Да обърнем поглед към изминалите летни ваканции , когато бабите ни привикваха с филия лютеница и още:

И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето как могат да бъдат разпознати чедата на развития социализъм у нас нас:

 

– знаехме имената на Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов;

– разказвахме тайно вицове за Тодор Живков и Брежнев;

– помним в. „Работническо дело“ и заглавия като: „Долу ръцете от Никарагуа“, „Два конгреса

– една цел“ и „Нов етап в изграждането на развито социалистическо общество“;

– намирахме за напълно нормално за лека кола да се „чака ред“;

– понятията „пуснали са“ и „дефицит“ все още ни звучат мило;

–„Паралели“ беше суперсписание, а „Антени“

– направо дисидентски вестник;

– бяхме убедени, че знаем руски език по рождение;

– „Некерман“ и „Квеле“ бяха нашите модни библии;

– Чичко Филипов беше част от семейството ни, а Гарелов предизвикваше възторг у баща ми;

– баба на село редовно ни снабдяваше със зеленчуци, свинско, ракия и вино;

– трамвайните билети бяха по 6 ст., бозата – 4 ст., бонбоните ролки – от 2 ст., самоделната дъвка от чамсакъз и българската дъвка, която не може да се дъвчи;

– луканката беше скъп деликатес, който се купуваше на празници или за гости;

– шиехме си панталони от български дънков плат, обърнат наопаки; – най-скандалният и забранен филм беше „Емануела“;

– Адриано Челентано беше най-добрият певец на всички времена;

– „Распутин“ беше герой от едноименната песен на „Бони Ем“, приопомням Соц.бг

– екскурзията до Чехословакия или ГДР беше едно от най-впечатляващите събития в живота ни;

– Полският център в София беше средище на западната култура; – не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

– ладата беше символ на престиж;

– единственият начин да се пие нескафе беше, като предварително се бърка в чашата до припадък със захар и три капки вода;

– Сърбия беше символ на Запада;

– най-прочутият актьор беше Гойко Митич;

– любимият сериал – „Робинята Изаура”;

– най-хубавият дезодорант беше „Рексона“; никога не изхвърляхме празната му опаковка, а я слагахме като украса на секцията;

– в новогодишната нощ се борехме с дрямката, за да дочакаме в 2 часа по телевизията „западната естрада“

– балета на ГДР и Карел Гот.

Може да допълвате:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

24-годишното момче, полетяло от 9-ия етаж, е бутнато от майка си

 

Младото момче, което падна от деветия етаж на жилищна сграда в столичния квартал „Надежда“ 1, е било бутнато от майка си.

Тази информация съобщава News24sofia.eu, като сведенията са на разследващи, които работят по случая.

Майката на 24-годишния Александър Павлов е признала вината си. Тя е заявила пред полицаите от столичното 02 РУ-СДВР – МВР, че съжалява много за стореното.

Жената разказала пред униформените, че Александър започнал да крещи в апартамента, бил я ударил в лицето и корема, а след това, докато момчето пуши цигара на терасата, тя го е бутнала.

Сигнал за криминалното престъпление на телефон 112 е подала лично майката.

На място пристигат криминалисти и полиция. „Спешна помощ“ само констатират смъртта на младия човек.

Трагедията се разигра около обяд вчера в блок 153 в „Надежда“ 1. По първоначална информация момчето се бе хвърлило от блока само. На същия ден съсед на семейството разказа, че Александър бил психически тормозен от своята майка. В апартамента на семейството често ходила и полиция, а сигнали подавали и голяма част от съседите.

Последното пристигане на полицията било само ден преди да се случи инцидента.

„Момчето е много добро. Доколкото разбрах от свои приятелки на III-ти етаж Александър е починал намясто. Линейката го е откарала в съдебна медицина. От много време насам се говори между съседи, че майката на момчето Димитринка има психически проблеми”, разказват съседи.

Жената била разведена от години и сама се е грижила за сина си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българската песенна съкровищница

 

„РУФИНКИНАТА“ УВЕКОВЕЧАВА ТРАГИЧНАТА ЛЮБОВ

НА ДВАМА МЛАДИ ОТ СЕЛО ПОПРЕЛКА

…Началото на ХХ век, Родопите. Ибрям Али и хубавата Найме се обичат. Макар че бащата на момичето е против тяхната връзка, те решават да се оженят, но Али е обвинен от богатия Дели Мехмед, при когото аргатува, в кражба и е арестуван. Крадецът се оказва синът на Дели Мехмед, но той не сваля обвинението си от Али. Али бяга от ареста и между него и Дели Мехмед пламва вражда и борба за отмъщение. Дели губи разсъдъка си и се обесва, а Али е принуден да избяга. След две години, когато се завръща в родното си село, разбира, че Нейме е умряла. Али е убит от засада, пеейки любимата си песен за Руфинка.

Това е сюжетът на българския игрален филм от 1971 г. „Краят на песента“ на режисьора Милен Николов, създаден по затрогващия разказ на Николай Хайтов „Ибрям Али“. Финалът на този филм прави особено популярен фолклорния шедьовър „Руфинка болна легнала“. Една от знаковите родопски песни, които се знаят от всеки българин. Способна да докосне всяко сърце, особено в изпълнението на Васил Михайлов.

Малцина знаят, че Руфинка е била реално съществуваща личност. Легендите датират нейното битие отпреди 150 години в село Попрелка, закътано високо в прегръдката на смолянските гори. (Това завързано име не е нищо повече от синоним на „селска седянка“, на която се преде.)

Според преданието в селото живяло момиче на име Руфие Чакалова, изключително красиво и работливо. В Руфие се влюбил момък от съседното село Надарци, който поискал ръката и. Докато дойде време за годежа и сватбата обаче, момата се разболяла и починала. Трогнати от тежката и съдба и невъзможната любов, хората я увековечили в песен.

Според разказите в селото на гроба и пораснало рядкото цвете бяла кандилка, което цъфти през юни. Местните го наричат Руфинкиното цвете, не са го виждали другаде, то вирее единствено край камарата с камъни, където една любов си е отишла от света. Според текста на песента преди да умре, Руфинка поискала да даде чеиза си на друга, която да я замести до любимия мъж. По-старите хора си спомнят, че годеникът й се казвал Асан Кичуков и живял цели 100 години.  Неосъществената любов на двамата млади трогнала до сълзи местните певци, които възпели Руфинкината трагедия в тъжна елегична песен. Мелодията ? се обагря с още по-сърцераздирателни трели, когато изпълнението се озвучи от сантиментално протяжните ручила на гайдите, които сякаш опяват нелепо прекъснатия живот на момичето. 

Горанка Петкова 

РУФИНКА БОЛНА ЛЕГНАЛА

Руфинка болна легнала

на високана планина,

никой до нея немаше

сал една стара майчица.

В чешка и вода даваше

и на Руфинка думаше:

– Дощеро, мила майчина,

мила ли ти е диньоса,

диньоса още рубаса?

– Майчинко, стара майчинко,

не ми е мила диньоса

най ми е мила рубаса,

че нема да я понося.

Иди ми, майчо, порукай

мижова Фатма да дойде,

рубаса да и придадам

любесо да и отстъпя.

Умирам, майко, умирам

тебе са вяра не фаща,

че са е пролет пукнала,

всичко от земя излиза,

а я ще в земя да ида.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за хляба от селската фурна и още нещо.. което всеки трябва да знае

Дръжте се прилично! Хляб има на масата! – казваше баба и това беше достатъчно, за  нас децата, да престанем със закачките. Не повтаряше. Нямаше нужда. Знаехме какво трябва да правим. 

Баба, като истинска стопанка на къщата, беше установила правила, които всички спазвахме и които бяха и си останаха част от нашето възпитание. 

Никой не започваше да се храни, преди всички да са седнали на масата. 

Няма значение сърдит ли си, скоро си ял или те боли глава – идваш на вечеря. Дали ще ядеш - ти ще си решиш.

Децата не се закачат помежду си, като седнат да се хранят. Не се побутват, не се кикотят, не говорят шумно и изчакват възрастните да се изкажат. 

Храниш се тихо от чинията пред теб, не ровиш в нея от всички страни, не сърбаш, не си тъпчеш устата, не мляскаш и да не си посмял да мачкаш хляба!

Никой на масата, в присъствието на хляба, няма право да се кара, да повишава тон или да се държи неуважително. 

Хляб се дава първо на най-възрастния. Вода първо на най-малките. 

Не стоиш полуизлегнат или легнал, ако в стаята има по-възрастен човек от теб или храна на масата.

- Когато разчупваш хляба трябва да го правиш тъй, че той да не угади! - казваше баба. Не да го мачкаш, дърпаш и късаш! Ще станеш да го уважиш и внимателно ще отчупиш парче от него!

Строго беше забранено обръщането на хляб на обратно, т.е с облата част надолу. Това беше недопустимо! И до сега синът ми, който изкара няколко лета с баба, не понася обърнат хляб и често, а и понякога трудно обяснява на приятелите си „какъв е проблема“.

- Хляб се меси с измити ръце, изрязани нокти и чисто сърце! Иначе е грехота! Добре изпеченият хляб, когато го сложиш на дланта си и чукнеш леко ръката си, трябва да е толкова лек, че да подскочи. 

През лятото, като зрееше пшеницата, баба молеше татко да ? донесе няколко класа със зърно от нивата. Внимателно ги стриваше между дланите си, издухваше сламата от шепата си и така отделяше зрънцата. После ги сдъвкваше, притваряше очи и казваше колко още има, за да узрее и дали ще е добро качеството.  Като малка си мислих, че баба притежава някакви свръх-умения или, че зрънцата ? говорят и винаги я наблюдавах с любопитство. Като пораснах разбра,  че не е нито едното, нито другото, а е било дълги години опит, уважение и почит към зърното, защото от него е зависило оцеляването на всички. 

В един мой сън баба ми каза, че ако искам да събера близките си, трябва да замеся хляб, да го разчупя и те ще дойдат. Понякога го правя. Приготвям хляб и с него храня децата си. Искам така да ги привържа един към друг, да ги орисам да се обичат и да се уважават. Хлябът ги може тези работи. На хляба можеш да се помолиш, на хляба можеш да кажеш. По хляба можеш хабер на умрелите да пратиш.

Знам, че сега времената са различни и хляб се купува от магазина. Той вече няма душа, а е стока. Знам, че сега не учим децата си да го уважават. Отдавана сме забравили смисъла на „никой не е по-голям от хляба” и защо хората са го целували и са се клели в него, защо е в основата на всички традиции и ритуали на българина и най-вече на добруджанеца. Животът на всеки, който е роден сред жито е свързан по един или друг начин с него. Затова се надявам и се моля да не се случи никога този добив на шистов газ в Добруджа, с който се борим от години. Ако бабите и дядовците ни, които са умирали, за да си запазят нивичките ни видят от някъде как я предаваме на чужди хора, ще се обърнат в гроба и нищо хубаво няма да ни се случи или както би казала баба „Господ каил няма да стане!“

И сега, когато пътувам по пътя, който се вие сред полята с узряла пшеница се вълнувам и радвам. Понякога спирам, и аз като баба, си откъсвам няколко стръка и сдъвквам зрънцата. Нищо не разбирам, но така чувствам, че отдавам почит на земята и зърното и ставам част от магията на хляба, която за моята баба, за мен, за моите деца и за всеки българин е всъщност магията на живота! Дано успеем да я съхраним и да я предадем на децата си!

Диана Стефанова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Войнишка съдба – малко известен вариант на песен, която е разчуствала всеки новобранец

Пазете се деца на любовта!

Пазете се, живота е измама!

И чуйте какво ще ви разкажа за моята съдба:

– Бе малка когато я залюбих,

щастливи бяхме, че се срещнахме.

Бе роза откъсната без време,

процъфтя, но не в моите ръце!

И ето днес казармата ме чака с отворени врати

и за нашата раздяла, една година дори небето ронеше сълзи.

Вън тихичко се сипеха листата

и вятърът ги носеше далеч.

За сетен път си сляхме ний устата,

за сетен път си казахме прости.

Една девойка нежна хубавица

пристъпи снежно белия портал.

Красиви черно смолести кадрици,

по раменете и падат като жар…

Пристъпи смело и смутено, тя попита от мойта рота за един войник.

Погледнах я в очите, мълчаливо

И бавно и отвърнах в ония миг!

– Красавице боецът ви го няма, той трети ден откак в ареста лежи.

Изменник той на службата войнишка оная нощ на поста, бе заспал.

Отиде си, отлитна, като птица.

Дежурен по портал аз често бях, но вече черно смолести къдрици,

войник да търсят не видях.

И един ден преди наряд да иде, получи дългоочаквания плик:

– Не се сърди, че се омъжих мили – прочете с болка стария войник.

И вместо да захленчи, прибра си плика, взе си автомата,

грижливо му прочисти той цевта

и се приготви през нощта да пази на младото семейство любовта.

И мина се бързо една година, войникът се върна у дома.

Реши той любимата да види,

завари я със син в ръка

– „Кажи ми мамо, кой е този чичко, защо в очите му блестят сълзи, не е ли онзи за който ми говореше по цели нощи?“

На сутринта разбрах, че беше мъртва,

детето беше дала в майчин дом.

Отрова силна беше тя изпила,

за да откупи грешката пред мен.

Отидох аз на гроба да поплача,

Букет цветя оставих там.

Аз дълго плаках, камъка целувах и рових с пръсти рохкавата пръст.

Ти млака бе когато те залюбих

и роза откъсната без време, но процъфтя в чуждите ръце.

Съдба, съдба, защо си тъй жестока,

защо отне ми първата любов?

Върни ми я, тя трябва да е моя. Върни ми я, о моля те върни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ