Чаршафът на срама-рускиня ми открадна дрехите в бунгало на ММЦ и се прибирах увит с чаршав до Китен през 80-те

Лятото на 1985-та беше като от филм — слънцето не залязваше, морето пееше, а младостта кипеше във вените ми като студена мастика в гореща вечер. Работех в ресторант в Китен, потънал в аромата на пържена цаца и мечти за нещо повече. Един свободен ден реших да се разходя до ММЦ Приморско — ей така, за разпускане.

Там я видях. Рускинята. С коса като мед, очи като водка — прозрачни, но опасни. Заговорихме, засмяхме се, и преди да се усетя, вече седяхме в ресторант, вдигайки наздравици сякаш светът свършваше утре. Тя пиеше като казашки генерал, а аз — като българин, който не иска да изостава. Весело беше. Много.

След полунощ решихме да се усамотим в едно бунгало. Романтика, мислех си. Но щом главата ми докосна възглавницата, светът угасна. Събудих се сутринта — сам. Не просто сам, а гол. Без дрехи, без портфейл, без достойнство. Само чаршафът ми беше останал — като последна линия на защита срещу срама.

Излязох от бунгалото като древен философ, загърнат в чаршаф, търсещ смисъла на живота. Хората ме гледаха — някои с изумление, други със съчувствие, трети със завист, сякаш бях преживял нещо велико. А аз вървях към Китен, с всяка крачка усещайки как егото ми се рони като мокър пясък.

Върнах се в ресторанта. Колегите ме гледаха, после избухнаха в смях. Аз също се засмях. Защото какво друго да правиш, когато животът ти поднесе чаршаф вместо костюм?

Минаха години. Много. Китен се промени, аз също. Работата, животът, децата — всичко се нареди някак. Но понякога, в тихите вечери, когато морето шепнеше в спомените ми, се сещах за онази рускиня. Не с гняв, не с болка — с любопитство. Какво ли стана с нея?

Един септемврийски ден, вече пенсионер, се разхождах по крайбрежната алея в Балчик. Слънцето беше меко, въздухът — солен, а сърцето — спокойно. И тогава я видях.

Седеше на пейка, с книга в ръка и очила на носа. Косата ѝ беше посребрена, но походката — все така грациозна. Погледнах я. Тя ме погледна. Замръзнахме. После се усмихна — онзи същия дяволит усмив, който някога ме беше оставил без дрехи и без достойнство.

— Ти си онзи с чаршафа, нали? — каза тя с руски акцент, който времето не беше успяло да изтрие.

— А ти си онази, която ми взе всичко… освен чувството за хумор — отвърнах аз.

Засмяхме се. Седнахме. Говорихме. Оказа се, че животът не ѝ бил лесен. Била млада, глупава, бягала от нещо, което не можела да назове. А аз — просто попаднал в бурята ѝ.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Не за дрехите. А за това, че не останах.

— А аз съжалявам, че не се събудих по-рано — отвърнах.

Пихме кафе. Разделихме се с усмивка. Не си разменихме телефони. Нямаше нужда. Срещата беше достатъчна — като точка в изречение, което дълго е било отворено.

И оттогава, когато някой ме пита за най-срамния момент в живота ми, аз казвам: „Срам ли? Това беше началото на една от най-човешките ми истории.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

СЕНЗАЦИЯ! В Малко Търново откриха стар запис на дует на Тина Търнър и Лили Иванова записван от Балкантон

В музикалния свят се разгоря истинска сензация, след като в забравено мазе в Малко Търново беше открит стар винилов запис с изненадващ етикет: „Tina Turner & Lili Ivanova – Live at Balkanton Studios“. Случайното откритие беше направено от местен антиквар, който просто търсил стар реквизит за декорация.

Мистериозният дует: мит или реалност?

Докато световните медии се опитват да разберат как е възможно Тина Търнър – една от най-големите световни звезди, и Лили Иванова – примата на българската естрада, да са записвали заедно, историята около записа става все по-интересна. Според етикета, песента е записана през далечната 1975 година в студиото на Балкантон.

„Не знам дали това е истина, но звукът е изумителен! Тина пее куплети на английски, а Лили я допълва на български. Това е нещо, което светът трябва да чуе!“ – споделя развълнуваният антиквар.

Как се стигна до откритието?

Историята започва, когато Георги Стоянов, собственик на малък антиквариат в Малко Търново, решава да разчисти мазето на дядо си. Там, сред купища стари мебели, книги и прашни грамофонни плочи, той се натъква на кутия с надпис „Балкантон – специални записи“.

„Отворих кутията и видях този странен етикет. Първоначално мислех, че е шега или някакъв пиратски запис, но когато го пуснах на стария грамофон, останах без думи,“ разказва Георги.

Какво казват експертите?

Музикални историци и експерти по винилови записи вече работят върху автентичността на находката. Досега няма потвърждение, че Тина Търнър някога е посещавала България, но архивите на Балкантон са известни с изненадващи и малко известни проекти.

„Това е невероятно, но не и невъзможно. През 70-те години Балкантон имаше връзки със световни изпълнители и често се правеха експериментални записи“, коментира музикалният критик Иван Петров.

Песента, която завладя всички

Откритият запис включва един единствен трак, озаглавен „River of Dreams“ („Река от мечти“). Песента започва с мощен соул вокал на Тина, който плавно преминава в емоционалното изпълнение на Лили на български. Аранжиментът комбинира елементи на рок, джаз и традиционна българска музика, което я прави истински уникална.

Какво предстои?

Записът вече е изпратен за дигитализация и реставрация. Междувременно, местните власти в Малко Търново планират да организират фестивал в чест на откритието.

„Може би това ще върне града ни на световната карта,“ шегува се кметът на Малко Търново.

Дали този мистериозен дует ще се превърне в най-голямото музикално откритие на века? Остава да разберем. Но едно е сигурно – Малко Търново вече има своята малка, но значима легенда.

Източник:faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Гроздето на свободата“ и „Ароматът на Зелениково“ – разказ от една есенна бригада през 1894 година

Беше септември, 1984-та. Училището още не беше започнало, но ние вече бяхме натоварени в стария автобус „Чавдар“, който миришеше на бензин и мокри раници. Пътувахме към село Бяла река – щяхме да берем грозде.

Слънцето се криеше зад облаци, а в мен се бореха две чувства – страх и вълнение. Страх от непознатото, от ранното ставане, от калта, за която всички говореха. И вълнение – защото щяхме да сме сами, без родители, с приятели, с китара и с надежда за първа целувка.

Настаниха ни в бараки – дървени, с нарове и одеяла, които миришеха на миналата година. Банята беше външна, а тоалетната – легендарна дупка с врата, която не се затваряше. Но никой не се оплакваше. Бяхме млади, свободни и леко наивни.

Работата започваше в 6 сутринта. Гроздето беше студено от росата, а листата лепнеха по ръцете. Първите дни ръцете ми трепереха от умора, но после свикнах. Имаше нещо магично в това да гледаш как кошовете се пълнят, как слънцето се издига над лозята, как песента „Облаче ле бяло“ се носи отнякъде.

Вечерите бяха нашите. Събирахме се около огъня, пеехме, разказвахме си тайни. Там, край огъня, срещнах Мария – с очи като есенно небе и усмивка, която топлеше повече от одеялото. Не знам дали беше любов, но когато ми подаде парче ябълка и каза „Утре ще сме в другия ред“, светът спря за миг.

Последният ден беше най-труден. Не заради работата, а заради сбогуването. Селото ни изпрати с буркан компот и усмивки. Ние си тръгнахме с кал по обувките, мазоли по ръцете и спомени, които щяха да ни топлят през студените класни стаи.

„Ароматът на Зелениково“ – разказ от розобера

Събудих се в 4:30 сутринта. Бараката беше тиха, само някой хъркаше в ъгъла. Навън беше още тъмно, но въздухът ухаеше на роса и рози. В село Зелениково розите не спят – те чакат ръце, които да ги съберат, преди слънцето да ги изсуши.

Обух гумените ботуши, грабнах кошницата и тръгнахме към нивата. Учителят ни вървеше отпред с фенер, а ние – като сенки, мълчаливи и сънени. Когато стигнахме, полето беше като приказка – хиляди розови цветове, блестящи от капки.

Беряхме бавно, с внимание. Розата не прощава – бодлите ѝ са остри, но ароматът ѝ е като песен. Ръцете ми се напълниха с драскотини, но и с ухание, което не можеш да измиеш. Някои момичета си слагаха цветове в косите, други ги пазеха за писма до любимите.

На обяд седяхме под сянката на ореха и ядяхме филии с лютеница. Смях, шеги, тайни погледи. А вечер – танци в читалището, с акордеон и прашни обувки. Там, между розите и музиката, се роди нещо повече от труд – роди се спомен, който ухае на младост.

„Консервната фабрика“ – разказ от една есенна смяна

Първият ден в консервната фабрика беше като удар с мокра кърпа. Мирис на оцет, пара и доматен сок. Облякохме престилки, шапки и ръкавици – приличахме на малки роботи, готови за битка с чушките.

Работата беше ритмична – на лента. Аз режех дръжките, до мен някой ги пълнеше в буркани, а друг ги затваряше. Машината съскаше, а над нас висеше портрет на Тодор Живков – усмихнат, сякаш ни наблюдаваше.

Имаше нещо хипнотично в тази фабрична симфония. Ръцете работеха, а умът летеше – към училището, към момичето от съседната смяна, към песента, която щяхме да пеем вечер. Понякога някой пускаше радио – „Тоника“ или „Щурците“ – и тогава всичко ставаше по-леко.

След смяната ръцете ми бяха червени от доматите, а гърбът – схванат. Но когато излязохме навън, небето беше златно, а въздухът – свободен. И тогава разбираш, не бурканите са важни, а хората, с които ги пълниш.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Новобранските от едно време бяха празник на честта и как изпратих сина си с песен и сълза през есента на 80-те

 

Снимка:bnr.bg

Времето на новобранските през 80-те години в България беше не просто ритуал, а истински социален феномен. Снимката, която ни връща назад в онези години, улавя неподправената атмосфера на едно от най-емблематичните събития в живота на младите мъже — изпращането в казармата.

Новобранските бяха повод за събиране на цялото село или квартал. Дълги маси под открито небе, украсени с домашно приготвени ястия, ракия и вино, събираха роднини, приятели и съседи. На снимката се виждат млади мъже в униформи, вероятно вече приети в армията, седнали сред близки и познати — усмивки, наздравици и споделени истории.

Това беше момент на гордост — за родителите, че са отгледали достойни синове, и за самите момчета, които поемаха по пътя на мъжеството. Музиката, често жива, с акордеон или оркестър, огласяше пространството, а хорàта се виеха до късно.

Новобранските не бяха просто купон. Те носеха дълбока символика. Момчетата получаваха подаръци — ножчета, часовници, снимки за спомен. Имаше и ритуали: бръснене на главата, закачливи речи от старите войници, понякога дори „кръщаване“ с вода или ракия.

Снимката показва точно тази смесица от тържественост и веселие — хора от различни възрасти, събрани около новобранците, които скоро щяха да облекат униформата и да станат част от армейския живот.

Новобранските не бяха просто купон. Те носеха дълбока символика. Момчетата получаваха подаръци — ножчета, часовници, снимки за спомен. Имаше и ритуали: бръснене на главата, закачливи речи от старите войници, понякога дори „кръщаване“ с вода или ракия.

Снимката показва точно тази смесица от тържественост и веселие — хора от различни възрасти, събрани около новобранците, които скоро щяха да облекат униформата и да станат част от армейския живот.

Изповедта на един баща: Изпращах сина си с песен и сълза

„Беше есен, 1983-та. Сутринта беше хладна, но сърцето ми гореше. Съседите вече бяха наредили масите под ореха, а жените носеха тави с баница и кебапчета. Синът ми — Петър — стоеше с новата униформа, още неразгладена, и се опитваше да изглежда сериозен. 

Но очите му светеха — беше горд, макар и малко уплашен.Когато дойде време за речите, старият бай Ставри — ветеран от две служби — се изправи и каза: „Петре, от днес си мъж. Не забравяй откъде тръгваш.“ После му подаде джобно ножче — символ на отговорността. 

Аз му дадох часовника на дядо му. А майка му... тя само го прегърна и му каза: „Пиши ни.“Когато автобусът дойде, всички запяха „Моя страна, моя България“. Петър се качи, махна с ръка, и изчезна зад завоя. А аз стоях дълго, с празна чаша в ръка, и гледах към пътя.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-фрапиращите убийства на прехода в България

Преходът в България след 1989 година е период, белязан от значителни социални и политически промени. За съжаление, това време е съпроводено и от множество криминални прояви, включително някои от най-шокиращите убийства в историята на страната. В следващите редове ще разгледаме някои от най-фрапиращите случаи, които остават незабравими за обществеността.

Убийството на Андрей Луканов

Андрей Луканов, бивш министър-председател на България, беше убит на 2 октомври 1996 година. Той беше застрелян пред дома си в София, което предизвика широк обществен отзвук. Убийството на Луканов остана неразкрито за дълго време, въпреки че няколко души бяха арестувани и обвинени. Случаят остава символ на политическата нестабилност и напрежение в началото на прехода.

Убийството на Илия Павлов

Илия Павлов, един от най-богатите хора в България през 90-те години, беше убит на 7 март 2003 година. Той беше застрелян пред централата на своята компания „Мултигруп“ в София. Убийството на Павлов също остана неразкрито, като се предполага, че е свързано с икономически интереси и конкуренция в периода на прехода.

Убийството на Георги Стоев

Георги Стоев, известен писател и бивш криминален репортер, беше застрелян на 7 април 2008 година в София. Стоев беше известен с книгите си, които разкриват връзките между криминалния свят и властта. Неговата смърт предизвика множество въпроси относно свободата на словото и влиянието на криминалните структури в България.

Убийството на Борислав Георгиев

На 16 януари 2004 година, Борислав Георгиев – директор в „Булгартабак“, беше застрелян в София. Този случай също остава неразкрит и е свързан с предполагаеми икономически интереси и конфликти в тютюневата индустрия.

Заключение

Тези убийства, сред други, оставят дълбок белег в историята на България през периода на прехода. Те са свидетелство за сложните отношения между политика, икономика и криминалните структури в страната. Въпреки че много от тях остават неразкрити, те продължават да бъдат обект на обществено внимание и спекулации.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ