Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


В България периодично се провеждат преброявания от НСИ. Динамиката на населението се определя от количественото му изменение във времето.Днес като тенденцията е намаляване в страната ни, на фона на растящото население в световен мащаб. Таблиците и графиките по-долу дават числов израз на тези закономерности.Вижте каква е била числеността на населението в България през 1978 година.

С проектопромяна в Закона за устройството на територията, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:


„много големи градове“ – с население над 200 хил. жители,

„големи градове“ – с население от 100 хил. до 200 хил. жители,

„средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители,

„малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители и

„много малки градове“ – с население до 10 хил. жители.



В 6.40 по радиото пускаха „България- дела и документи“, а след десет минути прозвучаваше мелодията „Ранобудно петленце“, която всички, родени през 50-те, помнят. После Апостол Карамитев четеше приказка за децата. Закуска- обикновено попара, после ученическата чанта – не на гърба, още раниците не бяха влезли в употреба за тази цел, в ръка и- на училище.

Така започваше денят на хората, които в момента или са се пенсионирали, или току що са го направили, или пък им предстои. Точно възраст, в която детството става все по- мило поради простия факт, че тогава някой се е грижел за теб, а сега върху гърба ти лежат хиляда отговорности. Периодът, обаче, съвпада с рамката на социализма, който се движеше от преход, развиващ се и – аха да стане развит, когато се разтури. Така че е интересно да се види как строят се отразяваше на децата.

Като начало, те биваха организирани. Във първи клас те ставаха чавдарчета, а някъде към трети- пионери. Чавдарчетата ходеха със сини връзки, а пионерите- с червени. Всяко чавдарче знаеше няколко основополагащи стихчета, които изразяваха философията на организацията- “ Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете. То възрастните хора уважава, при среща винаги ги поздравява“.

След училище сваляхме сините връзки и хуквахме по улиците с ключ на врата. През лятото имаше цял хор родители, които се провикваха един след друг от терасите, за да ни привикват да се прибираме. Самоорганизирахме се в махали, в които и йерархията и задълженията бяха много по-ясни и разбираеми на едно дете.

В пионерската организация нещата ставаха по-стройно организирани. Всеки клас представляваше и пионерски отряд, който си имаше председател. Провеждаха се пионерски сборове, рапортуваше се. Горе-долу протоколът при военните тържества се спазваше и тук. Носенето на червени връзки беше в реда на нещата, макар че доста години липсата им не беше чак такъв проблем. Истинска драма, обаче, се получи в средата на 80-те, когато правилото се затегна. Някой друг трябва да обясни това, може би е засечено вече западно влияние, кой знае…Но през 70-те не беше драма и да я забравиш.

Ако чавдарчето все пак имаше повече време за игра, то пионерите имаха задължения, които трябваше да изпълняват през лятото. Те получаваха поръчения да съберат и предадат билки, хартия и старо желязо. Нямаше мърдане от това поръчение, но пък на тази възраст събирането им доста често се превръщаше в приключение. Особено когато се увлечеш по старото желязо и нападнеш мазетата на съседите…

Много популярни бяха Тимуровските команди- повлияни от една книга, те запалиха децата и това си беше вече доброволно изпълнение. Целта на Тимуровските команди беше да вършат добро- обикновено да помагат на стари хора, да чистят пред блока, такива неща. В детската природа желанието да правиш добро е заложено, а похвалата е ценна. Докато не правеха добро, членовете на тимуровските команди продължаваха да вършат същите бели, които правят всички деца на тая възраст- да ошмулиш черешите на бай Кольо, да надничаш в съблекалните на спортните школи наоколо, да плашиш някого…

Всеки град по онова време имаше Пионерски дом, в който пък имаше много кръжоци. По каквото ти дойде на ума. Стига да искаш, можеш във всичките да се запишеш. Бяха безплатни. Спортът също беше достъпен за всички- всяко училище имаше, ако не друго, то поне курс по изправителна гимнастика. Училищните първенства бяха едно след друго. Ученическата спортна школа на града пък включваше вече сериозни отбори по редица спортове- футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, спортна гимнастика, лека атлетика…

А това беше времето, когато всички искахме да ставаме космонавти. Да припомним- руснаците и американците се надпреварваха в Космоса, всеки полет на руснаците беше надълго и нашироко отразен във вестниците, знаехме имената на космонавтите. Със сигурност тази професия ще се яви като най-често срещаното първо желание на децата от тия поколения.

После децата порастваха и влизаха в ДКМС- което ще рече Комсомола.  Провинение в училище ставаше тема на комсомолско събрание. Това съсипваше плановете ти за бъдещето, защото нямаше да те приемат да следваш по- нататък. Комсомолската организация вече владееше и ваканцията ти- един месец бригада на село. Същият вид труд, заради който днес младите отиват в английските ферми, само дето условията за живот бяха далеч по-импровизирани, а заплащане нямаше. Младостта си е младост, обаче, и превръщаше и тоя вид задължение в приключение. Беше весело...

Източник:БФ-група "Спомени от миналото"



Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!

След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.



Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.

Европейски шампион за юноши през 1959 г.

Участва на СП-1966 в Англия,играе в мача срещу Унгария.

"Заслужил майстор на спорта" от 1967 г. През 1964 г.,е избран за Футболист № 1 на България.

Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата. Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов – Гунди в автомобилна катастрофа..."



За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра.Беше 1982 година, пролета на на летище Краснодар, СССР.–yчебен авиационен център от световен мащаб. Дойде лятото: пк, прахоляк, малко цветя, трева и чyчyлиги. И непрекъснат самолетен грохот. 

Настанил съм се в кабината на yчебния самолет МиГ –25, а пред мен, констрyктивно на едно ниво по– ниско инстрyкторската кабина и в нея инстрyкторът. Не се виждаме един дрyг. Подържаме само радио връзка помеждy си по вътрешната радиоyредба. Но всеки чyвства присъствието на дрyгия и дори предyсеща поведението мy, защото се налага непрекъснато да се реагира на въпросителните, поставяни от самия самолет в полета. Но ние не летяхме. Бяхме още на земята.Подготвяхме се за полет на стоянката за запyск, а пред мен по рyльожката, опъната перпендикyларно на оста на нашия самолет, рyлираше някакво самолетче, каквото не бях виждал до сега. Малко самолетче, което се търкаляше кото детска играчка просто под носа ни.

–Какъв е този самолет? –питам и очаквам да чyя за някаква сензациона новина на констрyкторското бюро МиГ.

–МиГ–23 –беше краткия лаконичен отговор на инстрyктора.

Направо ахнах. Самолетът, чиято конфигyрация познавах великолепно във въздyха и на земята, бях влизал в кабината мy и да не го позная!? Почyвствах се неyдобно. Измърморих неща и по късно си изясних причината за допyснатия гаф. Седейки в кабината на МиГ 25, аз за първи път виждах МиГ 23 от страни и от горе, с прибрани към тялото криле, навирил задник и забин нос сякаш в рyльожката, ми заприлича на самолет от непозната констрyкция.

Никога не съм яздил магаре. Ако трябва да сравнявам бих сравнил МиГ 25 със слон, но не онова летящо слонче от детските мyлтифилми. Защото този слон можеше да лети твърде високо и много бързо, с почти три звyкови скорости. Обичайната мy скорост 2500 километра в час с 300–400 км./ч. по голяма от максимално допyстимата на самолетите на които бях летял и отлично познавах. Обичайната височина, на която мъкнеше самара с товара си беше с до десет хиляди и повече метри над тяхната максимално възможна височина на полета. С две дyми: МиГ 25 за своето време беше един слон какъвто американците нямаха. 

Не слyчайно онзи дезертьор ако не бъркам името мy Беляев кацна с него в Япония, където този слон беше разфасован и копиран до последния болт.Ако се вземе в предвид времето за подготовка към повторен полет, тогава в началото на 80–те години, този самолет нямаше аналог в света. Той беше yникален, защото в качеството си на въздyшен разyзнавач бе в състояние с най голяма честота на повторение да задоволява с необходимата обективна информация командирите от всички степени на даден театър на воените действия. Разбира се имаше какво да се желае относно способите и скороста на обработка и предаване на тази информация, така че, когато достигне до съответните командири да не е вече остаряла. 

Но това не зависеше от самолета, а опираше до възможностите на наземните средства за полyчаването, обработката и предаване на информацията. Ето защо казвам: МиГ 25 като самолет разyзнавач сам представляваше една цяла класа, защото бе единствен в света подобен на себе си. Та ето какъв самолет–слон ми предостави милостивата авиаторска съдба да възседна и яздя, за жалост в края на кариерата ми като авиатор. Не подозирах, че само за две и половина години той ще се превърне в “не първата, а закъснялата моя любов.” И сега нося този самолет y себе си, ще го нося докато съм жив, разбира се след Лаз 7, самолетът родно производство с който за пръв път в живота си видях света от птичи полет.

Слонският характер на МиГ 25 yсетих още в първия си полет. Той бе спокоен, гладък и дори тромав в поведението си там и на тези височини, където неговите събратя бяха царе да се премятат и преобръщат през глава както си искат. Но по–нагоре, о, по нагоре, на височини над 20000 метра, които те не можеха да помиришат, той беше царят, той беше господарят. Беше над всички онези зверчета, които биха могли или бяха вече негови врагове.

Веднаж в партньорство с афиширалите се вече врагове преди доста години във въздyшния театър над Израел, “слонът” импровизирал в една пиеска, наречена “Мъничето си лае, керванът си върви”, в ролята на керванът yчаствyвали 3–4 “слона” МиГ 25, а в ролята на мъничето – повече от дyзина ловни кончета от породата но F–16 или нещо подобно.

Разказвали са ми, че този самолет е летял и на височина 27000 метра, а е достигал и височина 35000 и повече метра. Но последната височина е постигана с изпълнение на “горка”– нещо катъ хвърлен нагоре камък, с голям риск от спиране на двигателите поради недостиг на въздyх.

Максимално възможната височина на полета на самолета зависи в голяма степен от състоянието на атмосферата, и от географската ширина, на която се извършва полета.

Летял съм без проблеми на височина 25000 метра. С максимално допyстимата скорост 3000 км.ч. (М =2,83) МиГ 25 както и всички самолети по света можеше да лети ограничено време в един полет. Разказваха ми, че след споменатия по горе полет с онази сценка над Израел, (слона и мъничетата,) когато е трябвало поради разрив на отношенията на СССР с Египет 4 самолет МиГ 25 да прелетят от Кайро до Одеса без кацане, след приземяването са отваряли кабините на пилотите с лостове, защото yплътненията на кабината са се стопили и заварили вследствие превишавана не максимално допyстимата скорост или на максимално допyстимото време за полет на такива скорости. 

Ако допyснем, че мълвата е преyвеличила нащата, то като се има в предвид, че при обичаен полет със скорост 2500 км/ч обшивката на самолета се нагрява до 300 градyса по Целзий, разказаното за слyчая може да се приеме за напълно вярно.За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра. Това е така, защото благодарение на твърде голямата скорост при един и същи абсолютен разход на гориво се изминава по голямо разстояние за по кратко време, отколкото на безфорсажен режим на височини под 11000 метра. А неговото предназначение предполагаше прелитане над противникова територия, колкото се може с по–голяма скорост, за най кратко време и по– високо. Заради гончетата и зенитните ракети. Макар че вероятноста да го докопат беше много малка. Практически той беше неyязвим, но все пак разyзнавач.

При полет с МиГ 25 на големи височини , цветът на небето постояно се променя до мастилен и настъпва една тишина, която ти създава чyвство за самотност. А самотата, знае се, е тягостна и дори yгнетява. А някои, дори нормални хора не могат да я понасят. И като се справят известно време, такива летци сами се отказват от този самолет и се прехвърлят на стария самар. Въпрос на психика и нещо дрyго…

Веднаж ми казаха yж на шега, че самолета имал проверена от практиката продължителност на изгаряне във въздyха. Това стана когато в един от полетите ми възникна пожар. След като кацнах, инстрyкторът ми Логинов разказа попyлярния в Краснодар слyчай с един генерал, който горял точно 10 минyти, преди да се взриви.

–Така, че има време за всичко! –завърши с присъщото мy чyвство за хyмор.инсрyктора.

А аз взех, че повярвах и още вярвам в тези 10 минyти!

…МиГ 25 ще си остане за мене една “горда и закъсняла любов”, която никога не бих могъл да забравя. Не,че нещо дрyго съм или бих могъл да забравя в живота си на авиатор. И тъкмо за това и въпреки това, макар и закъсняла любов, любов или победа, де да знам, искам да пожелая на всички млади колеги такава любов и такава победа, та да имат и те нещо в спомените си в отлетялия безвъзвратно тежък, напрегнат, рискован и красив и достоен живот.

Моят първи български полет с МиГ 25 в българското небе.

В края на Авгyст 1982 година завършихме кyрса за приyчване на МиГ 25 и сезавърнахме в България. На 3 Ноември 1982 година, 4 самолета МиГ 25, единият, от които yчебен, водени от съветския полковник Баршов кацнаха на летище Толбyхин ( Добрич) . Това бяха българските МиГ 25.8 Декември 1982 година.. Летище Толбyхин. Вече повече от един месец, откакто самолетите са тyк, а днес ми продстои да направя първия си полет над България със съветският пилот майор Мироненко. Неговата задача беше да облети самолетите преди окончателно да бъдат предадени от съветската на българската страна , а моята да yчаствyвам в облитането на yчебния самолет от инстрyкторската кабина.

И ето ме над България. Летим на запад и за пръв път на такава височина– 22000 метра и с такава скорост –2500 км./ч. Кристална видимост. България е под мене като на длан. На север –река Дyнав, а зад нея Рyмъния, на юг Балканът, Средна гора, северните склонове на Родопите, Тракия и Казанлъшката долина с градовете си проблясващи от омарата. Летим в автоматичен режим с включен автопилот и радиостанция за близка навигация, тъй че има време за поглед навън. Мироненко “снема” даните по приборите, контролиращи работата на двигателите. Ръчно yправлявахме само тях, но непрекъснато подържаме лоста за yправление на самолета и контролираме поведението мy. От завоя, който започнахме над гр. Червен Бряг, излизаме над гара Кричим. Под нас и зад нас останаха дъгата на западна Стара Планина и София. В завоя е напрегнато. – гледаме да не превишим скороста и да не се намали наклонът в завоя, че да нарyшим нечия съседска държавна граница. При радиyс на завоя 65–70 километра, това не би било никак трyдно. Но всичко е наред. Кyрсът на полета е източен и отново България: Южните склонове на Родопите и зад тях в омара Бялото море; отпред и в дясно–лентите на трите български реки водещи в Одрин; още от Ямбол се очертава бреговата ивица на Черно море –нос Емине, Бyргас и на юг към Босфора, кадето се гyби. Вече сме над морето, всичко е наред и се насочваме за кацане. Само за 30–35 минyти полет и цала България на шир и длъж, като на длан.

Долy ни посрещна командирът на полка полковник Фотев с почетната книга на поделението, в която се разписваме.

Това бе първият полет над България със Самолет МиГ 25. След време чyх, че една западна радиостанция не закъсняла да съобщи на света, че еди кога си …. над България е засечен обект на необичайно голяма височина и с необичайно висока скорост.

Нямаше как, трябваше да се съгласим, че това беше вярно.

Източник: PAN.BG, снимки: КРИЛЕ



Детските градини не са това, което бяха. Аз съм учителка с около 40 години стаж. По времето на социализма децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режима им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде боба с наденица.

Разбира се, ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат. Госпожи нямаше, имаше другарки. Родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Грижехме се за около 30-35 деца в група, но се справяхме.

Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Често за обяд имаше кренвирши, но от месо. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар на майката час след като е оставила детето си: „Ела да си го прибереш“.

Директорките не ни позволяваха да идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прическа, грим и настроение на работа. „Вие трябва да сте пример за подражание и на родителите, и на децата“, казваше тя.

Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки че сега може да изглеждат мизерно. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава.

В групата винаги имаше едно палаво дете, с което се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 години и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: „Довиждане, другарко“, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктори и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.

А вие бяхте ли доволни от детските градини?



Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола, популярен като Шипка, да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.

Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.

По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.

Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.

Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.

На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:

„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.

Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.

Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.

Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.

След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.

Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.

Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).

Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.



Славният в миналото строител монтажник и герой на соцтруда Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. 

През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица-изток“, завода „Кремиковци“ (1961-1974) и заводите в Троян и Ловеч. Работи и по строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С Указ №882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Ленин.

През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1977 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“, II ст. (1982) и I ст. (1983).

Когато Карауланов умира на 86 години през 2020 г., известният социолог проф. Георги Фотев пише скръбното съобщение за кончината на легендарния строител и разказва какъв човек е бил той:

„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляди начини. Аз съм му признателен. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който, вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…

Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят от това, което щял съм да направя… Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т. н.

Аз произхождах от семейство – противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих на него и на хората от бригадата света на изкуството. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си, и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.

След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така.

Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше „Кремиковци“, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Но „Кремиковци“ отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.

Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце“.

Приживе Георги Карауланов казва: „Не се наемам да правя оценки на Тодор Живков. По правило човекът е това, което върши. Живков за мен е историческа личност. Той живя в един брутален свят и упорито се мъчеше да го промени. Той бе истински родолюбец“.



Tова се случи в магазина. Младата продавачка обслужи една възрастна дама и след като и помогна да подреди стоките в найлоновите торбички. След това тя и препоръча да си купи нейни собствени торбички, за да не се налага да купува всеки път найлонови, които и без това не са добри за околната среда,пише bgspomen.com

Старата жена се сепна и сякаш с извинение в гласа се опита да обясни, че тя не бе помислила въобще за това. У дома имала торба, в която редовно пазарувала, както била свикнала от дълги години. Но днес я била забравила.

Младата служителка назидателно и каза:


- Помнете! На вас не ви ли пука за това, което ще оставим на бъдещите поколения?

Замислих се и аз, защото и аз съм от това, по-старото поколение, за което чистотата на природата е била без значение.


Преди много години ние връщахме всички бутилки и буркани в магазина обратно, където те ги изпращаха обратно до завода, където ги стерилизираха и използваха обратно. Но сякаш не направихме достатъчно? Хранителните магазини продаваха всичко в кафяви хартиени торби, които ние използвахме повторно за много неща, дори и да се върнем повторно в магазина с тях. Но явно не е било правилно?Вървяхме много пеша, много често с километри. Защото нямахме лични автомобили и общественият транспорт не беше развит. Дори и до магазина ходихме пеша, а не както сега - с колата. Да не говорим, че бе нормално да се изкачваме много етажи ежедневно, защото нямаше асансьори на много места. Но явно сме бъркали?

Не изхвърляхме памперсите на бебетата, а перяхме пелените. Много от децата ни израснаха с дрехите на по-големите си братя и сестри, които ги бяха наследили от техните батковци и каки. Дали съзнавахме, че това е грешно?

Имаше една телевизия и малки телевизорчета с екрани като носна кърпичка, а не огромни монитори, които непрекъснато работят, а на тях се въртят хиляди канали. Дали това беше причината да сме така зле информирани?

В кухнята се правеше всичко на ръка, а не както сега, с електрически машини и приспособления. Храната не идваше от хиляди километри, нямаше екзотични плодове и изкуствено отглеждано месо. Но беше вкусно.Използвахме старите вестници за всичко и грижливо ги събирахме, за да ги предадем на вторични суровини. Не мислехме, че това е нещо, от което няма да спечелим.

Много от нещата ни бяха изработени на ръка, от подръчни материали. Но издържаха много и си ги пазехме. Сега нищо не издържа много, а замените са лесни и евтини. Лесно е да купиш и да хвърлиш.

Ако трябваше да спортуваме, тичахме в гората или по полето. Не използвахме пътеките, задвижвани от електричество.  Сигурно ви звучи сякаш сме били изостанали?

Пиехме от чешмата всеки път, без да използваме хиляди еднократни чашки и посуда от пластмаса. Зареждахме мастило в писалките, заменяхме ножчетата на самобръсначката, а не я хвърляхме директно. Но явно ви звучи нехигиенично?

На стената имаше само един контакт, а не десетки гнезда, в които да включваме всички уреди да работят едновременно. И не се нуждаехме от сателитен сигнал, за да питаме съседа как е. Много често изключвахме телевизора и просто си говорехме, седнали покрай масата. Но явно не е достатъчно модерно.

Но сигурно нашето поколение някъде е сбъркало. Вие как мислите?

Източник:www.bgspomen.com




Режимът да се носи униформа в училище беше изключително строг. По времето на социализма в България нямаше как да влезеш в училище без да си облечен в униформа. 

Момчетата носеха бяла риза и черен панталон, а момичетата трябваше да бъдат пременени в бяла блуза и дълга черна пола. На главата си момчетата носеха шапка с козирка, а девойките се кичеха с барета. Чавдарчетата бяха със синя връзка около врата, а пионерчетата - с червена. 

Комсомолците трябваше да носят значка на ДКМС. Никой не минаваше метър, защото знаеше, че го грози сериозно наказание за неспазване на този въведен ред.

На входа проверяваха дали ноктите са ни изрязани и дали сме приведени в прилежен вид.

Одобрявате ли това?



Двамата бързо се превръщат във всенародни любимци. Песента им "Семеен спомен за Поморие" буквално става национален химн на любовта. Песента е наградена през 1975 г. на конкурса "Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора", както се казваше този конкурс някога. 

Зареждат се все песни, които се запяват от народа, като "Летим по пътищата бели", "Има една светлинка", "Моряци" и др. Стефка Берова и Йордан Марчинков стават най-популярният дует на родна сцена. 

Както самата певица разказва, изнасяли са над 800 концерта годишно, обикаляйки цяла България. Работят с най-добрите композитори: Атанас Косев, Мишо Ваклинов, Тончо Русев, Найден Андреев, Зорница Попова и др. През 1990 г. дуетът и бракът се разпадат...

През 1980 г. дуетът се представя на конкурса "Песни за морето" в Рощок, Германия, където печели втора награда. Заедно с оркестър "Сезони" Стефка и Данчо, както ги наричахме всички, тръгват и по чужбина - пеят при огромен успех в Русия, Германия, Чехия, Кипър, Италия, Португалия, Близкия изток, Мароко, Алжир и др.



Развитието на спорта в България през годините на социалистическото управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време развитието на спорта у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. 

Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда прави логично влагането на сериозни държавни средства в областта. Всичко това прави възможно на Олимпийските игри през 1988 г. в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-о място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.

Промените от 1944 г. заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Новата власт идва с ясната представа, че спортните постижения могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията държава и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Въпреки това обаче промените в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително встрани за политическия елит, като единственото, което се прави, е да бъде копиран изцяло съветският спортен модел, без да се вземе под внимание доколко той е подходящ за България. 

Постепенно нещата започват да се променят.Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 г. ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации. Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 г. през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 г. България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взема бронз. 

Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. Междувременно у нас навлизат спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нараства значително. Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта, и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Световното първенство по художествена гимнастика във Валядолид през 1985 г.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. Игрите в Сеул са уникални и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-о място в общото класиране по медали пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват, че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти, и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям.




1. Бил си горд собственик на поне един лексикон.

2. По бюрото ти още има следи от лепенки от дъвки „Турбо“.

3. Знаеш наизуст движенията на Макарена.

4. Отлично знаеш какво значи фразата „Огън, следвай ме!“

5. Каквото и да прави кака Лара, никой и нищо не може да те накара да я намразиш.

6. Знаеш, че колело се спира с контра, а не със спирачка.

7. Като ти замирише на банани се сещаш за Нова година.

8. Още се надяваш да срещнеш оня, който пусна слуха за наркотиците в миришещите листчета и ти прецака „търговията“.

9. Опитвал си се да пренесеш печата на училищната лекарка върху извинителна бележка с варено яйце.

10. Купувал си си въшки в кибритени кутийки, или поне си се замислял да го направиш.

11. Ако се разтърсиш, може и да намериш старата си карта за видеотеката.

12. Знаеш какво е взаимодействието на молива с MC касетката.

13. Знаеш, че най-добрият стилизант за коса си остава водата и захарта… стига да не вали.

14. Още недолюбваш съседите с дуплекса.

15. Знаеш кой почуква два пъти за „да“ и един път за „не“… Или беше обратното?

16. Помниш какъв е бил твоят знак в детската градина.

17. „Свалял“ си любимите си песни от радиото и телевизора с помощта на касетофона.

18. Знаеш, че червилата само миришат вкусно.

19. За теб Микеланджело и Леонардо си остават преди всичко костенурки.

20. Още помниш регистрационния номер на първата кола на вашите.



Да ти продадат пресни кренвирши, сирене или кашкавал и завият в амбалажна хартия, да те изпрати майка ти до магазина със списък за пазаруване и да се върнеш с всички покупки и правилно върнато ресто, че и понякога с вафла от продавачката за награда, да чистиш надписи от химикал по чина с тебешир, в голямото междучасие да бързаш да извадиш ластик и да играеш на "ема, есаса.."

Момчетата да бързат да играят на лимки, сутрин преди да влезеш в училище, първа смяна да правите всички заедно в двора физарядка, да се строявате преди първия час по класове и да ви проверяват за връзки и бележници, да си носиш в джоба текстилна носна кърпа, а не хартиена, шоколад кума лиса да е най-вкусният на света,....

Ех ,спомени спомени, от едно безвъзвратно отминало време...

Споделете и вашите спомени в полето за коментар



Каква беше процедурата за намиране на непознато другарче, с което да подхванеш кореспонденция: учителката ни по руски ни предоставяше адреси на разни училища в СССР, докъдето желаещите да пишат и получават писма изпращаха заявките си.

По тази схема аз започнах много приятелства, но само 2-3 от тях просъществуваха за по-дълго от 5-6 години.

Въпреки, че е на руски, предполагам, че няма да се затрудните с това трогателно наивно по детски писмо, което беше очаквано с интерес и нетърпение.



Разстрела на партизанските ятаци от село Крушево е предварително планирана полицейска акция на високо ниво във връзка с повсеместните блокади и акции срещу партизанското движение през пролетта на 1944г.

В разгара на Балванската битка, вбесени от неспособността си да се справят с партизаните, властите предприемат зверска разправа с цивилното население. Рано сутринта на 29 март полският пазач Петко Ст. Бибов бие барабана и съобщава: „Забранява се излизането извън домовете. Този, който наруши, ще се засреля без предупреждение. Селото е блокирано”. С автобусна кола от Севлиево пристигат 12 униформени и цивилни полицаи, които провеждат кратко съвещание в общината при секретар-бирника Христо М. Додунов. Уточнен е списък, по който започват арести.

Селото настръхва. Хората са смутени. Арестувани са 12 жители на селото, комунисти и ремсисти, верни ятаци и помагачи на съпротивителното движение с изключение на случайно попадналия Петър Димитров Божанков. Още в общината е освободена Стоянка Христова Димова, а малко по-късно и Божанков. От там 10 човека (в т.ч. трима ученици) са подкарани с удари на приклади към местността Бряста под предлог да покажат на полицията къде са се укривали партизаните и къде предния ден е убит полицейския началник на село Крушево в първия ден на започналата Балванска битка. При самия връх на местността Бряста старшият командва: „Бягай!” полицаите откриват огън в гърба на вървящите отпред ятаци и ги избиват на място. След това са доубити с пистолетни изстрели в главата. След това са доубити с пистолетни изстрели в главата. На полицаите участвали в акцията впоследствие са раздадени парични награди. Както е било обикновено за тогава в полицейския доклад за акцията е записано, че задържаните за застреляни при опит за бягство. Копие от акта за разстрела е изложено в музея на читалището.

Половината от тях са младежи от 16 до 23-годишна възраст.След като в селото чуват стрелбата и разбират за убийството, почти цялото село се изсипва в местността – бедата е за всички. Всичко наоколо е обляно в кръв.Отново барабанчикът съобщава: „Всички мъже от 16 до 60-годишна възраст да се явят веднага пред общинското управление. „Шумкарите” са избити, ще се претърсят горите и приберат телата им”. Вестта за убийството обхожда селото като мълния. Мало и голямо се отправя към Бряста. Покрусени от жестоката гледка плачат близки и познати, плачат и най-твърдите, плачат всички.Историята за убитите партизани и ятаци докосна  сърцето на един английски музикант – Джонатан Тейлър. Така се роди песента „Партизан“.

Околностите се огласят от плача на роднините – някои са загубили по няколко близки. Полицаите забраняват да се бие камбаната и убитите да се приберат по къщите. В началото нареждането е и да не се погребват в гробищата и цялото село настръхва – мъжете си говорят, че не могат да избият всички.  Полицията не разрешава труповете на убитите да се откарват по домовете им, а направо в гробищата. Хората не се подчиняват. Всеки помага с каквото може, включват се и турци.

Избите са натоварени на волски каруци, от тях по пътя в кашкавия сняг капе кръв и хората се пазят да не я газят. Цялото село се стича да изпрати избитите до гробищата. На гробищата са умити и облечени за погребение още топли.Цялото село потъва в дълбок траур. По великденските празници не се устройват обикновените тридневни традиционни хора, веселия, забави и вечеринки, не свири музика.

Днес на мястото, където са разстреляни ятаците се издига и паметник на загиналите антифашисти от село Крушево.Карл Кандулков дава идеята за морените, като припомня заръката на Иван Вазов на гроба му да бъде поставен голям камък-морена. Петко Цонев с помощта на Илия Янков Монев, Сава Стоянов, Ненко Колев и други уточняват местата, където са паднали десетте ятака след разстрела им. Със Симеон Симеонов и Йончо Панов от музея отива в каменните кариери при Долна Кремена и прави поръчката. На всяко едно от лобните места на ятаците през зимата и пролетта на 1973 г. се поставя морена от бял врачански камък с името на разстреляния ятак.

Разстреляните ятаци са:

Илия Ненков Вълчев, 42г, /27.07.1901-29.03.1944/Илия Петров Димов, 36г, /13.01.1908-29.03.1944/Христо Петров Димов, 44г, /02.09.1899-29.03.1944/Къньо Христов Колев, 41г, /21.04.1903-29.03.1944/.Трифон Христов Станев, 34г, /17.12.1909-29.03.1944/.Атанас Хараланов Попов, 23г, /31.01.1921-29.03.1944/Иван Минков Иванов, 18г, /11.11.1925-29.03.1944/.Иван Христов Влаев, 19г, /22.04.1924-29.03.1944/.Хубан Първов Хубанов, 18г, /13.04.1925-29.03.1944/Стефан Цвятков Станев, 16г, /29.07.1927-29.03.1944/

Източник: „История на село Крушево“



Нищо и никаква вестникарска обява, по която погледът на обикновения читател преминава, без да спре. Но тя веднага приковава вниманието на „специалистите“ в тази област. ДСО „Мототехника и автосервиз – София“ ще проведе на еди-коя си дата от еди-колко си часа търг за продажба на употребявани автомобили“.

Воден от любопитство и желание да си опитам късмета, в един мъглив софийски ден се запътвам към посочения в обявата адрес – Ботевградско шосе № 273. Човек, който никога не е идвал тук, може да се добере до посоченото място само на принципа „с питане и до Цариград се стига“. Впрочем не само – следва дълго газене на кал и прескачане на локви, за да се стигне до паркинг, ограден с висока ламаринена ограда, увенчана за всеки случай в горния край с два-три реда бодлив тел. Мерките за сигурност се подсилват и от едно куче вълча порода, което иначе оглежда съвсем приветливо допуснатите вътре за огледа. Въпреки студа, мъглата и факта, че е делник, пред оградата са се събрали доста хора. /Между другото всички определени за оглед дни са в делник – явно преимущество за хора без работно време ./ Трийсетина коли са паркирани в калта, а сбраното множество пуши, говори шумно и чака да се запише в списъците… Записвам се, в определения ми час пристигам отново и се нареждам пред вратата към паркинга. Извикват един по един двайсетте човека, които сме определени за следващия половин час, вземат ни паспортите и ни пускат вътре.

След първия поглед към подредените автомобили объркването ми е съвсем пълно. Представите, които си бях изградил, като четях обявата – Форд, Опел, Пежо и т.н. – се изпариха като дим. Гледката по-скоро създава впечатление за автомобилно гробище или битпазар, отколкото за паркинг с автомобили. Повечето посетители явно не са новаци, бързо и делово оглеждат, клякат, завират се. Има и един-двама, които гледат като мен с неразбиране редицата катастрофирали коли. От тях според обикновения наблюдател нищо не става. „Ти какво очакваш? По-новите коли се продават на корекомския търг, не тук – обяснява на своя приятел някакъв младок, очевидно по-запознат с „тия работи“.-После да не мислиш, че в търга печелят балъци като тебе и мене? Само автотенекеджии, шофьори от международния и техни хора, дето могат да ги поддържат тия коли. Ей от оная трошка ти прави чисто нова кола и й взима двойно и тройно. А за по-запазените наддават само разни от провинцията, бензинаджии, бармани, изобщо играчи, дето могат да хвърлят много пари.“ Поглеждам по-нататък и откривам, че има и коли, които поне на външен вид изглеждат добре. Все пак и тази част на паркинга не може да заглади напълно впечатлението, че се разхождаш из някакъв музей на модерното изкуство. Но изглежда малко хора мислят като мен. „Нищо му няма – чувам да разговарят двама пред катастрофирал микробус.-Ще се стегне – дребна работа.“ Очевидно съм имал оскъдни представи за възможностите на автотенекеджиите.

Трийсетте минути изтичат, връщат ми паспорта заедно с едно картонче, което ми дава право на участие в търга.Няколко дни по-късно, за да наддават за 60-те автомобила, в Зимния дворец на спорта в Студентския град се събраха 1200 души. Хора от София, от провинцията, млади, стари, готови на рискове наивници, дошли да си опитат късмта, опитни и пресметливи типове и дори няколко майки със съвсем малки деца. Разноликата тълпа не може да разсее у мен лепкавото усещане, че присъствувам на някаква спекулация.Погледът ми постоянно открива в множеството по някой от ония образи, които забелязах на огледа – сериозни и потайни физиономии, делови мъжаги на средна възраст, облечени младежки – джинси, спортни якета; лукави усмивки, заговорнически разговори с половин уста, студено пренебрежение към останалите „леваци“. „Ще взема да дам двайсе бона за оня Голф, ама ще има да викат после у-у-у“ – казва прошарен мъж с дънков костюм на млада жена, обута с нещо като кавалерийски ботуши и с изрусена тук-таме коса. След малко щях да разбера какво е това „у-у-у“. 

Срещу 100 лв. депозит и картончето с номера участвуващите попълват молба по образец и я пускат в сандък с процеп, приличен на избирателна урна.Трибуната пред хокейното игрище започва да се пълни с хора. Мачът започва, само че комбинациите и ударите ще се разиграват не върху ледената площадка. От някаква трибуна започват да четат по озвучител на радиоуредба наддаванията. Чете се всичко наред, много бързо, затова не се чува добре. След кратка почивка започва повторно четене, вече на печелившите наддавания. Трибуната се напълва съвсем, обстановката е гореща, въпреки че от ледената площадка лъха студ като от хладилник. Разнасят се освирквания и дюдюкания, когато четенето стига до няколко по-запазени коли – за тях се предлагат по 15, 17, 20 хиляди лева. 

Един невероятно блъснат Опел-дизел с още по-невероятна начална цена от 4900 лв. достига до 20 259 лева. Затова пък в тълпата се чуват ръкопляскания, когато се случи що-годе поправима кола да бъде спечелена с наддаване в разумни граници. Голямо оживление настава, когато се разбира, че съвсем грохнал „Фолксваген“ с начална цена 700 лв. е спечелен за 701 лв. Но настъпва многозначително мълчание, когато за едно здраво БМВ /съдейки по началната цена – 21 800 лв./ е обявено печелившото наддаване на стойност 45 500 лв. Не се чуват дори освирквания. По трибуната преминава тих ропот. В предварителното четене успях да чуя няколко наддавания за същата кола от по 26, 27, 30 и 33 хиляди лева. Носеха се противоречиви и невероятни слухове, че по-рано била притежание на еди-кой си. „Това са номера – пак я блокират. 

На миналия търг дадоха за нея 43 хиляди, после се отказват – какво като губи сто лева депозит. 

Наддават невероятни суми, за да се откажат всички и после я взимат на по-приемлива цена. Миналия път така стана и с онова Волво-дизел. Колите се менят, хората остават. „Играчите са едни и същи „ – обяснява авторитетно някакъв глас зад гърба ми. По-късно разбрах, че това не са празни приказки – няколко коли, за които на миналия търг са предлагани невероятни суми, този път бяха спечелени с далеч по-приемливи наддавания. Естествено, няма гаранции за успех в тая игра, но фактите са налице. Не е нужно да се мисли много какво дава възможност да се разиграват тия комбинации – ако печелившият се откаже, правото за закупуване се дава на следващия в наддаването, но той трябва да заплати най-високата предложена цена. Ако се разреши на следващия да закупи колата на цената, която той предлага, тия номера няма да минат.Монотонното четене на имена и суми спира заради някакво съобщение. Говорителят обявява: „Участвуващите в търга… – следват няколко имена, а след това настъпва пауза. „Вече са арестувани“ – довършва вместо говорителя нечий глас и спонтанен смях се разнася по редовете.

„Спектакълът свърши“ – мисля си като прочитат и последното съобщение,и с блъскане си пробивам път навън. В този момент става ясно, че лудницата тепърва предстои. „Айде, другият търг започва“ – казва на изхода развеселен чичко от провинцията. Пред залата са паркирани няколкостотин автомобила, дори върху затревените площи. Започва алъш-вериш, но не с тайни наддавания, а с пазарлъци и много по-богат асортимент автомобили. Някои от тях, съдейки по вида им, също са купени от такъв търг, изчукани, китосани, с корекомска боя – съвсем като нови – само за 15-20 хиляди. Някои продавачи са залепили дори бележка с цената на предното стъкло. Тази търговска треска явно беше подсилена от слуховете за съвсем скоро предстоящи изменения в реда за продажба на автомобили.

Тези изменения безспорно са необходими, за да се пресече дейността на някои  спекуланти. Но търговете като форма на продажба ще останат и не е зле да се помисли за такива правила на участие, които не създават условия за комбинации, а предоставят на всеки възможност да си купи употребявана кола на разумна цена.ВИЖТЕ ОЩЕ:Първият български автомобил разработен в бившата авиационна фабрика в Ловеч

Препечатано от сп. „София“, 1986 г.



Първият ден на септември 1997 г. Последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце Звездец. 

Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит. Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас. Цял месец след тази сакрална дата от него се извозват безкрайни кервани с военна техника, танкове, платформи с оръдия…

Сгушени в дебрите на Странджа, на произвола на съдбата са изоставени сградите на бившите казарми и другите постройки от военния комплекс край границата, в който някога са отбивали военната си служба по около 2000 войника на набор. След изминалите 18 години оттогава, днес всичко това тъне в разруха.Единствената грижа, която полага военното министерство за собствеността си тук, е да плаща на няколко пазача да охраняват обекта. 

Те обаче така яко са замаскирали присъствието си, че и със свещ в ръка да се търсят, не могат да бъдат открити. Всеки може необезпокоявано да се разходи из руините на поделението и да се наслади на гледката, без да бъде смущаван от никакво друго човешко присъствие или да бъде изгонен от митичните охранители.Това, което се вижда обаче, може буквално да разбие сърцето на всеки милеещ за благоденствието на родината си човек. Съзнанието ти просто отказва да приеме за реалност гледката на безвъзвратно потрошените милиони, отделяни някога за отбраната на страната ни от пълнената с труда на родителите ни хазна.Масивните казарми, строени половин век преди изоставянето си – през 1947 г., със здрави тухли, правени на място тук, сега зеят порутени. Оцелял непокътнат е единствено надписът на един от входовете им, нравоучително наставляващ „Повече пот в учението, по-малко кръв в броя“. До тях, в някогашния басейн, днес „плуват“ на сухо къпинаци и проскубани саморасли фиданки.

Обрасла в храсталаци е и добрата стара кухня, където в огромни зидани казани се е приготвяла манджата за изгладнелите след изнурителното юркане войничета. За тях имало изградени 3 столови с обща площ от цели 3 декара. И тъй като при такава голяма навалица от хора няма как да се мине без сакътлъци, настинки и разни други болежки, насред поделението е била разположена огромна лечебница с кабинети за прегледи, манипулационни и стационар. В настоящия момент обаче и нейната сграда има нужда от сериозно лечение и грандиозна строително-ортопедична намеса.Покрай строгите учения обаче, намирало се е време и за развлечения. 

За целта на живописния скат зад плаца, сред дъхава борова горичка е издигната сцената на летен театър и амфитеатрално разположени пейки за зажаднелите за зрелища солдати – някога огласяна от концерти и театрални постановки. От нея почти нищо не е останало, но на няколко крачки встрани е оцелял паметен агитационен обелиск с патриотичния надпис: „Мила родино, ти си земен рай“.Странно е как при тази разруха, най-дълговечни и най-непоклатими се оказват именно тези емблематични знаци на социалистическата пропаганда. Още не са избелели напълно цветовете и на фреските, посветени на историческия ХІІ конгрес на БКП и на „1300 години България“. А сред руините на трибуната, откъдето командването строго е наблюдавало как „чепикът набива крак“ в тържествен марш, почти непокътнат е останал барелефът на стария ни социалистически герб. 

Но не и двете зенитни картечници, които наперено са вирили дула от двете й страни и от които днес помен няма.На общината в Малко Търново 10 години след бастисването на поделението са предоставени и 82 апартамента в жилищните блокове, построени за нуждите на офицерските семейства. Сигурно всеки, пътувал към Турция по този път, се е дивил на окаяното им състояние. Но едва ли подозира какво ще завари вътре в някогашните апартаменти на военните, в които още няма заселени цигани. Истински апокалипсис! И кончета, които се разхождат пред входа като в прерия…„Ами вижте какво представлява днес сградата на ДНА в центъра на селото – отваря ни очите Костадин Статев, местен жител, работил някога в същото поделение, който не крие болката си от тоталната разруха на цветущите преди време военни имоти. – Когато се строеше, участие взе и кметството на Звездец. 

Имаше огромна дискотека за младежите. Просторният салон се огласяше от неспирните културни мероприятия, концерти, забави… А сега няма къде едно селско събрание да си направим“.Въпреки че отвън постройката изглежда читава, отвътре за стария й разкош безмълвно свидетелства само скритата под мръсотията мраморна венецианска мозайка във фоайето и почернелият дъбов паркет в затрупаните с боклуци помещения.Как да не те хване яд, че този огромен сграден фонд, разположен в живописна местност, недалеч от Странджанското оборище – Петрова нива, толкова години е оставен да се руши, вместо собственикът му – Министерството на отбраната, да намери начин да го стопанисва. Пък като не може, мъжки да си признае безсилието и вземе, че го даде на други, които да го използват и да се грижат за него. Защо в това красиво място, с кристално чист и благодатен планински въздух, тези сгради не бяха превърнати в санаториум или старчески дом, да речем. Като се използва готовата инфраструктура с кухни, столови, спални помещения, поликлиника, база за развлечения…  Само че влакът към реализирането на подобни блянове вече отдавна е заминал към небитието.

Така, макар че в затънтените странджански дебри вражески войник не е стъпвал, разрухата тук наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус, а споменът за полка край границата е все по-избеляващ.

Източник: www.desant.net/Автор : Диана Славчева, снимка Николай Недев Със съкращения./



„Абсурд“ – би казал всеки жител по времето на соца. „Не, ама да“ – бих перифразирал покойният Петко Бочаров. Тя, случката, станала не в село Могила, както пише поетът в „Песен за човека“, а в морската ни столица – социалистическа Варна… На чаша бира сме на лозето на приятеля ми Григор Стоянов-Гришата, пенсиониран служител от ГКПП при летище Варна.

„По онова време (70-те години на 20. век) в квартал „Владиславово” имаше едно много палаво 6-годишно дете – Митко – започна Гришата. – В неработни дни, когато не ходел в близката детска градина, като направел някаква беля и го напляскат, Митко хващал автобуса (поради малката си възраст не плащал билет) и отивал при баба си в квартал „Аспарухово”. А тя по телефона успокоявала родителите му, че той е при нея, да не се тревожат. В ония години държавната доктрина за комунистическо възпитание на младежта обхващаше и детските градини. И в тях програмно се величаеше Съветският съюз, а столицата му Москва се възхваляваше като райско място на земята. В този дух идеологически е бил „подкован“ и невръстният Митко. Случило се обаче така, че през един летен ден за немирствата си бил наказан и от двете страни: от родителите си във „Владиславово” и от баба си в „Аспарухово”. И сърдитият Митко решава да замине за мечтаната Москва. Колко му е, летището е на около 1 км от дома им и често се наблюдават излитащи и пристигащи самолети. И така, взема един комат хляб, прекосява нивите, които делят жилището им от летището, пристига там и се спотайва в един ъгъл на чакалнята. Когато по високоговорителите се разнася поканата „Пътниците за Москва да се отправят към самолета“, Митко се присламчва към едно семейство с две деца, с тях безпроблемно минава през КПП-то, влиза в самолета и се настанява на някакво свободно място. От време на време минават стюардеси и го черпят с нещо за хапване, без да го разпитват.

Но когато слиза на летището в Москва, нещата яко се затягат, защото на руското КПП „стъргата“ е жестока: броят стриктно не само хората и бебетата им, но и придружаващите ги животни. Задържат малкия нелегален пътник и се обаждат в българското посолство: „Ваш гражданин нарушил государственную границу Советского Союза”. Елате да си го приберете. В посолството щели да се побъркат: „Кой ще да е този луд, който наместо да драсне на Запад, се е юрнал към Съюза“. Българският посланик се разпоредил да приберат нарушителя. Те също се изумили от срещата си с „гражданина” и му дали някакъв сандвич. Един от служителите, който имал малки деца, съжалил беглеца и предложил: така и така е дошло момчето, поне да го разходят из Москва, да сбъднат мечтата му. Качили го в кола, посетили Червения площад, Парка за отдих и култура „Горки“ и накрая в огромния магазин „Детский мир“ му накупили за десетина рубли цяла торба евтини дървени играчки в различни цветове. В същото време във Варна родителите и баба му са в паника, момчето е изчезнало, съобщават в МВР и го обявяват за издирване.

В посолството на другия ден с първия самолет за Варна го изпращат и когато се явява у тях, преди да посегнат да го набият, той ги изумява: „Идвам от Москва!“ – приключи разказа cи Гришата.

– Важното е – казвам, – че всичко е минало добре.

– Глупости – отговоря Гришата, – ти знаеш ли какво стана после? Българското посолство в Москва сезирало за нарушение на граничния режим нашето външно министерство, външното министерство е сезирало вътрешното министерство и нашият министър издаде заповед за наказание на цялата смяна, която е била дежурна в деня на „произшествието“. А в тази смяна бях и аз и също го отнесох.

– И все пак с това неприятностите са приключили – предположих аз.

– Глупости – повтори Гришата. – Работата стана по-зле, защото този хлапак, като занесъл торбата с подарените играчки в детската градина и се похвалил с „подвига“ си, случката се разнесла и по другите детски градини и после рояци деца започнаха да обсаждат летището с желание и те да се изявят като Митко. В чудо се видяхме, удвоихме охраната, за да опазим самолетите от кандидати за герои. Ха наздраве! – вдигна халбата с бира Гришата.

Припомнил случката – Костадин Чобанов, Варна/Източник: retro.bg/



Една нощ светлините в цяла Варна изгасват мистериозно и целият град потъва в мрак.Всичко това продължава за около половин час, а целта е да бъдат заблудени похитителите на самолет, поискали да избягат във Виена. След една перфектно планирана и изпълнена операция, самолетът, пътниците и екипажът са спасени, а похитителите – неутрализирани.

Датата е 7 март 1983 г. В 18 часа самолет Ан-24 на БГА Балкан излита за редовен полет от София за Варна. Пътниците са около 40, а сред тях и четирима софиянци на възраст между 17 и 22 години. Младежите се на борда с идеята да отклонят самолета към летището във Виена, за където не продават билети.Малко след излитането младежите вадят ножове, незнайно как преминали проверката на софийското летище. Те съобщават на смаяните пътници, че са рецидивисти, излезли от затвора и че ще счупят илюминатор и разхерметизира самолета. Един от похитителите опира острие в гърлото на стюардеса. Искането към екипажа е да отклонят полета към Виена. Командирът обаче уведомява наземните власти, които му дават указание да съобщи на похитителите, че лети към Виена. Всъщност се държи курс към Варна, като самолетът кръжи над България, за да имитира по-далечен полет към столицата на Австрия.

Случаят все още се помни с изгасянето на тока на цяла Варна. За да бъдат заблудени похитителите, се взема решение да бъде спряно електричеството в целия град. Те все пак виждат корабите в Белославското езеро, мислейки си, че това е Дунав.

Малко след 20 часа плененият Ан-24 каца на варненското летище. Спира на повече от километър от пасажерския терминал. На борда на самолета се качват полицай и служител на аерогарата, говорещи немски език. Те трябва да заблудят похитителите, че са австрийски летищни работници и вече се намират във Виена. В последния момент нападателите усещат, че са измамени, споделя спомените си пред Дарик Стоян Милков. Заради перфектния си немски 46-годишният тогава заместник-началник на КПП-то на аерогарата е избран да играе ролята на австрийски полицай. Българският милиционер се справя с нелеката задача да заблуди похитителите, но е разпознат от тях по черното яке родно производство, спомня си още варненецът.

„Излъгали са ни. Това не е Виена. Сега ще колим„, извикал единият от похитителите, връща лентата 31 години назад полковникът от резерва Милков.

Следва щурм на спецчастите и самолетът е овладян. Пътниците са невредими. Ранена е само една от стюардесите. Един от похитителите е застрелян, а останалите трима – арестувани, спомня си Милков.

Убит е лидерът на похитителите, който се оказва войник, избягал от софийско поделение. Застрелян е в тоалетната на самолета, където се заключва с взетата за заложник стюардеса и заплашва да я убие с нож. Момичето е ранено в шията, като острието се спира на милиметри от сънната артерия.

Варненските служители на МВР наричат операцията „Виенския случай“. Тя преминава под ръководството на генерал Велико Станков, който по това време оглавява местното подразделение на милицията. Действията на генерал Станков и подчинените му са перфектни, а организацията, създадена от МВР, би могла да влезе във всеки учебник по антитероризъм.

За да не изтече информация и не се създаде психоза, варненските криминалисти даже прибягват до хитрост. „Обиколихме всички болници в града, за да проверим дали няма насрочени операции. Казахме им, че търсим прострелян човек. Не им разкрихме, че ще гасим тока“, разказа Любомир Димитров, полковник от резерва, бивш директор на РДВР-Варна и ръководител на отдели и екипи в дирекцията. По време на „Виенския случай“ е част от икономическия отдел.

Следва дело, което продължава не особено дълго, тъй като през 1983 година властите са безкомпромисни към подобен род действия. Четиримата похитители са осъдени, като тримата останали живи отиват в затвора. Съдия по делото е Димитър Попов, който след години става министър-председател на България.

„Виенският случай“ е последният по-сериозен инцидент с отвличане на български самолет. За участието си в операцията Стоян Милков е награден с орден за храброст. Отличени са и останалите главни действащи лица от МВР.

Източник:dariknews.bg


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации