Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

Спомени от соца: Емблематичният "Нептун" в ММЦ Приморско - какво беше и в какво се превърна


През 60-те години на миналия век е в ход програма, която превръща все още никому неизвестните черноморски градчета в световноизвестни туристически дестинации.

Създадени са знаковите курорти „Албена“, „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, а селища като Несебър, Созопол и Приморско губят анонимността си и придобиват статута на едни от най-предпочитаните места за отдих.

Програмата за развитие на българското Черноморие включва засилено строителство на хотели, ресторанти и всякакви други увеселителни заведения, изникващи по цялата брегова ивица, от Резово до Дуранкулак.Благодарение на това ударно развитие, България излиза на световната туристическа сцена, а по нашенските плажове все по-често звучи руска, полска и дори шведска реч.Обмислени до най-малкия детайл новопостроените курорти предлагат комфорт и спокойствие, които привличат семейства от цяла Европа, прекарващи отпуската си сред все още девствените дюни на лазурното ни крайбрежие.

В годините на социализма международният туризъм се обособява като важен отрасъл от българската икономика, основна заслуга за което има основаното през 1948 година стопанско предприятие „Балкантурист“.

Неговите чуждестранни представителства регулярно популяризират родината ни чрез контактите си с журналисти и публицисти, както и чрез провеждането на тематични събития, посветени на българската култура.

Една от многото цели, които трябва да бъдат постигнати, е превръщането на България в международно средище за младежки отдих.В тази връзка, през 1957 година в залива Атлиман край Приморско е направена първата копка на мащабен проект, превърнал се няколко години по-късно в популярния Международен младежки център „Георги Димитров“.

Изграден край просторната плажна ивица между Приморско и Китен, ММЦ „Г. Димитров“ има за цел да стимулира контактите между младежи от цял свят.За тази цел в курорта са обособени няколко големи хотела, носещи имената „Бисер“, „Хоризонт“ и „Нептун“, които поемат основната част от туристопотока.

Впоследствие, с цел увеличаване на легловата база, на територията на комплекса се появяват и многобройни бунгала, както и място за къмпинг.Ежедневието на младежта, почиваща в ММЦ „Георги Димитров“, е динамично и е изпълнено с различни спортни и културни прояви. На всеки е дадена възможност за изява, независимо дали той е спортист, или творец.

Организират се разнообразни фестивали, фото и художествени пленери, състезания по гребане, плуване, тенис. А когато дойде време за отдих, откритият театър към комплекса среща посетителите с творчеството на млади музиканти, танцови ансамбли и театрални трупи от целия свят.

Разбира се, организират се и прожекции на български филми, преведени на съответните езици.От наличието на толкова разнообразни варианти за прекарване на почивката е съвсем нормално човек да поогладнее. За задоволяването на тази така естествена нужда се грижат ресторантите, придадени към големите хотели на комплекса, както и няколко по-малки питейни заведения.Част от тези места е и ресторант „Нептун“.

Разположено само на няколко метра от плажната ивица, двуетажното заведение е едно от най-посещаваните в околността, а обособеният бар е гаранция за наличието на клиенти и по светло, и по тъмно.Ресторантът е построен в началото на 60-те години и притежава характерната за обществените сгради от това време архитектура.

В предната му част е обособена красива цветна алея, от която започват две стълбища, водещи до залите за посетители.Те, от своя страна, са организирани върху широка тераса с изглед към морето, обграждаща вътрешен двор, също аранжиран с цветя.Историята на ресторанта като такъв продължава до началото на 90-те години, когато след промените около собствеността на ММЦ „Приморско“, част от сградата за кратко функционира като дискотека.

Днес ресторантът отдавна е само красива илюстрация върху картичките от онова време, а единствената негова част, която все още се използва за нещо, е превърната в склад към едноименния хотел.


Размахът, с който са строили навремето, си личи дори от обраслите с растителност развалини.Макар и занемарени, залите на ресторанта все още впечатляват с размерите си, а запазилите се рамки от някогашния прозрачен купол на тавана допринасят за възраждането на атмосферата от онова време, когато около металните маси и столове е звучала естрадна музика.

Постепенно пепелявата мазилка на стените отново придобива цвят, напуканите плочки във вътрешния двор се наместват една спрямо друга, а цветната алея, отдавна превърнала се в непроходима джунгла, малко по малко си възвръща предишните изящни форми.Пустеещите зали се изпълват с човешки гласове и неусетно над ресторанта тихо се разнася познатата мелодия от миналото „Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо, разкрий ми тайните си ти…“

Източник: webcafe.bg/Автор (снимки и текст): Христо Узунов/

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на Изоставената България

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила


Тя е осъдена за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.

Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.

Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.

По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.

По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:

"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.

Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.


Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.

/Автор Йово Колев/ Източник :lifebites.bg

Спомени от СОЦА:Правехме калашници и ги паласирахме по света за милиарди

Началото

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война.

До Втората световна война тя има по-скоро занаятчийски характер. Военната ни индустрия тогава може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея са се трудили от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи – остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси.

Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия – самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение “Металхим”, в което се включват: ДВФ – Казанлък (по-късно Завод № 10 и “Арсенал”), ДВФ – Сопот (по късно Завод № 11 и “ВМЗ” Сопот), ДВФ – Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ – София (по късно Завод № 12 и Завод “Средец”), фабриката в Казанлък – (по късно Завод № 13 и Обединение “Хидравлика и пневматика”) и ДВФ – Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод “Балкан”).

Напредъкът

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно – и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори – да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Апогеят

Настъпва “Златният век” на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията – оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството – по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО “Металхим” създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери.

Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятие–майка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли – съставни части на готовите военни изделия. Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс – машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО “Металхим” се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО “Електрон” към МНО. В общо 26-те завода в “Електрон” се трудят 29 000 работници, служители и специалисти. ДСО “Електрон” и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти. През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

Във всеки комбинат на “Металхим” има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ – София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев – „Електрон“, и Илия Гунчев – „Металхим“, които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Ръководството на “Металхим” организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на “Металхим” заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните – членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества – годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

Калашникът

Символът на военното ни произодство обаче завинаги си остава автомат Калашников. с инженерно име АК – 47, който в паметта на българския войник ще се нарича „Калашник”  или „Калашникът” поне докато изчезне спомена и за последния, който го е държал в ръцете си. И до днес лекото стрелково оръжие си остава най-ефективния и надежден автомат, и най-доброто средство за поразяване на жива човешка сила на противника.

Неговото производство у нас започва точно преди половин век (1965 г.). В продължение на две години НИТИ–Казанлък и съветски проектански институт изработват проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към „Арсенал“ – Казанлък (тогава завод „Фридрих Енгелс“). Заводът произвежда автомати “Калашников” калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници “Калашников” 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница “Утьос”, пистолети “Макаров”, “Шипка” и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен – около 80 хиляди автомата годишно.

Усвояват се и редица детайли и възли на оръжия тип “НАТО”. Така например българският автомат „Калашников“ е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати “Калашников” са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

След 1990 г. обаче никой в света няма лиценз за производство на “Калашников”, защото лицензите, които са притежавали някои от соцстраните, включително и ние, изтичат автоматично с разпадането на Варшавския договор. Това  неведнъж заявява и самият Михаил Калашников, който почина наскоро.

Нееднократно и руската компания-производител на легендарния автомат е казвала, че  автомати “Калашников“ се произвеждат в частният завод „Арсенал“ – Казанлък. Според производителите обаче, продукцията им се различава коренно от руското оръжие. Автоматите “Арсенал“ са базирани на руския АК 47, но са многократно подобрени и съобразени с международните изисквания и нормите на НАТО.

Руснаците от своя страна твърдят, че автоматите “менте“ подбиват цените на международните търгове. България и до днес е считана за един от основните производители на АК-47 в световен мащаб.

Кинкалерия и текстил

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации – ДТП „Кинтекс“ – за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия – за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия.

Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение „Хидравлика и пневматика“, което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страни–членки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство е в своя апогей. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света.

Краят

След 1989 г. настъпва и разрухата. Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани. Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас. Унищожен е холдингът на военната промишленост „Металхим“ със 136 000 работници и специалсти. Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка.

Из книгата „От Девети до Десети“, автор: Димитър Иванов

Източник:wars.bg

Трета армия – бойната армия на България, която излезе в запас


Някога в България имаше три армии. На Първа й казваха парадна. Сигурно защото щабът й бе в столицата, където най-често военните дефилираха. Втора беше с център Пловдив и я наричаха учебна. В Сливен беше щабът на Трета армия. За мъжете, давали клетва под бойно знаме, тя си остава бойната армия на България. В нея мамини синчета не можеха да служат. Ученията бяха много и все максимално близки до реалните. Отпуските бяха малко, но затова пък сладки.

Трета армия е сформирана в далечната 1911 година с указ на княз Фердинанд. Целта на създаването й е участие в Балканската война. Пръв командващ става генерал-лейтенант Радко Димитриев, под чието ръководство части на армията превземат Лозенград. Следва знаменателната победа при Одрин. През първата половина на ХХ век в армията влизат Четвърта Преславска, Пета Дунавска и Шеста Бдинска дивизия. Повечето от частите в тях са дислоцирани основно в Северна България. Ситуацията се изменя коренно след 9 септември 1944 година. Противникът за социалистическа България вече е на Юг и армията ни се прехвърля южно от Балкана. Така през 1951 година щабът е преместен от Шумен в Сливен.Командващ Трета армия става генерал Добри Джуров, който наследява генерал Славчо Трънски.

По-късно Джуров ще остане в историята ни като най-дългогодишния министър на отбраната. Още един командващ Трета армия – генерал Йордан Мутафчиев, впоследствие става военен министър. Той оглавява военното ведомство в правителствата на Луканов и Димитър Попов.През 90-те години, когато начело на Министерството на отбраната застават политици, един бивш командващ Трета армия пък оглавява Генералния щаб. Това е Цветан Тотомиров. За него в Трета армия се носят легенди. 

Наричат го железния войник. Той е тръгнал като лейтенант от Елхово. Преминал е през събитията в Чехословакия през 1968 година. Като трамплин в кариерата му се счита една случка по времето, когато е началник-щаб на батальон в Айтос. Тогавашният майор Тотомиров залавя дипломат на западно посолство, докато снима бойното поделение. След тази случка офицерът израства за по-малко от 6 години до командващ армията. Всъщност доскоро командващият Трета армия беше човекът с най-голяма власт в цяла Източна България. И това не са празни приказки. Не само защото подчинени му бяха десетки хиляди мъже под пагон. Но и защото в армията винаги се е разполагало с най-доброто оръжие. Като оперативно-тактическите ракети „Скът“, за които преди 4 години се вдигна невероятен шум около унищожаването им. Те дойдоха на въоръжение в ракетната бригада на Трета армия край ямболското село Кабиле в началото на 80-те години. По това време командващ ракетните войски и артилерията на армията е днешният вицепрезидент генерал Ангел Марин. Мощта на ракетите е невероятна. Всяка може да достигне безпрепятствено Истанбул. 

На подчинение на командващия бяха и двете танкови бригади – в Сливен и Айтос. Те първи у нас получиха танковете Т-72, които могат да стрелят в движение, пазейки целта дори когато те се движат по пресечена местност. Командващият можеше да вдига по тревога по всяко време на денонощието и звено „Тактическа авиация“. Самолетите бяха разположени в авиобаза Безмер. В полосата на армията влизаше и най-големият у нас военен полигон „Ново село“,в който днес са се настанили американци.Преди по-малко от 30 години обаче от неговите вишки наставления даваше последният командващ Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Щабовете на дивизиите бяха разположени в Бургас, Ямбол, Стара Загора и Шумен. Всяка от тях разполагаше със собствен мотострелкови полк и разузнавателен батальон, които бяха базирани в Звездец, Елхово и Харманли.

Мъжете, минали през тях, и до днес разказват спомени, които вече са част от армейския фолклор. Звездец, Елхово и Грудово бяха популярни като Триъгълника на смъртта, а в Симеоновград се намираше Черния полк. Най-много поделения – над 15, обаче през последните 50 години имаше в Сливен. Затова и през последните години щабът на Трета армия се превърна в един от символите на Града под сините камъни. Сливенци още помнят времето, когато в града имаше 4 генерали, все армейски. Командващият армията беше генерал-лейтенант, а генерал-майори бяха заместникът му, началник-щабът и началникът на политотдела. Някога в града беше изграден квартал със 100 блока само за военните и семействата им. Никой не е обявявал официално колко е бил техният брой, но според различни изчисления преди 30 години в Сливен са живеели между 25 и 30 хил. военнослужещи. Днес в града няма нито един генерал от армията, а в квартал „Стоян Заимов“ живеят предимно бивши военни.

В панелен блок в квартала със семейството си живее и единственият командващ Трета армия, останал в Сливен. Той се казва Тодор Тодоров и беше начело на армията от юли 1996 до юли 2000 година. В момента генералът от резерва категорично отказва да говори на армейски теми. Много ме боли, не искайте от мен да коментирам, сякаш някой къса от тялото ми живо месо. За генерал Тодоров Трета армия вече е легенда. Една легенда, която отива в историята пред очите ни. И която някога сигурно ще се завърне. Като всяка легенда.

Георги Мангинов

Спомени от соца: Как с 250 лв. заплата си купих апартамент и кола


Има много мнения за живота ни по времето на социализма и сред тях има твърде тенденциозни коментари. Какво си спомням аз накратко?

Помня, че заплатите на родителите ми, обикновени служители, бяха около 240-250 лв. Да, не бяха много, но с тези заплати те успяха някак си да купят нов апартамент, да го обзаведат и да купят нов автомобил (макар и съветски). В студентските и заводските столове купоните бяха по 30 ст. – за първо, второ и трето, което си беше почти безплатно за всички. 

А в някои заводи си беше направо безплатно. Клошари нямаше, защото поне прехраната беше осигурена за всеки (за разлика от сега). Всяка година ходехме за 14 дни на море – спомням си, че за възрастни струваше 38 лв., а за децата 18 лв. – пълен пансион! Не за ден – за цялото време. Баща ми имаше самобръсначка „Жилет“, от ония със сменяемите ножчета. Не знам колко време караше с едно ножче, но беше доста. Да, ходехме и по бригади като ученици. И всички пазим прекрасни спомени от тях! Не казвам, че онези времена нямаха и своите недостатъци, но те бяха много по-малко от сега.

Нека да бъдем обективни в оценката си за миналото. Дължим го на тези след нас!

Иво Петров

Как протичаше една българска сватба през през 80-те


Младоженското соц меню не се различаваше особено от всяко едно друго банкетно, празнично такова. 70% си оставяше Нейно Величество Мешаната Скара – пържола, шишче, кебапче, кърначе… със салата от зеле и моркови и ганритура пържени картофи с настъргано сирене. 

В селските свадби задължително присъстваше чорбата – обикновено Курбан чорба – слагаше се агнешко/овнешко, зеленчуци и ориз. Не си спомням сватбена чорба с картофи или фиде, но винаги ми изниква оризът. Към края на 80-те вече почнаха да се усещат и да разнообразяват сватбеното меню, като вкараха „Катино мезе“, „Мозък пане“, „Желиран език“, „Телешки медальони“. Не си спомням също и меню с пиле… Често имаше и „Руски салати“, „Рулца по чешки“, „Снежанки“. Нямам спомени и за тематични сватби, както сега е модерно. Общо взето, всичко се развиваше по един сценарий и с една и съща храна. Задължителна част от пазаренето на ресторант за сватба беше и да се уговори с управителя пиенето да е „вкарано“. Обикновено хората си имаха лозя или пък приятели с такива и на масите се слагаха бутилки с домашна ракия, и вино. Само безалкохолното беше от ресторанта. Питките и баниците също се носеха отвън – жените на двете фамилии се надпреварваха коя от коя по-хубава и майсторска да донесе.

След основното и преди десерта следваше даряването. Дори и в тежки ресторанти съм виждала булката да обикаля и да мета през рамо на гостите си пешкири, престилки, потници, кърпи…. Задължително гостите трябваше да върнат жеста и да дарят нещо, като освен подарък, се даваше и пари. Парите се закачваха с карфици за роклята на булката или пък се нанизваха на дълъг канап, който се овесваше като гердан около шията на младоженката. Всички викаха, че тоя обичай бил простотия, но не познавах младоженци да се отказват от него. Знам за случаи, когато са събирали по 20-30 000 лв така – огромна сума за онова време, когато един 3 стаен апартамент струваше 24 000. 

При по-малките сватби нормално се събираха около 5-7 000 лева, които отиваха или за вноска за кола/апартамент или за сватбено пътешествие в чужбина. Подаръците варираха от сервизи за хранене до леки коли и апартаменти /от родителите/, и перални, телевизори, печки, холни гарнитури /от кумовете/. Познавах хора, които чакаха на денонощни опашки само и само да купят телевизор или хладилник, или пък холна гарнитура, за когато „се зажени детето да има“. Въпросните артикули се складирваха, както са си опаковани, по тавани, мазета или на село и се изваждаха чак на сватбата. 

За по-младите само да поясня, че тогава по магазините нямаше нищо и такива стоки като бяла техника, обзавеждане, електроника, се пускаше периодично и в малки количества. Ставаха огромни опашки, правеха се списъци /както сега при записване на първолаци/ и народът едва ли не се избиваше, за да се сдобие с цветен телевизор „Рубин“, хладилник „Мраз“ или печка „Раховец“….

След подаръците се сервираше десерта – торта и се почваха танците и оливките. Това беше моментът, когато семейните с малки деца си отиваха, защото ставаше вече към 5 следобед. Сватбите винаги се правеха в неделя и по обяд, защото съботите бяха работен ден.

Най-мащабното престъпление на комунизма и как хиляди села изчезват от картата на България


Още в периода 1944-1947 година едрите и средните производители на аграрна продукция в НРБ са обявени за „кулаци“, „дребна буржоазия“ и „експлоататори“. По онова време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от икономиката изцяло зависи от земеделското производство. Именно селските райони са бастион на все още съществуващата антикомунистическа опозиция в Народното събрание, където сто депутати начело с Никола Петков водят неравна битка срещу настъплението на новата диктатура, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена армия. След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска собственост.

Бруталните действия срещу селяните

През 1948 година тези комунистически дейци формулират и главната задача: до 1953 година в НРБ да приключи „големият скок“ на сталинската колективизация, като поне 2/3 от поземлената собственост премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура. По указание от Москва разправата трябва да започне с „експлоататорската класа“ в българското село, която по сметки на БКП възлиза на около 100 000 средни и сравнително заможни производители на храни за пазара. За „кулаци“ са обявявани в някои случаи дори собственици на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им отнемат стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, така и бедните са принудени да изпълняват непосилни наряди за доставка на месо и зърно в полза на централната власт.Съдбата на „кулаците“ всъщност е подпечатана веднага след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо унищожаване. Оцелелите след „разкулачването“ преминават през репресиите в тъй наречените Трудово-възпитателни общежития на МВР и са подложени на всевъзможни гаври.

Насилията рязко нарастват след 1948 година, изтъква шефът на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, за да „агитират“ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по съветски образец. „Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната практика обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, често за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, докато не подпишат.“ Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев пише, че по-упоритите стопани често били изкарвани през нощта с камиони извън селата, за да повярват, че може да не се върнат живи, ако не подпишат декларациите за отказ от имуществото си. Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са създадени ТКЗС-та в едва 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от местните партийни организации.

Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев. В началото на 1950 година Черноколев изработва нова стратегия за смазване на „кулаците“ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в ТКЗС. Ударът е насочен към производителите в най-плодородните околии на страната – предимно в Тракийската низина и Добруджа. Въведен е стръмно нарастващ подоходен данък, с който се отнемат до 46% от приходите на „кулаците“. Редом с него рязко са завишени и нарядите за зърно. Мигев привежда пример със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да предаде на държавата не само цялото зърно от своите 100 декара пшеница, но и допълнително да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, за да се издължи на властите.

Новият план за унищожение на селската „буржоазия“ е приведен в действие през лятото на 1950 година. Под милиционерска охрана изпълнителите секвестират току-що овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се докрай по-заможни селяни са иззети всички хранителни запаси – независимо от факта, че хората остават без препитание и семена до новата реколта. Вторият човек на режима Георги Чанков заявява на всеослушание: „…ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, но ще съберем зърнените наряди!“. Оставени без прехрана, селяните на много места организират спонтанни бунтове, в които има убити и ранени. Лично Тодор Живков участва в потушаването на бунтовете в Северозападна България през 1951 година, заради което е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП, напомня Груев. И добавя, че неслучайно горянското движение достига своя пик именно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без елементарни средства за съществуване.

По данни на проф. Владимир Мигев една четвърт от всички дела на съдилищата в началото на 1950-те години са насочени срещу „кулаците“ и средното селско съсловие, нежелаещи да се обвържат с натрапената им колхозна система. Присъдите обикновено варират между 7 и 10 години затвор с конфискация на цялото имущество, уточнява Мигев.

Когато селата започнаха да се обезлюдяват

Репресиите срещу селяните и българското земеделие продължават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „общонародна собственост“. Четири години преди това са премахнати и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва масово бягство от селата, продължило до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно между 80 000 и 100 000 селски жители се превръщат в „градски пролетариат“.

Целта и резултатите от най-мащабното престъпление на комунизма срещу българите, засегнало около 75% от хората в НРБ, са описани с особен цинизъм в доклада на Титко Черноколев, който е главен архитект на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и съветските им надзорници: „На редица места, особено в Добруджа, са били приети много кулаци в ТКЗС (…) Сега от ТКЗС масово изключват тези кулаци. Съгласно устава на ТКЗС, не им връщат добитъка и инвентара, поради което кулаците не могат да обработват оставената им земя. Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират данъка по общия доход от тези кулаци, но понеже те не могат да го платят, им описват и вземат къщите, което вече е равносилно на пълно разкулачване“.


Посвещава се на всички израстнали през 70-те,80-те и 90-те


Ако  сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. 

На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си! Бяхме безгрижни и щастливи

Любовен триъгълник с военен и красива учителка завършва с 4 трупа


Любовен триъгълник между капитан пред развод – командир на граничната застава край кирковското село Шумнатица, скоро пристигнал по разпределение от Школата за запасни офицери в Плевен старшина – школник и черноока красавица от Момчилград е в основата на една от най-трагичните и кървави истории в най-новата ни история, припомня си съдия Васил Гатов от Пловдив, пише “Монитор”.

На него се паднало години след това да прочете присъдата на убиеца. Трагедията се разиграла вечерта на 31 декември 1989 година. Мястото е VII застава „Хала“, от състава на някогашното поделение 56 520 на МВР  край прохода Маказа.

Минути преди да загърмят новогодишните фойерверки, край кльона затрещяват автоматни откоси. На заранта пристигналите по тревога офицери от отряда в Момчилград, с командир полк. Ангел Криворов, намират 4 трупа.


Телата са на командира на заставата кап. Веселин Керчелиев, на старшината Стефан Маджаров и на двама цивилни – акордеониста от близкото село Къпиново Сергей Бойчев и на Бистра Кючукова. Ранени са шестима. В тежко състояние е малолетната Руслана Илчева, която паднала върху тялото на майка си Бистра.Куршумът преминал през бузите на момичето. Детето е оцеляло по чудо и днес живее със съпруга и двете си дъщери в с. Шумнатица.

Веднага станало ясно, че от убиеца – 19-годишния старшина-школник Красимир Костов Колев, нямало и следа. Той пристигнал в заставата дни по-рано – на 27 декември. Завалелият в първите часове на новата 1990 г. сняг затрупал всички следи.

Впоследствие станало ясно, че старшина-школникът Костов е преминал границата с автомата си, за да се предаде в Гърция, където поискал политическо убежище. Това разказа бившият дългогодишен председател на пловдивския военен съд Делчо Джубелиев, който е бил в състава на българските магистрати, които са водили преговорите за екстрадицията.

След време разследването започва да изяснява кървавата ситуация. В основата на трагедията е скарване между капитан Веселин Керчелиев и ст. – школника Колев заради жена.Спорът бил за вниманието на млада, черноока и тъмнокоса дама. Това е учителката от Момчилград Катя Велева. Тя дошла да посрещне с тях Новата 1990 г. в заставата.

Според разследващите Керчелиев и Колев поотделно се познавали с Катя. Капитанът, който бил пред развод, възнамерявал да заживее с учителката. Дори си говорели за годеж, а за да бъде щастието пълно, на 31 декември старшина Маджаров докарал на капитана току-що купена нова „Лада“, припомня си д-р Любомир Енчев, който тогава работел в болницата на Кирково. Докторът е човекът, който е сред първите оказали помощ на ранените, когато заранта на 1 януари се добирал през преспите с линейка до заставата.

„Беше невероятна касапници. На практика не стигнахме до заставата, защото малко преди това ни пресрещна кола на граничарите. В нея бяха 3-4 от ранените. Набързо ги прегледах и обърнахме назад, за да ги караме към Кирково и от там към болницата в Кърджали. Най-тежко беше състоянието на малката Руслана – куршумът ? беше отнесъл зъбите.

Сред ранените беше Юлия Бойчева – съпругата на акордеониста Сергей, който успял да скочи от прозореца на втория етаж и да хукне за спасение в преспите. Школникът пуснал един автоматен ред и след него.

По-късно научих, че линейката ни се е движела успоредно на пътя, по който тогава е бил беглецът. Добре че имаше мъгла, можеше и нас да застреля“, спомня си д-р Енчев.

Скарването между капитана и „фазана“ станало пред очите на свободните от наряд граничари. Керчелиев ударил шамар на гостенката Катя и я пратил в сградата, където празнували гостите му. След това се заканил на Колев, че оттук нататък ще разбере какво е служба до уволнението си.

Десет малко известни факта за връх Шипка


Когато стане въпрос за връх Шипка, почти няма българин, който да не знае историческите факти, свързани с него. Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война. Те са продължили три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма и саможертвата на руси и българи за освобождението на България от Османско робство. Народната признателност и благодарност към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в България.


Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка. Паметникът на свободата, както е наречен монумента, е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Паметникът е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ. При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве. Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал за него.


Да, това пише в учебниците. Това са ни казвали учителите по история. Но има и доста други, малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята. 10 от тях представя в блога си „За всекиго по нещо“ Питагорид.


1. Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода и на запад от шосето на около 300 м северно от съвременния паркинг и ресторантчетата около него. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. Коя умна глава е сторила тази глупост не е известно, но след като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че Днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Типично за българските абсурди.


2. Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика за повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но… за самия паметник няма проект. Изготвянето на проекта се забавя цели 3 години и накрая едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс с краен срок 31 декември 1924 г. За съжаление резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.


3. Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж се спира по… политически причини. Както е известно от историята, след Междусъюзническата и Първата Световна война, България претърпява две национални катастрофи и като бита страна трябва да се подчинява на редица международни споразумения.


4. Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г. Трябвало да се постави фигурата на лъва над главния вход на вече построения паметник и да се направят окончателните довършителни работи. За тези дейности са включени и части на трудовата повинност от Стара Загора.


Искам да споделя и няколко любопитни факти които ми е разказал моя дядо, който е взел пряко участие при монтажа на бронзовия лъв. Дядо ми е бил трудовашки уредник и е водел трудовашка чета от така наречената „трудова повинност“, въведена още от Александър Стамболийски. Трудовашката чета е наброявала около 30 човека, съставена предимно от неграмотни млади момчета, а той е бил техен „началник“. А бе, казано по друг начин „трудовашки фелдфебел“.5. Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си.


6. И още един любопитен факт за Шипченските боеве. Става въпрос за Пълното лунно затъмнение, което е станало на 11 срещу 12 август 1877 (стар стил), в най-напрегнатата нощ от шипченската епопея.


7. Друго, с което често се спекулира, това е че боевете на Шипка са продължили само… три дни. Това не е вярно. След спасяването на прохода, боевете продължават с нестихваща сила още три дни, през които са дадени и най-много жертви от страна на руските войски.


8. Освен това на 17 септември 1877 г. Сюлейман паша прави още един отчаян набег към Шипченската позиция.


9. Истинската трагедия на Шипка е била при така нареченото „Шипченско стоене“ през лютата зима на 1877-1878 г. Тогава са умрели от болести и студ над 9000 руски войни.


10. Може би много са чували фразата: „На Шипка всичко е спокойно!“. Такъв е бил ежедневния рапорт на командващия Шипченската позиция генерал Радецки./bgnow.eu/

Култовите за поколения българи дънки “РАЙФЪЛ” фалираха,отиват в историята


Няма човек от поколението на петдесетгодишните българи, който навремето да не е носил култовите дънки “Райфъл”. През 80-те години на миналия век да се сдобиеш с чифт от прочутите дънки, беше истинско щастие.


Само след дни италианската марка от Барберино ди Муджело до Флоренция ще разпродаде на търг за по 2-3 евро последните си 70 000 дънкови продукта.Сред тях са не само панталони, а и ризи, анораци, пуловери. Така ще изчезнат завинаги и последните чифтове мастиленосини дънки, които белязаха поколенията от ерата на диско музиката не само на Запад, а и на Изток,пише vtorifront.bg


През октомври 2020 г. историческата фирма, която продаваше в комунистическия блок символа на “западащата” западна цивилизация, беше обявена за фалирала от съда на Флоренция. Тя изпитваше финансови проблеми отдавна, но в крайна сметка пандемията се оказа гилотината, която я обезглави.


Затова и Институтът за съдебни разпродажби ще организира през март пласмента на нови и непродадени продукти, събрани от 13 различни магазина в Италия. Всичко това ще стане във временен аутлет при спазването на епидемичните мерки, за да няма струпване на хора. Краят на историческата марка дънки е повод за много носталгия не само заради 62-те години история, които се крият зад гърба на “Райфъл”. Освен всичко друго дънките бяха и елементът, който присъства в спомените на хиляди младежи от бившите комунистически страни от времената, в които на панталоните беше позволено да прехвърлят желязната завеса

Вижте още:Бленуваните корекомски дънки

“Райфъл”-ът беше красивият и безкрайно желан западен противовес на българските дънки “Рила”.

Култовия Кораб Скандинавия от сериала "Васко да Гама от село Рупча" преди да стане Царевец и след това

 


На 26 юни 1981 г. в град Копер (тогава във Федеративна република Югославия) е вдигнат родния трибагреник на моторен кораб „Скандинавия” (по-късно, от 23 декември 1981 г. - „Царевец” - TZAREVETZ - IMO 7814462), първият български кораб тип „ро-ро” закупен от ДСП „Международен автотранспорт” (по-късно известно като СО „МАТ”). 

Корабът е построен през 1979 г. като SCANDINAVIA по датския проект Challenger.  Експлоатацията му е поверена на екипаж от Параходство БМФ с капитан Живко Гаврилов и с главен механик Димитър Христов.

БМФ предоставя екипажи на СО-МАТ от резервния състав на собствените си фериботи - високо квалифицирани командни и изпълнителски кадри в обслужването на кораби - скандинавска корабостроителна продукция. Така се предотвратяват банкови неуредици или користни замисли на корабособственика - продавач, за получаване на неустойки от евентуалното закъснение за отплаване по разписание. 

Въпреки че българският екипаж е допуснат да се качи на борда само два часа преди определеното време за отплаване, „Царевец” наистина напуска пристанището по разписание.В търговския флот на България корабът „Царевец” служи до 1988 г., след което е продаден на британска фирма, която го преоборудва в пътнически ферибот. Под имената „Fiesta”, „Fantasia”, „Stena Fantasia” фериботът плава в Ламанша. През 2005 г. в Гданск е ремонтиран основно и плава в Балтийско море под полски флаг с името „Wawel”. Под това име корабът плава и до днес.

Част от биографията на кораба е заснемането на борда му на серийния български филм „Васко да Гама от село Рупча”.

Източник:Морски вестник

През 1976 г. всички момичета искат да са на нейно място

 


Румънското малко момиче, синоним на спортната гимнастика. Но, с кого иска да бъде тя?

Откакто гимнастичката Симон Байлс печели всичко на сложния терен на силовия спорт, често е сравнявана с колежка от миналото. Именно Надя Команечи, за която сегашното поколение може би знае малко, но за предишното е модел за решителност и ангажираност в получаването на това, което човек иска от живота.


Трудно е да се изчисли какво точно стои зад победите, но е ясно, че са постигнати с много, много, почти нечовешки труд. Надя Команечи влиза в историята със своето "перфектно 10" на Олимпийските игри в Монреал през 1976 г. Само на 14, в края на представлението си се приземява без капка пот на челото, и без дъх. Невъзможно е сънародниците ? да не превърнат веднага постижението в краен символ на пропаганда на комунистическия режим. Неизбежно е властта да не се влюби в нея по всякакви начини, дори и незаконни за нейната млада възраст. А пипалото на силата, което я достига и завладява, се нарича Нику Чаушеску.

Театралната сцена на историята между Надя Команечи и Нику Чеушеску е Румъния, по времето на диктатурата на Николае Чаушеску (баща на Нику) между 1967 и 1989 г., годините от издигането му на власт до екзекуцията. Силата и влиянието на семейство Чаушеску са такива, че дори днес, 30 години след изчезването им, в Румъния има такива, които поддържат носталгичния си култ жив, а да се говори лошо за фамилията не е препоръчително. Жив е и култът към Нику - третият  син на диктатора и съпругата му Елена.По силата на една самопровъзгласена династия, Нику, известен като "принцът", се смята от всички за наследник на баща си, от малък е запознат с държавните дела. Притежава всички клиширани пороци: комарджия, алкохолик, женкар. Баща му взима пари от държавната каса, за да плаща дълговете му. Говори се, че веднъж Нику влязъл в нетрезво състояние в заведение, където пеела Мария Чобану, народна певица, много популярна по онова време, и ? подвикнал нецензурно. Тя има дързостта да отвърне на тона му и да го посъветва да насочи същите нецензурни думи към майка си. В този момент кариерата на Мария Чобану приключва.


Невъзможно е да се откаже каквото и да е на Нику Чаушеску. Може да си женена жена с деца, но ако той се влюби в теб и му откажеш, най-малкото ще загубиш работата си, в най-лошия случай съпругът ти ще се озове в затвора. Очевидно има и жени, които правят всичко, за да го срещнат и да привлекат вниманието му, защото, да бъдат забелязани от него, означава да се насладят на хайвер, напоен с шампанско, докато хората в социалистическа Румъния умират от глад.В социалните медии, 30 години по-късно, има групи, посветили времето и енергията си да славят отминалите времена на Румъния, и в които се публикуват с тъга снимки от старата слава на този "спектакъл", в който ярко присъства и Чаушеску-младши. Но за по-голямата част от хората тогава е много по-добре никога да не се срещне с него. Шанс, който Надя Команечи няма.


Според мнозина, Нику Чаушеску е толкова безпощаден и отвратителен заради майка си. През 1969 г. открива голямата си любов, чието име е Донка Мизил, дъщеря на комунистически чиновник. Но Елена Чаушеску не харесва момичето и според легендата, при новината, че чака дете от Нику, тайните служби я залавят на улицата, за да я закарат насила в клиника за аборти. Майката прави всичко по силите си, за да се увери, че синът и е забравил Донка.Нику отново се влюбва, този път в певицата Янина Матей, но отново семейството, което иска да го ожени за по-високопоставена жена, се намесва, за да прекрати връзката, като изпраща Янина да живее в Италия. Той реагира като започва да пие, а след това и всичко останало.В този момент в живота на Нику Чаушеску се появява Надя Команечи. Родена през 1961-ва, Надя започва да се занимава с гимнастика на 6-годишна възраст и оттогава нарежда успехи и рекорди един след друг. За биографията на великите спортисти, освен ако не са разпуснатият Джордж Бест, никога не се говори много. Рутината им е низ от тренировки, прекъсвани само в деня на състезанието. Животът им е изпълнен с ограничения, диетата им е стриктна. Говори се, че подготовката за състезания, започната още в детството, забавя растежа на костите, защото втвърдените мускули създават ефекта на бонсай. Вероятно това е и случаят на Надя, или може би тя е била предопределена да бъде дребна - висока е 150 см и тежи само 40 кг, като не бива да качва и грам. Но след историческия олимпийски резултат, тя става по-забележима от слон, а самият диктатор ликува, защото благодарение на нея се говори много за страната, практически невидима иначе за международното обществено мнение.


Забелязват я, даже двама. Единият е Барт Конър, 18-годишен американски гимнастик, който се влюбва в нея от пръв поглед. Но тя е толкова млада, че дори не забелязва, когато той я целува по бузата в Монреал след "перфектното 10".Другият е Нику Чаушеску, с 10 години по-възрастен от нея.

В този момент от живота си Нику Чаушеску е вече калибриран. Говори се, че имал предимство върху дъщерите на галениците на режима, нещо като iusprimaenoctis, които е трябвало да минат през него, за да загубят девствеността си по време на диви партита. Трудно е да се разбере как нещата наистина са се случвали през непроницаемата завеса от дим, която все още покрива миналото на режима. Но дори и тя никога да не го потвърждава, се твърди, че Надя Команечи е била принудена да има връзка със сина на най-влиятелния мъж в страната.Принцът и принцесата. Принудителна връзка, основана на физическо и психическо насилие, преплетена с тренировки и международни състезания, в която тази, която всички наричат "малкия робот", но и Карпатската фея, продължава да загребва медали. Буди се в 5.30, тренира от 6 до 8 часа, отива на училище, хапва, почива един час, пише домашните си, тренира отново до вечеря и след това не излиза. Яде 100 грама месо на обяд и 50 на вечеря, 3 буркана кисело мляко на ден, 200 грама зеленчуци на хранене, три плода. Не може да яде хляб, картофи, захар, олио. В книгата The Little Communist Who Never Smiled, авторът Лола Лафон се чуди дали този толкова строг режим, който ? пречи да се развива физически, за да не компрометира представянето ?, би позволил на тази въртяща се Лолита да има поне менструален цикъл.Историята между Надя и сина на диктатора продължава дълго. На 17, три години след Олимпиадата, тя все още е неговата официална любима, изложена като трофей. Връщайки се от Монреал, Надя е посрещната в двореца Чаушеску, сякаш тази привилегия е награда. Всъщност е входът на затвор. Тя се харесва на безмилостната майка Елена. Надя няма смелостта да се разбунтува и да избяга от режима, тези, които я познават, казват, че тя като че ли претърпява всичко, което и се е случва като неизбежна съдба.


След бягството на нейния треньор-мъчител Бела Карои в САЩ, вече няма кой да я спре да реагира. Прави го подсъзнателно, опитвайки се да премахне причината за своя ад - успеха. Напълнява, опитва да се самоубие, като изпива чаша белина в усамотението на луксозната къща, купена от "любимия". Режимът скрива скандала и я вкарва в пътя. На Олимпиадата в Москва, четири години по-късно, корумпираното жури й отказва титлата, за да награди родните спортисти.Но това е почти облекчение за нея. Принадлежността и към упадъчната румънска аристокрация, погледнато отвън, я прави непопулярна. След като е намерена без билет в автобус и контрольорът я игнорира, когато тя му казва, че е самата "Надя". В този момент решава да избяга, вървейки пеша към австрийската граница в продължение на шест часа. Според мнозина, самият Нику Чаушеску и помага, което е необяснимо. След като стига до Виена с кола на приятел, Надя иска политическо убежище, за да се премести в САЩ. Няколко месеца по-късно избухва въстанието в Румъния и се слага край на дългия режим. Бившият ? любовник е арестуван за престъпления срещу държавата и осъден на 20 години затвор. Освободен е през 1992 г. заради влошено здраве, компрометирано от алкохолизъм и прободна рана, получена в килията. Умира от цироза на черния дроб през 1996 г.


Надя Команечи днес е на 58 години. През 1994 г. в Съединените щати тя отново среща Барт Конър, спортистът, който се влюбва в нея в Монреал през 1976 г. Женят се през 1996 г., точно 20 години след "перфектните 10", а през 2006 г. се ражда единственото им дете - Дилън Пол Конър. Животът й все още е пълен, много пълен, с веригата спортни зали, която основава заедно със съпруга си и със събитията, на които непрекъснато е канена. За периода при Чаушеску не иска да каже и дума.

Съдбата на един създаден през 1949 г. и взривен през 2008 г. софийски завод


„Климент Ворошилов“ — слаботоков завод в София

 Създаден през 1949 година  чрез обединяване на всички слаботокови предприятия в София (Телефонно-телеграфна ф-ка, „Радиопром“, „Родно радио“, „Ринг“ и др.).

Построен е през 1949 с помощта на СССР. Първоначално произвежда радиоприемници, телефонни апарати, автомат. телефонни централи, нискочестотни усилватели, електромери, стрелкови измервателни уреди (амперметри, волтметри). Последователно се усвоява производството на електромед. техника и телевизионни приемници (1953—57), ултракъсовълнови радиотелефони (1961—65), ултракъсовълнови радиостанции и проф. радиоелектронна апаратура (1966—70).На основата на „К. В.“ се създават 11 самостоятелни предприятия на слаботоковата промишленост в България (1960) 

Телефонното производство се обособява в самостоятелен Завод за телефонна и телеграфна техника в София (1963), производството на радиоприемници преминава към Радиозавода във Велико Търново (1966), на специални (транзи-сторизирани) ултракъсовълнови (УКВ) радиостанции — към завода за ултракъсовълнови станции „М. Антонов“ в гр. Гоце Делчев (1974), а монтажът на телевизионните приемници— към Завода за телевизори и радиоприемници (до 1976 Радиозавод) във Велико Търново (1977).След извършената специализация „К. В.“ произвежда радио-релейна апаратура, уплътнителни телефони системи за симетрични и коаксиални кабели по лицензия и резервни части за тях, пром. телевизионни установки. 

След реконструкция и модернизация (1974) производството е с елементи на автоматизация и поточна организация и се извършва по съвременни технологии. Бъдещето на завода е в производството на далекосъобщителна и проф. радиоелектронна апаратура. Коопериран е с ок. 30 предприятия. Изнася далекосъобщителна апаратура (радиорелейна и уплътнителна) за СССР, ПНР и ЧССР. Орден „Г. Димитров“ (1974).След промените започва неговият бърз упадък, докато накрая не хлопва кепенци и оставя стотици специалисти без препитание.

Заводът е взривен през април 2008 година, за да може на негово място да изникне поредната бизнес сграда.

Една смела жена загинала на 8-ми март,спасява 170 български войника с цената на собственият си живот!


Ще ви разкажа история, която неотдавна открихме случайно, бродейки по пътищата на Втората световна война. В гробището в Харкан, Унгария, където са погребани около 1500 български войници , се натъкнахме на този гроб. Шокира ни датата 8 март и името на жена. Свикнали сме на този ден жените да получават цветя, подаръци, поздравления...., а тук... смърт.Потърсихме информация от родното място. Без резултат. Свикнали сме. Героите в България са много. Малцина са щастливците влезли в историята... После още малко усилия и ето:

Вократце. Тази жена спасява 170 български войника с цената на собственият си живот.

По време на Дравската отбранителна операция, 3 рота от 41-и пехотен полк, където служи Янка Кирилова, изпада в обкръжение от силите на Вермахта. Командирът призовава за доброволци, които да прикрият отстъплението. Ротата, е застрашена от унищожение. Необходими са войници, които да се жертват. Отзовават се дванадесет души, сред които две жени. Приемат боя, в който загиват седем от тях, а трима са ранени. Оцеляват само двама, благодарение на което научаваме за героизма на тези достойни хора.

Те успяват да удържат настъплението на многократно превъзхождащи сили на противника, докато ротата успява да се изтегли. Янка Кирилова поваля десетки хитлеристи с картечницата си, до момента до който не я поразява куршумът на вражески снайперист. В челото. Загива на 20 години с оръжие в ръка, бранейки живота на своите бойни другари. Сутринта на 8-и март.

Поклон!

Д-р Добрин Добрев

Соцреликви на четири гуми още пърпорят на пътя. Най-много са… Москвичите

 

Почти 15 000 коли от времето на социализма, които са над 30-годишни, все още се движат по пътищата у нас и имат регистрация в КАТ. А регистрираните aвтoмoбили в страната ca около 2,8 млн.

Най-многобройната група е на Москвичите – 6613. Причината е, че няколко модела от въпросното съветско возило дълги години се произвеждаха и у нас в завод „Балкан“ в Ловеч. От произвежданите също у нас „Булгаррено“ с регистрация сега са само 73.

Интересното е, че Ладите, за които навремето хората чакаха доста години ред в„Мототехника“, са вече много редки. Справка в сайта на КАТ сочи, че по-старите от 20 години регистрирани возила от марката са само 191. Те са много по-малко  дори от старите Волги, които са над хиляда, или от двутактовите източногермански Вартбурзи, чиято бройка също е над 1000.

От полските модели „Варшава“ и „Полонез“ са останали съответно само 84 и 17 бройки,а за „Фиат“, произвеждан някога и в Полша, в сайта на КАТ няма отделна информация.Запорожките на повече от 20 години с регистрация в транспортната полиция са останали само 249, а от произвежданите в бивша Югославия „Застава“ има само 225. От друг модел – „Юго Флорида“, също правен в разпадналата се балканска държава, е регистрирана само една кола, пише „Монитор“.

От останалите соцмарки леки автомобили от преди 1989 г. от „Чайка“ са останали 58, а от следващия й модел ЗИМ – 13. Навремето в бившия СССР тези коли са наричани„членовози“, защото са били използвани като служебни коли на ръководната върхушка на управляващата комунистическа партия.

В последните години у нас немалко хора са станали колекционери на марката Трабант.Причината е, че мукавеният автомобил, произвеждан в бившата ГДР, се превърна в основния символ на онези времена. Повечето от колекционерите на трабитата у нас го правят от сантиментални подбуди.

Какво ядяхме преди и какво днес?


Допреди 30 години, когато живеехме в епохата на друг социален експеримент в магазините имаше само по един артикул от вид, т.е. един вид халва, един вид обикновени вафли и т.н. Тогава "страдахме" заради липсата на така желаното разнообразие, с което днес гордо разполагаме. 

Сега, обаче съществува друг проблем. Ако по-рано вафлите и халвата бяха създадени от съвсем различни изходни продукти, то днес те в едно с всички захарни изделия, стотици печива в кутии, хиляди консервирани храни, снаксове, сухи закуски, инстантни храни, имат смущаващо еднакво съдържание. Списъкът може да ви се види дълъг, но това му качество не го прави полезен, а напротив. Палмово масло, Бисфенол А, Високофруктозен царевичен сироп (HFCS), Бутилхидроксианизол, Мононатривглутамат,  Акриламид, Бутил хидрокси толуол, Пропил галат, Аспартам, Ацесулфам калий, Калиев бромат и още много други, прикрити под кодове с буквата Е и няколко цифри след нея. 

В резултат от това може да обобщим, че някога, когато максималната печалба не беше заложена сред главните цели на обществото, чрез простия стандарт БДС, ядяхме малко видове храна, всяка със специфично съдържание (и с многократно по-голямо тегло от сегашните им еквиваленти), докато днес, благодарение на „законите“ на икономиката разполагаме с десетки хиляди продукти с почти еднакво Вредно съдържание.

Мис Плеймейт хич не е от днес. Факт – първата силиконка у нас изгрява през далечната 1979г.


Ще я кръстим Ани – защото и тогава, и днес жената не иска да парадира с формите си. И предпочита да остане анонимна. В далечната 1979 г. Ани става първата силиконка благодарение на пластичен хирург от „Пирогов“, който има експериментални мостри на импланти.

През 1979 г. „Плейбой“ у нас няма. Нито пък конкурси за най-хубав силиконов бюст. Истината е, че Ани напомпва деколтето си от мъка – след като съпругът й я напуска. Ани споделя, че само най-близките й знаят за естетичната корекция. Не живее на принципа: „За какво съм си увеличила бюста, ако никой не разбере за това!?“ Но признава, че ляга под ножа през 1979 г. с доза страх – не от болката или раните, а от резултата, който ще я изненада в огледалото.

„Когато реших да си поставя импланти вече бях родила. Тъкмо се бях разделила с първия ми съпруг. Мислех, че той ме оставя заради поувисналият ми бюст. Бях си въобразила, че това е причината и страдах от ниско самочувствие. Години по-късно се оказа, че съм сгрешала. Явно бившият ми мъж просто е бил човек на живота. След развода ни той беше с по-млада от мен жена, но се раздели и с нея. По това време майка ми работеше с пластичния хирург доцент доктор Христо Бояджиев. Той и беше разказал, че разполага с експериментални мостри на гръдни импланти, които до тогава не са били поставяни в България.”Така се поставя началото на естетичните корекции в България. Преди тридесет и кусур години за такава интервенция е било необходимо специално разрешение от директора на Пирогов, където е направена операцияата, и от Министерство на Народното здраве. Имало е и задължителни условия, на които трябва да отговаря пациентката. Размерът на имплантите не може да надвишава многократно размера на естествения и бюст. Това се налага, за да се разпъне нормално кожата и имплантите да стоят естествено. Самата пациентка казва, че номерът на сутиена и не се е увеличил след хирургическата намеса. Операцията продължила около два часа / за сравнение, днес можеш да се сдобиеш с нови гърди само за 40 минути/.

Първата българка със силиконов бюст не е от богато семйество. Напротив, тя е типичен представител на работническата класа. Майка и е медицинска сестра, бащата е бил проектант. Самата тя по онова време работи в Пирогов. Операцията е била подарък. Явно тенденцията за подобни подаръци се е запазила и до днес. Разликата е, че в края на седемдесетте години чифт нови гърди са стрували колкото кола, а днес не е необходимо да ги плащаш веднага. Може да вземеш заем от банка за тях.

„След операцията лежах в болницата два дена. На следващата сутрин станах от леглото и започнах да се разхождам из стаята. Аз не смеех да разкажа за случилото се, защото не знаех дали интервенцията изобщо ще бъде сполучлива. Ако не беше, лекарите просто щяха да извадят имплантите, да ме зашият и да си остана както съм била преди. Нямаше и да се разбере, защото винаги съм ходела със сутиен с подплънки. Само майка ми и сестра ми знаеха на какво се подлагам. Преди операцията си взех отпуска, за да не се разчуе. Някои от колегите ме видяха в отделението, но не съм коментирала с тях за какво съм там. Наистина не виждах смисъл в раздухването на историята. А и по онова време почти никой не знаеше, че гърдите могат да се уголемяват и оформят. Естествено, че съществуваше риск. Организмът можеше да отхвърли имплантите. Можеше да се получи възпаление. И в днешно време е така.”Тя пази тайната за операцията не от срам, а за да се предпази от излишни хорски коментари. „Страх ме беше, че ако е неуспешна операцията, хората ще кажат: За какво ти трябваше да си причиняваш това?”. След като мина малко време споделих с няколко приятелки и колежки.”

Говори се, че след тази операция известни жени като Алис Крайчева и Йорданка Христова също са се престрашили и са решили да променят визията на гърдите си. „През седемдесетте и осемдесетте години със сигурност е имало популярни българки, които са си правели корекции. За техните операции изобщо не се говореше. Те отиваха директно при докторите. Тогава по-популярно беше повдигането на бюста. Предполагам, че са се възползвали точно от тази корекция. Заедно с мен в болницата имаше една стюардеса с огромен, но увиснал бюст. Тя беше приета точно за такова повдигане, без да се поставят втвърдители.”Тя има силиконов бюст повече от 30 години, но все още и се налага да работи и то много. Медицинско лице е и смените и започват в 7 сутринта. Години наред има по четири нощни дежурства в месеца. Смята, че днес хората са прекалено задоволени имат по-големи финансови възможности и излишно се подлагат на операции. „Днес бих си направила още корекции, само ако имам физически проблем /крив нос или клепнали уши/, но всичко ми е нормално. Бих си опънала бръчките, когато поостарея още малко. Все още нямам такава нужда. На 59 години съм, но никой мой познат не ми ги дава. И до днес ходя без сутиен. Не обичам да се стягам, имам чувството, че не ми достига въздух. Естетичните корекции са се превърнали в някаква мода, мания. Не виждам защо млади, хубави момичета се подлагат на излишни операции. Не ги разбирам. Нека се корегират, но само след като родят и кърмят, ако много увисне бюста. Те младите обаче не кърмят. Ако имах дъщеря, щях да и дам същия съвет. В противен случай не е оправдано. Аз не съм предполагала, че ще доживея такава мода и без причина ще се правят операции.“Тя не харесва гърдите, които днес вижда по улиците или от телевизионния екран. „Разликата между моите импланти и тези, които се поставят днес, е огромна. Днешните приличат на топки. Стоят много изкуствено. Моите са съвсем естествени. Леко увиснали са надолу, както на всички жени, които не са се пипали. Аз нямам белези,които да издават хирургическа намеса. Никой не би разбрал, ако не споделя. Затова колежките ми не вярваха, че съм правила корекции.”

„Не разбирам как момиче ще се подложи на операция, само защото родителите и имат пари и могат да си го позволят. Не ми харесват гърдите на фолк певиците, които ходят с много отворени деколтета. Това е демонстрация, просто е грозно! Още като го видиш си личи, че е лепнато и изкуствено! Имам чувството, че даже кожата не им стига, за да се постави нормално имплантът.“

На пук на всеобщото мнение, че гърдите помагат за по-добро вписване в обществото тя е убедена, че те могат да повдигнат самочувствието, но не и да „купят“ нов, лъскав живот.„Не смятам, че уголемяването на гърдите промени социалния ми статус. Аз не парадирам с бюста си. Гърдите ми не са направени по-големи, за да правят впечатление или да бият на очи. Същия размер са, както преди. Гърдите ми бяха увиснали и нямах самочувствие. Затова се оперирах. Мислех си, че мъжът ми ме е напуснал, защото вечер, като си легне до мен, усеща увисналите кожи. Лъгала съм се! Никога не съм искала 2 или 3 номера по-големи гърди, за да ги показвам. Аз никъде не съм се събличала пред хора! Едно време беше така. От операцията до днес гърдите ми не са се променили. Същите са си. И аз съм същият човек.”

Източник:в-к „Стандарт“/В статията е исползвана илюстративна снимка от сайта bgspomen.com/

Милиционери глобяват бай Трайчо и приятелката му за това, че се целуват в парк!Вижте драматичната история


Казвам се Трайчо Пенев. Като млад специалист започнах работа с шестстотин деветдесет и два лева стари пари. Удържаха ми месечно по тридесет и четири лева и десет стотинки ергенски данък. Това бяха страшно много пари.

Една вечер, целувайки се с приятелка в Парка на свободата, двама милиционери ни глобиха за нарушаване на обществения морал. Мене  петнайсет лева, нея  десет. Как видяха в тъмното кой за колко се целува така и не разбрах.

Триста двайсет и пет лева и двайсет и пет стотинки ергенски данък плащам годишно!  възропта приятелката ми в рамките на позволеното.  За какво го плащам, като не мога дори да се целувам.Като не искаш да плащаш, ожени се! отсече по-умният от двамата милиционери.

Връщайки се посърнал в мрака, пресмятах на ум. Ергенският ми данък възлезе на четиристотин и девет лева и двайсет стотинки. Събран с нейния, правеше осемстотин тридесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки.

Оженихме се. Край на ергенския данък. Заживяхме щастливо като в народните приказки и в уводните статии. Докато един ден се прибрахме посърнали. Била изтекла една година, през която, според закона, трябвало да си направим дете. Как да им обясниш, че през цялата година само това правихме. Правихме го с любов.

Продължихме да го правим, но като партийно поръчение. Не ще и не ще!

В поликлиниката прегледаха жена ми. Нищо й нямало. Да сме продължели работата си, трудът ни щял да бъде възнаграден.

Не стига, че се трудихме всеотдайно, ами взеха, че повдигнаха ергенския данък на десет процента. Жена ми възропта. Аз съм бил виновен. Тръшка се, плака  отидох на лекар. Намери ме външно за нормален. Това го знаех и без да съм лекар. Трябвало обаче да се види и материалът. Предаде ме на една сестра. Няма да влизам в под-

робности, но сестрата ми помогна много. На следния ден получих резултата  стерилен! Да съм знаел, да не се женя. И тъй, и иначе ергенски данък. От деня на сватбата бяха ми взели 684 лева нови пари. Страшно много пари бяха на него време. 

След няколко месеца ми се обади сестрата. По време на вземането на материала била забременяла. От мене, стерилния. Искала да абортира, но ОФ-то не й разрешило и докато се оправи… В пети месец била. Ако не съм искал жена ми да разбере…

Реших да я разоблича. За съда ми трябваха двама свидетели. За всеки случай заложих на четири. И четирите колежки.

Идиоти! Не колежките, а онези от поликлиниката. Забременяха и четирите. Отгоре на всичко жена ми разбра. Не за колежките, а за сестрата. Изпратила телеграма: „Честит син!“

Разведохме се, въпреки че ОФ-то не беше съгласно. Ергенският данък беше вече петнайсет на сто. Наврях се да живея в килера — с този ергенски данък и издръжката на пет деца откъде пари за свободен наем?! За храна не стигаха. Да не говорим за полов живот.

Така  цяла година. Бившата ми жена спи сама в стаята, аз  карциран в килера. Яде ми се, та ми се плаче! Докато една нощ ми причерня. Отидох при нея, извиних й се, целунах й ръка и се мушнах в леглото. Изхвърли ме! Как така неженени! Не е по социалистически.

Тогава разбрах, че била станала партиен секретар.Оженихме се повторно. Легнахме си. Каза ми да не я докосвам. Бременна била.

Бременна! Грабнах я на ръце. Разцелувах я. Тя ме гледа и не вярва на очите си:

Абе, глупако, детето не е твое!

Как да не е мое?! Ако си купим крава и тя се отели, на кого е телето. Наше! Значи — край на ергенския данък.

Абонамент за: Публикации (Atom)
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

Copyright© Сензация