Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.С връзки родителите ми се сдобиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „Червена звезда“ (стар „Дианабад“). За целта баща ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го приемат и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над актьора, изслушала го и го записала на челно място в поредния списък, този път за получаване на апартаменти.

Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, построен сред разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, защото според соц стандартите от онова време, живеели направо охолно – детето с детска стая, те – със спалня, отделно хол, кухня, че и баня и тоалетна отделно. В банята не можеше да си разпериш едновременно двете ръце, но пък винаги имаше топла вода – нещо, за което през петдесетте години на миналия век са можели само тихо да си мечтаят сред топлите пари на неделната обществена баня.

Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за правилното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното училище ни обявиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „Те са наша гордост“. За да си „тяхна гордост“ трябваше да правиш най-различни правилни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си винаги в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, организирани от училището, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.

Един от паметните ми детски социалистически спомени е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на КПСС, управляващ СССР. Бях в пети клас, по радиоуредбата в училище се разнесе траурният глас на директора, който с патоса на корейска говорителка обяви смъртта на другаря Брежнев. Час по-късно вече имаше създадена система за демонстриране на солидарност с тъгата на съветските братя и целият ни клас се оказа подреден на колене за един учебен час от четиридесет и пет минути пред специално нагласения портрет на Брежнев в официалното фоайе до учителската стая. Трябваше да останем така мълчаливо и с наведени глави, докато мислим за крехкостта на световния мир, империалистическата жестокост и наближаващата с пълна сила трета световна война.

И въпреки че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на ядрени ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме точно по време на отдаването на почит. Заразителният хилеж тръгна от мен, предаде се на останалите от класа и въпреки стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни намалят поведението, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като инициатор на това ужасно неуважение и бях порицана пред строя като идеологически предател. Размина ми се по-тежкото наказание, просто защото бях отлична ученичка.

Социализмът беше силен най-вече с това, че умееше да създава на хората непрекъснато усещане за малки, ежедневни битки. В т.нар. „Хранителни стоки“ имаше два вида хляб – бял и типов. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във вкуса нямаше. При сиренето беше същото – бяло, краве сирене, понякога овче и това е. Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна.

По онова време беше много престижно да се ходи на театър, затова и баща ми снабдяваше семейството с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу така стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали стоки. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „показни магазини“, където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна представа за сезонността на продуктите – оттогава цяло едно поколение си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.

Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да правят всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прах и руско какао), можеше да прави сладък салам от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „Еверест“, сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.

В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото основни магазина (ЦУМ, ДетМаг и малкия ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и ежедневно стисках палци да не се засека по коридорите на училището с останалите около сто-двеста деца, които имаха същите като моите дрехи.

Почивките на отрудените граждани и селяни по време на социализма бяха нещо важно и основно контролирано от партията. Една година след активирането на десетки връзки татко се сдоби с карта за лятна почивка в базата „Ален мак“ на профсъюзите около Варна. Разполагахме с малък апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с печат. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и телевизията на Боровец, където условията бяха подобни, базата – по комунистически излющена (холна гарнитура, легла „Велико Търново“ и фикус), а алкохолът – роден на ниски цени и западен – под масата.

Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето семейно соц минало е онзи, в който си купихме цветен телевизор. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, заради някой съветски токмак с размерите на детско креватче, но когато завод Ворошилов взе да произвежда цветни телевизори по лиценз на PHILIPS, не издържаха на напъна на прогреса и надлежно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „Люлин“, където ги бяха „пуснали“.

Татко плати двадесет лева на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в списъка на желаещите белгийски телевизори и зачакахме. Така в късния следобед редът ни дойде, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и татко вдигна щастливо ръка и каза „Аз съм!“, народът наоколо взе да гледа в недоумение. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си артиста Касимов!“, изцепи се от тълпата недоволен другар. „Какво да ти кажа, братче – отговори баща ми – за тоя цветен телевизор и Иван Петров ставам.“ При което тълпата, напълно наясно със системата за придобиване на вещи и услуги по време на соца, с разбиране замълча. Иначе телевизорът се скапа още същия следобед, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в следващите двадесет и пет години, докато най-накрая не го сменихме с японски, според новите капиталистически пазарни условия.

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи. Ако имаш, си щастлив, защото партията ти го е осигурила. Ако нямаш, пак си щастлив, защото материалното не е важно за истинския комунист. В случай, че се издигаш, си доволен, защото макар и малки, партията имаше своите привилегии за верните си безгласни букви. Останеш ли на ниското обществено стъпало пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което винаги означаваше едно – правиш се, че работиш, те се правят, че ти плащат, но поне редовно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е десет стотинки, а пълнените чушки – осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и отбор невидими доносници, които да докладват, където трябва, като как се развиваш идеологически.

По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Убедена съм, че в онова време на плажовете из целия социалистически лагер нямаше по-модерно и готино момиче от моя милост!

Източник: blitz.bg



По времето на Тодор Живков народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо. Плюят по социализма, но като днешната скъпотия и мизерия не е имало.


През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.

Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо.

Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.

Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.

Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?

По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон. Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни. Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Панайот Стоименов, Варна



Оцеляло по чудо писмо на старозагорка до живеещата в София дъщеря от 17 септември 1942 година за пръв път хвърля документална светлина върху бомбардировка над Града на липите пет дни по-рано. 

Документът се съхранява в регионалния исторически музей, където бил предаден преди почти 2 десетилетия от колекционера Николай Гичев, но не е  проучван.

Самият Гичев попаднал на него  случайно, закупил го само защото в него се споменава за някогашната консервна фабрика „Пиперка“, в която собственост имал и дядо му.

На четири странички авторката на писмото, чието име остава неизвестно пише до дъщеря си Оля, най вероятно в отговор на нейно запитване:“Бомбардировката мина най-напред над нашия квартал без да пусне нищо, само ракети.Раздруса ни силно на над Пиперка си изсипа бомбите, има много разрушения край фабриката и самата фабрика.

Над 200 бурета /празни и пълни/ пръснати, материали за правене на консерви изхабени…“. Бомбардировката е станала около 22,30 часа на 12 септември /събота/, целта според авторката най-вероятно са  била казармите и жп – гарата, но нейните светлини по това време били загасени. Светело в района на консервната фабрика защото работела нощна смяна.

„Има три жертви убити на място и един ударен в рамото, на болницата е.“, съобщава авторката като първоначално  уточнява че са били разрушени две къщи и стъклата на търговската гимназия са изпочупени, а на края на писмото добавя: „Коджа хора има изплашени, а една жена полудяла.“

80 години след това събитие липсват каквито е да се официални документи за него, няма нито и ред и по страниците на излизалия тогава в Града на липите вестник „Дума“, установи репортерска проверка.Липсват податки и в архивите на армията и полицията. За него се споменава в интернет пространство заедно с публикации за бомбардировка на същата дата над Русе, Казанлък и Горна Оряховица, като се изказват различни предположения чии са били самолетите. Сред тях е и твърдението, че това е била ескадрила от състава на авиацията с далечно действие на  съветската армия с командващ по онова време маршал Александър Голованов.

За събитието си припомня преди време и големият актьор Васил Михайлов /по онова време е бил едва на 4 години/ в интервю за местно издание.

Колко големи и какви точно са били разрушенията върху консервната фабрика липсват данни, според  документацията тя е продължила да работи  до национализацията й в края на 1947 година.

Източник:www.monitor.bg


 


1.Да гледаш 10 пъти Междузвездни войни.


2.Да стреляш на стрелбище с въздушна пушка.


3.Да записваш най-новия диско хит с два касетофона един срещу друг.


4.Да ходиш на село през лятото.


5.Да се обръснеш за първи път.


6.Да те целуне за пръв път момиче.


7.Да имаш едни маратонки и да не ти пука.


8.Да гледаш всеки петък “руската телевизия”.


9.Да ядеш банани само по Коледа и Нова година.


10.И да прочетеш “Ян Бибиян” през лятото!!!


11.Да се прибираш от вън, за да гледаш поредната серия на Синьо лято.


12.Да тръгваш на училище 1 час по-рано, за да скачаш на ластик.


13.Да тичаш в междучасията за един фас в “пушкома”.



Съвременник съм на времето преди 1989 г. и искам да съпоставя миналото със сегашното. Не искам да хваля днешното време, което си има кусури, а просто да кажа, че бедността ни не е от сега.

В миналото един цветен телевизор купувахме с 3,9 заплати, един хладилник за 1,5 заплати, а 100 литра бензин стандартен за 0,4 заплати. Докато в Австрия се купуваше за 0,05 заплати, а във ФРГ за 0,03 заплати (справка в. „Работническо дело“ от февруари 1990 г.).Съгласно същия вестник 1 кг свинско месо струваше 5,44 лв., олиото и захарта – по 1,50 лв., брашното – 0,60 лв.

Минималната пенсия беше 25 лв., толкова вземаха моите родители и хиляди селскостопански работници. Средната пенсия съгласно горния вестник е 84 лв.

С 25 лв. можеше да си купиш 4 кг свинско месо, а с една средна пенсия от 84 лв. – около 15 кг.А сега с една минимална пенсия може да закупиш близо 40 кг свинско месо.

Помня, че чаках в миналото на двестаметрова опашка за две рула тоалетна хартия. Обръщахме шишетата за лимонада и бира да гледаме дали по дъното от вътрешната страна няма остатъци от мухи и разни бръмбари. Чакахме за хляб, особено в събота по 2-3 часа, за да дойде поредната опечена партида от хлебозавода. Сега и без завод не се чака.

Цвятко Хаджийски, Ловеч



Някой, който е живял в столицата или в някои от най-големите градове, може да възрази. Истината е, че режим на тока имаше почти навсякъде, режим на водата навсякъде извън големите градове.

Най-страшно с режима на тока беше за живеещите в големите комплекси и отопляващи се с парно отопление. Просто със спирането на тока спираше и парното, понеже абонатните станции са на електрическо захранване. Така освен тъмното настъпваше и студеното. А зимите особено през 80-те години бяха зверски студени. 

Правеха се някакви графици, въртяха се кварталите с различен часови режим, уж за да е по-справедливо, но така или иначе си беше тъмно и студено. Хората роптаеха тихичко, но никой не надигаше глас нависоко. Партийните секретари, партийните членове и низши организации дебнеха и ако някой изразеше някакво недоволство като нищо да се срещне с представител на зловещата Държавна сигурност.През летните месеци пък в малките населени места настъпваше кошмарът с водния режим. 

Понякога той си беше направо смазващ – по 3-4 часа вода на денонощие. Хората смогваха едвам да си напълнят съдовете за пиене, какво къпане, пране, хигиена. В дворовете по селата и малките градове често можеха да се видят метални корита, легени, кофи, напълнени с вода и оставени на слънцето, за да се стоплят и да се използват за хигиенни нужди. 

Имаше и кризисни периоди, в които чешмите пресъхваха за по-дълго, стигало се е до режим няколко часа вода на 3-4 дни. Най-големият ужас беше режим на вода и ток едновременно през зимните месеци. Е, вярно е, че все имаше по някоя чешма с изворна или минерална вода, но безводието като цяло беше ужасяващо.А най-лошото е, че този проблем е надвиснал със страшна сила и сега.

Николай Цончев, София



 Помните ли България?

Онази България която беше на 4-то място в Европа по БВП?

Онази, загубената вече, окрадена и обезлюдена България?

А имаше такава държава, на Балкански полуостров в Европа, а не по някакви си Западни Балкани …

Имаше!

Имаше мощна, икономически развита държава България със световно развита лека и тежка промишленост, металургия, машиностроене, развито селско стопанство, образование на и над световно ниво, здравеопазване, земя от 111 хил. кв.км. , която се използваше, обработваше за благото и просперитета на гражданите на тази отдавна загубена България …

Имаше една такава държава със силна армия, четвърта космическа сила в света, с двама български астронавти, Атомна централа, язовири, с най-мощния на Балканите международен автомобилен транспорт – СО „МАТ”, с развита оръжейна промишленост, български мини и миньори, работещи за българската промишленост, ТЕЦ-ове, златни български находища, Земя дадена ни от Бога, райски кът където българите живееха и се трудеха нормално за себе си и за любимата си Родина – близо 9 милиона българи!

Имаше,

Забравихте ли?

Имаше безплатно образование, детски градини, болници с лекари на световно ниво където българите не ги приемаха срещу пари по някакви пътеки, а ги лекуваха докато ги излекуват съвсем безкористно …

Имаше военни училища от където излизаха отлично подготвени специалисти, като „Долна Митрополия” от където излизаха български чудесно подготвени бойни и граждански летци, механици, ръководители на полетите, които сега работят за чужди авиокомпании за парче хляб!

Имаше военни училища за нуждите на унищожените сега Транспортни и Строителни войски, които изпълнявайки воинския си дълг строяха ж.п. линии, мостове, пътища, подготвени прекрасно машинисти, ръководители движение, войници работещи по най-големите разпределителни гари, стрелочници …

Войници от ГУСВ които построиха НДК, хиляди жилища за български граждани срещу нищо, войници които за две години получаваха занаят, ставаха майстори в строителството!

Имаше работа и хляб за всички български граждани, имаше професионални техникуми от които излизаха чудесно подготвени специалисти в различни области, езикови, математически гимназии …

Имаше ведомствени почивни станции по които българите ходеха на море и планина с 1/3 от месечната си заплата, имаше безплатни санаториуми, домове за възрастни хора, домове за сираци и изоставени български деца!

Нямаше банани, обаче … За личен автомобил се чакаше с години, ама никой не умря!

Сега има!

Има банани, има лични автомобили за всеки без ред и Бойко Борисов с бандата му ги има даже …

Има всекидневни убийства, кражби,

Всичко има!

Браво …

Няма българи обаче!

Има останали около 6 милиона възрастни, болни българи, хора все още мъчейки се да оживеят в собствената си Родина, има и политици дори, които доограбват България …

Българите масово напускат тази радост, незнайно защо, младите хора не искат да раждат, също незнайно защо …

Български села, селско стопанство, животновъдство, българска лека и тежка промишленост също няма, няма и АЕЦ, космонавти, безплатно образование и лечение, няма български мини, златодобивна промишленост, няма никого!

Българите напускат родните си места, оставят възрастните си родители и близки .. и заминаха по по-големите градове и в чужбина за парче хляб!

Който иска да ме опровергае.

Но имаше такава държава България!

Вярно, аз още помня, а вие?

Кирил Стаменов, Фейсбук



Помните ли,че имаше наливно и бутилирано, беше малко по - скъпо,към 1,60 и шарлан, ползваше се за салатите и филийките със шарена сол.

Продаваше се в тъмнозелени стъклени бутилки с елегантен силует, който нямаше как да се сбърка. Голяма мъка беше да се измие едно такова шише, но нямаше домакинство, което да не къта поне по няколко такива бутилки, които после се пълнеха с домашно винце или ракия. Някак си хората предпочитаха именно в тях да си затворят безценните еликсири. 



Бленуваната от всички “Лада” между 1983-1986 г. струва около 5-6000 лв, а по същото време в Европа струва 10 000 западно-германски марки. Цената на шофьорския курс, за който записването също ставаше чрез чакане, струваше 220 лв.

Цената на бензина и по време на социализма също беше променлива и зависеше от състоянието на международните петролни пазари.


През 1969 г. цената на бензина у нас беше:


А-66 – 6 стотинки


А-72 – 7 ст.


А-76 – 7,5 ст.


АИ-93 – 9,5 ст.


АИ-98 – 10 ст.


През 1988 г. литър бензин в България струва 80 ст. – внос от СССР по линия на СИВ.



Ана Маняни е известна с ролите си на обикновена жена от предградията.

Родена е на 7 март 1908 г. Изоставена от баща си, а по-късно и от майка си, тя е отгледана от родителите на майка си в най-бедните квартали на Рим. Известно време учи в школа за декламация в академията „Санта Чечилия“. След това започва да участва във кабаретни и вариететни представления в нощни барове. 

Открива я режисьорът Гофредо Алесандрини, който по-късно става неин съпруг. Прави своя дебют в киното през 1933 г. През 1941 г. изпълнява главната роля в „Ученичката Тереза“ на Виторио Де Сика. Снима се в „Рим - открит град“ (1945) на Роселини, „Любовта“ (1948) на Роселини, „Земята трепери“ (1948) на Висконти, „Най-красивата“ (1951), „Златната карета“ (1953) на Реноар, „Татуираната роза“ (1955, за което получава Оскар), „Сестра Летиция“ (1957), „Дивият вятър“ (1958), „Ад сред града“ (1959) и други. Един от най-известните ѝ филми е този на Пазолини „Мама Рома“ (1962), който я прави звезда. Последният ѝ филм е „Рим“ (1972) на Федерико Фелини.



26 тона злато, натрупано по време на Царство България, е откраднато тайно от Съветския съюз в края на 50-те години на ХХ век. Това шокиращо разкритие лъсва от разсекретени документи на Държавния архив и на Българската народна банка (БНБ), става ясно от разследване на „Дойче веле“. 14 години след 9 септември 1944 г., когато Червената армия се настанява в България, т.е. през 1959 година, вече в разгара на Студената война 26 тона златни резерви тайно са преместени в Москва под предлог, че сградата на БНБ нямало да издържи на атомна бомбардировка.

По това време в София вече властва Тодор Живков, а в Кремъл се разпорежда Никита Хрушчов. Така всъщност сателитната Народна република България, обявена за такава през 1946 г., е принудена да предаде на Съветския съюз това съкровище, което в бъдеще би й гарантирало финансова стабилност. Историци отбелязват, че всъщност от 1959 г. започват реалните икономически проблеми на социалистическа България.

Според изследователи е мит, че СССР е подпомагал НРБ и че безвъзмездно е станал суровинен доставчик на цялата социалистическа общност от СИВ. Всъщност истината е, че големият съветски брат е издоил максимално държавата ни. И всъщност именно с тези 26 тона злато, натрупани по времето на царете Фердинанд и Борис III, Живкова България се разплаща с Москва за милионите тонове нефт и газ, както и за други суровини, получени от 1960 до 1989 г.

„До 1962 г. две партиди от златния резерв на България са продадени, за да бъдат покрити падежите по дълга към съветските банки в Лондон и Париж. В самия край на 1962 г. около 21 тона злато си купува срещу рубли и Централната банка на СССР – Госбанк, макар две години по-рано да е било обсъждано друго решение, а именно златото да бъде продадено срещу капиталистическа валута и с осигурения ресурс да бъдат погасени българските задължения. През 1964 г. са продадени още 4 тона, надлежно депозирани предварително като златен залог в Лондон. Операциите са проведени в пълна секретност, като дори счетоводните процедури се извършват с устни нареждания и не се документират по изрична заповед на Тодор Живков“, отбелязва екипът от изследователи на архивите на БНБ, цитиран от „Дойче веле“. Учени дори смятат, че грабежът на царското съкровище е в основата на инициативата на Тато България да стане 16-та република на СССР.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.26-те тона злато, откраднати от България, са отмъщение от страна на СССР заради плячкосаната по време на Втората световна война от нацистите уникална Кехлибарена стая в Екатерининския дворец край Санкт Петербург. Това е една от най-необичайните версии, граничеща с теориите на конспирацията, разпространявана сред родните изследователи на българо-руските отношения.

Прословутата стая е създадена в началото на XVIII век в Прусия. Скоро след направата й е подарена от пруския крал Фридрих Вилхелм I на неговия тогавашен съюзник руския цар Петър I. Тя е напълно облицована с кехлибарени панели със златен кант и огледала. Заради своята красота понякога е била наричана „Осмото чудо на света“.

Руснаците твърдят, че Кехлибарената стая е плячкосана по време на Втората световна война от хитлеристите и местонахождението й е изгубено в хаоса в края на войната. Точната й съдба все още остава в тайна. Една от версиите за изчезването на Кехлибарената стая е, че е била унищожена от съветските войници. За Русия обаче и до днес виновник за изчезването на скъпоценната стая е нацистка Германия, така че веднага след 1944 г. Москва смята за справедливо да накаже подобаващо съюзниците на Хитлер, като отнеме от тях техните богатства.

Източник:www.vsekiden.com



Най-смешните снимачни моменти на филма "Всичко е любов" са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева.

При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка.

Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера.

ТВУ-то от измисленото с. Падево във филма е ТВУ „А. Макаренко“ в с. Славовица (Плевенско).

Никола Николов, зам.-директор 1970 – 1998 г. на ТВУ „Макаренко“ си спомня две истории, използвани във филма:

"Прототипът на главния герой е наш възпитаник – много интелигентно момче, за което баба му се е грижила. Живеели са мизерно в София – нямали са жилище и са спели под едно стълбище. Докараха го при нас, а то избяга – скочило през Искъра и оттам за 24 часа стигнало в София. Но го заловили, върнаха го при нас с посинели от студ крака и веднага го закарахме в болницата в Плевен. И оттам избяга!... Друго момче – безпризорният Ибрям от Кърджали, участва в една от епизодичните роли. То беше избягало, но го върнахме и докато беше заключено под карантина от една книга си направило пръчка от фунийки, промушило я през решетката, взело ключа и избягало!"...

Сценаристът Боян Папазов, се заинтересува от тези случаи. Даже започна да живее сред учениците – ядеше, спеше и общуваше с тях.

Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.

„Всичко е любов“ е  игрален филм (драма) от 1979 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов. Оператор е Стефан Трифонов. Художник – Георги Иванов. Музиката във филма е композирана от Веселин Николов.


В нашия род има много добри бизнесмени, разказва сервитьорът Гошо. Не съм ви разказвал за моя чичо, Янаки. Барман през 60-те и 70-те години в нашия град, несменяем зад бара в ресторанта на хотела. Изряден работник с бяла риза, черни панталони и докато никой не го види, обменял долари на чужденци за левове. В нашето малко градче нямало кой знае колко много чужденци, групи с руснаци понякога, поляци, но всички искали повече левове да харчат и носели скътани долари. Чичо Янаки бил много предпазлив, но през 1981 година влезе в затвора за 5 години. Според татко - от лакомия, според вуйна - от глупост. Но да ви разкажа историята.

Имало в Михайловград работническа спартакиада и докарали два автобуса със спортисти от Африка. От нямане къде, сложили ги в нашето градче на хотел, напълнили го с хора. Над 40 човека, които нямали никаква представа къде са. И дневните им ги били дали в долари. Никой не им дал ориентир какво да правят, как да обърнат парите - в банка или...

Чичо Янаки се усетил, че има голяма далавера пред него. Обменил първо 100 долара за 80 лева, след това продължил да обменя и за една седмица обменил всичките джобни на спортистите. Някъде успял над 4000 долара да вземе, като някъде даже разменял за храна - домати, яйца, сирене, кокошки. Откъде да знаят африканците цените какви са.

Тръгнали си автобусите, чичо Янаки бил много щастлив. Усещал се като милионер. Без да иска го издънила една от сервитьорките. Дал й 20 долара да си мълчи, а тя тръгнала да се хвали навсякъде. Прибраха го за 2 дни и го осъдиха набързо. Сервитьорката я уволниха, а кмета на града ни писа извинителни писма до всички спортисти. Най-смешното било, че вече им нямало държавата, била се разпаднала, докато провеждали състезанията. Писмата се върнали обратно и ги конфискувала Държавна сигурност.

Излезе чак април 1986 година, ухилен, обнадежден - имало още бизнес за него. И започна да мисли за първата будка в града ни за хот-дог. В затвора чул за хот-дога от едни циганчета, които били лежали преди това в италиански затвор. Но това е друга история, която някой ден ще ви разкажа. Още ги помня неговите хот-дог сандвичи, а аз му бях готвач.Вижте още от спомените Сервитьорът Гошо


В изпълнение клаузите на предварителния Санстефански мирен договор и на Берлинския договор от 1878 г. Учредителното българско народно събрание (УНС) заседава от 10 февруари до 16 април 1879 г. в старата българска столица Търново. 

То е свикано по разпореждане на императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е вече очертана в Берлин: автономно трибунарно княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на управление е посочена като конституционна наследствена монархия начело с княз.

В Търново пристигат 229 народни представители.

Преди да се разпусне, Учредителното събрание, което гласува първата българска конституция, насрочва изборите за Първо обикновено народно събрание.

Те се провеждат на 30 септември и 7 октомври 1879 г. в княжеството, а в тях участват двете вече оформили се като водещи политически сили в България – Либералната и Консервативната партия.

В самия изборен ден са установени десетки фрапиращи нарушения. В употреба влизат игли, лют червен пипер и преки нападки срещу политическите опоненти. Закъсняват протоколите, които масово се фалшифицират.

Масово се фалшифицира и броят на избирателите: „Последните избори са станали на 3 октомври, а днес имаме трети ноември и протоколите ги няма. И от Китай да бъдат, с пощата щяха да дойдат“, казва политикът Христо Стоянов. Най-фрапиращи са нарушенията в Търновски окръг, Русенска околия, където в официалните протоколи липсват данни за броя на гласоподавателите.

Либералната партия печели убедителна победа с около 70% и на 21 октомври народните представители за първи път се събират в София (Учредителното събрание заседава в Търново).

Князът предлага на Петко Каравелов да състави кабинет с участието на Димитър Греков и Григор Начович. Преговорите между различните фракции в Либералната партия обаче завършват без резултат и на 24 ноември 1879 г. Батенберг разпуска Народното събрание.

Не е уточнен броят на депутатите в Първото ОНС и начинът за определянето им съгласно чл. 86, ал. 1 от Търновската конституция. Според данните броят на населението в Княжество България към 30 септември 1879 г., е 1 800 000 души, а имащите право да гласуват са 219 000 души при избирателна активност от 32%. Броят на народните представители е 170 души, от които само 30 са консерватори.

Така например в третото заседание на Първото ОНС от 23 октомври 1879 г. депутатите са 158 „по официален списък“, в шестото заседание от 25 октомври 1879 г. те са станали 160, а в десетото заседание – 157. Съгласно стенографските дневници на Първото ОНС обаче излиза, че броят на народните представители е 164.

Нарушена е и конституцията за възрастта на депутатите – те трябва да са над 30 години. Депутатът Горбанов поставя директно проблема за възрастта на депутатите и посочва, че измежду присъстващите в Първото ОНС има 8 представители, които видимо са по-млади.

Крещящ пример за нарушение е Стефан Стамболов. От изказването на депутата Цачев стават ясни и доказателствата за незаконността Стамболов да бъде народен представител: „... Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползват с граждански и политически права и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни (грамотни).

Според сведенията, които имам от Търновския градски съвет, г-н Стамболов е на 25 години. Тези сведения са тук и са подписани от градския кмет Георги Живкова, който е и приятел на Стефан Стамболов. Три свидетелства от духовната семинария на град Одеса доказват същото. Съпартиецът му Тодор Бурмов представя телеграма от Ректора на семинарията, че Стамболов е на 24 години.

Независимо от това, че в избирателните списъци е записан като 30-годишен и бивш учител, това отново не отговаря на конституционното изискване за възраст, защото чл. 86 предвижда възраст по-голяма от 30 години, а не точно 30 години. Тази констатация не се отнася само до Стефан Стамболов, същото важи и за Минко Радославов от Кесаровската околия, който е избран за депутат, въпреки че е на 28 години, Атанас Хранов от Дряновската околия, който е на 25 години, Н. Минков на 24 години – депутат от Сухиндолската околия, Петър Станчев от Ловчанския окръг, който е на 22 години, д-р Минчо Цачев на 28 години – депутат от Шуменски окръг, Константин Стоилов от Трънски окръг – 26-годишен, и Илия Луканов от Трънски окръг.“

Така в Първото ОНС са приети за депутати 8 лица, които не могат да бъдат народни представители поради противоречие на конституционното изискване за възраст. Единствените, които имат доблестта да се откажат доброволно от мандата си поради наличието на конституционна пречка, са Илия Луканов и Константин Стоилов.

Първото народно събрание не приема нито един закон, но остава в историята с непрекъснати скандали. Остава в историята с едно-единствено ключово решение – в София да бъде построен голям християнски храм, който в израз на уважение към Русия като освободителка да бъде наречен на руския светец Александър Невски./ретро.бг/



През 60-те години на ХХ век към Министерството на горите бяха създадени 18 държавни ловни стопанства. Държавата отпускаше 12 000 000 лв. годишно за ловностопанските мероприятия. В сумата влизаше и изплащането на щетите, евентуално нанесени от дивеча на селското стопанство. 

От износ на дивечово месо и организирания международен ловен туризъм държавата получаваше по няколко десетки милиона лева приход годишно. По-важното беше установеното природно равновесие и научното стопанисване на дивеча. Имаше фанатизирани пазители на дивеча, които извършваха компетентно подборния отстрел. В резултат на това България беше една от водещите страни в трофейното дело. Някои от тогавашните държавни ръководители активно ловуваха. Водеха и гости. Често при такива ловувания се решаваха важни държавни въпроси в полза на България.

Пенчо Кубадински бе член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на НС на ОФ. Беше ловец по душа и неофициално ръководеше ловното движение у нас. През 80-те години бях директор на ловното стопанство „Кормисож“ в Лъки, Смолянско. Кубадински често идваше и беше ми дал указание за някои ловностопански строежи. Беше обещал, че ще осигури такива средства. Но 1984 г. беше сушава. При такива случаи правителството вземаше извънредни мерки за компенсиране на загубите. 

Пристигна Кубадински и го попитах за средствата. „Няма, шефе, годината е сушава и сме взели решение да не даваме средства за непроизводствени разходи.“ „Ама аз съм работил и плащам от оборотните средства, та няма да имам за заплати“ - поясних му аз. „Казах ти - няма“. С бай Пенчо играехме и на карти, той загуби и на тръгване пак го подсетих за парите. „Ай сиктир бе, ела в София!“ - сърдито ми подвикна той. 

Не се бавих, отидох в София и му се обадих. Запита ме защо съм отишъл. „Дошъл съм да получа една ловна карабина от министерството... та като дойдете и сте си забравили вашата, да има с какво да стреляте“ - дяволито му подметнах. „Ела тогава!“ - покани ме той. Отидох и пак му поставих въпроса за парите. Той набра по телефона министъра на финансите Белчо Белчев, обясни за какво са и накрая му каза: „И се дръж добре с хората, че идват избори“. Министърът ме повика. На другия ден се озовах при Белчев с писмо. Трябваха ми 10 000 лв., ама аз бях написал 20 000. Известно бе, че никога не даваха колкото поискаш. Погледна Белчев писмото, позавъртя се на стола, изпъшка и каза: „Нямам реализация на бюджета, сега ще ти дам 15 000, пък после ще видим“. Рекох си: „Берекет версин!“.

 Христо Христов/Ретро.бг/



Страната ни е отворила широко врати за снимки на западни продукции, а заедно с известните актьори у нас влизат сериозни финансови средства и се отварят работни места. Холивудските асове, впечатлени от природните ни красоти, призовават и други да посетят страната ни.

Всичко това, колкото и невероятно да звучи, е могло да се случи още преди 50 години, в разгара на социализма – у нас да снимат западни кинокомпании, а по улиците на София, Пловдив и Варна да се разхождат, може би, Ален Делон и София Лорен…

Уви, комунистическите спецслужби засичат преждевременно кроежите за съвместна дейност с капиталистическа Европа. Разтревожени от опасността у нас да нахлуят западно влияние и чужди шпиони, разбиват инициативата, преди да се реализира.

Аферата “Български Холивуд” се ражда в началото на 70-те години на миналия век в София, но разплитането й започва от столицата на Австрия. През май 1971 г. Държавна сигурност /ДС/ засича съмнителен превод на валута – 10 000 шилинга, от България към обявения за “враг на народа” емигрант Цветан Пенев във Виена. Кой плаща на “изменника на Родината” и какво трябва да свърши той?, настръхват тайните служби. Българските агенти в Австрия са вдигнати на крак, за да разберат кой стои зад опасните контакти между социалистическа България и капиталистическия Запад.

“Пенев е натоварен от агенция “София прес” да обиколи филмови къщи на запад и да преговаря да снимат игрални филми в България. Бюрото на авиокомпания “Балкан” във Виена е инструктирано да снабди Пенев с безплатни билети за полети. Услугите ще се заплащат в чужда валута “, докладва източник на ДС във Второ главно управление (контраразузнаване).

По хванатата вече нишка между Виена и София тайната служба започва разплитането на случая. В “София прес” – агенция създадена да пропагандира в чужбина живота, културата, политиката и туризма на социалистическа България, по онова време има доста сътрудници на ДС, но и хора с идеи далеч от догмите на комунистическата върхушка.

Начело на агенцията е Спас Русинов – бивш секретар на компартията в Михайловград (дн. Монтана), завеждащ отдел “Агитация и пропаганда” в Централния комитет на Българската комунистическа партия и не на последно място кумец на първия партиен и държавен  ръководител Тодор Живков.

При тези обстоятелства е трудно дори да се предположи, че инициативата за сътрудничеството със западни кинокъщи не е съгласувана с когото трябва. Макар че мнозина, познавали Русинов, го определят като неудържим авантюрист с нестандартни идеи, осеяли с възходи и сривове кариерата му, но най-вече като човек с остър усет към бизнеса и печалбите.

А идеята за кооперирането на “София прес” с европейски кинокомпании е мащабен бизнес план. За отпечатването и разпространението в чужбина на българска литература и трудовете на лидерите на компартията (сред които най-вече на Тодор Живков) на агенцията е необходима модерна печатарска техника на световно ниво, а валутата, с която да се купи, в социалистическа България е кът.

Затова Русинов решава да покани западни кинокъщи да снимат у нас с осигурени статисти и впечатляващи локации и декори, за които чужденците ще плащат с марки, франкове и долари. Като допълнителна важна печалба се предвиждат рекламите, които европейските режисьори и актьори ще правят на страната ни.

Предвидил съпротивата срещу еретичната за времето идея, Русинов посвещава в него само най-приближените си. Само думите “бизнес” и “западни артисти” обаче изправят на нокти дебнещата за врагове и шпиони навсякъде ДС. Още повече, че преди да покани западните екипи, Спас Русинов вече е взел заем от капиталистическа банка, установяват тайните служби. И докладват на висшите ръководства: “София прес” е получила 2 млн. долара необезпечен кредит от лондонски филиал на американска банка за закупуване на печатарски машини.

За първото погасяване на лихвите от 200 000 долара агенцията няма средства, затова предлага на западни кино къщи заснемане на филми. “На комерческа основа се съгласуват с чужди фирми условия, които засягат сигурността на нашия лагер!”, бесни са шефовете на ДС. Доносниците на режима се добират и до докладна записка до Русинов от зам. директора на “София прес” Трифон Трифонов, която осветява детайли от успешното вече развитие на инициативата. “Цветан Пенев е установил връзка с италиански и западно берлински продуценти в “Орбита”, Тарквиния филм , Сетанта филм, Ангри филм, Феличиони филм и Атлантика Чинематография в Италия, Грека филм и Фортуна филм в Париж, Дегето и Унифокст в ГФР и Нето филм – Виена. Повечето са проявили интерес към нашите предложения, а други са заявили, че непременно ще снимат в България”, докладва Трифонов.

Фигурата на посредника в преговорите поражда още по- силно безпокойство в комунистическото контраразузнаване. Син на стара фамилия от Лом, Цветан Пенев е талантлив журналист и една от авторитетните фигури в емигрантската организация Български национален комитет, поставила си за цел борба с комунистическата власт в България. Той е социалдемократ с доста контакти в политическите кръгове в Европа.

През 1956 г. Пенев се връща в родината си и декларира желание да се включи в строителството на социализма, но година по-късно отново бяга на Запад и започва работа в германска кинокъща. Русинов и Пенев се познават още от младостта си в родния Северозапад. Появата в плановете за българо-европейско киносътрудничество на “изменника” Цветан Пенев, подозиран и за агент на чужди служби, обаче убеждава българското контра разузнаване, че снимането на западни филми може да стане параван за шпионски и идеологически атаки към България.

“Със съдействието на “София прес “ западногерманска телевизия вече е заснела филм в закрити за чужденци райони в СССР , а част от лентите вместо в Москва са изпратени за проявяване направо в ГФР”, предупреждават десарите. Със случая се заема и прословутото Шесто управление на ДС (политическата полиция). На мушката са взети и неудобни на властта журналисти и специалисти в агенция “София прес”, макар че повечето нямат нищо общо с плана. “На работа в “София прес” се съсредоточават вражески настроени, репресирани от народната власт елементи”, предупреждават идеологическите полицаи в секретна записка до държавното ръководство. Към документа прибавят и списък на лица, които, според тях, не са пригодни да работят в “София прес”. Сред тях са зам. директорът Трифон Трифонов, театроведката Павлина Войтецка и Анжел Вагенщейн.

За да докажат злостните замисли на “враговете” в агенцията, от ДС изреждат и техни прегрешения като случай, в който “в карта на света, издадена от “София прес”, границата между ГДР и ГФР е дадена само с пунктир”.

След масираната атака на Държавна сигурност на плана за “Български Холивуд” е сложен кръст. “Не зная нищо за преговори с европейски кинокъщи за снимане на игрални филми в България по онова време. Спас Русинов имаше много амбиции. Аз имах свой проект “Интерфилм” за документални ленти, който беше успешен. Не съм изненадан, че ДС ни е следяла, ние вършехме своята работа, те – тяхната!”, каза пред “Труд” Анжел Вагенщайн. Малко след спирането на проекта за заснемане на западни филми у нас Трифон Трифонов е уволнен, а няколко години по-късно и шефът на агенцията Спас Русинов е отстранен и осъден за злоупотреби. Цветан Пенев умира през 1973 г. в Австрия едва навършил 50 години. 

Близките му и досега се съмняват, че смъртта му е била естествена. Западни кинокомпании не стъпват в България почти до края на 20-ти век. От време на време у нас снимат чужди продукции, но от социалистически страни, които не застрашават устоите на режима. Може би някой ден историята на неслучилия се “Социалистически Холивуд” ще се превърне в кино трилър с участието на български и западни актьори. Макар че истинските шпионски истории рядко излизат на екран – в тях няма луда стрелба и шеметни каскади, а границата между “добри” и “лоши” не винаги е ясна.

През 1969 г. – две години преди в “София прес” да започнат опити за привличане на западни кинокомпании в България, край Балчик се снима филма “Любовницата на Граминя”, копродукция с Италия. Режисьор е Карло Лидзани, продуцент – Дино де Лаурентис, а в ролите заедно с големия италиански актьор Джан Мария Волонте и изгряващата още звезда Стефания Сандрели играят родните актьори Емилия Радева, Петър Слабаков, Марин Янев, Стоянка Мутафова, Стойчо Мазгалов, Домна Ганева и др. Любовната драма със силен социален оттенък обаче остава за десетилетия единственият общ проект със западно кинопроизводство.



Убийството на Джон Ф. Кенеди, 35-ия президент на Съединените щати, е едно от най-обсъжданите събития в историята на американската политика. 

Той умира след като е прострелян в главата и шията, а впоследствие тялото му е преместено от Тексас във Вашингтон, окръг Колумбия, в бронзов ковчег. Нещо, което мнозина може да не знаят обаче, е, че този бронзов ковчег не е ковчегът, в който е погребан.Убийството на Джон Ф. Кенеди

На 22 ноември 1963 г. Джон Ф. Кенеди, губернаторът на Тексас Джон Конъли и техните съпруги се возят в кортеж през центъра на Далас. В 12:30 ч. от Тексаското хранилище за училищни книги отекват изстрели, насочени към конвоя. Лицето зад тези изстрели е ветеранът от морската пехота на САЩ Лий Харви Осуалд, който наскоро е нает на работа във въпросното книгохранилище.

Кенеди е улучен в главата и врата, а Конъли е прострелян в гърба. Веднага след това президентът е откаран по спешност в мемориалната болница Паркланд, където в 13:00 часа е обявен за мъртъв. Въпреки че е сериозно ранен, Конали се възстановява успешно.

Малко преди 14:40, вицепрезидентът Линдън Б. Джонсън, който придружава Кенеди в кортежа и е две коли по-назад по време на стрелбата, полага клетва като 36-ият президент на страната на борда на президентския Air Force One.Убийството на Джон Ф. Кенеди

На 22 ноември 1963 г. Джон Ф. Кенеди, губернаторът на Тексас Джон Конъли и техните съпруги се возят в кортеж през центъра на Далас. В 12:30 ч. от Тексаското хранилище за училищни книги отекват изстрели, насочени към конвоя. Лицето зад тези изстрели е ветеранът от морската пехота на САЩ Лий Харви Осуалд, който наскоро е нает на работа във въпросното книгохранилище.

Кенеди е улучен в главата и врата, а Конъли е прострелян в гърба. Веднага след това президентът е откаран по спешност в мемориалната болница Паркланд, където в 13:00 часа е обявен за мъртъв. Въпреки че е сериозно ранен, Конали се възстановява успешно.

Малко преди 14:40, вицепрезидентът Линдън Б. Джонсън, който придружава Кенеди в кортежа и е две коли по-назад по време на стрелбата, полага клетва като 36-ият президент на страната на борда на президентския Air Force One.Съхраняването му от „болезнено любопитните“

След погребението на Кенеди правителството на САЩ и Върнън О’Нийл започват да спорят за цената на оригиналния ковчег. Правителството смята, че цената е прекомерна, а О’Нийл иска да върне ковчега в Далас, тъй като е получил оферти от 100 000 долара – еквивалентни на близо 1 милион долара днес – от желаещи да го закупят.

Нежелаейки ковчегът да попада в ръцете на „болезнено любопитните“, правителството плаща на О’Нийл дължимото и го поставя в Националния архив, където остава в продължение на две години.Съхраняването му от „болезнено любопитните“

След погребението на Кенеди правителството на САЩ и Върнън О’Нийл започват да спорят за цената на оригиналния ковчег. Правителството смята, че цената е прекомерна, а О’Нийл иска да върне ковчега в Далас, тъй като е получил оферти от 100 000 долара – еквивалентни на близо 1 милион долара днес – от желаещи да го закупят.

Нежелаейки ковчегът да попада в ръцете на „болезнено любопитните“, правителството плаща на О’Нийл дължимото и го поставя в Националния архив, където остава в продължение на две години.Братът на Джон – Робърт Кенеди – постигна големи победи, когато печели първичните избори в Калифорния и Южна Дакота на 4 юни 1968 г. Той се обръща към поддръжниците си малко след полунощ на 5 юни в балната зала на хотел The Ambassador в Лос Анджелис.

Излизайки от залата, Боби минава през кухнята на хотела, след като му казват, че това е по-пряк път до залата за пресата. Той минава от там, въпреки че е посъветван от своя бодигард – бившия агент на ФБР Бил Бари – да избягва кухнята. В претъпкания кухненски коридор Кенеди се ръкува с хотелския служител Хуан Ромеро точно когато Сирхан Сирхан, 24-годишен палестинец, открива огън с револвер .22 калибър. Кенеди е ударен три пъти, а други петима са ранени.

Въпреки интензивната неврохирургична намеса за отстраняване на куршума и костните фрагменти от мозъка му, Кенеди е обявен за мъртъв в 1:44 сутринта на 6 юни, почти 26 часа след стрелбата.

Смъртта на Робърт, както и убийството на брат му през 1963 г., са обект на редица конспиративни теории.

Източник:chr.bg



Кои са българите воювали в редовете на съветската армия

Най-многобройната група българи, участвали във Втората световна война в армиите на други народи против хитлерофашизма, са българите в съветската армия и партизанското движение в Съветския съюз.

За СССР Втората световна война беше най-голямото изпитание не само за съветските народи, но и за българите, живеещи в Съветския Съюз. Те са две основни групи: едната, постоянно живеещи там, емигрирали по време на турското робство или останали още от прабългарско време. Те участват във войната както всички съветски граждани и преживяват трагедията на съветските народи. Другата група са. временно живеещи в СССР, икономически и политически емигранти, учащи и други. Когато на 22 юни 1941 г. хитлеристка Германия вероломно напада Съветския съюз и за съветските народи започва Втората световна война, почти всички българи доброволно се явяват във военните комитети и се включват в армията за защита на съветската страна. Във войната участват и всички българи офицери в съветската армия. Много от тях извървяват пътищата на войната от Москва до Берлин. Други отдават своя живот, геройски изпълнявайки дълга си към човечеството. Тези хора са твърде много, за разлика от участвалите в антифашистката война в другите страни, но се знаят имената на малцина. Въпросът не е изследван, въпреки че изминалите години са позволявали това. Вярно е, че задачата никак не е лесна. Труден е достъпът до архивите и цялата документация на Втората световна война. Невъзможно е да се прегледат списъците на участниците във войната. Освен това почти всички българи политемигранти са имали нови имена и не всички са известни, за да се търсят. Във войната участват и децата на българските емигранти. Има семейства, които са изчезнали, загинали на фронта, откарани в концлагери и т.н. и никой не ги знае.

Изключително трудно е това да се направи за българите, които постоянно живеят в бившия Съветски съюз.

Причините са обективни и все пак нашето национално достойнство и самочувствие, необходимостта от определяне по-пълно приносът на българският народ за разгрома на хитлерофашизма във Втората световна война изисква това да се направи. Известно е, че войната е сложно обществено-политическо явление, което подчинява на себе си политиката, икономиката, дипломацията, идеологията. Непосредствено или опосредствано в нея участва цялото население. В този аспект се проявява и участието на българите. Те се срещат непосредствено на бойната линия в редовете на Червената армия, те са в партизанските съединения в тила на врага, те са разузнавачи, те участват в подготовката на кадри за фронта, те са във военната промишленост, в медицинските отряди. Те вземат участие в организирането ив бойната дейност на партизанските части в България и в други европейски страни, разстройват дълбокия тил на противника, задържат негови войскови части далеч от фронтовете на Втората световна война.

Ще започна със загиналите.

В прославената дивизия на генерал Панфилов край Москва загива Георги Атанасов Янчев. Двамата братя Огнян и Кремен Найденови участват в бойните действия от 26 юни 1941 г. Воюват под Борисов, Орша, Смоленск, Харков и в отбраната на Москва. На 23 октомври 1941 г. Огнян загива. Като студент Жорж Пашов постъпва доброволец в Червената армия, заминава на фронта и загива в бой с хитлеристите под Смоленск. Лейтенант Камен Цанов, художник с голямо бъдеще, е доброволец още в първите дни на войната и загива на Калининския фронт. Там загива и старши сержант Слави Тимарев. В бой с хитлеристите в защита на Москва загива летецът Илия Георгиев. Със започването на войната доброволно на фронта в защита на Москва заминава 19 годишният Асен Драганов. Малко по-късно е изпратен в дълбокия тил на врага. За бойни заслуги е награден с орден „Червена Звезда“. На 7 ноември 1943 г. в ожесточен бой с хитлеристите Асен загива.В края на 1941 г. на фронта като началник щаб на дивизия загива полковникът от Червената армия, българинът Лазар Иванов Попстефанов. От декември 1928 г. до май 1932 г. учи във ВА „Фрунзе“.

В Ленинград полковник-инженер Живко Кръчмарски, известен под името Георги Иванович Дубов, получава специална задача да оглави разузнаването в първи партизански отряд край Ленинград. Задачата с изпълнена и след месец и половина той се завръща с ценни сведения за противника, които предава на командването и остава като инженер във военен завод в обсадения град. Тук на своя боен пост, на 7 февруари 1942 г. загива. От август 1941 г. на Ленинградския фронт воюва като зам. командир на батальон Борис Петров Бараков, който през януари 1944 г. загива. На 9 май 1942 г. в Ленинград загива полковник доцент Тодор Луканов, който работи като военен хирург. При отбраната на Ленинград през март 1943 г. Илия Ботев Стойчев загива, воювайки като началник на топографското отделение на 22-а армия. В Сталинградската битка загива майор Димитър Иванов Бутански, командир на артилерийски дивизион. Подполковник Иван Атанасов Стоянов загива като командир на танков полк през 1945 г. в Източна Прусия. Войната заварва Илия Георгиев Пунарджиев курсант във Военновъздушното училище в г. Чернигов. След завършване на училището е на фронта като летец. Загива в началото на 1945 г. Владимир Тодоров Минков завършва Военнотехническа академия и работи в Научноизследователски институт на Червената армия. Умира през декември 1943 г. Капитан Димитър Стойчев, лейтенант Благой Касабов, старшина Иличов, ст. сержант Боян Банков загиват в защитата на Сталинград.

При отбраната на Одеса като политкомисар на батальон се сражава Стоян Купенов. Тук е ранен тежко. След излизане от болницата отново е на фронта и в боевете край Ростов на Дон загива. Тодор Иванов Карагочев, политкомисар на полк, е убит в Донбас. Георги Кацаров загива в боевете при Вязма, а Янко Маслинков – след пробиване на блокадата на Ленинград. Андрей Няголов пада убит в боевете за Керченския полуостров.Като специален кореспондент на в. „Комсомолска правда“ в партизанското съединение на два пъти Героя на Съветския съюз Фьодоров, на 25 години с оръжие в ръка загива Лили Карастоянова.

Във Великата отечествена война загива и майор Карло Шабански. Завършил блестящо Първо Московско артилерийско училище, той с произведен лейтенант месец и половина преди вероломното нападение на хитлеристите над СССР. От първия ден на войната с на фронта. В тежките боеве за Москва участва като командир на батарея. Тук за пръв път е ранен. След оздравяването е на Брянския фронт. Участва в героичната защита на Сталинград. В самия Сталинград капитан Шабански командва артилерийски дивизион. Ранен е за втори път. Без да дочака оздравяване, напуска санитарната част и се завръща в дивизиона. Заедно с него в победен марш изминава целия Донбас, форсира Днепър, взема участие в освобождението на Киев и Житомир. През 1944 г. в състава на Първи украински фронт гвардейски майор Шабански е началник на артилерията на 350-а гвардейска Житомирска дивизия и участва във форсирането на р. Висла, където е убит. Той преминава по фронтовите пътища от Москва и Сталинград до полския град Сандомир. Майор Карло Шабански е голям патриот. В писмо до свой приятел в България от 11 май 1941 г. той пише: „През лятото ще бъда в Крим на Черно море или на Кавказките планини и от върховете на тия планини ще източвам шия дано видя Българското крайбрежие и покривите на Варненските къщи.“ А на 12 май 1944 г. в писмо от фронта до баща си е написал: „Българският народ заради мен няма да се черви.“ Каква изключителна сила и какъв висок патриотизъм!

Георги Иванов Караджов – Рильски в началото на месец юли 1941 г. постъпва в Московското народно опълчение и отива на фронта. На 5 октомври с.г. е тежко ранен и евакуиран в тила. След оздравяване отново се връща на фронта и в един от ожесточените боеве през 1942 г. загива като герой.

Геройски загинали българи на фронта във Великата отечествена война на Съветския съюз има още много.



Когато дойде пролет и винаги се сещам за онова лято на 1981, когато напуснах България. Австрия стана мой дом за следващите 40 години. Боли ме сърцето, но не желая да се върна. В родния ми Чирпан днес живеят само призраците на хората, които познавах някога.

Лятото на 1981 година бе горещо, а за мен абитуриента с мустак и евтин костюм - то бе началото на свободния ми живот. Мама и тате се опитаха да ме уредят да работя във Винпрома, складжия. И бях на път да започна, а лятото изглеждаше безкрайно. Два месеца пълна свобода и...липса на пари. От глупост се забърках в търговия с долари, тръгна добре. Всеки искаше долари, за да си купи нещо от Кореком. Виетнамците пък търсеха левове, за да купуват и пращат колети с лекарства и други дефицитни стоки до Виетнам. Няколко седмици и натрупах солидна пачка. Винаги ги носех в джоба, у дома нямаше къде да ги оставя. 500 долара, пареха ми, но нямаше и къде да ги изхарча. В края на август хванаха моите приятели, а съсед от милицията "уж случайно" ми каза, че търсят още един човек. Настръхнах. 

Тогава милицията не се шегуваше, нямах особено желание да влизам в затвора. Предложиха ми да ме измъкнат от България, скрит в турски камион.

И ето ме вечерта, чакам на скамейките зад огромната статуя в центъра на Чирпан. Казах на мама и тате, че отивам на имен ден в село Свобода, взех си дрехи и някаква храна и тръгнах, уж за ден-два. Стоя в градинката и чакам да мине този камион и да ме вземе. Какво, ако не мине. Какво ме чака на другия ден. Ще вляза ли в затвора, какво ще се случи?

От чирпанските полета лъха хлад, вятърът минава по тъмните плочки и леко затихва моя град. Последни коли, последни минувачи, дори ги знам по имена. Светят лампичките на безбройните къщи, а аз се крия зад паметника в тъмното. Ухае на поле, на пръст, мирис, който никога няма да забравя. Останах сам, дори и вече не ме беше страх. Какво да направя, има ли как да остана тук до утрото и да се предам сам? И струва ли си? Може би няколко години в затвора и след това ще мога да се върна у дома...Аз трябва да живея, каквото и да ми струва това.

След няколко часа вече треперех между кашоните в каросерията на турския камион, който преминаваше югославската граница.

Месеци по-късно излязах на улицата във Виена като политически емигрант, с желание да науча езика и да работя. Много вода изтече. Не можах да върна в Чирпан преди 1990 година. От оцелелите близки научих, че милицията не тормозила много мама и тате, а те били много щастливи да получат картичка от мен година след това. Поне знаели, че съм жив. За другото - техните писма така и така не стигнали до мен. На всички показвали моята картичка и се гордеели, че синът им е в Австрия.

След смъртта им роднини наследили къщата и я разрушили. Затова се върнах през 1990 и отидох на хотел. Не им се сърдех, та никой не ме беше чувал от 10 години.

Връщам се понякога в България, стоя вечер на същото място и чакам да усетя оня чирпански вятър, който ме караше да полудея и да искам да живея. Отдавна го няма този град, който аз помня. Изчезнали са всички близки, а тишината нощем вече не е желание за живот, а проклятие. Стоя зад паметника и отпивам глътка вино. Това лято пак ще се завърна, вероятно за последен път.Вижте още:През 70-те години България обявява амнистия - емигрантите ни избягали в чужбина,могат да се заврърнат без да бъдат съдени



Не съм ви писал от много месеци, но при мен нещата не бяха много добре. Нали знаете, моята орисия каква е - с черния панталон и бялата риза, да тичам между масите и да обслужвам пияни. Дойде кризата и всички в ресторантьорството се охълцахме - и аз и шефа. 

Аз, защото се оказа, че са ме осигурявали на половин ден и нито помощи мога да получа, нито мога да се оправя с парите. Шефът си продаде джипа, за да не му вземат заведението, сам работи в кухнята. Оставахме сами - аз и той. По цял ден ми ревеше, че много му било зле и пак продължаваше да ми реже от заплатата. Сами работим и пак ме краде, ако може и себе си да окраде, ще го направи.

Една вечер стоим на празното заведение, вика ми, Гошо, айде по къщята, няма смисъл. Върнах се в 8 вечерта у дома, кога такова нещо ми се е случвало. Легнах да спя, мъча се, най-накрая заспах и кой да видя - Тодор Живков.

Идва едни такъв сериозен, загрижен, като баща. И ми вика - "Гошка, недей робува на частници, търси държавното. Стига се мъчи, ти сервира на Тръпм, на Путин, достигна върхове в кариерата. За какво ти е да се мъчиш, не си първа младост".

Събудих се по никое време сутринта, гладя ризата и...не ми се ходи на работа. Това никога не е било.

Пред очите ми е само бай Тодор и как ми вика - "Измъчи се, моето момче, почини си".

Звъни ми телефона и едно старо гадже ви вика "Гоше, сетих се за теб, трябва ми човек за една работа, на пропуск да работиш. Държавно!"

И както бях с ризата и панталоните, отивам на интервю. Взеха ме от раз, единствен бях бръснат и ухаех на парфюм. 

Вече минаха 2 месеца и мога да кажа - прав беше бай Тодор. Държавното си е държавно - заплата, осигуровки, почивка. Не бях излизал никога в отпуск, щях да се разплача, когато ми дадоха и още една заплата за Коледа и бонус. Няма пияни изроди, няма мрънкащи чорбаджии. Над мен е само държавата, а аз съм неин служител.

Заклех се - на следващата отпуска да отида до Правец и да оставя цветя на паметника на Тодор Живков, защото той ме напъти и спаси.

Звъни ми бившият ми шеф - ако можело и той да работи като мен. Заведението фалирало, той гладувал. "Няма, господине, държавната работа не е за всички" ми идеше да му отговоря, но нали съм учтив - замълчах си! Още от спомените на Сервитьорът Гошо


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА