Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Атанас Михайлов (5 юли 1949 – 1 октомври 2006), известен с прякора си Начко, е български футболист, нападател, един от най-изявените играчи в клубната история на Локомотив (София).


Михайлов играе за Локомотив от 1965 г. до края на 1968 г., както и от 1971 г. до 1981 г. Общо за клуба има 306 мача със 131 гола в „А“ група. От януари 1969 г. до юни 1971 г. е част от ЖСК Славия, за който записва 43 мача с 14 гола в елита.


Михайлов постъпва в школата на Локомотив (София) на 10-годишна възраст. Дебютира в „А“ група на 3 юли 1965, два дни преди да навърши 16 години, в 28-ия кръг на сезон 1964/65. Това се случва в домакински мач срещу Спартак (Плевен), спечелен с 4:2. От следващия сезон 1965/66 започва да се утвърждава в състава на червено-черните. До декември 1968 г. записва общо 77 мача в елита, в които бележи 26 гола.


През януари 1969 г., след сливането на Локомотив със Славия, Михайлов става част от обединения отбор ЖСК Славия. Играе за него в продължение на две години и половина, в които записва 43 мача с 14 гола в „А“ група. Участва и в 4 мача за ЖСК Славия в евротурнирите, като бележи гол при победата с 2:0 срещу шотландския Килмарнък на 26 ноември 1969 г. в мач от Купата на УЕФА.


През лятото на 1971 г., след като Локомотив и Славия възстановяват самостоятелното си съществуване, Михайлов отново облича червено-черната фланелка. Като капитан извежда два пъти отбора до финал за националната купа през 1974/75 и 1976/77, където обаче са допуснати загуби, съответно от Славия и Левски. Лидер на Локомотив в шампионския сезон 1977/78, в който червено-черните печелят титлата в „А“ група след 14-годишна пауза. По време на кампанията изиграва 27 мача и бележи 11 гола. Обявен за „Футболист №1 на България“ за 1979 г.


Михайлов е с огромен принос за европейския рейд на Локомотив (София) през сезон 1979/80, когато отборът достига до четвъртфинал в Купата на УЕФА. Във втория кръг от турнира бележи общо 5 гола в двата мача с френския Монако (4:2, 1:2), след което получава прякора „Моначко“. Вестник „Корс Матен“ го нарича „Пушкаш на Балканите“, а след срещата в Монте Карло французите дават фантастичните за времето 1,3 млн. долара за да го привлекат в отбора си. Начко обаче остава верен на Локомотив. В следващия кръг срещу Динамо (Киев) бележи единствения гол на мача в София. Изпълнява свободен удар срещу стена от 9 динамовци, а десетият полеви играч е на вратата в помощ на вратаря Романски. С изкусен фалц обаче Михайлов изпраща топката в мрежата. Общо за Локомотив има 12 мача със 7 гола в евротурнирите.


През лятото на 1981 г. преминава в кипърския Неа Саламина, където играе два сезона преди да сложи край на кариерата си на 34-годишна възраст.

 Светла му памет!



Все има поне един приятел от детството ви, с когото се виждате и сега. И навярно често разговорите ви започват с “Ееех, спомняш ли си, когато бяхме деца как…”.  А после се замисляте какво е детството на вашите деца и ви се иска то да бъде поне малко като вашето щуро, безгрижно и много весело детство.


Е, ако пазите живи съкровените спомени от времето, когато сте били големи, колкото вашите деца, то тогава имате един от най-добрите уроци за всеки родител. А именно как да направите детството на децата си поне от части толкова щастливо, колкото е било вашето, нищо че в днешно време ежедневието на децата е изпълнено предимно с технологии. Но не обвинявайте само децата си за това как прекарват свободното си време. Една от големите грешки на родителите в днешно време е, че не обръщат внимание на децата си, а предпочитат да им връчат по един таблет, за да си починат от тях. Е, така със сигурност няма как да им създаде дори един от незабравимите спомени, които имате вие от детството си.

Ето каква е рецептата на щастливото детство:

Игра в локви, кал и дъжд


Едни гумени ботуши са може би най-страхотният подарък за всяко дете, защото няма по-голямо щастие от цапането с кал, правенето на кални кюфтета, газенето в локви, пускането на хартиени лодки и т.н.


Бой със снежни топки, правене на снежни човеци и пързаляне със шейна


Едно време, обаче, беше по-модерно пързалянето с найлон. Въргалянето в снега отнемаше часове, а после следваше киснене на краката в леген с топла вода и сушене на всичко мокро до печката на дърва. Не е изключено да видите и деца с шейни теглени от домашните им кучета.


Игра на ластик, народна топка, дама, стражари и апаши…


Обичайните игри, с които децата замръкваха по улиците, след което кварталът се огласяше от викове на родители, подали се през прозорци и тераси, които издирват децата си за вечеря. А обичайният отговор, който се чуваше, беше “Ей сега идвам, само още малко…”


Да имаш прашка си беше богатство


Помните ли колко време прекарвахте в целенето на жаби и какво ли не още. И бяхте по-точни с прашка отколкото вуйчо ви ловджията с пушката.


Война с водни пистолети


Играта с вода през лятото беше задължителна. Като се започне от водни пистолети и се стигне до водни бомби – завързано найлоново пликче или балон, пълни с вода.


Рисуване в тебешир


Тебеширите понякога бяха лукс, но винаги се намираха парчета от тухли, например, които вършеха идеална работа, за да изрисувате тротоарите и улиците в квартала.


Дърветата тогава бяха като катерушките сега


Катеренето по дърветата с цел игра или пък с тайния замисъл да се сдобиете със сливи, череши, ябълки и т.н. си беше задължително.Да сготвите с баба беше най-страхотната игра

Освен, че баба даваше да се цапа, бърка, точи, меси, ами и накрая ставаше нещо страшно вкусно, чийто аромат навярно още помните.


Ако не те закопаят до врата в пясъка на плажа, все едно не си бил на море


Правенето на замъци, търсенето на раци, карането на водно колело и разбира се похапването на сладолед влизат в представата за най-страхотното море на всяко дете.


Игра с мама и татко


Обичайно родителите имат малко време за децата си, но когато намерят такова за игра, в детското съзнание остава незабравим спомен. Ето защо водете децата си на пикник, пускайте хвърчила, карайте колело, отидете на риболов, карайте водно колело и т.н.


А какви са вашите незабравими спомени от детството ви, които искате и вашите деца да имат?

Източник на текста:/Ели Йорданова/ rozali.com

/Павилион за продажба на сладолед на Балкантурист.Снимка: Харисън Форман/


 


През 1974 г. се внедрява новият асортимент Поморие 30, от 1975 г. започва производството на бренди Слънчев бряг. През 1977 г. по случай годишнината от битката при река Ахелой и победата на цар Симеон Велики над ромеите се появява Плиска Ахелой от над 12-годишен дестилат. От 1981 г. се произвежда Черноморско злато - гордостта на едноименната фирма на брега на Черно море, дестилирано по класическия метод от специално подбрани вина в Поморие, отлежало в дъбови бъчви над 17 години.


/Дегустация-коктейл по повод 50 години българско винено бренди ще се състои на 31 март от 18 ч във Военния клуб, София - б.р./КОНЯКЪТ, тази алкохолна напитка, която французите поради своето пристрастно отношение към виното наричат винена ракия, с течение на времето се е превърнала в един от символите на Франция и чест и слава за другите страни, които я произвеждат.



Изграждането на Девненския промишлен комплекс, което започва през 1948 год. и продължава с усилени темпове 25 години, е сред най-големите завоевания на индустриалното строителство в социалистическа България. Предприятията в девненската низина произвеждат електроенергия, цимент, захар и най-вече химически продукти – сода, торове, полимери и вещества, които се влагат в други химически производства, като солна киселина, хлор и т.н. Към края на 70-те и началото на 80-те години на XX век, те дват близо 1/5 от продукцията на химическата промишленост у нас. 


Освен за вътрешния пазар производството е предназначено за износ, вкл. по т.нар. второ направление (в капиталистическите страни).Официално за Девненската низина се говори с гордост и суперлативи като за Долината на голямата химия, но в ежедневието тя има и друго „апокрифно” название. Наричат я Долината на бавната смърт – злокобно прозвище свързано с тежкия труд в условията на повсеместно замърсяване на почвите и водите, обгазяване и киселинни дъждове, повишена заболеваемост и смъртност. Тази неблагоприятна обстановка става част от местното ежедневие още през 50-те години насам, когато са пуснати първите заводи. Девня започва да се изгражда като втори Димитровград, при което новите жилищни блокове израстват непосредствено до самите предприятия. Жителите на селата около изграждащата се индустриална зона се увеличават успоредно с израстването на големия промишлен обект. През 1969 година Девня е обявена за град с кварталите „Нанко Недев“ (с. Девня), „Изворите“ (с. Река Девня), „Повеляново“ (с. Марково) и „Химик“ (построен с жилища за работниците), както и Промишлената зона. По късно обаче новопостроеното работническо селище и намиращите се там  детска градина, поликлиника и магазин (т.нар. кв. „Химик”) постепенно се изоставят. 


Днес квартала не съществува на практика, никой не живее там и повечето блокове са съборени.  От 70-те години насам огромните нужди на на девненските предприятия от работна ръка вече се задоволяват предимно за сметка на ежедневната трудова миграция на преобладаващата част от работниците. Те пътуват до местоработата си от Варна или други селища в района. Вредните условия на труд обаче не се подобряват съществено и вместо това се компенсират с допълнително заплащане, безплатна храна, и социални придобивки, като достъп до саниториално лечение, облекчен режим на отпускане на ведомствени жилища и най-вече с възможността за бързо придобиване на варненско жителство. Въпреки това в Девня много трудно се задържат квалифицирани работници и специалисти. Неблагоприятните условия на труд и разширяването на производството водят до хронична липса на квалифицирани специалисти. 


В определени периоди текучеството достига до 40%. Всичко това, съчетано с липсата на нужните качествени инструменти и консумативи, както и със сложността на строително-монтажните и експлотационни дейности, вече е предпоставка за  повишен риск от трудов травматизъм.


Според старателно водената статистика на Стопански химически комбинат (СХК) „Девня” във втората половина на 70-те и първата половина на 80-те, тенденциите са изключително неблагоприятни. В този период работещите в комбината по правило не надхвърлят 12 000 души. Според отчетите годишно стават около 200 трудови злополуки. Още по-притеснителен е фактът, че няма година без злополуки със смъртен край. Средногодишно в резултат на тях умират  повече от трима работници, а в някои години броят на загиналите е двойно по-голям. Данните затова обаче не са се огласявали публично.

Един от най-важните отрасли развивани в девненската долина на голямата химия е производството на поливинилхлорид. Лентата на първия завод е прерязана тържествено през 1964 г., а през 1975 г. започва строителството на втори завод за хлор и поливинилхлорид, който е обявен за най-големия строеж на химическата промишленост през седмата петилетка. Завод No 2 за хлор и поливинилхлорид (ЗХПВХ 2) е открит през 1980 г. 


Той произвежда в инсталациите си така опасните сода каустик, солна киселина, хлорна вар, карбид, винилхлорид и емулсионен поливинилхлорид и е един от малкото за времето си български химически заводи, в които голяма част от процесите са автоматизирани, а параметрите на най-важните процеси се следят с компютри. Само пет години след пуска си заводът вече се нуждае от цялостна оздравителна програма, защото е в лошо техническо състояние и има остра нужда от по-квалифицирани кадри. Директорът алармира, че в тези условия може да се стигне до тежка промишлена катастрофа, в която да има и загинали работници, но сериозни мерки не са взети.


През 80-те години, когато значението на девненското химическо производство като източник на конвертируема валута нараства и Долината на голямата химия работи на пълни обороти, инсталираното там скъпоструващо оборудване остава недоокомплектовано с резервни части, особено  когато се налага те да са внос по второ направление. За „закрепване на положението” се използват подръчни материали. Така сложни, скъпи понякога и много агресивни химически производства, които при неправилна експлоатация крият риск от крупни производствени аварии със значителни икономически щети, тежки екологични последици и човешки жертви, стават заложник на политиката на икономия на средства за внос по второ направление. През онези години органът на БКП в.”Работническо дело” се подготвя от предишния ден и се изпраща от София във Варна и региона с нощния влак. 


В броя от 1 ноември 1986 г. на челно място е поместена информация, че Политбюро на ЦК на БКП твърдо и решително коригира кадровата си политика с цел по-последователно отстояване на курса към интензификация на химическото производство чрез въвеждане на новите научни постижения на научно-техническия прогрес. 


На същия ден, броени минути преди 7 часа сутринта, докато нощния влак София-варна е спрял на гара Повеляново, Девня бива разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна е усетена в отстоящата на двадесетина километра оттук морска столица Варна, където е регистриран трус от 3-та степен по скалата на Рихтер. Взривен е новият завод за хлор, винил и поливинилхлорид (ЗХВПВХ-2) – едно от най-големите и най-модерни подобни предприятия в света. Взривът поваля всичко на пътя си в радиус от 3 километра, оставяйки единствено опустошение и смърт. Материалните щети и броят на жертвите надхвърля всички предварителни представи. Детонацията унищожава напълно цеха за винилхлорид и отнема живота на двадесетина души. Едни са пометени от ударната сила на взрива или от срутващите се сгради и съоражения, други издъхват от обгаряния. Ранените са десетки, обгазените – стотици. Материалните щети са за над 28 млн. лв. 


Мащабите на трагедията са щели да бъдат неимоверно по-големи, ако канцерогенният поливинилхлорид не се бил запалил, предотвратявайки по този начин  оформянето на отровен облак, които би натровил още неизброимо множество от хора.В  последните няколко минути преди взрива инж. Красимир Костадинов – началникът на смяната, която по това време е била на работа- преценява, че ситуацията не може да бъде овладяна и нарежда на всички работници, които види, да бягат надалеч, защото всеки момент заводът ще се срине със земята. Така не малко от тях се спасяват в бяг, докато самият началник смяна загива, защото до последно обикаля завода в търсене на останали служители и не успява да се евакуира на безопасно разстояние. Тялото му е намерено в двора на завода. И до днес трагедията е пред очите на девненци, които години наред разказват истории за работници от завода, които успели да се спасят от сигурната смърт, като бягали с всичка сила. Те са показателни за ужаса, обзел работниците и служителите, които по това време са на работа в завода. След като дежурният началник смяна в ЗХВПВХ-2 успява да предупреди част от подчинените си, че взривът е неизбежен, те хукват да бягат. Един от работниците, който трябвало да следи на компютър параметрите на химичните реакции, бил заспал с изути обувки на работното си място и когато разбира за надвисналата заплаха, той бяга по чорапи повече от десет километра, чак докато се прибере в дома си в отдалечен от мястото на аварията девненски квартал. 


Според друг разказ техник от завода, бягайки, минал направо през склад, пълен с аварийни лампи на поставки триножници. Именно триножниците задържали срутилия се над него таван и така той оцелял, но бил блокиран там и го открили едва на другия следобед, когато комисията тръгнала да описва щетите от аварията.Веднага след взрива, на мястото на аварията са извикани извънредно част от работниците за изпълнение на специфични задачи, които отиват с неохота и със страх за живота си. На авариралата площадка пристигат и множество пожарникари, които геройски се борят с огъня. Същевременно по девненското радио звучи музика и не се дават никакви указания за предпазване от аварията, независимо, че над мястото и е надвиснал облак лютив черен дим. В съседните села хората също виждат облака дим, но не знаят какво се случва и просто чакат да отмине поредното девненско обгазяване. По предложение на предприятия от близкия град Белослав се създава инициатива за създаване на фонд за набиране на средства за възстановяването на ЗХВПВХ-2. Ранените работници получват и обещание за лечение в чужбина, но те се оказват напразни. Вместо това на пострадалите са им били раздадени бележки, за да могат да си купят без ред телевизор „Велико Търново”.

 

Часове след аварията от София пристига комисия за установяване на щетите от разрушенията, както и специален следствен екип. Размерите на пораженията са толкова големи, че на другия ден официоза „Работническо дело” е принуден да излезе с кратко съобщение за аварията на една от вътрешните си страници. В него без всякакви подробности се съобщава за аварията, за броя на загиналите и ранените, както и че е назначена правителствена комисия за установяване на причините за злополуката и нормализиране на производството. Крупната производствена авария в Девня е белязана и от още едно съвпадение. На същия този 1 ноември 1986 г. избухва пожар в склада на една швейцарска фармацевтична компания край Базел, следствие на който река Рейн е замърсена с тонове химически вещества, които причиняват тежко трансгранично екологично замърсяване. „Работническо дело” публикува много повече информация за рейнското бедствие, отколкото за девненската трагедия.

Скоро след взрива районът около завода е ограден и оттогава е със специален режим на достъп, контролиран от Държавна сигурност. В началото на зоната на аварията са допуснати някои журналисти, но в подобна обстановка и извличането на поуки от случилото се, и правенето на репортаж за аварията, отнела живота на толкова много хора, се оказва трудна задача.

След направеното разследване по случая и изготвянето на комплексна експертиза се установява, че причината за взрива е недоброто затягане на люка на химически реактор от работници от предната смяна, довело до изтичане на опасен газ, който по-късно се е самовзривил. Базирайки се на заключенията на комплексната експертиза варненският окръжен съд подвежда под наказателна отговорност поради немарливо изпълнение на задължения, представляващи източник на повишена опасност, началника на предходната смяна, работниците, които са били отговорни за затягането на люка, механиците, които е трябвало да подпомагат и контролират тяхната дейност, ръководителите на завода и на отделните негови звена. 

Върховния съд приема становището на Варненския окръжен съд и потвърждава присъдите, но намалява тяхната първоначална продължителност, тъй като намира смекчаващи вината обстоятелства. В крайна сметка заключението на ВС е, че „Случаят Девня е типичен пример за проява на немарливост в малка степен от много съпричинители, но с огромни последици”. Така тихомълком са осъдени деветима виновници, сред които началникът на смяната инженер Опрев, на който дават 4 години затвор, и директорът Румен Дяков, чиято присъда е година и половина условно.Въпреки направените експертизи, на пръв поглед изясняването на причините за тежката промишлена авария и осъждането на виновниците за случилото се, и до ден днешен остават догадки какво точно е станало на  онзи фатален 1 ноември 1986 год. 

За съмненията допринася и факта, че Политбюро на ЦК на БКП е имало специална информационна стратегия за аварията: никаква информация не е трябвало да напуска рамките на комбината, за да не се скандализира обществото и да се опазят сведения, свързани с държавната сигурност. Според познавачи, информацията за инцидента е била старателно контролирана по нареждане на висшето партийно ръководство така, че народът да не разбере, че заводът е бил „цъкаща бомба”, която е можела да се взриви при първата по-критична ситуация. Затова освен приетата официална версия за погрешните действия на работниците и служителите в завода довели до трагедията, има и още две основни хипотези за причините, поради които избухва взрива, а именно: погрешна концепция при проектирането на завода, която не осигурява достатъчната му безопасност или саботажни действия, в основата на които стои възродителния процес. 

Интересен факт пораждащ тези съмнения е и, че веднага след взрива  е било наредено спешно разчистване на площадката на аварията, заличило важни веществени доказателства, което е направило невъзможна обективната експертна оценка на причините. 

Според девненци и бивши служители на завода, най-меродавните обяснения за причините за аварията се крият в  недоокомплектоването на девненското химическо производство с нужните инструменти и резервно оборудване, самонадеяността на директора на ЗХВПВХ-2 и липсата на дисциплина – типичната българска разпасаност, която води до това, че когато трябва да се наблюдават опасни химически процеси, един от работниците спи пред компютъра, друг е отишъл при любовницата си, а трети играе карти с колегите.Девненската трагедия е от онези нещастия, които граничат с природно бедствие, но са причинени от човешка дейност. Материалните разрушения и последствията от тях са огромни, но най-голям е ужаса и скръбта от смъртта на девненските работници.  Близките  на пострадалите и до днес преживяват трагедията, като им е трудно да повярват, че смъртта на децата им е настъпила в резултат на непредумишлено действие. 

Може би една от причнините за тяхната мнителност е и принудителното мълчание и оскъдната информация по случая. Взривът в ЗХВПВХ-2  и произтеклата трагедия от него винаги е сред най-сериозните аргументи на градските власти в исканията им за специално отношение към безопасността на предприятията, разположени в девненската промишлена зона. В годините на комунистическата власт обаче този инцидент, макар и да не е изцяло премълчан, е в голяма степен потулен. Притеснително е, че аварията възниква в един от най-модерните за времето си заводи, което компрометира самата идея за въвеждането на най-напредничавите химически производства. Най-притеснителен обаче е броят на жертвите. Гибелта на двадесет души, които са на работа и си отиват от този свят за броени минути, сама по себе си е несъвместима както с идеята на социализма като най-хуманния обществен строй, така и в частност с програмата на БКП за изграждането на развито социалистическо общество у нас, една от основните задачи на която е грижата за човека да бъде основна грижа на Партията, смисъл и съдържание на цялата й политика.

И макар, че трагедията от преди почти 28 години не успява да убие едно от най-големите и модерни индустриални предприятия в страната, то днес състоянието на завода е като след бомбандировка. По време на масовата приватизация заводът става собственост на скандалния бизнесмен Николай Банев (индустриален холдинг „АКБ Форес”) с името „Полимери” – Девня.  Вече преименуваното и приватизирано през 1998 г. дружество „Полимери“ агонизира близо петнадесет години. 

В средата на 2010 г. заводът спира работа окончателно, а на 12 декември 2012 г. Варненският окръжен съд го обявява в неплатежоспособност. Сега територията, върху която доскоро се е намирал заводът на фалиралата компания, изглежда мрачно. По-голямата част от производствените халета вече са съборени и преработени като рециклиран бетон, а  инсталациите и металните естакади – нарязани и продадени като скрап. Оцелели са само шест постройки, но не за дълго. Каква част от вторичните суровини са откраднати или продадени на черно никой не знае. Край планините от натрошен бетон и ръждив метал като сенки се щурат роми. Мъжете събарят и режат, жените сортират отломките и тухлите. Продължават да работят само машините за товарене на скрап. Базата, до която се извозват металните отпадъци, е само на няколкостотин метра от портала на „Полимери“. Според синдика на фалиралото предприятие мащабите на кражбите от територията на завода продължават да са огромни и крият сериозна опасност за живеещите не само в Девня, но и в широк периметър около града.  Така днес завод „Полимери“ е вече почти напълно съборен, а територията му се е превърнала в цъкаща екологична бомба.

Източници:

„Смъртта при социализма – героика и постгероика”- СЛУЧАЯТ ДЕВНЯ, ИЛИ „КОГАТО КОЛАТА СЕ ОБЪРНЕ“, Миглена Иванова;www.capital.bg



Един от двата най-важни инфраструктурни проектa в страната ни – изграждането на връзката между София и Варна по магистрала продължава повече от 47 години. Но какво е било мнението за изграждането на магистрала Хемус в ранните години на проекта – през 1984 година? Екипът ни препечатва дословно и без редакции публикация в периодичното издание на СБА вестник Авто Мото Свят от месец август 1984 година.

СКОРОСТ И БЕЗОПАСНОСТ 

Автомагистрала „Хемус“

В чест на XIII конгрес на БКП строителите на автомагистрала „Хемус“ ще предадат 45-километровата отсечка Яна-Правец

Напрегнати дни за работниците пред най-големия празник – Девети септември

Сега се още ни е трудно да си представим и да повярваме, че след немного години ще пътуваме от София до Черноморието с автомобил за 5 часа. И все пак не беше далеч времето, когато за да стигнеш от столицата до Правец трябваше да прекосиш осем селища, когато преминаването през Витиня беше преодоляване на тежко препятствие, а за новите водачи това беше истинско геройство. Във върховите часове се проточваха километрични колони, средната скорост се движеше в рамките на 10 до 15 км в час. И сега, когато се движим по широката гладка магистрала със 100-120 км в час, просто ни се вижда чудно как сме се примирявали да пъплим по стръмнините със скоростта на костенурка, където всяко изпреварване носи риск.


Малко история


Първата копка на автомагистрала „Хемус“ бе направена през 1974 г. А тя, първата копка, била предшествувана от тригодишна предварителна работа – трудна, отговорна, защото от многото проекти и предложения трябвало да се избере най-сполучливото, най-рационалното, най-съвременното, най-перспективното. Имало немалко трудности от инженерно-геоложки характер, от особеностите на терена. Не винаги решенията били най-правилни, имало и грешки, спорове. Три години продължили предварителните проучвания, разработките, приемането им от експертния съвет и най-накрая – изготвяне на работен проект. Главен проектант на трасето е инж. Дена Паланкова, а големите съоръжения са проектирани от отдел „Мостове“ с ръководители инж. Георги Тодоров и инж. Драгомир Драгоев от „Пътпроект“. Главен изпълнител е СО „Пътни строежи“ с две негови поделения – СМУ „Магистрали“ – район „Хемус“ и СМУ „Мосстрой“, в строителството са ангажирани още редица други обединения и организации – поделения на СО „Минстрой“, на ДСО „Хидрострой“, Електромонтажно управление – София, ИСМУ „Исстрой“, СМП „Метални конструкции“ и др.

Магистралата днес, магистралата утре

Първият етап от строителството обхващаше отсечката Яна – Йорданкино, като едновременно с нея започна и работа по пробиването на тунел „Витиня“. Бяха изградени и първите големи съоръжения – виадуктите над Йорданкино и Потоп. После силите бяха хвърлени на едно от най-големите транспортни съоръжения по магистралата – виадукта Бебреш, дълъг 700 м, с неговите 125-метрови стълбове, с неговите 12 отвора по 60 м. Много внушителни цифри и данни могат да се приведат: че фунаментите са се вклинили в 18-метрови кладенци, че всяка една от устоите е погълнала десетина хиляди кубически метра първокачествен бетон…


Автор: Радой Костов



Репортаж на кореспондента Леонид Елин за организацията на отдих в курортите на България. Интервю на Игор Мацицки, генерален председател на "Интурист" в България, за обслужване на чуждестранни  туристи.


Сюжетът е на програмата "Време"Главна информационна редакция, 1989 г.


Ето какви впечатления има един руски турист посетил курорта Албена през далечната 1987 година.


Публикуваме коментара му без редакторска намеса:

Бях в Албена като дете през 1987 г., изглежда, че стигнах до друг свят.

и когато бях там преди няколко години, не изпитах нищо особено .. наистина, „нищо не се различава от Крим“ ...

така възприемането на реалността зависи от това в какви реалности трябва да останете през цялото време.



Първите хора, които стигнаха от село до морето, бяхме аз и Димитър с безплатни билети по БДЖ-то от Мездра до Варна. По пътя спряхме на една гара, а в съседния товарен влак имаше любеници. Димитър, който бе много по-възрастен от мен, ме накара да взема една любеница. Аз слязох, взех и пак се качих на влака. Изядохме я веднага и така не спахме после цяла нощ. На сутринта се окъпахме с черните си гащета по-далече от плажа. Така ние стигнахме до морето и когато разказвах на село колко е голямо и краят му се не вижда, никой не ми вярваше.


Второто пътуване бе до Несебър, където жена ми Радка беше отишла на курорт. Облечен в черния костюм, я чаках на прелеза, изпотен, подстриган като Ким Чен Ир.

Третото пътуване бе до хотел „Кубан“ в Слънчев бряг, където жена ми бе ангажирала едно легло, но там спеше и момчето ми, а аз – в колата за по-евтино. През нощта се събудих от трясък по автомобила, двама бабаити ми изтръгнаха огледалото и избягаха. Можеха и да ме бият, но всичко мина благополучно.

След това всяка година ходехме в манастира „Свети Георги“ в Поморие, където игумен беше дядо Пахомий, летувахме безплатно./Веселин Димитров, Мездра/



На 25 и 26 юни 1987 година над 150 дипломати от цял свят акредитирани в България посещават Благоевград и Югозападна България. Тази традиция т.н. дипломатически корпус да посещава всяка година различни окръзи в България беше идея на Тодор Живков, за да се променят основно различни части на страната. Така бяха преобразени Търново, Ловеч, Смолян. 

През 1987 година, за добро или лошо, дойде ред на Благоевград. Никой не знаеше до този момент, дори и Тодор Живков, че само след 2 години всичко ще се обърне с главата надолу. Построената някога 7 етажна сграда, 2 от които под земята за Окръжен комитет на БКП ще се превърне в Американски университет?! Така или иначе Благоевград хвана „последния влак“ и за по-малко от 2 години днешният студентски център не само на Югозападна България, но и на днешната република Македония и Албания, се преобрази. Главният „виновник“ за тези събития от преди 30 години, Лазар Причкапов, тогава първи секретар на Окръжен комоитет на БКП в Благоевград, разказва спомените си пред в. „Телеграф“ с носталгия, но и с тъга:


„Идеята се роди през 1984 година, тя беше обвързана формално с протоколно мероприятие – традиционната среща на държавния глава Тодор Живков с дипломатите, акредитирани у нас, обединени под условното наименование „дипломатически корпус“. Тази среща беше само поводът да започнем изграждането на окръжния център. С решение на Бюрото на Министерския съвет за тази цел ни се даваха едва 6 милиона лева. С тези пари можеше само да освежим по-големите улици и нищо повече. Накрая, когато приключихме през 1987-ма година, милионите бяха тридесет пъти повече, а свършеното респектираше с мащабите си. И сега има хора, които искат да омаловажат направеното в Благоевград, свеждат го до изграждане на центъра на града. Не, ние изградихме град, цял град. Проектирахме едва ли не върху горещия асфалт. На темпото с вещина и професионализъм импонираха великолепните архитекти Александър Баров и Атанас Агура с техните творчески колективи. В тази строителна епопея участваше целият окръг, над 100 000 българи.“Разбира е, че е имало и неудобства за тогава 70-хилядния град. След работно време всички минаваха през 4 часови бригади, носеха тухли и плочки. За да стигнат до работното си място са минавали по дървени дъски под които са зеели 3-метрови изкопи за смяна на ВИК и елинсталации. Първомайската манифестация през 1986 година също се е състояла, въпреки разкопания площад.25 юни 1987 година, 11 часа


Идва тържественият момент за откриването на обновения Благоевград. Пред днешната сграда на Американския университет е издигната сцена. Преди мига, в който трябва да се даде думата на Тодор Живков прозвучава българския химн, после всички фонтани на площада изригват с водна лава. Прозвучават 21 топовни салюта:


„Лазаре, пари има ли“, прошепва на ухо Тодор Живков на домакина .


„Има..“, отговаря му Причкапов също на ухо.


„Всичко законно ли е?“, допълва въпроса си Тато.


„Да, проверявайте ме както си искате“, отговаря на добавката Лазар Причкапов.


Днешният 77-годишен пенсионер, бивш апаратчик от високото ниво на ЦК на БКП разказа за „Телеграф“ какви спънки са му създавали тогава Андрей Луканов и Петър Младенов:


 


„Не съм светец. Взимал съм решения за действия преди убеждението да ги е обосновало и превърнало в необходимост. Но без такива решения, за които носиш лична отговорност, за какво са водачите? Когато тръгнахме да изпълняваме голямата задача и се видяха първите резултати и че „няма лабаво” се появиха обвиненията за авторитаризъм. Към финала на огромното строителство започна да битува слух, че Дипломатическият корпус няма да дойде в Благоевград през юни 1987-ма година, а на 11-ти и 12-ти септември. Един ден, обикаляйки обектите, срещнах архитект Александър Баров, който неотлъчно следеше изпълнението на архитектурните решения в града: “Началство, вярно ли е, че корпусът няма да идва през юни, а на 11 и 12 септември?“ Отговорих, че няма такова нещо.


В средата на април 1987-ма година беше насрочена среща в ЦК. Бях поканен и аз. Два дни преди това заседание Петър Младенов беше в Благоевград. Почти цял ден обикаляхме града, посетихме всички обекти – отговорниците за тях докладваха и накрая се очерта становище, че е свършена огромна работа и не може да има притеснение, че ще се представим на ниво. Не очаквах друга позиция от Младенов, освен споделената в Благоевград. Той каза, че е извършена огромна работа, но предложи Дипломатическият корпус да посети Благоевград на 11-ти и 12-ти септември 1987-ма година. Бях изумен от това предложение. Стана ми ясно, че има задействани сили, които целят да компрометират усилията ни. Най-напред обвинения в авторитаризъм, след това успокояващо доброжелателство и след това – нож в гърба. Изненадата продължи, когато прочетоха писмо на Андрей Луканов, при вече уточнена програма, вторият ден дипломатите да посетят Банско, вместо Сандански и Петрич. Аргументът на Луканов беше, че в Банско посрещат много добре. Обърнах се към Живков и казах, че ако Политбюро вземе решение дипломатите да посетят Благоевград на 11-ти и 12-ти септември, то моля Политбюро да ме освободи от отговорност за мероприятието, защото отлагането значи пълна демобилизация и провал. Тодор Живков каза 25 и 26 юни и ме отпрати с пожелание за успех. Аз се обърнах към него и благодарих за решението, но казах, че от заседанието трябва да изляза с писмен документ. Получих го и работата продължи с предишния темп.“НАДГРАЖДАНЕ


На 27 юни, 30 години по-късно Лазар Причкапов събра на вечеря 30-ина свои живи съмишленици от епопеята „Благоевград 1987“. Поканата му уважи и днешният кмет на областния център д-р Атанас Камбитов:


„Акропола в Гърция също се ремонтира и освежава през 30-40 години. Наше задължение е да пазим Благоевград не само като построено преди нас, но и да го пазим и съхраняваме като памет и надежда за тези след нас“, каза градоначалникът Камбитов


Причкапов от своя страна го похвали:


„Това е първият кмет на Благоевград и то от дясна партия, който се отнася с респект и уважение към построеното по наше време. Зарадва ме новината, че след 30 години Общината започва основен ремонт на площадната част без да се променя облика й. На това се казва НАДГРАЖДАНЕ.“


www.e-79.com



По времето на социализма в НРБ продаваха киселото мляко на килограм от големи алуминиеви легени, които стоварваха през нощта пред млекарниците. 

Същото беше и по-късно, когато млякото се продаваше в стъклени бурканчета. При нас, в центъра на София, сутрин минаваше млекар с голяма количка и когато извикаше в двора на кооперацията "Млекарят е тук", всички слизаха с празни бутилки и бурканчета, които заменяха за пълни. 

Сладкарниците бяха затрупани от вкусни ИСТИНСКИ пастички, поне три вида баклави, плезири, топли банички, кифлички, гевречета, мекички. Изобщо не са ни липсвали шоколадовите яйца...как ли оцеляхме се чудя... Ах, да! Да не забравя...четяха ни книжки, после ние четяхме и опашките бяха пред книжарниците. 

Телевизията я имаше, колкото - толкова, но пък НИЕ ИГРАЕХМЕ НАВЪН, кой ти се заседяваше пред телевизора....

Автор:Jasna Ivanov


 


1. Стига си тичал, ще се изпотиш и ще настинеш.
2. А Сашко на Григорови е пълен отличник.
3. Никакъв сладолед, ще те заболи гърлото.
4. Имаш ли си гадже? А? Хехе...

5. Иванчо, я кажи на гостите стихотворението за сърничката.
6. Излизай от морето! От два часа си вътре.
7. Пак ли се окапа, бе? Тююю...
8. Я не ми дръж такъв тон! Къде се намираш?
9. Вземи кутията и почерпи леля ти Гинче с един бонбон.

10. Никакво ставане от масата, докато не си изядеш всичко!
11. Пушил ли си? Не си? Я ми дъхни!
12. Не яж шоколад сега. Ще си развалиш обяда.
13. Имаш ли нещо да ми казваш?
14. За какво да ходя на родителска среща? Два часа да се червя пред всички.

15. Докато живееш в моята къща, ще правиш това, което аз кажа.
16. А бе, ти български не разбираш ли?
17. И ти ще имаш някой ден деца.
18. Я си дай бележника!
19. Не те знам на кой си се метнал такъв. В нашия род нямаме такива.

20. Никъде няма да ходиш, докато не си подредиш стаята!
21. Днес изпитваха ли те?
22. Ти с кого си мислиш, че говориш?
23. Не ми викай "добре". Кое му е добрето?
24. Защото аз така казвам!

25. Парите не растат по дърветата.
26. Не ме интересуват другите деца!
27. Ако Иван ти каже да скочиш от балкона, ще го направи ли?
28. Внимавай в картинката, детенце!
29. Ти с мене ли ще спориш?

30. Опичай си акъла!



Когато я попитали за имената на другите, тя отговаря: - Ще ги намерите, когато дойдат да отмъстят за смъртта ми.

И това се случва наистина: всички те са били екзекутирани на едно и също дърво, където Лепа Радич казва, че ще отмъстят за  смъртта и.

" Смелите умират живи, а страхливите живеят мъртви."

Югославия 8 февруари 1943 г.

Лепа Светозара Радич е родена на  19 декември 1925 г.Тя е югославска партизанка от сръбски произход, наградена посмъртно с орден „Народен герой“ през 1951 г. за ролята й в движението на съпротивата срещу силите на Оста през Втората световна война - Тя е най-младия удостоен с такъв орден по това време. Тя е екзекутирана на 17-годишна възраст за стрелба по германски войски. Поклон пред паметта и 


 


01. Без да искаш въвеждаш пин кода си на микровълновата.

02. Не си играл на пасианс с истински карти от години.

03. Не можеш да си намериш колата на паркинга, освен ако не я повикаш с алармата.

04. Баба ти говори повече за Есмералда и Рич, отколкото за собствените си деца.

05. Знаеш повече за проблемите на Брад Пит, отколкото за тези на собствения си брат.

06. Чуваш по новините, че 50 човека са били взривени и сменяш канала, защото не е нищо ново.

07. Сваляш си обувките, преди да влезеш... в самолета.

08. Имаш списък с 15 телефонни номера, за да се обадиш на 3 членното си семейство.

10. Най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният телефон.

11. Звъниш си всяка сутрин... за да си намериш мобилния телефон.

12. Тъпо ти е, че не можеш да звъннеш и на дистанционното на телевизора, като изчезне.

13. Чудиш се на къде да насочиш мебелите си в стаите, където нямаш телевизор.

14. Не знаеш ничий телефон наизуст, дори собственият си, защото всички са ти в GSM-a.

15. Да си забравиш GSM-a в къщи е драма. Единственото по-страшно е да го загубиш!

16. Децата ти играят футбол всеки ден... пред компютъра.

17. 10 годишния ти племенник не може да говори много, но може да чати перфектно.

18. 10 годишния ти племенник пише по-бързо на клавиатурата, отколкото говори.

19. Не си модерен, ако вече си на повече от 20 и още не си спал с някой от твоя пол.

20. Ако си на тинейджърски купон, можеш да пикаеш навсякъде, но не и в тоалетната. Тя е само за секс.

21. Повечето хора родени около 1990 вече са правили повече секс от теб.

22. Ако слушаш песни, чиито текст има смисъл, значи или си прекалено стар или прекалено гей.

23. Цената на квадратен метър в центъра на столицата ти е по-ниска от цената на квадратен сантиметър в любимия ти уебсайт.

24. Сложил си парола на файла с паролите си.

25. Пращаш е-мейли на колегата в съседния офис.

26. Като причина да не поддържаш връзка с роднини и приятели изтъкваш, че нямат е-мейли.

27. Проверяваш си е-мейла по 5 пъти на ден, но нямаш време да поговориш с майка си повече от веднъж седмично.

28. Ако не получаваш поща вкъщи повече от седмица, се чувстваш пренебрегнат, макар да получаваш редовно само глупави реклами. Ако обаче не получиш никакъв е-мейл за повече от ден-два, даже спам-ът започва да ти липсва.

29. Мразиш да пишеш с химикал, защото няма спелинг чек (проверка на правописа).

30. Използваш си телефона повече за писане, отколкото за говорене.

31. Оплакваш се, че на GSM-ът ти нямаш "copy" - "paste".

32. Купил си си дигитална камера, за да правиш колкото си искаш снимки и сега имаш толкова много, че нямаш време да ги гледаш.

33. Спираш пред къщи с колата и използваш GSM-a, за да провериш дали няма някой вкъщи, за да ти помогне с покупките.

34. Ядосваш се на приятелите ти, че закъсняват с 5 минути и още не са ти звъннали на GSM-a.

35. Децата ти не искат да ядат храна, която не е танцувала по телевизията.

36. Ставаш сутрин и влизаш в Интернет, преди да влезеш в кухнята да си направиш кафе.

37. Колкото повече си разпределяш времето, толкова по-малко ти остава.

38. Слагаш наклонени усмивки, дори когато пишеш с химикал

39. Накланяш си главата на една страна, когато се усмихваш

40. Четеш това и клатиш глава, и се усмихваш.

41. Дори още по-лошо, знаеш на кого точно ще препратиш тази статия.

42. Прекалено си зает, за да забележиш, че на този списък му липсва номер 9.

43. Даже се връщаш назад, за да видиш, наистина ли няма номер 9.

44. А сега се усмихваш. Хайде, препрати го на приятелите си, знам че ти се иска!


 


Детските градини не са това, което бяха, разказва ми учителка със стаж около 40 години в забавачките в София и околността.

Ето нейния разказ:

Децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режимът им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде бобът с наденица. Разбира се ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат, да са в системата.

Госпожи нямаше, имаше другарки. А родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Пак гледахме по около 30 -35 деца в група, но се справяхме.

Кренвирши имаше често за обяд, родителите не знаеха какво е глутенова непоносимост. Диети нямаше, а децата израстваха здрави и с бузки. Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар час след като си го оставил “Ела да си го прибереш”.

Директорките не ни позволяваха да  идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прически, грим и настроение на работа. “Вие трябва да се пример за подръжание и на родителите и на децата”, казваше тя.

Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки, че сега може да изглеждат като затворнически прибори. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава, да ви кажа.

В групата винаги имаше едно палаво дете, с което винаги се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и  с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: “Довиждане другарко”, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.

Психолози нямаше, логопеди един път в седмицата имаше – но ние бяхме за децата тези хора по цял ден

Но резултати – имаше

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктури и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.

Играта преминаваше тихо, без много крясъци, защото децата пак казвам – бяха спокойни.

Нямаха търпение за Дядо Мраз и Снежанка и Баба Марта да дойдат, защото все подаряваха хубави подаръци, а и тук-там разбираха, че това не са те, а другарките!Акордеоните бяха голяма забава в часовете по музика, а песните се знаеха наизуст. Всеки месец имахме “наблюдения”, от тригодишни ги водихме в парка, на жп гарата, автогарата, дори и на летището. Всяко лято отивахме на лагер на морето – по цял месец две лели, една учителка и тук-таме някой родител с нас. Все пак бяха 30-35 деца.

С интерес ми разказваше истории за много поколения деца и помнеше имената им. А дали сега е по-добре, вие преценете.



До него се е допитвал за съвет и големият изобретател Томас Едисън. 

Този българин се казва Асен Йорданов и е създал две неща, които използваме и днес - телефонният секретар и въздушната възглавница.

Участва в конструирането на прочулите се през Втората световна война модели на "Боинг" - "Б-17", "Б-29 Супер Фортрес" и  "Лайтинг П-38".

Асен Йорданов е почетен гражданин на Ню Йорк, а негов портрет се намира в "Залата на Славните" на летище "Ла Гуардия", а в Ер Спейс Музеум са изложени негови вещи.

"Деветдесет на сто от познанията си по авиация щатските летци дължат на господин Джорданоф" - пишат видни американски авиоспециалисти.

Първият човек, стъпил на Луната Нийл Армстронг казва, че е получил знанията си от учебниците на Асен Йорданов."От него както аз, така и всички американски пилоти сме се учили на авиация." - допълва той.

На 19 октомври 1967 г. световните информационни агенции съобщават: "Асен Йорданов - пионер на авиацията, летец, изпитател, авиоконструктор на "Боинг" и" Дъглас" почина на 71-годишна възраст."

Въпреки огромното световно признание, което получава, на табелката в дома му е пишело: "Асен Йорданов - български пилот авиатор"! 

За съжаление, ние, българите знаем кой е Азис, но не знаем кой е Асен Йорданов...


 


61% от тях са руснаци. Германците и техните съюзници убиват 6 562 000 съветски жени и момичета, огромната част от тях са мирни граждани. Германските войници насилват повече от 3 000 000 милиона руски и съветски жени и момичета. 

След превземането на Германия 900 000 германки са станали жертва на насилие, от военнослужещи на съюзническите армии, не само червеноармейци, но и американски, френски и британски военнослужещи. През войната загиват 9 730 000 милиона германци. Загубите на американците са 304 000 хиляди войници. Англичаните губят 220 000 хиляди войници и цивилни, а загиналите френски войници и граждани са 400 000 човека. 

През Втората световна война загиват повече от 2 000 000 югославски граждани. Общият брой на загиналите хора по време на Втората световна война е 73 000 000 войници и цивилни граждани. Можете да си представите, какъв ад е било, и колко много руснаци, 18 000 000 милиона, са загинали през тази война, броят на тежко ранените е десетки милиони.Да помним историята и да не позволяваме това да се случи отново никъде по света.


 


"Когато бях във втори клас, първата ми учителка беше майка ми. Майка ми е българка, завършила е педагогика в Белград и беше учителка в Сърбия. Аз при нея учех.

   При една страшна зима, то е горе на границата между бивша Югославия и Унгария, континентален климат, зимите са жестоки, страшни, и ние седим – тогава нямаше парно отопление, кюмбе гори в класната стая… 

   Тя влезе, госпожата, (аз така я наричах), и каза: 

- Деца, искам да излезете на прозорците и да погледнете нещо. И какво виждате?

   И ние всички:

- Сняг, висулки ледени, преспи.

- Не, не – каза – долу погледнете, на улицата.

  Ние погледнахме и някой, може и аз да съм бил, каза:

- Ами, има 5-6 врабчета.

- А – каза – погледнете ги хубаво. А сега се върнете на  чиновете. За тях исках да ви разкажа нещо. Вижте – има едни птици, дето идват напролет, когато разцъфват овошките, когато цветята започнат да цъфтят – те идват тогава у нас, па живеят известно време, па се размножават, а като забръска към зимата, си отиват някъде на топло. А тези врабчета, те стоят тука, те тука са родени и тука ще умрат. Те са посинели от студ, те са накокошинени от студ, но тука ще останат!

    Аз по-голям урок по патриотизъм не съм чувал!"



И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.


 


– знаехме имената на Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов;

– разказвахме тайно вицове за Тодор Живков и Брежнев;

– помним в. „Работническо дело“ и заглавия като: „Долу ръцете от Никарагуа“, „Два конгреса

– една цел“ и „Нов етап в изграждането на развито социалистическо общество“;

– намирахме за напълно нормално за лека кола да се „чака ред“;

– понятията „пуснали са“ и „дефицит“ все още ни звучат мило;

–„Паралели“ беше суперсписание, а „Антени“

– направо дисидентски вестник;

– бяхме убедени, че знаем руски език по рождение;

– „Некерман“ и „Квеле“ бяха нашите модни библии;

– Чичко Филипов беше част от семейството ни, а Гарелов предизвикваше възторг у баща ми;

– баба на село редовно ни снабдяваше със зеленчуци, свинско, ракия и вино;

– трамвайните билети бяха по 6 ст., бозата – 4 ст., бонбоните ролки – от 2 ст., самоделната дъвка от чамсакъз и българската дъвка, която не може да се дъвчи;

– луканката беше скъп деликатес, който се купуваше на празници или за гости;

– шиехме си панталони от български дънков плат, обърнат наопаки; – най-скандалният и забранен филм беше „Емануела“;

– Адриано Челентано беше най-добрият певец на всички времена;

– „Распутин“ беше герой от едноименната песен на „Бони Ем“, приопомням Соц.бг

– екскурзията до Чехословакия или ГДР беше едно от най-впечатляващите събития в живота ни;

– Полският център в София беше средище на западната култура; – не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

– ладата беше символ на престиж;

– единственият начин да се пие нескафе беше, като предварително се бърка в чашата до припадък със захар и три капки вода;

– Сърбия беше символ на Запада;

– най-прочутият актьор беше Гойко Митич;

– любимият сериал – „Робинята Изаура”;

– най-хубавият дезодорант беше „Рексона“; никога не изхвърляхме празната му опаковка, а я слагахме като украса на секцията;

– в новогодишната нощ се борехме с дрямката, за да дочакаме в 2 часа по телевизията „западната естрада“

– балета на ГДР и Карел Гот.

Може да допълвате:


 


„РУФИНКИНАТА“ УВЕКОВЕЧАВА ТРАГИЧНАТА ЛЮБОВ

НА ДВАМА МЛАДИ ОТ СЕЛО ПОПРЕЛКА

…Началото на ХХ век, Родопите. Ибрям Али и хубавата Найме се обичат. Макар че бащата на момичето е против тяхната връзка, те решават да се оженят, но Али е обвинен от богатия Дели Мехмед, при когото аргатува, в кражба и е арестуван. Крадецът се оказва синът на Дели Мехмед, но той не сваля обвинението си от Али. Али бяга от ареста и между него и Дели Мехмед пламва вражда и борба за отмъщение. Дели губи разсъдъка си и се обесва, а Али е принуден да избяга. След две години, когато се завръща в родното си село, разбира, че Нейме е умряла. Али е убит от засада, пеейки любимата си песен за Руфинка.

Това е сюжетът на българския игрален филм от 1971 г. „Краят на песента“ на режисьора Милен Николов, създаден по затрогващия разказ на Николай Хайтов „Ибрям Али“. Финалът на този филм прави особено популярен фолклорния шедьовър „Руфинка болна легнала“. Една от знаковите родопски песни, които се знаят от всеки българин. Способна да докосне всяко сърце, особено в изпълнението на Васил Михайлов.

Малцина знаят, че Руфинка е била реално съществуваща личност. Легендите датират нейното битие отпреди 150 години в село Попрелка, закътано високо в прегръдката на смолянските гори. (Това завързано име не е нищо повече от синоним на „селска седянка“, на която се преде.)

Според преданието в селото живяло момиче на име Руфие Чакалова, изключително красиво и работливо. В Руфие се влюбил момък от съседното село Надарци, който поискал ръката и. Докато дойде време за годежа и сватбата обаче, момата се разболяла и починала. Трогнати от тежката и съдба и невъзможната любов, хората я увековечили в песен.

Според разказите в селото на гроба и пораснало рядкото цвете бяла кандилка, което цъфти през юни. Местните го наричат Руфинкиното цвете, не са го виждали другаде, то вирее единствено край камарата с камъни, където една любов си е отишла от света. Според текста на песента преди да умре, Руфинка поискала да даде чеиза си на друга, която да я замести до любимия мъж. По-старите хора си спомнят, че годеникът й се казвал Асан Кичуков и живял цели 100 години.  Неосъществената любов на двамата млади трогнала до сълзи местните певци, които възпели Руфинкината трагедия в тъжна елегична песен. Мелодията ? се обагря с още по-сърцераздирателни трели, когато изпълнението се озвучи от сантиментално протяжните ручила на гайдите, които сякаш опяват нелепо прекъснатия живот на момичето. 

Горанка Петкова 

РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал една стара майчица.

В чешка и вода даваше

и на Руфинка думаше:

– Дощеро, мила майчина,

мила ли ти е диньоса,

диньоса още рубаса?

– Майчинко, стара майчинко,

не ми е мила диньоса

най ми е мила рубаса,

че нема да я понося.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

рубаса да и придадам

любесо да и отстъпя.

Умирам, майко, умирам

тебе са вяра не фаща,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

а я ще в земя да ида.



Дръжте се прилично! Хляб има на масата! – казваше баба и това беше достатъчно, за  нас децата, да престанем със закачките. Не повтаряше. Нямаше нужда. Знаехме какво трябва да правим. 

Баба, като истинска стопанка на къщата, беше установила правила, които всички спазвахме и които бяха и си останаха част от нашето възпитание. 

Никой не започваше да се храни, преди всички да са седнали на масата. 

Няма значение сърдит ли си, скоро си ял или те боли глава – идваш на вечеря. Дали ще ядеш - ти ще си решиш.

Децата не се закачат помежду си, като седнат да се хранят. Не се побутват, не се кикотят, не говорят шумно и изчакват възрастните да се изкажат. 

Храниш се тихо от чинията пред теб, не ровиш в нея от всички страни, не сърбаш, не си тъпчеш устата, не мляскаш и да не си посмял да мачкаш хляба!

Никой на масата, в присъствието на хляба, няма право да се кара, да повишава тон или да се държи неуважително. 

Хляб се дава първо на най-възрастния. Вода първо на най-малките. 

Не стоиш полуизлегнат или легнал, ако в стаята има по-възрастен човек от теб или храна на масата.

- Когато разчупваш хляба трябва да го правиш тъй, че той да не угади! - казваше баба. Не да го мачкаш, дърпаш и късаш! Ще станеш да го уважиш и внимателно ще отчупиш парче от него!

Строго беше забранено обръщането на хляб на обратно, т.е с облата част надолу. Това беше недопустимо! И до сега синът ми, който изкара няколко лета с баба, не понася обърнат хляб и често, а и понякога трудно обяснява на приятелите си „какъв е проблема“.

- Хляб се меси с измити ръце, изрязани нокти и чисто сърце! Иначе е грехота! Добре изпеченият хляб, когато го сложиш на дланта си и чукнеш леко ръката си, трябва да е толкова лек, че да подскочи. 

През лятото, като зрееше пшеницата, баба молеше татко да ? донесе няколко класа със зърно от нивата. Внимателно ги стриваше между дланите си, издухваше сламата от шепата си и така отделяше зрънцата. После ги сдъвкваше, притваряше очи и казваше колко още има, за да узрее и дали ще е добро качеството.  Като малка си мислих, че баба притежава някакви свръх-умения или, че зрънцата ? говорят и винаги я наблюдавах с любопитство. Като пораснах разбра,  че не е нито едното, нито другото, а е било дълги години опит, уважение и почит към зърното, защото от него е зависило оцеляването на всички. 

В един мой сън баба ми каза, че ако искам да събера близките си, трябва да замеся хляб, да го разчупя и те ще дойдат. Понякога го правя. Приготвям хляб и с него храня децата си. Искам така да ги привържа един към друг, да ги орисам да се обичат и да се уважават. Хлябът ги може тези работи. На хляба можеш да се помолиш, на хляба можеш да кажеш. По хляба можеш хабер на умрелите да пратиш.

Знам, че сега времената са различни и хляб се купува от магазина. Той вече няма душа, а е стока. Знам, че сега не учим децата си да го уважават. Отдавана сме забравили смисъла на „никой не е по-голям от хляба” и защо хората са го целували и са се клели в него, защо е в основата на всички традиции и ритуали на българина и най-вече на добруджанеца. Животът на всеки, който е роден сред жито е свързан по един или друг начин с него. Затова се надявам и се моля да не се случи никога този добив на шистов газ в Добруджа, с който се борим от години. Ако бабите и дядовците ни, които са умирали, за да си запазят нивичките ни видят от някъде как я предаваме на чужди хора, ще се обърнат в гроба и нищо хубаво няма да ни се случи или както би казала баба „Господ каил няма да стане!“

И сега, когато пътувам по пътя, който се вие сред полята с узряла пшеница се вълнувам и радвам. Понякога спирам, и аз като баба, си откъсвам няколко стръка и сдъвквам зрънцата. Нищо не разбирам, но така чувствам, че отдавам почит на земята и зърното и ставам част от магията на хляба, която за моята баба, за мен, за моите деца и за всеки българин е всъщност магията на живота! Дано успеем да я съхраним и да я предадем на децата си!

Диана Стефанова


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации