21:35:00
Лятото на 1985-та беше като от филм — слънцето не залязваше, морето пееше, а младостта кипеше във вените ми като студена мастика в гореща вечер. Работех в ресторант в Китен, потънал в аромата на пържена цаца и мечти за нещо повече. Един свободен ден реших да се разходя до ММЦ Приморско — ей така, за разпускане.
Там я видях. Рускинята. С коса като мед, очи като водка — прозрачни, но опасни. Заговорихме, засмяхме се, и преди да се усетя, вече седяхме в ресторант, вдигайки наздравици сякаш светът свършваше утре. Тя пиеше като казашки генерал, а аз — като българин, който не иска да изостава. Весело беше. Много.
След полунощ решихме да се усамотим в едно бунгало. Романтика, мислех си. Но щом главата ми докосна възглавницата, светът угасна. Събудих се сутринта — сам. Не просто сам, а гол. Без дрехи, без портфейл, без достойнство. Само чаршафът ми беше останал — като последна линия на защита срещу срама.
Излязох от бунгалото като древен философ, загърнат в чаршаф, търсещ смисъла на живота. Хората ме гледаха — някои с изумление, други със съчувствие, трети със завист, сякаш бях преживял нещо велико. А аз вървях към Китен, с всяка крачка усещайки как егото ми се рони като мокър пясък.
Върнах се в ресторанта. Колегите ме гледаха, после избухнаха в смях. Аз също се засмях. Защото какво друго да правиш, когато животът ти поднесе чаршаф вместо костюм?
Минаха години. Много. Китен се промени, аз също. Работата, животът, децата — всичко се нареди някак. Но понякога, в тихите вечери, когато морето шепнеше в спомените ми, се сещах за онази рускиня. Не с гняв, не с болка — с любопитство. Какво ли стана с нея?
Един септемврийски ден, вече пенсионер, се разхождах по крайбрежната алея в Балчик. Слънцето беше меко, въздухът — солен, а сърцето — спокойно. И тогава я видях.
Седеше на пейка, с книга в ръка и очила на носа. Косата ѝ беше посребрена, но походката — все така грациозна. Погледнах я. Тя ме погледна. Замръзнахме. После се усмихна — онзи същия дяволит усмив, който някога ме беше оставил без дрехи и без достойнство.
— Ти си онзи с чаршафа, нали? — каза тя с руски акцент, който времето не беше успяло да изтрие.
— А ти си онази, която ми взе всичко… освен чувството за хумор — отвърнах аз.
Засмяхме се. Седнахме. Говорихме. Оказа се, че животът не ѝ бил лесен. Била млада, глупава, бягала от нещо, което не можела да назове. А аз — просто попаднал в бурята ѝ.
— Съжалявам — каза тя тихо. — Не за дрехите. А за това, че не останах.
— А аз съжалявам, че не се събудих по-рано — отвърнах.
Пихме кафе. Разделихме се с усмивка. Не си разменихме телефони. Нямаше нужда. Срещата беше достатъчна — като точка в изречение, което дълго е било отворено.
И оттогава, когато някой ме пита за най-срамния момент в живота ми, аз казвам: „Срам ли? Това беше началото на една от най-човешките ми истории.“
0 comments:
Публикуване на коментар