Жестока трагедия потресе тази вечер благоевградкото село Лешко. Микробус потегли и премаза 60-годишна жена от махала Хайдушка в селото, съобщава struma.com.
В микробуса е бил 4-годишният и внук, който завъртял ключа, оставен от баща му на таблото. Детето си играело в кабината на буса, пред погледа на родителите си. Влязло, минути преди злощастния инцидент, разказват хората. Бащата слязъл от буса, за да внесе нещо в къщата ,но забравил ключовете на таблото.
Внезапно буса тръгнал безконтролен. Минал през жената,която била наблизо. Оперативна група от полицията е направила оглед на мястото на жестокия инцидент. Родителите са в шок.
Атаката на Народното събрание започва от протестите срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов
На 10 януари 1997 г. България е на ръба на гражданска война. Хиляди щурмуват парламента, чупят и палят, а депутати се барикадират. Стига се до сблъсъци с ранени, се припомня в материал, публикуван от Дир. бг.
Всичко започва с протести срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов. Хората в много градове се надигат и блокират пътища, а студенти правят живи вериги покрай парламента, защото годишната инфлация е 310,8% и обезценява парите им – левът се срива, заплатата става 5 долара, а магазините са празни.
19 банки фалират, а с тях се стопяват дълговете на кредитните милионери и спестяванията на стотици хиляди българи.
На 21 декември 1996 г. се провежда извънреден 42-ри конгрес на БСП. На него Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател. Оттегля се и като лидер на партията, като на негово място е избран Георги Първанов.
Седмица по-късно парламентът гласува на извънредно заседание оставката на правителството. От БСП настояват да съставят нов кабинет в рамките на същия парламент, но опозицията – СДС, категорично не е съгласна.
На 8 януари 1997 г. парламентарната група на социалистите номинира за премиер в оставащия двегодишен мандат Николай Добрев, който тогава е вътрешен министър в оставка.
Два дни по-късно – на историческия 10-и, обаче президентът д-р Желю Желев отказва да даде мандат за съставяне на кабинет на БСП, макар че е задължен по Конституция. Желев се мотивира с това, че неговият мандат изтича на 22 януари и оставя решението на новоизбрания държавен глава – Петър Стоянов.
Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу парламента.Така, часове по-късно, сградата е обградена от демонстранти. Твърди се, че са около 8000 души. Част от тях започват да чупят прозорци с камъни и дръжки от знамена, щурмуват и задната врата на парламента. Някои успяват да проникнат във фоайето и в няколко стаи, трошат и палят мебели. Тогава атакуват и униформени с полицейски палки, а входът е барикадиран отвътре.
Навън обаче се стига до кървави сблъсъци – десетки са ранени, след като полицията и Вътрешни войски се намесват със сила. Участници в събитията твърдят, че униформени са докарани с автобуси и са били протестиращи дори в страничните улички. Сред пострадалите са и политици – депутатът Филип Димитров се озовава в “Пирогов” с разбита глава (вижте във видеото архивни кадри на БНТ от щурма и какво казва Иван Костов).
След като напрежението нараства, в парламента идва вътрешният министър. Лично тогавашният шеф на СДВР ген. Красимир Петров предпазва Добрев с щит от тълпата(вижте какво точно се случва по-надолу – б.р.). Той и представители на парламентарните групи се събират в кабинета на председателя на акад. Благовест Сендов, за да обсъдят ситуацията.
Около час преди щурма идва и Петър Стоянов, който който още не е положил клетва. По това време Желев е на посещение във Франция.
“Тук съм, защото мисля, че хората имат право да протестират. Те няма какво да ядат и животът им е скотски”, заявява Стоянов преди да се срещне с Добрев и лидера на СДС Иван Костов.
В същото време група червени депутати сядат на стълбите и запяват: “Къде си, вярна ти любов народна”. Сред тях е Клара Маринова, която тогава е говорител на БСП.
“Моя беше идеята да запеем. Вбесих се, че всички депутати се панираха и изпокриха в миши дупки”, разказва по-късно друг участник – Добромир Задгорски.
В крайна сметка тази вечер демонстрантите са разпръснати със сила. Но протестите не стихват. Така, на 4 февруари 1997 г., БСП връща мандата за съставяне на правителство. Политическите сили подписват споразумение за запазване на социалния мир и провеждане на предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Те се спечелени убедително – с 52% и 137 депутатски места, от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП), и Иван Костов става премиер.
Дотогава обаче е назначено служебно правителство с премиер Стефан Софиянски. То веднага започва промени, макар и на ръба на правомощията си – обявява въвеждането на валутен борд, изпраща до Брюксел молбата на България за членство в НАТО и възстановява сътрудничеството с МВФ.
Признанията на Стоянов и Премянов
Все още в разгара на протестите, в края на януари, Петър Стоянов връчва мандат за съставяне на правителство на социалистите. До втори техен кабинет обаче така и не се стига. Години по-късно той разказва какво точно се е случило:
“Връчих указ за съставяне на правителство на БСП за седмица. Няколко пъти ги подканих да се откажат. Страхувах се, че ако БСП състави второ правителство, ще има гражданска война и НАТО и ЕС щяха да са твърде далеч. Като дойдоха Добрев и Първанов с папката, трябваше да я взема и да я внеса в Народното събрание, както е по Конституция. И тогава със 125 депутати щеше да има второ правителство на БСП. Върнах папката и се движех по ръба на конституционните правомощия. Те си тръгнаха и ми казаха, че вървя срещу Конституцията.
След това ми дойде наум да свикам Консултативен съвет по национална сигурност в два и половина следобед. Мислех, че политическите сили ще се солидаризират и БСП ще се откажат от мандата. Свиках съвета, защото в папката нямаше отказ. Казах на БСП, че след като искат мандат, трябва да излязат през главния вход на “Дондуков” 2. След това всички се изказаха БСП да върне мандата. Чак тогава Добрев, Първанов и Виденов се отказаха от мандата”.Красимир Премянов, който в онези времена е председател на парламентарната група на левицата, разкрива, че още на Коледа 1996 г. Желев е щял да връчи мандат на БСП за правителство, но Първанов отказал.
“Много се закъсня с мандата. Държавният глава ни покани на консултации като най-голяма парламентарна група. Той ни заяви, че може много бързо да връчи мандат, но новият тогава лидер поиска отсрочка. Мотивира се, че няма готовност. Аз бях съгласен, но Първанов отказа. Ако беше приел, може би щеше да има за кратко друг кабинет на БСП. Политическата инициатива щеше да е в наши ръце, а не при СДС. Желев заяви, че може да връчи мандат до края на годината, след това вече трябвало да се чака президентът Петър Стоянов да встъпи в длъжност”, казва Премянов – пряк участник в събитията.
Според него при това положение е нямало да се стигне до щурма на парламента, който, по думите му – не е бил спонтанен.Години след събитията фотографът от вестник “24 часа” Николай Литов разказа любопитен факт, довел до развръзката на 10 януари:
“От ранни зори съм в парламента, чиято работа съм акредитиран да отразявам. По някое време обаче реших да изляза пред сградата, за да снимам протестиращите, чиито виковете ставаха все по-яростни, а предметите, които хвърчаха към сградата – все повече. Към 14 ч тръгнах към редакцията, за да предавам снимките си. Чаках тролея на спирката на Ректората в посока Орлов мост. Лично шефът на СДВР Красимир Петров се включва в опазването на министъра от протестиращите.
В този момент видях джипа на вътрешния министър Николай Добрев. В момента, в който вдигнах фотоапарата, пред джипа изскочи мъж. Той се хвърли върху колата, без да знае чия е и кой е вътре, явно гледаше само да попадне в кадър.
Тъй като шофьорът не очакваше подобно нападение, докато успее да реагира и натисне спирачки, мъжът вече беше под колелата. Джипът закова на място и от него изскочи охраната. Секунди след това от задната врата се показа и самият Добрев. Охраната поведе вътрешния министър в посока парламента, а шофьорът остана да се разправя с “нападателя”.
Добрев тръгна към Народното събрание пред градинката на “Св. Кл. Охридски”, а аз хукнах след него. В момента, в който протестиращите го разпознаха, тълпата се нахвърли отгоре му. Бяха извикани полицаи като подкрепление, които направиха жив щит около министъра. Бяха отворени металните заграждения около парламента, за да мине той, но тълпата се възползва от пробойната в охраната и нахлу към сградата. Под чадъра на щитовете на полицаите Добрев бе спасен от обстрела на протестиращите. А срещу него хвърчаха дори кофи за боклук”.
Той е бил един от първите затворници в Аушвиц, но по чудо оцелява. 90-годишният Самуел Пивник издаде наскоро книга за преживяното в лагера на смъртта. В интервю за Дойче Веле Пивник разказва личната си история:
ДВ: Господин Пивник, Вие сте на 90 години. Защо чак сега решихте да напишете книга за преживяното в Аушвиц?
Самуел Пивник: Непосредствено след войната никой не се интересуваше от нашите истории. И изминаха много десетилетия, преди да осъзная, че е мой дълг към човечеството да разкажа личната си история. Каза ми го мой много близък приятел през 1999 година. Именно тогава започнах да кроя планове, но тъй като не съм писател, всичко продължи много дълго. През 2011 година моят литературен агент ме срещна с Мей Троу, който се захвана със записването на спомените ми. И изведнъж много издателства проявиха интерес.ДВ: Роден сте само на 50 километра от Освиенцим, където нацистите изграждат най-големия концентрационен лагер за масово унищожение на хора – Аушвиц. Вие сте сред малкото хора, които много рано – още през лятото на 1942 година – вече са знаели за съществуването на този лагер на смъртта. Какво по-конкретно Ви беше известно по онова време?
Пивник: Спомням си влаковите композиции, които преминаваха през родния ми град. Това бяха вагони за добитък с мънички прозорци, зад които различавахме мъже и жени, които гледаха отчаяно навън. Изглеждаха уплашени, бяха загубили всякаква ориентация. По същото време дочухме слухове за някакъв лагер на смъртта близо до нас. Но тогава бях едва 14-годишен и не направих връзка между едното и другото. Пък и някой ни беше казал, че там карат руски военнопленници. Имаше и други слухове, но родителите ми отказваха да повярват, че това е възможно – хора да изградят място за заколение на други хора. Родителите ми бяха порядъчни хора и отказваха да приемат, че човек е способен на подобни жестокости. Отказваха да го приемат чак до деня на смъртта им.
ДВ: Трудно ли е да се връщате към спомените за онези години? Какво изпитвате?
Пивник: Правя всичко възможно, за да залича някои от най-болезнените спомени, но не ми се удава. Когато видиш със собствените си очи как трошат главата на човек, превръщайки я в безформена маса, това няма как да не се запечата в съзнанието ти. Няма как да забравя човек като Карел Курпаник, когото описвам подробно в книгата си. Той оскверняваше телата на мъртвите затворници по най-жесток начин, не пропускаше възможност да размаже нечий череп, изпитваше върховно удоволствие да наблюдава как някой умира бавно и мъчително. В една такава обстановка сетивата ти буквално блокират. И просто се опитваш да заровиш болката някъде в подсъзнанието си. Но един ден болката се завръща – под формата на кошмари, които ме преследват и до днес. Никога няма да се отърва от тези ужасни спомени.
ДВ: В Аушвиц сте получили номер 135913, който най-брутално Ви е бил издълбан на ръката, където си стои и до днес. Имате ли сили да поглеждате към него?Пивник: Знам, че не бива да се хваля с това, но в моя случай става дума за един от най-ранните номера на затворници в лагера Аушвиц-Биркенау. Съвсем малко са оцелелите, които са носели по-малък номер от моя. Знаете ли, оцелелите от Холокоста често залитат към нездравословни разговори, в които правят сравнения кой колко е изстрадал. Колкото по-нисък номер носиш, толкова повече си преживял. Това, естествено, не винаги е вярно, но трябва да призная, че понякога изпитвам нещо като гордост заради моя номер.
ДВ: От книгата Ви става ясно, че сте правили обстойни проучвания, за да подплатите спомените си с конкретни факти. Защо, според Вас, историческият контекст е толкова важен?
Пивник: Виждал съм най-големите ужаси, на които човек е способен. Исках да разбера случилото се в неговата цялост и ми беше важно да поставя събитията, на които съм станал свидетел, в по-широк политически контекст – за да разбере читателят какво може да накара едно общество да е способно на такива неща. Много е важно да разчитаме правилно знаците. За да можем да предотвратим злото, преди да е станало твърде късно.
ДВ: Вие сте един от последните оцелели от Холокоста. Дали поради това се чувствате задължен да разкажете личната си история, за да бъде съхранена тя за идните поколения? И бреме ли е за Вас този дълг?
Пивник: Не бих го определил като бреме. Знаете ли, не съм постигнал много в живота си. Така и не се ожених, нямам деца. И искрено се радвам, че написах тази книга, защото с нея давам на света нещо ценно и трайно. А това, че книгата беше преведена на много езици, ме дарява с усещане за удовлетворение в края на живота ми. И най-важното: така ще бъде съхранен споменът за моите мили родители, за братята и сестрите ми. И за всички смели хора, с които съдбата ме срещна през тези години.
Двамата родители на Самуел Пивник, тримата му братя и една от сестрите му са убити веднага след пристигането им в Аушвиц. Другата му сестра оцелява само десет дни.
Червената армия се ражда точно преди 100 години. Тук припомняме бурната ѝ история, която от самото начало е тясно свързана с една друга страна.“Войниците ли? Те бяха винаги мили”, спомня си фотографът Кристиан Тил, който е отраснал в градчето Еркнер по време на съветската окупация в бившата ГДР.
Близо половин век – от 1945 до изтеглянето на последните части през 1994 година – съветската армия е стационирана в източната част на Германия. Тя е авангардът на съветската империя, насочен срещу капиталистическа Европа. В това иначе сурово време понякога има и ведри моменти. Кристиан Тил си спомня как руските войници миели танковете си в близкото езеро. “Припадахме от смях, защото носеха не чорапи, а партенки”, разказва той.
“Ние бяхме дивеч за руснаците”
Тази сравнително ведра атмосфера се установява едва в по-късните години на съветското присъствие. В началото е друго – мрачно, зловещо, брутално.
През 1945 година, когато нацистка Германия току-що е загубила Втората световна война, германците изпитват най-вече едно: страх от съветските войници. Ужасяващи истории се разказват за тях: че малтретират жестоко жени и деца, че са мръсни и брутални. “Тръпки ме побиваха от ужасите, които разправяха за тях. Някои хора дори посягаха на живота си от страх”, спомня си Илзе Ереке, която по онова време е била на 11 години.
Съветските войници бързо дават да се разбере кой командва в страната: на 1 май 1945 превземат Райхстага и издигат там съветския флаг. Моментът е запечатан от руския фотограф Евгений Халдей и макар до ден-днешен да се спори доколко автентична е тази снимка, тя се превръща в икона на фотографията.В първите години на съветската окупация се ширят беззаконие и насилие, насочено най-вече срещу жените. “Бяхме дивеч за руснаците”, спомня си берлинчанката Ева Шлип за първите дни след окупацията на Берлин. “Изнасилванията, разстрелите, плячкосването и тази безгранична омраза към германците, които бяха причинили толкова много страдания на руския народ – всичко това превръщаше живота ни в ад”, споделя тя. И до днес не е ясно колко жени са били подложени на насилие в първите месеци след окупацията – някои източници говорят за 200 хиляди, според други оценки жертвите са към 2 милиона.
Раждането на Червената армия
Създаването на Червената армия е не на последно място резултат от унизителното поражение, което Германия нанася на Русия в Първата световна война. През 1917 година германската армия завладява обширни части от разпадащата се руска империя. През декември същата година в Брест-Литовск, на 180 километра от Варшава, представители на двете държави водят преговори за мир. “Историческите обстоятелства създадоха ситуация, при която представители на най-революционния режим в историята на човечеството трябваше да седнат на една маса с дипломатическите представители на най-реакционната каста сред всички управляващи класи”, пише навремето Лев Троцки, който само няколко месеца по-късно основава Червената армия.
Условията на мирния договор, продиктувани на руснаците от тази “реакционна каста”, са повече от унизителни. Формиращият се Съветски съюз е принуден да отстъпи на Германия обширни части от територията си – поражение, което руснаците никога повече не искат да изживяват. Затова още през януари 1918 Троцки започва да изгражда Червената армия, като набира и офицери от разпадналата се царска армия. Години по-късно, през 1934-та, Троцки обобщава резултата така: “Процентът на неграмотните сред войниците непрестанно намалява. (…) Миналата година само в Москва 50 000 работници бяха отличени като снайперисти”. Думи, с които Троцки намеква, че армията е много повече от военна организация. Тя е школа на нацията и двигател на прогреса.
Голямата чистка
Сталин обаче разглежда армията като потенциална заплаха за собствената си власт. По онова време той отдавна е решил в своя полза битката си срещу “бащата” на Червената армия – още през 1928/29 година Троцки е принуден да емигрира. Сталин смята за опасни и всички онези войници и офицери, които навремето са служили в царската армия. Още повече, че много от тях изобщо даже не са горещи привърженици на комунистическата идеология. Така Сталин започва голямата чистка: от 1937 нататък близо 35 000 офицери са отстранени от длъжност, като над половината от тях са изпратени в лагери.След Втората световна война съветската армия става най-многочислената в целия свят. Тя включва 170 пехотни, 35 танкови и 58 артилерийски дивизии, а общият брой на войниците възлиза на около 4,5 милиона. Многократно повече са запасните войници – към 30 милиона.
През 1994 година, когато се изтеглят от Източна Германия, съветските войски оставят след себе си около 1 500 военни бази. Близо половин милион войници се завръщат в родината си, а заедно с тях се изтеглят 4 300 танка, 100 000 превозни средства, 3 600 оръдия и 180 ракетни системи. Германия, която по това време е вече обединена, поема част от разходите по изтеглянето на съветските части – страната заплаща цели 7,5 милиарда марки, което се равнява на близо 4 милиарда евро.
Това каза по БТВ председателят на Фондация “Памет” Здравец Хайтов, син на големия български писател Николай Хайтов, по повод споровете около гроба на Апостола на свободата.
Това беше потвърдено и от назначената комисия за държавен контрол. Тази комисия потвърждава, че разкопките през 1956 г. са фалшифицирани и погубени. В случая става въпрос за страх. 1956-та започва един процес на интернационализация на държавата и политика за денационализиране на исторически герои и паметници и заместването им с интернационални символи, заяви Хайтов.
Още през 1937 г. има данни, че гробът е от лявата страна на олтара на църквата “Св. Петка” и това се потвърждава при разкопките през 1956 г. Възниква въпросът какво да правят със скелета, защото, ако се окаже вярно, че това са останките на Левски, цялото Ларго губи смисъл, защото един национален герой ще стои пред паметника на Ленин, което не е много удачно за онова време. Хората, свързани с разкопките, са замълчали заради страх, подчерта Здравец Хайтов.
Второкласник от основното училище „Отец Паисий“ в старозагорското село Калояновец е ударил шамар на възпитателката си, инцидентът е станал по обяд на 18 септември под одобрителните погледи на родителите.
Пострадалата Весела Тодорова, която има близо 21 годишен педагогически стаж като преподавател по английски, директор и зам. директор на техникуми в Казанлък, е била привикана от директора на школото за обяснения, който й казал че има подадена жалба от бащата на малкия Андрей. В нея се твърдяло, че тя е виновна, защото предния ден ударила шамар на хлапето в час и дори размахвала нож пред лицето му.
„Това ме изуми. Веднага си написах молбата за напускане, защото не видях смисъл да се обяснявам за явни лъжи и измислици. Директорът Христо Белчев, който би трябвало да е в пенсия, е повече загрижен да запази бройката на учениците заради делегирания бюджет, а не за авторитета на педагозите. Помолих полицаите, които дойдоха заради скандала, да проверят чантата ми дали има вътре нож. По-късно отидох да подам жалба и във Второ РУ „Полиция“ – Стара Загора , но там служителят ми каза: „Ами такава е ситуацията, живеем в циганска държава, налага се да се съобразяваме с тези обстоятелства …“. Получих документа, мисля да отида и до регионалния инспекторат, но едва ли там ще вземат някакво отношение. Преди да ми удари шамар ученикът, върху мен връхлетяха баща му и майка му. Те крещяха, че ще ме подпалят, че няма да си намеря място не само в селото , но и в България“, обясни Весела Тодорова на 20 септември.
Зам. кметът на Стара Загора Иванка Сотирова, чийто ресор е образованието лаконично заяви, че зная за „случката“ от телефонен разговор с директора, но не можела нищо да предприеме преди да стане ясно становището на инспектората.
Татяна Димитрова, началникът на РИО- Стара Загора отрече възпитателката да е вече освободена, тепърва щяло да се извършва проверка на място. По думите й твърде много се драматизирал един – единствен инцидент, за който все още нямало яснота.Според директора на ОУ „Отец Паисий“ Христо Белчев инцидент имало, но не е бил в класната стая, а на двора, нямало ударени шамари, а само опит за саморазправа от родителите на малкия Андрей, бащата Антон Мирчев, който реагирал нервно и недотам адекватно.По-късно пред журналисти Мирчев изрази съжаление за постъпката си и заяви, че въпреки случилото си няма намерение да спира синовете си от училище.
Варненката Зара, която стана известна покрай участието си в „Биг Брадър“, днес показва завидно фитнес тяло. Покрай гаджето си сърфист, тя заляга здраво над упражненията и успя да извае суперфигура. Самата тя признава, че не иска да е прекалено слаба, а да се чувства във форма. Само за година е преборила проблеми с щитовидната жлеза, която била в състояние на хипер активност, поради което трудно съумяла да качи килограми, пише седмичникът „Галерия“. С тренировки и правилен хранителен режим Светлозара е постигнала отлични резултати за този период. От промяната личи, че днес изглежда далеч по-добре, и както тя подсказва, не е задължително момичетата да са кльощави, за да се радват на възхитени погледи.
В края на миналия месец Зара, известна още и като голямата любов на Христо Сираков, доведе мъжа си в България. Бившата тв звезда е омъжена за австралиеца Ерик Уотсън и живее в Австралия от години, пише hotarena.net. Двамата обаче ще прекарат известно време у нас, разкриват запознати. Ерик и Зара бяха забелязани в центъра на София, където се разхождат хванати за ръце. Брадърката веднага бе разпозната от околните, въпреки промените във външния си вид. Тя е с късо подстригана коса и плътен бретон. Припомняме ви, че Зара се занимава активно с фитнес и работи като инструктор от няколко години.
Повод за чутовен скандал станаха поредните номинации във ВИП Брадър. В центъра на тайфуна отново се оказа коафьорът Кулагин, който този път вдигна кръвното на Петко Димитров.
Бизнесменът номинира за изгонване Кулгин, но в опита си да се защити той буквално запали фитила на Петко. "Не съм в заведението ти, че да ми викаш мълчи.", започна защитата си гримьора. "Абе, пич... Нали знаеш ти къде седиш в заведението ми. Там до колоната като мишка.
Щото там ти е местото. Твойто ниво ми е толкова далече, че не можеш да си представиш. Ти не можеш да си ми и подчинен, братле, щото сме от различни светове", захапа Петко. "Не съм ти сервитьор, че да ми говориш така, ей", опита се да отвърне Кулагин. "Ще те изям бе, папагал.
Ти не можеш да си сервитьор бе, бояджия и смешник!", продължи да нарежда през зъби Димитров. "Аз не разбирам с какво те озлобих така. Седя си кротко на дивана и само ме обиждате", смънка коафьорът. "Как ще ти влезна в спалнята, братле.. и щи счупя кревата, направо не е истина", закани се за последен път Петко
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
22:34:00
