павлов се свлича пред входа, докато държи в ръка двата си мобилни телефона.

Бизнесменът е пронизан в гърдите пред погледите на четиримата си бодигардове. Издъхва на път за болницата. Секунди преди да бъде убит, той набира телефонния номер на съпругата си Дарина. Така и не успява да чуе гласа й. Оръжието на убийството не е открито. Според експертите е използван ловен патрон.

При огледа на района, на дърво срещу входа на сградата на „Мултигруп” е намерена забита метална скоба, а част от листата и клоните на дървото са изрязани.

Разследващите предполагат, че там е било закрепено оръжието на убийството. Около дървото обаче не са открити никакви следи. Въпреки наличието на много охранителни камери по сградата на компанията и около нея, нито една от тях не е успяла да заснеме убиеца, което говори за неговата професионалност.

Хора, работещи в района, споделят, че минути преди убийството са забелязали млад мъж, на не повече от 30 години, с тъмна коса и черно късо яке. Мъжът обаче така и не е открит.

Източник: Блиц

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ