Как и защо бе построена чинията на Бузлуджа? Малко известни факти за огромния паметник функционирал само 8 години

На 29 януари 1959 г. е взето решение да бъде построен паметник на връх Бузлуджа. Той трябва да увековечи Бузлуджанския конгрес от 2 август 1891 г. на поляните под върха, където тайно се учредява Българската социалдемократическа партия. Конгресът се състои по време на традиционните ежегодни тържества в памет на Хаджи Димитър. Участие вземат Димитър Благоев и около 30 други социалдемократи и гости от Търново, Дряново, Габрово, Севлиево, Казанлък, Стара Загора и Сливен.

Началото на строителните дейности е поставено на 23 януари 1974 г., когато над 15 000 куб.м скална маса са изкопани, за да бъдат хванати основите на монументалната конструкция. По този начин височината на върха намалява – от 1441 метра той става 1432. Строежът се финансира с дарения на стойност 14 186 000 лв. Всъщност са събрани почти 16 милиона лева, като от разликата са построени 3 детски градини. До монумента са прокарани асфалтови пътища от връх Шипка и от главния път Стара Загора-Русе в отсечката след Казанлък, като отбивката за паметника е означена с огромен паметник в цял ръст на Димитър Благоев.

Архитектурният проект е дело на арх. Георги Стоилов и колектив. Сградата има визуална прилика с Олимпийския стадион в Монреал, както и със сграда, проектирана около 1955 г. от Франк Лойд Райт на Гръцката православна църква в Уисконсин, САЩ. Издигнат на едноименния връх, почти в идеалния център на България, от него се разкрива неповторима гледка към Балкана.Конструкциите са проектирани от колектив, ръководен от проф. инж. Добромир Коларов. В строежа участват някогашните Строителни войски и доброволци бригадири. Ръководител на обекта е командирът на старозагорската строителна дивизия ген. Делчо Делчев.

Сградата се състои от куполна зала и 70-метров двоен пилон. На върха на пилона са монтирани 2 петолъчки с размери 6,50/12 м. Тържествената зала е с диаметър 42 м и височина 14,5 м и е декорирана с мозайки с обща площ от 550 кв.м. Мозайките пресъздават „изграждането на социалистическо общество” и „борбите” на БКП. В коридора около залата има 14 композиции, отразяващи мирния труд. Художественото оформление на паметника на Бузлуджа отнема 18 месеца и усилията на над 60 творци.Тържественото откриване е насрочено за 23 август 1981 г. в присъствието на първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Хиляди хора от цяла България се стичат да видят чудото на родната архитектура. През следващите няколко години сградата е посетена от над 2 милиона души. Всички те имат печат в специалните си туристически книжки.

След 10 ноември 1989 г. идва краят на щастливите дни за огромния паметник. Функционирал в продължение на само 8 години, той потъва в забвение и бива оставен на произвола на съдбата. Във вътрешността му се приютяват диви коне.

Монументът на върха и днес е уникално място с огромен потенциал да се превърне в изключителна туристическа атракция. Идеята е хора от Канада, Австралия и Япония ежедневно да се отправят на пътешествие до България, за да видят „летящата чиния“, кацнала на планинския връх. Вместо това обаче периметърът не само е затворен за посещения, но дори е и опасен.

В момента паметникът е собственост на държавата и е предоставен за управление и стопанисване на Областната управа в Стара Загора. БСП пожелава собствеността още през 2011-а и получава предложение за прехвърлянето й, което не приема. Според експертите обаче Бузлуджа е национален и надпартиен въпрос и собствеността, както и отговорността за него, трябва да бъде държавна.

Най-логичното нещо, което може да се случи с паметника, е да бъде обезопасен, охраняван и да бъде искан вход за посещенията му. Все пак ежедневно десетки влизат в него – това би било лесно и ефективно решение, подобряващо регионалния туризъм. Областната администрация, представляваща държавата, обаче предприе най-неадекватното действие в случая – затвори го за пореден път, и то показно.

„Нелегалният“ туризъм въпреки това е показателен за потенциала на сградата, но и опасен за самите посетители. Сградата няма да се срути върху главите на хората, но по-непредпазливи или невнимателни могат да пострадат.

Ако сградата бъде взривена, а мястото – разчистено, това би било пълна лудост, защото би струвало повече от това да бъде консервирана. Чрез потока от туристи Бузлуджа ще може да бъде поддържана и да носи приходи на собственика си и дивиденти за туризма в региона и в страната, смятат експертите.Те са наясно, че Бузлуджа е строена за възхвала на БКП, но днес не се цели възхвала на партия или режим, а опазване на културно-историческото наследство. Затова правилният подход според тях е консервиране вместо реставриране.

Друга щекотлива тема е дали в сградата трябва да бъде представена цялата българска история, или само на социализма.Какви са разликите между нагласите на българските и чуждестранните туристи към паметника като към потенциална туристическа дестинация?

За голяма част от чужденците е ясно, че Бузлуджа представлява изключителен обект с много голям потенциал. Много от тях я смятат за най-интересното, най-вълнуващото, дори най-доброто място, което може да се посети в България. Българите не разбират защо Бузлуджа би била по-интересна от Шипка например.

Разликата е, че българинът приема обектите през призмата на емоциите, които свързва с определените исторически събития, а чужденецът вижда директно обекта, без изкривяване на неговата материална същност. Така за един българин Шипка е много по-важна и значима емоционално, а за един чужденец Бузлуджа е по-ценна и интересна визуално.Разбира се, този процес е съвсем естествен и правилен, защото паметниците са не само визия, а и смисъл, затова и сравнението Шипка-Бузлуджа всъщност е неуместно.

Финансирането най-общо може да се случи по европейска оперативна програма чрез публично-частно партньорство или чрез международна компания за набиране на средства.И по първоначални изчисления става въпрос за 2,5 млн. лв. за най-общото консервиране на паметника. Ако конструкцията е увредена, сумата може да бъде и доста по-висока.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Млякото беше 18 ст., сиренето – 2,60 лв. и още:

Преди 1989 г. ДСО „Родопа“ беше единствената държавна фирма, осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът имаше клонове във всеки окръжен град. Помня, че наденицата македонка, известна като „кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 лв.

Цената на билет за градския транспорт в столицата и в големите градове на страната до 1973 г. беше 4 ст. От началото на 80-те цената на билетчето за автобус, тролейбус или трамвай стана 6 ст. Билет за самолет София–Бургас в края на 80-те струваше 22 лева. Билет за кино струваше 0,25 лв., входът за театър беше 1 лев.Цените на стоките бяха народни и се определяха от Комитет по цените. Ето какво си спомням. Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене – от 15 до 20 ст. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето. Виното също беше по джоба на всеки – 97 ст. Конякът „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракията – по 4-5 лв. Лимонадата от 330 мл – 5 стотинки, оранжадата – 9 стотинки, швепсът – 15 стотинки.

През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 ст. без бурканчето, краве сиренето беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140.

Какво още си спомняте за живота по времето на социализма в НРБ ? Ще се радваме ако напишете и вашите спомени,като Ви помолим да спазвате добрия тон.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за хитовият в миналото сериал"Седморката на Блейк"

Тези от вас, които не са твърде млади, със сигурност помнят огромния успех, с който премина по малкия екран сериалът "Седморката на Блейк". Първият сезон беше излъчен някъде в средата на 80-те, а две-три години по-късно пуснаха и втория. 

По онова време фантастичните филми бяха рядкост, затова жадните за зрелища български зрители се залепяха за телевизора в началото на всеки епизод и не се откъсваха до самия му край. Това с особена сила важеше за нас, учениците, които с огромен ентусиазъм си правехме "гривни за телепортиране" и си играехме на "Блейк".През 1977 година сценаристът на Би Би Си Тери Нейшън предлага проект за фантастичен сериал, в който група престъпници-революционери се бори срещу тираничната Земна федерация. 

Първоначално се предвижда Блейк да има седмина спътници, но по финансови причини броят на героите е орязан до шестима, включително самия Блейк, а по-късно стават даже петима. За да няма несъответствие със заглавието, е дадено мъглявото обяснение, че компютрите също са членове на екипажа, като по този начин числото се "допълва" до седем.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иван Бурин - авторът на песента „Пред нас са блеснали житата”

Поетът Иван Бурин чрез своето творчество възпя три епохи и трябва да има заслужено място в пантеона на безсмъртието. Голяма част от стиховете му са музицирани и българите си ги тананикаха във всекидневието. Кой не помни песните „Пред нас са блеснали житата” или „Напред неуморно, другари”.

Рожденото му име  е Иван Трифонов Алексиев, и е роден на 25 декември 1912 г. в с. Ребърково, Врачанско. Следва  ветеринарна  медицина и право в Софийския  университет. Избиран е в централното  ръководство на  БОНСС, бил е редактор на  в.’’Студентско знаме’’ и в.’’Академик’’. Автор е на стихосбирките ‘’Мана’’/1938/,  ‘’Плодът изкърши клонките’’/1939/.

Участва във Втората световна война като  военен кореспондент. За войната написва два сборника с очерци: ’’Как минахме Драва /1945 / и ‘’С Григорий  Орда на Драва’’ /1972/.

Взема участие и в бригадирското движение с ръчен  труд през  деня, а вечер пише    стихове, очерци и дописки до централните български вестници. И ако някой прави  класация за певец на бригадирското движение, то Пеньо Пенев ще отстъпи със своята ватенка първото място на Иван Бурин. Иван Бурин е работил като като редактор в издателство ‘’Български писател‘’ в периода 1960-1965 г. Член е на Съюза на  българските  писатели.През годините 1965 -1985 г. издава тринадесет стихосбирки, един роман и пет сборника с фолклористика. Романьт е ‘’Стоян Глога’’/1968/, а стихосбирките: ’’Пролетта и трактористьт’’/1950/, ‘’Огньовете на Бузлуджа’’/1952/, ‘’Песента се врьща над  полята’’/1962/, ‘’С твоят глас  майко’’/1964/, ‘’Под  бьлгарско небе’’/1966/, ‘’Лято’’ /1968/, ‘’Цветовете на дьгата’’/1972/, ‘’Лозето на бьлгарина’’/1973/ и др.

Награждаван е с Димитровска награда /1951 / и сьс  званието ‘’Заслужил деятел  на  културата’’/1965/, както и с орден ‘’Народна република България’’ пьрва степен. Иван Бурин извървя своя житейски път, през  епохи на погроми, победи и вьзторзи и преживя тежко разрухата по време на  безрасъдната лъжедемокрация.На 29 септември 1991 г. този доблестен син на българския народ си отиде огорчен  от този свят, за да тъне днес недопустимо в безмълвния  мрак на забвението. И ще останем с надеждата, че еднн ден българската съвест и морал, ще му отредят заслужено място в Пантеона на  безсмъртието .

След няколко месеца се навьршват тридесет години от неговата  кончина  и обществеността на Враца, като първа стъпка е съвсем в реда на нещата да обяви певецът от Ребьрково за почетен гражданин.

Д-р Мирослав  ЛАЗАРОВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Племенник на Яворов осакатен в лагера "Белене"

Д-р Найден Николов Найденов е роден на 20 януари 1902 г. в с. Средно Градище,  Чирпанско в учителско семейство. Майка му Екатерина  Тотю-Крачолова е сестра на поета П.К.Яворов. Писателската му дарба се  проявява още като осем годишен, когато публикува разказче вьв в-к ‘’Славейче’’ озаглавено ‘’Какво изпатил вуйчо Пейо’’.

Завършва гимназия в Стара Загора и през 1923 г. учи два семестъра вьв Висшето  агрономическо училище ‘’Вайнщефан в град Фрайзинг Германия.През 1924 г. следва ветеринарна медицина в град Парма, Италия,като през 1928 г.завършва обучението си и защитава докторат. По това време издава книгата ‘’Истината за трагичната случка   с Лора и Яворов’’. А заедно с д-р Иван Лабутов /съпруг на сестра му Малина/ и други  съидейници основават в София БНСС ‘’Христо Ботев’’.

В България е назначен за участъков ветеринарен лекар в Брацигово, където се запознава и сключва брак с учителката Куна Ракова, родом от Панагюрище.След 1930 г. е околийски ветеринарен лекар  в Пещера, а от юли 1931 г. е началник по  здравеопазването в Пловдивската окръжна постоянна  комисия . Същата година издава  книгата си ‘’Спомени за Яворов’’.В 24-то Обикновено народно събрание /май1938 г.-октомври 1939 г./ е най-младият   народен представител. 

От това време датира дружбата му с Иван Багрянов, който е министър на земеделието и горите, а през 1944 г. е министър-председател на Царство България. Д-р Найденов става началник на политическият кабинет на Багрянов. През септември 1939 г. е избран за председател на Българския ветеринарно-лекарски съюз. През този период заедно с проф. Михаил Арнаудов подготвят книгата "Истината за трагедията на Яворов", която не е издадена и  до ден днешен.

След 9 септември 1944 г. д-р Найденов е подложен на репресии. През 1948 г. е   арестуван и осъден на 10 години строг  тъмничен затвор. Поради измръзване в лагера  Белене са му ампутирани и двата крака.

В периода  1958 -1961 г. докторът подготвя ръкопис от 360 страници ‘’Спомени с Иван Багрянов’’. Описва срещите си в чифлиците ‘’Махзар паша ‘’/Воден/ и в с. Избул, Новопазарско,  срещите с цар Борис трети , Богдан Филов и др. политическите срещи  в руското и немското посолства, изпращането на делегацията за преговори в Кайро, Народния съд и др.

Ръкописът е бил неизвестен дори и на близките му, докато през 1991 г. е открит случайно прибран в куфар в едно мазе. Книгата вижда бял свят през 2002 г. и е издадена сьс средства  на Българския национален фронт ,Чикаго  САЩ.Д-р Найден Найденов умира от левкемия  на 16  септември 1965 г.в ИСУЛ, в ръцете  на искрения си приятел проф. Бойчо Бойчев. До края на дните си, той контактува и с проф.Михаил Арнаудов. А общата им книга за Яворов, може би се крие в някое мазе. Такава е съдбата на  скритите ръкописи, подобна е съдбата и на скритата ни история.

Д-р Мирослав ЛАЗАРОВ /www.nabore.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Партизаните - кой беше в Балкана?

 

Партизанки от бригада "Чавдар" на 9 септември 1944 г. в София

Антифашистът Стефан Халачев бяга от концлагера „Кръсто поле”, като боец от отряда „Чавдар” в землянка под връх Вежен издава вестник "Въстаник"Името на Стефан Иванов Халачев (Велко) е сред най-известните антифашисти от партизанската бригада „Чавдар”. Той е роден в Пловдив на 14 май 1917 година в семейството на учители — комунисти. 

От малък Стефан расте като будно и любознателно дете.  Проявява голям интерес към книгите. Учи се добре. В първите класове на гимназията става член на марксистко-ленински кръжок, а след това и на РМС. Участва активно в работата на организацията. Размножава позиви, пише лозунги, не се разминава с полицията, където е бит. Член на РМС (1933). През 1935 г. е изключен от всички гимназии в страната заради активното му участие в дейността на Комунистическия младежки съюз.А той е един от най-добрите ученици в Пловдивската мъжка гимназия. Учи не само по учебници, а вече е прочел много странична литература… Знае наизуст и декламира стиховете на Смирненски, на Ботев и други големи поети. 

Неговите сигурни знания и висока култура го открояват сред другите ученици и правят силно впечатление на неговите учители. Увличайки се от поезията, Стефан сам пише стихове… Стефан Халачев е бил душата на младежките сбирки. Пеел много хубаво. Захласвал се по народните песни. Свирел добре на китара. По късно успява да завърши гимназия. Записа се да следва право в София. Свърза се с БОНСС и работи сред студентите. Развива активна дейност сред тютюноработниците.Бил е член на РК на РМС. По-късно — от 1941 г., става член на окръжния комитет, отговарящ за селските райони в Средногорието. Арестуват го през 1941 г. за 1 май и намират у него позиви. Бил жестоко бит, а след това освободен под гаранция. След нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз на 22 юни 1944 г. е арестуван  от полицията и е интерниран в концентрационните лагери „Гонда вода“, Асеновградско, а по-късно преместен в „Кръсто поле“, Ксантийско. Подготвил се и като намерил удобен момент към края на 1941 г., при извеждането им на работа, се отклонява от групата и преминава в нелегалност. С големи трудности Стефан се добрал до Асеновград. Изпратили го в София. Тук му поверили да работи по младежка линия в софийските подбалкански села, където дълго време развива кипяща дейност. Обаче полицията влязла в дирите му.

След това излиза в нелегалност и става партизанин. На 15 януари 1944 г. в землянката „Въртопа“ под връх Вежен излиза вестник „Въстаник“. Стефан Халачев е в редколегията. Там е и Христо Ганев (Кольката) и още неколцина. Като партизанин Велко е дисциплиниран и изпълнителен. Отначало отговаря за младежката работа в района на отряда. Неуморно обикаля селата, затяга младежките организации. Проявява своята изключителна смелост. Неведнъж с престрелки се отскубва от вражеско обкръжение. 

Назначаването на Велко за комисар на отряда е резултат на неговата широка дейност, която той развива сред чавдарци… През месец април 1944 г. отрядът „Чавдар” наброява вече 437 партизани и прераства в бригада „Чавдар“, с командир Добри Джуров,  разделена на три дружини. Стефан израства до политкомисар на бригадата (1943) и е определен за командир на трета дружина на партизанската бригада. На 26 април 1944 г. командваната от него трета дружина извършва редица успешни акции. Помни се нападението на оръжейния склад на гара Саранци, при което е взето много оръжие и боеприпаси, а накрая по заповед на Халачев останалото е запалено. След това първа и втора дружина се насочват към Мургаш, а трета дружина заминават за връх Баба. 

През месец юни 1944 г. трета дружина от партизанска бригада „Чавдар” и  Ихтиманския отряд  създават Четвърта Софийска въстаническа бригада. 

Стефан Халачев е избран за неин командир. Бригадата  действа в района, северозападно от София и участва в установяването на властта на ОФ в столицата на 9 септември 1944 година.След победата на ОФ Стефан Халачев е офицер в БНА. Той участва в първия период от заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 година. Получава звание подполковник и е назначен за помощник-командир на Първа пехотна софийска дивизия, с командир генерал-майор Тодор Тошев. По време на Страцинско-Кумановската  настъпателна операция на Първа българска армия, в боя за хребета Длабочица, в Македония, на 18 октомври 1944 г., след силна авиационна и артилерийска подготовка, 6-ти пехотен полк се вдига в атака , за да овладее село Длабочица, но скоро е посрещнат от силен артилерийски  огън на противника. За усилване на полка в боя е въведена Първа дивизионна тежкокартечна дружина, но поради силния вражески огън и тя забавя темпа на настъпление. Тогава помощник командирът на Първа пехотна Софийска дивизия, подполковник Стефан Халачев  излиза в най-предните редици на дружината с пушка в ръце и извиква: „Другари картечари, сега целият народ ви гледа. 

Бийте омразните фашисти!” Бойците го последват  в атаката. Вражески куршум пронизва  героя, но увлечени от личния му пример, бойците прогонват хитлеристите от селата Петралица и Длабочица. 

Посмъртно Стефан Халачев е повишен в чин полковник. По повод смъртта на Стефан Халачев, командирът на Първа пехотна Софийска дивизия  генерал-майор Тодор Тошев издава  заповед  № 83 от 19.Х.1944 г. в която пише: „Драги офицери, подофицери и войници от 1-ва пехотна Софийска дивизия .На 18 октомври  тази година, в боя за Длабочица  загина геройски от вражески куршум помощник командирът на дивизията, подполковник Стефан Иванов Халачев, когато с пушка в ръка бе излязъл в първата линия на Първа дивизионна тежкокартечна дружина, за да я импулсира и подтикне напред, тъй като германците със силен картечен огън спираха напредването й. И действително със  своят храброст, смелост и решителност  той успя да вдигне  дружната напред към врага, но с цената на своя живот. Цели 3 години, като командир в народно-освободителната бригада  той броди из родните балкани  и бранеше народа  от омразния фашизъм. За този смел и  решителен подвиг  обявявам подполковник Стефан Иванов Халачев, като ПЪРВИ ГЕРОЙ на 1-ва пехотна  Софийска дивизия!”Посмъртно Стефан Халачев е награден от командването с орден „За храброст“. 

Вестник „Народна войска“ в брой 35 от 14 октомври 1944 г. описва  героичната смърт на подполковник Стефан Халачев. В същия брой  на вестника, един от щабните офицери на дивизията, подпоручик Христо М. Данов изразява своето възхищение от героичното поведение на  подполковник Стефан Халачев на фронта: „Имах рядкото щастие през последните седмици да общувам отблизо с него. Мога смело да кажа, че подполковник Халачев бе образец на доблестен войник и гражданин. Не се минаваше и ден той да не бъде на позицията. И то в първите редове на бойците. Нямаше ни една по-смела и рискована задача на нашата дивизия, в чието изпълнение той да не бъде начело. Неведнъж се опитах да го възпирам от някои негови дръзновени стъпки, но той ми отвръщаше само със своята скромна и пленителна усмивка.“Партизанката Калина Иванова Вескова (Катя) е родена на 10 октомври 1922 г. в София. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война като влиза в редицита на отряд „Чавдар“. Убита е в сражение с жандармерията на 25 април 1944 г. (на 21-годишна възраст). През 1969 г. излиза книгата „Калина” (Документална повест за ремсистката Калина Вескова) от писателката Кинка Константинова. 

Съвременици твърдят, че преди 30 години, че името на Калина Вескова са били кръстени много пионерски отряди и дружини. А в Ботевград е имало целодневна детска градина също с името „Калина Вескова”, прекръстена по време на демокрацията.Запазени са свидетелства за гаврата със простреляната в сражение с жандармерията Калина Вескова. Още полужива тялото й е взето от полицията. Там отрязват главата на партизанката. О.з. ген.-лейт. Иван Кошинов, председател на дружеството на о.з. генералите и офицерите от 69-и Втори Димитровски випуск на военните училища в своите спомени разказва за тези кървави екзекутори: „Садистът-изверг Вълко Дицов-Печурката от Етрополе Дицов лично е отрязал главата на полуживата партизанка Калина Иванова Вескова от София и на още двама партизани. За тези му деяния той получил не само похвала, а и голяма държавна награда. 

В годините на "демокрацията" неговите наследници също са получили солидно парично държавно обезщетение...”Вера Цекова Начева е родена на 15 юли 1904 г. в с.Гаврил Геново, Монтанско в семейството на Цеко Тодоров. Сестра ѝ Станка Цекова също се занимава с революционна дейност. От 1921 г. Вера Начева е член на БКМС, а от 1926 г. на БКП. През 1942 г. е осъдена задочно на смърт. От 1944 г. е партизанка последователно в Трънския партизански отряд, в отряда „Чавдар“ и накрая е политкомисар на Втора средногорска бригада „Васил Левски“.През 1944 – 1945 г. е член на Първи състав на Народния съд, който съди бившите регенти, дворцови съветници и министри от периода 1940 – 1944 г. След 9 септември 1944 г. е назначена за член на Бюрото на Софийския областен комитет на БКП. Била е член на НС на ОФ.Освен това е в ЦК на Съюза на партизаните. От 1948 е кандидат-член на БКП, а от 1958 до 1990 г. член на ЦК на БКП. Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната демократична федерация на жените. В периода 1953 – 1975 г. е първи заместник-завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ при ЦК на БКП.Носител е на четири ордена „Георги Димитров“, „Герой на социалистическия труд“ и „Герой на Народна република България“ (1989). Пише мемоари, озаглавени „Времето е в нас. Спомени и размисли“, 1984. Умира през 1996 г. (на 91 години). Била е народен представител в 6 парламента.

Източник:www.nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Владо Черноземски готвел атентат в Ню Йорк

Величко Димитров Керин, известен с псевдонимите си Владо Георгиев Черноземски, е деец на Вътрешната македонска революционна организация. Черноземски е известен атентатор, привърженик на тактиката на терористични атаки, характерна през онзи период за организацията. Остава в историята като изпълнител на атентата в Марсилия срещу краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г.

Вероятно Владо Черноземски избира псевдонима си Петър Келеман по името на терориста от ВМОРО Спиро Килиманов. Владо Черноземски става член на ВМРО през 1922 и се включва в четата на войводата Иван Бърльо. Именно тогава тръгва и легендата за македонския произход на Владо Шофьора, наричан така заради краткотрайната му работа като шофьор в дупнишките тютюневи складове. В началото на 20-те години Черноземски се преселва в Банско, където изпълнява задачи на възстановената от Тодор Александров македонска освободителна организация. През 1923-1924 г. е в четата на Траян Лакавишки. Като четник действа в Щипско, Кочанско и Радовишко. Участва в общо над 15 престрелки с полиция и жандармерия в Югославия. Става известен като един от най-добрите стрелци в организацията, смел, хладнокръвен и дисциплиниран човек.

През 1924 г. Тодор Александров го призовава в София и оттогава Владо Черноземски е на разположение на ЦК на ВМРО за изпълнение на специални задачи. Смъртта на Александров през същата година обаче отприщва поредица от убийства и разчистване на сметки сред македонската емиграция в София. Новото ръководство на ВМРО начело с Иван Михайлов възлага на Владо убийството на народния представител от БКП и бивш деец на ВМРО Димо Хаджидимов. През 1924 г. Софийският окръжен съд го осъжда на смърт чрез обесване, но присъдата не е изпълнена, а през 1925 г. Черноземски бяга от конвоиращите го полицаи. Готовността за саможертва в името на каузата при него граничи с фанатизъм. 

През 1927 г. е изявил готовност да организира атентат в заседателната зала на Обществото на народите, като се самовзриви, за да обърне внимание на световната организация върху съдбата на македонските българи, но неговото предложение не е било прието. През 1930 г. убива и друг функционер на ВМРО по поръчка на Михайлов, с когото става много близък – бившия член на Задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски. Заловен и осъден на доживотен затвор, той е амнистиран и освободен през 1932 г. Междувременно през 1929 г. в България по покана на ЦК на ВМРО е д-р Анте Павелич. При това посещение се сключва споразумение за съвместна борба за извоюването на независимост за Македония и Хърватия. Факт е, че след освобождаването си от затвора през 1932 г. Владо изчезва. Той тайно отпътува за Италия, където е назначен за инструктор-терорист в специалния лагер на Усташа в Боргеторо, а след това е изпратен за инструктор-терорист в базата им в Унгария, Янка Пуста.

Най-голямата планирана акция на усташите е бил атентатът срещу сръбския крал Александър. Според първоначалния замисъл той е само инструктор на бойната група. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия, след като преценява, че хърватите психологически не са в състояние да осъществят акцията и тя е пред провал, Владо Черноземски поема инициативата. Той лично прострелва смъртоносно краля на Югославия Александър I Караджорджевич, като убива или ранява и част от придружаващите го официални лица. Ранен тежко от полицията и ритан от тълпата, той е откаран в полицейски участък, където е подложен на разпит. Умира същата вечер, без да издаде нищо. 

Идентифициран е впоследствие по татуираните на ръката му изображение на череп с пресечени кости и надпис под тях В.М.Р.О. Погребан е на неизвестно място, като на погребението присъствали само двама детективи и гробари. По този повод Черноземски е смятан за най-опасния терорист в Европа по онова време. Следва да се отбележи, че политическото определение тероризъм тогава е използвано предимно от някои антибългарски среди, както и от правителството на Александър Цанков, което работи срещу ВМРО. Все пак определението „терористична дейност“ за действията на Черноземски се потвърждава от чужди специалисти по македонския въпрос и научни публикации на БАН.

След края на Втората световна война се твърди, че атентатът е организиран от Абвера като част от операция „Тевтонски меч“. Главен координатор на операцията е помощникът на германския военен аташе в Париж капитанът от Генералния щаб Ханс Шпайдел, който след Втората световна война е главнокомандващ Сухопътните сили на НАТО в Централна Европа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 3 ноември 1988 г.Желю Желев учредява клуба за гласност с 39 комунисти

На 3 ноември 1988 г. в 65-а аудитория на Софийския университет е учреден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе той е сред първите дисидентски организации в социалистическа България. Инициатор на проекта е Желю Желев, който намира подкрепа в противници на тоталитарната система.

По-късно Желю Митев Желев, който е български учен, дисидент и политик, ще стане държавен глава на България за времето между 1 август 1990 и 22 януари 1997 г. Той е първият демократично избран президент на Република България.

Сред учредителите тогава са общо 80 души, като на самата сбирка се присъединяват още 40. От тях 39 са членове на БКП. През септември 1988 г. Желев подготвя Програмната декларация. През октомври тя е обсъдена, като за секретари на клуба първи са избрани Евгения Иванова и Росица Антонова. Определено е, че председателите ще ръководят на ротационен принцип по азбучен ред за по два месеца. На 3 ноември е приета Учредителната (програмната) декларация, избран е Управителен съвет (УС), полагат се принципите на функциониране на клуба.

Учредителната декларация е изпратена до Централния комитет на БКП, творческите съюзи и средствата за масова информация. Основната дейност на клуба се състои в приемането и разгласяването на декларации и становища по общополитически въпроси, в които рязко се критикува властта на Тодор Живков. Клубът заедно с другите неформали застава в защита на правата на българските мюсюлмани и се обявява против така наречения Възродителен процес. Членовете на клуба проявяват голяма активност по западните радиостанции, като особен отзвук имат есетата на Блага Димитрова и Марко Ганчев.

ЦК на БКП обсъжда клуба и се опитва да окаже натиск на членовете му чрез използване на различни способи. На 16 декември при заседание на Управителния съвет в жилището на Евгения Иванова и Георги Величков са арестувани Мария Бойкикева (майката на днешния лидер на „Демократична България“ и бивш правосъден министър Христо Иванов), Невена Стефанова, Евгения Иванова, Желю Желев, Борис Спасов, Деян Кюранов и Лъчезар Кунчев. Извършен е обиск и са конфискувани материали на клуба. Осъществяват се редица репресивни мерки срещу членовете.

На 19 януари Франсоа Митеран дава закуска във Френското посолство в София на 12 български дисиденти, част от които са членове на клуба: Блага Димитрова, Желю Желев, Николай Василев, Радой Ралин, Копринка Червенкова, Алексей Шелудко, Стефан Продев. На 17 март на заседание на Политбюро на ЦК на БКП Живков засяга въпроса за отношението към клуба като опозиция. В партийните организации в цялата страна започва кампания против членовете на клуба, за които се пускат умишлено лъжи.

На заседание на Политбюрото Тодор Живков обяснява как на предстоящи митинги и събрания той публично ще обяви членовете на клуба за предатели и демагози. На 5 май Държавна сигурност извършва най-мащабната си акция срещу членове на клуба, мнозина са арестувани. В София и в други градове на 31 май, 1 и 2 юни властта организира казионни митинги против дейността на клуба под лозунга „Съд за родоотстъпниците и предателите“. Членовете на клуба и техните семейства изпадат в изолация.

На 2 ноември в кино „Петър Берон“ се провежда първото публично събрание на клуба на тема „Екология и демокрация“. На него е приета „Харта’89“ за опазване на българското природно наследство. Това събрание има голям ефект. В следващите дни са подадени десетки молби за членство в клуба.

На 10 ноември на пленум на ЦК на БКП Тодор Живков е свален от поста си ръководител на държавата. На 17 ноември неформалите се обединяват и създават СДС. На 7 декември Управителният съвет решава клубът да стане съучредител на СДС. Членовете, които остават в БКП, са против. На 17 февруари е проведено последното заседание на Управителния съвет на клуба.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как охранявахме държавната граница преди 1989 г.Разказ от първо лице:

Генерал-майор от запаса Стефан Ангелов е роден на 22 ноември 1926 г. в с. Пауново, Софийска област. Бил е командир на застава и на граничен отряд. От 1989 до 1991 г. е командващ войските на МВР, а от 1991 до 1992 г. е командващ Гранични войски. Уволнява се, защото не е несъгласен с промените в охраната на държавната граница.

Лично съм бил на граничната застава до с. Голям Дервент, Елховско. Даже мога да покажа къде имахме от старите немски прожекторни станции. Местността е пресечена и трудно се наблюдава. Разбирам, че сега там се изгражда инженерно-защитно съоръжение от 33 км във връзка с бежанската вълна. Има обаче класически норматив, който трябва да се спазва. По-малко от двама души на километър фронт на границата не бива да има. Не говоря за допълнителните технически средства – прожектори, кучета, радиостанции и др. Границата ни с Турция е 270 км. Всеки може да сметне колко души трябва да я охраняват.

По мое време цялата южна граница беше заградена с т.нар. кльон. По тактико-технически данни той дава надеждност за предотвратяване на нарушения на границата до 75 процента. Останалото до 100 процента може да се постигне с използването на личен състав, автомобили, служебни кучета, прожекторни и радиолокационни станции. Имали сме участъци от 200 до 500 км, където нямаше безнаказано нарушение. 

Успяхме да постигнем 97 процента надеждност при охраната на границата.През 1972 г. започна да се мисли за укрепване на западната граница. Заставата на Габрене, Петричко, например държеше и западната, и южната граница. На южната има кльон, а на западната няма. Тогава бях в оперативния отдел на Щаба на Гранични войски. Отивам там и виждам, че хората си ходят по седенки от двете страни на браздата. Това засилваше много македонисткото влияние. Пращаха хора, литература, говореха против България. Нито един, който беше нарушил границата от България за СФРЮ, не беше върнат. Даваха му веднага апартамент в Скопие и политическо убежище. Затова на Габрене направихме кльона,без да има държавно решение.

Продължихме на Златарево, където е КПП. Едва през 1974 г. излезе решение Б-9 на Политбюро на ЦК на БКП за укрепване на западната граница и започнаха да се правят кльонове и там. Първата работа на генерал-полковник Атанас Семерджиев, когато стана министър на вътрешните работи, бе да разпореди да се премахнат кльоновете през 1990 г. Не можело чужденец да мине и да гледа огради. Аз му казвах, че на стадионите също има огради, но това не пречи на 100 000 души да гледат футболни мачове. Въпреки това се взе решение да се премахнат граничните зони и съоръженията по западната граница.Имаше обществен дебат. 

Много активни бяха някои групи, които смятаха охраната на държавната граница за тоталитарна отживелица. Други защитаваха изграденото с мотива, че то върши работа независимо от цвета на управлението. В специално становище през 1990 г. министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров уведоми председателя на Народното събрание Станко Тодоров, че снемането на инженерно-техническите съоръжения ще донесе негативи за сигурността на държавата. Единствено националните ветеринарни органи бяха категорично против. Останалите институции се държаха много предпазливо.

Предупрежденията на служителите от Гранични войски не бяха взети под внимание.На 6 април 1990 г. от с. Калотина започна показно снемане на западната граница с дължина 453 км. Намерението беше материалите да бъдат предоставени на стопанствата и населението. Съоръженията на достъпните участъци обаче се разграбваха. Оказа се илюзия на ден да се демонтират по 150 м. 

Веднага възникнаха опасения от разрастване на контрабандата. На оперативно заседание на МВР с директорите на национални и централни служби докладвах, че за първи път започват да се наблюдават явления като търговия с червен живак, нарастване на наркотрафика, активизиране на криминалния контингент, зараждане на каналджийството, терористична активност и използване на самоделни взривни устройства.

Запазил съм информация за данните, които са много показателни за последствията от снемането на съоръженията. През цялата 1989 г. бяха регистрирани 406 опита за нелегално преминаване на границата. През 1991 г. те вече са 3126, т.е. осем пъти повече.

Зачестиха груповите нарушения от 15-30 души. Ефективността по охраната на западната граница падна на 40 процента, докато на южната бе 80-100%. Неоспорим факт е, че след 1989 г. ефективността непрекъснато спада поради премахването на инженерно-техническите съоръжения на западната граница и влошаващата се поддръжка на южната. Своето отражение имаха и намеренията за трансформация на войските в полиция.Министърът на вътрешните работи Йордан Соколов беше раздвоен. 

Ставаше дума за трудно решение. Тогава почти в цяла Европа охраната на границата се осъществяваше от армията, особено на Балканите. Факт е, че Гранични войски натрупаха най-голям опит, когато бяха в състава на Министерството на отбраната. Застъпваха се становища, че лишаването от военнослужещи ще доведе до огромни проблеми с човешкия фактор. Той тепърва трябваше да се набира и обучава. Показателно е, че по мое време Гранични войски бяха интелигентни войски. Така се подбираха войниците, че почти всички бяха най-малко със средно образование.

Моето мнение е, че кльон може да има само с войници на срочна служба. Необходима е и база, а заставите бяха разрушени. Кльонът иска да бъдеш при него. Не може да отидеш с колата за малко, да го видиш и да се върнеш. Той е изграден на основата на т.нар. електрически баланс. Всяко срязване на проводник или допиране на два съседни даваше сигнал, който излизаше в заставата. Имаше, разбира се, различни хитринки, но много малко от тях успяваха. Масово преминаване на границата обаче нямаше.Имахме данни, че това може да се случи по време на т.нар възродителен процес. Очакваше се български турци, които не успяха да се устроят в Турция, след като отворихме границата, групово от 150-200 души да почнат да се връщат. Тогава мерки се взеха от МВР, Гранични и Вътрешни войски и от Министерството на отбраната. Имали сме случаи граждани от ГДР, които са у нас на туризъм или по друг повод, да се опитват да минат нелегално южната и западната граница. Сред тях имаше професори. Питал съм ги защо търсят път към Западна Германия. Отговорът бе, защото леля му има фабрика или друг имот и той може да го наследи.

Военната си служба започнах през 1958 г. в 22-ри пехотен полк в Харманли.Като курсант там бях и на стаж. Сварих същите войници, но вече им предстоеше да се уволняват. По това време конете напускаха войската. Оставиха най-добрите само за файтона на командира на полка, подполковник Топалов. Приехме първите автомобили. Имаше много сериозно съревнование между полковете. Военнослужещите бяха много надъхани. Участвах в състезателни стрелби между полковете. Качваме се на ГАЗ-51 и един младши сержант от Маришкия полкоткри огън по джантите на нашия автомобил. 

Представяте ли си каква атмосфера беше? Всеки полк държеше да бъде първи. След четири години отидох в Гранични войски в състава на Ивайловградския отряд.

Шест години изкарах като командир на застава. Там отново бяхме на коне. Единият беше много голям. Казваше се Пакистан. Много интересни бяха имената на всички коне. Кобилата се казваше Ница. Тя не допускаше пред нея да има кон. Само в галоп до заставата. Веднъж ни докараха кон от цирка. От това, че дълго време се е въртял в кръг, вървеше настрана, левите му крака бяха по-къси от десните. Спре ли се пред конюшнята, заспиваше. Сложиш ли му обаче юздата, веднага тръгва. На шестата година ни дадоха една газка. Това ни създаде работа. Трябваше да правим пътища. Искам да уточня нещо важно. През 1985-1989 г. на българо-гръцката граница в участъците на Смолянския и Момчилградския полк бяха изградени минни полета. Целта, естествено, бе да се намалят нарушенията. Те са разминирани окончателно в периода 1997-1999 г.

(Текста е препечатан от вестник "Преса", брой 39 от 9 февруари 2014г.)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ватманът Евгени Минчев разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…

Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Текста е свален от списание. „София“, бр. 9, 1988 г. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вестник “Super сензация” брой 3 от 1991 г.

Представяме ви вестник “Super СЕНЗАЦИЯ” брой 3 от 1991 г. Основатели и редактори са Румен Балабанов и Анго Стоянов. 

Разказ на Сергей Медведев за присъствието на съветски войски в България по искане от правителството на Васил Коларов по време на процеса срещу Тройчо Костов и “неговата група”. Кой пожела смъртта на Мерилин Монро? Повече от четвърт век след гибелта на звездата няма еднозначен отговор.

А помните какви други вестници излизаха и бяха популярни в зората на демокрацията у нас?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1982 г. в курорта Златни пясъци става грандиозен скандал, в който са замесени наши футболисти. Всички са потресени от случката

Националите ни паднаха от Норвегия в турнира Лига на нациите. Последният ни успех като гост на скандинавската страна датира отпреди 35 години. На 7 септември 1983 година България печели в Осло с 2:1 в евроквалификация, а головете бележат Стойчо Младенов и Наско Сираков.

Доста интересно обаче е точна година преди мача. През септември 1982 г. идва разкритието за грандиозен скандал, в който са замесени наши футболисти. Всички са потресени от случката, разиграла се в Златни пясъци. Жертвата е норвежка туристка – 34-годишната Роуз.Темида е безмилостна към провинилите се. Осъдени са седем души, а присъдите варират между една година условно и три години и половина ефективно. 

Опандизени са надежди на благоевградския футбол. Най-много лежат Йордан Мурлев, Иван Муларов – Алдо Моро и Митко Димитров – Катеричката. Тримата са одрусани по три години и половина. 

По-леко минават другите, минали през кревата на норвежката – Румен Стойчев, Кръстю Пенев и Иван Бербатов. Условно се отървава само Васко Попов. Той е комсомолски секретар на отбора, а баща му е шеф на РПУ в Белица. Доколкото е известно, Попов-старши е офицер от Държавна сигурност. Останал без важните си футболисти Пирин изпада в „Б“ група.

34-годишната Роуз летува в Златни пясъци със своя сънародничка. Футболистите на Пирин твърдят, че жителката на Осло е проститутка, която се съгласява на групов секс срещу заплащане. Тарифата й била 100 долара на калпак. Белята става, след като Роуз и приятелката й се нафиркала до козирката. Впрочем така правят повечето скандинавци, щом попаднат в държава без сух режим и с евтин алкохол.

Хардс*ксът се разиграва в началото на септември 1982-а, когато Пирин (Благоевград) акостира край морето за мач със Спартак (Варна). Вечерта преди двубоя треньорът Васил Методиев – Шпайдела праща всички в леглата точно в 22:00 часа. Според каноните на спортния режим. Обаче на „орлетата“ им се отваря глътка. Те правят десант от втория етаж. Първи се измъкват вратарят Христо Христов – Бараката и Борислав Хаджиев – Шмайзера. По-късно към тях се присламчват и съотборниците им. Двете норвежки хващат окото на родните футболисти, които решават „да атакуват“. Алкохолът започва да се поръчва с бутилки. Засуканите норвежки сядат на коленете на играчите. Палавата игра продължава и не след дълго няколко от футболистите и Рoуз се озовават в хотелската стая, където се досещате какво се е случило…

Осъдените не отричат любовните ласки с чужденката. Но се кълнат, че срещу 300 долара тя доброволно им е пуснала.

Под ударите на закона попадат само футболните новобранци. Старите кучета: Христо Христов – Бараката, Методи Стоянов – Мечо, Борислав Хаджиев – Шмайзера и Борис Николов – Заека, минават метър.

След случката Роуз с помощта на хотелската администраторка пише оплакване за групово изнасилване. Районното в Златни пясъци се задейства.

През това време изцедените през нощта футболисти на Пирин се потят и на терена. Пиянството и оргията си казват думата. „Орлетата“ губят от Спартак (Варна) с 0:4. На полувремето милиционерите се обаждат на треньора на домакините Иван Вуцов. За карък на благоевградчани Спартак е МВР-отбор, а Вуцата е майор от ДС. Габровецът обещава на колегите си да им съдейства при задържане на престъпниците.

Вуцата отива при треньора на Пирин Васил Методиев. Съобщава му за жалбата на норвежката. Моли го да остави играчите си за кратка справка. Това било дреболия. А все още не е късно да се измъкнат. Духнат ли в този момент, иди ги гони сетне. Шпайдела се колебае, но Вуцата настоява. Гарантира, че ще потули случая. Целият отбор на Пирин остава за показания. Организира се разпознаване. Норвежката посочва седем души. Според следователите това са хората, които не са я уважили достатъчно. Следва поставянето на белезници и отвеждането на играчите в милицията. „Орлетата“ прекарват три месеца в ареста, а след осъждането някои са за по-дълго в килиите.

След като обезкръвеният му отбор изпада в „Б“ група, Васил Методиев отива в Левски. Именно под негово ръководство „сините“ постигат най-големите си успехи.

Година след грандиозния секс скандал пък националите ни побеждават в Норвегия. Нещата в Осло на 7 септември 1983 г. не тръгват добре. На вратата застава 20-годишният Борислав Михайлов, тъй като по-опитният Илия Вълов получава контузия на тренировката в деня преди двубоя. За да има на разположение повече полеви играчи, Вуцов е оставил в София Антонио Ананиев и така Михайлов трябва да играе в два поредни дни, след като пази и за младежките национали. Още в 4-ата минута норвежците повеждат в резултата с гол на Оге Харейде (по това време играч на Норич). Седем минути по-късно обаче България изравнява – Стойчо Младенов е точен след триково изпълнение на пряк свободен удар.

В 51-ата минута удря моментът на Наско Сираков. Той получава топката на тъчлинията, но усеща, че никой не го пресира и се втурва в атака. Топката е на неудобния му ляв крак, но Сираков шутира и вкарва. Това е първият му гол за националния отбор. Той идва в първия му официален мач за България, след като преди това има участия в контролите срещу Алжир (3:2) и Гърция (3:2).

След края на мача българските национали са почерпени от посланика ни в Норвегия Георги Атанасов. Поводът е двоен – футболната победа и 72-ият рожден ден на държавния глава Тодор Живков. Успехът в Осло дава шанс на България за класиране на европейското първенство във Франция. Още повече, че на 16 ноември побеждаваме Уелс с 1:0 в София. Следва решителен мач с Югославия в Сплит, в който в истинска драма отстъпваме с 2:3 и „плавите“ отиват на Европейско.

И преди евроквалификацията в Норвегия има скандал. Наско Сираков напуска самоволно лагера на националите в базата на „армейците“ „Червено знаме“… заради Илиана Раева. По това време двамата са започнали бурна любовна връзка. Наско и Илиана не са се виждали повече от месец и футболистът решава една нощ да избяга от лагера и да се види с гимнастичката. Иван Вуцов обаче научава за бягството. Треньорът е бесен на 21-годишния играч и дори е готов да го отстрани от отбор.

„Не те е срам! Как можа! Викнал съм те да си титуляр с Норвегия! А ти!? Престъпник! Ще ми ходиш по нощите да се правиш на мъж! Ще се обадя на баща ти!“, фучи разбеснелият се Иван Вуцов.

В Осло обаче Сираков бележи победното попадение, което е негов първи гол за националния отбор. Явно срещата посред нощ с Илиана Раева му се отразила много добре.

Източник:www.blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

А бяхме някога деца с безгрижно и щастливо детство

Бяхме някога деца ,сега сме над четиридесет години.

Всеки има свой дом , семейство деца и внуци.

Родени бяхме в България във  времето на комунизма .

Живеехме и бяхме щастливи

Ходихме на училище ,с ученически униформи .

 Животът ни бе различен ,ходихме на кино ,и ядяхме сладолед за двадесет стотинки .

Нямаше страх ,нямаше лъжци и измамници .

Над нас бе разперила крила милицията и, власта народна .

Живеехме и бяхме щастливи нямаше ,гладни хора ,нямаше безработни.

Настъпи време ,време на промяната , комунизма си отиде ,демокрацията дойде .

И настъпиха промените , свалихме униформите  и обухме дънките.

няма ги вече , заводите няма вече ТКЗС .

Няма , вече БКП има партии различни .

Пръснаха се нашите деца ,хлябът чужд да ядът по света .

Пръснаха се , щастие да търсят в чуждите страни.

Тъжни майки, децата си изпращат  .

Дай боже децата ни да са  добре . 

И молим се всеки ден ,живи и здрави да се върнат у дома .

Сега всеки грижи се за насъщният  хляб.

Картофи садиме, чушки лук и боб.

Вече сме различни и грижим се сега ,къщата да е пълна със радост ,здраве и храна.

Автор Ивайло Маринов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато Sin City беше Профсъюзен дом „Г.Димитров“

Ето така изглeждаше читалище „Възраждане“ (преди това – Профсъюзен дом на културата „Георги Димитров“, в който се помещаваше и едноименното кино, а още преди това – Театър „Ренесанс“) по времето, когато се запознавах и навлизах в обсебващите дебри на класическата музика. Читалище „Възраждане“ – на няколко крачки от къщата на баба.

Тук се учех да свиря на пиано, на китара, а за известно време – и на състезателни танци. Може и да не е с днешната ярка, лъскава и помпозно отрупана с реклами фасада, но вътре пулсираше… Живот, ставаше нещо истинско, нещо красиво и необятно, извършваха се трансформации, посяваха се мечти.

Цветът на сградата беше по-мек и приятен, а вътре кипеше дух на творчество и съзидателност. На всеки, който пристъпеше прага, очите му засияваха, а духът му се изпълваше с вдъхновение и възторг. Що се отнася до малката китна градинка до сградата – вече безвъзвратно асимилирана – от нея останаха само най-мили детски спомени.

В това читалище се запознах със страхотни хора – сега изявени пианисти и артисти, с които и до ден днешен сме в най-прекрасни приятелски отношения.

Днес на това място витае друг дух. Той мен не ме интересува…, но ме боли, че с такъв лек замах у нас читалищата си отиват едно по едно, а тези, които, някак си, успяват да оцелеят… гледаш ги и ти става тягостно от вида им – смущаващ, тъжен, окаян, съсипан…

Жал ми е най-много за поколението, което и представа си няма какво е изгубило… днес, когато тези духовни огнища вече ги няма…

Aвтор: Антония Михайлова ladyzone.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 1989 г. България е единствената държава в света, която тържествено празнува националния празник на СССР

Манифестация на пл. „Девети септември“ в София по повод годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция, 60-те

На 25-ти октомври 1917 г. с въоръжено въстание в Петроград (днес Санкт Петербург) болшевиките предвождани от В.И. Ленин налагат диктатурата на пролетариата и установяват съветската власт в Русия.  Тази трета руска революция 75 години си има официално име – Великата октомврийска социалистическа революция /ВОСР/. 

Денят на революцията е обявен за празник още на следващата 1918 година, но тъй като по това време вече е въведен новият Григориански календар, той я измества.До самия разпад на Съветския съюз годишнината от революцията се отбелязва с червено в календара и е национален празник на най-огромната държава в света обединила в себе си 15 съюзни републики. От 1927 година, в чест на десетилетието от революцията, за празнични са обявени два дни – 7-ми и 8-ми ноември. 

След разпадането на Съветския съюз през 1991 година, в Русия ВОСР се празнува вяло само на 7-ми ноември, а след 2005 г. става отново работен ден.Последният парад в СССР ознаменуващ победата на Октомврийската революция е проведен през 1990 година. Всяка година дотогова в чест на революцията се провеждат многохилядни манифестации на трудещите се, като главната от тях – на Червения площад в Москва, завършва с грандиозен  военен парад, който се предава директно по телевизията. По централните площади на градове в страната, хората маршируват носейки  червени знамена, транспаранти на Ленин и лозунги за партията и революцията.

Тъй като НРБ неофициално беше наричана 16-та съветска република, нямаше как да остане по- назад от Големия брат дори и в честването на празниците му. Така България се оказва единствената държава от социалистическия блок, която отбелязва годишнините от ВОСР не само като официален празник, но и със задължителна манифестация.

И ако бившият национален празник 9-ти септември, независимо от идеологическата помпозност и задължителните манифестации се бе превърнал в неформален празник за хапване и пийване, то на 7-ми ноември, трудещите се бързаха да отбият номера с манифестацията, а после да си лекуват настинката с греяна ракия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

5 ноември - 1957 - открит е паметникът на"АЛЬОША" в Пловдив.Какво не знаем за “Альоша”?

Височината му е около 15 м, а на самата фигура, изработена от гранит - 10,5 м. Автори на паметника на Съветската армия в Пловдив са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков. Издигнат е на едно от тепетата - "Бунарджик", наричано още Хълм на освободителите. 

За прототип на съветския войник, държащ "Шпагин", е послужил Алексей Иванович Скурлатов - жител на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. През 1944 г., докато Скурлатов работил по възстановяване на телефонната линия София-Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно от скулпторите за изработка на фигурата на войника. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи: "Слава на непобедимата Съветска армия освободителка".

Паметникът на съветския воин, наричан и досега от пловдивчани гальовно „Альоша” е открит на 5 ноември 1957 г. в Пловдив. Това е най-известният в България паметникът на Съветската армия. Височината на паметника е около 15 метра, а на самата фигура, изработена от гранит – 10,5 м. Негови автори са архитектите Борис Марков, Петър Цветанов, Асен Марангозов и скулпторите Васил Радославов, Любомир Далчев, Тодор Босилков и Александър Занков.Паметникът е издигнат на второто по височина тепе на Пловдив – “Бунарджика” и е в близост до паметника на Александър II и на руските войски, освободили Пловдив от османско владичество. 

Изобразява изправен съветски войник, държащ картечен пистолет “Шпагин” (ППШ-41) с цевта надолу. Обърнат е на изток към Русия. На постамента е поставена петолъчка, а надпис под нея гласи “Слава на непобедимата Съветска армия освободителка”. До статуята се стига по обвиващи хълма павирани пътеки. През 60-те години на миналия век в Пловдив гостуват първите руски космонавти, сред които и самият Юрий Гагарин. Те засаждат смърчове около паметника на руския цар.

За прототип на “Альоша” е послужил Алексей Иванович Скурлатов, жител на селцето Налобиха в Косихинския район на Алтай, свързочник по време на Втората световна война. Участва в най-голямата танкова битка край Курск, служи в 217-а танкова бригада и 234-ти артилерийски корпус. Той е носител на бойните ордени „Червена звезда”, „За храброст” и „За победата над Германия”.През 1944 г., докато Скурлатов работи по възстановяване на телефонната линия София – Пловдив, е направена снимка, използвана по-късно за изработка на фигурата на войника. Външността му олицетворява руския воин – висок, рус, със сини очи. Тя впечатлява български скулптор, който рисува няколко скици.  

Алексей Скурлатов не подозира за своя гранитен двойник в България почти четвърт век до 1981 година, когато е оповестено истинското име на войника, от чийто лик скулпторите са почерпили вдъхновение. Алексей получава покана да посети Пловдив и вижда „Альоша“ за пръв път точно на своята 60-а годишнина. На прием в българското консулство е удостоен с отличието „Розетата от Плиска”.  Скурлатов е на фронта от септември 1941 г., участвал е в битката при Курск и освобождаването на Харков, Николаев и Вознесенск. Отличен е с два ордена “Червена звезда”, като втория получава 68 години по-късно. У дома се завръща през 1946 г., след което работи като бригадир на машинно-тракторна станция, комбайнер, шлосер, инженер.Пловдивският „Альоша” е изключително известен в страните от бившия Съветски съюз, където е популярна песента за него от Ян Френкел. 

Нежната мелодия съдържа силен емоционален заряд, а тъжният текст разказва за войник от камък, стоящ на хълма в порои и сняг, пазещ спомена за всички безименни руски герои, загинали в Европа. Паметник в Пловдив е толкова известен, че през 70-те години гражданите на полярния град Мурманск кръщават Альоша и тамошния монумент, издигнат в чест на полярния съветски войник.  В периода на тоталитарното управление у нас паметниците на Съветската армия са смятани за символи на българо-съветската дружба. 

След промените от 1989 г. те са оценявани предимно негативно поради факта, че са изградени от комунистическия режим, обявен със закон за престъпен, както и поради факта, че възхваляват армия, която на практика е окупирала България. Освен това на сериозна критика са подложени и естетическите им качества.  Под натиска на някои десни политически сили, в началото на 90-те години някои от паметниците са премахнати. Други, сред които и „Альоша”, остават на мястото си, но са оставени без грижи по поддръжката от страна на общинските власти. Не веднъж Русия реагира по дипломатически път и се позовава на международните конвенции за паметниците, докато Върховният съд постановява, че „Альоша” е монумент, свързан с Втората световна война, и не може да бъде разрушен.

Всичко в Централна и Източна Европа има около четири хиляди военни мемориала, в които са погребани над 2,5 милиона войници и офицери от Червената армия, загинали в боеве в годините на Втората световна война. В някои държави, бивши сателити на Съветския съюз в източния блок, след разпадането на СССР е обсъждан въпроса за преместване на мемориалите. В повечето централни европейски страни паметниците на съветските войници стоят на гробищата, където са погребани воините, но в някои градове, като Будапеща или Виена, те са поставени на градски площади. Най-голям е мемориалният комплекс в Трептов парк в Берлин, за да напомня на германците за фашизма и неговите престъпления против човечеството.

Източник: snews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родена съм през 1958 г.Ето как живях тогава

 

РПК- с. Войника, Ямболско

Живяла съм в онова време, кога хората бяха истински човеци и бяха щастливи. Моето семейство никога не е имало недоимък от храна, храна имахме достатъчно, защото си произвеждахме и то почти всичко. 

Детството ми е минало в едно селце сгушено между полите на Сакар планина, селцето се казва Сакарци, за съжаление в днешно време хора вече няма там. Но през соца имаше всичко. Хората бяха добродушни и си помагаха. Работата на село беше свързана със земеделие и животновъдство. Имахме държавно селското стопанство във всяко село имаше овцеферми, кравеферми, свинеферми, птицеферми. 

Хората имаха работа, а и селското стопанство на една държава я държи здраво, тъй като е гръбнака на икономиката на тази държава. Всичко което се отглеждаше по селата отиваше в градовете. Животните на кланицата, плодовете в завода за консерви. Имахме най- чистата екологична храна, имахме качество и контрол. 

Освен това във всеки селски двор хората си отглеждаха животни, като краве, овце, кокошки и прасета, а, градините им бяха пълни с фиданки и разни други зеленчуци. Специално в моето семейство всяка година по Коледа колехме по две прасета. Правехме най - вкусната домашна луканка!

Минка Георгиева,Ямбол

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Паша Христова и нейната голяма любов загиват заедно един до друг на 21 декември 1971

Паша Христова и нейната голяма любов Николай Арабаджиев. Съдбата насища краткия живот на Паша с много емоции, сякаш е ясно, че земният й път няма да е дълъг. Бракът на гласовитата българка с Васил не потръгва, а нещата окончателно приключват, когато се влюбва безпаметно в своя колега - известния композитор, пианист и диригент Николай Арабаджиев - Фучо. 

Между двамата пламва толкова силна искра, че скоро разбират, че няма как да продължат да живеят разделени. Много от колегите на Паша в гилдията разказват, че те наистина са били две половинки от едно цяло. Докато с Васил отношенията са били мъчителни и трудни, усмивката на Паша винаги грейвала, когато наблизо бил любимият Фучо.„Това, че се събра с Фучо, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. 

Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също бе невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно”, без колебание отсъжда певицата Мими Иванова, която е солистка на оркестър „София”. Голямата любов обаче иска жертви и чувствителната Паша страда – веднъж, защото Фучо също трябва да изостави семейство и втори път, защото самата тя се измъчва от вина заради невръстния си син. 

Чувства се гузна, затваря се в себе си и дори спира да разговаря с колегите си. „Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна”, разказват нейни колеги. Двамата загиват заедно един до друг в самолетна катастрофа на 21 декември 1971 на летище София със самолет на авиокомпания Балкан.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Човешките зоологически градини – една от най-срамните тайни на Европа

Човешките зоологически градини (известни също с наименованието „етнологични експозиции“, „изложба на хора“ и „негърски села“) са широко разпространени на Запад в миналото, като развлечение за широката публика през 19 – началото на 20 век. 

Целта е да се демонстрират чужденци от Азия и Африка в естествения им, дори по възможност в примитивно-дивия им вид. Подобни зоологически градини имало и в Германия. Те са с ярко изразени расистки подтекст. Често африканците са поставяни редом до маймуни, за да се покаже общия им уж произход.

Започвайки от 1870 г., човешките зоологически градини се превръщат в символ на втората вълна на империализма, обхванала Запада, борещ се за колонии. Тогава подобни зоологически градини се появяват в Антверпен, Лондон, Барселона, Милано, Ню -Йорк, Варшава, Хамбург. Всяка от зоологическите градини е посетена от 200 до 300 хиляди човека.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Изобретателят на уличния телефон спести на държавата над 6 млн лева

За Димитър Сеизов не е писано много, няма го и в библиотеките. Може би защото дейността му е стратегически важна за социалистическия строй и трябва да остане засекретена и осигурена откъм империалистически посегателства. А това е много трудно. Само до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект за режима на Тодор Живков за над 3 милиона тогавашни лева.

Още като ученик Сеизов често ходи при баща си – майстор в жп работилницата в София. Там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявява голямо влечение към физиката и изработва редица модели и прибори за физическия кабинет на гимназията, в която учи. След завършване на гимназия през 1923 г. по липса на средства не можел да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Централната телеграфна станция в София. Благодарение на добрата си обща и техническа култура бързо изучил наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Интересувал се живо от новостите в областта на свързочната техника и следял за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприемник, който демонстрира в тогавашното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След няколко години създава първото си изобретение – нов вид телеграфен апарат, с помощта на който може да се предават окръжни телеграми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ помества снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възможност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телеграми само чрез един морзов манипулатор. Това прави чест както на българската техника, така и на българския работник.“Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Дирекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Париж. Поради липса на средства Сеизов не може да замине. През периода от 1940-1941 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишещата връзка в България.

Пострадал със здравето през време на бомбардировките над София, той е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната пощенско-телеграфна работилница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпросът за производството на улични телефонни апарати. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апарат, след като избраният номер-абонат се обади, за да се проведе разговорът, трябва да се пусне определена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чужда валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати са задоволени. Апаратите са произвеждани (от ЗАТ-София) и монтирани из България още от края на 50-те години, преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951-1952 г. Сеизов създава няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560 хиляди тогавашни лева; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, чийто икономически ефект е 380 хиляди тогавашни лева; уред за отваряне и затваряне на нов модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“ с икономически ефект тогавашни 180 хиляди лева.

С цел да се автоматизират напълно уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е конструирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват отделни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токовите кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигурността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на задържащото и касиращото реле като отделни органи и опростяването на схемата довежда до значително опростяване на механичната конструкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апарата е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачването на слушалката за момент каналът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пуснатите предмети, чрез които се избягва задръстването на апарата.

Този апарат е признат за изобретение и на Сеизов се издава авторско свидетелство от тогавашния ИНРА (Институт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването само на това изобретение ще се реализират икономии над 3 милиона лева в чужда валута.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ