15 години той погребва деца от клиниките за аборти и спасява над 100 невинни живота:Историята на едно голямо сърце

Съществуват хора с наистина златно сърце – безкористни, отдадени на другите и загрижени за чуждото страдание. Такъв е и човекът, чиято история ще ви разкажем днес.

Тонг Фуок Фук от Виетнам показа на този свят какво всъщност означава безкористност. Всичко започва през 2001 г., когато жена му забременява.

Седнал в коридора на болницата, Тонг забелязва, как бременните жени влизат в кабинета и го напускат облени в сълзи.

Той не разбира веднага значението на случващото се. Тонг не може да проумее как може да убиеш собственото си бебе. Да убиеш и дори да не го погребеш човешки.

Ситуацията невероятно докосва сърцето на Тонг. Със собствени средства строителят решава да купи земя под хълма Хон Том, където може да погребе бебетата, чийто живот е прекъснат, преди да започне. След като получава разрешение от болницата, Тонг погреба повече от 10 000 бебета през първите няколко години.

Истинската цел на виетнамеца, обаче, е съвсем различна. Тонг се надява, че бременните жени, които посещават гробището, вече няма да искат да се отърват от собствените си деца.

Идеята му успява и след известно време майките, които поради материални трудности не могат да осигурят бъдеще на детето си, започват да се обръщат към Тонг за помощ.

Отговорът на човека трогва всички дълбоко. Тонг се съгласява да вземе в семейството си всички нуждаещи се деца. На гробището, изпълнено с тъга и скръб, е построена къща, която става дом за повече от 100 деца.

Съчувствайки на проблемите на други хора, Тонг се съгласява да върне децата на майките, когато техните финансови и семейни трудности приключат.

За да не бърка имената на 100-те му осиновитени синове и дъщери, Тонг им дава сладки прозвища. Например, “Вин” (чест) или “Там” (сърце). Всички бебета носят фамилното име на майка си и фамилното име на Тонг.

“Ще продължа до последния дъх”, казва бащата на много деца. “Надявам се, че моите деца също ще помогнат на хората, когато напусна този свят.”Можете да научите много от такъв баща!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за часа по "Трудово обучение"

Помните ли тези часове по "Трудово обучение" така се наричаше по мое време.В тях ни учеха на какво ли не.Бродерия,дърворезба,готварство,плетиво и още и още...

Имахме много добре уредена работилница и чудесен учител по трудово,дори беше наш класен ръководител,много сръчен и добър човек. Всичко, което съм научил за дървообработването го ползвам и до сега. 

Имаше и много хубави извън класни занимания по физика и електротехника. Който искаше да учи имаше прекрасни възможности.А вие в какви кръжоци сте били и какво научихте от часовете по трудово?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е образец на истинското руско момиче, за което от векове наред пишат поети и писатели

Момиче, оживяло в трагедията на Сямозеро в Карелия през 2016 г., където заради човешка небрежност загинаха 14 човека.

13-годишната Юлия Карол е кръгло сираче, а цялото и богатство са нейната баба и нейния брат. След като кануто и се обръща във водите на Сямозеро, тя със собствени сили и при отсъствие на спасителна жилетка, успяла да доплува до брега... С много труд се изправила на крака и тръгнала за помощ. Отначало тя държала брат си за ръка, но после го изпуснала. Мислела си, че той е потънал.

Близо до брега видяла във водите едно момче, но то се оказало мъртво.

Четири часа вървяла до близкото село, веднъж паднала в реката и отново изплувала. Потърсила помощ от местните жители, които веднага извикали Службата за извънредни ситуации и хукнали към езерото да спасяват децата...

Юлия взела участие в спасителната операция и лично извадила от водата много деца, в това число и мъртви. Спасила един от инструкторите, който бил на 19 години. След трагедията в лагера, с Юлия се опитали да разговарят четири психолога, но тя не ги чувала... Разговаряла с децата, които не успяла да спаси.

Лежейки на кревата и гедайки към тавана, тя повтаряла: "Женя, ти ли си това?" Юлия се упреквала за това, че не успяла да спаси повече от своите приятели. Тя видяла с очите си смъртта на почти всички. Разказвала, че гледала как децата се разбиват в скалите. Юлия улавяла във водата децата все още живи, а на брега ги изваждала вече мъртви.

Когато изтегляла децата от водата, те и казвали: "Благодаря!" и умирали...

Всичко това ми разказа тя. Ние се опитвахме да я успокоим... Аз се бях "хванал в ръце" и се опитвах да бъда постоянно близо до нея.

И знаете ли кое е най-грозното? - За подвига на Юлия малко хора знаят! Защо?!! Тя извадила от водата много деца - и живи, и мъртви... Спасила и един от инструкторите. Той се опитал да спасява децата, но за малко сам не потънал, а тя го спасила.

Тя е на 13 години. След като кануто и се обърнало, именно тя изваждала от водата всички деца. Искам да разкажа за нея на целия свят! Искам всички да я познават! Когато ни водеха от автобуса към самолета, Юлия внезапно се усмихна. Аз много се зарадвах!

Тя за първи път от две денонощия промени изражението си. Оказа се че Юлиният брат е жив...

В знак уважение, разкажете за Юлия на своите приятели!"

Антон Беляков

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

А ти носила ли си синя връзка, когато си била малка?

Винаги ще се намери някой, който да ме попита това, когато стане въпрос за учениците по време на стария, комунистически строй, когато всички бяхме в униформи, правехме сутрешна физзарядка в училищния двор и имаше пионерски лагери. Да, носила съм и синя, и червена връзка. И бях безкрайно горда от този факт.

Помня добре първия учебен ден. Дните преди това бяха изпълнени с много вълнение. Тръгнах на училище на 6 години – по-рано от другите деца. Бяха ми взели черно-бялата униформа и връзката – светло синя, много красива.  Майка ми и баба ми усилено се опитваха да ме научат как се връзва, но уви… Какво може да разбере едно 6-годишно първолаче. Бях запленена от идеята, че ще тръгна на училище, ще видя „другарката”, ще имам Букварче. Първата ми синя връзка изгоря – буквално. Толкова лесно изгаряха под горещата ютия тези връзки, че и до сега споменът ми за тях се свързва с обгорените им краища. Последва втора, трета… У дома ми се караха, защото да имаш синя връзка беше отговорност и трябваше да се пази.

Съвсем наскоро научих, че чавдарчетата или „сините връзки” са носели името на един от най-известните български хайдути – Чавдар Войвода и  затова знамената на чавдарските чети били зелени.

Приемът в редиците на чардарчетата ставаше в присъствието на цялото семейство – майки, татковци, баби, дядовци… Горди, горди с насълзени очи. Била съм толкова малка, когато това се е случило, че почти не помня чавдарската клетва, която идваше със синята връзка: “Приемам знамето на четата чисто и неопетнено. Обещавам да го пазя като зеницата на очите си”!  Още след първите дни в училище получихме и малка книжка, която всяко първолаче имаше и трябваше да научи. Основните правила за поведение, които трябва да спазва:

Чавдарчето е весело дете – играе, пее, учи се, чете.

Малките чавдарчета са добри другарчета.

Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни: „Пионер ще стана аз!“.

Чавдарчето учтиво поздравява, то възрастните хора уважава.

Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.

Чавдарчето родината свободна обича – като своя майка родна.

Без съмнение да носиш синя връзка беше голяма гордост, но си спомням, че безкрайно завиждах на по-големите, които носеха червената. Без добре за разбирам защо.  По мое време всички чавдарчета ставаха пионерчета и нямаше специален ритуал или прием на „избраните”. Трябваше само да изчакам да порасна достатъчно. Червената връзка беше символ на това, че ставам голяма, че отговорностите в училище се увеличават. Учеха ни на поздрава:

 –  Бъди готов!

 –  Винаги готов!

и

- Рапорт даден!

- Рапорт приет!

Тайно козирувах, но често изяждах и по някой шамар, защото не винаги успявах да се справя така, както трябва. У дома ми се смееха на ентусиазма, но в училища всичко се приемаше много сериозно.

С преминаването от един клас в следващ получих желаната червена връзка, станах пионерче и дори на следващото лято ни заведоха на пионерски лагер. Тогава вече бях разбрала, че носенето на връзката не е чак такава привилегия, може би 6-годишното първолаче беше започнало да се осъзнава.  Уви, бях пионерче съвсем за кратко.

Година по-късно всичко се промени. Връзките вече не бяха важни, нямаше чавдарчета и пионерчета… Оказах се едно от децата на прехода, които можеха да се обличат, както си поискат, за да отидат на училище. Връзките с изгорените краища изчезнаха, прибрани някъде в гардероба като символ на едно забравено време. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Уволних се от казармата през 1982 г.започнах работа а заплатата ми беше

Излезнах от казармата през пролетта на 1982 - ра година! Започнах работа в текстилен завод като секционен майстор ( стажант), и получавах между 180 и 200 лв. месечна заплата! 

Секционните майстори ( титулярите), както и тъкачките получаваха между 350 - и 400 лв! След няколко месеца напуснах работата от текстилния задод, след което започнах работа към хидрострой! 

Това беше нещо като клон към тогавашната каскада ( Белмекен - Сестримо). Там заплатата ми беше между 300 и 400 лв! За 80-те това бяха доста пари.

Стефан Георгиев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откъснатите бойни крила на България и съдбата на изоставените военни летища в България

На 10 ноември 1989 година в Народна Република България настъпват политически промени. Една от тях е военната ни мощ, признак на гордост десетилетия наред. До този момент България притежава една от най-силните армии на Балканския полуостров. 

Съгласно Варшавския договор, страната ни е трябвало да удържи противниците ни 5 денонощия, докато съюзниците изпратят войските си на наша територия. До 1989 година България разполага с 2200 танка, 4000 бойни бронирани машини, 1450 артилерийски системи и 120 бойни и спомагателни кораба. Ракетите ни са едно от първите унищожени оръжия при влизането ни в НАТО, защото представляват заплаха за всички съседки в радиус от 400 километра. Имали сме и силна авиация с над 230 бойни самолета и над 40 бойни вертолета!Имали сме… 

Днес разполагаме с едва 6 бойни самолета и 6 бойни вертолета. След закриването на военните ни летища започва масовото унищожаване на военния ни въздушен флот. 

Много от самолетите, все още годни за експлоатация, са нарязани за скрап. Минимална част от тях за запазени за монументи, но се намират в окаяно състояние поради вандалски набези.Малцина от младите хора днес знаят, че преди доста години, когато фотографията била само черно-бяла, България е имала заводи за самолети. Малцина от посещавалите автомобилни гонки на летище Божурище знаят, че точно това е домът на Българската бойна авиация и че именно там е било поставено началото на славните времена за авиацията ни. 

Днес, няколко поколения по-късно, от летище Божурище не е останал и спомен. На негово място има индустриален парк. 

Хангарите, в които са се произвеждали уникални български самолети, днес вече съществуват само на черно-бели снимки.До 1989 година страната ни има над 30 военни и военновремеви летища. Едни от най-големите летища на Балканите са наши. След настъпването на промените и започването на преговорите за влизане на страната ни в НАТО, военните обекти постепенно започват да намаляват и да се изоставят. Т

ова е съдбата и на всички военни летища без действащите и днес АБ Граф Игнатиево, АБ Безмер и Враждебна (Летище София). Военното летище в Балчик, макар и предоставено на гражданската авиация, за няколко дни в годината посреща бойните ни самолети за учения. Авиобаза Равнец, някогашният дом на най-модерните ни изтребители МИГ-29, е безвъзвратно унищожена. Такава е съдбата и на всички останали изоставени военни летища.Днес всички любители на авиацията и тези, които са били част от нея в най-славните й времена, тайно се надяват, че един ден отново ще имаме силна и модерна за времето си бойна авиация. Дано, ама надали…

Автор на текста: Пламен Стефанов/Снимки: Архив „Криле“, архив „Изоставено в България“, Огнян Стефанов, Пламен Стефанов и Димо Вичев/ Източник:podmosta.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ