Три села на дъното на язовир Искър.Във водоема още стоят основите на къщите, улиците и чешмите

Ще ви разкажа интересната история на 3 села, които са пожертвани, за да се изгради през 50-те години на миналия век язовир Искър. Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”. 

Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.

По-големият побеждава и се настанява, където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър войвода, който е роден в село Проданово, Смоковско, е действал и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали нарочно да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал местният краевед Кирил Попов.

За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира – продължава разказа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.

Основите на къщите и улиците си стояха.Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.

Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят –в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар. Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми – защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията някои от нашите събраха всички документи.

Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.

Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.

Поетът Тулийски навремето написал стихове за родното Шишманово, което завинаги е загубил:

Сега единствено в паспорта те намирам

и в спомена за лятото, вкопчано в конска грива.

Останалото е съня във дрехата на язовира

и в синьото, което по ръба му се разлива.

Георги Тулийски – журналист и поет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиецът на шестима студенти през 70-те Бранимир Делчев е разстрелян от конвоиращи милиционери

Тодор Живков лично се ангажира с чистенето имиджа на държавата и с лечението на жертвите от най-голямата кървава касапница в кампуса на България. На 28 декември 1974 година в съботния брой на най-големия наш ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:

На 25 декември 1974 година в 20:45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на шестима студенти, като 10 други са ранени. Между пострадалите един убит и трима ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.

Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката.

Това публикува официално БТА.

Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София, и че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.

След касапницата в коридора на общежитието остават шест трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“. Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си. Наръган с нож, бере душа в болницата, а Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик. Прави опит и за чистене имиджа на държавата.

Навръх Коледа 1974 година 17-годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм „Кръстникът“. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по „заобиколни пътища“ да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет „Валтер“ на баща си Дончо Дончев, зам. генерален директор на ДСО „Стара планина“. 

Както и една остра финска кама от богатата „хладна колекция“ на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието ѝ в Студентския град. Нахълтва в бл.1, стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича „жълти муцуни“ и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът ѝ Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща:

Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от „финката“ на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28 декември 1974 година вестник „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебномедицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975 година убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено, е покосен от милиционерските куршуми.

„Дали е така, не мога да кажа„, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.Хронология на целият случай вижте тук:На 25 декември 1974 г. в Студентските общежития – Дървеница, е извършено жестоко убийство на 6 студенти

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Добри Джуров напоил Раул Кастро с „мелнишки Мавруд“

Митичният и с образ на непоклатим и железен мъж, допринесъл за преврата на 10 ноември, Добри Джуров е роден на 5 януари 1916 г. в село Врабево, Ловешко. Той е български офицер, генерал и политик от БКП. Министър е на отбраната при управлението на Тодор Живков.

Любопитна история за пикантната връзка между Джуров и брата на флагмана на кубинската революция Фидел Кастро – Раул, разказва д-р Боян Захов.

През май 1972 г. Фидел Кастро прави 10-дневно официално посещение в България. Огромната популярност на команданте Фидел изкарва на улиците хиляди българи, които искат да го зърнат.

Богата програма за високия гост включва посещение и в Толбухин (днешен Добрич). Както се полага, Фидел Кастро и Тодор Живков са посрещнати от първия партиен ръководител на окръга Ганчо Кръстев. Той отговорил толкова изчерпателно на безбройните въпроси на кубинския гост, че Фидел бил смаян от компетентността му. След това казал на Тато: „Ако имах такъв човек в Куба, той щеше да е най-малко министър.“ Това било достатъчно само след година Ганчо Кръстев да бъде изтеглен в София и да оглави Министерството на земеделието и хранително-вкусовата промишленост.

Още преди идването на Фидел у нас обаче българо-кубинските отношения вече били развити по линия на военните министерства.

Армейски генерал Добри Джуров вече се бил виждал със своя колега – кубинския военен министър, по-малкия от братята Кастро – Раул. Когато станали достатъчно близки, Раул казал на бай Добри, че имал три дъщери, но си мечтае и за син. Генерал Джуров го успокоил: „У нас има едно чудодейно вино – който пие от него, му се раждат мъжки рожби. Това е мелнишкият мавруд – проверена работа!“ Раул Кастро се зарадвал и поискал да му изпратят от това вино. За Хавана веднага заминала една пратка с мавруда, осигурен от Добри Джуров. И настина след време съпругата на Раул Кастро, популярната от партизанските години в Сиера Маестра Вилма Еспин, родила момче. Изглежда, че чудодейното мернишко вино, изпратено от България, настина направило чудото. В чест на това Раул и Вилма кръстили новородения си син Александър – на владетеля по тези земи от античността Александър Македонски. А бай Добри Джуров не пропускал случая да се похвали, че с българска помощ военният министър на Куба добил мъжка рожба.

Както се полага за такъв чаровен мъж, по време на посещението си у нас Фидел Кастро бил заобиколен от женско внимание. През 70-години кубинският президент бил в разцвета на младостта и мъжката си сила. Заобиколен от нашите напълнели и оплешивели ръководители, Фидел изглеждал като латински мачо, добре допълнен с романтичния ореол на революционер. За да разнообразят официалната програма на госта, домакините организирали в Партийния дом среща с артистичния свят на София. По думите на очевидци, присъствали на срещата, Кастро бил център на всеобщото женско внимание – на срещата с блеснали очи край него били шампионката по художествена гимнастика Мария Гигова, телевизионната звезда Анахид Цонева-Тачева, актрисите Ванча Дойчева и Гинка Станчева, естрадната певица Йорданка Христова.

Въпреки легендите, които се носят и днес за него, като почитател на женската красота Фидел се държал тази вечер повече от скромно. Мария Гигова напразно се опитала да го вдигне на хорото, което се извило в залата. Данчето Христова го поканила на страстно танго, но и на нея легендарният команданте отказал. Очевидци, присъствали на тази, общо взето, режисирана среща, се кълнат, че нашата интелигенция не се понравила много-много на Фидел Кастро и той се вкиснал по някое време. Даже направил забележка на Тодор Живков за този подчертан женски интерес към особата му: „Тодоре, преследвали са ме много красавици в цял свят. Джина Лолобриджида даже идва до Хавана да прави фотоалбум за мен, но такова чудо не съм виждал.“

Домакинът Тодор Живков също си развалил настроението и скастрил организаторите.

След гостуването на кубинския лидер през 1972 г. в България името Фидел става доста популярно. Доста млади български семейства кръщават новородените си момчета с името на президента на Острова на свободата. Тук-там из страната се появява даже и вариант на името в женски род – Фиделина. Тази традиция у нас не е от вчера – нека си спомним модните през годините имена, дошли от политическото всекидневие – Ленин, Сталин, Индира, Тито. /Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

7 февруари 1900 година - умира Капитан Петко Войвода!

300 битки и 33 куршума в тялото за България... 

Умира в нищета,смачкан от тези,за които се е борил..

"Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече. 

На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? 

Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. 

Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант - по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета. Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне - все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България."

„Капитан Петко Войвода” - Николай Хайтов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Салами от истинско месо правели през соца, а трайността им била едва 3 дни

През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей.

Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирш.

„Болярски салам” превзел пазара

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кореандър, и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.Структурни колбаси били на мода през 80-те

Освен „Болярския салам”, месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки, като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Те се изработвали по една основна рецепта, в която били включени едносортно месо от плешката на едър рогат добитък, първокачествено червено свинско месо, свински гърди и подправки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Саламът „Кричим” издържал само два дни

Сред всички „структурни” колбаси имало и един, който вместо 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната. За сравнение в момента „Мортаделата” струва около 6 лв., прави се основно от механично отделено пилешко месо и сланина.

Потребителите през соца също били недоволни

Потребителите на колбаси по онова време също имали своите капризи. Тогава въобще не ставало дума за консерванти, ГМО, добавки, оцветители и сгъстители. Въпреки това клиентите недоволствали например, че саламът бил по-светъл.

В такъв случай веднага започвали да цъкат с език, защото в партидата било сложено повече свинско вместо телешко месо. Други пък недоволствали, че в „Телешкия” салам имало 90 процента говеждо месо и 10 процента свинско.

Не било редно в телешки колбас да се слага друго месо. Доста били и недоволните от пилешките кренвирши, за които от „Родопа” през 80-те се заканили да ги спрат окончателно, защото компрометирали вкуса на истинския телешки кренвирш. В момента на пазара във Велико Търново има само един кренвирш, който се титулува като „Телешки”. В състава си обаче той има едва няколко процента говеждо месо… / Михаил МИХАЛЕВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

С калашник и противогаз на военно обучение по времето на соца в НРБ

1973-1974 набор са последните, които са държали в ръцете си автомат „Калашников“ като ученици и са го разглобявали и сглобявали за норматив. Това е така, защото по време на социализма в гимназиите се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета „Военно обучение“. 

Такъв имаше във всички страни от социалистическия лагер, а целта беше да подготви младежите за бъдеща война. Повечето от преподавателите бяха офицери от запаса с педагогическа квалификация.

Обучението освен военна подготовка възпитаваше у учениците и добри умения за бърза реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучаваше се как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, как да се оказва първа помощ. Учеше се как при сигнал за кратко време да се вземат и нахлузят противогазите и с тях учениците да се насочат към бомбоубежищата, какво да се прави, за да няма паника.

Вярно е, че част от преподавателите по тази дисциплина бяха най-често пенсионери от армията, с грубо държание, случваше се да се ръсят глупости и да им се смеем.

Военното ни беше доста омразно, намирахме го за социалистическа безсмислица и губене на време, но нямаше как да се отървем.

Обучението завършваше с военнополеви двуседмичен лагер. На младежите се раздаваха зелени униформи, подобни на военните, след което се разпределяха на групи, всяка със свой взводен командир – кадрови военнослужещ, подчинен от своя страна на ротен с по-висш чин. Още от ранни зори лагерниците бяха строявани на плаца за сутрешна проверка, а остатъкът от деня преминаваше в строева подготовка и усвояването на широк набор от умения. Изучаваше се устройството на основните видове оръжие и се провеждаха занятия по химическа подготовка, боравене с радиотехника и др. Инструктори от ОСО пък бяха ангажирани със занимания като стрелба с малокалибрено и бойно оръжие, в която момчета и момичета участваха наравно.

Едни от най-недолюбваните от учениците мероприятия беше разглобяването на автомат „Калашников“ за норматив и бягането с нахлузен противогаз. От тези лагери обаче имахме хубави спомени, защото вечер се вихреха големи купони с песни и китари.

През 1990 г. предметът беше изваден от учебните програми. Сега намирам, че все пак е бил полезен. Днешните млади хора са напълно неподготвени за реакции при каквито и да било извънредни обстоятелства, както и за оказване на първа помощ.

Да не говорим, че образованието като цяло беше на високо ниво, трупахме трайни знания в различни области. А много от днешните ученици нямат елементарна грамотност и обща култура. Защото образование не се получава чрез интернет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА: Детството тогава и сега

Отпуск поради бременност, раждане и осиновяване – до 1986 г. е три месеца, няма отпуск по майчинство, след трите месеца майката се връща на работа. 

Едва след 1986 г. в Кодекса на труда е указано, че майката има право, след изтичане на отпуската за бременност, раждане и осиновяване, да ползва две години платен отпуск по майчинство, който се признава и за трудов стаж. Законодателят дава възможност и на други лица освен майката /баща, баба, дядо/ да се грижат за отглеждането на детето при същите права.

Анна Иванова била точно на 18 години, когато дошла демокрацията. В първите години от живота си била гледана от баба и дядо, защото майка й се върнала на работа след третия месец от раждането й:

„Толкова е било майчинството тогава. Сега платеното майчинство е 2 години, друг е въпросът дали парите от НОИ стигат майката да посрещне собствените си нужди и нуждите на детето, да поддържа дома… Баба и дядо ме гледаха като „писано яйце“, водеха ме на френска забавачка, лекуваха ме и ме утешаваха през всичките ми боледувания през кекавото ми детство. И двамата вече са покойници, но аз съм дълбоко привързана към тях и не мога да ги прежаля. В днешния динамичен български капиталистически свят бабите и дядовците също са сериозно ангажирани в отглеждането на внуците, така че нищо ново под слънцето…“

В детството си Ани не срещнала никакви сътресения. Редовно се грижела за сестра си, която е с 6 години по-малка.

„От нас се изискваше да учим, четворки, а даже и петици, не се толерираха. От малки бяхме ангажирани в почистването на дома. Никакъв мързел не се толерираше, не се толерираше и лоша дисциплина в училище или неуважение към учителите. Раздаваха се наказания и шамари. Сега нещата са обърнати на 180 градуса. Тенденцията е към съсипани и изтормозени родители и мързеливи, презадоволени деца с много претенции. Малко да ги шляпнеш и … революция! Като твърдя това, визирам и своите собствени отрочета.“

Източник: trafficnews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сметки за ток за 2-стаен апартамент през 1972г. и сметка за консумация в заведение през 1983г./Снимки/

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. 

При социализма в НРБ цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./квтч, а нощната – 1 ст./квтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

Трябва да се отбележи обаче, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лева на месец за тристаен апартамент,при стайна температура около +23°C +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището.

Сметка за консумация в старозагорско заведение през далечната 1983 година

С десет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки и ти остават дори пари ! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията бе чиста и натурална а не като сега. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.Вижте още:През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Малко известно:През 1977 г. български работници стачкуват в СССР заради..една жена

Заплатите там са по-високи и позволяват на заминалите българи да спестят за Москвич или Жигули. Както и да донесат на връщане злато, хайвер и ленени чаршафи. Но не всичко е розово.

Преди 50 години, на 22 април 1970 г., в град Губкин в СССР пристигат първите 70 български строители. Те идват да помогнат да се преодолее липсата на работна ръка в района, предизвикана от комсомолския щурм за строителството на Лебединския рудно-обогатителен комбинат. В замяна на НРБ се предоставят така необходимите горива и суровини по силата на междуправителствена спогодба със СССР. 

Работниците получават по-високи заплати от тези, които биха взимали в България, и възможността да пестят и после да закупят с рублите си заветния Москвич или Жигули от „Кореком“, без да чакат десетилетие на опашка.Около 11 хиляди български строители се трудят 20 години в района, като строят предимно индустриални, но и жилищни сгради, както и детски градини. Договорът с българската строителна група е прекратен на 1 януари 1991 г. По това време в Губкин работят около 2000 българи, много от тях са със своите семейства, а за 20 години са сключени 400 интернационални брака. Поне 130 българи остават там със семействата си.

Отношението на местните към гурбетчиите обаче невинаги е дружелюбно и през късното лято на 1977 г. почти всички от работещите там българи обявяват стачка – не отиват на работните си места. Стачките в СССР, а и в НРБ, са единици и се смазват брутално. Но не и този път. Милицията е там, пред управлението на „Главболгарстрой“, но не се намесва.

Поводът за стачката е банален и в него е замесена жена. Българските строители получават две заплати – една руска и една българска. Това им осигурява доста по-висок стандарт от този на местните, което част от „пришълците“ обичат да демонстрират, защото им печели дамско внимание. Покрай това в навечерието на стачката български работник е пребит от група руснаци в ресторант. Негов сънародник успява да стигне до близките общежития, в които живеят българите, и събира група за помощ, после още една. Уличните битки между българските гурбетчии и руснаците продължават цяла нощ. Говори се за обърнати коли и кошове.

На сутринта дворът пред управлението на „Главболгарстрой“ е почернял от хора и нито един българин не отива на работа. Днес очевидците на събитието не си спомнят какви искания са имали стачниците и какво им е обещано от ръководството. И все още не могат да повярват, че известната със своята жестокост местна милиция не реагира по никакъв начин, а само охранява протеста. На следващия ден половината отиват на работа и след два дни стачката спира – след проявата на солидарност към пребития. А той не е бил единственият – има и доста други подобни инциденти, все заради „женски истории“.

Без месо, но с хайвер

Условията, при които са настанени българите, не са добри – работниците обитават общежития или многолюдни комунални квартири. Инженерният и техническият персонал, както и семействата им, живеят малко по-добре – в стандартни панелни апартаменти. Храната е дефицитна, в магазините изобщо няма месо.

„Успявахме да си купим само мършави неоскубани пилета от пазара. Основната ни храна, както и на руснаците, бяха картофите. Детски храни нямаше. Алкохол се продаваше само през деня от 10 до 12 часа. Руснаците ни се чудеха какво правим там“, разказва пребивавала там българка. В крайна сметка гурбетчиите завъртат търговия с коняк „Слънчев бряг“ и дрехи. Българските маратонки и анцузи се продават в пъти по-скъпо в СССР, като дори употребяваните дрехи вървят добре в оказионните магазини. В обратна посока българите изнасят основно руско злато, часовници, ленени чаршафи и хайвер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един трогателен филм, който ни насълзяваше

След края на войната, завърналият се от фронта Андрей разбира , че всичките му близки са загинали, а дома му е напълно разрушен. 

Той започва работа, като шофьор на камион, лутайки се от град в град. Веднъж среща едно бедно, изгладняло момченце и му предлага да го повози с камиона. 

По пътя те си говорят и Андрей пита детето за родителите му. То отговаря, че баща му е изчезнал по време на войната, а майка му е загинала и че няма други близки и не знае от къде е всъщност. 

Андрей казва на момчето, че той е неговия баща, давайки надежда на него и на себе си за нов, по-добър живот. В изблик на радост, детето силно прегръща Андрей, обляно в щастливи сълзи и извиква: "Татенце, миличък аз знаех , че ще ме намериш!"....

...Такива покъртителни  трагедии се разиграват в почти всяко семейство в необятната славянска страна, опарено от огъня на жестоката война.  

И когато днес някои политици-ястреби и жалки соросоиди се опитват да ни промият мозъците и да ни насъскат срещу нашите братя по кръв, изкарвайки ги  войнолюбци и окупатори, искам да им кажа следното: "Народ който е преживял ужаса на най-страшната война и е дал 27 милиона  жертви, никога  не ще поиска отново да воюва! 

Той обаче знае, как да брани своята земя и свобода и ако се наложи  пак ще мине през огъня и смъртта, за да ги защити!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Като ни биеха учителите"възпитателно", после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно

Основна тема в медиите тези дни е шамар, който изял 13-годишен ученик от учител в Сливен. И му дръпнал и ухото. А момчето чак повръщало в тях от стрес и майка му се появи по всички телевизии.

Че нас навремето ни биеха на почивки - първо учителите я с шамари, я с показалки, я ни мереха с ключове. И като ни биеха учителите, после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно. И си уважавахме учителите по наш си начин, а и родителите ни ги уважаваха. И никой не пискаше.

Учителят беше институция, а сега е изтривалка за комплексирани родители и лигави деца.

Говориш – шамар за врата , без домашно – я прав в ъгъла цял час с вдигнати ръце . Показалката му беше много яка , и много болеше от нея . Крали сме я безброй пъти , и пак си намираше нова  . Като изключим родителските срещи не помня да е викал родител в училище .Оправяше се сам . На родителските срещи се обясняваше , че класът слуша , класът е първи по успех  в общи линии е много доволен . Нямаше кой да му противоречи , ние си мълчахме в къщи . И станахме хора.

От нета..Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имало някога „Кравай“ – един сладък спомен от младостта

Баща ми беше роден през 1960. В най-красивите си двайсет е бил именно в онова бурно време на 80-те, когато вятърът на промените вече е духал по тези земи. Духал е отривисто и на пориви. Предимно от запад, предимно полулегално и предимно с вълни от западни банди, тайни касетки и плочи, истински дънки от Кореком и прекрасни събирания, които днес не можем дори и да си представим. 

И ако Коса ни разказва за легендарното хипи време, сексуалната и културна революция на 60-те години в западните общества, то у нас това легендарно време се случва малко по-късно. Ако трябва да сме точни – двайсет години по-късно. Не със същия мащаб и сила, не със същата символна характеристика и не със същия заряд, но все пак се случва. И това време е било лично наше си и легендарно. Приказката започва така: „Имало някога някъде Кравай..“

Соц, ама късен

80-те години у нас са време като никое друго от социалистическата ни история. Те още пазят строгите забрани на режима и крайните санкции, но са най-свободното десетилетие в рамките на несвободата. След Перестройката и политическите промени, наложени от Михаил Горбачов през 1985, и БКП е принудена да отпусне строгата идеологическа хватка на режима и да позволи, поне привидно някои свободи, особено на младите хора у нас. Това „отупскане“ дава възможност за глътка въздух на културния и младежкия фронт и за появата на нови форми на култура и развлечение, които биха били немислими в по-ранен етап на режима. Именно в средата и по-отчетливо в края на 80-те години у нас се заражда така наречената „неформална култура“, а с нея животът, най-вече в столицата и по-големите градове, става повече от любопитен.

Новите млади, нови култове и идеологии

Социалистическата младеж, доскоро организирана чинно в редиците на ДКМС, популярен сред младите просто като Комсомола, започва да иска да се държи и да слуша нещо различно. Нашите момичета и момчета от края на 80-те искат да се самоизразят и да заприличат на своите кумири от младежките западни банди, които тайно слушат. Те искат своята революция на младостта и започват на ръба на правилата малко по малко да я чертаят. Още от края на 70-те до края на 80-те години партията стриктно съблюдава броя на „организираната“ младеж в редиците на Комсомола, за да възпрепятства възможността младежта да се самоорганизира или свързва неформално. Освен че ги организира, държавата държи под око дори местата им за забавление – в архивни документи четем, че до 1982 у нас има множество заведения и 450 дискотеки, от които 99 са под ръководството на Комсомола. 

На фона на този стриктен контрол обаче държавата, под натиска на водената политика към гласност и преустройство и под напора на общественото мнение, започва да дава възможност на младите да имат своите места за себеизразяване. Така се раждат култовите софийски явки от 80-те години, които събират най-ярките представители на неформалната култура – музиканти, текстописци и велики градски персони, за които и до днес софийските улици пазят своите легенди. Култът вече отчетливо се променя, като нашите герои се позиционират не къде да е, а в центъра на София.Жив или умрял – на Кравай в 7

Неформалната младеж започва да изгражда своя парадигма, в която политическият култ към личността и идеологията е ясно заменен от култа към определени групи, неформални личности и практики. Създава се изцяло нова „младежка идеология“, почиваща на културни търсения и интереси, нямаща общо с политическите правила и догми. Компактните общности на хипари и битници, пънкари и уейвове, хевиметъли и рокери, обособили се под въздействието на различните музикални течения, променят изцяло външния си вид, средищата си и „старите си ритуали“. Новите градски пространства за среща вече са Попа, Кравай, Синьото, Паметникът на Съветската армия, Кристал, кино Дружба (днес кино Одеон), градинката на църква Св. Седмочисленици и др. Сред тях определено най-култовото място е Кравай. През 80-те Кравай е бистро на кръстовището на бул. 

Патриарх Евтимий и ул. Фритьоф Нансен, а в прилежащата му открита площ и градинка виждаме личности като Васил Гюров, Милена Славова, легендарния фронтмен на Нова генерация Димитър Воев и други градски агенти, които са карали милицията да почервенява само с появата си. Черни овърсайз дрехи, високи гребени, кубинки, нашивки, значки на банди и широки джинси. Както споделя един от участниците в процесите: „За Кравай са изписани тонове мастило. Мястото ражда повече легенди и от скандинавската митология. Символ на протеста и опълчването на „неформалните“ млади от края на 80-те срещу порядките на късния соц, епицентър на столичната метъл, пънк и ню уейв сцена, пространство, през което задължително трябва да минеш. 

През есента на 1985 някой каза, че на Кравай милицията не гони за дълги коси, якета с нашивки и гърбове на групи и така започнахме да ходим там. Постепенно си стана задължително жив или умрял да си на Кравай в 7″. На легендарните софийски явки се случва всичко – от пиене до късно с приятели, през свирене и пеене на песни, размяна на значки и касетки, до групиране за последващ купон в някой от софийските квартали. Както разказват присъствалите на легендарния Кравай: „Беше малко късче от 60-те, за които си знаехме само от филмите и касетките, пренесено в 90-те. Слушахме Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, The Doors и Stones заедно със Sex Pistols, Clash, Кино и Ревю. Всичките бяхме софийски дришльовци с черни дрехи и кубинки. Култови личности нямаше, защото всичко живо беше култова личност. Местата бяха култ, компанията, приятелството, случките ден за ден бяха култ. Попа беше култ. Е, и Митко Воев е култ, разбира се!“.Концертите със или въпреки държавата

В началото неформалната култура у нас е категорично забранявана, след това донякъде и за малко позволявана, а в края на 80-те държавата не само не я забранява, а вижда, че няма да се справи с нея, и дори се опитва да я овласти. ДКМС започва да организира концерти за младежите в различни части на страната, като кани отчетливо алтернативни банди, защото знае, че младите им симпатизират. На върха на славата си са Кале, Ера, с култовите текстове на Любо Малковски, Нова генерация, Ревю, Джендема, Атлас, Клас, Ахат и др. Емблематичната за неформалите група Нова генерация дори има плоча, издадена от държавната Балкантон, която делят съвместно с Контрол – BG Rock 1 от 1989. 

Комсомола издава плочи с по половин страна и на още няколко от най-популярните тогава алтернативни банди. Едно от знаковите събития, белязали българската музикална сцена през 80-те години, несъмнено е и Първият софийски рок фестивал. Концертът е организиран от Университетския клуб за естетическо възпитание към Софийския университет. Датата е 15 май 1987, а на сцената на Летния театър излизат почти всички алтернативни групи тогава. Въпреки „свободата“, която партийното ръководство дава на младежта по време на фестивала, контролът остава и ражда една от митологизираните градски легенди за първата изява на групата Кале, която мигновено дава на състава култов статут. Както пише Владислав Христов: „Тя остава в митовете заради случилото се на сцената. 

Музикантите започват с парчетата Внуци и Чичо. На третото парче Епитаф на Кале обаче организаторите им изключват микрофоните и ги свалят от сцената“. Това предизвиква небивала реакция в публиката. Така приключва участието на Кале във фестивала, но бунтът на тримата остава в съзнанието на феновете и печели завинаги тяхната симпатия. Печели и неформалната култура, която заедно с останалите културни, политически и социални явления и натрупвания за периода свалят окончателно режима през 1989. Берлинската стена рухва, а с нея и разделението ни от така жадуваните западни банди, музика и звук. Вятърът на промените отвява статуквото и донася свободата. Поне в музиката – свободата и до днес продължава да звучи.

Текст:Михаела Самарджиева/Снимка-интернет/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Затвор грозял слушащите радио без позволително до средата на миналия век

През 1929 година започват първите български радио излъчвания. Десет години по-късно и през Втората световна война, радиото се превръща  в необходимост и дълго остава най-важното средство за далекосъобщения. След 1950 година радиостанции като „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“, „Би Би Си Лондон“, „Дойче Веле“ и други, започват да излъчват предавания на КВ, предназначени за слушателите от соц-лагера. 

Тези станции, предавали от чужбина на български език, са обявени за „шпионско-диверсионни централи на империализма“. Слушането на тези радиостанции било незаконно и се правело тайно, поради което радиопредаванията били заглушавани от българските власти. Емисиите им се покривали от стържещия шум на специални бръмчила монтирани по покривите на обществените сгради в градовете. 

Нищо друго не излага така трагикомичното безсилие на комунизма, както радиозаглушаванията. Неспособни да излязат с аргументи, партийните другари се опитват да запушат устата на противника си. Но не би. Хората си завирали ушите в апаратите, опъвали допълнителни антени и пак успявали да слушат. И вярвали на всяка чута дума. Станцията, която най успешно е пробивала шумовата бариера е ВВС (Би Би Си) или „Радио Лондон“.

Властта от своя страна контролирала вкарването на радиотехника и закупуването й от гражданите на НРБ. Министерството на информацията и съобщенията по онова време, а по-късно Министерство на транспорта и съобщенията, е издавало специални книжки за абонатите, желаещи да ползват транзистори, с възможност за приемане на радио-излъчвания на къси вълни. Още на следващия ден, след закупуването на радио или телевизионен приемник, абонатът е бил длъжен да се регистрира и заплати съответната такса в местната ПТТ станция. 

Радио-абонаментната и контролна служба издавала позволително, с което на абоната се разрешавало да инсталира само един радиоприемник за домашно ползване.Още през 30-те до към 60-те години на миналия век, за да притежаваш и използваш радио или телевизионен приемник, е било необходимо да получиш позволително. Позволителните са били поименни и без право на преотстъпване, важали са за един брой приемник и са били обвързани с плащането на такси. Таксите за радио и телевизия отпадат чак през 1996 година, но те не са истинската причина за позволителните. След 9-ти режимът просто прави необходимото да заглуши “Свободна Европа”, “Гласът на Америка” и BBC и т.н.

Вторите страници на позволителните, съдържащи извадки от тогавашното законодателство под гръмкото заглавие ТВЪРДЕ ВАЖНО, разказват една история за страх. Най-големият страх на комунизма – този от свободното слово, и страхът на цял един народ да не чуе съседа пукота от смяната на радиостанцията. Обърнете внимание на тъмничния затвор по чл. 29 и глобата за ползване кристален детектор без позволение. Тъмничният затвор за „престъпление“ от такъв характер се е предвиждал още от 30-те години на миналия век и отпада в началото на 50-те.  Кристалният детектор е най-простият възможен радиоприемник, който може да се направи от подръчни материали. За използването без позволение на лампов радиоприемник или усилвателна уредба, с които да хванете забранена радиостанция на дълги вълни, се е предвиждала глоба до 10 хиляди лева.

Източник: internetlumpen.net,detstvoto.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култовата група „Диана Експрес“ кръстена на името на експресния влак от София до Ямбол

За първи път „Диана Експрес“ се появява пред публика през април 1974 г. Групата е кръстена на името на експресния влак от София до Ямбол (родния град на М. Щерев). През есента на 1974 г. излиза дебютната дългосвиреща плоча на групата, в която вокалите, музиката и аранжиментите са на Митко Щерев, а другите музиканти са колеги на Щерев от съпровождащия оркестър на Лили Иванова. 

Първоначалният състав на групата се състои от: Митко Щерев – Хамонд орган, ел. пиано, пиано и вокал и ръководител; Иван Лазов – бас китара; Константин Атанасов – соло китара; Иван Христов – ударни инструменти. Първата изява на живо е през декември на новогодишните балове в зала „Универсиада“. В началото на 1975-а е привлечен певецът Чочо Владовски. Започва активна концертна дейност. Във втората дългосвиреща плоча на „Диана Експрес“ от 1976 г. вокал е Васил Найденов, но само две песни от тази плоча влизат във фонотеката на БНР – „Синева“ и „Диана и ловецът“ заради пеенето на Васил Найденов като Стиви Уондър, но на български. 

През 1977 г. групата е в своя апогей, но по време на концертите публиката чупи седалките на летните театри в Ловеч, Плевен и Русе и през същата година е наложена седеммесечна забрана на „Диана Експрес“ да концертира. В началото на 1978 г., докато трае забраната, трима бивши музиканти от „Диана Експрес“ се включват в програмата на Петър Чернев под същото име. Митко Щерев, чрез съдействие от Концертна дирекция, бламира изявите им под това име и новосформираната група е прекръстена на „Фоноекспрес“. 

Във албума „Молитва за дъжд“ на групата повечето членове са сменени: Цветан Банов – ударни; Живко Топалов – бас китара, контрабас; Максим Горанов – соло китара, вокал; Илия Ангелов – вокал. В четвъртия албум „Златна ябълка“ е сменен само барабанистът – новият е Валентин Христов. В периода 1975 – 1984 г. Митко Щерев открива и създава в „Диана Експрес“ певци, които после стават звезди: Васил Найденов (1975 – 1976), Георги Станчев (1980 – 1981) и Илия Ангелов (1981 – 1984). За кратко време през „Диана Експрес“ преминават Чочо Владовски и Юксел Ахмедов от „Фоноекспрес“. Почти всички песни композира и аранжира Митко Щерев. Много от тях се превръщат в шлагери. 

Едни от най-популярните песни на групата са „Синева“ с Васил Найденов, „Душа“ с Георги Станчев и „Блус за двама“ с Илия Ангелов. През 1985 г., когато Митко Щерев разпуска групата поради значително намалелия интерес от публиката – на последния им концерт заетите места са малко повече от половината, съставът е следният: Митко Щерев – акустично пиано, фендер пиано, Хамонд орган и синтезатори; Илия Ангелов – вокал; Валентин Христов – ударни; Тодор Върбанов – бас китара, вокал и Виктор Грънчаров – соло китара. През 1998 година излиза компактдиск с най-популярното от „Диана Експрес“, в нов денс аранжимент, като голяма част от песните са изпълнени от певицата Галя. През 2002 г. основният състав отново се събира, но работи само за две години. През това време „Диана Експрес“ успява да реализира албума „Златна ябълка“, а през 2005 г. Митко Щерев отбеляза 30-годишнината на групата с диска „30 години Диана Експрес“. От 2006 г. групата се състои само от Митко Щерев и Илия Ангелов.

През 2009 г. Максим Горанов регистрира търговска марка „Диана експрес“, след което сформира нова група, която кръщава на търговската си марка. Митко Щерев я обявява за фалшива, започва съдебни дела за кражба на интелектуална собственост срещу Горанов и в крайна сметка успява да защити правата си. През 2013 г. всеки от членовете на формацията на Горанов е осъден на 10 000 лв. С решението на съда Министерството на културата издава постановление, според което група „Диана Експрес“ принадлежи единствено на Митко Щерев и Илия Ангелов.

„Диана Експрес“ е изнесла над 2000 концерта в България, ЧССР, ГДР, Виетнам, Лаос, Кампучия и Египет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Язовир „Кърджали” – наричан,най-голямата водна бомба в България

През 50-те години у нас започват ударно да се строят язовири. Основното им предназначение е добив на електроенергия и напояване. Най-големите от тях са построени по границата с Турция и Гърция, а замисълът им по непотвърдени слухове е бил стратегически.

По това време, не се е считало, че може да има заплаха от Югославия и Румъния, но Гърция е натовска държава, а Турция е била винаги спрягана като евентуален завоевател. Така от средата на 50-те години е решено в района на Кърджали да бъдат построени три големи язовира, които да акумулират водите на река Арда и нейните притоци. Това са язовирите  „Кърджали“, „Студен кладенец“ и „Ивайловград“, с общ капацитет 1 млрд. куб. метра вода.  Изграждането им е било част от отбранителна военна стратегия на страната.

Целта е била стените на трите язовира от каскадата на Арда да се използват като стратегическо оръжие при нападение от страна на Турция. Взривяването им е щяло да предизвика ударна вълна, която да затрудни вражеските нашественици.Най-голямата, сред най-големите „водни бомби” се намира на северозапад от Кърджали, на около 3 километра от града. 

Строителството на стената на язовир „Кърджали“ протича в периода от 1957-1963 година. Язовирната стена е построена по образец на друга стена която е изградена по-рано в Италия. Тя е на трето място по височина в България, а по форма, конструкция и изпълнение е единствената на Балкански полуостров. Тя е и една от малкото язовирни стени в света, които се извисяват над сравнително голямо населено място.

Стената на язовира е бетонна дъгово-гравитачна, извисява се на 103,5 метра над земята, а общият завирен обем на водохранилището по проект е 539,9 милиона кубически метра. Действителният завирен обем обаче е по-малък в следствие на натрупването на наноси идващи от река Арда.При строителството на язовира се установява, че под стената има кухини, заради лошо отлят бетон. Наложило се е да бъдат инжектирани още тонове бетон за да не пропадне. Друга любопитна подробност съпътстваща строежа му е, че главният архитект се самоубива при неизяснени обстоятелства. Според слухове инженерът посяга на живота си, защото се е опитал да саботира строежа, но са го хванали.

Макар че язовирната стена е с много висока степен на защита от терористични атаки, всеки стратегически язовир има т.нар. мека точка. Това е мястото, което умишлено е направено уязвимо и е строга тайна. Ако се уцели меката точка, може да се разруши стената.

Ако не дай си Боже стане нещо, язовир “Антонивановци” пък ще потопи половин Пловдивска област. Кричим и околните села като Куртово Конаре, Йоаким Груево и прочее ще бъдат пометени. Пловдив ще бъде „пощаден“ – докато стигне дотам, приливната вълна вече ще е намаляла до два метра височина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1954 г.България става първата страна на Балканите производители на пеницилин

През 1954 г. е пуснат в експлоатация Пеницилиновия завод в Разград.Така България става първата страна на Балканите и една от малкото в света ,производители на пеницилин.

На 4 септември под ръководството на инж.Петър Стоянов и съветски специалисти,водени от  Татяна Леонтиевна в Разград са произведени първите кристали български пеницилин.И забележете това става само 25 години  след откритието на английския микробиолог А.Флеминг,а клиничното му приложение е започнало през 1942 г.

През Втората световна война Ермолеева и колектив получават пеницилин в СССР.Поставя се началото на нова ера  в историята  на съвременната химиотерапия на инфекциозните заболявания.

През годините Заводът за антибиотици в Разград непрекъснато увеличава гамата на произвеждани антибиотици. Около 1979 г.сме втори  в света по производство на високоефективните тубоцин и тилозин.Заводът се утвърждава като водещо предприятие в системата на "Фарма хим",като голям дял от продукцията се изнася във всички континенти на света.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 24 януари 1944 г. 300 бомбардировачи от 15-та въздушна армия на САЩ бомбардират Враца и много други населени места в Северна България

300 бомбардировачи от 15-та въздушна армия на САЩ бомбардират Враца, Кунино, Беглеж и други населени места в Северна България.

Във Враца изтребителите слизат ниско и с бордовите си картечници разстрелват мирните жители по улиците на града. Пуснати са 380 разрушителни и запалителни бомби, включително и бомби-играчки, предназначени да убиват и осакатяват деца.

Убити са 124 човека, 250 са ранени, а близо 1700 човека остават без дом.

Бомбардировките над България са поредица от нападения на британските и американските ВВС срещу София и други български населени места по време на Втората световна война, в периода от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г.

България е в положение на война с Великобритания и САЩ от 13 декември 1941 година. След като завладяват бази в Южна Италия, британско-американските въздушни армии започват бомбардировъчна война на Балканския полуостров. Жертвите са 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 тежко ранени.Разрушени само в София са 12 657 граждански обществени и жилищни сгради увредените в една или друга степен са в пъти повече.Българската противовъздушна отбрана сваля над 100 самолета. Загубите на противника са 159 загинали членове на екипажи и пленени 329.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Девойки с автомати-те не само са държали в ръцете си автомат Калашников, но са го разглобявали и сглобявали за норматив

Спомняте ли си, че допреди 1990 г. в средните училища се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета Начално военно обучение (НВО). Най-ярък спомен за него пък са запазили всички, които са имали честта да бъдат десетокласници в НРБ, заради незабравимите преживявания по време на военните лагери през май и юни. 

Подобно обучение е имало във всички страни от социалистическия лагер и е целяло да подготви младежите за бъдещата война. Деветокласниците и десетокласниците са изучавали НВО по един час седмично. Значителна част от преподавателите са били офицери от запаса с педагогическа квалификация. 

Дори по едно време във ВИФ „Георги Димитров“ (днес НСА) се открива и профил “преподавател по НВО”.Обучението освен военна подготовка е давало и доста добра такава за реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучавало се е как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, реакция в случай на атака, и не на последно място как да се оказва първа помощ. Също така, какво и как да се прави, за да няма паника – най-големият убиец.

Кабинетите по НВО са били сред най-добре оборудваните, а за мнозина ученици са били любимото място в училище. Ентусиазирани учители по НВО, с помощта на различни ведомства и с доброволния труд на учениците през свободното си време успяват да изградят дори и спортни стрелбища в училищата си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сетихте ли се кое е момичето от снимката: Малцина успяха да я познаят

В интернет пространството изплува снимка, която доказва, че Марги е била не само красавица като млада, но и спортна натура. Тя е имала много стегнато тяло, но това е било явно преди да роди.

Това се вижда от обложката на албума й “Аеробик”, който е създаден преди почти 40 години. Издаден е от “Балкантрон” и все още може да се намери по антикварните магазини.

Днес Маргарита Хранова е 65-годишна доста закръглена жена и това е нормално. Тя има деца и внуци, което е основната й радост в живота.

Марги е омъжена от толкова много години и това показва ценностната й система. Тя не се разведе през цялото това време и остана вярна на семейния уют.

В наши дни изпълнителката на култовата “Оставаме” не тренира нищо и се е отдала само на почивка, плюс малко работа, разбира се. Имало е време обаче, когато е била отдадена на спорта.

В албума със снимката има инструкции за програма по аеробика. Има обяснение за всяко упражнение и илюстрации.

Маргарита Хранова беше единствената истинска звезда във “ВИП Брадър 2017”. Тя зае второто място, което показа, че и младото поколение я харесва.

Когато видят тази снимка, младите още повече ще я харесат. Имала е какво да покаже едно време Марги и неслучайно то е останало в историята, за да излезе тази снимка наяве.

Марги Хранова на стари години се пусна в сеирджийското шоу ВИП Брадър с единствената цел да получи голям хонорар от 120 хилядарки. Певицата била готова да изтърпи всякакви мисии и свързаните с тях неудобства, но парите й трябвали спешно. Главният виновник естрадната звезда да се навие да влезе в Къщата на Големия брат бил съпруга й Кирил Бойчев. Който за да завърти успешен бизнес ипотекирал семейния им дом. Но както често се случва с парите от ипотеката не успял да сполучи. Банките още го търсели да си върне кредита. Иначе щели да му отнемат жилището.

Марги Хранова с черен печат за САЩ заради Лили Иванова! Двете естрададжийки в люта битка за участия в гладните времена през 90-те.Хранова предприела отчаяния ход само и само да е сигурна, че ще имат покрив над главите си. Отначало когато разбрала какви каши е забъркал спътника й в живота му вдигнала голям скандал. Стигнало се до заплаха за развод. Но как с лека ръка да зачеркне цели 40 години съвместен живот? Не се стигнало до тази решителна крачка, предават от електронното издание retro.bg.

Междувременно дали от притеснение или от нещо друго Кирил получил инсулт. Прилошало му, шофирайки колата. Двамата с Маргарита се разминали на косъм от сериозно пътно произшествие на път за вилата им в Брезник.

Последвал тежък възстановителен период. Естрадната певица бдяла непрекъснато до половинката си. Но му помогнала да се оправи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ричард Бъртън и Ракел Уелч искали да снимат филм у нас през 1970 година

Ветерани на българското кинематография си спомнят една стара история, за която още се разказват легенди в киноцентъра "Бояна". Случката станала през далечната 1970 година, когато за първи път у нас се внедрила практиката за участие в копродукции.

Тогава въобще не ставало дума за съвместна продукция на чужди и наши кинаджии. Известният американски режисьор Едуард Димитрик подготвял снимките за предстоящата суперпродукция по средновековен сюжет "Синята брада". В нея главната роля трябвало да изиграе световноизвестният британски актьор, вече с холивудска слава, Ричард Бъртън и американката Ракел Уелч.По съвет на българина Дино Динев, развил кинобизнеса си в Париж, Димитрик пристигнал у нас да търси подходящи места за снимките. Трябвало му средновековен замък на възраст поне 2-3 века. Нашенецът му предложил да разгледа крепостта Баба Вида във Видин и двореца Врана.

Както е известно красическата история, почти легенда "Синята брада", най-талантливо преразказана от французина Шарл Перо, десетилетия наред е вдъхновявала режисьори и актьори. Приказката накратко описана е следната: "Един стар и богат благородник ужасява жените както със синята си брада, така и с непрекъснатите си бракове, като съпругите му тайнствено изчезват една след друга. Той предлага на свой съсед да се ожени за една от дъщерите му, но девойките не го искат. Накрая успява да склони най-малката от тях. Известно време след сватбата Синята брада тръгва на път и поверява на съпругата си връзка ключове от вратите на замъка си, като ѝ забранява да влиза в една малка стая под какъвто и да било предлог. Любопитството на жена му обаче надделява, тя я отключва и открива там труповете на предишните му съпруги, закачени на стените. Изплашена, тя изпуска ключа, който се изцапва с кръв и въпреки всичките ѝ опити не може да бъде изчистен. Синята брада се връща по-рано от предвиденото и разярен, че жена му не го е послушала, се приготвя да ѝ пререже гърлото както на предишните. За щастие, тя очаква на гости братята си, които в този момент пристигат и убиват Синята брада. Жена му наследява замъка, богатството му и се омъжва повторно?

Ролята на Синята брада била отредена за Ричард Бъртън, а седемте му съпруги трябвало да играят най-големите красавици от големия екран по това време, сред които била и Ракел Уелч. А американската версия на легендата, трябвало да е в съвременен крими сюжет.

Продуцентът на филма Иля Салкайнд знаел, че по това време много по-евтино било да се снима в България, отколкото в Европа. Ситуацията, впрочем, е валидна и днес. Режисьорът и продуцентът пристигнали, придружавани от българина Дино Динев. Двамата създатели на бъдещия филм били посрещнати изключително гостоприемно от шефа на българската кинематография по това време Павел Писарев. УБО разрешило специално Едуард Димитрик и Иля Салкайнд да посетят дворците "Врана" и "Евксиноград", резиденцията "и Кричим" видинската крепост "Баба Вида". Веднага се разбрало, че представите на американските кинаджии за средновековен замък тотално се разминават с представите на българските им домакини.Гостите обяснили, че родните резиденции не са никакви замъци, достойни за легендарния рицар Синята брада (респективно Ричард Бъртън), а са обикновени ловни хижи... Режисьорът Едуард Димитрик обаче, останал възхитен от страната ни. Той нарекъл киноцентъра "Бояна" - "фабрика за филми", а българските актьори с които се запознал - "артисти, достойни за Холивуд".

Последната вечер, преди американците да си тръгнат, Павел Писарев им дал тържествена вечеря в София. Тогава Едуард Димитрик вдигнал тост и се обърнал към българските си домакини:

- Много съжалявам, че на намерих замъка, който търсех за декор на моя филм, но мога да ви кажа, че намерих една много красива страна и професионални кинематографисти...

От своя страна Павел Писарев отговорил с остроумен и двусмислен тост:

- Ние също съжаляваме, че няма сътрудничим в работата на един толкова голям и световноизвестен режисьор. Съжаляваме също така, че ако поне един век ни бяха поробили французите, вместо турците, няколко замъка за филми можеха да останат!Така през 1970 г. сме се разминали с пристигането на снимки у нас на Ракел Уелч и Ричард Бъртън. Киноисториците споделят, че в този период кариерата на Бъртън започнала да запада. Ролите му в добри филми се редуват с участия и в откровено слаби кинопродукции. Критиците започват да го упрекват, че в гонейки големите хонорари той не подбира много внимателно ролите си. Така например Бъртън се снима и във филми, като „Воаяж” (1973), „Заклинателят 2” (1977), „Опрощение на греховете” (1978), „Докосване до медуза” (1978) и др., които малцина си спомнят.И все пак филмът "Синята брада" е сниман (в ГФР и Чехословакия) и излиза на екран през 1972 г. Музиката за него написал световноизвестния италиански композитор Енио Мориконе. По спомена на съвремениците си - напълнил салоните и донесъл финансова печалба на своите автори. Но в кадрите му не се появили нашите "замъци", както физиономиите на български актьори във второстепенните роли и миманса.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ