Култовата група „Диана Експрес“ кръстена на името на експресния влак от София до Ямбол

За първи път „Диана Експрес“ се появява пред публика през април 1974 г. Групата е кръстена на името на експресния влак от София до Ямбол (родния град на М. Щерев). През есента на 1974 г. излиза дебютната дългосвиреща плоча на групата, в която вокалите, музиката и аранжиментите са на Митко Щерев, а другите музиканти са колеги на Щерев от съпровождащия оркестър на Лили Иванова. 

Първоначалният състав на групата се състои от: Митко Щерев – Хамонд орган, ел. пиано, пиано и вокал и ръководител; Иван Лазов – бас китара; Константин Атанасов – соло китара; Иван Христов – ударни инструменти. Първата изява на живо е през декември на новогодишните балове в зала „Универсиада“. В началото на 1975-а е привлечен певецът Чочо Владовски. Започва активна концертна дейност. Във втората дългосвиреща плоча на „Диана Експрес“ от 1976 г. вокал е Васил Найденов, но само две песни от тази плоча влизат във фонотеката на БНР – „Синева“ и „Диана и ловецът“ заради пеенето на Васил Найденов като Стиви Уондър, но на български. 

През 1977 г. групата е в своя апогей, но по време на концертите публиката чупи седалките на летните театри в Ловеч, Плевен и Русе и през същата година е наложена седеммесечна забрана на „Диана Експрес“ да концертира. В началото на 1978 г., докато трае забраната, трима бивши музиканти от „Диана Експрес“ се включват в програмата на Петър Чернев под същото име. Митко Щерев, чрез съдействие от Концертна дирекция, бламира изявите им под това име и новосформираната група е прекръстена на „Фоноекспрес“. 

Във албума „Молитва за дъжд“ на групата повечето членове са сменени: Цветан Банов – ударни; Живко Топалов – бас китара, контрабас; Максим Горанов – соло китара, вокал; Илия Ангелов – вокал. В четвъртия албум „Златна ябълка“ е сменен само барабанистът – новият е Валентин Христов. В периода 1975 – 1984 г. Митко Щерев открива и създава в „Диана Експрес“ певци, които после стават звезди: Васил Найденов (1975 – 1976), Георги Станчев (1980 – 1981) и Илия Ангелов (1981 – 1984). За кратко време през „Диана Експрес“ преминават Чочо Владовски и Юксел Ахмедов от „Фоноекспрес“. Почти всички песни композира и аранжира Митко Щерев. Много от тях се превръщат в шлагери. 

Едни от най-популярните песни на групата са „Синева“ с Васил Найденов, „Душа“ с Георги Станчев и „Блус за двама“ с Илия Ангелов. През 1985 г., когато Митко Щерев разпуска групата поради значително намалелия интерес от публиката – на последния им концерт заетите места са малко повече от половината, съставът е следният: Митко Щерев – акустично пиано, фендер пиано, Хамонд орган и синтезатори; Илия Ангелов – вокал; Валентин Христов – ударни; Тодор Върбанов – бас китара, вокал и Виктор Грънчаров – соло китара. През 1998 година излиза компактдиск с най-популярното от „Диана Експрес“, в нов денс аранжимент, като голяма част от песните са изпълнени от певицата Галя. През 2002 г. основният състав отново се събира, но работи само за две години. През това време „Диана Експрес“ успява да реализира албума „Златна ябълка“, а през 2005 г. Митко Щерев отбеляза 30-годишнината на групата с диска „30 години Диана Експрес“. От 2006 г. групата се състои само от Митко Щерев и Илия Ангелов.

През 2009 г. Максим Горанов регистрира търговска марка „Диана експрес“, след което сформира нова група, която кръщава на търговската си марка. Митко Щерев я обявява за фалшива, започва съдебни дела за кражба на интелектуална собственост срещу Горанов и в крайна сметка успява да защити правата си. През 2013 г. всеки от членовете на формацията на Горанов е осъден на 10 000 лв. С решението на съда Министерството на културата издава постановление, според което група „Диана Експрес“ принадлежи единствено на Митко Щерев и Илия Ангелов.

„Диана Експрес“ е изнесла над 2000 концерта в България, ЧССР, ГДР, Виетнам, Лаос, Кампучия и Египет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Язовир „Кърджали” – наричан,най-голямата водна бомба в България

През 50-те години у нас започват ударно да се строят язовири. Основното им предназначение е добив на електроенергия и напояване. Най-големите от тях са построени по границата с Турция и Гърция, а замисълът им по непотвърдени слухове е бил стратегически.

По това време, не се е считало, че може да има заплаха от Югославия и Румъния, но Гърция е натовска държава, а Турция е била винаги спрягана като евентуален завоевател. Така от средата на 50-те години е решено в района на Кърджали да бъдат построени три големи язовира, които да акумулират водите на река Арда и нейните притоци. Това са язовирите  „Кърджали“, „Студен кладенец“ и „Ивайловград“, с общ капацитет 1 млрд. куб. метра вода.  Изграждането им е било част от отбранителна военна стратегия на страната.

Целта е била стените на трите язовира от каскадата на Арда да се използват като стратегическо оръжие при нападение от страна на Турция. Взривяването им е щяло да предизвика ударна вълна, която да затрудни вражеските нашественици.Най-голямата, сред най-големите „водни бомби” се намира на северозапад от Кърджали, на около 3 километра от града. 

Строителството на стената на язовир „Кърджали“ протича в периода от 1957-1963 година. Язовирната стена е построена по образец на друга стена която е изградена по-рано в Италия. Тя е на трето място по височина в България, а по форма, конструкция и изпълнение е единствената на Балкански полуостров. Тя е и една от малкото язовирни стени в света, които се извисяват над сравнително голямо населено място.

Стената на язовира е бетонна дъгово-гравитачна, извисява се на 103,5 метра над земята, а общият завирен обем на водохранилището по проект е 539,9 милиона кубически метра. Действителният завирен обем обаче е по-малък в следствие на натрупването на наноси идващи от река Арда.При строителството на язовира се установява, че под стената има кухини, заради лошо отлят бетон. Наложило се е да бъдат инжектирани още тонове бетон за да не пропадне. Друга любопитна подробност съпътстваща строежа му е, че главният архитект се самоубива при неизяснени обстоятелства. Според слухове инженерът посяга на живота си, защото се е опитал да саботира строежа, но са го хванали.

Макар че язовирната стена е с много висока степен на защита от терористични атаки, всеки стратегически язовир има т.нар. мека точка. Това е мястото, което умишлено е направено уязвимо и е строга тайна. Ако се уцели меката точка, може да се разруши стената.

Ако не дай си Боже стане нещо, язовир “Антонивановци” пък ще потопи половин Пловдивска област. Кричим и околните села като Куртово Конаре, Йоаким Груево и прочее ще бъдат пометени. Пловдив ще бъде „пощаден“ – докато стигне дотам, приливната вълна вече ще е намаляла до два метра височина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1954 г.България става първата страна на Балканите производители на пеницилин

През 1954 г. е пуснат в експлоатация Пеницилиновия завод в Разград.Така България става първата страна на Балканите и една от малкото в света ,производители на пеницилин.

На 4 септември под ръководството на инж.Петър Стоянов и съветски специалисти,водени от  Татяна Леонтиевна в Разград са произведени първите кристали български пеницилин.И забележете това става само 25 години  след откритието на английския микробиолог А.Флеминг,а клиничното му приложение е започнало през 1942 г.

През Втората световна война Ермолеева и колектив получават пеницилин в СССР.Поставя се началото на нова ера  в историята  на съвременната химиотерапия на инфекциозните заболявания.

През годините Заводът за антибиотици в Разград непрекъснато увеличава гамата на произвеждани антибиотици. Около 1979 г.сме втори  в света по производство на високоефективните тубоцин и тилозин.Заводът се утвърждава като водещо предприятие в системата на "Фарма хим",като голям дял от продукцията се изнася във всички континенти на света.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 24 януари 1944 г. 300 бомбардировачи от 15-та въздушна армия на САЩ бомбардират Враца и много други населени места в Северна България

300 бомбардировачи от 15-та въздушна армия на САЩ бомбардират Враца, Кунино, Беглеж и други населени места в Северна България.

Във Враца изтребителите слизат ниско и с бордовите си картечници разстрелват мирните жители по улиците на града. Пуснати са 380 разрушителни и запалителни бомби, включително и бомби-играчки, предназначени да убиват и осакатяват деца.

Убити са 124 човека, 250 са ранени, а близо 1700 човека остават без дом.

Бомбардировките над България са поредица от нападения на британските и американските ВВС срещу София и други български населени места по време на Втората световна война, в периода от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г.

България е в положение на война с Великобритания и САЩ от 13 декември 1941 година. След като завладяват бази в Южна Италия, британско-американските въздушни армии започват бомбардировъчна война на Балканския полуостров. Жертвите са 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 тежко ранени.Разрушени само в София са 12 657 граждански обществени и жилищни сгради увредените в една или друга степен са в пъти повече.Българската противовъздушна отбрана сваля над 100 самолета. Загубите на противника са 159 загинали членове на екипажи и пленени 329.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Девойки с автомати-те не само са държали в ръцете си автомат Калашников, но са го разглобявали и сглобявали за норматив

Спомняте ли си, че допреди 1990 г. в средните училища се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета Начално военно обучение (НВО). Най-ярък спомен за него пък са запазили всички, които са имали честта да бъдат десетокласници в НРБ, заради незабравимите преживявания по време на военните лагери през май и юни. 

Подобно обучение е имало във всички страни от социалистическия лагер и е целяло да подготви младежите за бъдещата война. Деветокласниците и десетокласниците са изучавали НВО по един час седмично. Значителна част от преподавателите са били офицери от запаса с педагогическа квалификация. 

Дори по едно време във ВИФ „Георги Димитров“ (днес НСА) се открива и профил “преподавател по НВО”.Обучението освен военна подготовка е давало и доста добра такава за реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучавало се е как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, реакция в случай на атака, и не на последно място как да се оказва първа помощ. Също така, какво и как да се прави, за да няма паника – най-големият убиец.

Кабинетите по НВО са били сред най-добре оборудваните, а за мнозина ученици са били любимото място в училище. Ентусиазирани учители по НВО, с помощта на различни ведомства и с доброволния труд на учениците през свободното си време успяват да изградят дори и спортни стрелбища в училищата си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сетихте ли се кое е момичето от снимката: Малцина успяха да я познаят

В интернет пространството изплува снимка, която доказва, че Марги е била не само красавица като млада, но и спортна натура. Тя е имала много стегнато тяло, но това е било явно преди да роди.

Това се вижда от обложката на албума й “Аеробик”, който е създаден преди почти 40 години. Издаден е от “Балкантрон” и все още може да се намери по антикварните магазини.

Днес Маргарита Хранова е 65-годишна доста закръглена жена и това е нормално. Тя има деца и внуци, което е основната й радост в живота.

Марги е омъжена от толкова много години и това показва ценностната й система. Тя не се разведе през цялото това време и остана вярна на семейния уют.

В наши дни изпълнителката на култовата “Оставаме” не тренира нищо и се е отдала само на почивка, плюс малко работа, разбира се. Имало е време обаче, когато е била отдадена на спорта.

В албума със снимката има инструкции за програма по аеробика. Има обяснение за всяко упражнение и илюстрации.

Маргарита Хранова беше единствената истинска звезда във “ВИП Брадър 2017”. Тя зае второто място, което показа, че и младото поколение я харесва.

Когато видят тази снимка, младите още повече ще я харесат. Имала е какво да покаже едно време Марги и неслучайно то е останало в историята, за да излезе тази снимка наяве.

Марги Хранова на стари години се пусна в сеирджийското шоу ВИП Брадър с единствената цел да получи голям хонорар от 120 хилядарки. Певицата била готова да изтърпи всякакви мисии и свързаните с тях неудобства, но парите й трябвали спешно. Главният виновник естрадната звезда да се навие да влезе в Къщата на Големия брат бил съпруга й Кирил Бойчев. Който за да завърти успешен бизнес ипотекирал семейния им дом. Но както често се случва с парите от ипотеката не успял да сполучи. Банките още го търсели да си върне кредита. Иначе щели да му отнемат жилището.

Марги Хранова с черен печат за САЩ заради Лили Иванова! Двете естрададжийки в люта битка за участия в гладните времена през 90-те.Хранова предприела отчаяния ход само и само да е сигурна, че ще имат покрив над главите си. Отначало когато разбрала какви каши е забъркал спътника й в живота му вдигнала голям скандал. Стигнало се до заплаха за развод. Но как с лека ръка да зачеркне цели 40 години съвместен живот? Не се стигнало до тази решителна крачка, предават от електронното издание retro.bg.

Междувременно дали от притеснение или от нещо друго Кирил получил инсулт. Прилошало му, шофирайки колата. Двамата с Маргарита се разминали на косъм от сериозно пътно произшествие на път за вилата им в Брезник.

Последвал тежък възстановителен период. Естрадната певица бдяла непрекъснато до половинката си. Но му помогнала да се оправи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ричард Бъртън и Ракел Уелч искали да снимат филм у нас през 1970 година

Ветерани на българското кинематография си спомнят една стара история, за която още се разказват легенди в киноцентъра "Бояна". Случката станала през далечната 1970 година, когато за първи път у нас се внедрила практиката за участие в копродукции.

Тогава въобще не ставало дума за съвместна продукция на чужди и наши кинаджии. Известният американски режисьор Едуард Димитрик подготвял снимките за предстоящата суперпродукция по средновековен сюжет "Синята брада". В нея главната роля трябвало да изиграе световноизвестният британски актьор, вече с холивудска слава, Ричард Бъртън и американката Ракел Уелч.По съвет на българина Дино Динев, развил кинобизнеса си в Париж, Димитрик пристигнал у нас да търси подходящи места за снимките. Трябвало му средновековен замък на възраст поне 2-3 века. Нашенецът му предложил да разгледа крепостта Баба Вида във Видин и двореца Врана.

Както е известно красическата история, почти легенда "Синята брада", най-талантливо преразказана от французина Шарл Перо, десетилетия наред е вдъхновявала режисьори и актьори. Приказката накратко описана е следната: "Един стар и богат благородник ужасява жените както със синята си брада, така и с непрекъснатите си бракове, като съпругите му тайнствено изчезват една след друга. Той предлага на свой съсед да се ожени за една от дъщерите му, но девойките не го искат. Накрая успява да склони най-малката от тях. Известно време след сватбата Синята брада тръгва на път и поверява на съпругата си връзка ключове от вратите на замъка си, като ѝ забранява да влиза в една малка стая под какъвто и да било предлог. Любопитството на жена му обаче надделява, тя я отключва и открива там труповете на предишните му съпруги, закачени на стените. Изплашена, тя изпуска ключа, който се изцапва с кръв и въпреки всичките ѝ опити не може да бъде изчистен. Синята брада се връща по-рано от предвиденото и разярен, че жена му не го е послушала, се приготвя да ѝ пререже гърлото както на предишните. За щастие, тя очаква на гости братята си, които в този момент пристигат и убиват Синята брада. Жена му наследява замъка, богатството му и се омъжва повторно?

Ролята на Синята брада била отредена за Ричард Бъртън, а седемте му съпруги трябвало да играят най-големите красавици от големия екран по това време, сред които била и Ракел Уелч. А американската версия на легендата, трябвало да е в съвременен крими сюжет.

Продуцентът на филма Иля Салкайнд знаел, че по това време много по-евтино било да се снима в България, отколкото в Европа. Ситуацията, впрочем, е валидна и днес. Режисьорът и продуцентът пристигнали, придружавани от българина Дино Динев. Двамата създатели на бъдещия филм били посрещнати изключително гостоприемно от шефа на българската кинематография по това време Павел Писарев. УБО разрешило специално Едуард Димитрик и Иля Салкайнд да посетят дворците "Врана" и "Евксиноград", резиденцията "и Кричим" видинската крепост "Баба Вида". Веднага се разбрало, че представите на американските кинаджии за средновековен замък тотално се разминават с представите на българските им домакини.Гостите обяснили, че родните резиденции не са никакви замъци, достойни за легендарния рицар Синята брада (респективно Ричард Бъртън), а са обикновени ловни хижи... Режисьорът Едуард Димитрик обаче, останал възхитен от страната ни. Той нарекъл киноцентъра "Бояна" - "фабрика за филми", а българските актьори с които се запознал - "артисти, достойни за Холивуд".

Последната вечер, преди американците да си тръгнат, Павел Писарев им дал тържествена вечеря в София. Тогава Едуард Димитрик вдигнал тост и се обърнал към българските си домакини:

- Много съжалявам, че на намерих замъка, който търсех за декор на моя филм, но мога да ви кажа, че намерих една много красива страна и професионални кинематографисти...

От своя страна Павел Писарев отговорил с остроумен и двусмислен тост:

- Ние също съжаляваме, че няма сътрудничим в работата на един толкова голям и световноизвестен режисьор. Съжаляваме също така, че ако поне един век ни бяха поробили французите, вместо турците, няколко замъка за филми можеха да останат!Така през 1970 г. сме се разминали с пристигането на снимки у нас на Ракел Уелч и Ричард Бъртън. Киноисториците споделят, че в този период кариерата на Бъртън започнала да запада. Ролите му в добри филми се редуват с участия и в откровено слаби кинопродукции. Критиците започват да го упрекват, че в гонейки големите хонорари той не подбира много внимателно ролите си. Така например Бъртън се снима и във филми, като „Воаяж” (1973), „Заклинателят 2” (1977), „Опрощение на греховете” (1978), „Докосване до медуза” (1978) и др., които малцина си спомнят.И все пак филмът "Синята брада" е сниман (в ГФР и Чехословакия) и излиза на екран през 1972 г. Музиката за него написал световноизвестния италиански композитор Енио Мориконе. По спомена на съвремениците си - напълнил салоните и донесъл финансова печалба на своите автори. Но в кадрите му не се появили нашите "замъци", както физиономиите на български актьори във второстепенните роли и миманса.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на Петър Нейков (Пешо Бързия) най-дълго трудилият се в ДАП-а на Силистра

Така го знае целият град и област. В Силистренско, на брега на река Дунав има красиво езеро, на което всяка пролет цъфтят бели лилии. В миналото жителите на с. Малък Преславец го наричали блато. Тук преди 90 години се е родил в бедно семейство с 12 деца Петър Нейков или Пешо Бързия. 

Добри хора от с. Ветрен нямали деца и отишли в Малък Преславец. Децата били от 2 майки. Петър бил на 4 години и го взели. С осиновителите станали като роднини. Бащата често идвал във Ветрен и детето много се радвало на истинския си родител. Много късно разбрал, че е осиновен и се свързал с братята и сестрите си.

В първи и втори клас е учил в румънско училище, но веднага след освобождението се прехвърлили в българско. Бил много ученолюбив и веднага усвоил българския език. Родителите му били много добри и на труд и доброта научили момчето. Тържествено  бил изпратен в казармата. Бащата заклал две агнета и поканил  много хора на войнишката вечер. В казармата бил избран да учи в курсовете за шофьор. Баба му била местна знахарка и известна като баба акушерка. Много бебета е изродила във Ветрен. Петър понеже бил сам и баба му била като дружка. 

Не се отделял от нея и много работи научил. След като починала баба му той започнал да лекува за косопад, заболявания по лицето, бъбречни и жлъчни заболявания, правел и мехлеми. Оженил се и имал 4 деца, 8 внука, 7 правнука. Започнал работа в АПК-Ситово, но по-късно, когато децата тръгнали на училище се преместил в Силистра и постъпил в ДАП-а. Понеже карал бавно и внимателно бил наречен на шега Пешо Бързия. Един от братята му бил шофьор в международните превози, а по-късно се пенсионирал в „Пирогов” като шофьор на линейка. Шофьор е и малкият му син Красимир, а другите му деца са любители–шофьори. Пешо има един тъжен спомен. 

Една нова година посрещал във Ветрен сред приятели и съседи в празнична обстановка. След полунощ решил да си тръгва. Имало  голяма снежна виелица, мраз и бурни ветрове. Объркал пътя за дома си. Четири часа се е борил срещу бялата смърт в студ и виелици. Вихрушката отнесла шапката му, очилата, едната обувка дори. Дишал с последни сили ту през носа, ту през устата и... станало чудо. Минал работник от ТКЗС - Нако Мирчев и какво да види - чул скимтене, видял в снега човешка фигура. „Олеле, Боже, та това е човек!”. Това бил самият Пешо Бързия. Съобщили на добри съселяни. Прибрали го в къщичката до гробищата и го спасили.

После Пешо си купил телевизор на изплащане. Живял на първия етаж и го слагал вечер на прозореца – да гледат млади и стари, децата дори си носили столчета – за да гледат сериала „На всеки километър”, който тогава се излъчвал по телевизията.

Но изоставил родната си къща, и сега за нея се грижи дъщеря му Тинка. По нейна инициатива в гробището се издига параклис „ Успение на Света Богородица”. Тинка със съгласието на кмета Неделчо Кискинов и с дарение построила параклиса. През работата си Петър Нейков нямал нито една допусната грешка и не е направил и една катастрофа. Получил и много награди от ДАП. Най-голямата от тях е „Златното кормило”. В миналото вестниците много писали за него. При пенсионирането си той казал: „Благодаря на родителите си, на съпругата си, на децата си и на Бога, че предавам службата си на децата си и на Бога без жертви и катастрофи.”

Такива добри шофьори като него се раждат на 100 години веднъж. Нека да служи за пример на всички млади шофьори. „Карай бавно, за да стигнеш надалеко.” Такъв добър шофьор сега е синът му Красимир – той работи в градския транспорт на Силистра. Толкова благ човек като Петър Нейков (Пешо Бързия) няма, казват днес хората, които са го познавали. Вече 11 години го няма на този свят, но много хора го помнят с добро./Йорданка ЖЕКОВА, Силистра/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 70-те години България обявява амнистия - емигрантите ни избягали в чужбина,могат да се заврърнат без да бъдат съдени

Акцията трябваше да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците бе поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               

Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,там се залюбил с някаква и поискал развод.

Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,но нататък събитията се развиха другояче.

Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     

Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…              

Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.Успокоих се и забравих.

А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... 

А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,назначили я в централна болница и й дали апартамент.

Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

При социализма България беше строителна площадка-построиха се много неща и нямаше безработни

Построихме огромни заводи, фабрики, цехове, детски градини, училища, почивни домове, електроцентрали, язовири, АЕЦ „Козлодуй“ за 5 години, пътища, прохода „Хаинбоаз“ и още, и още… При „демокрацията“ всичко се руши, продава, ограбва.

При социализма образованието беше безплатно. Построиха се нови общежития в Студентския град. Студентите плащаха наем 4 лв. на месец и 60 стотинки за купон за обяд и вечеря. Имаха вечерен час – 22.00. В България се подготвяха най-добрите специалисти: инженери, архитекти, лекари, агрономи, учители. При капитализма децата излизат от гимназията неграмотни и влизат в университета със слаб успех. Какви специалисти ще бъдат?! Една част от младежите пушат, пият, употребяват наркотици, не работят. Това е страшно.

При социализма във всяко селище имаше читалище и училище. Сега в селата няма училище, няма учители, няма деца.

При социализма здравеопазването беше безплатно още от времето на Вълко Червенков. Хората се лекуваха в болниците, докато оздравеят. Сега при капитализма по конституция здравеопазването е безплатно, но не е. Пари за личен лекар, пари за изследване, за престой в болницата, за операция. Закриват се болници. Лекари и медицински сестри напускат страната. Народът е болен, не може да се лекува, да си купува лекарства. Измислиха някакви клинични пътеки и още неизлекували болните ги изписват. Има здравна каса – каца без дъно. Болниците са търговски дружества. И смешно, и тъжно.

При социализма това голямо национално богатство – горите, се пазеше. Всяка година залесявахме. А сега горите се секат поголовно, даже умишлено престъпници ги палят.

При социализма имаше работа за всеки човек. Макар и с неголеми заплати всички си построихме нови къщи. Ходехме на почивка, на екскурзии. Днес при капитализма има професия безработен. Младите напуснаха България и станаха слуги на чужди господари, далеч от родина, дом, родители.

Днес най-зле живеем ние, пенсионерите. Ние, които построихме цветуща България, живеем с 300–350 лв. пенсия за 35-40 години трудов стаж. Такава бедност и мизерия няма никъде в ЕС.

При социализма се пенсионирахме на 55 жените и на 60 години мъжете. Сега гоним 65 години. Повече да работим, по-малко да живеем.

Нека всеки си направи сметка кога е живял по-добре.

Пенка Цветкова, Мездра

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от най тежките ЖП-катастрофи на гара Илиянци през 1988 г.Пълна хронология на събитията

„На 14 септември 1988 г. стана тежка железопътна катастрофа. Експрес „Янтра“ от София за Горна Оряховица при транзитно преминаване през гара Илиянци бе блъснат от маневрен влак.“

Равносметката: 11 убити и 95 пострадали, повечето в тежко състояние. Нанесени са материални щети за стотици хиляди левове. Трагедията на Илиянци потресе страната.

Вестниците, радиото и телевизията като рядко друг път бяха във водовъртежа на произшествието: нямаше забрани да сефотографира, да се оглежда, да се разговаря с очевидци, пострадали и виновни. Но колегите ни направиха съпричастни на преживяното в разпрания като с бръснач влак в клиниките на „Пирогов“, Медицинска академия, Военна болница, в семействата на пострадалите. Дори тогавашният председател на СО „Български държавни железници“ и заместник-министър на транспорта Стоил Фердов наруши политиката на мълчаливо изчакване — не избяга от журналистите и отговори на поставените му въпроси. Той каза: „Покрусен съм от катастрофата. От името на ръководството на обединението изразявам най-искрени съчувствия и съболезнования на пострадалите и на техните близки. Причина за нещастието е станалото вече печална традиция грубо нарушаване на железопътните разпоредби и безотговорното поведение на някои наши работници и ръководители.“

Тъжно и страшно откровение!По-късно в своя доклад правителствената комисия, изясняваща причините за катастрофата, допълни общата нерадостна картина в българските железници: „Слаба взискателност, принизена дисциплина и контрол.“

Последиците са известни. Скърбящи и ругаещи – това са двете страни на илиянската драма. Едната с убити, осакатени, осиротели, другата с присъди, уволнения, санкции. Драма, в дъното на която е т. нар. субективен фактор с проявена небрежност при изпълнение на служебните си задължения, с нехайство, документирано по-късно и с определението „Престъпно“, с елиминирането на елементарни азбучни правила и норми за професионално поведение.Две седмици след катастрофата българинът научи от вестниците, че по предложение на правителствената комисия „са освободени от длъжност и са наложени строги административни наказания на различни ръководители от СО „БДЖ“ и Министерството на транспорта, а преките виновници са предадени на органите на прокуратурата и срещу тях се води следствие“. Научихме още, че обединението е оглавено от нов ръководител. Последваха екстрени мерки – около 300 работници бяха освободени за нарушения на дисциплината, над 2000 вагона – спрени от движение. Започна атестиране на персонала. Колективите бяха запознати с пропуските в железопътната мрежа, разясняваше им се къде най-често се греши. Организираха се курсове за обучение и спешни проверки на осигурителните инсталации по гарите…

За катастрофата на гара Илиянци прокурорът Ангел Илиев от Софийска градска прокуратура изправи пред съда четирима обвиняеми: Никола Манолов – ръководител на маневрената бригада; Иван Стояновски – маневрен машинист; Радой Ласков – ръководител движение, който в деня на произшествието е работил като постови стрелочник; Венцислав Кръстев – маневрен стрелочник.

Десет дни в препълнената съдебна зала оживяваше ужасът от онзи злощастен 14 септември.

Какво се бе случило тогава?7 ч. – начало на работния ден. На сутрешния предварителен инструктаж присъствувал единствен Никола Манолов-другите от бригадата закъснели и само се подписали в инструктажната книга. Заместник-началникът на гарата поставил задачата за деня само на бригадира.

8.30     ч. – всички вече са се събрали и започват да… убиват времето – разказвали си вицове, обсъждали какво ще правят през почивните дни, играли карти. Между другото-и работели.

11.30   ч. – част от бригадата отива на обяд.

11.50 ч. – според съдебно-технологическата експертиза часът, до който при добра организация на труда съдбоносната маневра е можела да приключи.

14.30   ч. – дейността по маневрата (композиране на влак за ферибота във Варна) се подновява.

Манолов (пред съда): „По високоговорителя обясних на ръководителя на смяна, че до десетина минути ще свършим, но има да се бутат още вагони за прикачване. На В. Кръстев наредих да преведе локомотива на XI коловоз, а аз отидох да огледам вагоните за ферибота на V коловоз. Действително не запознах колегите с плана и реда на маневрата, изпуснах, противно на инструкциите, въздуха от спирачните апарати на вагоните, не подадох сигнала за потегляне на маневрата според изискванията. Ама това са нарушения на вътрешните правила…“

Прокурорът: „Именно те обаче правят последващите действия на бригадата неорганизирани и хаотични.“

Манолов: „Да, но това не е престъпление. Е, има жертви, пострадали, но за тях не съм отговорен и не се признавам за виновен.“

14.45 ч. – Кръстев прекарал локомотива на XI коловоз и отишъл да пие вода.

14.55 ч. – Ласков поискал разрешение от ръководителя на движение да прекара локомотива на V коловоз. Получил го, но понеже по IV коловоз скоро щял да премине експрес „Янтра“, му разпоредил маневрата да изчака.

Из обвинителния акт: Ласков проявил несъобразителност и недисциплинираност – не предупредил Манолов маневрата да изчака експреса.

14.58 ч. – локомотивът бил свързан с вагоните за ферибота. Манолов се отправил към ръководителя на движение, за да уточни това, за което Ласков вече бил получил указания. Дежурният не казал нищо на Манолов: продължил да дава разпореждания на Ласков. Тогава Манолов се запътил към V коловоз и отдалече видял, че локомотивът е прикачен, но избрал неудобно място за водене на маневрата.

15.00 ч. – от Централна гара София потеглил експрес „Янтра“, преминаващ транзит през гара Илиянци в 15.06 ч. Параграф 118 от Инструкцията за движение на влаковете „задължава дежурният ръководител да даде съгласие за преминаване на влака само след като се убеди, че маневрата е прекратена“. Това трябва да стане 5-10 минути по-рано.

15.04 ч. – дежурният в гара София-север разменил телефонограма с Илиянци, че транзитира експреса, и поискал разрешение да го пропусне. Получил го. Колегата му в Илиянци не допускал, че Ласков формално го е уведомил за преустановяване на маневрата.

Ласков (пред съда): „Видях, че край вагоните на V коловоз няма никой от бригадата и реших, че маневрата ще изчака. По инструкция съм длъжен да уведомя бригадира маневрата да изчака, но от разсеяност ли, от небрежност ли не го направих. Вярно, сгреших, но не мисля, че съм престъпник и отговорен за нещастието…“

Из обвинителния акт:“Тази грешка на Ласков е особено съществена. Тя поставя началото на причинната връзка между допуснатите до момента от останалите обвиняеми нарушения на правилата за движение и последвалите нарушения, от една страна, и престъпния резултат, от друга страна. Той е проявил престъпна самонадеяност.

Ласков все пак ще се сети за повелите на инструкциите, за мегафона в кабинета си, за жълтото флагче, за свирката. Ще вика: Първа маневра, спри!“

Що подава с флаг сигнал „стоп“, но едва когато влакът профучава край него, а срещу му потегля маневрата.

15.05 ч. Манолов се връща на V коловоз. От последния вагон вижда, чо Кръстев е седнал на земята до локомотива и му дава знак да потегля.

Кръстев (Пред съда): „Видях, че бай Кольо размахва шапка над главата си и казах на Стояновски „Това всъщност е опорочен сигнал за потегляне.“ Цял живот няма да си простя, че с небрежността си станах причина за толкова зачернени къщи… А гледката от касапницата във вагоните ще е неизлечим спомен в съзнанието ми…“

15.06 ч. – маневреният влак потегля, без да има разрешение от лостовия стрелочник Ласков, без да е подаден правилен сигнал от Манолов – дъгообразно движение над главата с развято жълто флагче и продължително изсвирване със свирка. Съзнавайки, че е получил неправилен сигнал, Кръстев го препредава на машиниста, макар че всеки неясно подаден или съмнително въз приет сигнал е заповед за спиране. Стояновски не е видял добре какъв знак му е подаден, не е обезпечил влака със спирачна маса. Нещо повече машинистът и Кръстев били в кабината с гръб по посоката на движение. Така и не виждат Ласков, който безпомощно се опитвал да предотврати нещастието.

Логичен е въпросът: не са ли знаели четиримата, че по това време ще мине експресът, не са ли могли да се ориентират по ръчните си часовници?

Из съдебен протокол: „Подсъдимите знаели по кое време и по кой коловоз преминава влак „Янтра“, но не си носели часовниците. Щом идвали на работа, те ги сваляли от ръцете си, за да не ги счупят.“

Всъщност Стояновски нямал представа за времето, а Манолов и Кръстев не съобразили, че експресът всеки момент ще премине по IV коловоз, който се пресичал от V. Нали работели между другото?!

15.07   ч. – за около 30 секунди маневреният състав изминава 75 м със скорост 7-8 км/ч. В същото време експресът се движел със 73 км/ч. Установено е, че видимостта на Стояновски е била 360 м от мястото на удара. Ако е следял пътя, щял да забележи идващия влак и би могъл да спре най-малко 20 секунди по-рано при по-ниска скорост. Тогава ударът е можел да се избегне даже при условията на критично разминаване.

Стояновски и Кръстев възприемат опасността едва при отминаването на електровоза  край техния локомотив 2-2,5 секунди преди удара. Спирачката е задействувана, но под тежестта на маневрения състав – 24 вагона с тегло 818 т, обезвъздушени преди това от Манолов – спирачният ефект е нула. Пред очите на Ласков, Кръстев и Стояновски локомотивът бавно и страшно навлиза в насрещно свистящите пътнически вагони. Челото му се деформира и образува остър, странично издаден ръб, който за 5-6 секунди разпаря в дълбочина почти метър 6 от 10-те вагона.

Митко Димитров, машинист на „Янтра“: „Всичко бе нормално – чист маршрут, сигнал за транзитно преминаване. Изведнъж нещо подръпна влака. Спирачките задействуваха. През прозореца видях, че товарният състав се врязва все по-силно в нас. Извиках. След петнайсетина секунди спряхме.“

Тодорка Цонева, живееща край гарата: „Писъците бяха първият сигнал за нещастието. Веднага се притекохме на помощ – картината бе ужасяваща. И досега пред очите ми са обезобразените безжизнени тела и локвите човешка кръв…“

ПЪТНИЦИ-ОЧЕВИДЦИ ВЪВ ВЛАКА

Валентин Станчев, бюфетчик: „Сякаш някой неистово ритна влака. Всичко се затресе. Опашката пред бюфета като че ли обезумя. Помислих, че това в краят…“

Методи Граматнички: „Видях само как кракът на човека срещу мен отхвръкна в скута ми, а моята седалка подскочи и гова ме спаси. Раздадоха се писъци. Когато се измъкнах, забелязах, че вагоните са срязани като с електрожен. Оказа се, че ми е счупен глезенът. Е, сега съм сакат за цял живот, но поне съм с крак..,“

Крум Начев: „Всичко стана за секунди. Сякаш някой ме жигоса по десния крак. Когато се свестих, върху мен лежеше Мария, моя съгражданка. Беше 14-годишна и тъкмо ми разказваше как е прекарала ваканцията. Това бе последното й лято. Гледката – потресаваща: половината от малката й русолява главичка липсваше, остатъкът от мозъка й се оттичаше по гърдите ми, а очите бяха застинали в усмивка… Повече нищо не помня, но и това ми стига за цял живот. В болницата/когато дойдох в съзнание и се опитах да отида до тоалетната, разбрах, че съм останал без десен крак…

След 7-8 минути на местопроизшествието пристигат пожарните и първите линейки. На помощ се притичват десетки специалисти и граждани. Сред тях и бъдещият подсъдим Венцислав Кръстев, който с помощта на свидетеля Г. Николов натоварва в личния си автомобил едно дете и двама мъже и ги откарва в „Пирогов“.Какво правят другите трима виновници – Манолов, Пасков, Стояновски?– Противно на здравия разум и чувството за съпричастност към човешкото нещастие – каза прокурорът А. Илиев – те, вместо да се включат в спасяването на пострадалите, усърдно започват да заличават и прикриват уликите на престъпното си поведение. Най-страшното е, че те не се чувствуват виновни. Напротив – убедени са, че са осъдени несправедливо. Изключение е В. Кръстев, чието отношение към катастрофата, поведение на делото и емоционално състояние говорят за съпреживян ужас с пострадалите. И още нещо – една малка прокурорска тайна надежда: десетките осакатени свидетели да събудят, да оживят и в останалите трима подсъдими онова елементарно и неизменно чувство, което отличава човека от другите биологични същества – чувството на отговорност!

• • • •

С приключване на делото илиянската катастрофа влезе в черния летопис на БДЖ със своеобразни рекорди – най-много осъдени, най-много пострадали, най-тежки наказания, най-голяма сума на гражданския иск, най-дебело транспортно дело (изписаните страници са хиляди)…

Черният летопис…За първи път се срещнах с последиците на подобна трагедия след злополуката на гара Венчан през 1972 г. Тогава загинаха 26 души – повечето от град Толбухин. Още сутринта градът бе узнал страшната вест. Хората бяха някак странно мълчаливи и сериозни. А погребението? Траурното шествие се точеше с километри. Дни наред над Толбухин витаеше печал и сякаш радостта не смееше да се покаже на улицата – повече от месец в града нямаше сватба. Тогава в. „Работническо дело“ писа: „Причина за катастрофата е грубо нарушаване правилата за безопасно движение, понижена взискателност и контрол. Министерството на транспорта се запозна с произшествието и взе решения за подобряване на железопътния транспорт.“ Вместо подобряване на обслужването и безопасността последваха инциденти на гарите Долно Церово, Руска Бела, Дружба, Орешец, Димово, Поликраище, Сашево, Дралфа, Каспичан, Завой, Побит камък…

Вярно, понякога трагедиите се предотвратяваха. Тогава в печата се появяваха възторжени очерци и репортажи за проявен героизъм,самообладание и съобразителност. Но е вярно и това, че при всеки случай е имало комисия, разследване, решения, наказания, понякога осъдени… И надежда у всеки българин, че нови катастрофи няма да се допускат. Печално е, но всичко казано и решено е оставало на книга. Илиянци е доказателството. Сега отново последва приемане на мерки. Излезе дори постановление на Министерския съвет (както през 1980 г.). Въобще позната картина-сдържана самокритичност и щедри уверения, че всичко ще се промени. Че набелязаните мероприятия ще създадат по-голяма сигурност. Че ще се подобрят стилът и методът на работа. Че…Да, ние отново с готовност щяхме да повярваме в пасторалното настояще и безметежно бъдеще на българските жлезници. Нещо повече през миналата есен щяхме да чевствуваме 100 години от създаването на железниците в България. Щяхме да чуем тържествени и оптимистични рапорти и доклади. Щяха да се раздадат ордени и медали. Катастрофата в Илиянци отмени тържествата. Защото тя бе следствие на трупана с години технологична и кадрова недостатъчност, на компромиси в работата, на подценяване изискванията на времето.. Вместо юбилей последваха нови тежки катастрофи на гарите Одърне, Гривица, Горна баня, Михалци-Стамболово, Повеляново, Левски, Курило, Нова Загора, Пирдоп…

Узнахме, че от 1980 г. до 1987 г. са станали 355 катастрофи с пътнически и товарни влакове. За 1988 г. цифрата е 34. През 1989 г. „черната серия“ продължи! Причините са все същите – груби нарушения на правилата от т. нар. субективен фактор.

В. „Работническо дело“ от 7.02.1989 г. отбеляза: „Предстоят съдебни процеси за железопътните катастрофи…“ и се изреждат фаталните дати.

Да, ще има нови присъди!

Вече са известни наказанията, наложени от Софийския градски съд на виновниците за драмата на гара Илиянци – лишаване от свобода: Н. Манолов 14 г., Р. Пасков и Ив. Стояновски 11 г., В. Кръстев – 4 г. На различни срокове четиримата са лишени и от правото да упражняват професията на железничар.

Наказанията…

Ще помогнат ли те черните забрадки на скърбящите да станат по-малко черни? Ще направят ли те сълзите на осиротелите по-малко горчиви? Ще направят ли те осакатените по-малко сакати? Въпроси, на които всеки от осъдените ще има време да търси своя отговор. А и не само те!

Но Илиянци бе само видимата част на айсберга. Последвалите над 20 катастрофи разкриват симптомите на дълбоко разстройство в работата на БДЖ. Колкото по-бързо то бъде преодоляно, толкова по-малка ще е опасността един ден да бъде зачернен и нашият, вашият дом, ако пътуваме с влак.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата българка – международен шофьор на ТИР.Наричали я „Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“

Николина срещнала съпруга си, докато и двамата били зад волана.Първата българка – шофьор на ТИР, оставя волана. Николина Манева се оттегля от професията след три десетилетия трудов стаж с 40-тонните тежки камиони, съобщи дъщеря й Йона Манева – Генчева.

„Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“, както са наричали Николина в чуждестранния печат и митниците в Азия, очаква да се пенсионира. Сега живее далеч от магистралите и трафика - в тихото планинско селце Кипилово, община Котел, където са корените на съпруга й Йордан. Там ще посрещне и 65-ия си рожден ден на 18 януари,пише ТРУД

„Всички я познават! Здраве и късмет!“, пожела й кметът Йордан Симеонов. Но малцина кипиловци имат представа, че живеят с легенда в транспортния бранш.Николина е обиколила Европа и Азия с камионите. Нещо повече: тя е първата жена-шофьор по пътищата на Изтока и в някои от неспокойните му райони. А в тези географски точки стриктните традиции отреждат на нежния пол пространство в семейството, далеч от „мъжките“ работи. Е, тя успяла – с черни дрехи до земята и фередже на главата, от уважение към тамошните разбирания.

Първата среща на Николина и съпруга й станала, докато и двамата били зад волана.

Той – автобусен шофьор към ДАП – Сливен, я забелязал на пътя, докато тя се прибирала от работа с колата си. При следващата случайна засечка на пътя, Йордан тръгнал след автомобила на крехката красавица. Когато тя спряла, той й се представил, пожелал да се запознаят...И така след време станали семейство, разказа Йона. Романтичната история се знае и от брат й Димитър. Сигурно ще я научат и тримата внуци на Маневи – старши.

Но да се върнем към младите им години. Новите хоризонти се отворили, когато съпрузите се преместили от Сливенския край в София. Мъжът убедил жена си да изкара 6-месечните тогава курсове за международен водач. С отличен успех от обучението я взели в СО МАТ – някогашния гигант за международен автотранспорт във времето на социализма. Била на 33 г., когато се качила на ТИР. Професионалният й живот се свързал с един изцяло мъжки свят. В началото пътувала до Гърция, Италия. Не се огънала, не се оплакала. След приватизацията на предприятието, тя и мъжът й станали шофьори на „Вили Бец“. „Толкова са я уважавали, включително – собствениците, че е получавала на няколко пъти ключове за нови камиони. Медиите писаха, че майка ми тежи в работата си колкото 500 мъже“, разказва дъщеря й.

Най-голямото предизвикателство, през което крехката жена преминала, и до днес удивява познати и колеги. Как се е решила, не е ясно, но приела и изминала хиляди километри от Европа до Азия, през Иран и Ирак.Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че били смаяни. Такова нещо им се случвало за първи път...

Николина е все така отдадена на семейството и близките. Фамилният дом в Кипилово събира всички, когато се завърнат – дъщеря й и семейството й от Франция, където живеят, синът и съпругът й от Германия, след края на поредния курс към транспортна фирма там. За рождения й ден са дошли подаръци, избрани с много любов от близките й.

По време на впечатляващата си кариера „сензацията на Балканите“ е получавала многократно похвали, отличия, уважение от колегите. Какво е оставила след себе си? Първата българка – шофьор на ТИР е отворила територия, запазена за смели, дисциплинирани и отговорни жени. Днес в транспортния бранш като водачи работят десетки българки. Международните шофьори – жени са създали своя група „Дизел и парфюм“ във фейсбук. В нея членуват 298 момичета.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Рядка снимка на Тодор Живков: В отражението на Мерцедес-а обективът е заснел нещо много любопитно

Уникална снимка на Тодор Живков, направена през 70-те години на миналия ХХ век, побърка мрежата. Черно-белият кадър е от посещение на тогавашния Първи човек в държавата в Казанлък.

Снимката обаче е уникална, тъй като на нея в отражението на задното стъкло на Мерцедеса се вижда една от любимките на Тодор Живков.

Познахте ли я?

Някогашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е хванат от обектива на Бончо Миланов, по него време ръководител на фото-клуба на оръжейницата „Фридрих Енгелс“ /преименована в началото на 90-те години в „Арсенал“/.

Именно той е автор на снимката.

Кадърът е направен на площадчето пред някогашния градски комитет на БКП /където днес се намира общинската администрация“, Живков е с характерния си жест след слизането си от „Мерцедес“-а на УБО, в чието задно стъкло се вижда отражението на пловдивчанката Дража Вълчева, която в онези години е била кандидат-член на Политбюро и любимка на първи човек в държавата.

Дража Делева Вълчева е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), кандидат-член на Политбюро през 1974-1981 година и вицепремиер през 1979-1981 година, пише в Уикипедия.

Родена на 10 октомври 1930 година в село Горна махала, Карловско. Член е на Работническия младежки съюз от 1944 година и на БКП от 1954 година. Завършва Полувисшия институт за учители и дружинни ръководители „Макаренко“ в София през 1952 г, след което работи в околийския комитет на комсомола в Пловдив и околийския комитет на БКП в Карлово, през 1958-1961 година е заместник-директор на училище.

От 1961 година Вълчева е секретар, а след това и първи секретар на Градския комитет на БКП в Карлово. През 1966 година става народен представител, член на Централния комитет (ЦК) на БКП и секретар на окръжната организация в Пловдив, на която от 1971 година е първи секретар. През 1968 година получава диплома по философия от Софийския университет „Климент Охридски“.

През следващите години Дража Вълчева е кандидат-член на Политбюро (1974-1981), член на Държавния съвет (1976-1977), министър на народната просвета (1977-1979) и заместник-председател на Министерския съвет (1979-1981) във второто правителство на Станко Тодоров.[3] През декември 1989 година е изключена от ЦК на БКП, а през ноември 1990 година и от Българската социалистическа партия. Почива през 2016 г на 85 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето с какво запомних живота през социализма

Запомних го с прекрасното  детство , с лагерите  в планината , всички играехме заедно и бяхме задружни.

Да, чакаше се за кренвирши в магазините , но поне бяха вкусни . В сладкарниците се продаваха дъвки идеал по 10ст, кока кола -40 ст , лимонада -7 ст . За бонбоните Русалка и тези с Розите . Всичко в магазините беше ПРОИЗВЕДЕНО в БГ.  Един ориз , един боб , едно олио ... Сега стоиш пред рафта за ориз и си губиш времето опитвайки се да сортираш артикулите по качество , цена , производител . И така за всяко нещо.

Станахме непукисти и егоисти.

Не ми е липсвал  " запада " , защото не знаехме много за него . Сега живея и отглеждам детето си  на запад и осъзнавам колко по-добро е било  моето детството.

А.Николова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Неразказани истории за Георги Парцалев, които разкриват душата на големия актьор

Тези дни колегата от вестник „24 часа“ Пенчо Ковачев издаде книгата за „Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ“, излязла в ИК „Труд“.

Ковачев е коментатор във в. „24 часа“ вече 18 години. Автор е на 12 книги, от които 6 за българското кино. Сценарист и съсценарист е на 7 документални филма и два игрални сериала – „Едно дете в повече“ и „Людмил и Руслана“, излъчени по БНТ.

Георги Парцалев се снима в 17 игрални филма и 5 телевизионни сериала. Малко за големия му талант, твърде малко. И както и в театъра, не получава никаква награда в България. Нито една! Мнозина в киногилдията смятат, че актьорът ще бъде отличен за ролята на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”. Но ето какво се случва.Около 15 часа в деня на награждаването става ясно, че наградата за най-добра мъжка роля получават актьорите „запасняци” Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. В 17 часа новината е коригирана – наградата се дава само на Господинов.

Кой и защо пак прецака големия Парцалев

Отново ли причината е в сексуалната му ориентация?

Никола Анастасов до края на живота си смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”.

Единственото кинопризнание за актьора идва от чужбина: на XXV фестивал на трудещите се в Карлови Вари, Чехословакия, му връчват награда за ролята на Методи Рашков в “Сиромашко лято”.

1.

Киното открива сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм – комедията “Любимец 13” (1958) – една от и досега най-смешните родни комедии.

В “Любимец 13” той е в тандем с Енчо Тагаров (да не се бърка с Енчо Багаров!). Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат голмайстора на “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).

Преди този филм Парцалев е викан няколко пъти на пробни снимки, но все не го одобряват. Рангел Вълчанов го пробва за “На малкия остров”, но не го взема. Актьорът признава, че се притеснява и дори страхува от камерата. А най-вече се плаши от клапата, която “щраква” преди снимките на всеки дубъл. Стига дотам, че занася една клапа в квартирата си и кара хазяйката всяка сутрин да я удря по няколко пъти пред лицето му, та да свикне.

“Изглежда че съм характерен актьор – гласът ми, физиономията – не се годя за всякакви герои в киното”, казва Парцалев в интервю от 1980 г.2.

След дебюта му в “Любимец 13” обаче киното забравя Парцалев за цели шест години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история” (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка. В “Привързаният балон” (1967) по сценарий на Йордан Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Той е човек от малцинството и се включва с въодушевление в преследването на балона беглец. Тук, докато гледа как циганчетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди мои!”

В “Кит” (1970) Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача – той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита.

Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една-единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.

Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга от журналистите, като се прехвърля през едни тераси. Веднъж гледах филма с Калоянчев у дома му и той каза: “Ама

той беше много страхлив човек,

това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече! Не е, не е Пацо това…”

3.

За ролята на Педрото в “Петимата от “Моби Дик” (1970) е избран без пробни снимки. Той вече е сред доказаните звезди на “Сатирата”, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него. Освен това Парцалев е много добър приятел със сценариста Борис Априлов-Ахото. И Априлов има предвид точно него за ролята.

В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на… кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.

Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му – актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. Пацо започва да надува лодката, а Златина му казва: “Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята”, разказа ми Златина Дончева-Джамбазова. А Парцалев кротко отговаря: “Ей сега ще излезем на двора, нека детето поплува на воля…”. Той иска да се сприятели с малкия, за да станат по-лесно снимките след това.

Вече е заснет доста материал от “Петимата от “Моби Дик” с младите тогава Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев. Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: “Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен.”

Най-неочаквано за всички Ивайло се разплаква и отказва да се снима. Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. “Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам”, признава малкият пред Парцалев. “Виж какво, мойто момче – отвръща актьорът, – аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш.”

Георги Парцалев се държи великолепно по време на снимките на “Петимата от “Моби Дик”. Актьорът е ларж, гостоприемен и както винаги, страшно обича да е в центъра на всяка компания. Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събира цялата група на обяд или вечеря, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И както винаги никога не позволява друг да плати сметката.

4.

В “Тримата от запаса” (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Пръв Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля – Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля – на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.

Зако Хеския търси неочаквана комбинация от трима комици и е щастлив, когато я намира в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма. Тук Парцалев наистина разгръща огромния си талант, но го вкара в друго русло – на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.

Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг – звучи мъдро и житейски правдиво.

И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа. Съботянинът Иван е нещо като малък нашенски Махатма Ганди, който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (след кражбата на гердана), и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).

На финала на филма героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушва с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов.

В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова.

Между другото – една от най-големите приятелки на актьора.

5.

Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат. “Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки”, шегува се Парцалев. Никола Анастасов признава, че докато снимат “Тримата от запаса”, той иска да изглежда по-смешен от Парцалев

Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.

Снимат първите епизоди край Бяла Слатина. Тримата пътуват към фронта в камион, който затъва в калта. Тя нарочно е направена възможно най-лепкава. Тримата слизат да бутат камиона и когато той потегля, падат по очи в рядката кал. Стават омърляни като прасета и с тъжни физиономии – за радост на една бабичка, която се провиква: “Божке, на наш Георги най му отива калта…”. “Е, завидях му”, казваше Анастасов.

Всъщност бабичката е гордата хазяйка на Парцалев – в нейната къща в с. Бърдарски геран е отседнал актьорът. Когато снимачният екип идва в района, 20 семейства от селото отправят покани Парцалев да квартирува у тях. Кметът го праща в семейството, което плаши, че ще си подпали къщата, ако поканата му бъде отказана.

След един снимачен ден Никола Анастасов и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той участва в “Щръклица”, Мазгалов, тогава директор на театър “Сълза и смях”, също има представление. Навалял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в “Сатирата” си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант купува кашон червено вино “Гъмза” и отиват у дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.

6.

В “С деца на море” (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутите си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов, с когото вече са направили страхотен тандем в “Петимата от “Моби Дик” и след това са останали чудесни приятели.

“С деца на море” става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но филмът не е допуснат до варненския фестивал “Златна роза”. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с “таралежите”. И че авторите се изчерпали и тъпчели на място.

Дали това е истинската причина?!

7.

Сценарият на “Сиромашко лято” е написан по поръчка. Нареждането “от горе” е да се направи филм за хората от третата възраст. “Оставете на мира пионерите, дайте филм за пенсионерите”, превеждат в типичния си стил Братя Мормареви „високоотговорната задача“.

Братята

пишат главната роля специално за Парцалев

Той няма още навършени 50 години, но с грим го докарват да изглежда на 60 и малко отгоре. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се труди на финансовия фронт, “преминава в заслужен отдих”. След което на Рашков му се струпват куп беди – от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля влиза чаровната Татяна Лолова.

8.

Последната роля на Парцалев е на хаджи Ахил в 9-серийния телевизионен филм на Янко Янков и Нина Янкова “Под игото”. В това има някаква символика. С герой на Иван Вазов – Михал Мишкоед – е първият му голям успех на сцената на Сатиричния театър. А образа на хаджи Ахил актьорът пресъздава и в телевизионна постановка под режисурата на Магда Каменова. Сериалът е излъчен по БНТ през 1990 г., вече след смъртта на актьора.

Източник: 168chasa

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култови заведения, миски по бански и девствени плажове: Непоказвани СНИМКИ от соц България

„Така е изглеждала социалистическата България няколко години преди края на Източния блок“, с това заглавие излезе изданието Slavorum, чиято тематика е концентрирана върху славянската култура, история, традиции, митология, начин на живот, какво и в популяризиране на славянските страни като туристически дестинации.

Под този титул е публикуван забележителна фотогалерия, пресъздаваща една друга епоха в България, която към момента е спомен, прокрадващ се нагледно само оцелялото материално наследство от соцвремената.

С няколко думи, грубо, изданието припомня действията на България по време на размирните 40те години на миналия век. „По време на Втората световна война до 1944 г. България е действала на страна на Третия райх, като през 1941 г. части от българската армия без предупреждение окупират териториите на Македония и Гърция. На 8 септември 1944 г. Червената армия подкрепя военния преврат в държавата и българите са принудени да сменят страната и да влязат в битки в тяхна полза. На 15 септември 1946 г. след референдум се учредява Народна република България, която се заема с изграждането на социализма. Твърди се, че българите дори са искали да се присъединят към СССР, но поради дълговете и факта, че нямат обща граница, амбицията е била отхвърлена. Но връзката им с Източния блок се оказа толкова тясна, че България стана основен курорт на съветския човек“, пише Slavorum. 

Следват поредица от невиждани снимки, които показват соцтуристическата ни реалност, градоустройство, икономическо развитие и дори… модно. Кадрите с дъх на нафталин всъщност разкриват именно това лице на България, което се визира в текст – страната ни като основна туристическа дестинация. 

Именно заради това след снимките има рязък завой към след социалистическа действителност, в който се посочва, че „днес България все още е приятелски настроена към чуждестранните туристи. Понякога се нарича държава на контрастите, тъй като има както шикозни плажове, така и отлични ски курорти. Страната все още привлича голям брой хора от страните от бившия Съюз, благодарение на относително ниските цени и почти европейско ниво на обслужване. Това е, България!“. С този патос завършва материала. 

Но нека видим фотогалерията, която е представена в подкрепа на титлата „България основен курорт на съветския човек“:

Бар „Вариете“ в Слънчев бряг, 1969 г.

Ресторант „Палма“, Слънчев бряг, 60-те години

Мис Варна – 1965 г.

Конкурс за красова, Златни пясъци, 1974 г.

Мис Черно море – 1989 г.

Ресторант „Фрегата“, Слънчев бряг, 60-те години

Созопол, 60-те години на ХХ век

Китен, 1986 г.

Стюардеса на летището Бургас, 60-те години

Варна, 60-те години на миналия век

София, 1964 г.

София, 70-те години

Кафене в София, 70-те години

Хотел Витоша – Ню Отани, София, 1988 г.

Автогарата в Пампорово, 1987 г.

Витоша, 1978 г.

Винарска изба, София, 60-те години

Автобус „Чавдар“, Ботевград, 1980 г.

Завод „Балкан“, Ловеч, 1980 г.

Камион, произведен в завода в Шумен

Уроци по информатика, Плевен, 1980 г.

Магазин за ел. уреди, 1985 г.

Мавзолеят на Геори Димитров, София, 60-те години

Гвардейци на летище София, 1980 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Водех момичета в ресторанта на ЦУМ, танцувахме туист

Като студент в началните курсове имах възможност да се запозная с чудесни момичета. Месечната ми издръжка бе на минимум. Не можах да се класирам за стипендия само защото доходът на родителите ми надвишаваше 50 лева на човек само с 50 стотинки.

Въпреки това животът ме обичаше и аз него. Месеците вървяха в рамките на щедрите 60 лева от любимите родители. Като платя наема от 15 лв., остават 45 лв. за цял месец. Не му правете сметка! Щом съм оцелял, значи съм живял.

Водех момичетата в ресторанта на Операта. Бутилка бяло вино „Димят“ и сирене в пергамент – 1,89 лв. Давах бакшиш. И си отивах пеша, защото имах само два лева. Така бе и в ресторанта на ЦУМ, където играехме туист и възрастните ни ръкопляскаха. Ресторант „Рила“ под хотела, също имам спомен.

Не правя агитация за времето на моето поколение, но искам да ви кажа, че бяхме много свободни и щастливи. Това, че съм гладувал понякога, е вярно, защото обичах живота. Не мога да помогна на моите близки, защото едва ли ще ме разберат. Живеем в различни времена, обладани от жестоки печалбари!/Ретро.бг/Митко Павлов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ